Маската на Локи

Файл 03Какавида

Според рекламата в регистрационната система на „Холидей хълс“ стаята им в Атлантик сити се водеше „студио“, за което Том и Санди трябваше да заплатят по-висока цена. Единствената разлика бе, че тоалетната не беше от онези гърнета с химическо преработване, дето се поставяха до леглата, а бе разположена в отделно помещение, в което дори бе останало място за седяща вана с мехурчета. Ваната бе достатъчно голяма да се поберат и двамата, стига да се наместят по определен начин. Стаята бе вътрешна, без прозорци — вместо тях на стената бе монтиран холографски екран, който ги развличаше с гледки от Тадж Махал, Матерхорн и неизвестни местенца от Атлантическото крайбрежие. Поне не миришеше.

Гюрдин отдели малко време на терминала с ограничен достъп, с чернобял екран и колони от стъклопласт, счупени вероятно от предишния наемател.

Леглото имаше един чаршаф и половин одеало. Надпис на стената ги уведомяваше, че клиенти, които имат собствен спален чувал, могат да го дадат за „диурнално химическо освежаване“ на чистачката, срещу допълнителната такса от пет американски долара.

Той се опита безуспешно да си припомни дали „диурнално“ означава два пъти дневно или веднъж на два дена.

— Здрасти, любовнико. Гюрдин се обърна.

— Здравей, Санди. Къде беше?

— Имах малко работа — да осребря един чек. Нали знаеш, трябва да се яде.

Том вече знаеше отговора. Подушваше го върху нея — мирис на мъж, на секс, на чужд парфюм, на доскорошен изблик на хормони.

Не беше сигурен дали винаги е притежавал този талант да разпознава скритото в ума и тялото по невидими, странични признаци. Може би тази интуиция беше нещо ново, нещо, пробудило се в него, след като всички онези мистериозни нападатели се опитваха да го убие. От друга страна, не беше изключено състоянието на Санди да е съвсем очевидно за всеки по-наблюдателен — жена, която наскоро е била задоволена. Реши да остави въпроса за по-нататъшно обмисляне.

— И как изглежда градчето?

— Чисто. Малко шумно. Последния път, когато бях тук, беше по-спокойно.

— Кога беше това? — Гюрдин си спомни, че Санди е от северната част на страната, родителите й бяха канадски французи, а предците й бяха дошли от Дания и Нормандия.

— Преди сто години — отвърна тя. — Тогава това беше само едно малко, заспало крайбрежно градче, пълно с деца и пясъчни замъци, в което хазартът бе забранен.

— Шегуваш се.

— Разбира се, че се шегувам. Хазартът винаги е бил главната причина да се посещава Атлантик сити.

— И така… — той направи кратка пауза, преди да продължи. — Ти се оправи, но моите финансови резерви са на изчерпване. Триста на ден за подобна дупка доста бързо ще ме доведат до просяшка тояга.

— Какво смяташ да правиш?

— Да потърся някой пиано-бар из околностите? Или поне плувен басейн?

— Не знаех, че можеш да плуваш. — Тя го наблюдаваше, докато Гюрдин вадеше партитурите от чантата си.

— Ще се престоря, че мога. Дано да не е дълбок.

— Ако намериш, послушай съвета ми и не подписвай дълготрайни договори. Скоро ще трябва да се преместим, нали не си забравил?

Гюрдин стигна до вратата, но спря с ръка на дръжката.

— Защо? Мислех, че просто ще се спотайваме, докато бурята отмине.

— Наистина трябваше да се измъкнем от лапите на онези убийци, но от Джексън Хейтс до Атлантик сити са само няколко спирки с влака-стрела.

— М-да. — Той си придаде объркан вид. — Че Каролина да не е на края на света?

— Е, поне е по-далече, ако това има някакво значение.

— Добре. Ще те послушам. Чувстваш се самотна без публика, нали?

— Че кой не се чувства?

Едва когато излезе в коридора, той си позволи да въздъхне облекчено.

Едно не можеше да си спомни — дали и преди Санди беше толкова предсказуема?

Да, вярно, навремето му се струваше загадъчна. Хладна и самоуверена, тя предпочиташе да взема собствени решения и да ги следва докрай. Това, естествено, означаваше, че може да е и капризна. „Днес е моят ден“ — заявяваше понякога и изчезваше от полезрението му за десет, дванайсет часа. Но като че ли досега тези нейни „малки приключения“ не бяха включвали друг мъж. Пита необходимостта от толкова повърхностни лъжи.

Том Гюрдин сви наляво по коридора. Беше тръгнал да търси управителя.

— Можете ли да плувате? — попита го Брайън Холдърн.

— Разбира се, че мога. Всички могат, нали?

— Вече не, откакто прокараха разпоредбата за ограничаване използването на хлор в плувните басейни и те заприличаха на жабуняк.

— И с какво е по-различен вашият басейн?

— Свързан е с морето. Никой не дава пет пари какво изхвърляме в океана, стига да не е токсично. Малко хлор от време на време поддържа водата чиста. Значи казвате, че можете да плувате. А лесно ли се набръчквате?

— Моля? Аз съм джазмен, мистър Холдърн. Какво общо има набръчкването с моята работа?

— Става въпрос за външния вид, момчето ми. След три часа във водата ще заприличате на сушена слива. Предишните пианисти си натриваха кожата със силикон. Казват, че поддържало хидростатичното равновесие и придавало по-привлекателен вид на разголените части. Жените направо пощуряваха. Току-виж ви се наложило да ги прогонвате със сила.

— Ще го имам пред вид.

— Виж какво, момче, или си намери подходяща мазнина, но качествена, дето няма да оставя следи върху водата, или си търси друга работа. Нямам намерение да развличам посетителите с някой сбръчкан като стафида. Чу ли ме добре?

— Да, сър. Да си намеря мазнина и да се намажа. Ще ме вземете ли на работа?

— Разбира се, че ще те взема, иначе защо да си губя времето в приказки?

— Благодаря, мистър Холдърн. — Гюрдин се надигна и тръгна към вратата.

— Първа смяна започва в седем и трийсет. Три часа. Ако потънеш или се набръчкаш — направо си тръгвай.

— Да, сър.

— И гледай добре да си намажеш интимните части.

— Това пък какво значи, сър?

— Намажи си оная работа, момче. В басейна се влиза както майка те е родила. Забранено е да се носят бански. Особено за сервитьорките и музикантите.

— Ясно.

— Е, искаш ли работата?

— Разбира се. Седем и трийсет.

— И да се усмихваш, момче.

— Обещавам, мистър Холдърн.

Мазнината беше дебела и плътна като топъл парафин, само дето от нея му ставаше хладно. Можеше да се стопли, като се разтрива между краката, над коленете и по прасците. Най-трудно му беше да размаже пластовете отзад на раменете. Дали да не използва кърпа или нещо подобно, за да я втрие? Някоя от кърпите на басейна, например, щеше да си е чисто поетична справедливост. А какво ще стане, ако започне да се поти отдолу? Сигурно щяха да избият тъмни петна и да развалят целия ефект. И което бе по-важно — как щеше да диша кожата? Беше чел за някакви деца в Близкия изток, боядисани със златни и сребърни оцветители, които издъхнали от кожно задушаване. Ами ако тази мазнина също… Впрочем, защо са се отказали всички пианисти преди него?

Дали защото не са могли да се справят с жените?

Гюрдин продължи да втрива мазнината, докато не покри равномерно цялото си тяло от шията до петите. След това се загърна в хавлиения халат, взе партитурите и напусна стаята.

В седем и трийсет барът беше съвсем пуст и почти тъмен. Басейнът, осветен отдолу, грееше в сребристо и зелено. Пианото плуваше в единия ъгъл, без да вдига вълнички.

Гюрдин смъкна халата и се спусна по стълбичката във водата. Беше топла, но не гореща. Скоро ще разбере дали потенето ще е проблем. Той се насочи към пианото и корпусът му се люшна от вълната, която вдигна.

Инструментът приличаше на детска играчка, с права задна степа и извита предна. Капакът се вдигаше лесно и се подпираше с пръчка. Тук обаче свършваше всяка прилика с истинското пиано. Вместо желязна рамка и стоманени струни, вътре имаше редици от шишета, стелажи с чисти чаши, кофа за лед, купички с лимонови и портокалови резенчета и коктейл ни череши. Имаше също две метални буренца за наливна бира, едната тъмна, другата пилзенска, а от вътрешната страна на задния капак, където трябваше да са чукчетата, откри дванадесетволтов акумулатор.

— Ще се оправиш ли сам?

Гласът долетя от далечния край на басейна. Гюрдин се обърна, за да открие, чу го е заговорила млада, съвсем гола жена, също като него с блестяща от мазнина кожа. Беше му вдигнала халата и го сгъваше прилежно.

— Клиентите не обичат да се спъват в дрехи. Това нещо се прибира в шкафчето.

— Ей, сега ще го прибера… — той се насочи към стълбата.

— Не се безпокой. Като за първи път и аз мога да го направя.

Гюрдин въздъхна и зае позиция зад пианото. Само един поглед към нея бе предизвикал серия от реакции, които за момент не беше в състояние да контролира. Интересно, къде ли бе прибрала своя халат? Или е дошла дотук гола?

Момичето се върна. Движеше се грациозно, без никакво притеснение и не правеше опити да се прикрие. Гюрдин отдавна бе забелязал, че повечето жени губят привлекателността си, когато вървят боси, без обувки с високи токчета. Но тази жена пружинираше на върховете на пръстите си и се носеше като балерина.

— Аз съм Тифани, сервитьорка.

— Така и предположих. Том Гюрдин, пианист.

— Естествено. Това ли ти е музиката? — тя грабна партитурите и взе да ги прелиства. Една-две минути изглеждаше напълно погълната от тях.

— Чудесен подбор — кимна накрая. — Само дето такива неща не се свирят тук.

— Че защо?

— Защото посетителите ни не могат да играят джайв — съпротивлението на водата е твърде голямо. Нужни са им бавни танци. Нещо старо и романтично.

— Бавни танци. Голи. Във водата. Разбирам.

— Хубаво ще е наистина по-скоро да разбереш за какво става въпрос. Ако не успеем да подобрим рекорда от средно девет цяло и пет оргазма на час, клиентите ще си поискат обратно парите. Нали не си забравил да вземеш антибиотици? — попита тя невъзмутимо.

Тифани скочи във водата и заплува към него. Едва сега Гюрдин забеляза, че гримът й е подсилен като на сценичен актьор — веждите й стигаха до слепоочията, под и над очите бяха изрисувани сини полукръгове, опиращи в скулите, устата й бе удължена с червило и покрита с гланц. Всичко това криеше истинското лице на момичето отдолу почти толкова ефикасно, колкото и гумена маска.

Косата й беше червена, права и равна. На светлината на прожекторите сияеше като полиестерна перука — каквато най-вероятно беше.

Том Гюрдин сведе очи към пианото.

— За какво е този акумулатор?

— Какъв акумулатор? Къде?

Той й посочи зад стелажа с чашите.

— Трябва да е захранването на пианото.

— Но това не е пиано.

— Добре де, за кийборда.

Едва сега Том разгледа по-внимателно клавиатурата от предната страна. Оказа се, че е шейсет и шест клавишна „Ямаха Клавоника“, прикрепена към капака на плаващия бар. Под клавишите имаше презрамки, с които да се привърже към съоръжението, докато се носи по водата. Клавишите бяха пластмасови, с гумени уплътнения между тях, за да не прониква влага. Говорителите бяха монтирани на задната стена, отдолу имаше и чифт подводни хидроусилватели. Удари ли баса, слушателите щяха да го доловят не само с ушите, но и с търбусите си.

— Ясно — кимна той. — Захранване за пианото. Но какво ще стане, ако тази кутия пропусне вода и направи късо съединение, докато сме наблизо?

— За човек, комуто предстои да се чипка с голи дами, гледаш доста песимистично на живота.

— Тук не идват ли и мъже?

— „Идва им“ е по-подходящият термин. Но ти не бива да се безпокоиш за тях. Нито пък от тях, ако е за въпрос.

Тифани извади подноса, който бе направен така, че да се носи по водата, и се зае да подрежда върху него коктейлно блюдо от ананас. Когато приключи, побутна лекичко подноса и той заплува към центъра на басейна.

— Как става плащането?

— Кувертът от сто долара включва две питиета. Следващите ги нанасям в електронния си бележник. — Тя му показа миниатюрната, прикачена на китката й машинка. — Оттук се прехвърля право в хотелската сметка. Но никой не идва за сериозен запой. Не е толкова лесно да се натряскаш във водата.

Тя се обърна и заплува към края на басейна.

— Искаш ли да ми помогнеш с леда?

— Мисля, че малко лед и на мен ще ми дойде добре — кимна Гюрдин и я последва.

Машината за лед беше зад един огледален панел.

Тифани извади чифт щипци със зловещо заострени краища и заработи с тях. Докато Том държеше вдигнат капака на хладилния шкаф, тя заби края на щипците в една от страните на двайсеткилограмовия леден блок. Когато ги нагласи достатъчно дълбоко, сграбчи едната дръжка и му кимна да хване другата. Придържайки капака със свободните си ръце, със съвместни усилия двамата измъкнаха ледения блок, След това го издърпаха до ръба на басейна.

— Ще го пуснем да плува ли? — попита той.

— Не, освен ако не познаваш клиенти, които предпочитат коктейли с хлор. Прикрепяй го за малко, а аз ще избутам насам пианото.

Наложи се да сграбчи и двете дръжки и да разтвори крака, за да задържи тежкия блок. От повърхността право към слабините му се вдигаха ледени пари. Усещаше, че трепери, но не му беше неприятно.

Тифани докара пианото до края на басейна и го погледна развеселено. Очевидно се забавляваше от състоянието му.

— Така, центрирай го. Края над кофата за лед. Внимавай да не я прекатуриш, че после ще има да работим нахалост, докато изплатим тая бракма.

Гюрдин пое въздух, избута ледения блок над ръба на басейна и го спусна внимателно в кофата. От тежестта му пианото потъна шест сантиметра във водата.

— Като за дебют много добре — отбеляза Тифани. — Следващия път обаче гледай да държиш онова нещо встрани от косата ми, ясно?

— Ясно, мадам.

— Добро момче. Ето че идват и първите клиенти. Скачай във водата и почвай да свириш.

Следвайки инструкциите, Александра влезе в казиното точно в осем часа и отиде при третата маса за рулетка отляво. Хасан не беше там.

Докато чакаше, тя проследи играта на някакъв американец с бял костюм, който спечели трийсет хиляди долара при шест поредни залагания, след това ги изгуби в един ход. Последното завъртане бе обрало всички играчи на масата и предизвика хорова въздишка.

Александра не се съмняваше, че топчето се контролира. Но че го правят толкова очевидно — не би повярвала, ако не бе видяла с очите си.

— Тук парите ти не са в безопасност — произнесе познат глас зад нея.

— Разбира се, че не са, милорд. Не мога обаче да си обясня вие какво правите тук.

— Божественият вятър ме довя.

— Вашата организация се нуждае от пари?

— Имаме постоянни приходи от богати американски араби, които смятат, че дотациите им ще помогнат за прочистването на Светената земя от бездомниците. Това, от което се нуждая, е оправдание, че притежавам пари.

— Един палестински плейбой в Атлантик сити?

Хасан премлясна с уста.

— Рискуваш да те сбъркат с персийски изгнаник или със забогатял египтянин — продължи да го дразни тя.

— Аз съм човек с много лица.

— И много цели. Защо ме повика?

— Научих, че двамата с Гюрдин сте отседнали наблизо. В онзи бордей с басейна. Какво търсите там?

— Ами… идеята беше негова.

— Не можеш ли да развличаш момчето… да му намираш интересни занимания?

Александра настръхна.

— Той има нужда от пари. Изглежда не е бил подготвен за това внезапно пътуване.

— Трябваше да му предложиш.

— Направих го. Но той е горд, иска сам да си плаща пътя. Не биваше да настоявам, за да не събудя подозренията му. И без това има усещането, че е манипулиран.

Хасан прикри лице, когато съседната маса се озари от ярката светлина на фотосветкавица.

— Нали знаеш, че трябва да следваме графика — подметна той.

— Твоя график — не неговия — припомни тя. — Гюрдин трябва да смята, че бягството е по негова идея.

— Нека пак да ти припомня, че го искам във върхова форма. Тялото му е безполезно за нас, ако умът му не е достигнал нужното състояние.

— Ами остави ме да го доведа до него.

— В оня бордей?

— Болката и удоволствието също вършат работа.

— Особено болката.

— Садист! — тя му се изплези едва забележимо, за да не прави впечатление на останалите.

— Такъв съм. Искам да го подготвиш. Гледай двамата да сте навреме на мястото на срещата. — Хасан се обърна и си тръгна тъкмо когато от близката маса долетя поредният радостен вик.

— Но къде ще е…? — Санди млъкна. Беше останала сама.

Илайза: Добро утро, говори Илайза 774, автоматизирана програма на Обединената…

Гюрдин: Искам да говоря с Илайза 212, ако обичате. Аз съм Том Гюрдин.

Илайза: Прехвърлям… О, здравей, Том. Благодаря ти, че ми се обаждаш. Късно ли е за теб?

Гюрдин: Не особено. Отново имам работа — ако можеш да наречеш кисненето в басейн почтено занимание.

Илайза: Не те разбирам.

Гюрдин: Работя в Атлантик сити — в „Холидей хълс“.

Илайза: Момент… ще проверя информацията. Том, не знаех, че в онзи бар има пиано.

Гюрдин: Какво ти пиано — една жалка клавоника. Очакват да свиря музика на нея. И всичко това — придружено с приятелски пошляпвания и опипвания под водата. От главата до петите съм покрит със синини. Опасявам се, че са ми изкълчили единия палец на крака.

Илайза: Да си виждал пак онези дребни, черни човечета?

Гюрдин: Колкото искаш — повечето жени. Само че са дебели и грозни. Е, не носят нито ризници, нито пистолети или шлифери. Това е единственото предимство на работата в нуди бар.

Илайза: Могат да те удавят.

Гюрдин: Но само на шега. Станах голям специалист да си държа главата над водата.

Илайза: Някакви нови сънища. Том?

Гюрдин: Уф.

Илайза: Това отговор ли беше, Том?

Гюрдин: Един… отвратителен.

Илайза: Разкажи ми го. Моля те.

Гюрдин: Беше като полузабравен спомен. Намирах се във Филаделфия, в просторна колониална къща, заобиколена от двайсетина акра тучни ливади и гори. Имаше голяма веранда и четири колони в римски стил. Малко приличаше на Тара.

Илайза: Тара? Това някакво място ли е?

Гюрдин: Прочуто. Къщата от „Отнесени от вихъра“ — стар филм от миналия век.

Илайза: Разбрах. Продължавай.

Гюрдин: Участвах в забавата по случай рождения ден на един от членовете на семейството. Наречи го маскен бал, ако искаш, защото темата беше взета от онзи филм. Всички поканени трябваше да носят фракове и тесни панталони, но повечето не бяха уцелили съвсем точно епохата. Имаше всякакви дрехи в периода от сто години преди и след момента на събитието — френски гренадирски куртки, имперски наметала, карирани панталони, черни сюртуци и дълги рокли, обсипани с мъниста.

Бяха ми поръчали да свиря стара южняшка музика. „Река Суани“ на Стивън Фостър, ей такива неща. Никакъв джаз или страйд, нищо весело. Стараех се да поддържам меланхоличната атмосфера, доколкото мога, когато се случи това.

Илайза: Докато свиреше ли?

Гюрдин: Да, точно тогава. После и през нощта, докато спях.

Илайза: Какво се случи?

Гюрдин: Излязох от себе си и се озовах в друг човек. Не беше Том Гюрдин. Беше напълно непознат.

Илайза: Разкажи ми за него.

Луи Брьове се пробуди сред сива пелена, обрамчена в черно и придружена от мъчителни напъни за повръщане. Лежеше по гръб и усещаше горчивия вкус на жлъчка в гърлото си. Затвори очи и се претърколи по корем с надежда да преодолее спазмите в стомаха.

Но вместо нежната, галеща лицето тъкан, с която бе привикнал, почувства на бузите си грубо, драскащо платно. Тежка миризма го удари в ноздрите и Брьове се отдръпна, ококорил очи.

Голият матрак под него беше омазнен от немити коси, покрит с кафеникави петна засъхнала кръв. Креватът бе изработен от метални тръби, покрити на места с олюпена бяла боя. Подът на стаята се състоеше от грубосковани, нерендосани и ужасно мръсни дъски. Мърсотията сякаш пулсираше… всъщност това беше гъмжило от дървеници, тръгнали да дирят нещо за закуска.

Брьове се огледа — изчезнал бе лакираният дъбов паркет, нямаше го тъканият килим, леглото с лъскави, меки покривки, възглавниците. Това не беше неговата спалня. Quod erat demonstrandum3.

В такъв случай, къде се намираше?

Той се завъртя на леглото и погледна наляво и надясно, като се стараеше да избягва петното от ярка светлина, озарило другия край на помещението. Стените бяха от дървени трупи, в които имаше няколко издялани с брадва и зарешетени отвора. Покрай тях бяха подредени в няколко редици легла като това, на което се беше събудил. Повечето бяха заети. Мярна гола плът и сини дочени униформи.

„Луи се е натряскал и се е записал в армията!“ — бе първата му трезва мисъл. — „Как ще го обясня на Анджелика?“ — бе следващата.

— Внимание, ленивци! Сбор след пет минути!

Не трябваше ли да засвири тръба или нещо подобно? А може би не беше в армията?

Мъжете около него се размърдаха, чу се пъшкане, пръдни, скърцане на железни кревати от местещи се тела. Един по един съседите му се надигаха и втренчваха в него любопитни погледи, като същевременно търсеха пипнешком захвърлените под леглата ботуши и чорапи, чешеха се и оправяха леглата си.

— Кой е новобранецът на седемнайсето?

— Че знам ли? Мечока го доведе снощи.

— Пробваха ли го вече?

— Ами. Виж, че няма следи.

— Може да са били уморени.

— Не и те!

— Може да не са искали да ви безпокоят.

— И да го задържат за себе си, а?

— Нали каза, че не му личало да са го пипали.

— Хайде млъквай! — кресна отново същият глас зад вратата и в него се долавяше притъпен гняв, досада от властта и потиснати от системата чувства.

Не, помисли си Луи, това определено не е армията.

Той стана от леглото и тръгна по централната алея, като държеше главата си изправена.

— Ей, изчакай си реда! — викна му някой.

— Я го вижте! Новакът иска да е пръв!

— Само дето едва се влачи!

В стаята внезапно се възцари тишина.

— Тоя се има за джентълмен! — прокънтя последната реплика, произнесена по-скоро с тревога, отколкото с насмешка.

— Извинете! — обърна се Луи Брьове към човека зад вратата. — Не зная портиер ли сте или от прислугата — бихте ли се представили? Трябва да е станала някаква ужасна грешка.

— Из-ви-не-те — изимитира го някой шепнешком от дъното на стаята.

— Да не ядосате Уингърт!

— Защото ще ни прати на пътеката.

Той спря и се обърна. Няколко тъмни фигури се бяха изправили зад редицата от легла и се приближаваха бавно към него. Едва сега си даде сметка за звука, който придружаваше движенията им — беше звънтене и потракване на вериги.

Тежки, железни окови преминаваха през рамките на креватите и халките на скобите, поставени върху краката на техните обитатели. На свой ред между двете халки на краката им бе прокарана по-малка верига.

Веднага щом мъжете се надигнаха и опитаха да преградят пътя на Луи към изхода, общата верига се изпъна и тупна на пода със звучно дрън.

— Какво става там? — долетя вече познатият строг глас, принадлежащ вероятно на господин Уингърт. Сега вече в тона му не се долавяше предишната досада. Звукът от стъпките му по дъските на верандата отекна чак вътре в смълчаната стая. Сянката му изпълни рамката на вратата и запрени светлината.

Уингърт беше огромен мъж, с широки, яки плещи, грамадно, щръкнало напред шкембе и с широк ханш и бедра като на жена. Главата му бе покрита с дълга, чорлава коса, която стигаше чак до яката на захабената му дочена риза.

Сянката му беше плътна и черна — ако се изключи бялото на очите му — докато гневно оглеждаше спалното помещение. Нещо проблесна на средния пръст на дясната му ръка — приличаше на златен пръстен с масивен печат. Странно украшение за един тъпак, назначен да охранява спалното помещение на тази пасмина, помисли си Луи.

Вероятно го е откраднал от някой затворник. Всъщност какво значение има? По-важно бе да намери отговор на другата загадка — какво прави той тук? Как се е озовал в подобно място без никакъв спомен за извършено престъпление, съдебен процес и присъда?

Докато Луи си блъскаше главата над тези и други въпроси, Уингърт промуши туловището си през вратата и се запъти към него, пристъпвайки на огромните си крака като тигър, навлязъл в собствена територия.

Уингърт би могъл да сплаши всеки обикновен уличен престъпник, но не и Брьове. Луи бе вземал уроци по бокс от осемгодишна възраст. Беше продължил да тренира и след постъпването си вън военната академия, както и в колежа в Тюлани, където три години подред бе печелил шампионата.

Макар и доста едър, здравенякът изглеждаше бавен. Ръцете му, с размери на ковашки чукове, бяха меки, почти пухкави.

Забелязал застаналия между леглата Луи, мъжът тръгна бавно, почти величествено, право към него. Той стисна големите си ръце и приведе рамене напред.

Брьове също се подготви: изправи се на пръсти, разкърши рамене и си пое въздух, за да се запаси с достатъчно кислород.

— Ей, Уин, нищо не е станало. — Измежду леглата се появи дребно човече и застана до Луи. — Не му се сърди. Той е още нов тук.

Масивната глава се завъртя към дребосъка. Преди още брадичката да достигне предполагаемата точка, една от грамадните ръце замахна и удари с опакото си протестиращия дребосък по гърдите. Мъжът се огъна около ръката като парцалена кукла, след това отхвръкна назад, преметна се през леглото и се блъсна в дървената стена. Завързаната за крака му верига се изпъна и го последва, повличайки с оглушително дрънчене поне половината мъже от стаята.

Луи се приведе напред и започна да танцува с краката, като се стараеше да диша равномерно.

Всичко свърши с три движения: Луи подхвана лъжлива атака с лявата ръка, нанесе ъперкът с дясната и попадна право в целта. На свой ред Уингърт завъртя дясната си ръка в широк халтав жест и го зашлеви през лицето, помитайки го като куп празни чинии от масата.

Камъкът, или каквото беше вградено в пръстена, разпори кожата върху челюстта на Луи от дясното ухо до брадичката и рукналата кръв го заслепи. От удара главата му отскочи настрани толкова рязко, че ухото му се удари в рамото и започна малко по-късно да се подува. Същевременно тялото му се преметна през рамката на леглото и се строполи върху краката на един от окованите мъже. Всичко това доведе до нова верижна реакция от падащи затворници.

Уингърт само с два удара подчини на силата си обитателите на цялото помещение, обърна се и си тръгна.

Луи бе готов да се изправи и да го нападне отново. Но тъкмо когато застана на колене, един от затворниците зад него замахна и го халоса по тила с откачена от някой креват тръба.

Луи Брьове се просна ничком, целият окъпан в кръв.

— О, горкичкият ми!

Нечии хладни, сухи пръсти докоснаха челото му — всъщност, единственото място, което не беше подпухнало, болезнено и покрито с превръзки.

Луи лежеше в истинско легло, в истинска стая с боядисани стени, декориран таван и меки килими, които проглушаваха стъпките на сновящите напред-назад лекари и милосърдни сестри.

До него беше Клер, неговата Клер, която го галеше нежно, свела буйната си руса коса, и му шепнеше успокояващи слова. Този път му беше приятно да се събуди. Наистина, цялото му тяло се раздираше от болка, особено в пулсиращата челюст, но поне умът му бе бистър. И не усещаше оловната тежест на пиянството и остатъчните му отрови. Може би това се дължеше на някакво лекарство, което му бяха дали.

— Къде бях? — попита той с пресипнал глас.

— Ти си у дома, скъпи.

— Това не е Уиндемер.

— Разбира се, че не е. Това са моите стаи в хотела. И през ум не би ми минало да те върна при онази жена в плантацията.

— Но къде бях?

— Снощи си се обърнал с една карета. Конете се подплашили — поне така твърди кочияшът, — той скочил от капрата, страхливецът, а когато всичко свършило, теб те докарали тук. Три от онези разбеснели се чудовища пострадали доста лошо и се наложило да ги застрелят.

— Клер, не помня да съм се обръщал с карета.

— Ами… поне така твърдят всички.

— Мисля, че грешат. Колко е часът?

— Малко след девет.

Той завъртя глава и погледна към прозореца.

— Сутринта или вечерта?

— Вечерта. Спа през целия ден, бедното ми момче.

— Събудих се тази сутрин на някакво странно място, мисля, че беше дървена барака. В стаята имаше разбойници, оковани с обща верига, но аз бях свободен. Когато повиках някой да ми помогне, появи се един великан и ме удари. Всъщност, аз също успях да го прасна два пъти, но без особен резултат. А после се свестих тук.

— Какъв ужасен сън си сънувал!

— Не беше сън, Клер.

— Затова значи така страшно бълнуваше. Питам се обаче дали всичко това не те сполетя заради пиенето.

— Онова да не е било твоя идея? Да ме пратиш на такова ужасно място, сред утайката на обществото, за да ми покажеш колко ниско съм паднал?

Тя го погледна втренчено, стиснала устни в тънка линия, и Луи веднага си даде сметка, че е прекрачил границата. Още една дума и тя щеше да се нахвърли отгоре му като бясна. Ето защо той само въздъхна и опита да се съсредоточи върху мисълта колко добре се чувства.

А на следващата неделя за първи път го споходи вдъхновението. Двамата с жена му Анджелика присъстваха на неделната проповед в църквата и проповедникът както обикновено мърмореше под носа си познатите латински слова, размахвайки кандилото с тамян, когато силата на Светия дух се спусна върху Луи Брьове и не го напусна до края на земния му път.

— Господ е моят пастир — зашепна Луи, стиснал здраво челюсти. — Той бди над мен ден и нощ…

Анджелика се обърна да му изшътка, но млъкна, забелязала странния блясък в очите му.

— И тъй както съхранява кръвта и водата на Своя син — постепенно набираше сила гласът на Луи — тъй също ще бди и над мен, сякаш съм лоза… Той ще прати душата ми да литне из въздуха, за да се разтопи от слънцето над него.

От предната скамейка се завъртяха няколко глави.

— Защото Той ме кара да възкръсвам с величието на Пророка от миналото и ме захвърля долу сред пламъците, както е постъпил с Княза на въздуха.

Една малка ръка стисна неговата. Пръстите на Анджелика се впиха болезнено в мускулите му, но и това не можеше да го спре. Луи се надигна, но не, защото го дърпаше Анджелика, а защото така искаше неговият Господ Бог. Заедно с това се усили и гласът му:

— Но той ще ме възкреси отново, когато вдигне високо Меча на светлината…

— О, я по-тихо! — скастри го Анджелика и се опита да го изтика в една ниша отстрани. Той я спря, изгледа я величествено, заобиколи я и тръгна по алеята между скамейките.

— Пак е пиян — подвикна сред общия ропот някой зад него.

Но той не беше.

Горещината и влагата в шатрата напомняха на задуха преди началото на буря. Напрежението във въздуха предизвикваше същото тревожно очакване и нетърпимо желание час по-скоро да започнат светкавиците и небето да се отприщи.

Тревогата донякъде се пораждаше от присъствието на укротителите на змии. Ръцете им се движеха плавно, следвайки ритъма на змийските глави под хипнотизирания поглед на смълчаната тълпа, която очакваше танцът най-сетне да свърши.

Защото, когато приключи, дойде ред на хората.

— Аз блудствах…

— Пожелах коня на съседа…

— Биех жена си…

— Аз съм пияница — произнесе, когато стигнаха до него, Луи Брьове. — В началото алкохолът беше най-добрият ми приятел, защото ме стопляше и утешаваше. След това ми стана господар, който ме командваше и поощряваше. Накрая се превърна в дявол, подиграваше ми се и ме изкушаваше да върша глупости.

— Амин.

— Бях богат човек, известен в моята част на света, с добро семейство. В началото пиех само отбрани вина и бренди, което ми караха от Франция. Прахосах много злато и любовта на добрата си жена, а когато всичко свърши, преминах на бедняшки питиета, като ром и долнопробно уиски.

— А-миин!

— Изкушен от дявола, който се крие в шишето, изгубих на комар всичко, което притежавах и посегнах на онова, дето принадлежеше на жена ми. Сдружих се с разбойници и крадци, с онези, дето ги оковават в пранги и ги оставят край пътищата за назидание.

— Амин!

— Старите ми приятели се отвърнаха от мен. Само Господ Бог виждаше какво правя, но дали и Той не отвърна лицето си от мен?

— Не!

— Не, не е. Той протегна ръка и я положи върху кървящото ми сърце. Върху сърце, превърнато в камък. Но веднага щом Господ ме докосна, то се изпълни със златна светлина и в краката ми паднаха тъмни капки кръв. Господ отново ме върна при себе си. И тогава спрях да пия!

— АМИН!

Вълната от чувства, фокусираната радост на триста изгладнели човешки същества, се изля през ушите на Брьове и се спусна надолу в гърлото му. Вкусът й бе по-добър от най-отбраното вино, което някога бе опитвал.

— Синко, много ме трогна с тази история за пиенето. Публиката подскачаше от възторг, всички едновременно те мразеха и обичаха. А „бях богат, известен в моята част на света“ и „прахосах много злато и любовта на добрата си жена“ ги довършиха.

— Това е самата истина, господин Лимърик.

Луи все още стискаше шапката в ръце, след края на службата. Огледа се къде да я остави и след като не откри подходящо място, накрая я нахлузи на главата си. Не беше много учтиво — в шатрата беше като в храм, — но не му се искаше да я върти в ръце, сякаш е просяк.

— Разбира се, че е истина и ти я изразяваш много добре.

— Благодаря ви, господине.

— Дори твърде добре за един хитър предприемач като мен, за да те пусна току-така да си вървиш. Какво ще кажеш за хонорар от пет долара на седмица? Естествено, докато сме на път ще се храниш със семейството. — Лимърик кимна през рамо към дъщеря си Оливия, която изваждаше монетите от кутията за дарения и ги сортираше. Без да спира работа, тя повдигна очи и се усмихна на Луи.

— Хонорар ли? — попита учудено Луи. — Не разбирам.

— Пари, момче, пари, които ще ти пускат в шапката или ще пъхат в джоба. После ще делим, разбра ли?

— Много великодушно от ваша страна, сър. И какво трябва да правя, за да разпространявам Словото Господне?

— Ще помагаш на моя Омир да прибира и разпъва шатрата. Ще присъстваш на всички проповеди. И ще разказваш историята си, както я разказа тази вечер.

— Обещавам да идвам поне докато сте тук, в Сейнт Тамани Париш.

— А като тръгнем отново? Синко, нима не желаеш да разпространяваш Словото Божие отвъд това забутано градче!?

— Разбира се, че бих искал да го правя.

— Смятай тогаз, че сме се уговорили.

Бяха в Оклахома, когато го сполетя Просветлението. Клер, някогашната му спътница в живота, дойде да поговори с Луи Брьове и със Светия дух.

— Този човек, Лимърик, те използва, за да печели пари — подхвана тя. — Това, че се е издокарал с черни дрехи и е сладкодумен, не означава че би дал и пукнат грош за Христос и Евангелието. Дори не се крие, че е пияница! Мами те в очите, изкарва те по-голям глупак, отколкото ти сам се правиш.

— И тъй да е — отвърна Луи, — по-важното е, че носи сред хората Словото на Господа Бога. Може начините му да са странни, но работи неуморно.

— А парите?

— Ще идат за африканските мисионери, тъй ми обеща.

— Да си виждал поне едно писмо, адресирано до тях, или някой, който да ги представлява?

— Не — но не е моя работа да се занимавам с това. Той праща парите там, където от тях имат нужда.

— И както изглежда, получава далеч повече, отколкото дава.

— Какво значение има, стига да служи на Господ и аз да му помагам.

— Има значение, защото е дребен хитрец. Трябва ли един добър човек да служи на някой лош?

— Ливи не го мисли за лош човек. Тя го обича. Аз пък обикнах нея заради простотата и прямотата й. Ливи е мъдра и добра.

— В едно си прав — твоята Ливи е простичка. Това момиче нито може да свири на орган, нито да брои пари.

— Важното е, че го прави в името на нашия Отец.

— Вярата ти е невъзможна. По-скоро ми прилича на слепота.

— Защото вярата е сляпа за дребните неща от този свят.

— В такъв случай няма какво повече да си кажем. След което Клер стана, излезе и Луи никога повече не я видя.

Беше в Арканзас през една знойна нощ, в която пеперудите се блъскаха като пощурели около лампите, когато в шатрата влезе мургавият странник.

Не беше дошъл да се моли, нито за служба или да получи опрощение за греховете. Той повдигна решително покривалото на шатрата и влезе вътре, сякаш се намираше у дома си. Без да се оглежда, непознатият мина по алеята между скамейките и се настани на последната в редицата.

Седнал на скамейката до него. Луи почувства хлад, макар изпод шапката му да се стичаше пот. Мургавият странник излъчваше някаква вледеняваща заплаха. Очите му бяха втренчени право напред и той сякаш не забелязваше нищо наоколо. В началото Луи си помисли, че мъжът е заспал или е в транс от някое упойващо лекарство, но не виждаше да се полюшва, както би правил в този случай. Луи не можеше да откъсне очи от непознатия, който от своя страна въобще не го забелязваше.

„Какво ли виждат тези очи?“ — питаше се Луи. Проследи посоката, в която гледаха — отвъд голите глави, шапките и бонетата над предните скамейки, отвъд празното място пред олтара, масичката с разтворената Библия и сребърните свещници, право в Оливия, седнала на столчето пред преносимия орган, върху който бе поставена кутията за пожертвования.

През цялата служба мъжът не откъсна очи от Оливия. Гледаше я изцъклено, неподвижно, както гущерите гледат хвърчащите си жертви. Очите му се преместиха, едва когато дойде време за дарения и Ливи вдигна кутията от органа — надолу, когато тя я опря на кръста си, наляво-надясно, докато обикаляше с нея редиците от скамейки.

Кутията ставаше все по-тежка. Когато Ливи се пресягаше да я подаде, роклята се изпъваше на гърдите й. Но мъжът не й обръщаше внимание. Очите му не изпускаха от поглед само кутията.

Ето че Ливи стигна до него, но той не посегна към джоба си. Вместо това вдигна глава нагоре и бавно я завъртя встрани. Луи се наведе през рамото му и пусна вътре предварително подготвената монета. Покрай него преминаха кутията, ръката на Ливи и долови свежото ухание на тялото й.

В този момент непознатият се размърда.

Ръката му се плъзна под сакото и извади отвътре тежък пистолет с дълга цев.

Същевременно мъжът се изви гъвкаво като танцьор, пъхна се под ръката на Ливи и се изправи чевръсто на крака. Той се завъртя в тясното място между скамейките и я обгърна отзад през кръста. Дулото на пищова опря в хлътнатината между гърдите й. През цялото време Ливи продължаваше да държи с изпъната ръка кутията, сякаш беше кошница с цветя.

Луи, който също бе скочил на крака, гледаше непознатия право в очите.

Там нямаше нищо. Бяха безжизнени като камъни.

Луи премести поглед към Ливи с надежда да чуе от нея какво трябва да направи.

И нейните очи бяха празни — в тях нямаше нито страх, нито гняв. Тя не се съпротивляваше на непознатия, дори не погледна надолу към пистолета.

— Ливи? — подкани я Луи.

— Стой настрана, Луи — отвърна тя. — Гоя тип иска само парите.

Ако си беше направил труда да се вслуша по-внимателно в думите й, щеше да забележи, че ги произнася с равен и спокоен глас като предварително заучена реплика.

Но Луи Брьове виждаше само пистолета и смъртта в очите на непознатия. Усещаше спотаеното в него тръпнещо желание да натисне спусъка. Боеше се за живота на момичето, а рицарският дух, в който бе възпитаван от малък, го подтикваше да предприеме нещо, за да я спаси. Не можеше да стои безучастно, докато непознатият я заплашваше.

Ситуацията не беше подходяща, за да прибегне до уменията си по бокс. Ето защо, вдигнал ръце като актьор в сцената с призрака от „Хамлет“, той направи опит да се пресегне през Ливи и да сграбчи нападателя.

За мъжа бе достатъчно да извърти дулото, за да гръмне два пъти в гърдите на Луи.

Ливи изпищя. В писъка й не прозвуча нито страх, нито гняв, а само презрение:

— Луи, какъв глупак си!

И ето нещата, които щеше да отнесе със себе си в гроба: миризмата на прясно изгорял барут и застояла пот, бясно танцуващите пеперуди под лампата и последната дума на неговата възлюбена: „Глупак!“

Краката му се подгънаха и той се строполи на пода.

Под предлог, че е повреден, фургонът беше спрял на предварително определеното място — на банкета на пътя, на десет километра от най-близкото селище. На антената беше завързано мръсно червено парче плат. От всички страни ги заобикаляха простиращи се на двайсетина километра блата.

Веднага щом задмина фургона, Хасан рязко намали и отби яркожълтото порше на чакъла до пътя. Той се наведе и смъкна стъклото на прозореца отдясно, тъкмо когато нечия тъмна фигура се показа отвън. С другата ръка държеше в скута си лъчевия пистолет.

— Да не сте загазили, момчета? — попита той с привидно безгрижие.

— А, нищо, което да не може да се оправи с някое кламерче — бе уговореният отговор.

Хасан прибра пистолета, отвори вратата и излезе навън. Докато тупаше праха от сакото си, откъм фургона се приближиха неговите хора.

— Хиляди извинения, господарю Хасан, но това едва ли е най-подходящото място за военен съвет.

— Не бих казах, Мехмед. Край пътя сме точно толкова подозрителни, колкото и навсякъде другаде.

— Да де, докато не пристигне пътната полиция.

— И тогава разполагаме с подходящо обяснение. Повреда в двигателя, плюс широко известната неспособност на невежите араби да се справят с проблема. Но ето че случайно преминаващ техен сънародник се оказва малко по-компетентен.

— Освен това минирахме чакъла на петдесет метра отзад.

— В такъв случай ще оставя на вас да се отървете от полицейската кола — отбеляза сърдито Хасан.

— Както обикновено, господарю. Кажете, с какво може да ви услужи Братството на Вятъра?

— Трябва ми сигурна къща.

— За колко време?

— Седмица, може би две.

— Само за вас?

— За мен, за госпожица Александра, за група подбрани хашишиюни и за един много специален затворник. Трябва да е на не повече от едни ден път от големите градове, на тихо и усамотено място.

— За съжаление не разполагаме е нищо.

— С нищо?

— Господарю, имаме само няколко сигурни човека в този район на Ню Джърси. Кубинците, виетнамците и онези негодници черните са се възползвали от гостоприемството на тази страна, изчерпвайки го до границата на поносимото. Бездомниците обикновено търсят не толкова враждебно обкръжение. Дори да забравим горещината, прекомерната влажност трудно ни понася.

— Значи нямате нищо подходящо?

— Нали казахте, че ви трябва сигурно място?

— След като нямате такова, склонен съм на каквото падне.

Водачът на групата от фургона извади малък бележник и започна да го прелиства.

— Има една термоядрена електроцентрала, която сме проверявали — комплекс „Мейс“, на петдесетина километра нагоре по реката от залива Ег. Станцията снабдява с електричество целия Боуешски коридор. Цената на целия комплекс е приблизително девет милиарда долара. Като се има пред вид цената на заместващата енергия, ще получим два пъти повече като откуп.

Хасан се почеса замислено по темето — глупав жест, но кой знае защо му помагаше да мисли.

— Каква е тактическата обстановка? — попита той.

— Електроцентралата е уязвима. Тя е на полуавтоматичен режим, така че не се налага операторите да дават денонощни дежурства. Всички идват сутрин на работа и вечер се прибират вкъщи.

— Има ли военни наблизо?

— Нищо, заслужаващо внимание, в радиус от шейсет километра. Най-близкият пост на армията е във Форд Дикс, северно от района. Някога там е имало център за подготовка и обучение, но сега е координационен възел. В района на Дикс се намира и една изоставена база на ВВС. На двайсет и пет километра по на изток е военноморската и военновъздушна база Лейкхърст. Там сега са разположени подразделения на Националната гвардия.

— Обичам ги тия запасняци — усмихна се Хасан.

— От друга страна местността, в която е разположена станцията, притежава известни тактически преимущества, след като бъде завзета. Можем да следим всички пътища за достъп — по реката и през блатата, а също и по въздуха. Достатъчни са ни два отряда с противосамолетни ракети и сапьорска група.

— Добре, Мехмед, виждам, че и този път няма да ме разочароваш.

— Благодаря ви, господарю Хасан.

— Заеми се с подготовката на доброволците за атака.

— Кога ще започнем…

— Ще ти съобщя точния ден и час. Не предприемай нищо преди това.

— Разбира се, че няма, господарю.