Мавърик

Красивата южнячка

Седнах на ръба на леглото си в стаята на „Кристъл Палъс“, за да преброя печалбата — близо хиляда долара. Не бе лошо за една вечер работа и бях още по-близо до онази ужасяваща входна такса за Сейнт Луис.

В купа имаше една стодоларова банкнота — закачих я с безопасна игла за хастара на черното си сако. По-рано този ден бях използвал предварително закачената там стодоларова банкнота, за да направя впечатление на онзи надут администратор долу. Не се смятам подобаващо облечен, ако нямам нещо закачено за хастара, на което да се опра при нужда. Но извършвайки това, отново забелязах колко мръсна е красивата ми риза. Страх ме бе да я съблека, за да не се окаже, че е скъсана.

Като поклатих мрачно глава, натъпках останалите пари в джоба на сакото и се зачудих дали да чакам сутринта, за да взема втората гореща вана. Ризата ми не бе единственото нещо, което се бе измърсило във въргала.

Обмислях това, когато вниманието ми бе привлечено от почукване по вратата — изискано леко почукване, като че ли някоя благовъзпитана личност не желаеше да ме безпокои. Засега не бях забелязал подобни лица в „Кристъл Палъс“, така че извадих револвера си от кобура и се приближих до вратата.

— Кой е?

— Аз съм, Анабел, Брет… Може ли да говоря с теб?

Това беше приятна изненада. Може би бях направил по-голямо впечатление, отколкото предполагах.

Върнах пистолета в кобура, отворих вратата и на прага стоеше тя в цялото си великолепие на южняшка красавица. Леко деколтираната рокля разкриваше млечнобяла приятно закръглена женственост. И отново тази млечнобяла женственост се надигаше и спускаше — тя бе нервна. Почти можех да видя как бие сърцето й. Със сигурност се опитвах.

— Аз… не трябваше да правя това — каза тя и понечи да си тръгне.

Вдигнах очите си на по-благоприлично и джентълменско ниво.

— Анабел… мисис Брансфърд, почакай!

Тя спря. Бе направила само една-две крачки, така че не й отне много време да се върне. Погледна ме с големите си сини очи, изпълнени с трепет.

— Да, Брет?

— Та ти нищо не правиш — казах аз, — освен че стоиш в предверието. Убеден съм, че това все още е законно в тази страна.

Тя сведе поглед.

— Но аз бих предпочела повече интимност от това предверие, Брет.

— Ами, влез в стаята ми, тогава. Дори и това да е противозаконно, няма да съм аз този, който ще те издаде.

Тя се поколеба за момент, а след това — все едно бе взела внезапно, необратимо, невероятно съдбоносно решение — тя се втурна в стаята сред вихър от фусти и сатен.

— Мога да оставя вратата отворена, ако желаеш.

Тя затвори вратата.

После сведе глава и скри красивото си лице с тънките си фини пръсти.

— Само да не бях…

— Само да не беше какво?

Тя ме погледна с разширени, изпълнени с копнеж очи.

— Само да не бях омъжена жена…

И се хвърли в прегръдката ми, обви ръце около мен, вкопчи се отчаяно, устните й намериха моите и се сляха в топла, страстна целувка, която обещаваше много и само даваше доста. После ме блъсна, като че ли внезапно възвърнала здравия си разум.

— Прости ми — каза тя, като тръсна русите си къдрици, засрамено и разкайващо се. — Но трябваше да го направя.

— Няма проблем.

Тя направи жест с едната си ръка, другата скрита зад гърба й.

— Трябва да разбереш, Брет… цялото ми същество… цялата ми душа… жадуваха да те прегърнат. Искаха да пратя благоприличието по дяволите…

— Спри, когато решиш.

Съдейки по ослепителната й усмивка и искрящите светнали очи, човек би си помислил, че току-що съм изказал неувяхващата си любов. Тя вдигна брадичка и проговори с треперлив глас, от който капеше амброзия.

— Вероятно никога повече няма да се видим, Брет…

Странно как успяваше да направи от името ми двусрична дума: Брейет.

— … може би не подхожда много на една дама, но аз рискувам да го кажа направо… да ти кажа, че ти си най-невероятно привлекателния мъж на тази земя.

Кой съм аз, че да възразя?

— Ето — каза тя, като сведе засрамено глава. — Ето, казах го.

Тя се приближи до мен и опря бузата си в моята.

— А сега трябва да ти кажа… сбогом.

Това бе определено най-доброто нещо, което някога бе правила.

Тя се понесе към вратата, видение олицетворяващо южняшката красота и аристократичност. Но явно беше и страстна жена. А аз съм, ако не друго, здрав млад мъж — в допълнение, естествено, към това, че съм невероятно привлекателен.

Как можех да я пусна да си тръгне?

Пристъпих към нея и я спрях, хванах ръката й — много нежно и я върнах обратно в обятията си. Гласът ми, тих и дрезгав, прошепна в изящното й ухо:

— Анабел… — тя трепереше в ръцете ми.

— Да, Брет?

Целунах я съвсем леко по челото.

— Ако веднага не ми върнеш парите — прошепнах аз нежно, — ще положа хубавия ти задник право в скута на шерифа.

Тя ме бутна и на изваяното й лице се изписаха болка и негодувание.

— Как можа да кажеш нещо толкова жестоко и безсърдечно…

Аз щракнах с пръсти и протегнах отворената си длан.

Известно време тя ме изучаваше, после въздъхна и поклати глава. Знаеше, че не се шегувам.

— По дяволите — каза тя.

Иззад гърба й се появи фината й ръка с портфейла ми, който от своя страна бе пълен с парите, които бях спечелил от нея, Ангела и останалите на масата. Тя удари портфейла в дланта ми така, все едно искаше да удари лицето ми.

— Благодаря ти, Анабел — казах аз мило, и пъхнах натъпкания с пари портфейл обратно в джоба си.

Тя стоеше със скръстени ръце, изражението й напрегнато и подигравателно, очите й хвърляха огън и жупел.

— Хей, не се сърди на мен — казах аз. — Не съм виновен, че си толкова слаб крадец, колкото и покерджия.

Предполагах, че това ще я разсърди още повече, но тя просто вдигна рамене и подигравателно свитите й устни се разтегнаха в усмивка.

— Всъщност аз съм добър крадец… и доста добър играч на покер. Просто напоследък имам все лош късмет.

— Както казваше старият ми Татко: „Покерът в ръцете на експерт не е въпрос на късмет.“

Очите й проблеснаха.

— Предполагам, никога не си имал и капчица лош късмет?

— Честно казано… — аз погладих джоба с портфейла, пълен с долари. — Тази вечер се отървах от него с твоя помощ. Откъде си точно?

— Не ти ли казах? Родителите ми са от Атланта…

— Не, Анабел. Не ме интересува откъде е фалшивият ти акцент. Интересува ме ти откъде си.

Това я накара да се усмихне — тъжно, но се усмихна.

— Повечето мъже ме харесват повече като хубавица южнячка — каза тя, като наблегна още повече на амброзията. А след това с равен западен акцент добави. — Добре де, не съм южнячка.

— И не съществува никакъв мистър Брансфърд.

— Само покойният ми баща.

— Така и предполагах. Не си от тези, които се омъжват.

Тя тръсна хубавата си глава.

— Много благодаря, пък и нямам намерение. Та какво ще правим сега?

Вдигнах рамене.

— Какво можем да правим?

Мъж в хотелска стая с красива жена трябва да отчита определени възможности.

По лицето й премина сянка на тревога.

— Няма да ме предадеш, нали?

— Разбира се, че не.

— Защо?

Ухилих се леко.

— Може би проявявам милост към шерифа.

Тя отново кокетно се усмихна и посочи с пръст вратата:

— Значи… сега мога да си тръгвам?

Кимнах.

— По дяволите.

— Сега пък какво има?

Тя клатеше глава. Лицето й изразяваше най-вече неудовлетворение.

— Ами просто това, че ти… ти наистина ме ядосваш.

— Аз?

— Трябва да съм ти бясна. Ти ме обиди, открадна от мен…

— Искаш да кажеш, откраднах от теб собствените си пари.

— Виждаш ли! Една такава забележка ме кара да искам да ти издера проклетите очи.

— Само че не се поддаваш на желанието.

— Да — и тя ме погледна любопитно, опитвайки се да ме разбере. — Просто ти си толкова ужасно… привлекателен.

— Това наистина е сериозен проблем. Ще трябва да го обмисля.

— Ето! Пак почваш. Престани! — тя ме погледна, като че ли за пръв път ме преценяваше. — И мисис Мавърик няма, нали?

— Само покойната ми майка.

— Нямаш съпруга?

— Мисля, че щях да си спомня.

Тя подпря брадичката си с длан и погъделичка бузата си с показалец. Усмивката й бе дяволита.

— Знаеш ли какво си мисля? Мисля, че ако се бяхме срещнали… може би при други обстоятелства…

Пристъпих напред.

— Да?

— Щяхме дълбоко и напълно да се презрем.

Трябваше да се ухиля. Този път ме подреди.

— Виждаш ли? — каза тя, като отвърна на усмивката ми като дете, успяло да пробута остроумие. — И аз мога да бъда привлекателна.

— Бива те и да вбесяваш.

Тогава тя отново падна в обятията ми, ухаеща на люляк, тялото й бе топло и меко под гладката сатенена материя на роклята й.

— Довиждане, Брет — прошепна тя, прегръдката й бе мимолетна, също като целувката, която ми даде по бузата, пък и като нея самата.

Но все пак се спря за миг на вратата.

— Лека нощ, мисис Брансфърд.

Усмивката й бе толкова нежна, колкото и мигновена. И тогава тя си тръгна.

Наблюдавах вратата, донякъде очаквайки, и при всички случаи надявайки се тя да се появи отново. Но тя не се появи. Все пак присъствието й все още се усещаше и не бе само люляковият парфюм.

— Добре — казах си аз, вдигнах рамене, въздъхнах и съблякох сакото си.

И тогава започнах да се смея.

Защото забелязах, че портфейлът ми отново липсваше от джоба.

Анабел си бе стегнала багажа бързо и трескаво. Някакво сатенено нещо стърчеше от пътната й чанта, когато тя прехвърли единият си добре оформен крак през прозореца и го постави върху дървения балкон, служещ за авариен изход в случай на пожар, намиращ се под нейната стая. Пътната чанта не бе малка, а освен това високите й остри обувки бяха с токове, така че придвижването й бе тромаво и тя сумтеше и ръмжеше по един определено неподходящ на дама начин.

— Мога ли да ви помогна? — попитах аз.

Бях се облегнал на парапета и се наслаждавах на прохладната вечер и на красивата луна. Няколко облака като мазки бяло, излезли изпод четката на някой художник, засилваха великолепното тъмносиньо на небето, поръсено с брилянтите на звездите.

— Прекрасна вечер — казах аз и се усмихнах лъчезарно.

Кацнала на прозореца, наполовина вътре, наполовина вън, тя изкриви устни кисело в подобие на усмивка, изпусна пътническата чанта и тя така силно удари дъските на аварийния изход, че те изтропаха.

— Трябва да признаеш — каза тя, — че вторият път бях по-добра.

— Гладко като дръжка на пистолет — признах й аз. — Сам не бих могъл да го направя по-добре.

— Това наистина е комплимент — каза тя лукаво, но й хареса.

Бутнах я нежно и тя полетя обратно в стаята като се строполи и се превърна в красива купчина. Влязох след нея през прозореца, измъкнах чантичката от ръката й, извадих портфейла си и го мушнах в джоба на сакото.

— Значи все още има надежда за мен — каза тя като ме погледна с лека усмивка и тръсна самосъжалително рамене. Не можех да я обвинявам, наистина — току-що бе изпуснала почти хиляда долара, за втори път в една вечер.

— Да — казах аз, като й помогнах да стане и й върнах чантичката. — Но отново си мисля за шерифа. Може би все пак трябва да се запознаете.

Тя сложи ръце на кръста си и ме погледна — очите й бяха ясни и големи, и сини, и заплашителни.

— Може би ще трябва да разкъсам роклята си и да викам за помощ. Струва ми се, че един непознат мъж в женски будоар е в неизгодна позиция за пазарлък.

Права бе.

— Знаеш ли — казах аз. — Защо просто не ми направиш една услуга и ще сме квит…

Аз свалих сакото си и го хвърлих на леглото.

— Ха, не така! — каза тя. — Не ти дължа чак толкова голяма услуга.

— Колкото и привлекателна да изглежда тази перспектива, нямам никакво намерение да спя с теб. Ами ако задремя? Господ знае с кои части на тялото ми ще решиш да избягаш.

— Тогава какво?

Аз посочих тъжната гледка, която представляваше покритата ми с прах риза.

— Ти си жена.

— Проницателно наблюдение — каза тя, като се чудеше какво общо има с моята риза.

— Ами ти трябва да знаеш как се чисти такова нещо. Очевидно аз не знам. Аз съм мъж.

— Забелязах вече — после тя скръсти ръце, вдигна кокетните си очи и отново включи на южняшкия изговор. — Ако не мога да го докосвам, поне мога да притискам копринената му риза до развълнуваните си гърди… и да мечтая.

— Добре, добре… ще го направиш ли?

— Разбира се. Дори само факта, че ме приравняваш със стара китайска перачка кара сърцето ми така силно да бие.

Аз разкопчавах ризата си.

— Добре. Само бъди много внимателна.

— Ще бъда така нежна, все едно е твоята собствена кожа.

— Точно от това се страхувам — подадох й я и облякох сакото си. — Искаш ли да изляза през прозореца или…

Тя открехна вратата.

— Чисто е. Няма опасност за репутацията ми. А също и за твоята.

Тъкмо тръгвах, когато тя пусна още един южняшки изстрел:

— Лека нощ… Бърт.

— Казвам се Брет… много добре знаеш!

Тя затвори вратата.

Постоях няколко мига и размислих. После ръката литна към джоба на сакото ми и усети успокоителната издатина на портфейла ми. Печалбата ми от покера бе в мен, но тя все пак бе успяла да свали ризата от гърба ми.