Маската на Локи

Кода

Четири измерения изграждаха континуума, който Тома Гюрдин приемаше за условен и който координираше неговото съзнание. Три от тези измерения бяха пространствените оси — x, y и z. Четвъртата беше времето — t.

През целия си живот беше пътувал между трите пространствени измерения по своя воля. Беше се отблъсквал със силата на мускули или машини от повърхностите и течностите, подвластни на силата на гравитацията. В зависимост от количеството енергия, подавана от кръвната му захар, бензина в резервоара, атомното гориво и термодвигателите той беше в състояние да измине такова разстояние, каквото смяташе за необходимо.

По в четвъртото измерение, времето, беше безпомощен като затворена в кехлибар муха. Нито една машина — колкото и бърза да бе тя, нито един източник на енергия от двайсет и първи век — не можеше да му помогне да напусне кехлибарената капка.

Дори при скорости близки до тази на светлината, каквито би могъл да постигне, ако пътува между звездите, ходът на локалното време — тоест на времето вътре в капката — нямаше да се промени значимо. Светлината от външната страна на космическия кораб щеше да се измести в червения сектор и да избледнее. Там, навън, танцът на атомите щеше да се забави до валс и музиката щеше да утихне, превръщайки се в единичен и самотен тон. Ала между стените на кораба времето все тъй щеше да пълзи около Том Гюрдин с дузина вдишвания и седемдесет и два удара на сърцето на минута, с периодични контракции на жлезите му и бавни, но неумолимо нарастващи бръчки по лицето.

Неговото собствено усещане за хода на времето нямаше да се промени, колкото и бързо да се носеше през пространството.

Ето защо първата съзнателна мисъл на Том Гюрдин бе, че мъртъвците се намират извън четириизмерната координатна система на пространството и времето. Смъртта е друго място — и не точно място. Смъртта е абсолютното оттегляне.

И никога, при никакви обстоятелства, времето не тръгваше обратно. Нито Гюрдин, нито което и да било живо човешко същество не можеше да пристъпи и крачка назад във времето, също както не можеше да седне зад себе си. Нима това нямаше своя непоклатима логика? За да се озове на това място, той бе потеглил от най-близката страна на тогава, доближавайки също близката страна на преди нас. Както е било винаги, нали?

Втората съзнателна мисъл на Гюрдин беше, че всички хора, които бяха населявали сънищата му, са… той самият. Всеки един от тях е умирал, ала личността му е продължавала напред.

През своите животи той се бе сражавал със саби и пистолети в ръце. Беше купувал и продавал коне и диаманти, хартия и земя, стари коли и подозрителни картини, опиати, твърд алкохол и музика. Беше се любил, имал бе деца, бе писал сонети. Бе въртял грънчарски колела и бе плел мрежи от интриги, бе имал тайнствени видения и пиянски сънища. Бе отглеждал жито и ечемик, рогат добитък и гладиоли, бе строял конюшни и бе прекарвал незабравими съботни вечери. Бе пилял пари и време, младежка енергия и натрупани наследства, бе прекарвал неизброими часове в съдебни зали и болнични стаи, на влакови перони и летищни терминали. Бе посещавал бизнес срещи и погребения, вечеринки и балове с маски, планински върхове и дълбини на собственото си отчаяние. Веднъж дори бе отишъл в Светите земи, за да срещне там смъртта.

Третата съзнателна мисъл на Том Гюрдин бе, че той познава това място. И макар да си даваше сметка, че времето никога — ама наистина никога — не се връща назад, той осъзна веднага, че тази красива, тучна долина, донякъде затулена от утринната мъгла, следваща бълбукащия ручея надолу към морския бряг, бе изчезнала преди близо девет века.

Отново лежеше на хълбок, опрял чело и буза в меката, податлива, затревена земя. Ръцете му бяха изпънати назад. Очите му бяха отворени към гледката, замрежена от щръкналите пред него тревички.

— Спомни ли си сега?

Гласът принадлежеше на Хасан — Хари Съндей. Английският му бе перфектен, макар и леко подигравателен, а може би тъжен?

Гюрдин се размърда и сви ръцете си в лактите. Ръцете му бяха свободни — каквото и да бяха използвали, за да го вържат в онази малка стаичка на термоядрената централа, бе останало от другата страна на времето.

Той повдигна глава, претърколи се на колене, подпря се на дланите си и бавно се изправи. Беше готов ла подскочи във всяка посока, да напада и да отбягва нападение в зависимост от намеренията на Хасан.

Хасан стоеше върху един скален издатък, прилепил ръце до тялото си, като гмурец миг преди да се хвърли във водата.

— Спомних си — рече Гюрдин, докато се надигаше бавно. — Става въпрос за Камъка, нали?

Хасан отвори очи.

— Точно така, проклет да е! От деветстотин години треперя над парченцата му. Какво ли не правих с тях — изучавах ги, молех се над тях, подлагах ги на електрически удари и магнитни полета, говорех им с ум и поглед. А те оставаха непроменени — късчета ахат. И през всичките тези години все те откривах — макар и в различни превъплъщения. Изпитвах те, понякога те докосвах едва-едва, но реакцията ти винаги беше крайна. Какво представлява Камъкът, та ти дава толкова сила? И що за човек си ти, та той функционира само край теб?

Гюрдин обмисли този въпрос в продължение на две минути — или може би на две години.

— Аз съм този, който пръв го е откраднал — отвърна накрая.

— Спомням си тази история… Значи ти си Локи?

— Не, само отломък от духа, който някога хората кръстили с това име. Моят праотец е имал много названия на много различни езици: Късмет, Пан, Пък, Стария Пик, Кихот, Луцифер, Шейтан, Мо-Куей. Аз съм непредсказуем, неочакван, нежелан, понякога твърде лош и затова — неизменно прокуждан. Но аз винаги се завръщам.

— Какво стана с Локи, след като той-ти открадна Камъка от небесата? — попита Хасан.

— Опитал се да помогне на хората в борбата им с боговете… Накрая хората кой знае защо винаги започват да воюват със своите богове. Все искат да знаят, да разберат, да контролират и да използват това, което е около тях. Все не могат да си намерят място, да оставят света на мира, да го приемат такъв, какъвто е… Камъкът е съзидателна сила. Той дарява на своя притежател способността да управлява пространството, да заменя едно място с друго. Дава също тъй и усещането за посоката, която следва ходът на времето, и така този, който го използва, може да заменя едно разклонение на реката с друго.

— Каква е съдбата на Локи? — попита Хасан, който не изглеждаше особено впечатлен от тези метафизични отклонения.

— С течение на времето се измори да помага на хората и се върна да премери сили с боговете. Успя да настрои един срещу друг двама братя близнаци — Ходер и Балдур — и те се счепкаха в смъртна схватка. И тъй като Ходер бе любимец на Один, старият едноок копелдак накара да приковат Локи към една скала в центъра на света, около която се виеше змията Асгард. Змията плюеше в очите на Локи отрова и това хич не му харесваше.

— И никои ли не опита да му помогне?

— Една от дъщерите на Локи — Хел, богинята на мъртвите, когато не е твърде заета, наглеждаше баща си. Тя държеше леген пред лицето му, за да улавя пръските на отровата. Но от време на време трябваше да изсипва съдържанието на легена…

— И това завинаги?

— Че за боговете има ли други измерения на времето?

— Доста неща си спомняш, Тома Гюрдин.

— Помня, че у теб са парчетата от моя Камък — произнесе навъсено Гюрдин.

— Александра ти ги даде, нали? Докато лежеше завързан…

— Това, което ми показа, е само една десета от истинския му обем. — Гюрдин разпери ръце и танцуващите фрагменти, които тя бе изсипала пред него, се подредиха в сфера с диаметър двайсетина сантиметра. Кръжаха в орбита около точка на ярка енергия и сияеха с отразена светлина. — Къде е останалото?

— Липсват частите, които използвах през всичките тези години, за да те примамвам — отвърна Хасан. — Петънце на дъното на кристална чаша, капка в пръстен или дръжката на меч. Там са.

— Силата на всички тези фрагменти сега ми принадлежи. Но има и други. Шест големи къса…

— Тамплиерите ми ги откраднаха. Беше много отдавна.

— А след това Санди ги взе от стареца, аз пък ги взех от нея, а сега са у теб. Когато се срещнахме за последен път, в електроцентралата, ти ги постави в джоба си. — Гюрдин посочи широките панталони на палестинеца.

— Така направих. Чудя се дали са издържали пътешествието до този възел. — Хасан пъхна ръка в задния си джоб и извади плоска кутийка. — Аха! Всичко е наред!

— Сега ще ми ги дадеш.

— И да ти позволя да завършиш розетката на силата, която се опитваш да съградиш? — Хасан посочи с кутийката танцуващите парченца. — За глупак ли ме мислиш?

— Хасан, ти не можеш да ги използваш. Не можеш да ги разрушиш, нито да ги разпилееш толкова надалеч, че да изгубя достъп до силата, която крият. Единственият ти изход е да ми ги върнеш.

За първи път от началото на разговора Хасан изглеждаше разколебан. Той се загледа в кутийката.

Гюрдин посегна към нея, но този път не с ръка, а със силата, която бликаше от средината на неговото същество.

Хасан предусети веднага атаката и притисна кутията към пъпа си, в защитното поле на неговата аура.

— Хасан, тежестта им ще те изтощи. Не може да започнеш битка, когато си раздвоен.

— А ти не можеш да се преместиш от мястото си, докато ги поддържаш да се въртят — отвърна палестинецът.

— Хасан, ти си само човек. Живял си дълго, признавам, и си събрал много мъдрост, но не можеш да се сравняваш с мен.

— Глупако, веднъж вече ти надвих!

— Защото тогава успя да обърнеш моята собствена сила срещу мен. Ти нямаш своя сила.

— Забравил си Сълзите на Ариман. — Хасан извади шишенце от матово стъкло, също от задния си джоб.

Какво ли друго имаше в този джоб? Или това беше някаква подвижна врата към възела на света, който и двамата бяха напуснали?

Стиснал кутийката в лявата си ръка и стъкленицата в дясната, Хасан измъкна тапата й със зъби и я изплю встрани. Наклони глава назад и повдигна стъкленицата към устата си. Поне трийсетина милилитра от прозрачната течност се изсипаха в устата му. Какво бе казал някога Хасан? Една капка бе достатъчна да му осигури петдесет години живот. Колко живот щеше да получи от тази глътка?

— Нали рече, че истинските сълзи на Ариман са изсъхнали много отдавна? Че ти сам си създал тази течност. Каква е нейната формула?

— Ще ти кажа, и без това не може да ти помогне. Първо събирам сълзите на майки и млади вдовици, чийто синове и съпрузи са загинали в безсмислени чужди войни, и ги дестилирам, докато агонията в тях се превърне в засъхнала кристална сол. Към това добавям тинктура от кръвта на убито дете, размазано до неузнаваемост, което осигурява защита срещу ужаса. За силата си набавям потта от родителя, който е убил собственото си дете, завладян от демонична ярост. Взимам и есенция от всички начини, по които едно човешко същество скъсява живота на друго: мъзгата на младо момиче, примамено и прелъстено от своите братя, семето на младеж, разпиляно сред блудници, жлъчката на техните родители. Това е моят елексир, перфектното копие на сълзите, които Ариман пролял, докато наблюдавал раждането на Ахура Мазда — света в неговата младост и красота.

Докато говореше, Хасан се уголемяваше. Гърдите му се издуха като узряла тиква. Раменете му се разпериха като клони на дъб. Главата му се изправи като слънчоглед, надигнал се да търси слънцето. Ръцете му се свиваха като корени на върба, стиснали грамаден камък. Лявата се увиваше около кутийката, в която бяха шестте късчета от Камъка и пръстите й строшиха без видимо усилие пластмасовия капак. Засъхналата пяна поръси пода като дървени стърготини, а парчетата изпаднаха между пръстите му.

Гюрдин едва помръдна с ръка и парчетата се озоваха при него. Извиха се във въздуха като опашка на комета, за да заемат мястото си сред останалите късчета от сферата.

Том Гюрдин разполагаше с опита от много животи, за които Тома Амне, рицарят тамплиер, не беше и чувал.

Въпреки маниерите на отроче на модерната епоха, захранено с нейните виждания и разбирания, Тома Амне си оставаше наследник на традициите на Нормандска Франция. Той беше човек на откровените думи и грубоватите вкусове. От малък се беше учил да върти меч, да промушва и съсича противника, да се хвърля в схватка, без да мисли за последствията. Вълшебството се основаваше на бруталната сила на лоста и опорната точка — намериш ли ги, истината сама ще излезе наяве, финесът на джаз-музиката, тънкостите на айкидото и деликатният вкус на коктейлите — всички тези неща бяха непонятни за тамплиера.

Тома Гюрдин бе живял с тези и още много други сложни и непонятни неща. Беше съзирал — с очите на много свои превъплъщения — промените в света, от зората до свършека на Ерата на просвещението. Беше разглеждал — като на бавно движеща се лента — появата на полифоничната музика, речниците, сметалото, правилата на етикецията, печатарството, ортографията, парната машина, виенските валсове, барабанния револвер, окопната война, двигателя с вътрешно горене, самолетните бомбардировки, термоядрения процес, ритъма пет осми, римувания жаргон, кристалния метамфетамин, бинарната математика, пулсово-тоновото телефонно набиране, геостационарните сателити, фибро-оптичните кабели, газовите лазери и деветцифрените лични кодове.

Как тогава би могъл Хасан, този древен човек от безводната Палестинска пустиня, да се сравнява с Том Гюрдин след всичко, което той бе видял и станал?

Би могъл да се опита.

Почерпил огромна сила от своята отрова, Хасан замахна към Гюрдин. Светкавицата премина през външната обвивка на сферата и захрани сърцевината й, както лазерните пулсации на термоядрения реактор преминават през стъклените топчета с деутерий и тритий. Гюрдин абсорбира енергията и придаде на сферата допълнителна скорост на въртене.

Тялото на Хасан се разтърси и той прати нов порив на енергия право към четвъртия възел под сърцето. Целеше се високо, надявайки се ударът да премине над сферата и да удари Гюрдин в главата. Том повдигна леко ръце, сферата от трептящи късчета ги последва, заставайки пред лицето му. И този път светкавицата бе погълната напълно. Сферата се разшири с още пет сантиметра, тъй като парченцата в нея започнаха да се въртят по-бързо.

— Сега разбирам, че счупването на Камъка е било грешка — отбеляза Хасан.

— Дори разделената същина си остава същина — съгласи се Гюрдин.

— Казваш го, но не вярваш в това. Твоята западна наука те е превърнала в затворник на физическите закони. Скоро ще откриеш, че не си в състояние да игнорираш принципа за запазване на масата и енергията.

Хасан изстреля поредната капка от чиста физична енергия и още веднъж камъните я погълнаха и ускориха въртенето си. Сега вече Гюрдин се принуди да разпери ръце, за да задържи между тях сферата.

— Необходима е енергия, за да се задържа енергия, маса — за да се поддържа маса — подигравателно изтъкна Хасан. — Това, с което се справяш в момента, ми стига, за да те задавя с един-единствен удар.

Палестинецът прати последната си въздишка, още един изблик на енергия, и глобусът го погълна. Но Гюрдин вече не беше в състояние — да задържи растящата сфера. Късчетата й летяха по разширяващи се орбити като шрапнелени парчета.

Сферата се увеличаваше като газов облак на избухнала свръхнова звезда, а същевременно енергията й намаляваше и отслабваше, докато накрая едва стигаше, за да стопли въздуха около тялото на Гюрдин.

— Горкото момче — захили се Хасан. — Пак е съвсем голо и беззащитно.

Жерар дьо Ридфорд избяга от задушната сянка на червената кралска шатра и се озова под ярките лъчи на слънцето. Напевът на мюсюлманите се бе поизвисил с половин тон и приличаше на бръмчащи в лятната жега пчели.

Кръгът от рицари, защитаващи шатрата на краля, се беше стеснил около разрушения кладенец и основата на двете Хатински скали. Мъжете се топяха пред очите на Жерар, окъпани в пот под дебелите си стоманени ризници и вълнени наметала. Някои се подпираха на тежките си щитове, с които отблъскваха вълните от мургави лица и тела, и бясно размахващите се закривени ятагани.

Великият Магистър на тамплиерите пое дъх, за да вдъхне вяра на тези войници, олицетворяващи смаляващата се мощ на Латинското царство в Йерусалим, да им нареди да не се предават до края. Но дъхът напусна устните му, без да породи звук. Тези хора бяха на предела на силите си. Една последна атака на сарацините щеше да ги събори, да ги превърне в мъртъвци или в роби.

На лицето на Жерар легна сянка — дали не бе сянката на Смъртта?

Той вдигна очи.

Облак закриваше слънцето и пълзеше на изток. Зад себе си влачеше опашка, свързана с друг, по-голям облак.

Задуха вятър и вдигна прахоляк под краката му.

Жерар огледа небето на изток. Откъм Средиземно море се приближаваше буреносен фронт с черно покривало. Обикновено лятната жега в тази планинска част беше достатъчна да прекърши гръбнака на бурята, преди да е навлязла и на двайсетина мили навътре в сушата. А жегата през този месец бе по-силна от обикновено.

Пред очите на Жерар буреносните облаци започнаха да се събират и да сплотяват своя фронт. По някаква неясна причина той извърна глава на изток, където бе изчезнал първият облак. Там лежеше Галилейското езеро, от където бяха тръгнали първите ученици на Христос — рибарите. Сега вятърът бе разсеял прашната завеса, заради която пристигналите на това място не бяха зърнали водната шир. Жерар мярна сребристата повърхност, която приличаше на грамадно метално острие, забито между щръкналите скали. Първият гръмоносен облак вече се спускаше към езерото, сякаш привличан от блестящата му повърхност.

Още един облак прелетя над главите им като грамадно гарваново крило и температурата на въздуха взе рязко да спада. Беше направо невероятно — хладен мартенски повей насред юлската жега.

Рицарите около Жерар, изтощени от горещината и жаждата, занадигаха глави, като пробудили се от треска болници.

Уплашен трепет премина през първите редици на сарацините. Гласовете им секнаха за миг и продължиха с фалшиви нотки.

Мускулите върху гърдите и корема на палестинеца се издуха, готови да изстрелят нов енергиен удар. Очите му святкаха, подхранвани от стимулиращото въздействие на еликсира и предчувствието за близка победа.

Том Гюрдин изчакваше безстрастно. Ръцете му висяха отпуснати край тялото. Коленете му бяха леко сгънати. Стъпалата му — леко разтворени върху песъчливата почва. За Хасан, който се приготвяше за финалния удар, позицията на неговия противник означаваше смирение и приемане на близкия край, което само подсилваше вярата му в неговата непобедимост. Един познавач на бойните изкуства обаче, и то такъв, който е овладял тайната на ки, щеше да прозре грамадна скрита опасност в тази на пръв поглед невинна поза. Гюрдин пое въздух и издиша бавно.

Хасан сви мускули и прати последен изблик на енергия през делящото ги пространство. С вътрешното си око Том Гюрдин я видя като неясно очертание на едрокалибрен куршум, чийто тъповат връх бе прицелен право в главата му. Докато се носеше, той премина през синята част на спектъра и интензивността на цвета му се усили…

Само дето Гюрдин не беше там, където трябваше да се срещнат. Той не пристъпи напред, нито пък отскочи встрани. Не огъна назад гръб, не извърна рамене. Не сведе бързо глава. Просто изведнъж тялото му изчезна от пътя на смъртоносната пълна.

Потокът от енергия продължи по пътя си и удари едно дръвче зад Гюрдин, като го овъгли на място. Зелените му листа експлодираха и пламнаха.

Хасан изпухтя припряно и пусна още един, по-слаб удар към новата позиция на Гюрдин.

Енергийният поток застигна Том и едва не го обгърна. Но без видимо усилие или движение, Том отново се озова на първоначалното си място.

Хасан пое въздух за трета атака.

— Застани на едно място и се защитавай! — прокънтя гласът му.

— Защо? — невинно заниза Том.

— Не можеш вечно да подскачаш!

— Така ли мислиш?

Хасан изстреля трета вълна. Отново Гюрдин отстъпи встрани.

— Безсмислено е — изграчи Хасан.

— Напълно съм съгласен.

— Няма да победиш с твоите фокуси.

— Не искам да побеждавам. Искам да не загубя.

— Спри и ме остави да те убия.

— Защо?

— За да развържем този времеви възел.

— Чия е ползата?

— На този, който оцелее тук.

— Скоро ще ме молиш да пощадя живота ти, Хасан.

В отговор Убиецът отново започна да събира сили, черпейки от средината на своето същество. Вече личеше, че е преуморен. Гърдите му едва се повдигаха, стомахът му беше хлътнал, сякаш се готвеше за излитане. Погледът му бе прикован върху Гюрдин. Том виждаше, че противникът му се опитва да създаде максимално широка вълна, за да покрие всички места, в които би могъл да се озове след удара. Но една атака, дори психическа, имаше неудобството да черпи от реални сили за ограничен период от време — тя не можеше да бъде насочена към три точки едновременно.

Хасан запрати своя удар. В последната секунда той промени целта си и вместо да стреля към Гюрдин, ориентира изстрела си вляво от него.

Гюрдин пристъпи-без-да-пристъпва надясно. Не се налагаше да избира, защото възприемаше всичко наоколо със скоростта на мисълта и реагираше, без да губи време.

Увлечен от невероятното си усилие, Хасан падна на колене и се подпря на ръба на скалната издатина. Главата му се люшна към гърдите. Не само еликсирът, но и почти всички естествени резерви на организма му бяха на изчерпване.

Три големи крачки, които не предизвикаха и полъх, бяха достатъчни Гюрдин да преодолее делящото ги разстояние. Достигна подножието на скалата и се изкатери до половината й. Ръката му се издигна плавно и сграбчи Хасан в основата на врата. Гюрдин стисна здраво и остави на тежестта на тялото си да ги повлече надолу.

Хасан изхвръкна от гнездото си. Преди да успее да разпери ръце, за да се предпази, главата му се удари в брега на потока. Тялото му я последва под необичаен ъгъл. Сухожилията във врата му изхрущяха.

Дори това не беше достатъчно, за да го убие.

Докато се опитваше да се изправи, Гюрдин го хвана за крака, повдигна го и пак го запрати напред по лице. Вратът на Хасан изхрущя отново, но този път бе строшен и прекъсна потока на жизнените сокове от тялото му.

Ала и това не беше достатъчно, за да се свърши.

Гюрдин опря крак в гърба на Хасан и зарови лицето му в пясъка.

— Порадвай се на създаването на Ахура Мазда — произнесе тържествено той. — Гледай и заплачи!

Хасан изпъшка и вдиша пясък. По тялото му пробягаха мъчителни конвулсии, породени от съпротивлението на плътта. Но когато се уталожиха, възелът — три пространствени и едно времево измерение — в зелената долина край Галилея изчезна в небитието. С него изчезна и Том Гюрдин.

Буреносният фронт, който сега се носеше ниско над Хатинските възвишения, сякаш разпаряше търбуха си в двете щръкнали скали. Първите едри, тлъсти дъждовни капки шляпнаха на земята.

Жерар усети, че нещо го удря по челото. Помисли си, че е камък, запратен от сарацините, но почти веднага усети хладното докосване по бузата си. Въздухът, допреди малко тежък и задушлив, сега беше хладен, сякаш идваше от съвсем друго, невидимо измерение.

Мюсюлманите се огледаха разколебано и по редиците им премина уплашен стон.

— Ударете ги, хора. — Жерар така и не разбра кой произнесе тези думи. Може би беше неговият глас. Важното беше, че прозвучаха тъкмо на място.

— Ударете ги! — извика той. — Напред!

Най-близките рицари го погледнаха изумено. След това се спогледаха помежду си.

— Бий! Удряй! Сечи неверниците!

Вляво от него един дълъг нормандски меч, прав като геометрична линия, се издигаше и стоварваше върху главите на сарацините. Той разцепи нечия глава и в отговор се вдигна страшна олелия.

Още един меч описа дъга и се стовари върху раменете на мюсюлманите.

Със сподавен рев и зейнали уста, сякаш да уловят дъждовните капки, християнските рицари се люшнаха напред, размахвайки около себе си оръжията. Изненадана от тази внезапна контраатака, предната линия на сарацините взе да отстъпва и се сблъска с войниците отзад. Първите падаха, косени от ударите на рицарите, и притискаха телата на своите другари от втората линия, като им пречеха да се защитават. Сега вече французите започнаха да улавят ритъма, сечейки ту наляво, ту надясно, като същевременно пристъпваха равномерно напред. Християнската редица се разгръщаше, осигурявайки място за нови подкрепления от задните редове. Охладени от дъжда и окуражавани от другарите си, френските рицари започнаха да се спускат надолу по склона. И сарацините побягнаха.

— След тях, хора! Избивай до крак! — крещеше Жерар. Скоро само той остана на празното място пред червената шатра. Войниците му бяха преместили битката надалеч. Той извади настървено своя меч и ги последва.

Облегнат на малкото столче пред пианото в бара на хотел „Гесу рекс“, Том Гюрдин свиреше любимия си джаз.

Залязващото слънце обагри върховете на планините в златисто-розово. От минаретата на Саладинската джамия ечеше усиленият от високоговорители глас на мюезина. Гюрдин едва долавяше ритъма на вечерния призив през двойно-изолираните прозорци на хотела. Не му пречеше да свири.

Влезе Ахмед, поръча си чаша ръжено с джинджифил и приседна зад масата до пианото на Гюрдин. Скоро младият арабин клатеше глава в такт с ритъма на музиката. На всеки десет такта той повдигаше чашата и гаврътваше юнашка глътка от питието.

Гюрдин изкара пиесата докрай, пусна капака на пианото и се обърна към Ахмед, докато последните тонове още отекваха в просторната зала.

— Какво става, ефенди? Уреди ли сделката?

— Даже взех парите.

— Двоен лизинг и капацитет от четирийсет милиона барела?

— Точно както го предсказа. Длъжник съм ти, Том. „Коен & Сафуд“, чийто младши сътрудник бе Ахмед, търгуваше с повече суров петрол в Левантия, отколкото „Роял дътч шел“. Том Гюрдин не беше пряк участник в сделката, за която говореха, просто бе подхвърлил няколко имена и бе подшушнал комуто трябва и каквото трябва.

Гюрдин се усмихна, вдигна отново капака и изсвири няколко победни тона.

— Как искаш дяла си, Том?

— Нека е в чипове.

Ахмед изглеждаше изненадан.

— Искаш да кажеш, долу в казиното?

Том Гюрдин се засмя.

— Чакай да ти кажа… Пиер Бутел разкрива ново крило на фабриката си за компютърни компоненти в Хайфа. Говори се, че си търсел съдружници.

Ахмед подсвирна.

— Току-виж съм се превърнал в честен капиталист.

— Роботи от целия свят, съединявайте се…

— Или нещо от тоя род.

Той се извърна към пианото и засвири тиха, успокояваща мелодия.

— Някой ден ще се откажа да свиря за пари, да знаеш.

— Не го прави, Том! — възрази Ахмед. — Няма по-добър от теб в тоя пропаднал град. Пък и ако се откажеш, как ще си печеля мангизите?

— Ще идеш на село. Старият Самюел търси управител за своя кибуц.

— Фермерството е за интелектуалците. Предпочитам да търгувам с петрол.

— Тогава научи се да свириш на пиано.

— Ръчичките ми не ги бива за това. Не са като твоите, Том.

Гюрдин се засмя отново и погледна през прозореца. И друг път бе споменавал, че ще се отказва от пианото, но най-вероятно щеше да свири поне още 900 години. Градът си го заслужаваше.

— Не го сваляй!

— Но легенът е пълен!

— Недей — оххх!

Александра изсипа съдържанието на каменния под, където течността зацвърча и се разля. Искаше да се справи бързо, но и се страхуваше да не си изгори пръстите. Ако чакаше прекалено дълго, легенът се препълваше и се изсипваше в скута й. Отровата бързо прояждаше кожата, както знаеше от горчив опит.

Хасан изкрещя и увисна на оковите, докато тя най-сетне постави отново съдината пред лицето му.

Едва тогава отровата на змията секна. Тя затвори яките си челюсти и прибра страховитите си зъби в леговищата им. Едно грамадно кехлибарено око се извъртя към нея и сякаш и намигна. Ако люспестата кожа около устата можеше да помръдва, Александра би се заклела, че змията се усмихва. Или дори се хили доволно.

Александра не смееше да свали легена дори за миг, въпреки че й тежеше — змията беше ужасно бърза.

Тъкмо когато ръцете й започнаха да отмаляват и легенът увисна надолу под тежестта си, откривайки израненото лице на Хасан, змията отвори рязко уста и от зъбите й бликна отровна струйка.

Хасан изпищя и тя побърза да вдигне отново легена и да го закрие.

— Извинявай! — едва успя да промълви, докато се бореше с болката. Няколко капки бяха отскочили от дъното на легена и бяха попаднали върху лицето и ръцете й. Едва сега, когато беше прикрила очите на Хасан, тя намери време да вдигне края на роклята и да избърше лицето си. А междувременно легенът ставаше все по-тежък…

— Не го сваляй! — помоли се той.

— Но пак се е напълнил!

— Недей — ах — аааааах!

— Ха-ха! Ха-ХААА!

Локи се въздигаше сред звездите, най-сетне освободен от проклятието на Едноокия Один. Веселието, които бликаше от душата му, се превръщаше в чист, кристален смях…

И това го изненадваше!

Хитрецът Локи. Измамникът Локи. Локи, Принцът на безбройните начини… Никога досега обаче той не бе откривал в душата си такива неизчерпаеми запаси от чиста радост.

Не, рече си той, не е съвсем чиста.

Докато летеше нагоре през студения вакуум, той се сети колко много несвършена работа е оставил на планетата Земя. Бяха го лишили от възможността да действа за толкова дълго, колкото разумът на обикновения простосмъртен не би могъл да си представи. И въпреки това, реши ли да напусне играта точно сега, ще я остави по средата — без неоспорим победител.

А и начинът на неговото бягство също оставяше усещане за нещо недовършено. Толкова много удари на сляпо. Толкова много задънени улици. Толкова мъртвородени, безполезни провали. И накрая такъв неуспешен, несръчен опит за преднамерено действие, какъвто би посрамил дори простосмъртния, камо ли един бог.

Локи се начумери за не повече от милисекунда, след това пречупи устремния си възход и се понесе главоломно към Земята. Докато се спускаше към извивката на земната гравитация, за последен път го завладя необяснимо веселие.

— Ах-ха-ха!