Маската на Локи

Сура 2Духове от пясък

Старецът стисна с железни щипци въглена от втвърден корен на бодил и го допря до парчето затоплена смола в купичката. От смолата се вдигна тъпичка струйка дим. Той всмукна рязко от мундщука на наргилето и почувства силно подсладената миризма на размесеното с вода вино, с което беше пълна съдинката.

Стените на стаята се втурнаха насреща като внезапен водопад, но без да го докосват. Беше се отпуснал като мекотело върху възглавниците, а болките и бодежите в костите и ставите изчезнаха малко след първото всмукване. Устата му се изкриви в блажена усмивка и клепачите му се склопиха.

Златисти хурии с нежни тела, облечени в дим, докоснаха с хладни меки пръсти челото. Милувките им се спуснаха към брадата му. Други пръсти, също така игриви, галеха ръцете и краката, ласкаеха отпуснатите коремни мускули.

Някъде ромолеше поточе, струите му бъбреха със звънливи гласове в ухото на шейх Синан. Гласовете му шепнеха за плодове, едри като стиснатия му пестник и зрели като гърди на девица. Вятърът шумолеше из широките листа, а с кадифен като от протъркващи се женски бедра звук. Соковете на тези плодове…

Хладен полъх премина по запотеното му чело. Някъде наблизо един от килимите, скриващи прохода, беше отместен встрани. Нечий ръце се вкопчиха в ризата на гърдите му и го задърпаха болезнено.

— Събуди се, старче!

Шейх Рашид ад-Дин Синан отвори очи.

Младокът Хасан беше втренчил сурови черни очи в неговите. Той бе най-младият от хашишиюните. Току-що посветен, той вече се държеше с типичната за тях самоувереност и говореше заповеднически дори на Синан, Магистъра на Ордена. Сякаш черпеше власт от името си, Хасан — също като Хасан ас-Сабах, покойния основател на Ордена на убийците.

— Какво искаш? — сгърчи се Синан.

— Искам да се събудиш, старче. Искам да отрезнееш.

— Защо? Какво се е случило?

— Неверниците са при портите.

— Още християни? Само за това ли ме събуди?

— Тези изглеждат твърдо решени да останат. Готвят се за обсада.

— Казаха ли какво ще искат този път?

— Както винаги — да излезем и да се бием. — Тогава защо ме безпокоиш?

— С тях има тамплиери.

— Аха. Да не би да ги води брат Жерар?

— Не… поне доколкото видях.

— Значи си отърчал при мен направо от стената, веднага щом си ги зърнал.

— Така е. — За миг младежът изглеждате засрамен.

Шейх Синан продължи с укрепнал глас:

— Иди и разгледай знамената пред палатките и чак тогава ела да ме повикаш от Тайната градина.

— Да, господарю Сипан. — Младият Хасан склони леко глава и се оттегли.

Бертран дю Шамбор се измъчваше от подозрението, че е бил изигран.

Стоеше пред шатрата си на третата сутрин от началото на обсадата на Аламут. Зад него червеникавите лъчи на сутрешното слънце обагриха върховете на планината и озариха купола на минарето над крепостните стени. Тази светлина придаваше на камъните сивкаво-бежовия цвят на есенните листа в Орлеан по това време на годината. Само внимателен поглед бе в състояние да забележи мястото, където свършваха планинските канари и започваха зидовете на твърдината. Заедно с каменистото възвишение общата височина на стените надхвърляше двеста стъпки. Бертран не разполагаше нито със стълби, нито с въжета и куки. Нямаше строителен материал за подвижна кула, с която да щурмува назъбения й край. А дори и да имаше всичко това, хората му нямаше да издържат под неспирния дъжд от стрели и камъни.

Наоколо палатките на неговите войници все още тънеха в мрак, заради сянката, която хвърляше към тясната клисура билото на планината. През клисурата минаваше единственият път за крепостта — или поне единственият, който бяха му показали — и един планински ручей. Бертран не знаеше дали защитниците черпят прясна вода само от този ручей или зад стените има и кладенци. Тъкмо на тесния и обграден с отвесни скали бряг между ручея и пътя хората му бяха построили военния лагер.

Бертран изгуби почти цял ден, докато убеди хората си, че трябва да пият и ползват вода нагоре по течението, а да пикаят и изливат помия надолу по течението. Някои от тях така и не можаха да схванат разликата.

Списъкът с нещата, които Бертран трябваше да свърши всеки ден, далеч надхвърляше възможностите му.

Не можеше да построи дори малки обсадни машини. Не само защото нямаше място за маневри из тясната клисура. В тези земи, където християнските наемници и конете бяха скъпи, дървените трупи струваха двойно повече. А с 1200 динара…

Не можеше да щурмува крепостта челно. Пътят към цитаделата описваше завой на север — тоест надясно от мястото, където беше сега, след това извиваше обратно на юг, после пак на север, отново на юг… На всеки завой ги очакваха сарацини. Дебнеха от горната страна на пътя и бяха изсекли всички храсталаци под себе си. На няколко места бяха издигнали барикади от камъни. В проходите между тях едва се промушваха двама конници, а отгоре ги дебнеха опитни стрелци, способни да умерят право в окото от сто стъпки разстояние. Противникът беше добре подготвен и разполагаше с припаси и вода. За тях всичко беше като игра — от прохода Бертран ги виждаше да се обзалагат кой ще уцели най-точно.

Не можеше да изкатери пресечения терен между отделните извивки на пътя. След повече от сто години постоянни войни и обсади и тук сарацините се бяха погрижили предостатъчно скалите да станат още по-стръмни и толкова труднодостъпни, че дори алпийски пастир би се поколебал, преди да поеме нагоре. Рицарите на Бертран въртяха добре мечове от седлата на конете, но не умееха да пълзят по отвесни скали, нито да катерят стени. Никога нямаше да склонят да се препашат с въжета и да запъплят стъпка по стъпка нагоре под вражеския обстрел. Бертран предварително знаеше резултата от подобен опит — от всеки десет, поели нагоре, само двамина щяха да стигнат вратите на крепостта. И бойците му го знаеха.

Не можеше да организира и свястна обсада, тъй като не беше в състояние да контролира всички пътища до крепостта. Нямаше никаква представа дали противникът му гладува или му се присмива зад високите стени.

Така и не успя да открие друг път към Аламут. Може би имаше някоя козя пътека, по която хората му да проникнат вътре, но никой от местните не би му я посочил. Сарацините бяха продажници — за шепа злато щяха да му кажат каквото поиска, а сетне да го отведат право в някоя среднощна засада.

Не знаеше и най-важното — какво е настроението в крепостта. Подозираше обаче, че нито шейх Синан, нито неговите хашишиюни са особено притеснени от появата на християнски воини в долината.

Ето защо на третата сутрин от началото на обсадата Бертран дю Шамбор се прибра в палатката си, преди слънцето да започне да напича, и се зае да брои парите и да обмисля шансовете си за успех оттук нататък. Засега хората му бяха доволни, за тях и за конете имаше храна, разполагаха и с достатъчно оръжие. Но щом динарите му свършеха, всички до един щяха да си тръгнат.

И какво щеше да прави тогава?

Първата жертва издъхна в полунощ. Точният час на смъртта беше обект на спор между Бертран и неговия полеви лекар. Лечителят посочи черните петна около раните по шията на Торвалд дьо Арфльор, вкочанените му крайници и тъмновиолетовите петна по гърба и седалищните му части.

Бертран на свой ред отбеляза, че в предполагаемия час малко след полунощ, когато целият лагер е потънал в сън наоколо е имало достатъчно постове, които да чуят шума от боричкането. Сир Торвалд не беше човек, когото да надвиеш лесно и безшумно. Его защо Бертран твърдеше, че покойното деяние е било извършено по-рано, когато останалите все още са се забавлявали с игри на зарове и са се наливали с вино.

— О, не мисля така, милорд — възрази лекарят. — Забележете как са били нанасяни ударите. Обърнете внимание на кръвонасяданията около раната. Ножът е проникнал вертикално, за да премине между сухожилията и кръвоносните съдове на врата. След това, вече в непосредствена близост до гръбначния стълб, е бил извъртян, за да се промуши между прешлените.

— Какво искаш да кажеш с това, човече? — изръмжа Бертран.

— Че не е било извършено с нормандски нож, който е по-скоро желязна пръчка с острие накрая. Този нож е бил остър като бръснач, а човекът, който го е държал, е такъв майстор, че би извадил и мехура ви, преди да успеете да почувствате болка.

— Е, и?

— Сир Бертран, вие сте човек на оръжието. Знаете как да съборите някой от коня и да го обезглавите, макар да е скрит под броня и шлем. Убиецът, сторил това, е познавал също толкова добре мускулите, костите и кухините на човешкото тяло, колкото ги зная аз, например. Знаел е как да удари с кинжал — много остър кинжал — някой спящ и то така, че да го убие, без да го събуди.

— А как е влязъл в шатрата?

— Прокраднал се е в сенките. Гледал си е в краката да не се спъне в някой сандък. Тези хора умеят да се придвижват съвършено безшумно.

— Измислици — изпръхтя презрително Бертран. — Никакви сарацини не са идвали тази нощ в лагера. Убиецът е вътрешен човек. Може да е имал стари сметки за уреждане със сир Торвалд.

— Вие най-добре познавате хората си.

— Разбира се, че ги познавам. И ако престанете да разпространявате тези зловредни слухове, скоро ще приключим успешно обсадата.

— Разбира се, милорд — поклони лекарят се. — Не се съмнявам, че във военното дело имате по-голям опит от мен.

Лечителят си тръгна, а Бертран дю Шамбор нареди на оръженосците да изкопаят гроб.

Хасан ас-Сабах лазеше върху камъните, като опипваше разклатените и ги преместваше в меката почва, където ги затискаше с крака. Пръстите на краката му бяха изкривени и издължени, а когато свиваше крак, сухожилията на месестите му стъпала изпъкваха. Кожата около грапавите нокти бе суха и се бе отдръпнала назад, образувайки бели полукръгове.

Тези пръсти бяха на сто двадесет и девет години. За това време бяха изминали — обути или боси — повече, отколкото краката на най-старата камила по Пътя на подправките. Ала въпреки това краката му бяха като на млад и силен мъж — със силни сводове, добре очертани мускули и прави яки кости.

Лицето му също бе младежко, с гъсти мустаци и с блестящи хлътнали очи, около които нямаше никакви бръчици. Косата му беше гъста, черна и къдрава като на малко пастирче.

Мускулите на ръцете му изпъкнаха, когато се пресегна и се подпря на един издатък от скалната стена, точно над буйния планински поток, водещ в лагера на християните.

Беше седмата нощ от обсадата на Аламут. Макар шейх Синан да му бе наредил да шпионира нашествениците, Хасан за известно време бе оставил тази задача на другите хашишиюни. Едва днес, когато имаше причина да го направи лично, той пое насам.

Даваше си сметка, още преди да напусне Орловото гнездо, че е твърде рано да разчитат на силата на страха. Затворени в тясната долина, изправени пред непреодолима преграда, християнските рицари скоро щяха да започнат да губят търпение. Това, което не можеха да постигнат сенките и звездите, щяха да свършат горещината, жаждата, солената пот и отчаяното желание за действие и победа на всяка цена. Само три седмици в клисурата, и неверниците щяха да се изядат помежду си.

Но Хасан, тайният водач на хашишиюните от близо век, трябваше да помисли и за репутацията си. Никой не би се учудил, че неколцина християнски воини са се побъркали от жегата и бездействието. Но виж, ако към това се прибавят слуховете за страховити сенки, неуловими като нощния катър, за жилещи скорпиони и за духове — това вече беше материал, подходящ за нова легенда.

В коя шатра да надникне този път? Дали християнският военачалник е запазил за себе си най-голямата? Така би постъпил водачът на сарацините. А може би е избрал някоя по-малка, отстъпвайки разкоша на хората си? Нищо чудно, ако се имат предвид странните им идеи за братство, за споделяне на несгоди и удобства по време на тези „кръстоносни походи“.

Хасан ас-Сабах избра най-малката шатра, стисна дръжката на кинжала и повдигна края на покривалото.

Блъсна го киселата миризма на отдавна немити мъжки тела. Той извърна глава встрани и се постара да не вдишва дълбоко. Долавяше и най-малките шумове от вътрешността на шатрата.

Хъркане, но в два ритъма, като две различни колела, трополящи по пътя. Със сигурност бяха християни. Дали не са военачалникът и неговият оръженосец?

Хасан повдигна още малко покривалото и пъхна глава под него. Плъзна се по пясъка и потъна в топлата и влажна тъмнина.

Очите му бързо привикнаха към мрака. Почти веднага различни две тъмни тела, осветени от прецеждащата се през платнената стена нощна светлина. Единият от мъжете спеше на ниско легло, а другият се бе изтегнал в краката му. Господар и слуга, точно по обичая на нормандците.

Един хашишиюн не би отнел живота и на двамата — не и на този етап от обсадата. Да всяваш ужас бе по-важно, отколкото да намаляваш силата на врага. По-страшно е да се събудиш до мъртвия си другар и да си зададеш неизбежния въпрос: „Защо него? Защо не мен?“

Но кого да избере, за да предизвика по-голям ужас?

Мъртъв военачалник и заекващ слуга, който твърди, че е невинен пред мрачните лица на заместниците… ето още една интересна възможност да всеят раздори в християнската армия.

Но пък един примрял от страх рицар, открил слугата си с прерязано гърло току до леглото… Какъв по-добър начин да породиш объркване и страх сред тези нечестивци, дръзнали да обсаждат Орловото гнездо?

Хасан се приведе към вярното куче, заспало в краката на господаря си. Слугата похъркваше, отметнал глава назад и отворил широко уста. Хашишиюнът се заслуша в ритъма на похъркването. Както е с удрящите се в брега вълни, и тук седмото хъркане бе по-силно от останалите. Звукът от него сякаш разтърси платнените стени, а главата на мъжа потрепери. Хасан премери с пръст разстоянието под ушната мида и постави върха на кинжала така, че веднага щом притисне, острието да попадне между прешлените. Върхът се местеше едва забележимо с всяко вдишване. Той застина съвършено неподвижно, очаквайки следващото седмо изхъркване. В мига, когато звукът достигна своето кресчендо и започна да утихна, острието проби кожата и заседна между два от прешлените. Веднага щом прекъсна гръбначния стълб, хъркането замря.

За всеки случай Хасан завъртя дръжката на ножа — в едната и в другата посока.

Другият мъж продължаваше да хърка все така безгрижно.

Хашишиюнът приклекна и запълзя обратно към изхода. Държеше кинжала с острието нагоре, за да не оставя следи по пода и покривалото на шатрата.

След като се озова навън, той се прокрадна в сенките, прекоси потока и пое обратно нагоре по стръмната хлъзгава стена. Босите му нозе намираха най-сигурния и безшумен път.

Бертран дю Шамбор не забеляза кръвта. В шатрата, скрита в недрата на клисурата, до късно оставаше тъмно.

Когато се събуди и се протегна, очакваше, че слугата Гийом вече е приготвил канчето с вода, бръснача и кърпата, храна и вино. Но мързеливецът продължаваше да се излежава. Бертран се пресегна и го срита.

Главата на Гийом едва не падна от раменете му.

Облак черни мухи кръжаха под тавана на шатрата.

Бертран изпищя като жена.

Целият лагер го чу.

На тринайсетата вечер от обсадата на Аламут Бертран изпадна в отчаяние. От петдесетте конни рицари и стотината оръженосци и слуги, с които бе пристигнал в долината, бяха останали само шейсет души. Останалите бяха мъртви — едни открити с прерязани гърла в леглата си, други — размазани на дъното на клисурата. Колкото повече постове разполагаха нощем около лагера, толкова по-големи бяха загубите им.

От шейсетте оцелели не повече от десетина имаха достатъчно дух, за да продължат обсадата и да се бият до край. Бертран си даваше сметка, че не е един от тях.

Коленичил пред трепкащата светлина на лоеното кандило той правеше нещо, което за последен път бе вършил като момче. Молеше се. Нямаше друг свещеник, който да утеши изтерзаната му душа, затова Бертран повтаряше само онова, което произнасяше преди него тамплиерът наемник, който знаеше няколко химна и минаваше за свят човек в тази прокълната земя. Сключил облечените си в ръкавици с червени кръстове ръце, Бертран се обръщаше се с горещи молитви към Всевишния. Гласът на стария тамплиер произнасяше думите дрезгаво и мъчително, а военачалникът повтаряше след него бързо и ясно:

— Господ Бог е моята светлина и моето спасение, от кого да се боя? Господ Бог е силата на моя живот, от кого да се страхувам? Той ще насочва ръката ми да коси врага, когато неверниците излязат насреща. Не ще познае боязън сърцето ми в бой, защото Той ще ми дава увереност. — Бертран стисна очи. — Едничко нещо искам от моя Бог и то е да ме допусне в своя дом, когато свършат дните на моя живот, за да съзра красотата Му и да пристъпя в небесния Му храм. Защото в трудни времена Той ще ме крие да себе си, ще бди над душата ми и…

Гласът на тамплиера секна, сякаш мъжът бе спрял да си поеме дъх. Бертран остана със затворени очи и замълча, защото не знаеше думите нататък. Чу въздишката на тамплиера, сетне ризницата му издрънча, сякаш старецът беше полегнал да си отдъхне. Но Бертран и сега не посмя да отвори очи.

— Можеш да ме погледнеш.

Гласът говореше френски с едва доловим мек акцент.

Бертран отвори очи и вдигна поглед до мястото, където острието на ножа сочеше право в основата на носа му. Зад ножа се виждаше мургаво лице с гъсти мустаци и блестящи очи.

— Знаеш ли кой съм?

— Н-не.

— Аз съм Хасан ас-Сабах, основател на Ордена на убийците, чието убежище ти дръзна да оскверниш с появата си.

— Ааах!

— Аз съм на хиляда двеста и деветдесет години. Виждаш ли, по-стар съм дори от вашия Христос. И още съм жив. — На лицето на убиеца трепна светотатствена усмивка. — На всеки четирийсет години — продължи Хасан, — изигравам собствената си смърт и изчезвам за малко. После се връщам и постъпвам в Ордена като най-младия му член. Може би така прави и вашият Христос.

— Господ Бог е моето спасение! — промърмори с разтреперан глас Бертран.

— Май не разбираш какво ти казвам, а?

— Спаси ме, Божичко, и аз ще ти служа!

— Да те спаси ли?

— Дари ми живот! Не ме оставяй да умра! — пелтечеше Бертран, без да съзнава какво говори.

— Само Аллах дарява живот, невернико. И единствено Ариман може да го продължи отвъд отреденото време. Но това едва ли ти е известно.

— Ще сторя, каквото поискаш! Ще ида, където ме пратиш! Ще служа комуто посочиш!…

— Не искам нищо от теб — отвърна Хасан и все така усмихнат заби ножа право в лявото око на Бертран, а с лявата ръка обгърна тила на рицаря, за да задържи главата му в правилното положение. Сфинктерите на французина се отпуснаха и въздухът в шатрата се изпълни с неприятна миризма. Когато конвулсиите утихнаха, убиецът положи тялото на рицаря до това на неговия другар по оръжие. Старият тамплиер, отбеляза с горчивина Хасан, бе умрял с далеч по-голямо достойнство от своя доскорошен началник — без молби и обещания.

Този път Хасан се наведе и изтри острието на кинжала и дрехите на рицаря, защото делото му не целеше да всява ужас, а само да премахне. На светлината на кандилото той улови някакво движение. Нечия ръка повдигаше бавно ъгълчето на покривалото.

— Влез, приятелю — промълви Хасан.

Платното се вдигна. Зад него чифт черни очи заблестяха на светлината.

— Защо ме наричаш „приятелю“? — попита несигурен старчески глас.

Беше убиецът, на когото тази вечер бе дошъл редът да остане в Аламут и да се възползва от удоволствията на Тайната градина. А вместо това бе прехвърлил стените, воден от жаждата за кръв.

— Не си ли ти Али ал-Фатах, камиларчето, което някога разказваше шеги на Хасан?

— Неведнъж съм ставал на глупак заради голямата си уста, но тогава исках само да отвлека умиращия старец от болките. Бях само едно дръзко хлапе, а от дима ми се въртеше главата.

— Но пък шегите си ги биваше, Али.

— Няма смъртен, който да ги помни, господарю.

— Но аз съм още жив.

— Не, господарю. Не може да си жив, защото те погребахме в пясъците на половин ден езда от тук. Аз самият увих платното около краката ти.

— Крака на просяк. На бездомник.

— Твоите крака, господарю Хасан. Познавах ги добре — неведнъж си ме ритал с тях.

— Само за да изостря ума ти, Али.

— Не си ме ритал в главата, господарю.

— Зная. Задникът ти беше по-мек.

— Вече не е — засмя се старецът.

— Значи си спомни, Али?

Старецът се втренчи в здрача на шатрата и огледа стройната мускулеста фигура, надвесена над двата трупа.

— Не, господарю. Нищо не помня, дори тази нощ. Господарю, трябва да ме разбереш, това не е проява на неуважение. Ако помня, значи мога и да проговоря. А като проговоря, ще кажат, че умът ми се е размекнал от годините. Нищо хубаво няма да излезе от това.

— Мъдро казано, приятелю.

— Не умирай, Хасан. И не ми казвай как си живял. — Ръката отпусна покривалото и старецът изчезна безшумно.

На следващия ден, малко преди зазоряване, конен отряд на сарацинската кавалерия под командването на младия стотник Ахмед ибн Али патрулираше по пътя за Тирзах. Появиха от изток. Когато първите лъчи на слънцето озариха хълмовете зад тях, Ахмед съгледа странно зрелище.

Светлината се прецеждаше през една дълбока цепнатина в планината, която се намираше на север от пътя и отдясно на Ахмед. Още щом лъчите на слънцето обагриха този отвор в скалата, той се изпълни с крещящи безумци. Едни на коне, други пешаци, те бликаха от недрата на планината. Всички бяха християни с бели наметала, украсени с червени кръстове. Някои бяха въоръжени, други без шлемове и ризници, а двамина дори тичаха съвсем голи, притиснали наметките си към слабините.

По заповед на Ахмед конниците му оголиха саби и препуснаха нататък, за да пресекат пътя на безумците и да ги обкръжат. Християните не оказаха никаква съпротива, вместо това пешаците коленичиха в пясъка, а конниците се наведоха на седлата.

Ахмед им нареди с жестове да се подредят в две колони и ги подкара обратно по пътя към Балатах, където бяха вдигнали временен лагер.

— Господарю!

Саладин не откъсна поглед от изправения на задните си крака млад жребец.

Дресьорът му, шестнайсетгодишно момче, което с времето вероятно щеше да стане главен коняр, едва докосваше хълбоците на животното с босите си пети. Ала въпреки това Саладин забеляза, че жребецът го слуша и зорко следи и най-малките му движения. Дали момчето го е шибало с камшик, за да прикове вниманието му? Или конят му се подчиняваше от обич?

Това бе най-важният въпрос, когато ставаше дума за обучението на едно животно. Но тъкмо него Саладин не можеше да го зададе открито. Момчето знаеше какъв отговор да даде, независимо каква бе истината. Налагаше се да я открие сам.

— Господарю!

Саладин реши да остави въпроса за коня и неговия треньор и вдигна очи към вестоносеца.

— Какво?

— Ахмед ибн Али е довел пленници от Тирзах.

— Пленници? Къде е имало битка?

— Не е имало битка, господарю. Обкръжили са ги на пътя.

— Интересно. Пехотен отряд? Да не са се заблудили в планината?

— Бягали като бесни кучета.

— От Ахмед?

— От обсадата на Аламут — така казали.

— От Аламут? Дори франките не са толкоз глупави, че да обсаждат това място. Хашишиюните ли са ги преследвали?

— Не, господарю, наоколо нямало никого. Изглежда са наемници.

Саладин въздъхна:

— След два часа ми ги доведете.

В уречения час франките и техните слуги се проснаха по лице на твърдата земя между палатките. Заради непоносимата жега бяха смъкнали металните си ризници и плътните наметала. Саладин бе забранил да им дават вода, докато реши дали да ги приеме като гости или като пленници.

Изправен пред шатрата си, сарацинският военачалник оглеждаше двайсетината мъже пред него, приведени под остриетата на копията на най-яките му воини.

— Има ли между вас рицари тамплиери? — попита той на разбираем френски, макар и с лошо произношение.

Налягалите мъже го изгледаха с присвити заради яркото слънце очи. Поне осмина от тях, ако се съдеше по облеклото и стойката, бяха истински нормандци. От тях шестима бяха застанали от едната страна и се оглеждаха внимателно. Тези бяха опасните, те преценяваха противника и чакаха първа възможност, за да потърсят свободата. Саладин вече знаеше отговора на своя въпрос.

— Да се изправят онези от вас, които могат да се надяват на откуп за живота си. Готов съм да приема разумна отплата в замяна на вашата свобода.

Шестимата тамплиери се изправиха незабавно, сигурни, че Орденът е готов да плати, за да ги върне в редиците на братството. Още трима франки се надигнаха, но не изглеждаха така уверени.

— А вие останалите — посочи Саладин, — ще бъдете продадени в позорно робство и с много труд може някой ден да изкупите свободата си. Но не и членовете на Ордена. Заради разгрома при Монтисар съм се заклел да отмъщавам на тези фанатизирани разбойници. Затова вас… — посочи той шестимата тамплиери — осъждам на смърт!

Саладин ги наблюдаваше внимателно. Забеляза стиснати юмруци и присвити, готови за скок колене. „Хайде, направете го — подкани ги той мислено. — Копиеносците ми имат нужда от малко упражнения.“

По никой от тях не помръдна.

— Лош късмет, Анри — произнесе високо един от тях.

— Каква е модата на тукашните екзекуции? — отвърна вторият, също толкова силно. — Въже или брадва?

— Връзват те в торба с майката на някой от тия и разгонено куче. Въпросът е кой кого първи ще изчука.

Саладин, който единствен от присъстващите беше в състояние да разбере и оцени самообладанието на тези хора, сдържа гнева си и ги огледа студено:

— Тукашната мода — заяви той на френски, — е стъпкване от копита на див жребец. Но за вас, почетни гости, ще използваме по-бавния метод — с магарета.

Каквато и реакция да беше очаквал, Саладин остана разочарован. Тамплиерите избухнаха в смях, в който не се долавяше и следа от безумие.