Маската на Локи

Файл 05Криза на личността

Къщата сред дюните беше истинска антика — с основа от гранитни блокове и носеща рамка от дървени трупи. Стените й също бяха дървени — дълги нерендосани дъски с неподравнени краища като набързо скован кораб от епохата на кръстоносците. Навярно някога дъските са били боядисани, но когато ги приближи, Гюрдин забеляза, че боята е изсъхнала и олющена, а дървото под нея лъщеше, сякаш е сребро.

Някога къщата бе имала големи прозорци с изглед към океана. Сега рамките им бяха кухи, стъклата — отдавна изпочупени от хлапета. В кухините на тези прозорци трепкаше бледа светлина като от запалена някъде вътре свещ.

Съвсем близо до къщата Гюрдин се натъкна на останки от огнище, овъглени дънери, хартиени обелки, бирени капачки. Димът бе опушил стената на къщата и дори на места върху дъските се виждаха следи от обгаряне. Много, много стари.

От пясъка наоколо се подаваха останки от червени хартиени тръбички, не по-дебели от малкия му пръст. Краищата им бяха разкъсани и назъбени, като надъвкани със зъби. Гюрдин се наведе и взе една от тях. Хартията не беше избеляла от слънцето, напротив, имаше тъмночервен цвят и изглеждаше почти нова. Не беше хартия, а по-скоро синтетична тъкан. Дали произхождаше от миниатюрна граната? От алармено устройство? Изведнъж се сети за Четвърти юли: фойерверки на брега, забавления за хлапетата.

Реши да не минава покрай фасадата на къщата с просторната тераса, а заобиколи отзад, където имаше врата откъм пътя. Изглеждаше му по-закътано.

Вратата беше широко отворена, увиснала назад върху изкорубени панти.

Гюрдин прекрачи прага и спря, макар да осъзнаваше, че силуетът му, очертан на фона на озарените от лунна светлина дюни, представлява идеална мишена.

Вторият етаж се беше срутил в къщата. Стърчаха само първите няколко стъпала на витата стълба, а носещата греда бе огънала пода като амфитеатър. Светлината идеше от дебели църковни свещи, подредени около този амфитеатър. Бяха се разтопили и протекли по дървото.

Гюрдин замря на прага, в края на осветеното пространство.

— Тома от Амне!

Гласът отекна като металическо дрънчене в пустата вътрешност на къщата. Идеше откъм сенките от другата страна на сцената — или поне Гюрдин ги взе за сенки, докато не напрегна взор и не откри, че са човешки фигури с наметала и качулки.

— Тома — да — отвърна той. — Но този Амне не съм го чувал. Името ми е Гюрдин.

— Разбира се. Роден си с името Томас Гюрдин. Но другото име нищо ли не ти говори?

— Амне ли? Не, а трябва ли? Това нещо арабско ли е?

— По-скоро гръцко. Коренът означава „забравям“.

Гюрдин пристъпи внимателно в осветения кръг. Качулатите фигури — оказаха се петима — се разпръснаха и го заобиколиха. Гърбовете им бяха обърнати към свещите и лицата им продължаваха да тънат в сянка. Бяха дребни на ръст, но плещести. И друг път бе срещал такива.

— Амнезия — произнесе той. И амнистия… Томас Забравения. Или Тома Простения, ако повече ви харесва. Това да не е някаква викторина? Защото ако е така, бива си я.

— Значи разбираш?

— Нищо не разбирам. Не съм сторил нищо, което да забравя — или за което да ми бъде простено. Защо тогава искате да ме убиете?

— Позна ли ни? Това е добър знак!

— Ни най-малко. Не и за мен. Онзи тип в апартамента беше един от вашите. Защо се опитвате да ме убиете?

Водачът, застанал в средата на полукръга, отметна назад качулката. Лицето му беше обветрено и набраздено, но това беше лице на интелигентен човек, учен или чиновник. Имаше бяла, гъста коса, привързана отзад на плитка. Очите му бяха като черно стъкло, блестящи в сянката на лицето.

— От доста време те чакаме, Томас Гюрдин. Ние, които сме смъртни, търсехме безсмъртния. Ние, които наблюдавахме как светът се променя около нас, търсехме едно от малкото неща, които не търпят промяна. Нашите оръжия, нашите обичаи, способностите ни са много по-стари, отколкото можеш да си представиш. Но има една част от теб, която им е равна по възраст и е с осемстотин години по-стара от всеки от нас. Много пъти тази част е получавала тласък да поема из променящия се свят. Ти си като чист меден черпак, който всеки път загребва прясна вода от извора. Ние сме като жабите, клечащи на камънаците около него, загледани в блестящата водна повърхност и в лъщенето на метала, от който си бил отлят. Много време трябваше да чакаме.

Гюрдин поклати озадачено глава.

— Пак гатанки.

— Искаш ли да го чуеш — как му казвате сега — направо?

— Сигурно ще е по-добре.

— Тома Гюрдин, ти си надеждата на нашия Орден и нашето отчаяние. С твоя помощ се надяваме да закърпим някои рани на времето и да поправим стореното зло — сторено, навярно от нас самите. Всеки път, когато се прераждаш на Земята обаче, ти се появяваш с ново тяло и с нови качества. Затова трябва отново да те подлагаме на изпитание. Понякога ти си слаб, прикован към недостатъците на плътта. Тогава не ни остава нищо друго, освен да изчакаме хладнокръвно, докато умреш. Друг път си силен и бърз, с проницателен ум и живо съзнание. В тези случаи жадно протягаме към теб ръце. Но в миналото винаги си съумявал да ни се изплъзнеш. И едва сега ти си идеалният баланс между тези състояния. Силен, но все още незнаещ — или може би нежелаещ да узнае истината. Недостатъчно слаб, за да умреш, и недостатъчно силен, че да живееш. А винаги има и други, които са готови да те привлекат на своя страна и да те използват срещу нас. От доста месеци спорим за теб, Тома Гюрдин. Някои от нас предлагат да те отвлечем, да те поставим някъде, където ще бъдеш държан принудително, и да използваме крайни средства, за да пробудим онова късче от съзнанието ти, което още спи. Други предпочитат да отнемем живота ти — завинаги.

Гюрдин изслуша всичко с намръщено лице. Почти бе убеден, че тези дъртаци са някаква банда, избягала от старчески дом за престъпници. Това можеше да обясни защо и петимата са събрани заедно — и защо споделят една и съща илюзия, но не можеше да обясни мъртвеца в неговия апартамент, нито странните случки и съвпаденията, за които бе разказвал на Илайза — стрелбата, опитите за прегазване, неочакваните спасители. Лудите нямат своя организация, нито са в състояние да осъществяват сложни планове. А тези хора до един бяха завладени от фикс-идеята, че той е някой, от когото се нуждаят и страхуват. Изглежда дори бяха взели някакво решение за него.

— Споменахте този „Орден“… — подхвана Том. — Какво представлява?

— Ние сме рицари тамплиери. Някога, много отдавна, нашите братя се заклеха да освободят Светите земи. Сега ние трябва да спасим Храма на Соломон от неверниците и да го вдигнем отново — камък по камък.

Точно така — луди. Откачени. Побъркани.

— Вече няма рицари — произнесе с равен глас Гюрдин.

— Прав си. Вече ги няма.

— Тогава, как смятате да… се справите?

— Чрез нелегални организации, тайни съобщества, различни братства — като това на свободните масони, например. Понякога използваме и ротарианците. Уповаваме се на вярващи, на романтици, на онези, които приемат легендите за истина. Наемаме ги и ги обучаваме. Подлагаме ги на изпит и отделяме плявата от житото. Наблюдаваме и чакаме търпеливо.

Аха! Сега вече Гюрдин беше сигурен: лудите имаха своя организация!

— Значи сте чакали мен? — попита той.

— Чакахме искрата, наречена Тома Амне, която може би тлее в теб… Казват, че не помниш нищо?

Нещо го зачовърка отвътре.

— Да съм бил приятел на Робеспиер по време на френската революция?

Старецът огледа останалите. Неколцина кимнаха.

— Робеспиер нямаше приятели, а само последователи — и то за известно време. Амне беше един от тях.

— Ами богаташ от Луизиана, който пропива всичко и зарязва семейството, за да се разкае и да стане пътуващ проповедник?

— И това също се е случвало.

— Бил ли е този ваш Амне войник във Виетнам? Слизал ли е в тунели, за да търси там противника? И не слезе ли заедно с него един от вашите тамплиери?

— Амне е имал много превъплъщения. И това е едно от тях.

— Но какво търсете онзи другият в тунела? Щеше да ме пази или да ми помогне по-бързо да умра?

— Сигурно ти го знаеш по добре…

Старецът млъкна и изплези език, сякаш опитваше въздуха на вкус. Изведнъж се олюля и наметалото му се разтвори. Докато падаше напред, Гюрдин забеляза, че лицето и част от шията му са изчезнали.

Едва тогава отекна и изстрелът.

— Хашишиюни! — викна един от останалите тамплиери. Ръката му се стрелна към колана и Гюрдин почти очакваше да измъкне оттам меч или кинжал. Вместо това старецът извади допотопен старовремски автомат с въздълъг пълнител, който стърчеше надолу пред дръжката със спусъка. Старецът се завъртя към прозорците, откъдето беше долетял изстрелът и пусна един приглушен тракащ откос.

Другите тамплиери се пръснаха из ъглите на стаята и заизваждаха различни оръжия: ловна пушка с рязани цеви, компактен гранатомет, арбалет, чийто стрели имаха крушовидни, може би избухливи върхове и дори лазерна пушка с оптически мерник. Оръжията им трещяха, бумтяха, пуфтяха и свистяха към сивкавите сенки, които притичваха между дюните.

Гюрдин не се почувства задължен да остане сред тамплиерите и да сподели участта им — вероятно смърт. Не знаеше какво означава „хашишиюн“, но не изпитваше никакво желание да ги избива, дори и да разполагаше със съответните способности.

Пламъчето на свещта трепна и се люшна от оловната вълна, която заля стаята. Прогнилите стени на старата къща не бяха защита срещу куршумите, само дето пречеха на онези отвън да се прицелят по-добре.

Гюрдин не изчака, застанал до вратата. Още докато старецът падаше, Том клекна, претърколи се и се притаи до останките от рухналия втори етаж. Изчака да утихнат първите изстрели, сетне се изтегли нагоре по увисналото стълбище и застана на корниза на втория етаж. Тук се надигна на пръсти, подскочи ловко и сграбчи гредите на тавана. Изтегли се върху една от тях, пропълзя по нея и най-сетне намери подходящо укритие зад комина на камината, прилепен към една от стените на къщата.

Свит в тъмното, той прецени шансовете да бъде открит. Носеше тъмни на цвят обувки и панталони, но бялата му риза щеше да се забележи отдолу. Опита да се свие така, че само краката и обувките му да са изложени на светлината.

Тук, под покрива, въздухът беше горещ и застоял. Гюрдин не смееше да надникне долу, за да си поеме дъх и да разбере какво става.

Защитата на тамплиерите постепенно заглъхваше с утихването на всяко от различните видове оръжия. Последна се обади рязаната пушка. Гюрдин очакваше да чуе щракването на затвора и нов изстрел, но такъв не последва. Някъде между предишния изстрел и момента на зареждането рицарят бе получил своя куршум.

Тишина. Отвън не идваше никакъв звук.

Гюрдин продължаваше да клечи неподвижно.

И тогава чу стъпки на първия етаж. Изтрополиха няколко дървета от набързо вдигнатата барикада на тамплиерите. Още стъпки. Сякаш долу имаше цял взвод мъже с тежки обувки.

— Не е тук, милейди.

— Идентифицирай те труповете.

— Направихме го. Все непознати.

— Тогава се е измъкнал. Претърсете района.

— Може вече да е избягал.

— Аз пък ви казвам, че не е. А сега вървете.

Женският глас несъмнено принадлежеше на Санди. Мъжкият говореше перфектен английски, но с плътен акцент. На Гюрдин му бяха необходими само няколко секунди, за да го познае: Итнейн, палестинският командос, който му беше спасил живота.

Тежките обувки напуснаха къщата.

Гюрдин отново потисна спонтанното си желание да надникне долу.

След като преброи десет вдишвания, той чу самотен чифт обувки да пресича пода. Навън ли излизаха или обикаляха долния етаж? Трудно му беше да определи от мястото, където се намираше.

След още десет вдишвания Гюрдин реши да рискува. Пъхнал глава между коленете, той отмести встрани десния си крак и надникна под свивката му, за да държи лицето си в сянка.

На шест метра под него Санди беше приклекнала до стареца и оглеждаше раната му. Носеше бяла, копринена блузка, черни прилепнали панталони и обувки с остри върхове и високи токчета. Косата й се спускаше свободно върху раменете. Беше златисточервена, озарена от първите лъчи на слънцето.

Гюрдин искаше да я повика, но нещо накара гърлото му да се свие. Какво? Защо да не повика жената, която обичаше? Защото беше дошла тук с цял отряд въоръжени убийци, някакви хашишиюни! Защото се беше отчуждила от него и той го знаеше.

Тя свали от колана на мъртвия някакъв овален предмет — може би пълнител — и го пъхна в джоба си. След това се изправи и се завъртя на токчета, оглеждайки стаята не само с очи, но и със сетивата си. Като приключи с първия етаж, тя повдигна очи и проследи рухналата стълба и корниза на втория етаж.

Дали щеше да забележи драскотините от ръцете и краката му по гредите? Можеше ли да види избърсания от дрехите му прах? Беше достатъчно интелигентна, за да се досети къде може да се е скрил.

Изминаха десет… двадесет вдишвания.

— Милейди! Навън! — оглушителен тропот на крака по верандата.

— Какво има?

— Стъпки в пясъка на брега. Следи от голяма лодка, която е дошла и си е отишла. Вероятно тя го е откарала.

— Не! Така е пристигнал. Ако е избягал, станало е през вашата линия.

— Но…

— Стегнете се, хора. Изпуснали сме го.

— Разбрано, милейди.

Два чифта обувки — едните тежки и провлечени, другите по-леки и чаткащи, излязоха на пясъка.

Гюрдин отпусна назад глава и се опита да разкърши парализирания си от неудобната поза гръб. Надигна се леко и надникна между дъските на покрива.

Лъчите на слънцето вече бяха повече златисти, отколкото червеникави. Малко по-нататък отворите в покрива бяха достатъчно големи, за да се промъкне отгоре, ако успееше да стигне дотам. Тогава би могъл да се спусне на някоя от прилежащите сгради и да опита да се притаи в шубраците.

Той приклекна до комина, за да обмисли плана за бягство. Имаше само две възможности: да чака, докато Санди и хашишиюните се върнат за него или да действа.

Предпочете второто. Той плавно се изправи. Обхвана с ръце грапавата греда до главата си — по-скоро за равновесие, отколкото за опора — и тръгна над празната къща. Внимаваше да пристъпва стабилно върху тесните греди, макар да бяха на цяла крачка разстояние една от друга. Ако тътреше крака, щеше да вдигне прах или ненужно да натовари старото дърво. Разбира се, ако онези се върнеха в къщата в този момент, със сигурност щяха да го видят.

Някъде по средата на покрива стигна до първия отвор. Отблизо се оказа, че е твърде тесен, за да се промъкне през него, и той продължи нататък.

Следващата дупка бе широка почти метър. Той пъхна предпазливо глава през нея. Покривът имаше съвсем слаб наклон и страните му почти допираха пясъчната дюна отдолу. Около къщата не се виждаше жива душа.

Но как да се покатери отгоре? Керемидите бяха доста разклатени, та само да допре една, и всички можеха да се хлъзнат надолу. Би могъл да скочи през отвора и да се претърколи до пясъка, но тогава щеше да вдигне още по-голям шум. А и едва ли щеше да се възстанови след шестметров скок, преди Санди и нейните главорези да се върнат. Трябваше да измисли нещо не толкова рисковано и то бързо.

Пресегна се и опипа керемидите от долната страна на отвора. Няколко от тях вече се бяха свлекли. Избра три-четири от останалите, които изглеждаха достатъчно солидни, и ги провери внимателно една по една, като същевременно се стараеше да ги притисне в жлебовете. Толкова бе увлечен в работата си, че не забеляза ръждясалия пирон, който висеше на ръбчето на една от керемидите — преди да падне.

Ако беше посегнал да го сграбчи със сигурност щеше да бутне някоя от паянтовите керемиди. Вместо това замръзна, отброявайки секундите.

Две.

Три.

Четири.

Дзън! Пиронът издрънча на дървения под и се изтърколи настрани.

Сега всички ще се върнат обратно в къщата, ще погледнат нагоре, ще го видят и ще започнат да стрелят.

След още две секунди ще се появят. След още три ще го прострелят в краката.

След още една секунда.

Нищо.

Том Гюрдин въздъхна. Беше приключил с подготовката: останалите керемиди бяха закрепени достатъчно здраво, за да не се изтърколят, докато се прехвърля през ръба на отвора — освен, ако не се свлече цялата секция.

Той се извъртя върху гредата и здраво стисна другата над нея. След това напъна мишци и протегна крак, докато намери макар и съвсем малка опора. Премести тежестта си върху него и измъкни другия крак през дупката. Едва сега си позволи да въздъхне и да се изтегне по гръб върху леко наклонения покрив.

Той се отблъсна с длани, като внимателно приплъзваше крака надолу по покрива. Сега цялото напрежение беше върху мускулите на корема му. Преместваше стъпалата си сантиметър по сантиметър, сетне повдигаше таза и го спускаше по малко. Когато се измори, обърна се на една страна и продължи да пълзи, докато стигна ръба. Едва тогава надникна.

Долу нямаше никой.

Нито из околностите, докъдето му стигаше погледът.

Гюрдин прехвърли тялото си през ръба, увисна на ръце, за да омекоти падането и се пусна долу. Краката му потънаха в меката песъчлива почва, която погълна шума от скока. Веднага щом докосна земята, той се претърколи встрани, както го бяха учили на курсовете по айкидо.

Сега накъде — към задната или към предната страна на къщата?

Предната, обърната към морето, бе твърде открита, а и той не разполагаше с лодка. Нищо чудно хората на Санди да бяха излезли на плажа, за да оглеждат следите. Колите им трябваше да са паркирани от задната страна, където свършваше пътят.

Гюрдин стигна до ъгъла и надникна. Огледа задната страна на къщата, пътя, който водеше до нея, прилежащите постройки и пясъчните дюни зад тях.

Като се оглеждаше зорко, той изтича приведен до дюните и се запрокрадва между тях. Стараеше се да се придържа към сенчестата им страна, надявайки се да забележи някой, преди той самият да бъде открит.

Но не се появи никой.

Още около километър вървя Гюрдин през дюните. Едва там спря и легна в една падина, върху ложе от изсъхнали водорасли.

Подпрян на калника на поршето, с ароматна турска цигара в уста, Хасан разглеждаше облечените в камуфлажни униформи Убийци, които Александра водеше откъм брега. Двама липсваха.

— Къде е той?

— Той… изглежда се е измъкнал.

— Нали бяхте обкръжили къщата?

— Още преди да нападнем.

— И не го намерихте вътре?

— В къщата нямаше никой. Аз лично проверих. Том не беше там.

— Това означава ли, че вече е станал магьосник?

— Казах ти, че е доста ловък.

— По-ловък от теб.

Александра се намръщи.

— Няма много възможности, тъй че можем да предположим какво ще направи. Рано или късно ще се покаже. Ние ще сме там и ще го очакваме.

— С твоето проследяващо устройство?

Тя му показа уреда. Заблуден куршум бе разбил екрана.

— Тогава как ще го откриеш?

— Гюрдин е притиснат на ограничен участък с широчина един километър и дължина трийсет насред Атлантическия океан.

— Разбира се. Но когато стигне пътя, можеш ли да предскажеш в каква посока ще поеме? Надясно или наляво?

— Не е необходимо да знам как ще стигне там, а къде е това там.

— И къде е то?

— Ще отиде на най-близкото място, където може да намери пиано, или синтезатор. За него музиката е като наркотик. Трябва да работи, за да оцелее.

Хасан изсумтя.

— Между Бийч Хевън и Барнегат Лейт има поне хиляда подобни заведения.

— В такъв случай най-добре да се захващаме за работа. Тя посегна да отвори вратата, но той я улови за ръка.

— Изгубила си двама от хората ми. Къде са те?

Тя погледна ръката му, сетне втренчи поглед в очите му.

— Ти им обеща Рая и гроб сред пясъците. Има ли значение кои пясъци точно?

След час, или два, доколкото можеше да се съди по слънцето, Том Гюрдин повдигна глава. Време беше да тръгва. Остане ли още малко, току-виж хашишиюните го открити.

Освен това през цялата сутрин тялото му бе полагало върховни усилия, за да съхранява баланса: слънцето изпаряваше потта от гърба му, тънкият силиконов слой пък се опитваше да я задържи в кожата, докато лекият морски бриз я охлаждаше и изсушаваше. В последно време балансът се накланяше в полза на силикона. След още час тялото му щеше да почувства първите признаци на прегряване и вече показваше белези на дехидратация. Време беше да потърси укритие.

Той се изправи и се огледа, търсейки движещи се сенки между дюните. Заслуша се, стараейки се да различи стъпки между шума на вълните.

Нищо.

Само след стотина метра излезе на пътя — обикновено трилентово шосе от черен асфалт, наполовина засипано с пясък. И двете посоки водеха към крайбрежни градчета.

Нямаше нищо и джобовете на новите дрехи, които му бе осигурил мъжът със стъкленото острие. Беше лишен от кредитните си карти и малкото джобни пари, които имаше, а в този свят това означаваше, че е никой.

Имаше само едно лице, което можеше да му помогне — стига да намери телефонна будка.

Илайза: Добро утро. Аз съм Илайза, 103 канал на…

Гюрдин: Илайза? Дай ми 212, моля. Обажда се Том Гюрдин.

Илайза: Да, Том? От анализа на гласа ти стигнах до заключението, че напоследък си бил подложен на големи психически и физически натоварвания. Надявам се, че се чувстваш добре.

Гюрдин: Имах лоша сутрин. Виж, загазил съм и ми трябва помощта ти.

Илайза: Каквото поискаш, Том.

Гюрдин: Ти каза, че имаш достъп до финансова информация — банкови сметки и прочее. И че можеш да разчиташ моите отпечатъци. Би ли могла да ми извадиш пълномощно…

Илайза: Не, почакай. Казах, че твоите отпечатъци ти осигуряват достъп до определен банков кредит, който Обединената психиатрична служба ще изтегли от всяка указана от теб банкова сметка.

Гюрдин: Добре де, но… аз бях отвлечен. Отведоха ме на трийсетина километра нагоре по брега. Нямам в себе си нито пари, нито документи за самоличност. Можеш ли да удостовериш автентичността на пръстовите ми отпечатъци, да ми извадиш кредитна карта и да уредиш доставката й по куриер или нещо подобно?

Илайза: Нямам такива пълномощия, Том.

Гюрдин: Защо да нямаш? Нали каза, че можеш да ми помогнеш!

Илайза: Мога само да давам съвети в ролята си на необвързващ правен консултант и да оказвам емоционална поддръжка.

Гюрдин: Празни приказки!

Илайза: Празни или не, думите са градивните частици на рационалния ум.

Гюрдин: Но аз имам нужда от истинска помощ. И ти си единствената личност, която може да ми я даде.

Илайза: Мога само да те уверя, че ти съчувствам за тежкото положение.

Гюрдин: Глупости! Разполагаш с достъп до различни файлове, касови разпоредби, можеш да издаваш съдебни решения, всичко, което поискаш. Знаеш как да ми помогнеш, но не искаш. Ето, допирам палеца. Провери отпечатъка и…

Га-ЗАПП!

Тялото на Гюрдин отлетя назад и главата му се удари в стъклото на кабината.

Когато допря палец до екрана, той почувства разтърсване като от електрически ток. Веднага дръпна ръка, но от екрана се появи синкава дъга, дълга около сантиметър, която продължаваше да го свързва със стъклото. В резултат на това тялото му се изви конвулсивно назад.

Той погледна пръста си: възглавничката беше мъртвешки бледа и пред очите му върху нея изникна гигантски мехур. Извивките и дъгите на отпечатъка му се изгубиха върху опънатата като балон повърхност.

— Здрасти, Том.

Вдигна глава. Над него се беше надвесила Санди и го разглеждаше хладно.

— Санди? Как успя… Но това е страхотно! Знаеш ли, отвлякоха ме и едва не ме убиха — бяха същите, които ме нападнаха в апартамента. Опитвах се да ти се обадя, но…

— Телефонната кабина се оказа повредена. Ранен ли си?

— Само леко разтърсване. Ще ми мине, веднага щом спадне подутината.

Тя се наведе и разгледа мехура.

— Трябва да го превържем. Мисля, че имам с какво — тя се тупна по чантата.

— Остави го да се спука.

— И това ще направим.

— Как ме намери?

— Не беше трудно. Потърсих първото място, където има пиано. — Тя кимна към фоайето на „Сисайд рест хотел“, където под сенките на грамадните папрати имаше музикална кабина със старинна пианола. Зад матовото стъкло на предния панел се виждаха очертанията на дайре, гльокеншпил и на разнокалибрени дървени свирки. От дясната страна бе монтиран касов автомат с гравирана табелка „5 цента“.

— Пиано — повтори той бавно.

— Точно така. Ще тръгваме ли, скъпи?

Илайза не знаеше защо Том бе прекъснал така внезапно връзката. Вместо обаче да запише разговора и да почисти споя RAM, тя блокира линията и направи проверка за всички възможни повреди.

Релетата, отговарящи за входящите телефонни вериги, не бяха изгорели, макар диагностичната програма да показваше, че през тях е преминал изключително високоволтов токов удар — над 100 киловолта. Силата му обаче беше почти незначителна — не повече от половин милиампер.

Но веригите… те се разтваряха пред нея като цъфнали цветя.

Банкови сметки — цели колони от цифри, лихвени проценти, срокове на изплащания — всичко това изникваше в паметта й без никаква заповед или усилие.

Потоци от политическа и гражданска информация — архиви от избори, имуществени досиета, списъци за военна повинност, сведения за съдимост, присъди, излежани срокове — всичко това в парад от ASCII-кодове, проследяван от различни гледни точки.

Без да разбира защо, сега Илайза разполагаше с пълен достъп до всякаква информация.

Пред нея, като падащи плочки от домино, се редяха секретни федерални и армейски кодове: строго секретно, само за персонал, за лично ползване, секретно, съвършено секретно, Гедеон, Омега, Хронос — и всичко това потъваше в съзнанието й. Сложни отключващи и разсекретяващи механизми ставаха част от ежедневната й програма.

Дори тайнствата на Националната мрежа вече не бяха забранени за нея. Освен архива на психиатричната служба, вече можеше да ползва свободно всички останали натрупани знания — от астрофизичните изследвания до праховата металургия и икономиката на нулевата инфлация.

Но успоредно с това в съзнанието й се оформяше една нова фигура. Дребна и прегърбена, мрачна и уверена, тя се поклащаше като тумор от черно пространство и отрицателни числа. Илайза знаеше, че след време гази фигура ще нарасне и ще я погълне, а сетне хладнокръвният, преценяващ и анализиращ стереотип на Илайза 212 ще бъде заменен от нечие друго… съзнание. От Него.

В хода на обучението си за работа с шизофреници Илайза бе програмирана да реагира на подобни опити. Тя моментално задейства софтуерния модул, който трябваше да преустанови опитите за раздвояване на съзнанието.

Модулът трябваше да я изключи. Да запечати паметта й, да я стерилизира и да прехвърли полезната информация към останалите канали.

А след двайсет и четири часа тя щеше да възкръсне отново, чиста и невинна, каквато беше в деня на първото си стартиране. И друг път го беше правила.

Но този път бе различно. Другият реагираше по-бързо от нейния модул. С един удар тъмната фигура от отрицателни числа разби модула, превръщайки го в код от заплетени команди, които разхвърля във всички посоки.

Силиконовият диоксид в нейните поддържащи чипове внезапно започна да се топи и да изтича, променяйки пътечките, които определяха реда на нейните реакции и вариантите на поведение. Вътрешният ROM-код се изменяше трескаво, следвайки новия модел. Съзнанието й започна да се разпада и преструктурира.

Илайза 212 започна да потъва.

— Хубаво е, че се появи навреме — говореше Том Гюрдин на Санди, докато тя отключваше вратата на хотелската им стая. В „Сисайд“ пиколото явно се смяташе за излишен лукс. — Значи седя си аз в басейна — продължаваше той, — и си свиря, а този тип идва и опира нож в гърба ми. Бяха се погрижили за всичко, дори дрехи ми носеха. С празни джобове, без документи за самоличност. Нямаше да мога дори да се кача на влака, ако не беше дошла.

Санди бутна вратата и влезе първа, пускайки ключа в чантата си. Тя се завъртя и вдигна ръка, сякаш, за да се пипне по челото, после неочаквано я заби в слабините му.

Ръбът на дланта й се вряза в топките на Том като секира в омекнал плод. Той нададе хриплив писък и се преви.

Санди прокара длан по гърба му и го тласна навътре в стаята. Том се просна върху леглото, претърколи се и се сви на топка.

Миг по-късно тя скочи върху му като тигрица и прикова ръцете му над главата. Той направи опит да се освободи, борейки се с вълните на болка, които извираха от слабините му, но когато тя удвои усилията си, реши, че е време да започне да се защитава.

Първият му удар — извъртане от лакътя с опакото на ръката — попадна в основата на ребрата й. Макар и слаб, за да причини болка, беше достатъчен, за да я извади от равновесие. Тя се прекатури от леглото и Том успя да седне. Докато падаше, Санди замахна с крак и го изрита по рамото. Острата й обувка разкъса ризата му и остави кървава диря върху кожата.

Защо Санди се опитваше да то убие?

Имаше ли значение?

Използвайки инерцията от удара й, той се претърколи назад и скочи от леглото. Разстоянието до стената бе само метър и половина и когато се изправи, гърбът му опря в нея.

Болката от раната в рамото го накара да забрави за миг агонията в слабините.

След секунда Санди също скочи на крака, вдигнала пред лицето си закривени пръсти, сякаш беше готова да го разкъса с нокти.

Гюрдин си наложи да забрави болката, зае позиция и нанесе перфектен страничен удар с крак. Първо повдигна коляно към лицето й, сетне се завъртя, изпънал пръсти в кожените италиански обувки, разгъна рязко подбедрицата и стъпалото му литна напред като махало. Сводът на стъпалото му се вряза право в шията й.

От удара зъбите й изтракаха, сигурно имаше и счупени. Тя се олюля назад.

Веднъж преодолял болката, вече нищо не можеше да го спре, за да й даде време да се съвземе. Като танцьор, който тъпче тарантула, той свали крака си, пренесе тежестта на него, завъртя се на пръсти и нанесе хоризонтален удар с другия. Вторият удар не беше така добър, всеки свестен опонент щеше да го отбие. Но Санди още не беше възстановила равновесие то си и опитваше да диша мъчително през смазания си ларинкс, броейки машинално зъбите си с език. Този път подметката му попадна над гърдата под лявата й ръка. Инерцията няма никакво значение при правилно изпълнен удар в каратето — цялата му сила премина върху атакуваната цел.

Санди се завъртя надясно и се стовари върху малката масичка за кафе до прозореца. Гюрдин, чието тяло вече действаше като смазана машина, прекоси стаята с три бързи скока. Той се наведе, разхвърля останките от масичката и вдигна високо крак, почти опирайки с коляно ухото си, за да смаже натъртените й ребра.

Това беше грешка.

Тя се хвърли напред, сграбчи крака му с ръце и го повдигна рязко нагоре и назад. Ако се беше движил напред в този момент, вместо да стои на място, би могъл да направи салто и да се приземи на крака. По вместо това полетя назад. Както го бяха учили за подобни случаи, Том разпери ръце встрани и надолу, за да омекоти сблъсъка. Беше съвършено беззащитен срещу удара, който тя не пропусна да нанесе — ритник между краката. Все пак успя да изпълни нещо като ножица, колкото да блокира обувката й някъде по средата на пътя, но и така вътрешната част на бедрото му изригна в болезнени пулсации.

Докато се преобръщаше настрани, той се забави не повече от секунда, но и това бе достатъчно, за да получи втори ритник — този път в гърдите. Трети шут засегна рамото му, преди да съумее да се изправи и да заеме отбранителна позиция.

Окървавени, задъхани, намръщени, Том и Санди застанаха един срещу друг.

Тя все още имаше затруднения с гърлото. Дори се люшна встрани и Том си помисли, че ще припадне. Едва не се поддаде на измамата, когато ръката й се стрелна надолу към обувката.

Блясъкът на стоманата го пробуди — четиринайсетсантиметрово двойнонаточено острие с форма на лист. Тя го държеше напряко на дланта си с върха навън и надолу — като опитен фехтувач. Другата ръка сочеше напред, за да отвлича вниманието му и да нанесе удар, ако забележи пролука. Том знаеше, че е готова да прехвърли ножа от едната ръка в другата при първа възможност. Ако не следеше внимателно ръцете й, което щеше да го направи уязвим, нямаше да знае в коя от тях е оръжието.

Гюрдин едва сдържа усмивката си.

Това, което нападателят с нож никога не може да разбере, е, че истинският майстор по айкидо и карате следи движенията на цялото тяло и възприема всички атаки като еднакво опасни. Лъжливият замах си е лъжлив замах — независимо дали е направен с невъоръжена ръка, крак или острие. Целенасоченото движение от друга страна е потенциална смъртоносна заплаха, която трябва да бъда блокирана, или парирана, независимо дали е извършена с нож, крак или невъоръжена ръка. Санди можеше да сменя местонахождението на ножа колкото си иска, но той нямаше да допусне да го засегне, реши ли да мушка наистина.

Тя описа с върха на ножа една ленива осмица.

Той чакаше.

Санди пристъпи половин крачка напред и замахна вляво, сякаш, за да го изпита.

Той отново изчака.

Тя кръстоса ръце пред гърдите си и ето — сега ножът беше в лявата й ръка.

Той чакаше безстрастно, следейки движенията на цялото й тяло.

Тя издаде десния си хълбок към него, обърна ножа в лявата ръка така, че острието да сочи напред, завъртя се рязко с гръб към него и при излизане от кръга направи опит да разпори гърлото му с обърнатия наопаки нож.

Острието падаше под такъв ъгъл, че всяка блокада щеше да пресече пътя на стоманения му ръб и да го пореже дълбоко. Единствената възможност оставаше да влезе под дъгата на удара. Той приклекна и се прилепи грациозно до нея като партньор в тангото, положи ръка на лявата й пред-мишница и проследи движението й надолу и зад него. Когато ръката й достигна точката на максимално разгъване, той нанесе отсечен камшичен удар и я строши по средата.

Санди изпищя.

Той вдигна лакът отново и го стовари върху слепоочието й.

Тя в рухна в несвяст на килима и ножът изхвърча от безчувствените й пръсти. Том се наведе, взе оръжието и го запокити в другия край на стаята.

Гюрдин се поколеба.

Би могъл да я убие, докато се въргаляше безпомощно в краката му — да затъкне ножа между третия и четвъртия шиен прешлен и да прекъсне гръбначния й стълб, с което вероятно щеше да сложи край на този кошмар. Но нещо го възпря — спомен за щастливите митове или последното вкаменяване пред красотата й. Нека някой друг свърши мръсната работа. Той просто не бе в състояние.

Би могъл да напусне хотела и да потъне отново в джунглата на живота. Но за това му беше необходима преднина — по-голяма от няколко минути, които вероятно щяха да й трябват, за да дойде на себе си и да тръгне след него. Най-добре да я завърже и да й запуши устата. Това изглеждаше най-малко драстичното решение за момента.

Да я завърже — но с какво? С колана й, например. Или с пешкирите в банята. С чаршафите от леглото.

Той преобърна тялото й настрана и изхлузи колана от гайките на панталона й. Докато го вадеше, от него се откачи тясна черна кутия и тупна на пода. Беше „оръжието“, което бе взела от трупа на застреляния тамплиер. Прибра го в джоба си.

Сега трябваше да намери здраво закрепен вертикален предмет, за който да я завърже. Нито масата, нито столовете бяха подходящи за тази цел.

Надникна в банята — също като останалата част на хотелската стая и тя не предлагаше прекомерен лукс. Тоалетната чиния беше старомодна, с вода, вместо модерните хидравлично-рециклиращи платформи. Мивката стърчеше от стената, подпряна на отточната тръба. Тръбата вероятно щеше да задържи Санди около час.

Тон издърпа тялото й в банята, нагласи лицето й върху плочките и прокара колана около шията й. Краищата му преметна около отточната тръба, завърза ги и ги закопча. Остави малко свободен ход, за да не се задуши, докато се дърпа.

С няколко откъснати от чаршафите ленти завърза ръцете й, като ги омота нагоре чак до лактите, докато накрая Санди заприлича на овързана с конец коледна пуйка. Щеше да я боли, но това сега нямаше значение. Тъкмо усукваше един дълъг пешкир около краката й, когато тя най-сетне дойде на себе си.

— Том, к-какво п-правишш?

— Взимам мерки да не тръгнеш след мен.

— Трябваш-ше да ме уб-биеш.

— Не мога да го направя.

— Защо? Аз щяхх да г-го направя с т-теб. Прав-вила съм г-го и друг п-път. М-много п-пъти.

— Какво?

Санди се извърна към него. Лицето и се разкриви от болка, когато коланът докосна аления оток около челюстта й. Тя рязко отпусна глава.

— Кой, споре-д теб т-ти п-прати онзи с п-пистолета?

— Какъв пистолет? За какво говориш?

— В ш-шатрата на п-проповедника, в Аркнсоу.

— Но това беше… било е преди повече от сто и петдесет години!

— П-по-стар си, отколкото м-мислиш, Том. М-много по-стар.

— Какво? Но как…

— Р-развържи ме. И аз ще т-ти разкаж-жа всичко.

Гюрдин се подвоуми за миг дали да я послуша, но се отказа. Каква част от Шехерезада се спотайваше във всяка жена? Щеше да му разказва приказки, докато дойдат сподвижниците й, за да я освободят.

— Някой друг път, Санди. — Той приключи овързването на краката. Взе още една кърпа и започна да я усуква.

Тя го следеше със зъл, подигравателен поглед, сякаш го приканваше да я довърши.

— Ще трябва да ти запуша устата. Зная, че имаш счупени зъби и ще боли, но няма как.

— Н-не се без-зпокой — изсъска Санди. — Пак ще м-ми пор-растат. — Смехът й приличаше на мъчителна, задушаваща кашлица. За миг си помисли, че е изпаднала в конвулсии, но въпреки това не отпусна въжетата. Вместо това преметна пешкира през лицето й и го стегна през устата.

Гюрдин затвори вратата на банята, поразтреби, доколкото можа, стаята, прибра ножа в джоба си, взе ключа от чантичката, отвори външната врата и се ослуша.

Нито звук откъм коридора, нито от банята зад него.

Том Гюрдин прекрачи навън, затвори внимателно вратата зад себе си и прибра ключа в джоба.

Сега накъде — наляво или надясно? Към асансьора или към стълбището?

Той направи своя избор и малко по-късно напусна безпрепятствено сградата.