Мавърик

Щастлива ръка

Към пет и половина, когато първите лъчи на зората заструиха през прозорците, както сабите на фокусника пронизват магическата му кутия, шест играчи седяха около една маса — сега това бе единствената маса. От ляво на крупието бе Пелтека Смит, след това Тика, Комодора Девол, Ангела, Анабел и аз.

Мъжете бяха със замъглени очи и физически отпаднали. Имахме нужда от бръснене, от сън и от по-добро кафе от помията, която ни носеха келнерите на Комодора.

Анабел обаче след почивката изглеждаше така освежена, все едно се бе сменила със своя близначка, която си бе почивала в каютата й, по време на началната фаза на състезанието. Преоблякла се бе и сега вместо рокля носеше пътнически костюм, под чийто жакет се показваше колосана блуза шемизета. Косата й бе наредена и изглеждаше чудесно. Обичайният й лек грим бе подновен, умело и с вкус. Трудно бе човек да не се влюби в нея. Лесно бе да я намрази.

Кошър седеше на ръба на една от вече опразнените маси със скръстени ръце. Очите му не се отделяха от нас като часови на кавалерийска част, наблюдаващ хоризонта за неприятели. Започнаха да прииждат зрители, подремнали час-два и някак успели да се събудят, за да не пропуснат финала на голямата игра. Изглеждаха ужасно — махмурлии с подпухнали лица и несигурни крака. Някак бе приятно да видиш хора, които са по-зле от тебе.

Имаше двама между зрителите, които изглеждаха свежи — кучетата на Ангела, разногледият и негодникът с белег на врата. Те не бяха пили колкото мнозинството от публиката и изчезнаха около два през нощта, явно за да подремнат. Като че ли Ангела ги би инструктирал да стоят трезви и нащрек и да са налице за финала.

А може би точно така бе станало.

Аз бях пред всички — чиповете ми старателно подредени на купчинки, но приятелчето ми Ангела бе по петите ми. Комодора и Тика също се държаха, а Анабел, Въпреки бодростта си, отиваше на зле. Чиповете на Пелтека също бързо се топяха.

След няколко раздавания купчината чипове на Анабел се бе смалила повече от ризата, която тя бе така мила да ми изпере.

При следващото раздаване останахме само ние двамата, Анабел и аз, и бе неин ред да залага. Тя размисляше над картите си, спокойна, уверена, съсредоточена, без да разкрива каквото и да е.

После, като тръсна очарователно глава, което разклати русите й къдри, тя каза на отегченото крупие.

— Мога ли да заложа всичко, което имам?

Той кимна, отегчението бе бремето на живота му.

— Ами тогава защо пък да не го направя? — тя избута чиповете си към центъра на масата.

— Колко е това? — попитах аз.

— Пет хиляди, мистър Мавърик — отговори тя, изражението й бе безизразно като на бебе.

Гордеех се с нея. Напълно се контролираше. Само че имаше едно нещо, което не й бях казал.

— Трябва да съм пълен глупак, за да се усъмня в подобна увереност.

Тя само ме погледна. Дяволите да ме вземат, ако не съм направил от нея страхотен играч на покер, помислих си аз.

Както и да е, няколко секунди я оставих да си мисли, че ще се откажа, ей така от заядливост и тогава казах:

— Ами май тази сутрин ми се ще да съм пълен глупак… плащам.

Отброих пет хиляди в чипове и ги бутнах към пода.

— Единственото, което трябва да направиш — казах аз, като показах ръката си — е де биеш две десятки и две тройки.

Тя се намръщи и хвърли картите си.

— Копеле!

Вдигнах рамене и се наведох напред, за да прибера пода.

— С това аз излизам от играта — каза тя и стана.

Другите мъже на масата също станаха, кимнаха й любезно и измърмориха:

— Удоволствие бе да играем с вас — или нещо подобно. А аз, аз бях твърде зает да броя и подреждам чиповете, които току-що бях спечелил от нея.

Тя заобиколи и прошепна дрезгаво в ухото ми.

— Мръсно копеле, ти ме извади от играта!

— Ти блъфираше.

— Цяла нощ не се издадох нито веднъж! Нито си докосвах палеца с кутрето, нито почуквах зъбите си…

Аз държах купчинка червени чипове и ги броях.

— Има още нещо, третият начин, по който се издаваш.

— Трети!

— Винаги тръсваш глава и вирваш брадичка преди да блъфираш. Адски е сладко.

— Ти не ми каза за това!

— Както Татко обичаше да казва: „Никога не показвай последната си карта, освен ако някой глупак не плати за да я види.“

— Така да е — изсъска тя — в ада да гориш дано, мистър Брет Мавърик!

Тя стана, тръсна красивите си къдрици, вирна брадичка и аз не мисля, че блъфираше.

— Просто трябва да се престоря, че парите, които загубих, принадлежат на някой друг…

Като си пое дълбоко дъх, тя възвърна величието си, увереността, самоконтрола и очарователно се усмихна.

— Благодаря ви за изключително приятната вечер, Комодоре — каза тя и се присъедини към Кош на близката празна маса. Повечето от погледите на масата бяха приковани в нея, когато тя се обърна, нали си беше хубавица.

Но видях как Ангела и сипаничавото крупие си размениха погледи, при това много красноречиви.

Кошър вероятно също ги бе забелязал, но аз бях съвсем сигурен, че Ангела и крупието смятаха, че са минали незабелязани.

Кошър се изправи и започна бавно да обикаля масата, очите му оглеждаха всички, включително и крупието, който изглеждаше в обичайното си отегчено, незаинтересовано състояние, просто си вършеше работата, като небрежно разместваше картите за следващото раздаване дроу-покер.

Не бях сигурен дали Кошър вижда това, което аз виждах, а крупието вероятно не знаеше колко внимателно го наблюдавам, тъй като бях твърде зает да подреждам и преподреждам чиповете си.

Но аз го наблюдавах и той наистина бе блестящ техник. Цяла нощ бе раздавал нормално — макар аз да го следях от първата ръка, защото имаше меки женствени ръце и лепкави пръсти на фокусник.

И, ей богу, беше добър. Изисква се ловкост и изкусност, за да караш картите да правят каквото поискаш, а и здрави нерви да го правиш пред зорките погледи на професионални комарджии. Наистина бяхме уморени и очите ни все повече се замъгляваха, но не бе лесно човек да ни излъже, нашата гилдия.

Докато раздаваше картите, той понякога ги даваше отгоре, понякога отдолу, понякога втората или третата, а понякога от средата на колодата, което (както Татко казва) е „по-трудно, отколкото слепец да обуздае див мустанг.“

Дали някой друг на масата забелязваше? Като че ли не.

Имах добра ръка за дроу-покер, особено като се има предвид, че не бе нужно да имаш поне двойка валета, за да отвориш. Единственото нужно, за да отвориш, бе кураж, а аз имах нещо повече от кураж: имах десет, вале, дама, поп — всичките пики.

Шансовете да подобриш отворен кент флош са две към едно. Вероятността да получа девятка или асо бе твърде малка, двайсет и две и половина към едно. Но съблазнителна.

Ако това бе частно раздадена ръка, в честна игра, щях да знам как да я играя.

Но тъй като тез карти ми бяха внимателно избрани от крупието, специално за мен, това поставяше нещата по коренно различен начин.

Като вдигнах глава към моите съиграчи, видях безизразни лица на покер-играчи, които толкова се стараеха да бъдат безизразни, че почти се усмихнах. Дори Тика контролираше тиковете си. Знаех какво е направило това подло копеле, крупието. Но изчаках, за да се уверя в подозренията си.

Не трябваше да чакам дълго.

— Колко карти? — попита отегченото крупие Пелтека.

Пелтека ме погледна и почти незабележимо ококори очи.

— Пелтека остава пат — казах аз.

— Карти? — обърна се крупието към Тика.

— Тези ми харесват — каза Тика.

Крупието погледна Комодора, който се усмихна широко и каза:

— Не вярвам, че могат да се подобрят.

Тогава дойде ред на Ангела, който поиска една карта и я получи. Всъщност получи третата карта отгоре, но кой ти гледа?

Три пат ръце, а Ангела иска една карта. Това можеше да означава само едно: крупието бе раздало „непобедими“ пат ръце на първите трима и бе попълнило една още по-„непобедима“ ръка с картата, която бе дал на своя съучастник Ангела.

Картата, която крупието щеше да измъкне за мен от своята приятелка колодата, естествено нямаше да запълни кент флоша ми, но ще направи кент или флош и ще ме задържи в играта за заколението.

— Мавърик? — каза нетърпеливо крупието.

— Искам една карта — казах аз и ръката му се плъзна към тестето, за да ми намери точно нужната погрешна карта, когато поставих ръка върху неговата и спрях раздаването.

— Какво…?

— Казах, че искам една карта, но не я искам от теб.

В залата настъпи оживление.

Комодора каза:

— Какво се опитваш да направиш, синко?

Крупието не каза нищо. Въпреки суровостта и грубостта на сипаничавото му лице в очите му имаше страх. Защото погледът ми бе прикован в тях и му казваше, че знам точно какво беше направил.

Аз отговорих без сянка на вълнение в гласа:

— Искам ново крупие, искам да се разбъркат отново картите и отново да се секат.

Комодора каза:

— Не знам дали това е…

Кошър се намеси. Може би все пак бе забелязал виртуозното раздаване. Хладно и твърдо той каза:

— Момчето е в правото си. Аз ще разбъркам картите…

Комодора въздъхна и кимна.

— Добре, тогава аз ще цепя.

— Не — казах аз. Погледнах Ангела и му се усмихнах с лъчезарната си усмивка. — Нека той да цепи.

Усмивката на Ангела не бе никак лъчезарна.

— Харесва ми това, Мавърик. Показва доверие.

Кошър изхвърли грубо от стола му крупието, седна и разбърка картите, леко непохватно. После ги плесна пред Ангела.

Дори играч съобразяващ се със законите на вероятността, трябва понякога да се уповава на късмета. Затворих очи и се заслушах. Представих си, че отново чувам онзи вятър пред колибата на странната дребна старица, който шепнеше окуражително и си помислих за вълшебствата, за магията и за най-обикновения късмет.

Ангела постави огромната си длан върху колодата, закрия я и след това направи от нея две купчинки. Аз протегнах ръка и деликатно върнах целостта на тестето.

Ангела, като ми се ухили с жълтата си отвратителна усмивка, бутна с дебелия си пръст горната карта и я плъзна от тестето към мен. С лицето надолу, разбира се.

Оставих я да си седи там, както си беше.

Кошър каза:

— Доколкото си спомням, ваш ред е да залагате, мистър Смит.

Пелтека вдигна два пръста и аз казах:

— Пелтека залага две хиляди.

Тика бе забравил за тиковете си. Той просто плати. Сигурен бях, че малкият иска да вдигне, но просто нямаше достатъчно чипове пред себе си, та да си го позволи. На този етап от играта, за да се отървем от него, — а това важеше в пълна сила и за Пелтека, — достатъчно бе някой да вдигне повече, отколкото те можеха да платят.

Това, което до този момент бяха допринесли за пода, щеше да си остане просто това — принос.

И точно така ставаше с играта, защото Комодора хвърли подкупващата си усмивка и каза:

— И вдигам пет хиляди.

Купът чипове в центъра на масата бе внушителен и ставаше все по-внушителен.

Между другото, аз още не бях погледнал онази карта и всички го знаеха. Все още си седеше с лицето надолу върху масата и направо подлудяваше останалите играчи.

Ангела се престори, че се опитва да реши дали ръката му си заслужава да остане в играта или не. Но после заряза стратегията, изкриви уста в подобие на усмивка и ми каза:

— Хареса ми това, дето направи с онази малка дама. Покерът е мъжка игра… Вдигам двайсет хиляди.

От малобройната, но съсредоточено наблюдаваща тълпа се чуха възклицания, които заглушиха различните въздишки, изпуснати около масата. Пелтека и Тика влизаха в опасни води.

Погледнах гърба на петата си карта и тя ме погледна. Дали беше асо пика? Картата на смъртта? Любимата карта на мама?

— Бих я видял преди да заложа, синко — каза Комодора.

Погледнах го с полуусмивка.

— Моят Татко казваше: „Синко никога не вярвай на съвет, даден ти на маса за покер“. Разбира се, в този момент играехме карти…

— Влизаш ли? — попита Кошър.

— Работя по въпроса — казах аз и избутах няколко купчинки чипове към пода. — Плащам и вдигам двайсет и пет хиляди.

Ангела избухна.

— Не можеш да залагаш без да погледнеш петата си карта! Какъв номер се опитваш да изиграеш?

Мило се усмихнах.

— Не си спомням в Хойл да пише, че човек не може да залага на сляпо. А що се отнася до номерата, знам един страшен… слагаш стол под дръжката на вратата на нечия каюта и той е в капан.

Всички около масата — всички в залата — ме погледнаха като че ли бях луд. Но Ангела погледна настрани, погледна картите си и от мазната му коса потекоха капки пот, спуснаха се по челото и се загубиха в джунглата на черната брада.

Пелтека броеше чиповете си. Въздъхна облекчено, имаше колкото да остане.

— Пелтека плаща — казах аз.

Той избута чиповете си към растящата купчина.

Тика хвърли на Пелтека извинителен поглед, придружен от лек спазъм.

— Извинявай — каза той. — Вдигам две хиляди.

Това означаваше краят на Пелтека, в чиито очи можеше да се прочете трагедията да държиш сигурна ръка и да нямаш средства да я доведеш до финала.

— Страхувам се, че ще кажем сбогом и на теб, Тик — каза Комодора и избута всичките си чипове към пода. — Още петдесет хиляди.

Зрителите, включително момчетата на Ангела, бяха на крака и около нас. Чип да бе паднал на земята, щеше да се чуе.

Ангела отново се усмихна.

— Ако искаш да видиш картите ми, Мавърик, това ще ти струва всичко, което имаш…

И огромните му ръце избутаха към пода планини от чипове.

— Сто и петдесет хиляди — каза Ангела.

— Може би следващата година — каза Комодора, ослепителната му усмивка бе безследно изчезнала. Той въздъхна и хвърли картите си на масата.

— В този пот ще има половин милион, джентълмени, ако мистър Мавърик реши да плати.

Все още не бях погледнал последната си карта.

Страхливците никога не могат да направят флош. Нито пък кент флош.

Избутах напред всичките си чипове.

Всички очи вперени в масата се ококориха. Хората клатеха невярващо глави. Анабел, която ме наблюдаваше от публиката, изглеждаше изумена.

Ангела започна да се смее. Гръмовен смях, в който имаше нещо като ръмжене и нито следа от веселие. Мелодраматичната ефективност, с която обърна картите си една по една надмина очакванията ми.

Пет… шест… седем… осем… девет.

И всичките кари.

Чуха се охкания и ахкания от смаяното множество, дори леки аплодисменти. За тези от нас, които обичаме покера кент флоша е нещо красиво, макар и относително красиво, чиято стойност варира в зависимост от това от коя страна стоиш.

Е, ако не друго, то поне имах не по-слаб вкус към мелодраматичните ефекти от Ангела, така че когато им показах ръката си, бе карта по карта, като оставих петата си недокосната карта за накрая.

Дори Ангела изглеждаше впечатлен от вида на десетката пика, валето пика, дамата пика и попа пика. Но без деветка или асо, те щяха да са прекрасни, но прекрасни и безобидни.

Не им показах последната карта веднага. Исках първо аз да я видя, в края на краищата аз бях този, който бе платил за нея. Исках да се уверя, че тя е това, което смятах…

— По дяволите — казах тихо и поклатих глава. — По дяволите… не мога да повярвам…

Отвратителният смях на Ангела разтърси разкошния полилей над нас. Той се наведе напред, загреба чиповете с огромните си лапи и започна да ги придърпва към себе си.

— Не плачи, Мавърик — изръмжа той. — Много трудни за вярване неща се случват на една покер маса…

— Знам, но кой е чувал за два кент флоша в едно раздаване…?

Изстрелях картата във въздуха, тя се завъртя като параходно колело и се приземи с лицето нагоре.

— Късмет, моят е по-висок — казах аз.

Асо пика.

Лицето на Ангела бе смъртно бледо, а очите му се изпълниха с ярост, само че последвалата експлозия не бе неговия гняв, а аплодисментите и подсвирква чия от всички останали в залата. Току-що бяха видели една страховита покер ръка.

Изправих се и ги дарих с най-лъчезарната си усмивка, на която бях способен, а Анабел, забравила за миналите дрязги, се втурна към мен и ме прегърна. Кошър с усмивка на уста тръгна към мен, за да поднесе поздравленията си.

— Сега, когато вече си богаташ, Брет — каза Анабел — чувствам, че мога да ти простя някои твои жестоки постъпки…

Но един друг бе по-малко опрощаващ.

— Нещастно копеле лъжливо — каза Ангела и измъкна револвер от огромния си ботуш, а аз нямах дори пистолет.

Крясъкът на Анабел и два почти едновременни изстрела се смесиха в един неясен звук, но не аз бях застреляния.

Ангела бе получил единствения шанс да оправдае името си, но нямаше късмет. Политна напред и падна на пода засега, а доста по-надолу се намираше мястото, където скоро щеше да отиде, ризата му се напои с кръв, очите му бяха широко отворени и за пръв път в тях нямаше омраза. Всъщност в тях нямаше абсолютно нищо.

Шумът бе като от отсечен дънер, а Кошър стоеше до мен, устните му бяха безпощадно свити. Колтът в дясната му ръка бе насочен към току-що простреляната мишена, а от дулото се виеше ласообразна струйка дим.

В това състояние бе и още един колт. Ние бяхме извадили пистолетите и стреляли едновременно, този от левия кобур на Кошър бе в ръката ми.

Тогава с крайчеца на окото си ги видях. Тъпите копелета трябваше веднага да офейкат, щеше да е по-добре за тях, но не — бяха толкова глупави, колкото и зли, и си пробиваха път през тълпата, измъкнали пистолети, бог знае откъде. Целта им разбира се, бях аз, а жаждата за убийство в сърцата им, бе изписана на лицата.

Кошър стоеше точно до мен, но не ги видя, очите му бяха приковани в мъжа, който бе застрелял, така че се извърнах и стрелях, а двата ми изстрела бяха така близо един след друг, че прозвучаха като един.

И двамата паднаха, първо единият и след миг другият, разногледият, чиито очи най-накрая щяха да престанат да блуждаят, и негодникът с белега, чиито притеснения да не би пак да му сложат примката, свършиха завинаги.

После пистолетите се върнаха в кобурите на Кош, прибрахме ги едновременно, като че бяхме едно същество с един мозък.

А Анабел се върна в прегръдките ми.