Мавърик

Госпожа Фортуна

Случи се изумително нещо.

Отворих очи.

Дали това не бе раят? Когато погледът ми се проясни, видях пасторални картини под формата на маслени платна в красиви рамки. Бях завит с домашно шит юрган, разкошно пухкав и мек. А на пода имаше огромен, очевидно скъп ориенталски килим…

Но аз бях в дървена къщурка, която не бе особено комфортна, и мебелировката на тази селска, макар и просторна стая, бе толкова скърпена, колкото и облеклото, което бе носила старата жена. Там имаше всичко — от грубо издяланите вещи на ранните заселници до прецизните изделия на викторианските занаятчии. И навсякъде бе пълно с джунджурии — малки колекции от това-онова: разноцветни свещи, стари шишета, хилещи се парцалени кукли, буркани копчета, спрели часовници (дали Грозната Ани Брансфърд не бе минала през този край?!) гребени, плювалници, изящни статуетки, изработени от умелата ръка на човека, кварцови кристали, направени от по-всемогъщ майстор. В единия ъгъл бяха захвърлени няколко издути торби от зебло, натъпкани бог знае с какво, а най-хубавото от всичко — по пода, пълзящи насам-натам, като че ли притежаваха къщата, бяха моите стари приятели гърмящите змии.

— Това адът ли е? — попитах аз, без да се обръщам към някого, като се повдигнах на лакът.

— Не, глупако — отговори ми дрезгав глас, — това е дом, моят дом… и ще те помоля да не бъдеш толкова критичен към благосклонността на провидението.

Седнах в кревата, без да спускам крака към пода, защото змиите се плъзгаха навсякъде.

Моята странна съсухрена домакиня седеше, пушейки лула от царевичен кочан, и се люлееше в един люлеещ се стол три пъти по-голям от нея. Обсипаното й с кръпки облекло бе различно от предишния път, но стилът си оставаше същия.

— Ти… ти не си ме убила?

— Много си наблюдателен — тя поклати глава, захапала лулата си. — Не, ти си прекалено глупав, за да откраднеш моите рожби. Били са онези пътници, които спряха в станцията, когато си купувах провизии.

— Взимаш своите… рожби с теб, когато пазаруваш?

Тя се намръщи.

— Жестоко е да ги оставя затворени, не мислиш ли? Проклет глупак. За малко да умреш от треска, знаеш ли?

— Змия ли ме беше ухапала?

— Не! Беше почти обесен.

Разтърках врата си.

— Помня.

— Плюс това си бил малтретиран от далеч по-зли същества от моите рожби. Никога не съм виждала толкова пребит човек. Хората са безмилостни създания, не мислиш ли? Хенри! Слез оттам!

Проследих погледа на строгото й лице и той ме отведе в ъгъла на кревата ми, където една гърмяща змия бе тръгнала нагоре по юргана. Като добре възпитано куче, подчиняващо се на своя господар, „Хенри“ слезе от ръба и се присъедини към другите си братя и сестри на пода.

Докоснах челото си. Главата ми щеше да се пръсне.

— Кой… кой ден сме днес?

Тя изсумтя и продължи да се люлее.

— Синко, времето отдавна загуби смисъл за мен.

— Добре, ами от колко време съм тук?

— Няколко дни. По-малко от седмица — внезапно тя се намръщи. — Какво гледаш?

— Не разбирам?

— Гледаше сините ми шишета. Мислеше да ги откраднеш. Не се опитвай да отричаш. Такава друга колекция не можеш да намериш никъде, освен в Лондон, Англия.

— Сигурен съм. Нямам намерение да крада колекцията ти от сини шишета.

— Пробвай, ако искаш… рожбите ми ще те изпохапят до смърт, разбира се, ако настояваш, опитай.

— Не, благодаря.

Тя отново се успокои, люлееше се леко, от лулата й се виеше дим.

— За малко да те обесят, а и да те размажат от бой не е шега работа. Трябва да си почиваш. Ще се оправиш.

Скърцането на люлеещия се стол по дървени под бе странно успокоително.

— Ще се оправиш — повтори тя. — Ще се оправиш.

И аз се унесох.

Седях пред дървена маса твърде малка за мен, върху дървен стол твърде малък за мен, върху раменете ми бе наметнат ръчно плетен шал. Тя ме бе довела дотук, а змиите се разтваряха пред нас като гърчещо се червено море. Те си пълзяха долу, докато си седях на масата, от време на време някоя минаваше над обувката ми.

Аз обаче бях спрял да се страхувам. Не смятах, че „рожбите“ ще направят някоя беля пред майка си.

Тя готвеше на огромната черна печка в ъгъла на голямата стая, което представляваше кухнята, а висящите тенджери, тигани, съдове и уреди навеждаха човек на мисълта, че всеки ден готви за цял полк. Но явно ядяха само тя и рожбите й.

Тя ми донесе димяща чиния пълна с ядене и я сложи гордо пред мен. Приличаше на копелдашка яхния, а и миризмата бе пикантна и определено не неприятна, макар и непозната. В кафяв сос плуваха парчета бяло месо.

— Това не е гърмяща змия, нали? — попитах аз.

— Не! — каза тя, като седна срещу мен със своята чиния димящо ядене. — Аз да не съм канибал.

Хапнах една лъжица. Не беше лошо, но и без това от преди ми се гадеше, а екзотичността на подправките и тайнствеността на съдържанието, не бяха особено възбуждащи апетита.

— Омети си чинията — каза тя. — Искаш ли да си възстановиш силите или не?

— Какво… ъ, какво е това?

— Понякога не е изгодно да се задават прекалено много въпроси. Да кажем, че е специалитет на дома и толкоз.

— Не съм гладен.

Тя погледна към пода. Изражението й бе сърдито.

— Какво мислиш?

— Моля?

Тя избухна. Все едно някой отвори фурна.

— Не говоря на теб! — погледът й отново се насочи към пода и с нормален глас тя каза:

— Какво е твоето мнение, Хенри?

Отговорът бе леко потракване.

— Смяташ ли? Това е интересно — тя лапна една лъжица от яденото си, след това още една и каза: — Хенри смята, че трябва да бъдеш наказан. Хенри мисли, че грубите хора, които обиждат своята любезна домакиня като твоя милост, заслужават наказание.

Хапнах една лъжица.

Но тя не бе свършила.

— Ти ли си убил животното за тази гозба? Не. Ти ли си отгледал зеленчуците? Не! Трудила ли съм се аз, за да я приготвя? Да! Знаеше ли ти, че аз я смятам за мой специалитет? Да.

Хапнах още една лъжица.

— Като твоя домакиня, моята работа е да се чувстваш като у дома си, да се чувстваш удобно и приятно — нещо, което аз и моите рожби се блъскаме като роби, за да постигнем. Така че твоя работа като гост е да ме накараш да усетя твоето признание. Трябва да поработиш над това, синко.

Хапнах още една лъжица и се усмихнах лъчезарно.

— Вкусно — казах аз.

Това я разсмя. Тя се смя доста дълго, когато накрая се успокои, каза:

— Е, това бе страхотно!

После се надвеси над масата и ме дръпна за ухото, все едно бях непослушно дете.

— Животът е сериозно нещо!

И така аз изядох загадъчния й специалитет. Права бе — бях груб. Но не странната гозба, нито гърмящите змии по пода бяха прекършили гордостта ми. Наистина трябваше да възстановя силите си, но имаше и нещо друго. Нещо вътре в мен, което винаги ме бе тласкало напред — усещането, че няма игра, която да не мога да спечеля.

Брет Мавърик можеше да надприказва, да надхитри и, ако е абсолютно необходимо, да надстреля и най-добрите.

В момента ми бе трудно да се ориентирам в къщата на тази отшелничка и нейния покрит със змии под.

Тя разбираше това или го усещаше. В дрезгавия й глас се появи нещо нежно, дори утешително.

— Имаш нужда от сили, синко. Яж.

— Не знам, защо ми е тази сила, госпожо — признах аз. — Целта на моя живот ми бе измъкната от ръцете.

— Целта на живота ти?

Разказах й за шампионата по покер в Сейнт Луис. Казах й за двайсет и петте хиляди долара такса за участие, казах й, че съм играл покер практически през целия си съзнателен живот, че това е единственото, което някога съм правил и как искам да знам, веднъж завинаги, дали наистина съм най-добрият.

— Значи никога не си работил, само карти?

— Само в краен случай. Както стария ми Татко казваше: „Работата става да убиваш времето, обаче е лош начин да си изкарваш прехраната“.

Това я накара да се усмихне, но този път не ми дръпна ухото. Вместо това каза:

— Много пари ли са на карта в тази игра?

Кимнах.

— Но дори да стигна навреме, нямам пари да си платя таксата за участие. И без това не ми достигаха няколко хиляди. А това, което имах, ми го откраднаха и вероятно вече е изхарчено.

Тя се наведе напред и очите й бяха остри като игли.

— Нека ти кажа нещо, синко, няма нищо по-безсмислено на тази земя от парите.

— Не е за парите.

— А за какво тогава?

— Въпросът бе да разбера. Да разбера дали съм най-добрият.

Тя кимна. После се усмихна, една крива и жълта, но невероятно очарователна усмивка.

— Гледам, омете си чинията. Допълнително?

Разтегнах устни в усмивка и бутнах дървената чиния към нея.

— Съвсем малко. Вече съм сит, обаче е ужасно вкусно и не мога да се спра.

Този път тя наистина се усмихна и погледна към пода.

— Виждаш ли, Хенри? Ти грешеше, а аз бях права, той е добро момче.

И така аз ядях храната й, слушах с интерес бъбренето й, спях на леглото й, и то спях добре, като се има предвид пълзящата компания, и на сутринта на по-следващия ден започнах да идвам на себе си.

Седях на единия от двата дървени стола, които тя бе поставила до един огромен пън, докато „рожбите й“ се приличаха на слънцето. За един толкова топъл, слънчев, великолепен ден по небето имаше необичайно много облаци, големи и бели, те се движеха по хоризонта, почти се гонеха като диви свободни коне. От време на време се чуваше глух, едва доловим тътен, който все пак безсъмнено бе гръмотевица. Заплаха от буря някак не се връзваше с греещото слънце.

След закуска — учудващо обикновена закуска, състояща се от бекон, яйца и картофи — аз й съобщих, че скоро си тръгвам. Благодарих й за гостоприемството и й дадох единственото нещо, което притежавах: стодоларовата банкнота, забодена от вътрешната страна на ризата ми.

— Съжалявам, че нямам повече — казах аз.

Тя седя и дълго се взира в банкнотата. Не каза „благодаря“ и не знаех дори дали е доволна.

Сега тя излезе от къщичката си с две от зеблените й „скъпоценни торби“ (както ги наричаше), преметнати през рамо. Приличаше на най-окаяното джудже на Дядо Коледа. Дотътри се до мен и постави торбите на земята, потракването на метал в метал разтревожи змиите за миг.

Нека веднъж и те да се разтревожат от тракане, за разнообразие.

Скъпоценните й торби съдържаха „плячката“, която бе събрала за последните четирийсет години.

— Сурови места са тези — обясни ми тя. — Като се натъкна на труп и му взимам ценностите. В края на краищата на него за какво са му.

Аз не възразих. Защо бе донесла част от своите съкровища до пъна на това дърво бе по-голяма загадка и от гозбата й.

— Размислих се за финансовото ти състояние — каза тя. Усмихна се, доволна от себе си, и посочи с лулата си от царевичен кочан към една от зеблените торби. — Познай какво е това?

— Вечеря?

— Ето пак… отново се правиш на остроумен. А да ти издърпам отново ушите?

— Извинявай. Какво е това?

— Просто отговорът на всичките ти проблеми.

Може би все пак тя бе едно от джуджетата на Дядо Коледа, или пък елф.

Наблюдавах я, докато развързваше зеблената торба и изсипа съдържанието й в тревата, което накара гърмящите змии да хукнат да си търсят нови места на припек. Съкровището, което тя очевидно бе готова да раздели с мен, се състоеше от калаени чашки, калаени чинии, черпаци и няколко очукани калаени табли.

— Някои от тях са много стари… От времето на Революцията… Наричат ги „атинки“.

— Много мило, обаче… Не мисля, че Комодора ще приеме таксата за участие… дори в… най-ценните „атинки“.

— Кой е Комодора?

— Той е шефът. Човекът, който организира шампионата.

— Аха — тя погледна към приличащите се на слънце животинки. — Може би все пак ти ще се окажеш прав, Хенри. Може би той не е добро момче.

— Сега пък какво съм направил?

Поклати глава и един от възлестите си пръсти.

— Аз съм по-възрастна от теб, нали така? Ти трябва да помагаш на възрастните хора. И когато кажа една дума погрешно, ти трябва учтиво да ме поправиш. Изобщо не се казва „атинки“, нали?

— Всъщност, смятам, че думата е „антики“.

Тя ми дръпна ухото.

— Не поправяй по-възрастните от теб… ако тези антики не свършат работа, може би тези хартийки…

Тя отвори втората торба, надникна вътре, и се усмихна с отвращение и разочарование, след това я вдигна, за да мога и аз да видя съдържанието й: зелени пари.

Много.

Натъпкани като окапали есенни листа в торбата, шумолящи като тях, само че зелени. Толкова зелени…

— Ето, виж каква прекрасна усмивка си имал — каза тя. — Трябва по-често да я показваш. Доволен ли си? Колко ще ти трябват?

— Ами… аз… ъ…

— Направих някои изчисления — тя бръкна вътре и извади една пачка вързана с конец. — Това е таксата за участие и малко отгоре — да си купиш нови парцали. Тази копринена ризка ще я пръснеш по шевовете.

— Не знам какво да кажа — все пак протегнах ръка към парите.

Тя дръпна ръката си.

— Чакай, аз не съм глупачка… Искам нещо в замяна.

— Какво? Страхувам се, че няма какво да ти предложа, освен повече пари, ако спечеля…

— Когато спечелиш! Освен това не искам пари, не ми трябват повече пари. В този торба имам двайсет и пет пъти по двайсет и пет хиляди.

— Страхувам се, че нямам нищо…

Очите й бяха ясни и блестящи на сбръчканото лице.

— Ти имаш нещо, което малко хора имат. Някой го наричат вълшебство. Други го наричат магия… така е, знам. А вие комарджиите го наричате „късмет“.

— Аз играя според законите на вероятността, госпожо. Не разчитам на късмета.

— Не трябва да разчиташ на него. Но все пак можеш да го призовеш… ако е у теб — очите й се присвиха, докато търсеше думи, за да обясни. — Когато бях малка… аз невинаги съм била стара сбръчкана жена, нали разбираш… животните се привързваха към мен. Не кучета и котки, всеки глупак може да стане приятел с тези домашни глезльовци… не, след мен тръгваха пеперуди и пчели… жаби и змии и така хората смятаха, че съм вълшебница, дори вещица. Аз не си и помислях, че това е магия, просто се отнасях с всички божии твари мило и сърдечно и те ми отговаряха със същото. Разбираш ли, синко?

— Не.

— Не знаех, че не е нормално човек да общува с такива твари, и затова го правех, без да се замислям, ей така. В нас, хората, има скрити най-различни способности. Необикновени способности. Магия. Някои го наричат талант.

— Винаги ме е бивало с картите — признах аз.

— Знам. Ето защо искам да ми направиш онзи номер, който си направил на майка си.

Стреснах се.

— Откъде знаеш за това? Това е нещо много лично…

Може би все пак старицата бе вещица.

— Ти имаше треска, синко. Бълнуваше в съня си. Аз те слушах — тя вдигна рамене. — Къщата си е моя, ако искам ще слушам. Пък и си ми длъжник!

Въздъхнах. Наистина й бях длъжник — дори и да анулираше подаръка от пари, аз все пак щях да й дължа живота си. Кимнах.

Сега гласът й бе учудващо нежен.

— Защо е толкова лично?

Тогава внезапно започнах да й разказвам. Да й разказвам за неща, които не бях споделял с нито една жива душа — ако приемем, че това дребно същество бе жива душа.

— Майка ми умираше — казах аз. — Исках да й дам нещо преди да ни напусне. Сигурно си мислиш, че този ден е имало някаква магия, или поне малко късмет… но не.

— Майка ти обичаше ли номера с карти?

Усмихнах се леко и кимнах.

— Тя бе прекрасна дама. Крупие, от Начез до Ню Орлеънс нямаше по-добра. Тя и Татко се срещнали на един параход, пътуващ по Мисисипи… имало голяма игра, голяма колкото шампионата в Сейнт Луис. Той спечелил ранчо.

— Цяло ранчо?

— Цяло ранчо… В Тексас. Той и майка ми се преместили там, гой временно оставил покера, а тя рулетката и заедно отгледали много добитък и две момчета.

— Имаш брат?

— Барт. Една година по-малък. Винаги ни е бивало с картите, дори когато бяхме съвсем малки. Татко ни окуражаваше, а мама нямаше нищо против. Харесваше й, когато й показвах трикове с карти — като й кажех „Избери си една карта“, винаги си избираше асо пика.

Дребната старица седеше на стола до мен и внимателно слушаше. Змиите се размърдаха за момент, но тя вдигна ръка и те замръзнаха на местата си, неподвижни като камъни.

— Тя бе толкова болна — продължих аз. — Лежеше в леглото си бледа като платно. За пръв път видях татко да плаче. Тя не плачеше. Извика ни с Барт и погали лицата ни. Исках да направя нещо, за да се почувства по-добре… но не исках да е трик. Не и този път. Така че й казах: „Искаш ли да видиш асо пика, мамо?“ А тя отговор: „Да, момчето ми, искам“. Аз й дадох картите, тя ги разбърка, аз цепих… и не стана. Да, беше пика. Мизерна девятка. Та толкова за магията. За късмета. Повече никога не съм му се доверявал, независимо как го наричаш.

Тя бръкна в някакъв джоб и в ръката й се появи тесте карти.

— Искам да направиш това и за мен — каза тя и кимна към пачката долари в скута си — и тези пари ще бъдат твои.

— Какво да направя за теб?

— Ще цепиш на асо пика! Какво друго?

— Не. Не мога да направя това.

— Защо?

— Когато пораснах разбрах, че асо пика е картата на смъртта. Представяш ли си? Майка ми на смъртно легло, а аз се опитвам да цепя на асо пика…

— Но ти не си успял.

— Не, аз я разочаровах.

— Разочаровал си я и то много пъти, нали така синко? Първо, не си цепил на правилната карта, а освен това се оказва, че от самото начало си избрал неподходяща карта… Нищо не можеш да свършиш както трябва, не е ли така?

Не отговорих.

— Да, този път ще цепиш на асо пика, заради мен. Освен това не означава смърт, това е просто една карта. Но това е картата, на която искам да цепиш…

— Вероятността е 1 към 51.

— Можеш да лъжеш. Видях те как ги пипаш.

— Аз не лъжа.

— Знам. Цепи асото.

— Не — казах сопнато. — Задръж си парите. Шансът е прекалено малък… и не искам отново да се проваля.

Тя щракна с пръсти.

Гърмящите змии като че ли започнаха да се събират около мен. Бях станал център на вниманието, разклатиха опашки и затракаха, като че ли за да оправдаят името си.

— Няма да го направиш… — казах й аз.

— Без да ми мигне окото, ако се ядосам.

А гърмящите змии побесняха.

Преглътнах.

— Може би ще пробвам — казах аз, — щом такова е положението.

Тя отново щракна пръсти и змиите се успокоиха и се върнаха на припек, като тънки вадички вода.

— Виждам, че се вразумяваш — каза тя, стана от стола си и използва пъна като маса, където разбърка картите. Постави пачката банкноти до тестето карти, като че ли това бе залогът.

Всъщност така си и беше.

Поех си дълбоко въздух и се съсредоточих. Тя бе приковала погледа си на мен — чувствах го — мисля, че дори и проклетите змии ме наблюдаваха. Подухна вятър и окуражително прошепна, ръката ми бе над тестето. Усетих гъдел. Какво ли беше това? Късмет? Магия? Вълшебство?

Но в този миг изчезна.

— Не мога — казах аз. — Не разбираш ли? Това ще бъде все едно отново да я разочаровам…

— Онзи ден те биха и ритаха, нали, синко? Ами, „те“, едни други „те“, но все пак „те“… също ме биха и ритаха като куче и ме оставиха да умра.

— Защо?

— Защото бях дребна. Различна, странна. Те ме биха и ме ритаха, а аз можех само да лежа там и да умра, но нещо вътре в мен ми каза, „Съпротивлявай се“.

— Съпротивлявай се? Та ти си станала отшелница!

Тя кимна и се ухили, захапала лулата си, светнала от гордост.

— Аха, при това най-добрият отшелник на света.

Погледнах тестето. Помислих си за шанса: 1 към 51.

— Аз поех по мой собствен път, синко, и предпочитам да си прекарвам времето с рожбите си, защото те не са като хората: те са прями и честни. Но моят път е различен от твоя път.

— Майка ми…

— Тя те е обичала и се е гордеела с теб, момче, тя е умирала! Пет пари не е давала дали ще цепиш асо пика или не! Била е щастлива, че ти си до нея. Че я обичаш.

— Така е.

— Баща ти гордее ли се с теб?

— Няма да си признае.

— Но дали е така?

— Мисля, че да.

— Значи можеш да си сигурен, че и майка ти се чувства по същия начин. Цепи картите, синко. Цепи ми асо.

Вятърът се усили и аз се съсредоточих. Затворих очи. Дали мога да извикам с волята си асо? Светът изчезна, остана само това тесте, тези петдесет и две карти, кари, купи, спатии, пики…

Цепих картите.

— Вдигни ги — казах аз и кимнах към картите.

Тя направи както й казах, и очите й се разшириха, когато видя картата.

— Черно асо е! — каза тя лукаво.

Обзе ме неистова радост. Отворих очи.

Тя държеше в ръка асо спатия.

— Съвсем близко, синко! Съвсем близко…

— По дяволите — възкликнах аз.

Тя бутна пачката банкноти към мен.

— Парите са си твои, честно и почтено!

— Но… но аз не спечелих…

— Всемогъщи Боже, ти си най-тъпото същество на божията земя… да не говорим колко лесно се предаваш.

Тя взе ръката ми и я постави върху колодата.

— Вдигни горната карта — каза тя.

Направих, както ми каза, оказа се асо пика. Как, по дяволите, знаеше, така и не разбрах. Може би все пак тя бе Госпожа Фортуна.

— Следващият път ще успееш — каза тя. — Просто трябва да опиташ. В теб има магия или, добре, да го наречем късмет. Ще ти дам да си избереш един от най-хубавите ми коне… под сайванта ще намериш купища седла, на разни умрели хора. Мога да ти дам още пари… ако искаш… освен тази банкнота.

И тогава от един джоб малката сбръчкана ръка измъкна моята стодоларова банкнота. Познах я по дупчиците от безопасната игла.

— С тази тук никога не се разделям. Даде ми я един специален човек.

Станах импулсивно, наведох се над пъна, вдигнах я все едно бе малко дете и я целунах по устата. При всички положения на вкус бе по-добре от гозбата й.

Тогава я пуснах на мястото й, а тя пак ми дръпна ухото.

— Ако исках да ме целуват странници, мислиш ли, че щях да стана отшелничка? А ти си доста странен!

Тя се изкикоти на смешката си.

Когато тръгнах, тя все още седеше край огромния път, в скута й се бе свила една гърмяща змия — Хенри? Тя го галеше и не ми помаха за сбогом.

Аз обаче й помахах.