Мавърик

Колелото на Фортуна

След като Кошър каза една молитва и след едно колективно „Амин“, ние се разпръснахме и заехме отредените ни места, докато облечените с бели ризи с ластици на ръкавите крупиета по един на всяка маса, тържествено разопаковаха тестетата и започнаха да разбъркват картите.

Джобният часовник показваше шест часа и ударите на големия стенен часовник се съгласиха с него. Тълпата зрители, вече добре подпийнали, се събраха около нас с чаши в ръце. Смит Пелтека седеше до мен. На масата имаше още трима играчи плюс сипаничавото крупие, което изглеждаше по-възрастно и изпечено от колегите си. Това бе добре за мен — той също носеше знака на опитността.

Анабел седеше на съседната маса, а моят дребен богат приятел Тика, седеше точно срещу нея и я зяпаше замечтано, омагьосан от красотата й. Независимо от това, влюбен или не, нямаше да му отнеме дълго да оправдае името си и да представи уникалната симфония от тикове, потрепвания, намигвания, гримаси, мърморене и гърчове, която го превръщаше в неразгадаема загадка за съиграчите му.

На друга маса имаше още познати лица — Комодора Девол и Ангела. Всъщност, познавах почти всички професионални играчи. Единственото изключение бе наконтения тип с миловидно лице, който седеше срещу мен и, ако се съдеше по приказките му, бе от миньорските райони, из които не бях пътувал много.

Хората, които не познавах, бяха богаташите, въобразяващи си, че са играчи — като белобрадия глупак с торбестата карирана риза, който бе споменал нещо за състоянието от злато, което бе изкопал от земята. Всичко това значеше, че трябва да използвам обичайната си стратегия на игра, докато усетя нещата.

Проблемът със стратегията бе, че с напредването на вечерта много играчи щяха да губят и да отпадат, броят на масите щеше да намалява, играчи от една маса щяха да отиват на друга, участниците непрекъснато щяха да се променят, а с това и обликът на играта.

На всичко отгоре, тук имаше няколко дяволски добри играчи — стоманени нерви, мозъци като бръсначи — един от тях самият Комодор. Чувах гласа на Татко: „Синко, ако се озовеш в една игра с хора, които играят не по-малко блестящо от теб, откажи си — това става хазарт.“

Но играта тъкмо започваше и засега аз бях вътре — поне докато Госпожа Фортуна не ме изриташе вън.

Най-лошото в началото бяха ужасните зрители, които подслушваха, надничаха над рамената ни, шепнеха си един на друг и от време на време коментираха на глас. Хвърлих един поглед на Кош, още при първите раздавания и той натъртено каза на зяпачите да си пазят забележките за себе си.

— Пас — каза аз.

До мен Пелтека се опитваше да каже нещо. Той ме погледна, искаше помощ.

— Пелтека пасува — казах аз.

От време на време, когато се отказвах рано, наблюдавах Анабел. Наистина се бе овладяла добре. Изглежда играеше почти професионално, прибираше често подове, някой от тях значителни.

Отново бе ред на Пелтека.

Той ми хвърли настоятелен поглед, изопна чертите на лицето си, след това го отпусна, почти незабележима гримаса, но аз бях играл с Пелтека много пъти и бяхме приятели.

— Пелтека вдига с двеста — обясних аз.

Когато прибра големия прекрасен пот, Пелтека се разбъбри като глупак. Никаква помощ не му бе нужна.

Зад прозорците на салона здрачът нежно се спускаше над реката, докато параходът се носеше нагоре по реката. Виещият се от пури, цигари и лули дим, изпълнил стаята, бе гъст като утринна мъгла. Стенният часовник удари седем пъти.

Контето с миловидното лице, което стоеше срещу мен, гледаше прекалено наивно за честен човек. Освен това красивата му колосана риза стърчеше от ръкавите на сакото, а ръкавелите му бяха много по-широки, отколкото изискваше модата в момента.

Дълго го бях наблюдавал, за да бъда абсолютно сигурен. Хвърлих картите си на масата с лицето на горе, за да покажа, че се отказвам, протегнах се, прозях се и закрачих към Кош, който затъкнал палци в колана с пистолетите си, кръстосваше игралното пространство като да беше главната улица на някое градче.

Пошушнах му, той кимна, а аз се върнах на мястото си, много преди следващото раздаване. Тълпата се напи и започна да й се доспива. Кош вече бе изритал от залата няколко попрекалили типа. Малкият оркестър не спираше, въпреки че бях чувал доста по-живи изпълнения на „Малкото кафяво гърне“ от това, което мъчеха през последните десет минути.

Контето с миловидното лице бе полустанало от стола си и се протягаше, за да прибере чиповете на огромния пот с увенчаните си с огромни ръкавели ръце. Когато силната ръка на Кошър го потупа по рамото, той вече се бе настанил на стола си. Шерифът се наведе и прошепна нещо на ухото му.

— Аз! — възкликна комарджията невинно и учудено.

Кошър само го погледна, а после сви пръст както се вика на непослушно дете.

Когато въздъхна с негодувание и се изправи, лицето му вече не бе толкова миловидно. Кошър го хвана и го завлече в ъгъла на стаята. Няколко чифта очи бяха твърде погълнати от собствените си карти, за да забележат случилото се, очите на всички останали бяха заковани в Кошър, когато гой практически разкъса сакото на контето и буквално откъсна ръкава с широк ръкавел на лявата му ръка, под който се откри приспособление от метал и кожа, закопчано на голата му ръка.

С това съоръжение трябва само да свиеш ръката си в лакътя и една скрита карта ще се озове в ръката ти чрез система от ластици.

После Кошър го извлече от залата и няколко мига по-късно се чуха последователно два звука: вик и плясък. Силен при това.

Когато Кошър се върна, застана близо до нашата маса, изчака да свършим последното раздаване и посочи към празния стол.

— Внезапен случай на морска болест, джентълмени — той бутна чиповете на напусналия ни съиграч в центъра на масата.

— Разделете си ги по равно. Такива са правилата.

Кош ме погледна и за миг погледите ни се сключиха и ние си кимнахме, изразявайки взаимната си благодарност.

И обратно към играта.

Когато стенният часовник удари десет, реката зад прозорците светеше, окъпана в лунната светлина, зрителите оредяваха и намаляваха, а малкият оркестър свиреше всичко с погребално темпо. Бяхме останали четири маси. Петнайсет играчи.

Виждах, че Анабел е изморена. Тя за пръв път участваше в маратонска игра и ми стан съвестно, че не я бях предупредил. Гледах я как се опитва да се отпусне, как диша дълбоко, как търка очи и знаех, че й е тежко. Тя бе спечелила купища чипове, но силите я напускаха.

Към два часа всички зрители си бяха отишли с изключение на пияни досадници. Бяхме останали само две маси. Пелтека и Тика бяха и двамата измежду петте играчи на моята. Анабел споделяше другата маса с Комодора Девол, Ангела и още двама играчи.

Играех интелигентен, стабилен, консервативен покер. Бях спечелил доста големи подове — един фул валета над дами се бе оказал не по-малко доходоносен, отколкото красив — и на този етап на играта бях точно там, където исках да бъда.

Единственият проблем бе, че бях уморен.

Преди няколко часа се притеснявах за Анабел, но тя сякаш се бе съвзела. Гърбът ме болеше, рамената ми бяха схванати, дори ръцете ме боляха. Кожата ми бе лепкава от потта, очите ми пареха от тютюневия дим. Понякога едва се концентрирах да видя картите си, да не говорим да вникна в смисъла, стойността и последствията им…

Старият глупак с карираната риза очевидно имаше същия проблем. Той бе спрял да дърдори за златната си мина още преди няколко ръце и сега темата бе колко е изтощен. От време на време той буквално се превиваше на две като човек, който ей сега ще заспи, или се протягаше и изпъваше крака, опитвайки се да възстанови кръвообращението.

Но очите му светеха.

Малко прекалено силно светеха и аз кимнах на Ког.

— Направо името не мога да си кажа — говореше дъртакът, после посочи към доста тлъстия пот. — Колко трябва да платя?

Нашето сипаничаво изпечено крупие — който, като се изключи Кош, бе най-свежото лице в залата, — каза:

— Три хиляди.

— Мога ли да кача десет хиляди?

На крупието му бе все едно.

— Ваша работа.

— Ами тогава — каза весело старикът — защо пък да не го направя.

Той избута куп чипове към средата на масата.

Всички други се отказаха, като сумтяха с отвращение, с едно изключение: Кошър бе все още в играта. Така да се каже. Той грабна ръката на стария глупак и го завлече далеч от масата. Ние наблюдавахме с нескрито любопитство, като се има пред вид в какво състояние бяхме. Кошър с един замах разпра карираната риза и откри приспособлението зашито отвътре.

С това можеш да скриеш или извадиш цяла ръка. Трябва само да се наведеш или да изпънеш крак, за да дръпнеш дългата корда, която е в ботуша ти.

Още един вик, отново силен плясък. Чиповете на измамника бяха разпределени между нас и отново се върнахме към играта.

Джобният ми часовник показваше, че скоро щеше да бъде четири сутринта и аз не бях единственият, който бе на границата на изтощението. Хората съвсем открито разтриваха ръцете си, очите си, изтягаха крайниците си и това нямаше нищо общо с измама — просто се опитваха да останат поне будни, ако не бодри.

След прилива на сили Анабел добре се справяше и здраво печелеше. Но Комодора и дори Ангела също добре печелеха. Единственият човек с повече чипове и на двете маси от тези тримата бях аз.

Нашето издръжливо крупие бе започнало да отпада.

Стенният часовник удари четири и той само това чакаше.

— Почивка — той стана и хвърли колодата на масата. — Всеки, който не е обратно на масата след половин час, е вън от играта.

Колективните въздишки на облекчение, които последваха, можеха да движат колелото на парахода поне пет минути.

Представям си, ако някой минеше край вратата на каютата ми — и ме бе чул как стена от удоволствие, да оставим непрекъснатото скърцане на пружини, — какво би си помислил. И щеше да сбърка.

— Много си добра — казах на Анабел. — Не спирай, моля те. Ще умра, ако спреш?

— Колко струвам?

— Петстотин. Не — хиляда!

Бях легнал по корем на леглото, а Анабел запретнала рокля, ме бе възседнала през кръста и с нежните си изкусни пръсти масажираше схванатите мускули на гърба, рамената и врата ми.

Тя спря, стана, потупа ме по задника и каза:

— Сега е мой ред.

Все още заровил глава във възглавницата, с глас приглушен, но все пак доловим, казах:

— Две хиляди в чипове, ако продължиш.

— Не става — каза тя. — Чипове си имам достатъчно. Сега повече се нуждая от масаж…

Станах от леглото, тя се хвърли на моето място, а аз седнах на ръба на леглото и започнах да масажирам гърба й, който бе учудващо мускулест.

— По дяволите — измърморих аз — ти си в по-добра форма от мен.

— И знаеш ли как го постигнах? Като перях дрехите на такъв невероятно привлекателен… ох!

— Съжалявам.

Настоятелно почукване разтърси дървената врата на малката каюта.

— Отворено е — казах аз.

Кош влезе, като държеше шапката си в ръка. Като видя как разтривам гърба на Анабел, вдигна вежди, но само за миг. Изглеждаше разтревожен.

— Започнах да се поуморявам — каза той — и реших да се поразтъпча…

— Ти! — възкликнах аз. — Легендата на Дивия запад, уморен? Просто да не повярва човек.

— Слушай — погледът и гласът му бяха напрегнати и угрижени. — Бях се облегнал на перилата да взема глътка въздух и подочух какво си говорят онези негодници… а те са именно негодници.

Изправих се на крака.

— Какво имаш предвид?

— Онзи едър грубиян, когото наричат Ангела, и крупието на твоята маса… Бяха допрели глави и заговорничеха нещо, споменаха твоето име.

— Какво точно чу?

Кош поклати ядосано глава.

— Никакви подробности. Но едно нещо чух ясно: Ангела каза на крупието, че ти не трябва да спечелиш… на всяка цена.

Анабел се бе изправила до мен и докосна ръката ми.

— Добре ли си, Брет?

Кимнах.

— Благодаря ти, Кош.

Той кимна.

— Какво смяташ да правиш?

Погледите им бяха приковани в мен.

— Да подремна набързо — казах аз. — Ако някой ще ме мами, поне да съм си отпочинал.

Анабел хвана ръката на Кошър.

— Ще ме придружиш ли до стаята ми, шериф Кошър? И аз бих искала да се поосвежа. Брет? Искаш ли да почукам на вратата ти, като минавам, ако случайно си заспал?

— Много ще съм ти благодарен.

Усмивката й бе прекрасна и клепките й затрепкаха.

— Не че има кой знае какво значение, ако тези мръсници ти скроят номер. В края на краищата аз съм тази, която ще спечели това състезание… няма защо грижи да загрозяват красивото ти чело!

И те си тръгнаха.

Не спах, просто лежах и подреждах мислите в главата си. Слушах плисъка на водата, блъсъка от параходното колело точно зад моята каюта. От време на време поглеждах джобния си часовник.

В четири и двайсет някой почука силно на вратата ми.

— Брет? — дочух гласа на Анабел. Шерифът и аз се връщаме в големия салон… ще дойдеш ли с нас?

— Не, благодаря — отговорих аз и поседнах на ръба на леглото. — Ще се видим след няколко минути…

— Както искаш — каза тя.

Наплисках си лицето с вода от миниатюрния умивалник (в малката каюта имаше едва място да се обърнеш) и тогава ми се стори, че чух някой пред вратата ми. Не почукване, но като че ли нещо се удари в нея.

Отидох до вратата.

— Да?

Не последва отговор. Опитах се да я отворя, но не помръдваше. Да не би да я бях заключил? Не. Но тогава защо?

— Анабел, отвори проклетата врата!

Натиснах дръжката с цялата си сила, но без резултат. Ако не бе заключена, значи някой бе залостил вратата с нещо отвън — може би стол? Това не бе дело на Анабел, не бе в нейния стил. Може би Ангела и крупието ме бяха подредили така…

При всички положения, като погледнах джобния си часовник и видях, че имам по-малко от четири минути, за да се върна в салона или щяха да ме изхвърлят от играта, трябваше да импровизирам.

Отидох до прозорчето, зад което огромното колело отмерено следваше своя въртелив ход. Точно над мен бе големия салон. Никак не бе далеч. Отворих малкото кръгло прозорче и отвън влязоха ситни пръски вода. Освежително.

Можех да си спестя плискането от умивалника.

Подадох си главата. Дали между колелото и борда на кораба имаше достатъчно място за мен и дали можех да се хвана за нещо?

Между мен и перилата на горната палуба имаше флагщок, на който се вееше знамето на „Лорън Бел“, синьо знаме, което сега изглеждаше медно-червено на мъгливата светлина на бронзовите керосинови фенери. Флагщокът се издигаше високо над параходното колело, за да не го мокрят пръските. Далеч, далеч от мен. Имаше и някакви въжета…

Сещах се само за един начин как да се добера догоре, и той ми бе ужасно неприятен. Погледнах часовника си: 4.28. Две минути и край. Както казва Татко: „Най-тъжната истина в този живот е, че трябва да играеш с картите, които са ти раздали.“

И нямах намерение да се отказвам.

Оставих джобния си часовник на масичката в каютата и се промъкнах през прозорчето в мъгливата целувка на въртящото се колело. Беше тясно и болеше и като че ли се заклещих там за цял живот.

Но опрял длани на хладния хлъзгав от влагата борд, успях да се промуша — задникът ми стърчеше през малкото прозорче, а съвсем наблизо зад гърба ми бе колелото.

Хващайки се за въжетата, успях да се изправя и, стъпил на прозорчето, се протегнах нагоре към флагщока. Изпънах се, подхлъзнах се и почти загубих равновесие, но благодарение на въжетата се спасих от незавидната съдба да попадна върху лопатките на колелото.

После скочих и се вкопчих във флагщока като маймуна за клон, залюлях се, веднъж-два пъти, пак като маймуна. Под мен колелото хвърляше пръски и ме заливаше. И когато тялото ми се изравни с перилата на горната палуба, се пуснах.

Прелетях над перилата и се проснах безцеремонно върху палубата. Изправих се на крака и бързо тръгнах към вратата на салона. Влязох. Вътре очевидно разтревожените Кошър и Анабел ме гледаха с облекчение и учудване.

Бях вир-вода, а сърцето ми още малко щеше да изхвръкне от напрежението, но все пак стигнах навреме.

Положих мокрия си задник на кожения стол. Стенният часовник удари четири и половина, а аз извиках келнера.

— Бихте ли ми донесли един пешкир? — дарих другите около масата с най-лъчезарната си усмивка, приятелите ми Тика и Пелтека, и най-вече навъсеното, неприятно изненадано крупие.

— Няма нищо по-ободрително от нощното къпане, джентълмени. Продължаваме ли покера?