Маската на Локи

Сура 3Зад затворени врати

Рицарите тамплиери никога не участваха в процесии, освен при коронясването на крале — и то само на кралете, поддържани от тях самите. А тъкмо такъв бе случаят с коронясването на Ги дьо Люзинян.

Странна и непривична се стори на Тома Амне ярко излъсканата ризница — отдавна вече носеше само дрехи от лен и коприна в качеството си на съветник на Ордена по търговски и финансови въпроси. Презрамките на ризницата го притискаха болезнено на раменете, металните й брънки го дращеха неприятно по ребрата.

Дебелото и тежко наметало несъмнено щеше да му се стори топло и уютно в някоя мразовита нощ в пустинята, но не и тук, в двора на Йерусалимския дворец и под палещите лъчи на слънцето. Потта се стичаше под коничния стоманен шлем, обливаше шията и врата му и се събираше на солени ручейчета като Тигър и Ефрат, които браздяха гърба му.

Още по-неприятно бе, че трябваше да стои съвсем неподвижно, заедно със своите братя рицари. Високите кожени ботуши го стържеха болезнено в свивките и бяха далеч по-неудобни от меките обувки, с които бе привикнал. Малко по-късно дадоха сигнал за тръгване и тежките подметки на още поне двеста подобни ботуши затрополиха приглушено върху паважа, докато вървяха по тясната улица и през пазарището отпред.

Амне се опита да си представи впечатлението, което предизвикваха: шепотът зад тъмнокожите шепи, ококорените очи, главите на камили и ездачи, които се обръщаха едновременно след тях. Екотът от маршируващите рицари сигурно щеше да събуди безпокойство сред населението на града. Дали събранието на Ордена не означаваше нова война? Никой от жителите на тези размирни земи не можеше да знае със сигурност. Сарацинските дервиши не бяха способни да схванат значението на бляскавата военна сцена, по време на която епископът полагаше короната на главата на краля.

Тамплиерите изтрополиха по застлания с обли камъни двор и изкачиха стъпалата към просторната трапезария на двореца.

Коронацията би трябвало да се проведе в катедрала, но се наложи церемонията да бъде извършена в параклиса на крепостта, защото бе най-добре защитен от всички други църкви в града. А понеже вътре беше тясно, присъстваха само най-близките сподвижници на краля.

Един от тях сега чакаше в преддверието, за да поздрави тамплиерите. Рейнал дьо Шатийон, принц на Антиохия, беше наистина импозантна фигура със своя яркочервен костюм от коприна и кадифе и колан от златни халки, на който бе окачена лека сабя. Когато първите редици потни рицари прекрачиха прага и започнаха да навлизат в помещението, той им се поклони с подигравателна усмивка, сякаш беше домакин на това място. Рейнал закрачи заднишком, подканяйки ги да го последват в церемониалната зала. Когато стигнаха до подредените покрай стените маси, спря и им се поклони още по-дълбоко.

Тома Амне и останалите рицари заеха дясната и лявата страна на церемониалната зала със силно трополене.

— Това е отвратително! — отекна нечий глас във внезапно възцарилата се тишина. Всички го познаваха: гласът на Роже. Главният магистър на Ордена на хоспиталиерите, които бяха основният военен и политически съперник на тамплиерите в Утремер.

— Моля ви, добри ми господине! Поведението ви е недопустимо! — чу се шепнещият, умолителен глас на Ебер, управител на Йерусалимския дворец и верен слуга на всеки, който се възкачи на престола.

Амне проточи шия. От мястото, където стоеше в първите редове на Ордена, едва виждаше едрото тяло на Магистъра на хоспиталиерите и стърчащите глави на неговите рицари, подредени зад него в двора. До Роже се кълчеше издокараният в брокатено наметало Ебер. Не можа да чуе какво казва управителят, защото в този момент рицарите започнаха да си шепнат възбудено.

— Крал ли? — провикна се отново Роже. — Това лайно не заслужава дори да се качи на коня ми, камо ли да се самокоронясва за крал!

— Но, милорд Хоспиталиер! Мнението ви е… — и този път думите на Ебер бяха заглушени от ръмженето и високия шепот на тамплиерите.

Амне си проправи път през редиците и забърза назад към вратата. Чу, че някой го следва, и се обърна. Жерар дьо Ридфорд крачеше в същата посока.

Амне стигна преди него в преддверието, сграбчи тежките халки на портата и я дръпна към себе си. Жерар се промуши през процепа секунди преди вратата да се затвори. Амне се обърна, за да пресрещне управителя и ядосания хоспиталиер.

— Защо е този шум? — попита той, като втренчи поглед в управителя. Правеше се, че не забелязва другия.

Роже подскочи и се завъртя към него като ухапан от куче.

— Не се меси в това, тамплиерино.

— Ако имаш някакви възражение за избора на Ги, трябваше да ги изложиш пред Съвета — заяви Амне.

— Изложих ги вече, както сториха и други, но…

— Но бяхте малцинство. — Амне усети, че Жерар се е върнал и е застанал зад него.

— А ти, Жерар, какво ще кажеш? — попита хоспиталиерът.

— Каквото каза Тома. Ги вече е крал.

— Проклятие!

— Нима си позволявате да богохулствате, господине? — попита Амне.

— Това не е църква! Тази коронация е незаконна!

— Короната върху главата на Ги е помазана със свещено масло собственоръчно от епископа — произнесе Амне. — Каквото трябва да бъде направено, направено е.

Роже стискаше с дебелите си ръце окачения на шията му ключ. Толкова се ядоса, че го дръпна надолу, но яките позлатени халки издържаха. Като видя, че не може да скъса веригата, той я изхлузи през главата си.

— Дявол да ги вземе всички тамплиери! — прогърмя гласът му и Роже запрати ключа през най-близката амбразура. Веригата издрънча в стената на тесния процеп, медальонът изчезна от погледите им и тупна долу на паважа.

Амне погледна през рамото му към струпаните в двора хоспиталиери и барони. За разлика от тамплиерите одеждите им бяха доста по-лъскави и богати, но върху наметалата им се мъдреха същите червени кръстове.

Амне се обърна към Жерар.

— По-добре да си вървим, милорд.

Магистърът на тамплиерите кимна и се върна обратно до портата на церемониалната зала. Сграбчи една от халките и я дръпна към себе си. Масивната врата се отмести на не повече от два лакътя и двамата рицари се пъхнаха през процепа, следвани от управителя Ебер. Амне хвана ръба на вратата и я дръпна обратно зад тях. Веднага щом тежката порта се хлопна, той стисна халката и я опъна към себе си.

Бум!

— Отворете!

Бум! Бум!

— В името на Христа, отворете вратата! Междувременно Жерар нареди на неколцина от тамплиерите да донесат една тежка греда, с която да залостят вратата. Отвън скупчилите се барони продължаваха да блъскат с юмруци. Шумът от отдалечаващите се ботуши, които стъпваха в крак подсказваше, че Роже извежда хоспиталиерите си от замъка.

— А сега, в името на свети Балдур, да посрещнем нашия новокоронясан крал — прошепна Жерар дьо Ридфорд на Тома, докато двамата прекосяваха церемониалната зала.

— Балдур не е наш светец, милорд — прошепна Амне. Жерар спря изненадан.

— Не е ли?

— Никога не е бил. Балдур е стар езически бог на северните народи, почитан син на Один и Фриг. Бил е убит от брат си Ходер, по замисъл на Локи — пробол го със свещена клонка в сърцето. Според легендата това било началото на проклятието на Локи.

— Аха. Хубаво де. Струваше ми се, че този Балдур е светец.

Най-сетне се върнаха на местата си начело на процесията. Амне даде знак на Ебер, който на свой ред махна на тръбачите в галерията на менестрелите.

Помещението се изпълни с тържествения екот на медни тръби и кралската процесия се показа от коридора, който водеше към кухнята.

Виолетовото отиваше на Ги дьо Люзинян. Лекото копринено наметало прикриваше подпухналите му рамене и оформилото се над колана със сабята шкембенце. Но короната беше толкова тежка, че на челото под нея имаше няколко реда бръчки. За да я балансира, налагаше се да върви с щръкнала напред брадичка, от което видът му беше колкото помпозен, толкова и надуто-превзет.

Зад него ситнеше Йерусалимският епископ Грегори. За стареца се говореше, че едва виждал и това изглежда бе вярно, ако се съди по вкопчената в наметалото на Ги ръка. Въпреки това той се спря, ококори се и се огледа учудено, сякаш се пробуждаше след следобедна дрямка. Може и да беше сляп, но когато говореше, гледаше право в събеседника си, сякаш виждаше душата му.

Рейнал дьо Шатийон пристъпи тържествено напред, протегна ръка и се поклони на своя сюзерен. Тамплиерите на свой ред последваха примера му един по един. За известно време погледите на всички бяха вперени в пода. Амне се огледа крадешком, с нетърпение очаквайки момента, в който отново ще може да се изправи.

Сибила, по-възрастната дъщеря на крал Амалрик и съпруга на Ги, бе единствената, която отсъстваше от тази тъй важна церемония. Теоретично погледнато, тя все още беше кралица на Йерусалим и разполагаше със собствена власт.

Но съветът на бароните, в който тамплиерите и хоспиталиерите имаха мнозинство, бе решил, че военната и политическа ситуация — както в момента, така и в обозримото бъдеще — е твърде рискована, за да се позволи на една жена да ги управлява. Затова и решиха, че мъжът, който бе избрала Сибила след смъртта на съпруга си, Гийом дьо Монфера, ще носи истинска кралска корона, а не тази на съпруг на кралицата.

Рейнал дьо Шатийон беше опитал да спечели тази чест за себе си, но Ги дьо Люзинян победи в битката за сърцето на Сибила. Единствено Исус Христос и Тома Амне знаеха доколко стоманените мечове и ковчежета със злато на тамплиерите бяха повлияли на решението на дамата и на това на Съвета след нея.

Междувременно епископ Грегори подхвана с треперещ глас тържествена реч, в която обрече крал Ги на Бога, на християнското гражданство на Йерусалим, на кралете на Англия и Франция, на свещените римски императори и императора на Византия.

Когато приключи, принц Рейнал Антиохски пристъпи напред и стисна ръцете на Ги, с което потвърди договора между тях.

Един по един тамплиерите излязоха отпред и се заклеха във вярна служба пред новия крал.

— И какво бъдеще ни вещае сега твоят Камък? — попита шепнешком Жерар, докато наблюдаваше ритуала.

— В тези дни Камъкът не ми открива нищо, милорд.

— Ще се надлъгваме ли, приятелю?

— Видях само лице, но такова, каквото никога не съм срещал. Зло лице, с тъмна кожа и пронизващи очи, което ме гледаше иззад дима и сякаш ме предизвикваше. Никакво друго знамение не получих.

— Да не си видял дявола?

— Камъкът винаги преследва свои цели. Лошото е, че нито ги знам, нито разбирам.

Жерар изсумтя.

— Гледай да разбереш нещо от него преди следващата ни среща с крал Ги.

Тома Амне понечи да възрази. Жерар се опитваше да се замесва в неща, които не разбираше. Но после се сети, че пред него стои не друг, а самият Велик магистър на Ордена и че както Амне, така и Камъкът бяха под негова власт.

— Да, милорд.

Нужниците на двореца в Йерусалим бяха изкопани под външните му стени. А понеже главната порта стоеше винаги отворена, освен по време на обсада, всеки можеше да влезе там от улиците на града.

Поклащайки се несигурно след половин дузина халби силна бира, месир Бовоар напусна трапезарията, където масите бяха отрупани с избрани ястия и напитки за започналото угощение, и се отправи към задния двор. Мехурът му беше препълнен, но неговият оръженосец — възпитан французин от добро потекло — го беше предупредил, че Ебер не гледа с добро око на онези, които пикаят върху черните плочи в дъното на помещението. Бовоар излезе от осветения коридор и се отправи към влажната сянка до външната крепостна стена. Едва издържа ботушите му да затънат в калта до стената и вдигна полите на дългата си риза, след което заровичка припряно, за да открие час по-скоро връзките на панталона.

Докато се облекчаваше с доволна въздишка, една от сенките се отдели от стената и се прокрадна безшумно към него. Тъй като ръцете на Бовоар бяха заети, той завъртя глава да види кой може да е непознатият.

— Ще позволите ли да ви покажа едно чудо, о, християнски господарю? — попита другият с напевен и подигравателен глас.

— И какво ще е то, човече? — изръмжа Бовоар.

— Реликва, господарю, изрязана от наметалото на Йосиф.

Към него се протегнаха две ръце, стиснали неясен предмет.

— Вдигни я по-високо, че да я разгледам.

Ръцете се вдигнаха и преминаха над главата на Бовоар, още преди замъгленото му съзнание да възприеме ставащото. Увитият в парче плат камък го удари в гръкляна и строши ларинкса му, лишавайки го от възможността да извика за помощ. Ръцете му се отделиха от слабините, но вече беше твърде късно. Последното, което видя, преди мракът да се спусне завинаги, бяха чифт пламтящи очи, надвесени над него.

Виното от Йорданската долина беше кисело и тръпчиво, с дъх на пустиня и магарешки бодили. Тома Амне отпи малка глътка и я задържа в устата си с надежда да долови някакъв намек за виното, което някога пиеше във Франция. Ала имаше усещането, че е погълнал лекарство. Преглътна мъчително.

Другите тамплиери не бяха толкова придирчиви. Празненството бе в разгара си, дори бе стигнало онзи стадий, в който мнозина от тях се въргаляха по гръб, докато други им наливаха бира и вино право в устата. В такъв момент вкусът едва ли имаше значение.

Амне погледна към отсрещната страна на масата, където се бяха настанили с видима неохота сарацинските принцове. Никой от тях не пиеше друго освен вода, която прислужниците наливаха от собствените им манерки. Тома знаеше, че религията им забранява да употребяват алкохол, но останалите тамплиери не проявяваха особен интерес към вкусовете и предпочитанията на сарацините.

Зигирет Небулски бе един от тези, които никога не се интересуваха от обичаите на нещастниците, обречени да легнат под ножа му. Но тази вечер, когато дългът изискваше от него да седи на една маса и да дели един хляб с Децата на Шем, той прие въздържанието на принцовете като знак за предателство.

— Ама вие въобще ли не пиете? — изръмжа Зигирет и се подпря с лакти на масата.

Най-близкият сарацин, който не разбираше нормандски, отвърна със смутена усмивка, която побърза да скрие зад парчето дамаска, с което си попиваше устните.

— Не ми се хили, куче!

Други двама тамплиери, забелязали причината за неговия гняв, също се надигнаха.

— Не пият, защото май на виното нещо му има. Погледнете, донесли са си даже водата.

Амне, който бе наминал покрай резервоара с вода малко след като войниците бяха напоили от него конете си, също бе предпочел да пие от виното. Но останалите присъстващи изглежда намираха за странно поведението на сарацините.

— Да не са ни отровили?

— Отрова! Това ще е!

— Сарацините са отровили виното!

— Кучетата са сипали отрова в кладенците!

Амне не откъсваше внимателен поглед от лицата на сарацинските принцове и забеляза, че последните думи изтриха вежливите усмивки от лицата им.

— Не! Стойте! — Извика той и подскочи. — Не знаете ли, че техният Пророк им забранява да приемат алкохол, също както Христос не ни позволява да прелюбодействаме. Затова пият само подсладена вода.

Разярените рицари прехапаха устни и го изгледаха с нескрито съмнение. Мнозина от тях очакваха и на най-малкия повод, за да накълцат на парчета сарацинските принцове. Други не биха се поколебали да постъпят по същия начин и с Тома Амне.

— Тома, истина е, че само ти познаваш обичаите им — обади се месир Брор. — Не че това ти прави чест.

Амне му се поклони с хладна усмивка и отново седна на мястото си. Тамплиерите се пресегнаха към чашите и халбите.

Един от сарацините преднамерено срещна погледа му и кимна едва забележимо.

— Merci seigneur — прошепна той. Амне му отвърна с кимване.

— Чувал съм за този пророк — произнесе един ясен и силен глас от дъното на залата. Всички около Амне утихнаха като мишки под свиреп поглед на сокол.

— Разказват, че този Мохамед бил прост камилар и скитник — нищо повече. — Гласът принадлежеше на Рейнал дьо Шатийон.

Рицарите около масата се размърдаха. Седнал до Рейнал. Жерар дьо Ридфорд положи ръка на рамото му, но онзи не му обърна внимание.

— Естествено, казват, че му се явявали някакви видения. Освен това пишел стихове. И защо не? Нали почти през цялото време е бил пиян.

Очите на сарацините се присвиха. Амне беше сигурен, че разбират всяка дума. Но все още седяха неподвижно.

— Този човек е бил един нещастник. Извадил обаче късмет, оженил се за богата курва и получил възможност да… как го каза Тома?… да прелюбодейства.

Сарацините изгледаха Тома, сякаш той бе предизвикал това изказване.

— Господарю — продължи с надменен глас Рейнал, който сега се обръщаше към крал Ги, — само ми дайте знак и съм готов да застана начело на една експедиция до сърцето на Арабия. Позволете ми да открия трупа на този самозванец и да разпилея костите му сред пустинята.

Амне не откъсваше поглед от лицата на сарацините. Очите им се бяха свили като цепки, а белите им зъби блестяха под мустаците.

— Кой друг от Ордена на тамплиерите е готов да тръгне след мен? — извика Рейнал.

Хор от нестройни гласове, нормандски и френски, посрещна призива му.

Кръвта на сарацините, както предвиждаше Рейнал дьо Шатийон, най-сетне кипна.

— Пфу! Смърт на християните! — викна един от тях, а другите наскачаха и преобърнаха масата.

— Значи така посрещат французите своите почетни гости? — кресна друг, отправяйки въпроса си към Амне.

Тома успя само да поклати глава.

Сарацините повдигнаха краищата на наметалата си и прекрачиха пейките. В мига, в който се отправиха към изхода, двама тамплиери им препречиха пътя. По-бързо, отколкото можеха да отскочат французите, две дамаскини опряха в гърлата им. Сарацините и тамплиерите се завъртяха около остриетата на сабите — и пътят на принцовете беше чист. Никой от станалите тамплиери не посмя да се намеси.

Когато стигнаха вратата, един от сарацините спря и ги изгледа.

— Знаем кой е Рейнал — произнесе бавно той. — Нарича себе си принц на Антиохия. Ще му отмъстим, задето поруга Пророка.

Той излезе и затръшна вратата с такава сила, че трясъкът отекна далеч по коридорите.

Последвалата тишина бе нарушена от смеха на Рейнал дьо Шатийон — ясен, висок и звънлив.

Ги, който бе проследил цялата сцена с уплашено изражение, пръв се присъедини към смеха на Рейнал. Останалите тамплиери също се засмяха — едни пръхтяха, други пъшкаха доволно.

Само Амне остана сериозен. За кратко между дима от свещите бе зърнал едно видение: мургаво, мустакато лице и изгарящи очи, които търсеха точно неговите.

— Тома, уважавам те, заради твоите умения — говореше Жерар дьо Ридфорд на следващата сутрин. — Но не ме принуждавай да упражня властта си над теб.

— Не ти се противя, господарю. Не можеш обаче да си представиш каква вреда нанесе с постъпката си Рейнал на Утремер.

— А ти можеш ли?

— Рейнал се държа преднамерено грубо с гостите на крал Ги. Тези хора почитат дълбоко правилата на гостоприемството. Да поканиш сарацинските принцове в двореца, а сетне да оскърбиш религията им… за мен това е постъпка на безумец.

— Тома, тази сутрин имам главоболие и киселини в стомаха. А ти ме караш да се притеснявам. Не разбираш ли, че не мога да направя нищо за теб. Ги няма да посмее да се скара на Рейнал.

— Защото се бои от него.

— Това или друго — не зная. Принцът на Антиохия е горделив и невъздържан. Нито аз, нито ти ще посмеем да му излезем насреща. Ги също… Какво искаш да направя тогава?

— Да се подготвиш. Да подготвиш Ордена.

— Това ли те посъветва Камъкът?

— Не — не направо.

— За какво да се подготвя?

— За война.