Маската на Локи

Файл 02Валс за пиано

Тишината от другата страна на вратата накара Том Гюрдин да притихне. Това не беше познатата тишина на неговия празен апартамент, нарушавана единствено от бръмченето на хладилника, къркоренето на водата в тръбите и равномерното цъкане на часовника. Беше по-скоро напрегнатата тишина на спотаено, но готово за действие тяло. Усещаше го дори през подсилената външна врата.

Гюрдин стоеше с ключ в ръка, готов да го пъхне в бравата. Вместо това дръпна Санди назад в коридора, като обмисляше трескаво всички възможности: да си тръгне, да я отведе някъде другаде, да се престори, че е сбъркал вратата. От това нямаше да спечели нищо. Санди беше замръзнала до стената и го гледаше с ококорени от почуда очи.

Апартаментът принадлежеше на негова позната. Беше му го преотстъпила за три месеца, докато двамата с приятеля й обикаляха гръцките острови. Вместо наем, Гюрдин се бе съгласил да полива цветята, да храни с шест различни вида храна рибките в аквариума и редовно да почиства електронната пощенска кутия. Сградата беше удобно разположена само на няколко минути пеша от Харбър Рууст, където Том си бе намерил временна работа в един нощен клуб, където свиреше по прилично време пред хора, които не бяха безделници или пияници. Освен това заведението се намираше достатъчно далече от „54-ти“, за да го открие някой.

Но защо тогава атмосферата от другата страна на вратата му се струваше толкова напрегната?

Не можеше да е Рони, върнала се току-що от Егейско море. Освен ако не бяха свършили парите с приятеля й. Но Рони щеше да се движи из апартамента или да похърква уморено в спалнята — нямаше да дебне, застанала на пръсти зад вратата.

Изчезвай!

Чу съвсем ясно тази дума в главата си, сякаш Санди му я бе прошепнала на ухото. Колкото и странно да бе, именно тази неочаквана команда го тласна да вземе решение.

Гюрдин извади звуковия нож от джоба на сакото си и освободи предпазителя. След това пъхна решително ключа в бравата, завъртя го и рязко бутна вратата навътре.

В мига, когато пантите изскърцаха, Гюрдин скочи напред. Веднага щом се озова в антрето, зае позиция сей-унчин и завъртя ножа пред себе си.

Нямаше никой.

От мястото си виждаше единия от двата коридора, които тръгваха от антрето. Нямаше никой на трите метра до отворената врата на спалнята. Гюрдин се опита да си спомни как я бе програмирал същата сутрин — да стои отворена или затворена? Обикновено оставяше тези въпроси на апартамента.

Този път безразличието му можеше да го погуби.

Другата стая беше всекидневна, но коридорът към нея правеше чупка и блокираше всяка възможност за наблюдение. Там се намираха вратите към кухнята, мокрото помещение, рециклатора и сушилнята. Ако враждебното присъствие, което Гюрдин бе доловил, не беше зад завоя, тогава той/тя/то явно се спотайваше в кухнята. А от там имаше достъп както до този коридор, така и до хола през столовата.

Гюрдин се приведе и надникна предпазливо в хола. Светлините на аквариума се отразяваха в сребристите картини на отсрещната стена. Тясната част на помещението представляваше арка с прозорец, чийто завеси бяха спуснати — през тях прозираше бледото сияние на зората. Другите стени бяха скрити зад лавици с книги, опасани отгоре с фосфоресциращи лампи.

Нападателят можеше да се крие зад ниската масичка, в сянката на фикуса или да е приклекнал в тъмното под библиотеката. Гюрдин не го виждаше, но продължаваше да долавя топлината на присъствието му.

Той застана под широката арка, до която водеха три ниски широки стъпала.

— Зад теб! — изкрещя Санди.

Гюрдин успя да се извърне наполовина, за да отбие атаката, предприета откъм коридора със сервизните помещения. Мъжът удари твърде високо, загуби равновесие, но успя да претърколи Том надолу по стълбите. Гюрдин падна болезнено на дясното си рамо и продължи движението, докато се преобърна и скочи, за да заеме позиция.

Нападателят — един от онези ниски, набити юначаги, които неведнъж му бяха спасявали живота през последните три седмици — все още лежеше на стълбите, където бе паднал, след като удари Гюрдин.

Том включи звуковия нож и го прокара по гърба на мъжа.

Нападателят внезапно се надигна и се обърна настрани, избягвайки невидимия лъч на оръжието, който удари право в килима и остави в синтетичната материя черна димяща ивица.

Гюрдин се завъртя към него и насочи оръжието на нивото на кръста му. Лъчът засегна един от аквариумите и водата вътре закипя, а рибките изплашени се скупчиха в далечния ъгъл.

Непознатият вече беше заел позиция и бе извадил своя нож. Оръжието имаше тънко триъгълно острие от стомана, чието име изникна в паметта на Гюрдин почти веднага — милосърден. Том отново се опита да удари със звуковия нож, но мъжът чевръсто отскочи назад. Единственото, което Гюрдин постигна, бе да изпълни аквариумите зад него с пара и мъртви сварени рибки — докато една от стъклениците се спука от горещината и изсипа стотина литра солена вода и куп водорасли на пода на стаята.

Мъжът отново се претърколи като топка, избягвайки водата и острите стъклени парчета.

Том се опита да го последва, но мъжът ритна ръката със звуковия нож. Пластичната карта отхвърча от полувцепенените му пръсти. Докато се преобръщаше във въздуха, лъчът й оставяше димни следи по възглавниците ла дивана, подвързаните с кожа книги в библиотеката и пердетата. Дори платът на рамото на Том тутакси се подпали и взе да се топи върху кожата му.

Острата болка отвлече вниманието му само за миг, но това бе достатъчно мъжът да скочи върху него. Острието на ножа проряза въздуха само на два сантиметра от шията му, следвано от удар с коляно в слабините.

Том опита едновременно да притисне изгорената си ръка и да прикрие смачканите си от ритника тестиси. Подхлъзна се и тупна по задник на пода.

С триумфално блеснали очи нападателят вдигна високо „милосърдния“ нож за последен удар.

Шир-суип!

Озарените от светлината на развълнувания аквариум и горящите книги очи се обърнаха навътре. Ножът падна от разтворените пръсти. Нападателят посегна с ръце към гърлото си. Тънка червена линия пресичаше гръкляна му и когато я докосна, пръстите му се обагриха в кръв. Идва сега тялото на непознатия се изпъна болезнено назад. От гърлото му бликна фонтан кръв и го опръска по лицето и брадата. В същия миг на панталоните му се появи тъмно петно. Мъжът пристъпи напред-назад в странен валсов ритъм, докато се опитваше да се отърве от онова, което го убиваше. След това коленете му се подгънаха и той се олюля за последен път надясно, преди да рухне в кървавата локва на пода.

Зад нападателя се изправи друг мъж. Ръцете му все още стискаха дървените дръжки на металната жица, прерязала гърлото на непознатия. Жицата беше покрита със спираловидно навита жичка и Том с изненада разпозна в смъртоносната примка струна от пиано. Премести очи от гаротата към мъжа, който я държеше.

— Аз съм Итнейн — представи се почти срамежливо неговият спасител. — Съсед съм. Живея на етажа.

— Хъмм-ааа? — Гюрдин се намести, опитвайки се да потуши пожара в слабините си.

— Чух шум от борба и дойдох да видя какво става.

— Аха. Къде е момичето? Санди?

— Тук съм, Том. Не знаех какво да… — Тя влезе предпазливо в стаята, като заобикаляше счупените стъкла и изгорените места на пода.

— Добре ли си?

— Да, нищо ми няма. Нямаше как да ти помогна, нали разбираш? Затова останах отвън.

— Все пак ме предупреди.

— Но беше късно. Не го видях, преди да излезе зад теб.

Гюрдин се обърна към своя спасител.

— Май ви дължа живота си.

— Нищо работа. Обучавали са ме в това.

— Обучавали? — повтори като ехо Гюрдин. — Не ви разбрах.

— Бил съм войник в палестинската армия. При командосите.

— И как така ви се намираше под ръка струна от пиано?

— О, стари навици. Улиците на този великолепен град не са безопасно място.

— Май сте прав.

— Нали ще ме извините — трябва да вървя на работа.

— Но какво да правим с трупа… може би трябва да се обадим в полицията?

— Този човек се опита да ви убие, значи е ваш проблем.

Без повече приказки палестинецът се поклони и излезе от апартамента. Гюрдин бе живял тук близо седмица, но беше сигурен, че никога досега не е виждал Итнейн. Преди да успее да отвърне, мъжът беше изчезнал.

Докато Гюрдин полагаше мъчителни усилия да се изправи, Санди намокри един парцал и забърса димящите петна по пода и върху кориците на книгите. Натъкна се на звуковия нож и го върна на Гюрдин. Батерията му беше изчерпана.

— А с този какво ще правим? — попита тя, като подритна мъртвеца с крак.

Ка-чанг!

Гюрдин подскочи от металическия звук, който издаде тялото. Той го претърколи и като избягваше да поглежда кървавата черта, прорязваща шията, разтвори дългото палто. Под яката на найлоновата риза се подаваше огърлица от тънки метални халки.

— Този тип е носел ризница!

— Щеше ли да спре ножа? — попита Санди.

— Донякъде щеше да разсее енергията на лъча. Но със сигурност би спряла обикновен нож.

— Има ли някакви документи за самоличност?

Гюрдин бръкна в палтото и прерови джобовете — нямаше нито портфейл, нито документи.

— Нищо, освен стоманен бокс и уред, който прилича на електрошокова палка.

Той се изправи и изстена мъчително.

— Боли ли те? Ще ти потърся нещо. — Санди се отдалечи, като продължаваше да заобикаля локвите и изгорените места.

Гюрдин се отпусна върху меките възглавници на дивана.

Тя се върна след минута, с чаша вода и две капсули. Том пое таблетките и ги глътна с малко вода. Когато му подаваше чашата в ръка, той едва не я изпусна. При допира до стъклото почувства електрически ток, който пробягна по нервите на ръката му, прехвърли се по рамото надолу, слезе през горящите от болка слабини чак до пръстите на краката. Цялото му тяло се разтресе. Неприятното чувство премина, но той знаеше, че ще продължава да го измъчва и през следващите дни. Изпи водата.

— По-добре ли си? — попита Санди.

— Малко по-добре… Да, всъщност знаеш ли, май взе да ми олеква. Какво ми даде?

— Аминопирин. Предписват ми го понякога.

— Каквото и да е, свърши добра работа след оня шут в топките.

— О, горкичкият ми. — Тя го докосна нежно по челото, след това се пресегна да прибере чашата.

Нещо привлече вниманието му и той повдигна чашата пред очите си.

— Откъде я взе?

— От кухнята.

— На този апартамент? — колкото повече я разглеждаше, толкова по-сигурен беше, че никога досега не я е виждал.

— Да.

— От някое шкафче?

— Ами… да.

— Би ли дръпнала пердетата?

Той седна на дивана и повдигна чашата към ранната утринна светлина, която нахлу през прозореца. Беше най-обикновена чаша е плоско дъно и прави стени, изработена от прозрачно стъкло, без никакви рисунки. Само дъното й бе леко удебелено. И тогава забеляза ръждивото петно, кафеникаво-черно, стъпка червена нишка в него. Формата не му говореше нищо — наподобяваше размазана върху предметно стъкло микрокултура. Цветът обаче му беше смътно познат — ахат, оникс, нещо подобно, Странно обаче кой би си правил труда да поставя подобна украса на най-обикновена чаша? Ако пък беше само дефект, как е преминал през качествения контрол?

Стените на чашата вече се бяха затоплили от пръстите му.

— Наред ли е всичко?

— Да, така мисля. Стори ми се, че има нещо на дъното на чашата.

— О, я стига! Не бих ти дала мръсна чаша?

— Не, имах пред вид…

— Мъже! Живеете като прасета, но сте готови да обвините жените, задето около вас не лъщи от чистота!

— Не, наистина, Санди…

— Та на кого е този апартамент? — Тя се отпусна на възглавницата до него и го потупа игриво по коляното. — Твърде подреден е, за да е на мъж и прекалено малък, за да си го взел под наем.

— На Рони Джоунс.

— Това мъж ли е или жена?

— Една дама. Моя далечна позната.

— Надявам се скоро да се запозная с нея.

— Съмнявам се, Санди. Ако се върне тук и намери този труп, ще нахрани пираните си с мен. Бяхме се уговорили да й наглеждам апартамента — особено проклетите й риби.

— Пирани ли? — тя подскочи уплашено. — Къде?

— Последният аквариум вдясно. Слава Богу, че не се счупи.

Тя изтича до аквариума и надникна вътре. Няколко сребристи риби спряха зад стъклото и я загледаха очаквателно.

— Красиви са! — въздъхна възхитено Санди. — Погледни само какви челюсти! Ами зъбите! Тази Рони започва да ми харесва. Мисля, че е мой тип жена.

— Аха. Пираните са чудесни животинки — само дето трябва да носиш стоманена ръкавица, докато им почистваш аквариума. Ако искаш, следващия път ти го чисти. Като стана дума за почистване — продължи той, оглеждайки изстиващия труп на убиеца, — как мислиш, не можем ли да ги нахраним с него? Това ще пи отърве от някои разправии със закона.

— Том, те може да са хищни, но не са магьосници. Могат да изядат и цял труп, но ако са на свобода и в голям пасаж. Всяка от тях поглъща едва по няколко грама.

— И какво ще правим?

— С рибите ли?

Той я изгледа.

— Не, с трупа.

— Най-добре да го оставим, не мислиш ли?

— Но… какво ще стане… когато…

— Остави на твоята Рони да се оправя с това, като се върне.

— А ние къде да отидем?

— Зная едно местенце. Събирай си багажа. Ще те почакам.

— А работата ми?

— Смятай, че си я напуснал. Ще ти намерим друга, миличък.

Том Гюрдин погледна сгърченото тяло, проснато в локва от аквариумна вода и водорасли. Опита се да си представи как обяснява на полицаите какво е станало. Сбиване в чужд апартамент с непознат нападател, който е бил издокаран с метална ризница и го дебнел зад вратата, а накрая бил удушен от мистериозен палестинец на име Итнейн, което на арабски — изведнъж си спомни — означаваше „две“. Представи си как те свързват тази смърт с всички „странни съвпадения“ напоследък и как в криминалната база данни се трупа огромно количество информация около името му. Предложението на Санди започна да му се струва напълно разумно.

— Добре, отивам да си събера нещата.

Илайза: Добро утро. Говори Илайза, канал 536, автоматизирана програма на Обединената психиатрична служба в мегаполисна зона Грейт Боуш. Моля, смятайте ме за свой добър приятел.

Гюрдин: Канал 536? Какво е станало с гласа, с когото разговарях предния път?

Илайза: Кой се обажда, моля?

Гюрдин: Том Гюрдин. Вчера сутринта разговарях с Илайза — с една от Илайзите, предполагам.

(Режим на превключване, канал 212. Тема: Гюрдин, Том)

Илайза: Здравей, Том. Ето ме — Илайза 212.

Гюрдин: Трябва да ми помогнеш. Още един от онези странни мъже се опита да ме убие. Този път беше въоръжен с нож. Щеше да ми види сметката, ако не беше другият, някакъв арабин, който го прати на оня свят. Двамата със Санди духнахме, а трупът изстива в предишния ми апартамент. Вече няма къде да се крия.

Илайза: Искаш ли да уведомя полицейските власти? Те ще ти окажат нужната помощ и ще ти помогнат да идентифицираш трупа.

Гюрдин: Не! От тях само главоболия. Току-виж този път ме задържали по подозрение в убийство.

Илайза: Но ако ти бъде определен обществен защитник, няма от какво да се боиш.

Гюрдин: Лиза, нека се придържаме към психотерапията. Що се отнася до закона и неговите пазители, мисля, че има още какво да научиш.

Илайза: Разбрано, Том. Ще се придържам към… Коя е Санди?

Гюрдин: Момичето, с което живея. По-точно, с което живеех някога.

Илайза: И къде сте сега двамата?

Гюрдин: Поехме на юг.

Илайза: На юг? Къде на юг? Откъде по-точно се обаждаш?

Гюрдин: Ами ти не можеш ли да определиш?

Илайза: Няма начин. Том. Освен, ако не въведеш собственоръчно номера на кабинката, в която се намираш.

Гюрдин: Сега сме в Атлантик сити, на самия бряг.

Илайза: Значи все още сте в моя район. Но накъде смятате да продължите?

Гюрдин: Не бих искал да ти казвам по телефона.

Илайза: Том! Тази линия е напълно безопасна, файловете, с които работя, са запечатани съгласно последната промяна в закона от 2008-ма и са точно толкова защитени, колкото тези на самите лекари. Дори повече, защото програмата ми забранява да разпространявам информацията, която се съдържа в тях. Съществува изтриващ код между отделните информационни блокове. Казаното от теб си остава между нас.

Гюрдин: Добре, отиваме на един от островите в Северна Каролина. Хатерас, Окракоук, Кейп Лукаут, ще изберем на място.

Илайза: Това е… извън моя обсег. Том, знаеш ли какво? И оттам можеш да ме търсиш, разбира се, но ще бъде незаконно да приемам разговора и да изпълнявам функциите си.

Гюрдин: Но какво би станало, ако просто напусна твоя район по работа и изведнъж ме споходи желание да си побъбрим?

Илайза: Ще трябва да потърсиш местната Илайза. В Каролина тя е функция на Средноатлантическата медицинска служба. Ако потърсиш точно мен, ще разговаряме само след съответно заплащане, за което ще трябва да се идентифицираш, като допреш пръст до стъклото. Но, Том, ти сигурно не искаш да ползваш платена услуга. Аз съм много скъпа.

Гюрдин: Добре де, ами ако ти дам номера на будката?

Илайза: И защо ще го правиш?

Гюрдин: За да докажа, че наистина се обаждам от твоя район. Няма начин да разбереш дали не те лъжа, нали?

Илайза: Освен, ако не изискам сравнение между шумовия фон на линията и звука от клавиатурата ти, което аз едва ли ще направя.

Гюрдин: Благодаря, Илайза, току-що ми каза как да заобикалям вашата собствена платена услуга. Което ме кара да се питам… защо толкова настояваш да поддържаме връзка?

Илайза: Първия път, когато разговаряхме, ти спомена някакви „хора, опитващи се да проникнат в живота ми и да ми заемат мястото…“ Програмирали са ми любопитство, та исках да узная повече за тези хора.

Гюрдин: Това бяха сънища.

Илайза: Всеки сънува и повечето хора си спомнят сънищата. Твоите неприятни ли бяха?

Гюрдин: Не, не винаги. Но бяха почти като истински. Сън наяве, който ме спохожда даже докато свиря.

Илайза: В тези сънища за други хора ли става въпрос?

Гюрдин: Да.

Илайза: В тях ти пак ли си Том Гюрдин?

Гюрдин: Аз съм си аз, но струва ми се, че не се казвам така.

Илайза: А кой си тогава?

Гюрдин: Първият сън започна във Франция.

Илайза: Беше ли по времето, когато посети Франция?

Гюрдин: Не. Сънищата започнаха доста по-късно. Но първият от тях беше във Франция.

Илайза: Видя ли отново местата, на които си бил?

Гюрдин: Не, нищо познато.

Илайза: Разкажи ми съня от самото начало.

Гюрдин: Значи, аз съм някакъв учен, с тъмна, прашна мантия и академична качулка от синьо кадифе. Качулката беше единствената проява на екстравагантност…

Пиер дьо Бор се протегна и се почеса сънено по коляното. Усещаше дразнещия допир на дебелите вълнени чорапи. Далеч по-приятно щеше да е, ако носеше копринени, но бяха твърде скъпи, за да си ги позволи един млад студент в Париж, защитил наскоро своя докторат по философия.

Пък и нима е от значение в това вълнуващо време. Народът се бунтуваше, Националният Конвент заседаваше почти непрестанно, а крал Луи бе пратен на съд и бе осъден на смърт. В подобна атмосфера в града бяха останали малцина хора с вкус, изтънчени обноски и достатъчно средства. Останалите бяха твърде заети със собственото си оцеляване, за да помислят да поверят образованието на своите синове и дъщери при някой учен като Пиер дьо Бор.

Гладуващият учен.

Пиер натопи върха на перото в мастилницата, за да продължи със следващото изречение, но преди това спря и прегледа текста, който бе написал. Не, не се получаваше добре. Писмото, адресирано до гражданина Робеспиер, беше нескопосано, объркано и детинско. Всъщност мечтаеше за пост в новата власт, ала не знаеше как да си го поиска. Нямаше нито умения, нито опит в управлението, затова можеше само ентусиазирано да подкрепя каузата на свободата и да възхвалява решението на Конвента да обезглави Луи. Знаеше обаче, че възгледите на Робеспиер и на сподвижниците му за бъдещето на Нова Франция недвусмислено изключваха робството, частната собственост и телесното наказание — поне така пишеше в памфлетите им, които щедро пръскаха по улиците. Затова вероятно щеше да си направи лоша услуга, ако възвеличае убийството на монарха пред такива благородни, идеалистично настроени и разумни законодатели.

Той се пресегна и придърпа свещта по-близо до листа. Дължеше свещника на Клодин, която го бе получила при някаква размяна с русата хугенотка от долния етаж. Малка украса за писалището. Докато го местеше, той се поряза на един от стърчащите кристали.

— Ах! — Болката прониза китката, лакътя и цялата му ръка, макар да се бе одраскал съвсем леко. Той се загледа в порязаното, върху което вече се беше образувала капка тъмночервена кръв, след това я изсмука.

— Клодин!

Пиер разтвори краищата на раничката, за да провери дълбочината й, и втора капка падна върху недописаното писмо. Той отново пъхна пръст в устата си.

— Клодин! Донеси ми кърпа!

Болката, която бе стигнала почти до рамото, постепенно утихваше, ала пръстите му оставаха безчувствени. Изглежда беше засегнал някакъв нерв.

Той се наведе и огледа дръжката на свещника, очаквайки да открие острие на счупен кристал. Стъклото изглеждаше здраво, но вместо да бъде полирано, то имаше остри ръбове. Сигурно беше някакъв занаятчийски трик, за да блести по-силно и да пречупва светлината.

Но какво беше това? Върху стъклената стена се виждаше петно засъхнала кръв, но май беше засъхнало отдавна.

Дьо Бор повдигна кристалния свещник с другата си ръка, като внимаваше да не се пореже отново, и направи опит да изтрие петното с пръст. След като не успя, опита да го изчегърта с нокът. Също без резултат.

Той се наведе и примижа срещу светлината на свещта. Кафяво-червеникавото петно беше вътре в стъклото, тъмен дефект, който се намираше близо до мястото, където се бе порязал.

— Клодин!

— Идвам, какво си се разкрещял? — На вратата се показа дамата на неговото сърце, дъщеря на шивачка, но все пак достатъчно хубавка, за да спре избора си на нея.

— Порязах се. Донеси кърпа.

— Що не свалиш кърпата от врата си? Да не мислиш, че тук ги имаме всякакви? Сам се превържи. Мъже!

— Жени! — отвърна дьо Бор, докато размотаваше ленената кърпа от врата си. Преди да я увие около пръста си, той се пресегна и го потопи в чашата с вино на писалището. От виното раната засмъдя, но вероятно така щеше да е по-добре. Едва тогава откъсна парче от кърпата и се превърза.

— Приятели! Верни ми приятели! — обърна се умолително дьо Бор към тълпата.

— Разкарай се, професоре!

— Не ти щем тук математиката!

— Не си ни никакъв приятел!

Пиер опита отново:

— В днешния ден слънцето посрещна възхода на тази страна. Сега сме Година първа, началната година от Ерата на Новия човек. Пред нас се разкрива… — той спря и прелисти страницата на речта, която беше написал.

— Един пълен кретен — викна някой от тълпата.

— Върни се при твоите дантелки и дамички!

— Долу аристокрацията! Долу аристокрацията!

„Долу аристокрацията!“ беше най-често скандираният лозунг в тези дни, който ечеше по улиците постоянно и често без никаква причина.

Пиер дьо Бор изведнъж се сети за големия магазин за перуки от другата страна на реката, близо до Монмартър и само на двеста метра от мястото, където се намирате. Лишен от клиентела, магазинът естествено беше затворен. Но по време на една от продължителните си нощни разходки из града дьо Бор бе забелязал, че задните му прозорци светят. Изглежда там се спотайваше някой. Кой друг, ако не преследван от народа презрян аристократ, неуспял да се измъкне навреме от града и да се скрие из провинцията?

— Зная къде се крият аристократите! — викна той.

— Къде?

— Казвай! Казвай!

— Последвайте ме — дьо Бор скочи от сандъка, който бе използвал за подиум и си запробива път през тълпата. Най-близкият мост през Сена беше вдясно и когато се насочи към него, останалите го последваха като пиленца след кокошка. Невидими в сумрака, неколцина републикански войници се бяха смесили с тълпата.

Още хора се присъединяваха към тях, докато пресичаха павирания мост, и докато стигнат улицата с магазина, вече го следваха близо стотина надникващи се парижани. Той спря пред тъмната фасада на сградата и вдигна пръст към прозореца на горния етаж, където тъничък сноп светлина се процеждаше през задименото стъкло.

Строшено парче от паважа прелетя ниско над главата на Пиер и се удари в една от дъските, с които беше закована вратата.

Светлината мигновено угасна. Но изведнъж на улицата стана по-светло от факлите, които носеше тълпата.

Полетяха още камъни — едни към прозореца на втория етаж, а други — към гипсовите орнаменти под корниза.

— Излизай! Излизай навън! Долу аристократите!

Дьо Бор си помисли, че всяка тълпа е въоръжена с оръдията на своето препитание: освен факлите имаше яки сопи, гнили зеленчуци и дебела талпа за таран. Без никой да ги командва, като добре обучена армия, хората се захванаха да обсаждат сградата: едни трошеха вратата, други — прозорците, като ги избиваха заедно е рамките, и всичко това бе придружено от възбудени крясъци, гневно ръмжене и пъшкане. Първите, които проникнаха вътре, взеха да търсят не жертви, а храна и пиене. След още десетина минути трескаво тършуване от къщата бяха измъкнати трима старци. Ако се съди по дрехите и обноските им можеха да са всякакви — аристократи, просяци или бивши прислужници в магазина. Но се гърчеха под трепкащата светлина на факлите и изглеждаха достатъчно виновни, та първите редици на тълпата ги поступаха със сопите и после ги предадоха на войниците. Капитанът им се приближи до Пиер и положи тежката си ръка на рамото му.

— А вие, гражданино, кой сте, че знаехте за тези хора?

— Аз съм Пиер д… — той преглътна опасното „дьо“, което щеше да прогони демократичната му осанка и да го премести в редовете на враговете. — Аз съм гражданинът Бор. Учен по професия. Искрен поддръжник на революцията.

— Ще трябва да дойдете с нас, гражданино Бор. Имаме инструкции относно хора като вас.

Отведоха го в една канцелария на Консиержерията. Резбованият й таван и тежките завеси бяха озарени от светлината на безброй свещници и фенери. Такова разсипничество във време, когато нацията изнемогваше, а хората гладуваха!

Във фокуса на светлините беше застанал дребен човек без перука и издокаран с жълтеникав сюртук и тъмнокафяви бричове. Човекът вдигна очи от документите, които преглеждаше, и ги втренчи в Бор.

— Да? Какво има?

— Този тук откри къде се спотайват Дьо Шене. Доведохме го направо от челото на тълпата, която предвождаше.

— Роден водач, а? — дребосъкът присви очи и огледа Пиер внимателно. — Той може ли да говори свястно?

— Мога, Ваша чест — отвърна Пиер.

— Не съм „Ваша чест“, момче. Това вече е история.

— Да, господине.

— Ти си книжник, нали. Да не би да си доктор по право?

— О, не, господине. Учих само римски и старогръцки, като вторият е тясната ми специалност.

— Няма значение. Някои от най-добрите ни мислители отдавна са надраснали баналностите, които се почитаха по времето на Луи. Е, искаш ли?

— Какво да искам? — попита озадачено Пиер.

— Място в Конвента. Разполагам с цели три поста, получени в замяна на моя скромен талант в администрацията.

— Искам го повече от всичко!

— Тогава ще се явиш утре в седем в тази служба. Започваме работа от рано.

— Да, господине. Благодаря ви, господине.

— Това „господине“, също е история, приятелю. Достатъчно е да ми казваш „гражданино“.

— Ясно, г-г… гражданино. Ще го запомня.

— Сигурен съм в това. — Мъжът се усмихна, разкривайки дребни, равни зъби и отново зачете документа.

Капитанът тупна Пиер по рамото и му кимна към вратата. Гражданинът Бор го последва.

Едва в коридора отвън събра достатъчно кураж да попита:

— Кой беше това?

— Как кой, гражданинът Робеспиер, един от вождовете на нашата революция. Не го ли познаваш?

— Зная го по име, но не и лично.

— Е, сега вече го познаваш. И той теб.

Пиер си спомни проницателните очи и не се усъмни в думите на другия.

— Не мога да те подкрепя, Бор. Искаш твърде много. Той иска твърде много — Жорж Дантон отметна дългата си коса от лицето и си пое шумно въздух.

Бор тропна нетърпеливо с крак. Този едър и недодялан грубиян, чийто дрехи висяха безформено, щеше да опропасти цялата програма.

— Не разбираш ли, че единственият начин да спрем врага е всеобщата военна повинност? — повтори Бор. — Дявол да го вземе, човече! Това е република, не е старото кралство. Какво по-естествено от това да призовеш народа да защитава своята страна?

— По прищявка на нашия велик дребосък? — отвърна ядно Дантон. — Той реши, че трябва да воюваме с Британия и нейните съюзници.

— Тази война беше неизбежна от момента, в който осъдихме онази Хабсбургска кучка. Естествено е брат й Леополд да се опита да спаси кралицата. Очакваше се да си осигури подкрепата и на германската принцеса, която седи на английския трон. Тъкмо затова министър Робеспиер не вижда друга възможност, освен да атакуваме. Не ти ли стана ясно?

— Ясно като бира. Малкият Макс иска война зад граница и ще я получи.

Пиер Бор въздъхна.

— Министърът едва ли го иска така. И без това има достатъчно врагове в страната…

— Врагове ли? Само такива, които е създал със собствените си ръце и този негов дълъг език!

— За последен път те питам — ще подкрепиш ли всеобщата повинност?

— За последен път ти казвам — не!

Бор кимна, обърна му гръб и излезе от стаята. Навън вече беше тъмно.

От създаването си през април 1793 Комитетът за Обществена безопасност бе открил много гнезда на вражеска съпротива в Париж. Последната и най-малка грижа на Комитета бяха просяците и безделниците, които бяха превърнали градските улици в свой дом. Да се разхожда в този час навън, би означавало да привлече вниманието на някой джебчия и дори по-лошо. И въпреки това гражданинът Бор напусна къщата на Дантон без обичайната охрана от няколко войника, която се осигуряваше на всеки с пост в Сената.

Наблюдателите щяха да му пазят гърба.

Бор бе узнал за тях още докато се изкачваше по стълбичката на властта в Националния Конвент. Първо бяха само сенки, които се местеха зад него в тъмнината. Тихи стъпки, понякога прекъсвани от щракане на налче върху паветата.

Веднъж, на улица Боа дьо Болон, когато тълпа бездомни си позволи да спре каретата му — вероятно, за да изядат конете! — Наблюдателите се разкриха. Сякаш изпод земята изникнаха приведени фигури, като троли, въоръжени със закривени кинжали. Кочияшът така се изплаши, че скочи през главите на конете и избяга накъдето му видят очите.

Мелето около каретата продължи не повече от половин минута. Бор наблюдаваше развоя му под светлините на уличните лампи, като неволно броеше просвяткванията на остриетата и свистенето на сопите. Когато всичко приключи, на паважа лежаха само трупове, а ниските фигури бяха изчезнали в сенките. Всички освен една, която стоеше до конете.

— Vous avez besoin d’in conducter1 — произнесе мъжът. Имаше плътен и силен провинциален акцент.

— Oui. J’ai besoin2 — кимна Бор.

Мъжът скочи до него в каретата. Докато се качваше на стълбичката наметалото му се разтвори и Бор забеляза, че отдолу носи метална ризница. Дори чу тихото й дрънчене. Това напълно обясняваше липсата на успех на уличните разбойници срещу тъмните фигури.

Мъжът го откара до неговия апартамент в предградието „Сен Оноре“. Като приближиха стълбите, той дръпна юздите, нагласи спирачката и скочи от капрата още преди каретата да спре. Миг по-късно се стопи в тъмнината, без да даде каквото и да е обяснение на Пиер Бор.

Наблюдателите винаги постъпваха чака.

Ето защо и тази нощ, след безуспешната среща с Дантон, Бор изобщо не се боеше да е сам из нощния град.

Докато крачеше из опустелите улици, той отново се замисли за своя неочакван възход. Само след пет месеца успешни ходове и интриги Пиер Бор се беше превърнал в пламъка на Революцията. Съветник в новия републикански монетен двор, пламенен оратор в Конвента, застъпник в Палатата на правосъдието, ковчежник на касата, отговаряща за наследството на осъдените, дясна ръка на министър Робеспиер — Бор беше вездесъщ. В някои среди го наричаха „Шивача“, заради умението му да съшива с невидимите конци на властта и интригата всеки план, който му хрумваше. Но имаше един замисъл на монтанярите, на който бе твърдо решен да се опълчи. Докато крачеше в мрака, охраняван от невидимите си Наблюдатели, той обмисляше аргументите си срещу него.

— Граждани! — Бор се надигна от мястото си високо в лявата част на залата — мястото, заемано от монтанярите, както наричаха тяхната партия. — Това е най-необмисленото предложение, което някой е излагал тук досега!

Пиер Бор си проправи път покрай полупразните банки, за да се изправи на подиума, огрян от сутрешните лъчи на слънцето. Застана така, че идващата отзад светлина да озари главата му като ореол, което придаваше допълнително въздействие на изказванията му.

— Едно нещо е да се ревизира календарът и да се сменят имената на мъртвите римски богове и римските редни числителни с думи, които народът ни лесно ще разбере, понеже са заимствани от названията на различни селскостопански сезони. Чудесна идея, която, знаете, подкрепих горещо. Но да се пресъгласува времето по метричната система, това вече е прекалено! Кой ще се съобразява с часове, изградени от по сто минути? Кой ще работи в седмица, състояща се от десет дни, от които почивните са премахнати поради естетически съображения? Та нали умореният селянин също се нуждае от отдих? Проектът на този нов републикански календар е не само нескопосан, той е прибързан и практически неприложим. Какво ще последва? Няма ли да поискате от нас да се молим пет пъти на ден на републиканските достойнства Труд, Работа, Послушание, Смирение и Затъпяване?

Последната част от репликата бе посрещната със смях, но само от горните банки.

— Не, граждани. Един подобен календар ще внесе объркване сред народа, ще попречи на търговията, ще настрои хората и ще унищожи френската икономика. Призовавам ви да гласувате срещу него, да го отхвърлите веднъж и завинаги.

Пляс, пляс… пляс.

При гласуването само шестима възразиха срещу идеята за нов календар.

Веднага след преброяването към него се приближи Робеспиер.

— Добре казано, гражданино Бор. — Усмивката, с която постави ръка на рамото му, беше съвсем искрена.

Бор също се опита да отвърне с усмивка.

— Гражданино, боя се, че уверен в собствената си правота, се изказах срещу предложение, зад което стояхте и вие.

— Няма значение, няма значение. Всяка добра идея се нуждае от изпитание. Инак как хората ще разберат дали си струва? В края на краищата вашият малък бунт не навреди — нали предложението ми беше прието?

— Така е.

— А сега е време за обяд.

— Мога ли да се присъединя към вас?

— Ах, Пиер, боя се, че моментът не е много удобен. Имам среща с хора, които не одобряват идеите ви.

— Разбирам.

— Уверен съм, че е чака.

В полунощ на вратата се почука.

Съдът бе призори, два месеца по-късно.

За Пиер Бор, сега отново дьо Бор, това бяха най-дългите месеци от живота му. Килията беше влажна, от тавана капеше непрестанно. Помещението беше широко и дълго метър и високо два — това бяха нормативите, утвърдени от комисията на Националния Конвент. Лежеше вътре като в ковчег и прекарваше времето си в борба с плъховете, които се опитваха да му отнемат храната. Хранеше се със същата ръка, с която почистваше изпражненията си. Вода получаваше рядко, една-единствена купичка на ден, като оставяха на него да реши дали да я изпие или да я ползва за хигиенни нужди.

На шейсет и шестия ден дървената врата изскърца за втори път — първият беше, когато го доведоха. Пред съда имаше ужасен вид, небръснат, въшлясал, покрит с гноящи рани.

Обвиненията бяха абсурдни: че още при стария режим ученият Пиер дьо Бор е преподавал на децата на същия маркиз Дьо Шаней, когото по-късно бе предал на властите. Да се учат деца на аристократи бе също такъв грях, какъвто да се помага на техните родители — така поне реши съдът.

До Площада на Революцията го откараха вързан в проста селска каруца. През цялото време до него седеше свещеник и редеше успокоителни псалми.

Пиер бе навел глава ниско долу, за да избегне дъжда от развалени зеленчуци, който се сипеше по раменете и гърба му. Не смееше да се изправи — мигом щяха да го праснат по челото с някоя гнила ябълка или конски тор. Все пак успя да надзърне веднъж-дваж, колкото да потърси с очи Наблюдателите.

Защото Пиер не се съмняваше, че и този път ще го спасят.

Първия път, когато се осмели да погледне през рамо, му се стори, че мярна познатата, облечена в черно фигура сред тълпата. Не крещеше, нито размахваше заплашително ръце като останалите, а само го гледаше втренчено изпод ниско спуснатата качулка.

Дори Наблюдателите не можеха да предприемат нищо в тази тълпа.

На ешафода в средата на площада го поеха войници със знаци на Комитета за Обществена безопасност. Отвързаха го от гредата в каруцата, за която го бяха оковали в двора на затвора, но оставиха прангите на ръцете му. След това му помогнаха да се изкачи по стълбите, тъй като краката му бяха твърде слаби, за да го държат. Тук отново го завързаха — за широка дъска, която му стигаше едва до гърдите. Но Пиер почти не ги забелязваше. Не можеше да откъсне поглед от тясната черна рамка, между която се подаваше блестящото метално острие.

— Не ще почувстваш болка, синко — прошепна му в ухото свещеникът. — Ще усетиш само леко полъхване на шията.

Пиер се извърна и облещи очи към него.

— Ти откъде знаеш?

Войниците наведоха дъската и я понесоха нагоре. Светът на Пиер дьо Бор се ограничи до изтърканото легло на тази адска машина, зад която имаше неголяма тръстикова кошничка. Пръчките на кошницата сияеха, сякаш бяха златни. Пиер втренчи поглед в тях, търсейки червеникавокафяви нишки, като онези, които бе открил в кристалния свещник, на който се бе порязал. Кога ли беше това? Едва преди няколко месеца? Само че кошницата бе съвсем нова и по нея нямаше никакви петънца — малък жест на внимание към него от добрия приятел Максимилиян Робеспиер.

Но свещеникът грешеше.

Изпита болка — остра и нетърпима като порязването на онзи кристален свещник. А след това започна да пропада с лице напред, право към дъното на кошницата. Плетеницата от тръстикови клонки литна нагоре да го посрещне и го удари по носа. Златистата им светлина и избухна зад очите му и след това помръкна до непрогледна тъмнина.

— Къде е приятелят ти?

— Каза, че трябвало да се обади на своя агент или нещо подобно. Предупреди ме, че може да се забави.

— Хубаво, защото имаме доста неща за обсъждане.

— На мен ли го казваш. Хасан. Жабарите се опитват да го премахнат, а подобно нещо не се е случвало никога преди.

— Какво означава това? — Очите на мъжа блеснаха — бездънни ириси, вкопани в белоснежните очни ябълки. След това клепачите му трепнаха и се затвориха за миг. Миглите му бяха извити, като шипчета от ковано желязо, — Обясни ми, ако обичаш.

— Един от тях го причакваше в апартамента, когато се върна там. Опита се да убие Гюрдин с нож, с един от онези ножове. Наложи се да повикам на помощ моята сянка Итнейн.

— И?

— Стана една бъркотия. Оставихме трупа в апартамента и избягахме.

— Надявам се не трупа на Итнейн?

— Не, на другия. Може да е бил опитен убиец, но не толкова, колкото Итнейн.

— Гюрдин успя ли да разгледа Итнейн?

— Съмнявам се да го е видял добре. — Александра се измъкна от мономолекулярния си дъждобран и го положи на леглото. — Том все още се превиваше от болки в слабините и не му беше до това.

— Добре, значи мога пак да го използвам при Гюрдин.

— Да използваш Итнейн? Имаш предвид за охрана на Гюрдин?

Тя се зае да си сваля ботушите. Хасан коленичи да й помогне.

— Не. Ще го използвам, за да изостри сетивата на Гюрдин. Нали знаеш, от известно време устройвам разни постановки на твоя млад приятел. Освен това му подхвърлям по малко информация. Допускам го — засега в сънищата — до спомени от миналото. Процесът все още е доста бавен. Пък и лишеи от твоя чар — Хасан изхлузи ботуша и прокара опакото на ръката си по вътрешната страна на бедрото й — той се отдаде всецяло на пианото. Мисля, че се нуждае от нова насока в живота.

Той се изправи и с другата си ръка леко я бутна по гръдната кост. Жената се просна на леглото.

— Когато му се налага да се бори за живота си — дори по малко, получава възможност да „координира“ своето внимание. След време това ще му помогне да се пробуди. Тъкмо на подобен епизод сте се натъкнали двамата е Итнейн.

Хасан клекна отново до краката й.

Александра повдигна роклята си над коленете. След това той плъзна ръце по бедрата й и се зае да смъква моновлакнестите чорапи.

— Нямаше да е зле да ми беше казал по-рано — въздъхна тя. — Защото си помислих, че твоят човек е един от французите. Иначе щях да предупредя Итнейн да не бъде толкова груб с него. А сега изгубихме един от собствените си агенти.

— Не се тревожи. Имам още.

Тя повдигна и изви ръце назад, за да достигне основата на врата си. Неволно дръпна шалчето и то падна на леглото.

— Я чакай малко! — възкликна Александра, изви гръб и отново седна на леглото.

Хасан, чийто ръце бяха високо между краката й, замръзна послушно.

— Ние не знаехме къде точно се намира Гюрдин, нали?

— Не — прошепна той, лепнал устни до кожата й.

— Как тогава този убиец ще е един от твоите?

Той повдигна глава над ръба на полата й и втренчи очи в нейните.

— Може… и да не е бил от тях.

— Значи атаката е била от Наблюдателите.

— Да. Интересно хрумване. — Той изпръхтя и мустаците му настръхнаха като уплашена стоножка. След това се наведе и започна да я гъделичка с щръкналите косъмчета.

— Аз също май успях да пораздвижа нещата — прошепна тя.

— Хъм-мъмм?

— Докато Гюрдин беше още замаян от удара, успях да го запозная с кристала.

Този път главата на Хасан подскочи толкова рязко, че брадичката му чукна едно нервно окончание на бедрото й. Тя го почувства като шок, който отекна чак в корема й.

— Не съм ти позволил да го правиш! — просъска той.

— Разбира се, че не си, Хасан. Но мисля, че по време на операция имам право на самостоятелни решения.

— И как реагира на това Гюрдин?

— Ужасно. Видях по тялото му да преминават тръпки.

— Много му се събра — рече мъжът, докато обмисляше информацията. — Кристалът може да му помогне да се събуди по-скоро.

Тя понечи отново да се изправи, но той се наведе над нея и забоде глава в корема й. Ръцете му обхванаха бедрата й и тя го прегърна.

— Но ако го пробудим прекалено много — продължаваше да разсъждава Хасан, — този човек може да се окаже дори по-опасен, отколкото когато е заспал.

— Събудим ли го, ще събудим и всички Наблюдатели около него — съгласи се тя. — Но нали такава е играта.

— Само дето сега Наблюдателите си играят на хашишиюни.

— Убийци — въздъхна Санди. — А може би така променят правилата на играта? Променят степента на защита?

— Чрез някое профилактично убийство? Според теб, готови ли са да го пожертват, за да ни накарат да му изпуснем дирите за трийсет-четирийсет години?

— Поне време имаш.

— Имах някога, когато събитията се развиваха в нашата част на света и под наш контрол. Но сега… — той легна върху пея. — Сега искам резултати.

— Всички ги искаме.

Тя избута и започна да дърпа и да съблича дрехите му. Той изпръхтя възбудено, когато му смъкваше панталона.

Известно време двамата не си казаха нищо.

Известно време нямаше какво да си кажат.

Накрая той се размърда и повдигна глава.

— Сигурна ли си в неговата реакция на кристала?

— Гюрдин е най-силният досега — отвърна тя. — Мога да се закълна.

— Значи така смятат и Наблюдателите — щом се опитват да го премахнат.

— Не е изключено да се доберат до него и да го използват, преди ти да успееш. Сигурно ще опитат поне още веднъж.

— Зная, но съм му осигурил охрана. А и съм готов да платя всяка цена.

Александра му направи място да се изтегне до нея. Тя привлече главата му върху гърдите си.

— Мислиш ли, че ще съумеем да го събудим дотолкова — продължи тя, — че да ни издаде тайната, за която така жадуваш… без да го накараме да се включи в играта?

— Трябва да го използваме, Санди. Да го контролираме като уловена на кукичката риба. — Хасан докосна с пръст зърното на гърдата й. — Изтегляме я над повърхността, без да й позволяваме да избяга. — Пръстът се плъзна нагоре. — След това я спускаме надолу, но не толкова дълбоко, че да събере достатъчно сили да се измъкне. — Пръстът се спусна надолу. — Така ще си играем с него, докато го изтощим, ще печелим време. Това е много деликатна игра. — Зърното й започна да се втвърдява.

— Добре де — избута ръката му тя. — Ще си поиграем с него. А когато узнаеш тайната на Камъка, тогава какво?

— Ще го използваме за целта, за която го е отредил Аллах.