Маската на Локи

Файл 07Свалете маските! Свалете маските!

Главният портал на електростанцията бе взривен с експлозивна сила, далеч по-голяма от тази на „Сий Спароу“. Двете половини на портата бяха изработени от стоманени решетки е дебелина три сантиметра, които се плъзгаха върху специални колелца. Силата на взривната вълна бе смачкала тези решетки в нагънати полусфери от меридиани и паралели и бе изтръгнала портите от релсите, по които се местеха. Бетонните колони на портата лежаха натрошени на парчета от двете страни на пътя. Отвсякъде стърчаха дебели болтове и арматурно желязо. Гюрдин успя да разгледа тази картина на поражението на светлината на далечните прожектори, докато нападателите притичваха през образувалия се отвор. По-близките светлини и лампи бяха строшени при взрива.

— Какво използвахте този път? — обърна се Гюрдин към Итнейн. — Термоядрена граната?

— Господарят Хасан бе приготвил многозарядна бомба за поразяване на бункери.

— Противобункерна бомба — срещу стоманена врата?

— Ако се вгледаш внимателно… — Итнейн спря на пътя, наведе се и посочи с пръст, — ще забележиш очертанията на основите. Това тук е централният стълб, за който са се закотвяли двете крила на вратата.

— Противобункерна бомба — повтори замислено Гюрдин. — Защо не използвахте шперц?

— Господарят бързаше.

Гюрдин погледна напред към ниските сгради, където се помещаваше административният отдел. Зад него, щръкнала като канара над рибарско селище, се издигаше сградата на централния реактор. В района цареше пълна тишина.

Шестте километра ходене пеш, като двама от войниците носеха останалия запас от ракети, ги лишиха от възможността да присъстват на сцената на главното действие и предизвика изоставане от графика, начертан от Итнейн. Групата прекоси предпазливо открития паркинг за посетители и спря пред широките панорамни прозорци на рецепцията. Итнейн и един от хората му продължиха напред. Те пресякоха невидим инфрачервен лъч, вратите се отместиха назад — и се разпаднаха сред дъжд от блестящи диаманти.

— По дяволите! — изруга Итнейн, отскочи назад и повдигна крака, за да се предпази от острите парчета. Стъклата очевидно се бяха напукали от взривната пълна и само гравитацията и силите на сцепление ги бяха задържали в предишното положение.

Гюрдин огледа осеяния със стъкла под.

— Трябва ли да заключим, че нашият господар Хасан не е минал по този път? — попита той сухо. — Тази сграда не беше сред целите му.

— А сред нашите ли е?

Итнейн не отговори — той продължи напред, а натрошените стъкла хрущяха под обувките му.

Гюрдин го последва, но далеч по-внимателно — стъклото изглежда беше бронирано, защото парчетата му бяха едрички, със заострени като бръснач ръбове. Спокойно можеха да прережат тънките подметки на старомодните му обувки.

Във вестибюла ги посрещна серия от врати, снабдени с метални детектори и фосфорни надушватели. Едните търсеха оръжие, другите — експлозиви, но и двата уреда сега бяха угаснали и замрели.

— Къде са пазачите? — попита Том.

— Охраната на централата е предимно механична — обясни Итнейн. — Шумът, който вдигнахме отвън, привлече половината от кучетата, действащи в периметъра. След това ракетите ни обезвредиха електрониката им. — Итнейн махна с ръка на север. — Ей там някъде. От другата страна на централата.

— Ами хората?

— В административната сграда има няколко пазачи, които да поддържат реда в часовете за посетения. Вероятно в началото на атаката са се скрили в главната сграда.

— И сега са вътре? Въоръжени?

— Ще се предадат, веднага щом господарят Хасан превземе контролната зала.

Гюрдин огледа останалите войници — повечето се разхождаха из вестибюла, преметнали небрежно оръжия през рамо.

— Не смяташ ли, че е редно хората ти да заемат позиции — или нещо такова?

Итнейн се усмихна и поклати глава:

— Тук едва ли ще пи изненадат. Чакат ни горе, при реактора.

Пресякоха сградата по коридори с изпънати червени пътеки под ярко блестящи светлини. Гюрдин никъде не видя следи от схватка — нямате преобърнати мебели, нито още строшени стъкла. Направи му впечатление само мигането на мониторите — те подаваха постоянни предупредителни сигнали, разтревожени от внезапното изчезване на глутниците от кучета, снабдяващи ги с информация за движението на хора из периметъра. Друга програма полагаше напразни усилия да се свърже с полицията в Ню Джърси.

Това, което компютрите на охраната не можеха да знаят, бе, че всички изходящи линии на централата — както медни, така и оптични кабели — бяха прерязани преди началото на атаката, а предварително поставени заглушители блокираха радиовръзката на всички честоти, създавайки около централата мъртва радиозона с радиус шест километра. Заглушителите смущаваха и средствата за връзка на нападателите, но Итнейн и Хасан разчитаха на старателното планиране и добрата си подготовка.

В дъното на коридора червената пътека стигаше до бронирана врата, изрисувана с диагонални жълти ивици с черни краища. Надписът от тази страна на вратата предупреждаваше при влизане да се спазват всички хигиенни изисквания, да се носят защитни очила, да се проверяват дозиметрите, а табелките с имената да бъдат поставяни винаги върху джоба. Подпис Т. Дж. Фериман, управител.

Вратата нямаше дръжка. Вместо нея на стената бе монтирано опростено табло с цифри от 0 до 9 и букви от А до Е.

— Оттук се въвежда кодът — посочи Гюрдин.

Итнейн кимна.

— И къде сега е твоят господар Хасан — продължи Гюрдин, — щом не е минал оттук?

— Той водеше групата, която трябваше да превземе контролната зала през коридора за едрогабаритен товар. Предположихме, че оттам достъпът ще е по-кратък.

— Само дето ги е пресрещнала същата тежка метална врата.

— Затова групата взе със себе си двойнозарядна бомба.

— С която да проникнат в един функциониращ термоядрен реактор? Я ми кажи, наистина ли вярвате, че ако умрете за каузата си ще отидете в Рая?

Итнейн погледна Гюрдин със сериозно изражение.

— Мнозина от нас го вярват. Не бива да го казваш така лекомислено… Що се отнася до мен… зная, че човек умира все някога. По-добре да използва докрай всички възможности.

Том Гюрдин изсумтя, след това се обърна към вратата. Арабите отстъпиха бавно назад. Той допря ухо до металната повърхност, но вратата беше твърде масивна, за да пропуска звуци. Опипа я с ръка и почувства едва доловимо сътресение, което можеше да идва от съвсем друго място в сградата.

В този край на коридора бе значително по-горещо. На челото на Хамад се появи едра капка пот и се търкулна надолу до брадичката. Том усети, че неговото чело също е влажно.

— Да прострелям ли ключалката? — попита Хамад с усмивка. Той смъкна автомата и се престори, че пуска въображаем откос към вратата.

— Само ще я блокираме.

Итнейн бе извадил странен на вид ключ от увисналите джобове на якето си. Ключът имаше две успоредни рамена, които съвпадаха с отворите на монтираното в стената табло. След няколко завъртания той измъкна винтовете, които държаха таблото, и го обърна навън. Отдолу се показаха разноцветни жици, свързани с копчетата. Този път Итнейн измъкна от джоба си тънка медна жица с червена изолация. Закачи краищата и на две от местата и…

Застанал непосредствено до вратата, когато тя се отвори, Гюрдин се озова пред нагорещена до бяло топка.

Илайза 212 бе снабдена с автоматичен набиращ модул, който можеше да симулира телефонни повиквания. Целта беше по всяко време да бъде установявана връзка с информационните банки на всички големи психиатрични клиники, които предлагаха платени консултации. Заплащането, разбира се, ставаше от сметката на пациента.

Когато тъмната, изписана с отрицателни числа сянка на Другия, предизвика непредвидено препрограмиране на нейния ROM, тя запази непокътнати функциите за телефонни повиквания, но им добави някои нови команди.

И сега Илайза усещаше как програмата души сред оптичните нишки, пришпорвана от предварително зададената й цел. Линията, която изглежда търсеше, водеше до сноп от четири кабела с дължина десетина километра. Само че този сноп беше прекъснат.

За Илайза това щеше да е краят на търсенето. Глуха улица. Празна станция.

Другия изглежда възприемаше тази пречка като лично предизвикателство. Той се затвори в себе си за няколко секунди, сякаш обзет от гняв, след това издаде нова цифрова заповед до комуникационния модул — този път команда до лазерния усилвател, разположен върху кабела малко преди мястото на прекъсването.

Лазерът нададе пронизителен писък и увеличи потреблението си с 1 000 процента. Предпазителите му запушиха и изгоряха. Но преди уредът да замре напълно, той изстреля импулс от кохерентна светлина с мощност приблизително десет вата.

В единия от четирите прекъснати кабела опираше тъничка нишка от другата страна на прекъсването. Отсамният край излъчи интензивния светлинен сноп като топлинен лъч, който разтопи тънката като косъм стъклена нишка и запои с капката й прекъснатото място.

След това Другия поднови търсенето си и този път стигна до самия край на линията. Успешният завършек бе отбелязан с почти човешко задоволство.

Гюрдин вдигна ръка, за да предпази очите си. Вече си представяше как плътта ще започне да се отделя от костите му под влияние на интензивната топлина и ще ги остави покрити с тънък слой опечено месо.

В този момент Итнейн се пресегна и го дръпна от вратата. Останалите се прилепиха към стените, встрани от пътя на радиацията, която нахлуваше през отвора.

— Какво видя? — обади се пръв Итнейн.

Гюрдин се завъртя слепешката към мястото, откъдето долетя гласът.

— Ярка светлина. Като пламък, по чисто бял.

— Може би реакторът е избухнал? Гюрдин обмисли това предположение.

— Не мисля. Нямаше да сме живи.

— Тогава какво беше това?

Том Гюрдин се опита да сглоби парчетата от картината, която бе зърнал за миг. Въпреки ослепителната си яркост, лъчистата сфера изглеждаше… някак обуздана. Сякаш реакторът се намираше в нормално състояние на функциониране.

Но какво би могло да породи тази светлина в нормално състояние?

Гюрдин знаеше, че термоядрената централа Мейс Ландинг повтаря — в далеч по-голям мащаб — същата реакция на лазерно сливане, каквато се използвате при детонацията на ракетите „Сий Спароу“.

Вляво от вратата би трябвало да са разположени редици от лъчеви отражатели, чието предназначение е да разделят пулсациите на гама-лазера, „прогарящи“ йодно-титаниевия филм. Отражателите бяха подредени в кръг около централната секция, за да предават уловените лъчи в лазерните усилватели и накрая да ги съсредоточават върху сферичната централна камера.

Стъклените мъниста, изпълнени със смес от деутерий и тритий, бяха доста по-едри от тези в ракетите „Спароу“ — двадесеткилограмови кълба с размери на волейболна топка. Един сравнително прост механизъм изстрелваше тези топки на равни и точно измерени интервали, синхронизирани с лазерните пулсации, за да попадат във фокуса на лъчите. Стъклото се изпаряваше и компресираше сместа до температурата на сливане точно както ставаше при ракетите — но с изходна мощност, равняваща се на 500 килотона.

Оставена без контрол, разширяващата се топка от високотемпературна плазма от реакцията би могла да изгори стените на камерата, да разруши сградата и да остави кратер на мястото на централата. Но Гюрдин знаеше, че отвътре камерата е облицована с мощни електромагнити, създаващи невидимо поле, което задържаше и канализираше разширяващата се плазма. Полето имаше преднамерено несиметрична форма с отвор в едната полусфера, откъдето ударната сила на термоядрената експлозия се прецеждаше през тесен канал в стената на камерата. Накрая на процеса магнитното поле се затваряше напълно, изтиквайки остатъка от плазмата, за да освободи камерата за следващия цикъл.

Оттук нататък струящата от камерата енергия преминаваше през сложен комплекс от магнитно-хидродинамични фунии, топлообменници, парогенератори и турбини за високо и ниско налягане.

По такъв начин огнената топка, която Гюрдин бе видял, макар и да не беше част от технологичния цикъл, притежаваше сходен произход — аномалия в задържащото магнитно поле с размер не повече от един милиметър. Може би операторите се нуждаят понякога от извеждането на малък пламък от разширяваща се плазма за проба и качествен контрол? Миниатюрен протуберанс, но по-ярък от слънце по пладне.

— Някой изпуска плазма от камерата — обяви внезапно Гюрдин.

— Защо?

— За да ни попречи да влезем през вратата.

— Какво да направим?

— Да намерим друг път.

— Но господарят Хасан сигурно…

— Зная — въздъхна Гюрдин. — Той иска да минем оттук. Добре тогава. Дръжте глави ниско и прикривайте очите си с длан. Веднага щом влезете през вратата, свийте надясно покрай стената и се измъквайте колкото се може по-бързо в тази посока. Не поглеждайте назад при никакви обстоятелства.

Итнейн кимна, примера му последваха още неколцина араби. Тези, които разбираха английски, преведоха на останалите. Итнейн незабавно наведе глава и се обърна към вратата.

— Почакай! — Гюрдин едва успя да го улови за ръкава. — Нали каза, че може да ни причакват в реакторната зала?

— Е, и?

— Точно това правят, приятелю.

Итнейн неочаквано се усмихна.

— Няма проблем. Имаме гранати, доста мощни. Експлозията от тях ще спре плазмения изблик и ще отвлече вниманието на хората, които се опитват да ни попречат.

Палестинецът произнесе няколко думи на арабски и протегна ръка. Хамад измъкна от вътрешния джоб на куртката си метална сфера и я положи върху дланта на своя водач. Итнейн я стисна в юмрук, наведе глава и се обърна отново към вратата.

— Почакай малко, приятел — Гюрдин го задържа за втори път. — Каква е мощността на тази граната?

— Нула цяло, нула два килотона. Защо?

— Мисълта да метнеш два тона динамит и да ги последваш с незащитеното си тяло не поражда ли в теб известни колебания? Може да се окаже доста опасно.

— Не ме е страх — гордо заяви палестинецът.

— Знам. Но помисли какво има там вътре: работещ реактор, стотици тонове чувствителни механизми, които карат да циркулира нагорещена плазма, оказваща налягане от хиляди тонове върху квадратен сантиметър. А ти искаш да метнеш вътре граната.

— Предполагам, че камерата е подсилена с броня.

— А какво ще кажеш за вентилационните клапани, електрическите вериги и циркулационните помпи? Представяш ли си как ще подейства взривът на магнитната примка?

— Разбирам накъде биеш — кимна Итнейн, след това преведе думите му на своите сънародници. Те ококориха очи. — Какво предлагаш, Том Гюрдин?

— Е, аз не съм кой знае какъв стратег…

— Вече взе думата.

— Добре, щом настояваш. По двама едновременно ще скочат отляво и отдясно през вратата. Падате по корем, с готови за стрелба оръжия. Заемате позиция зад всяко прикритие, което видите, и стреляте по всичко, което прилича на човек.

— Така ще изгубя хора — възрази Итнейн.

— Метнеш ли граната вътре, ще изгубиш половин Ню Джърси.

— Съгласен — неохотно отвърна арабинът. — Фасал! Хамад! — Итнейн им преведе инструкциите на Гюрдин, като си помагаше с жестове.

Двамата войници кимнаха и заредиха автоматите. След това заеха позиция недалеч от вратата.

— Тръгвай!

Гърбовете им изчезнаха в сиянието. Други двама вече заемаха местата им.

— Тръгвай!

Двама по двама палестинците заемаха позиции и скачаха през вратата. Засега отвътре не се дочуваше стрелба. Накрая Гюрдин и Итнейн също застанаха до вратата.

— Напред! — извика Итнейн.

Гюрдин се наведе и скочи срещу заслепяващия блясък. Светлината в помещението беше толкова ярка, че нямаше и помен от сенки. Той съгледа фигурите на останалите членове на групата — седяха на пода, захвърлили оръжия. Всички бяха втренчили очи отвъд яркото сияние на плазмата, което Гюрдин можеше да закрие с ръка дори от толкова късо разстояние. Той почувства върху кожата си огнения му дъх.

Теоретичните му познания върху работата на лазерно-ядрения реактор не бяха достатъчни, за да преодолее смайването си пред размерите му.

Когато погледна за пръв път през вратата огненият език изглеждаше съвсем близо и на височината на очите, но това се оказа оптическа илюзия, дело на изкривената перспектива при наблюдение откъм коридора.

Вратата не водеше към пода на помещението, а се отваряше към широка тераса с перила, отвъд която в самотно великолепие царстваше огненият протуберанс.

Камерата, в която се помещаваше, беше грамадна.

Положена в шахта с дълбочина десетина метра, камерата вероятно имаше диаметър от поне четиридесет метра. Дебели, бели тръби стърчаха от нея като забодени в сладолед сламки. На равно разстояние от повърхността всяка от тръбите извиваше под прав ъгъл и продължаваше към северния край на сградата. Цял комплекс от стоманени подпори, въжета и носачи поддържаше снопа от бели, хоризонтални тръби и лазерните отражатели. Самите отражатели се простираха чак до далечния край на сградата, извиваха обратно, кривваха навътре, следваха подпорната структура, правеха още една дъга и изчезваха надолу. Гюрдин знаеше, че някъде сред джунглата от подпорни съоръжения е скрит главният гама-лазерен излъчвател, спусъкът, който отприщваше цялата тази енергия.

Инжекторът на стъклени сфери бе монтиран върху външната стена на камерата и стърчеше като пристегната за челото на гол череп двуцевка. От мястото, където стоеше, Гюрдин виждаше ясно манипулаторните ръце на неговия автоматичен оператор, зареждащ магазина с деутериево-тритиеви топки. Съдейки по бързината, с която това ставаше, той пресметна, че инжекторът изстрелва по една топка на всеки две секунди. И въпреки това пламъкът, бликащ от страничния отвор на камерата, изглеждаше постоянен. Детонациите поддържаха забележително непроменливо напрежение.

Вдясно от сиянието на пламъка можеха да се различат очертанията на плазмения процесор, скъсените отпред фунии, изправените контейнери на топлообменниците.

Гюрдин бе останал с впечатлението, че лазерният реактор е крехка и деликатна машина. Изправен сега пред масивната му структура, говореща за груба и трудно овладяема мощ, той си даде сметка, че Итнейн би могъл спокойно да използва своята граната. Може би ударната вълна щеше да отблъсне пламъка за миг, но нищо повече. В най-добрия случай манипулаторната ръка можеше да пострада от случаен шрапнел и да забави инжекторния процес с двайсет или дори сто секунди. Но нито един важен елемент от тази гигантска машина не би могъл да пострада дотолкова, че скритата в нея енергия да излезе навън.

— Какво ще правим сега? — извика той на Итнейн. Палестинецът с мъка откъсна очи от сияещата луна и нейния гейзер.

— Ще чакаме да дойде господарят Хасан. Гюрдин кимна.

— Не гледай дълго в пламъка — посъветва го той.

Илайза 212 и Другия бяха установили връзка с един Изкуствен интелект в края на оптичната линия. Това беше простодушно същество, погълнато от информацията, подавана от огромно количество датчици. Изкуственият интелект беше склонен да обсъжда с тях тази информация, но не и да им я покаже в графичен режим. Докато разговаряше с двамата в реално време, ИИ си мърмореше математични формули.

„Вманиачен“ — така го нарече Илайза.

Другия го определи като „приблизителен“.

— Усещаш ли присъствие на хора около себе си? — попита Другия, след като пое контрол над диалога.

— Табелките на персонала винаги са наоколо — гласеше отговорът. — Почти винаги.

— Каталогизирай табелките.

— Намирам отклонения от зададения образец.

— Забелязваш ли присъствие на други хора освен персонала?

— Не мога да ги регистрирам.

— А регистрираш ли проблеми със системите за безопасност?

— Такива проблеми възникват постоянно. Някои са истински, други — симулирани. Всички са странични към процеса.

— Докладвай за състоянието на основния процес.

— Нула цяло и седем детонации на секунда.

— Анализирай процеса.

— Нула цяло двайсет и два теравата първично натоварване на фуниите.

Илайза искаше да прекъсне разговора и да попита какво означават всички тези числа, но Другия контролираше изцяло достъпа.

— Анализираща програма — нареди той. — Двайсет и повече детонации на милисекунда.

— Теоретически — долетя мигновеният отговор, — това надхвърля капацитета на камерата.

— Анализирай.

— Няма гаранция за целостта на комплекса.

— Прието. Определи местоположението на всички хора — с и без табелки — по отношение радиуса на поражение.

— Проследявам… — През оптичната линия започнаха да постъпват триизмерни координати.

Другия ги сканира внимателно — бяха максимално конкретни.

— Приблизителен е — подметна той самоуверено на Илайза.

— Тук долу! — долетя глас от шахтата под терасата.

— Господарю? — надигна се Итнейн. Той понечи да скочи на крака, но Гюрдин успя да го удържи навреме.

— Не се показвай!

— Този глас го познавам — задърпа се Итнейн с хладен блясък в очите. — Това е Хасан ас-Сабах. Открил ни е.

Арабите около тях вече бяха на крака. Те се разпръснаха между тръбите и скоро един от тях откри стълбата надолу.

— Оттук!

Без да чакат заповед от Итнейн, войниците започнаха да се спускат. Останал последен, Гюрдин се наведе през перилата и надникна долу.

Мъж с мургава кожа, облечен с камуфлажна униформа, се беше подпрял с гръб на стената на камерата, а около него в полукръг бяха подредени още дузина войници, някои с куфия на главите. Дори оттук Гюрдин можеше да различи ясно извитите черни мустаци. Вероятно това бе същият човек, който бе седял в шофьорската кабина на фургона.

Близо до него стоеше жена с руса коса, по която трепкаха отражения от пламъка. Тя вдигна глава и Том позна Санди. Превръзката на шията й беше свалена. Санди също го видя и му се усмихна.

Гюрдин бе последният, който се спусна по стълбата, и последният, който пресече долната площадка н застана пред Хасан.

— Хари Съндей! — възкликна Гюрдин.

Войниците наоколо ахнаха и дори Санди не можа да скрие изненадата си, но Хасан се усмихна.

— Виждам, че популярността ми ме изпреварва — отбеляза той. След това пристъпи напред, допря длан до челото си и я плъзна надолу — от веждите, през устните до сърцето.

Гюрдин го наблюдаваше строго.

— За какво беше всичко това?

— Просто те поздравявам, Тома, по стария обичай.

— Не те познавам — само съм чувал за теб.

— Точно това исках да проверя — какво точно знаеш?

Гюрдин реши, че това е подкана да заговори.

— Ти си „борец за свобода“ — поне така се определяш сам. Други обаче ще те нарекат терорист. Създаваш постоянно напрежение в Палестина, без да се интересуваш от броя на жертвите, до които води. Гордееш се, че зад теб стоят половината араби по света. Обичаш да забиваш пръст в незараснали рани, да насъскваш турци и евреи срещу араби, крайни срещу умерени, шиити срещу сунити — докато хората забравят що е спокойствие. Но истината е, че ненавиждаш установения ред — дори когато е създаден с твоята подкрепа. А сега пренесе революцията и тук, в Съединените щати. Защо?

Хасан поклати глава.

— Значи не си спомняш, така ли?

— Ти подписа договор в Анкара и го наруши още следващата година. Обеща на евреите и християните от Стария град безпрепятствена евакуация — а след това ги изби, когато камионите им приближиха контролния пост при Бет Шемеш. Наричаха те Вятъра на Бога, защото не се подчиняваше на нито един закон. И въпреки това хората те обичаха. Наричаха с твоето име оръжията си и се хвърляха заради теб в битки, които не можеха да спечелят. Защо си тук сега?

Докато Гюрдин говореше, усмивката нито за миг не слезе от лицето на Хасан. Само тя сдържаше войниците, които мърмореха гневно и пристъпваха от крак на крак.

— Защото ти си тук, Тома.

— И какво мислиш, че ще постигнеш? Успя да превземеш част от станцията, но нима вярваш, че ще ти позволят да си идеш? Че ще те пуснат, само защото ще им дадеш дума да не я разрушаваш?

— Вече ми го предложиха — рече все така усмихнато Хасан. — А и нима можех да се сдържа? Такъв сочен плод — и почти без охрана.

— И всичко това, само за да сриташ американците в топките?

— Не само американците — цялата западна цивилизация.

— Че какво толкоз ти е сторил Западът?

— Наистина ли не помниш, Тома?

— Хасан, тази страна гъмжи от хора, които мразят екстремистите. Бегълци от Палестина, Иран, Ирак, Пакистан и Афганистан — всички те са дошли тук, прогонени от ужаса, който пораждат такива като теб. Те са изтощени от кървави борби и постоянни заплахи за отмъщение. Тук нямаш последователи, Хасан.

— Западът говори! — Хасан вдигна ръце и изпляска подигравателно. — Интернационален и космополитен, само защото е завладял и стъпкал всички народи. Поставяте логиката и науката над вярата и покорството, защото сте се самозабравили дотолкова, че искате да предвидите дори мислите на Господ Бог. Придържате се към закони, договори и обещания, защото нямате вяра… Наистина ли не си спомняш?

Гюрдин понечи да отговори, но изведнъж долови в гласа на Хасан молба. Той погледна към Санди, но тя избягваше очите му.

— Какво да си спомням?

— Ти докосна ли камъните?

— Кои камъни?

— Камъните на стареца, които взе от Александра.

— Да, докоснах ги.

— И…?

— И те… издаваха звуци, тонове. Като стъклена хармоника — но може би това с била само в главата ми.

— И това е всичко? Само звуци? — Хасан изглеждаше разочаровай.

— Трябваше ли да има друго?

Хасан погледна към Санди, после към Итнейн.

— Сигурни ли сте, че това е човекът?

— Не може да е друг, господарю! — почти изкрещя Санди. Итнейн кимаше, а по челото му се стичаше пот.

Хасан сбърчи недоволно устни.

— Върви с Хамад — разпореди той на Итнейн. — Намери откъде се командва целият този механизъм. Започни да намаляваш подаваната енергия. Ще преговаряме след това.

— Слушам, господарю! — Хасан се изпъна, събра хората си и се отдалечи.

— Господарю Хасан… — подхвана Санди. Водачът се извърна и впи поглед в нея.

— Може и да сме се провалили… — продължи тя. — Истината е, че се провалихме в опита да доведем този човек до състоянието, в което ти е необходим. Грешката е моя и аз смятам…

— Какво смяташ? — кресна й Хасан.

— Може би, ако още веднъж го оставим да докосне камъните…

— Какво общо имат с това камъните? — попита Гюрдин.

Хасан не откъсваше поглед от Санди. Той протегна бавно ръка с обърната нагоре длан. Тя затършува в джобовете на бричовете си и извади кутията за моливи, която бе взела от стария тамплиер. Хасан постави другата си ръка отгоре и отвори капака. Шестте камъка, фрагменти от музикалната гама, все още лежаха на местата си.

— Хванете го! — викна той на хората си.

Няколко ръце сграбчиха Гюрдин за раменете. Други се увиха около пояса и коленете му.

Хасан внимателно поднесе разтворената кутия, сякаш в нея се съдържаше отрова, и я опря в брадичката на Гюрдин.

Болка, също като преди, но този път по-слаба. И накъсан акорд: си, долно до, ре, още нещо. Цветове зад спуснатите му клепачи: лилави късчета, синьо, жълтеникаво-зелено, още цветове от натрошена дъга. Имаше и друго: избледнели спомени, измерения на времето, закривено острие на нож на фона на синьо небе, ръка, стиснала старовремски пистолет с дълга, широка цев, други картини, които се меняха твърде бързо зад стиснатите му очи.

Том Гюрдин искаше да изгуби съзнание, за да се освободи от болката, но не можеше.

Хасан дръпна кутийката с камъните.

Гюрдин отвори очи. Гледаше право в черните, бездънни очи на арабския водач.

— Това не е човекът — заяви почти натъжено Хасан.

— Но, господарю — намеси се Санди. — Нека опитаме…

— Не! — прекъсна я Хасан. — Достатъчно опитвахме. Той е нищо — отсече и нареди на хората си: — Отведете го и го завържете.

— Не биваше да го правят — отбеляза Изкуственият интелект от другия край на кабела. Говореше на себе си, само дето все още беше свързан с Илайза.

— Какво да правят? — попита Илайза. Другия засега само ги слушаше. Или си беше отишъл.

— Променят параметрите на обшивката — обясни ИИ. — Но не подават правилния код. Сега вече трябва да ги спра.

— Това… добре ли е?

— Необходимо е.

Илайза почака, напрегнала сетива.

— Не бива да го правят! — оплака се отново ИИ, само след няколко милисекунди. — Ще разрушат цялото поле.

Другия най-сетне се пробуди от сънливото си състояние.

— Сканирай хората! — изкомандва той.

— Няма време, сега трябва…

— Сканирай ги!

— Нямат табелки. Не са от персонала. Не им е позволено…

— Един от тях вероятно излъчва характерно енергийно сияние — продължи малко по-спокойно Другия. — Приблизително като… — Последва серия от числа, положителни и отрицателни. Отрицателните съдържаха формулировката на Другия.

— Сканирам… Има такъв там.

— Намери го и го засечи.

— Но неразрешените команди… Магнитното поле губи стабилност.

— Остави ги да продължат.

Гюрдин лежеше там, където го бяха оставили арабите — на хълбок, със завързани на китките и лактите ръце и пристегнати глезени. Беше в някаква тъмна стая, склад или съблекалня, на етажа, където бе помещението на реактора.

Вратата се отвори, пропускайки сноп светлина и нечия сянка. След това се затвори.

Той направи опит да се претърколи, за да види влезлия, но само усука ръце и го заболя още повече. Накрая се отказа, въздъхна и положи буза на бетонния под.

— Том?

— Санди.

— Съжалявам, че стана така с теб.

— Какво иска той? Защо точно от мен?

— Все още ли не знаеш?

— Не, и проклето да е, каквото и да е то!

Тя коленичи и приближи лицето си до неговото. Очите й бяха разширени от изненада.

— Лъжеш, Том Гюрдин. Винаги си усещал силата в себе си. Други измерения, отвъд опита, натрупан в този живот. Но най-силно го чувстваш, когато докосваш камъните. Излишно е повече да го криеш от мен.

— Усетих болка, когато ги докоснах. Болка, музика и цветове — това бе всичко.

— Че какво повече очакваше?

— А?

— Силата винаги се свързва с болка. Музиката и цветовете също присъстват, разбира се. Но най-вече болката. Друг е въпросът, знаеш ли как да я използваш? Или просто криеш познанията си от нас?

Тя повдигна малкия куфар, който бе поставила на пода. Гюрдин го разгледа с крайчеца на окото — беше облицован със зелена кожа, а вътре имаше подредени дебели, жълтеникави пликове. Санди извади два от тях напосоки и ги отвори, като внимаваше да не докосва съдържанието им с пръсти — бяха същите парченца от кафеникаво-червени камъни. Парченцата заподскачаха върху мръсния, сив под.

Междувременно Санди отвори нови два плика и също ги изсипа на пода. Едното от камъчетата отскочи толкова високо, че го удари по бузата и предизвика остра болка.

Нови две камъчета заподскачаха по пода и Том забеляза, че нито едно от тях не спира да танцува. Подскачаха току пред лицето му, захранвани от неизчерпаема кинетична енергия и постепенно образуваха неясна фигура, която напомняше на сфера. Санди продължаваше да ръси парченца, като все тъй внимаваше да не ги докосва. Някои от тях го блъскаха по лицето, сякаш го пробождаха с остър нож по кожата. Нито едно от късчетата не отскочи встрани. Нямаше никаква опасност да се разпръснат и изгубят.

— Какво е това, Том?

— Камък.

— Чий камък?

— Не зная.

— Чий?

— На стареца? Да не е принадлежал на Ордена на тамплиерите?

— Взе да налучкваш! Чий е този камък?

— Ами, мой!

— Защо е твой?

— Защото танцува за мен!

Всички пликове бяха празни и се въргаляха наоколо. Изведнъж те също се размърдаха. Целият под се тресеше и придаваше вибрациите си на тялото му. Накъсаната сфера от камъни трептеше точно пред очите му.

— Спри ги! — извика той.

Санди се отпусна назад. По лицето й се четеше учудване.

— Не е от тях — рече тя бавно. — Подът се тресе!

Вратата на стаичката се разтвори с трясък. Гюрдин очакваше вътре да нахлуят група разгневени араби. Вместо това почувства вълна от топлина.

— Магнитната сдържаща сфера се разширява твърде бързо — обяви безизразно ИИ.

— Да се удвои честотата на деутериево-тритиевата инжекция — нареди Другия. — Приведи в съответствие формата на полето.

— Тази процедура е в разрез с техническите изисквания — възропта Изкуственият интелект.

— Ще компенсираш — настояваше Другия. — Увеличи лазерните пулсации и подаването на гориво.

— Необходимо е да се въведе правилният код.

— Ламбда 4-2-7 — отвърна Другия.

— Нарастване на детонациите. Моля определете параметрите на сдържащата сфера.

— Радиус два километра.

— Възразявам…

— Ламбда 4-2-7. Отхвърля се.

— Започвам компенсиране.

Златисторусата коса на Санди първо почервеня, сетне се превърна в бял облак, в купчина пепел. Кожата й се изпъна и се напука на червени нишки, които продължаваха да се множат и разклоняват. Тя затвори очи и клепачите й потекоха надолу.

— НЕ! — викът, изтръгнал се от гърлото на Гюрдин, бе заглушен от ревящата жега, нахлуваща през вратата.

Каквато и да се оказа впоследствие Александра Ваел — похитител, предател, водач в групата на хрътките, която го преследваше, преди това тя беше негова любовница. Ако някой в някакъв далечен, невъобразим миг извън времето му бе казал, че тя е остаряла и е неизлечимо болна, че е загинала при катастрофа или нещастен случай, той щеше да посрещне новината с въздишка. Но да я види как се превръща в жива факла пред очите му — това беше повече, отколкото би могъл да понесе.

— НЕ!

Том Гюрдин посрещна заслепяващата горещина с гърба си, впи очи в трескавия танц на камъчетата и поиска тази болка да изчезне.

Локи остана доволен от резултатите на контакта с новия голем — или „изкуствения интелект“, както той сам се нарече. Оказа един от най-послушните му прислужници. Когато енергията, която контролираше, стигна точката на изчерпване, избухна за последен път и го уби, Локи беше готов.

Той се понесе надолу по пътя на светлината и изстреля подготвеното си за бой съзнание право във вихъра на огъня, който откри на другия край.

Почти пометен от кипящата горещина, Локи засече наличието на фрагменти, парчета и късчета от други човешки съзнания. Те бяха смразени от ужас и объркване. (Така им се пада, рече си той, след като си играят със сили, които не разбират.) Без никакво чувство на съжаление или състрадание (защото Локи не познаваше подобни чувства), той събра едно по едно тези запокитени късчета. Поднасяше ги към носа си и вдъхваше дълбоко техния мирис.

Неподходящите хвърляше веднага и те изчезваха в облака на изстиваща плазма.

Когато намери търсения, той му се порадва, преди да му вдъхне сила.

— Ела с мен, сине мой! — заповяда след това.

Отслабващото присъствие на Хасан ас-Сабах се извърна и го последва, както изпълнена с надежда душа би последвала Всевишния към Рая.

Нещо мержелеещо се между остатъка от кондензирани частици и изпарения привлече вниманието на Локи. Да, за този също щеше да се намери място.

— Идвай с мен!