Мавърик

Жокер

На следващата сутрин се разходих по главната улица, в настроение великолепно като слънчевия ден. Играта миналата вечер ме би приближила доста до входната такса на шампионата, пък и, разбира се, да не забравяме Анабел Брансфърд.

Запознанството ми с тази красива крадлива дама бе ценна добавка към дългия списък от врагове, приятели и приятелски настроени врагове, който притежавах. Предполагах, че мисис Брансфърд отново ще се появи на пътя ми. Това бе нещо, за което си заслужаваше да копнееш и да проклинаш.

Закусих добре с бифтек в хотела, купих си билет за обедния дилижанс и продадох мулето си за петнайсет долара в градската конюшня. Бях отпочинал, току-що изкъпан гладко избръснат и готов за пътуване. Бях се облякъл подходящо — черна риза, нов Ливайс и широкопол стетсън, който хвърляше сянка над очите ми.

Оставаше ми да се отбия на още едно място — банката, която в крайна сметка беше причината за идването ми в този отвратителен град, известен като Кристъл Ривър.

Банката „Кристъл Ривър“ беше скромно едноетажно учреждение. Отвън бяха вързани няколко коня, няколко клиенти стояха вътре пред касата. Приятно и спокойно. Изглежда банката нямаше охрана. Чиновник, който бе може би един ден по-стар от Метусела, ме погледна над очилата си с телени рамки, когато запитах къде мога да намеря президента на банката. Той посочи една врата в дъното.

Положих нежно ръка върху колта 44 калибър на колана ми, когато приближих вратата с матово стъкло, на която със златни букви пишеше: МАТЮ УИКЪР ПРЕЗИДЕНТ. Огледах се бързо, извадих колта и се втурнах в офиса.

Уикър стоеше близо до вратата и ровеше в една картотека, която бе измъкнал от близкия шкаф. Той бе достопочтено изглеждащ мъж на средна възраст с добре поддържани мустаци, облечен в двуреден костюм, широка вратовръзка и игла със скъпоценен камък.

Вдигна глава от картотеката и ме погледна с изплашените, изумени очи на изненадана кошута.

Затворих вратата зад себе си, но продължих да държа пистолета насочен към него.

Уикър върна несръчно картотеката в шкафа, след това бавно вдигна ръце, те трепереха. Гласът му бе патетичен, като на героиня от мелодрама:

— О не, моля ви не ме убивайте, вие злодей ужасен, имайте милост над това беззащитно цвете!

— Играеш грешна роля — казах аз. — Ти си човекът с мустаците, който се разпорежда тук.

Вратата рязко се отвори и старият чиновник подаде глава, очите му се ококориха зад телените очила. Той видя пистолета и изфъфли:

— Грабеж!

— Не, не, спокойно — каза Уикър небрежно. — Просто Брет Мавърик е дошъл да каже здрасти.

И затвори вратата пред носа на притесненото старче.

После се ухили и ми подаде ръка.

— Как си бе, копеле глупаво?

Прибрах пистолета в кобура и топло се здрависахме. Дори се прегърнахме.

— Както Татко обичаше да казва: „Синко, днес се чувствам по-добре от опосум, който дъвче жълта круша“.

— Толкова добре?

— Поне толкова. А ти как си, Мати?

Усмивката му изчезна. Поклати мрачно глава, отиде до бюрото си и седна зад него.

— Чувствам се като крушата, дето я дъвче опосумът.

Седнах на ръба на бюрото му.

— Толкова зле?

Очите му бяха печални.

— Брет, знам, че още ти дължа онези хиляда долара от играта в Ню Орлиънс. Ти постъпи като истински приятел, когато прие гаранцията ми.

— Татко казваше, че единствената гаранция, която човек трябва да приема, е тази, която му дава гробарят.

— Знам това. И може би трябваше да го послушаш. Брет, всичко, което мога да ти дам, са около сто долара — той порови в джоба си и извади една самотна стодоларова банкнота. Подаде ми я.

Аз я взех. Никога, когато съм взимал сто долара, не съм се чувствал по-кофти. Не защото взимах последните сто долара на Мати, бъдете сигурни в това. А заради деветстотинте, които не вървяха с тях.

— Познаваш ме — каза той. — Никога през живота си не съм мотал заем. В края на краищата, ако не вярваш на банкера си, на кого можеш да вярваш?

Реших да не коментирам това и като въздъхнах, пъхнах стотачката в джоба си.

Гласът му бе тъжен, почти жаловит.

— Можеш ли да ми дадеш отсрочка до края на годината?

— Трябват ми сега — казах аз.

Той кимна мрачно и въздъхна.

— За шампионата по покер в Сейнт Луис, нали? Знаех си. Колко е входната такса? Двайсет и пет хиляди?

Кимнах.

— Това е малко състояние.

Наистина беше цифра, която можеше да впечатли дори и банкер.

— Предполагам, една малка честна злоупотреба е нещо, за което ти не можеш и да си помислиш?

— Брет, не мога да сторя това на моите съграждани. Когато влязох в банковия бизнес — влязох на чисто, знаеш това.

— Да. Ако не можеш да вярваш на банкера си…

Като въздъхнах дълбоко още веднъж, аз се смъкнах от бюрото и се запътих към стъклената врата. Мати стана иззад бюрото си и ме изпроводи, прегръщайки ме през рамената.

— Господи, момче, наистина съжалявам. Не взе ли гаранция и от Поркчоп Слим в тази същата игра?

— Слим умря миналия месец.

Той изцъка състрадателно.

— Май чух някакви слухове за това. Само не разбрах от какво е умрял.

— Пет аса. Вдовицата му каза, че ми бил запазил хиляда долара, но тя ги използвала за погребението. Направила му наистина грандиозно изпращане. Най-хубавото в историята на Бумгарнър Каунти, казва тя.

— Брет, аз чух друг слух за Слим…

— А?

— Чух, че жена му го е кремирала и е хвърлила праха в Рио Браво.

Плеснах се по челото.

— Вдовицата на Поркчоп ме е метнала? Накъде е тръгнал този свят?

Мати вдигна вежди и очите му под тях бяха широки и печални. Той поклати глава.

— Знам. Тъжна работа. Трудно е да вярваш на когото и да било в днешно време. Колко не ти достигат за тази входна такса?

— Само две хилядарки. Знам къде ме чака една, така че ако мога да намеря само…

— Брат ти не може ли да ти помогне, или и той ще участва в Сейнт Луис?

— Барт ще пропусне този шампионат, но вече инвестира пет хиляди в по-големия си брат.

Мати почеса глава, размишлявайки.

— Ами онзи твой агент, ирландеца, Големия Джим Макком?

— Няма.

— Джентълмена Джак?

— В затвора е поне до Коледа, а Контето Джим и той събира за входната такса.

— По дяволите. Лоша работа. Ако имах мои собствени пари, знаеш, че щях да ти дам. Сигурно като каре аса.

Той ми отвори вратата и един пистолет — сигурно като каре аса — бе насочен към нас.

— Господи — каза Мати — това е обир!

И наистина в момента се провеждаше банков обир. Няколко мъже с маски държаха насочени пистолети срещу касиерите и клиентите, които бяха вдигнали високо ръце към небето. Или по-скоро към тавана.

Бандитът срещу нас носеше мека шапка и превръзка на лицето. Първо пребърка мен. Намери в джоба ми стотачката, която ми бе дал Мати. После пребърка самия президент на банката.

И от един от джобовете на банкера — не онзи, от който Мати бе измъкнал стодоларовата банкнота за моя милост — бандитът извади пачка банкноти по-дебела от Библията.

— Ако не вярваш на банкера си — казах аз на Мати — на кого можеш да вярваш?

Мати, с вдигнати ръце, сви рамене и се подсмихна.

— Сега вече можеш да ми вярваш.

До вратата, където бе големият сейф, един от крадците завърза за дръжката му няколко пръчки динамит, запали клечка кибрит и я доближи до фитила.

— Хопа! — изкрещя той и се хвърли в страни, за да избегне взривната вълна.

Така направих и аз, и предполагам всички останали, макар че бях далеч по-загрижен за благополучието на Брет Мавърик.

Експлозията изкърти вратата от пантите й, счупи всички прозорци на сградата, и в добавка се отрази зле на тъпанчетата на ушите ми. Единственото положително следствие бе гъстия дим, който представляваше сносно прикритие за всеки трезвомислещ човек, който има достатъчно мозък да се измъкне в бъркотията.

Като мен.

Пък и в края на краищата някой трябваше да иде да каже на шерифа.

Проблемът обаче бе в това, че когато се промъкнах като привидение през предната врата на банката сред облак дим, се натъкнах на четири познати лица.

Последният път, когато видях тези лица, бе на тази същата улица снощи на лунна светлина.

На слънчева светлина лицата изглеждаха още по-заплашителни.

— Луди ли сте? — казах аз, когато те започнаха да ме заобграждат.

— Ни най-малко — каза мъжът със суровите очи.

Движех се бързо, почти тичах, димът, който продължаваше да се носи от експлозията ми помагаше. Шмугнах се в най-близката уличка и се спотаих в сянката, като плътно се прилепих в дъсчената стена на една сграда.

Те бяха право по петите ми, и сянката не им попречи да ме видят, да се приближат и да ме обградят…

— Казах ви — натъртих аз, — не трябва никой да ни вижда заедно. Това всичко ще развали.

— Ако напуснеш града, преди да ни платиш — каза отново онзи, — това наистина всичко ще развали.

— Бих ли направил подобно нещо? — поклатих аз глава. — Къде отиде доверието между хората. Освен това трябва да ви отрежа от хонорара, задето дойдохте толкова късно. Още една секунда и онзи, Ангела, щеше да ми откъсне ръцете и да ме пребие до смърт с тях.

Водачът се намръщи.

— Никой нищо не е заподозрял, нали?

— Не — казах аз. — Това трябва да ви го призная. Всички се вързаха.

За представление, поставено за толкова кратко време — а именно, когато станах от масата за покер, за да отида в тоалетната, намерих тези момчета на втория бар и ги уговорих — резултатът не можеше да е по-добър.

— Истината е — каза мъжът, като се ухили, — че всъщност се забавлявахме. Мерси за леките удари.

Другите каубои се ухилиха, кимнаха и изцвилиха няколко пъти.

— Ами нямаше причина да искам да страдате — казах аз. По дяволите — това бяха най-добрите ми удари! Заслабвах. — Та така, за колко бяхме говорили, пет долара на удар?

Водачът кимна.

Когато пътувам, премествам стодоларовата банкнота от хастара на сакото на ризата си. Мушнах ръката си между копчетата и откачих банкнотата.

— Надявам се момчета имате да ми развалите стотачка — казах аз мило.

За нещастие нямаха.

След като се отбих в офиса на шерифа да му кажа за банковия обир, който вероятно вече бе приключил, аз се прибрах в стаята си в Кристъл Палъс, където ме очакваше доставка. На леглото лежеше прекрасната ми копринена риза, изпрана и увита в тънка хартия. Отгоре имаше бележка, на която пишеше: „С любов, Анабел.“

Толкова мило. Дълбоко в сърцето си Анабел бе добро момиче.

Измъкнах торбата на седлото изпод кревата, измъкнах нова стодоларова банкнота от скривалището, едно малко кожено отделение с връзки, и я закопчах отвътре на ризата си. Правейки това, забелязах, че ризата ми вонеше от дима, през който минах на излизане от банката.

Често, когато пътуваш с дилижанс, срещаш по-изискани хора, така че може би щеше да е по-удачно да нося най-хубавите си дрехи. Съгласих се мислено с това и измъкнах копринената си риза от хартията, в която бе опакована. Моментално разбрах, че нещо не е наред.

Или аз изведнъж бях пораснал, или мисис Анабел Брансфърд я беше изпрала така, че ризата зверски се беше свила.

Въпреки това я облякох. Едва се намъкнах, но другата вонеше на дим, а не бях намерил време да изпера другите си неща. Нямах избор.

Слънцето все така печеше и денят бе все така великолепен, както сутринта, само че настроението ми бе далеч по-мрачно. Вървях бързо по главната улица, преметнал торбата през рамо, с карабина в ръка, а хората разумно се пазеха от пътя ми.

В края на улицата имаше кей, където чакаше фериботът. Дилижансът и впрягът му от четири коня бяха вече на борда, както и един от пътниците.

Анабел Брансфърд.

Пазеше се от слънцето с малко изящно чадърче, изглеждаше като слязла от страниците на модно списание в изрядно ушития си пътнически костюм с цвят на доларова банкнота. Как ми се искаше да й го изпера.

Качих се по подвижното мостче на палубата на малкия ферибот и се присъединих към мисис Брансфърд, която стоеше близо до дилижанса. Тя не особено успешно се опита да скрие усмивката си, когато ме видя на какво приличам в риза, по мярка на десет годишно момченце.

— Нарочно си го направила! — казах аз, като посочих към гръдния си кош, под чийто напор копчетата щяха да се пръснат, а не защото се гордеех с външния си вид.

— Познай — каза тя.

— Това е щастливата ми риза!

— Вече не е. Мога ли да ти препоръчам нещо?

— Какво?

— Следващия път си пери дрехите сам — тя се усмихна самодоволно, завъртя чадърчето си и ми обърна гръб.

Хванах я за ръката и я извърнах към мен. Хванах я за рамото и забих свиреп поглед в големите й сини очи с дълги клепачи, които се опитваха да гледат отегчено.

— Бельото ми е от Ню Йорк — казах й аз.

— Колко вълнуващо.

— Къде по дяволите смяташ, че е ушита тази риза?

— В Лилипутия?

— В Париж, Франция, госпожо! Такива ризи не се продават във всеки магазин.

— Освен ако не е за детски дрехи.

Тя се измъкна от ръцете ми, аз се опитах да я хвана и тя силно ме изрита в пищяла. Аз се превих на две и завих от болка, тогава един дълбок, властен, много мъжествен глас прогърмя зад мен.

— Махни си ръцете от прекрасната дама!

Което бе забележително глупаво изказване, като се има предвид, че в този момент ръцете ми не бяха близо до прекрасната дама, а бяха около пищяла ми, докато подскачах насам-натам на един крак като ранен заек.

Когато най-накрая застанах на два крака върху земята, разгледах добре лицето, което бе направило тази идиотска забележка, и да ви кажа честно, то представляваше внушителна, величествена гледка.

Висок, кокалест, широкоплещест, и с изпито лице, той се взираше в мен с пронизващи, леко мънистени кафяви очи изпод черно бомбе. Тъмна, тук-там посребрена коса, добре поддържани мустаци в стила на Уайът Ърп и Бат Мастърсън и — както тези легендарни блюстители на закона — бе нещо като напето конте, перчейки се с костюма си на райета и червена широка вратовръзка.

Градски позьор или не, той носеше пистолета си вързан за бедрото с кожен ремък, като истински стрелец, и около него витаеше толкова силно духът на Дивия запад, че би влязъл моментално в работа на някой от драскачите на евтини романи, живеещи на изток като Нед Бънтлайн.

Той свали бомбето си и се поклони леко на Анабел:

— Ако този млад грубиян по някакъв начин ви безпокои, надявам се, ще ми разрешите да се намеся.

Анабел завъртя чадърчето си и пусна кокетния си поглед, да не говорим за превзетия южняшки акцент.

— Понякога, когато най-малко очакваш, се появява герой.

— Ваш покорен слуга, мадам — каза той, очевидно смутен.

И аз бих се смутил, ако кажа нещо като „Ваш покорен слуга“.

Тя се наведе към него и ако миглите й бяха запърхали само йота повече, заклевам се, че щеше да се вдигне над земята и да отлети.

— Но това е самата истина… Мистър… Мистър…?

— Кошър, мадам. Зейн Кошър. Но ще съм ви задължен, ако ме наричате просто „Кош“. Така ме наричат приятелите ми и на мен ми харесва.

— Кош — промърморих аз. Това не е име. В това се берат ябълки.

Сега красивата южнячка стана свенлива и избягваше погледа му.

— О, мистър Кошър… Кош. Сигурна съм, че вие сте истински джентълмен.

И тя му протегна ръка, а старият глупак я целуна.

Вижте, нямам намерение да съм неучтив, наричайки този нежелан натрапник „стар глупак“, но колкото и внушително да изглеждаше, според мен не бе помирисвал жена, откакто Грант беше президент.

Анабел махна с облечената си в ръкавица ръка към мен, презрителен жест, с който ме представи:

— А този глупав на вид младеж се казва Бърт Мавърик.

— Брет — поправих я аз.

Така или иначе, Кошър не ми обърна никакво внимание. Не ми подаде ръка, нито пък аз на него.

— А аз съм Анабел Брансфърд — каза тя. — Ще пътувам с този дилижанс.

Усмивката под мустаците бе болезнено свенлива.

— За мое голямо удоволствие, аз също ще пътувам с него.

Те се гледаха един друг като влюбени крави.

— И аз ще пътувам с този дилижанс — отбелязах аз, в случай, че някой се интересува.

Очевидно никой не се интересуваше. Това пътуване щеше да е дяволски забавно.

Сега Анабел стоеше много близо до Кошър. Тя му довери, но достатъчно високо, за да мога и аз да чуя:

— Просто не знам какво можеше да направи този грубиян, ако трябваше да пътуваме само двамата, сами в дилижанса.

Е, мненията им съвпадаха: аз бях грубият.

— Мадам — каза Кошър, — сега аз съм тук и вие може да се отпуснете и да се насладите на пътешествието — той я погледна топло. — Знаете ли, имам чувството, че ако нямаше жени, ние всички нямаше да сме тук.

— Блестяща забележка — казах аз. — А ако нямаше мъже, пак нямаше да сме тук!

Кошър бавно се обърна към мен и тези очи като мъниста ме фиксираха все едно бях опасно оръжие.

— Да не би да ме подигравате, сър?

— А това би ли ви притеснило?

Кимна — също така бавно.

— Може да се ядосам. Не смятам, че това би ви харесало.

— Не, в никакъв случай не би ми харесало. Нека приемаме, че просто се съгласих с вас по необичаен начин.

Той ме изгледа дълго и сурово. А аз, Господ ми е свидетел, го изгледах по същия начин.

— Трудно ми е да реша — каза той — дали сте смел човек или страхливец.

— Може би зависи от обстоятелствата.

Под мустаците се оформи лека подигравателна усмивка. После Кошър се обърна и вдигна пътната чанта на Анабел, прехвърли я през парапета на покрива на дилижанса и я пъхна в багажното отделение зад мястото на кочияша.

— Какво би станало със света — зачуди се Анабел — без истинските джентълмени?

— Мадам, карате ме да се чувствам неловко — каза Кош и й хвърли усмивка, на която и аз завидях.

Започна леко да ми се повдига, обърнах се и видях към нас да приближава един труп.

Е, не точно труп, но най-немощно изглеждащия старец, който бях виждал. В сравнение с него възрастният чиновник от Кристъл Ривър приличаше на младо яре. Износените му дрехи и смачканата шапка ме накараха да се зачудя как е успял да събере пари за билет за дилижанс. Но той продължи към нас, мина по подвижното мостче с несигурна крачка и се затътри към дилижанса.

Кош не беше единственият истински джентълмен в Дивия запад. Отворих вратата на стареца.

— Имате ли билети? — попита дядката, гласът му бе не по-малко треперлив от него самият. — Аз съм кочияшът.

— Кочияшът?

— Да, какво, нещо не е наред ли?

— Добре ли се чувствате?

Гласът му този път, освен треперлив бе и възмутен.

— Защо, мътните го взели, всички това ме питат?

— Ами нямам представа — вдигнах рамене аз.

— Хайде, синко — каза той и протегна трепереща ръка. — Помогни ми, иначе никога няма да тръгнем.

Скочих на капрата, която бе на поне метър и осемдесет от земята и му подадох ръка, за ада го изтегля. Не бе много лесно. Бе като да качиш полупразна торба трески, само дето торбата в този случай се опитваше да ми сътрудничи. Най-накрая нагласих стария господин на мястото му.

— Няма ли да има придружител с пушка? — попитах го аз.

— За к’во? Нищо ценно не караме. Само пътници.

Не бях в настроение да разисквам философския подтекст на това изказване, нито пък ми се щеше да разкривам колко пари нося в торбата си, от която между другото не се отделях и за миг.

Старчето изсумтя нещо за благодарност, а аз слязох, за да се присъединя към моите спътници, които вече се бяха качили в купето.

Фериботът се отдели от брега.

Вдигнах глава и погледнах немощния пазител на нашата съдба, който бе седнал на капрата с юзди в ръце. Чух гласът на Татко в ухото си: „Синко, само да чуя, че играеш покер с жокери, ще те пребия до смърт“.

А тази игра бе пълна с тях.