Маската на Локи

Сура 5Преследване в пустинята

Старците бяха полегнали върху парфюмирани възглавници и телата им отдъхваха в меки, копринени халати, разтворени на гърдите, където стърчаха посивелите им косми.

Потънал в сънливата пелена на дрогата, Масуд Едноокия се закикоти безсмислено. След това се разтърси от конвулсии, които завършиха с хриплива кашлица.

Хасан, който беше едновременно най-младият и най-старият в стаята, ги наблюдаваше изпод вежди. На младини, когато той беше събрал Убийците от пустинята, пушенето на хашиш бе само средство. Най-бързият начин да откъснеш един млад човек от семейството му, да му дадеш топлина, когато скалните пещери, в които го принуждаваш да се крие, изглеждат най-студеното място на света, да успокоиш желанията му, да го утешиш, когато с течение на времето разбере, че е изгубил завинаги връзката с най-близките си хора и те го смятат за престъпник.

Именно Хасан бе създал мита за Тайната градина. Обещанието някой ден да се озоват в Рая не беше достатъчно за онези, които влизаха в сектата на хашишиюните. Но да посещаваш рая на Земята, роден от изпаренията на погълнатия дим, за това всеки един от тези отчаяни мъже мечтаеше. И Хасан им го даваше.

Беше подбрал внимателно философията си. Новият суфистки мистицизъм и дервишкият начин за посвещаване чрез танцуване до пълно изтощение си паснаха добре с пушенето на хашиш. Така градината се превърна в жадуваната награда за онези, които убиваха по заповед на своя водач. Сляпо подчинение, заради блаженството, себеотдаване и вярна служба, това бяха оковите, с които държеше своята малка група — поне през първия си живот.

Но докъде бяха стигнали хашишиюните сега! Старият Синан, някога опитен боец, се беше сгърбил от тежестта на годините. Смучеше хашиша, сякаш е чист планински въздух. Той и приятелите му живееха като халифи: само спяха и плюскаха, търкаляха се с жени, пърдяха и пафкаха хашиш. От месеци Синан не беше излизал на мисия — дори не беше участвал в подготовката.

Синан се подпря на лакът и махна с ръка на Хасан.

— Вино.

Хасан потопи лакираната купичка в каната до лявата ръка на своя водач и я поднесе към устните му.

Сипан отпи дълбока глътка и премлясна. След това махна немощно с ръка и го отпъди настрани.

— Чухте ли с какво се е захванал оня фукльо Саладин? — попита той.

— Да, такава армия отдавна не сме имали — кимна унесено един от останалите.

— И всичко това, за да прогонят някакъв французин, който можеше да си иде от този свят отдавна — стига да му бяхме пратили някого.

— Това предложение ли е, господарю? — попита тихо Хасан.

— Не, не е. — Синан се закашля болнаво, надигна се и се заметна с джелабата. — Нито един от хашишиюните не бива да се замесва в тоя глупав джихад. Заповядвам… през следващите дванадесет месеца главите на французите да се смятат за неприкосновени. Никой не бива да пострада.

Без да разсъждават, останалите присъстващи побързаха да закимат одобрително.

— Добре ще се посмеем на аюбитите.

— Това ще научи Саладин да не се захваща с битки, които не може да спечели.

— Нека си върви обратно в Египет.

— Да си охлади задника в Нил.

— Но… — Хасан надигна глас, за да разсее тази мъгла на самодоволство. — Няма ли да изпуснем една удобна възможност?

Синан извъртя лице към младия мъж и повдигна вежди, които се събраха като съвкупяващи се дървеници.

— Не е изключено — продължи невъзмутимо Хасан, — със силата, която е събрал, наистина да прогони франките от земята на исляма. Този Рейнал е отвратителна свиня, с окървавени ръце и кал по ботушите. Позволи си да оскърби името на Пророка! — в този момент очите на младия мъж се насочиха към купичката вино, която беше напълнил преди малко. — Този човек няма капчица достойнство, той живее, за да взема, да граби и да насилва.

— В такъв случай вятърът ще го издуха — засмя се глуповато Синан.

— Щеше отдавна да го стори, ако не бяха другите рицари, тамплиерите. Но мисля, че сега имаме подходяща възможност да им стъпим на шията. Да ги смачкаме, да им скършим гръбнака, както копито на кон смазва скорпион в пустинята, а сетне вятърът отнася останките му към Палестина.

— Красиви думи, младежо, но те са с хиляди. И всеки от тях носи тежък стоманен меч и язди грамаден мускулест кон.

— А Саладин е събрал армия от сто хиляди войници, за да ги срази. И ще го направи — в очите на Хасан сияеше такава абсолютна увереност, че другите приеха думите му за пророчество. — И тогава — продължи той, — когато си отидат нашествениците, привикналите да превиват гръб селяни и овчари може би ще поискат повече свобода. Колко дълго абасидите, селджуците и дори аюбитите ще сдържат желанието на палестинците да управляват в собствената си земя? От хиляда години тази страна дава на чужденците всичко, което има. Време е Палестина да даде нещо на собствения си народ.

— Да се управлява сама? — подскочи един от мъжете.

— Чужди господари? Абасидите?

— И този си го бива.

— Синан, твоят чирак бил голям шегаджия.

— Какви идеи!

Синан погледна намръщено Хасан и му махна с ръка да млъкне.

— Стига с този вятър от устата — рече той. — В края на краищата ние сме хора на действието, не на думите.

Сбръчканата му ръка сякаш от само себе си се спусна към наргилето. С опитни движения той нагласи мундщука и даде знак на Хасан да му подаде един въглен от огнището.

Стълб от прах се вдигаше към небето там, където минаваше армията на Саладин.

Настанен удобно върху широкото седло на своя черен арабски жребец, султанът погледна назад към долината. Той, разбира се, не можеше да види прашния стълб. Прахолякът се вдигаше от копитата на конете, яздени от неговите облечени в златисти ризници копиеносци и от ботушите на пешаците. Отблизо той беше като ниска приземна мъгла, стигаща до коленете на конете, на известно разстояние наподобяваше мараня, над която прозираха перата по главите на конниците и щръкналите пики на пехотата. В далечината се превръщаше в облак, който скриваше околните хълмове, подскачащите равномерно глави на конете и островърхите шлемове на техните ездачи.

Но макар да не виждаше прашния стълб, Саладин знаеше за него и си даваше сметка, че може да бъде забелязан надалеч и че всеки, който го зърне, ще разбере какво го е породило.

Но същата информация би могъл да получи и от градския пазар.

Някога Моабският Керак е бил само укрепление на хълма. Построили го в далеч по-спокойни времена, когато пастирите спели под открито небе и решавали споровете си за права върху пасищата и откраднати агнета с острия край на гегата. Сега, през време на християнското господство, стените му бяха подсилени с камък и завършваха с назъбени бойници и стрелкови кули, а под тях зееше ров. От другата страна на рова, в кулите, дебнеха английски стрелци, чийто оръжия мятаха металните си стрели на петстотин стъпки разстояние. Но имаха ли, запита се Саладин, лъконосците на Рейнал сто хиляди стрели?

Керакът бе разположен в далечния край на долината, където се събираха две планински вериги. Задната страна на крепостта беше по-слабо защитена, с по-тесен и плитък ров и не толкова висока стена. Но всяка армия, приближаваща се от тази посока, щеше да се принуди да си събере фланговете и да се притисне между стръмно издигащите се предпланински склонове. Дори неголям отряд християнски конници, прикрити зад тези хълмове, биха могли да нападнат изневиделица и да всеят хаос в редиците на атакуващата армия.

Саладин предпочиташе директната атака, а и без това вече беше известил присъствието си с прашния облак.

— Да не би да се задава буря?

Крал Ги вдигна ръка, за да засенчи ослепителния блясък на юнското слънце. Ръката му се люшна, следвайки движението на коня, и сянката й пробягна през лицето му.

— Едва ли, господарю. Буреносните облаци са с черно дъно — отвърна Амне. — Рядко имат жълт цвят и не се издигат над долината.

Великият Магистър Жерар погледна към Тома зад гърба на краля и се подсмихна презрително.

— В такъв случай трябва да сме съвсем близо до тези голтаци? — продължи Ги с писклив ентусиазъм в гласа.

— Вероятно сме на един ден езда от техния ариергард.

— Може и повече — отбеляза кралят. — Значи няма надежда да ги застигнем още днес следобед? — Той погледна към слънцето. — От зори катерим тия планини. Предлагам да направим стан и да обмислим стратегията.

— Разбира се, милорд, но конете могат да издържат поне още час.

— Аз пък казвам, Магистър Жерар, че тук имаме добра позиция и достатъчно прясна вода. Кой може да знае какво ни очаква по-нататък?

Сега беше ред на Амне да се наведе над коня и да погледне към Жерар, който почесваше замислено брадата си. Не беше в стила на Тома да ехидничи, когато господарят му е в затруднено положение.

След преминаването на Саладиновата армия през тези земи почти не беше останала трева. Водоизточниците бяха изпотъпкани, разкаляни и оставени да изсъхнат на слънцето. Нямаше нито едно подходящо местенце за стануване в цялата долина, нито щеше да има поне още цяла година.

Но би ли се съгласил кралят да преследва толкова дълго Саладин? Изглежда беше твърдо решен да го стори.

Тамплиерите бяха набрали тази армия за Ги — двайсет хиляди конни рицари, французи и англичани — с остатъка от парите, дарени на Ордена от крал Анри за убийството на Тома Бекет, архиепископа на Кентърбъри. Както Ги бе предположил, наложи се да свалят всеки втори войник от стените на Йерусалим и от всички останали християнски крепости в Утремер. Без съмнение това бе последната голяма армия, събирана от Франция в Светите земи. Подобно пророчество не изискваше от Тома да се допитва до кристала.

Като самопровъзгласен защитник на Светия кръст, крал Ги бе настоял да вземат по време на похода парченце от Истинския кръст, което да ги води и защитава в това начинание. Светинята се пренасяше в златно ковчеже и бе показана на всеки един от рицарите, които напускаха стените на Йерусалим през главната порта и покрай хълма Голгота. (Един маршрут, който Амне никога не би избрал, ако му се налагаше да тръгне срещу петорно превъзхождащ го противник). Сега Ковчежето с кръста бе прикрепено към седлото на най-силния и най-храбър рицар. А когато избраникът почувстваше, че тежестта на оказаната му чест е твърде голяма за скромната му душа — както и за издръжливостта на мускулите му, — той щеше да го предаде на следващия избраник.

Амне на два пъти бе отказал тази чест.

Ала по-преди, докато още се подготвяха за похода, бе имал възможността да се приближи до ковчежето, докато още беше положено в параклиса. Късно една вечер, когато наоколо нямаше никой, той отключи катинарчето, повдигна капака и докосна с пръст изсъхналото дърво. Очакваше да почувства вълнение, усещане за сила, каквото му даваше Камъка. Но не усети нищо повече, отколкото ако се бе допрял до ъгъла на масата, или до вратата. Долови слабите пулсации на някога живото дърво, сега само спомен в засъхналите клетки, но подобно усещане бе стаено във всеки дървен предмет. Къде беше агонията на Исус? Позорът на живото дърво, на което бе увиснал? Гневът на Господа Бога, съгледал едничкия си син, принесен в жертва? Нищо от това не бе останало в дървото. Инак Амне щеше да го почувства.

Докато Тома разсъждаваше за мнимата святост на тяхната реликва, спорът между краля и Жерар продължаваше. Амне знаеше, че изходът от този спор ще зависи от това, страхът пред кого надделява в душата на Ги — пред Саладин или Великия Магистър.

— Тъкмо виконтът от Триполи — казваше в този момент Ги, — ме предупреждаваше, че денят, в който срещна в бой Саладин, ще е последният ден от властването ми в Йерусалим.

— И вие му повярвахте? — повдигна надменно вежди Жерар. — Знаем добре колко го бива този ваш виконт. Сир, нима ще се доверите на един предател?

— Когато ми предсказа тази участ, той още не беше подкупен от сарацините.

— Но не и сърнето му, господарю… Знаете, че тамплиерите се заклеха във вярност към вас. Няма да изпуснем тази възможност да сразим веднъж и завинаги Саладин.

— Сигурен съм в това, Жерар. Но аз съм вашият крал и затова нареждам…

— Да, господарю?

— Да вдигнем стана тук.

Султан Саладин погледна към покритото с трупове на хора и животни поле. Всеки от тях бе прикован към земята с една или повече дълги метални стрели, пратени от английските лъконосци.

Труповете не бяха прекарали достатъчно време под слънцето, за да започнат да издават воня на разложено. Но опитът му подсказваше, че скоро издутите им кореми щяха да започнат да се пръскат под напора на събраните в червата газове. Първи щяха да са конете и шумът от спрасканите им търбуси щеше да се чува чак в шатрата му, далеч от бойната линия. След подобна канонада и най-смелият сред войниците му нямаше да посмее да прекоси отново полето.

Не ровът, заобикалящ Керака, бе спрял устрема на атаката му. Саладин знаеше, че може да разпореди на хората си да го щурмуват в името на Аллах, докато го запълнят с телата си и създадат мост, по който останалите да се хвърлят срещу стените.

Степите му бяха донесли поражение. Оцелелите твърдяха, че са високи по сто лакътя. Построени от здрав камък, те бяха иззидани толкова изкусно, че хората му не можеха да открият и най-малка цепнатина, за която да се захванат. А отгоре ги чакаха френските копиеносци, които ловко отблъскваха назад подпрените стълби. Там бяха и прословутите стрелци, които безпрепятствено поваляха един след друг най-смелите сарацини. Но Рейнал дьо Шатийон разполагаше с още средства за отбрана: тежки камъни, котли с врящо олио, кошници с насмолени запалителни топки.

Саладин бе пратил съгледвачите си да дирят и други възможности. Предложиха му да прокопаят тунел под стената, като го подсилват с греди и подпори, а като го завършат, да издърпат подпорите и да съборят участък от стената. Но почвата беше скалиста, а далекобойността на английските лъкове изискваше да започнат тунела отдалече, което означаваше, че ще копаят поне два месеца. Освен това стени с толкова дебели основи изискваха дваж по-голяма подземна кухина, за да бъдат срутени поне отчасти. Задача, която караше дори Саладин да поклаща недоверчиво глава, макар да бе надарен с огромно въображение.

Известно време султанът обмисля възможността да превземе крепостта с измама. Например, би могъл да покани Рейнал и хората му на преговори — европейците ужасно си падаха по приказките. А по време на срещата някой от хашишиюните да метне примка на шията на принца на Антиохия. И нека шейтанът се занимава с последствията.

Но и тук Саладин удари на камък — хашишиюните бяха отказали да участват в обявения от него джихад. А никой от помощниците му не бе опитен в подобно дело.

Оставаха няколко възможности. Да обсаждат стените на крепостта с надеждата Рейнал някой ден да се предаде, но отвън воините му щяха да са подложени на глад и жажда, докато вътре принцът разполагаше със солидни запаси от храна и няколко извора, както и сянка над главите на хората си. При подобно положение първи, естествено, щяха да клюмнат сарацините. И тогава, забравили джихада, щяха да се изнижат един по един, докато огромното море от хора и животни се стопи до локва сред дюните.

Или да чака, докато армията на крал Ги — за която вече се говореше по пазарищата — го нападне в гръб. Не беше чак толкова голяма, че да го разбие отведнъж, но срещата с нея щеше да му струва живота на още скъпоценни войници.

Ако ще взема главата на Ги, по-добре да го стори някъде, където ще е в състояние да разтвори широко уста, за да го погълне наведнъж.

— Мустафа! — извика той.

— Да, господарю?

— Армията да се готви за оттегляне.

— В каква посока ще пожелае пресветлейшият?

— На север. Към Галилейското езеро.

— Разбрано, всемогъщи.

— Там има още няколко християнски крепости, с които можем да си опитаме силите. Рейнал ще ни почака тук.

— Да, господарю.

— Отишли са си? Какво искаш да кажеш с това, че са си отишли?

— Няма ги в равнината, милорд.

— Не може да бъде! Ей, момче, ти май още спиш!

— Не, милорд! В долината не е останал нито един сарацин!

— Няма да повярвам, докато не го видя с очите си!

Жерар дьо Ридфорд се надигна от стола и погледна на север, над върховете на франкските шатри.

— Нищо не виждам от тук. Тома, ела ми помогни да се покатеря!

Великият Магистър постави крак на стола, стъпи с другия на гърба на Амне и проточи врат.

— Прахолякът ми пречи да видя — измърмори недоволно той.

— Поне знамената им не виждаш ли? — попита Амне.

— Нито едно… Но дали ги развяват толкова рано сутрин? Може нощем да ги сгъват.

— Мисля, че ги оставят на пръти, както нашите.

— Тогава сарацините наистина са си тръгнали. Дявол ги взел!

— Това не е ли хубаво?

— Не и когато се надявах да ги притисна към стените на Керака и с помощта на Рейнал да ги смачкам.

— Рейнал известен ли беше за този план, милорд?

— Още не. Щяхме да му пратим съобщение, когато приближим и се подготвим за удар.

— Аха, съобщение. С гълъб, предполагам?

Жерар изгледа свъсено Амне.

— Гълъб или нещо подобно. — Той скочи на земята и си изтупа ръцете. — Някой да съобщи на краля!

— Да, Ги няма да остане доволен! Жерар се намръщи отново.

— За глупак ли ме вземаш, Тома?

— Не, милорд.

— Гледай да е така.

— Отишли си значи? — повтори крал Ги, вдигнал лице над легена. От брадата му се стичаше ароматизирана с розово масло вода.

— Така изглежда, господарю — кимна Жерар.

Той и всички останали главни рицари се бяха събрали пред шатрата на краля. Грамадната палатка беше истинско произведение на шивашкото изкуство — централният й павилион покриваше кръгло пространство, достатъчно просторно да побере всички придворни благородници. Имаше и няколко странични помещения, свързани с платнени проходи, където бяха разположени спалните, столовата, стаята за лични аудиенции и отделението за забавления.

За да се разпознава отдалеч, кралската шатра бе оцветена в яркочервено и имаше тъмночервени завеси от брокат отвън на прозорчетата, върху които бяха избродирани ликовете на дванадесетте апостоли и гербовете на френските благородници, представени в Светите земи. Говореше се, че шатрата била подарък от Сибила, първопричината за щастливата участ на крал Ги.

— А-хъм! — Звукът стресна Жерар, който се любуваше на този замък от плат. Крал Ги бе протегнал ръка с обърната нагоре длан. Великият Магистър побърза да преметне през нея ленена кърпа. Кралят избърса лицето си.

— Значи сме ги подплашили — заключи той.

— Така изглежда, сир.

— Накъде са тръгнали?

Жерар не бързаше да отговори, сякаш преценяваше думите си. Амне се възхити от дипломатическите му умения.

Имаше само една посока, в която би могла да тръгне сила с подобни размери: на север, покрай Моаб и после към Галилейското море. Саладин предвождаше колона от сто хиляди мъже, само една осма от тях конници и поне половината от това число — прислуга, роби, готвачи и коняри, лакеи и шпиони, както много товарен добитък и търговски кервани. Би било истинска лудост да ги преведе през планинските вериги на запад и на изток. От времето на Ханибал никой не бе опитвал подобно нещо. Да ги върне на юг би означавало да изгуби елемента на изненада — защото тогава трябваше да преминат през лагера на краля. Не, единствената разумна посока беше на север, покрай крепостта на Рейнал.

Щом кралят не бе в състояние да го определи от пръв поглед, значи въобще не беше поглеждал картата и не заслужаваше да предвожда армията срещу Саладин. Амне дори остана изненадан от категоричността на последната мисъл — крал Ги не заслужаваше да застане начело на армията си. Интересно какво смяташе по въпроса Жерар?

— Сир, не зная какво да ви отговоря. Възможно ли е да са се отправили на север?

— На север? — Ги изглежда обмисляше това ново предложение.

— На север, господарю.

— На север… и да заобиколят Рейнал, така ли?

— Колкото и да изглежда невероятно, сир.

— Ами да, невероятно е. Струва ми се, че нашият приятел Рейнал е бил крайната цел на тази разходка.

— Така се говореше. Но кой може да проумее мислите на тези араби?

— Кой наистина? — съгласи се кралят.

Амне стисна зъби. Не разбираха ли какво е намислил Саладин? След като избегна несръчния им опит да го притиснат към стените на крепостта — обречен на успех, колкото този на мишка да притисне в капан мечка — и след като изгубиха желание да изкарат Рейнал от дупката му, Саладин и войските му сега примамваха християнската армия навътре в пустинята. В голата, безжизнена пустиня. Пустинята на сарацините, където всеки камък и всеки пастир щеше да е на тяхна страна — сякаш вълкът се нуждаеше от съюзници, когато си е у дома!

— Ние, естествено, ще ги последваме — заяви крал Ги.

— Да, милорд — отвърна Жерар. — Това е и моето най-съкровено желание.

— Сега вече ги погнахме, а?

Сред подрънкването на конска амуниция, пръхтенето и трополенето на коне, стърженето на оръжия в каниите и поскърцването на кожените седла Тома Амне реши да потърси малко покой за изтерзаната си душа. Той пъхна под наметалото кесията с прахове и есенции и се отправи на изток, далеч от лагерната глъчка.

— Господарю? — викна подире му Лео. — Къде отивате?

Амне се поизвърна и махна с ръка надолу.

— Да оставя ли коня?

Амне кимна отсечено, без да го е грижа дали Лео е схванал жеста му. След това загърби лагера и се отправи навътре в пустинята. Бодилите на полуизсъхнали магарешки тръни разкъсаха полите на наметалото му и задраскаха по металните брънки на ризницата му.

— Накъде тръгна сега Тома? — чу някой да подвиква отзад.

Докато дойде отговорът, вече беше твърде далеч, за да го чуе.

След около две хиляди крачки дори тътнежът от копитата на тежките, бронирани коне се изгуби сред свистенето на вятъра.

Тома се спусна в коритото на изсъхнала река, където в пясъка личаха някогашни меандри и делти, а растителността е била обилна. Амне коленичи в ниското да провери дали духа вятър. Въздухът бе почти неподвижен.

Той се наведе, разчисти пясъка пред коленете си и постави върху него кожената торбичка. Наблизо имаше шубрак от изсъхнали от слънцето бодили и той ги изтръгна заедно с корените. Няколко трънчета се забиха в мазолестата му длан.

Тома се върна на разчистеното място и хвърли отгоре съчките. От торбата извади малко шишенце от тъмнозелено стъкло, леща за разпалване на огън и кесия, в която имаше смес от билки и мазила — последната пораждаше плътен дим, по който можеше да предсказва на светло. Накрая от един таен джоб извади кожената торбичка с Камъка.

Приклекнал в сянката на брега, Амне оформи плитка вдлъбнатина до съчките и положи Камъка в нея. След това изсипа сместа от кесията в шишенцето и го нагласи върху купчината сухи стебла. Накрая, с помощта на лещата фокусира лъчите на слънцето върху стритите листенца под съчките и ги раздуха, за да пламнат.

Докато пламъчетата се разгаряха, Амне свали наметалото си и го опъна с ръце така, че да защити огъня и Камъка дори от най-слабия полъх на вятъра. След това се отпусна с кръстосани нозе и зачака.

Сместа в шишенцето изсъска веднъж и после отдели облак мазен дим. Размириса се на розово масло и мащерка.

Амне впи очи в извивките и гънките на изпаренията, търсейки някакви знаци.

Постепенно се оформиха контур на скула, заврънкулка на мустак, кухина на очна орбита. Лицето, което преследваше Амне от месеци, сега го гледаше от дима. В началото Тома го беше помислил за Саладин, прочутия сарацински пълководец и фактическия владетел на местното население в Утремер. Нормално беше този човек да присъства във всички предсказания, които Тома правеше за тамплиерите, за френското господство на Йерусалим или за земята между река Йордан и морето. Но след като се срещна със султана, вече знаеше, че не той е човекът от дима.

От гърлото на шишенцето бликна нова порция дим, лявото око на лицето започна да се подува и разширява и вътре в него се пръкна зрънцето на малък глобус. Той прерасна в топка с мътновата повърхност, гладка и сияеща като пълнолуние. Не беше око. Очите на страховитото лице, които бе виждал преди, имаха тъмни зеници и проблясваха злобно и заплашително. А тази топка започна да се върти около оста си.

Нов полъх на дима изрисува отчетлив контур върху повърхността на глобуса. В началото Амне не знаеше на какво да го оприличи, но сетне нещо с формата на ботуш привлече вниманието му. Приличаше на карта на Средиземноморието, защото в средата й се мъдреха очертанията на Апенинския полуостров. Вдясно от него изплуваха по-масивните форми на Гърция и под нея — щръкналият палец на Мала Азия. Тези контури бяха подвижни като исторически граници на царства и империи, на сфери на влияние и хегемонии.

Глобусът продължаваше да се върти и на преден план изникна крайбрежието на юг от Мала Азия. Сега картата започна да се увеличава и малките детайли постепенно застанаха на фокус. Първо извивката на Синайските планини, след нея вдлъбнатината на Мъртво море, Галилея и между тях — правата линия на река Йордан.

Пред погледа на Амне долината на река Йордан се уголеми. Речното корито наподобяваше вертикална цепнатина върху портокалова кора. Внезапно глобусът изчезна в един по-плътен изблик на пушек. Под дима се показа сиянието на Камъка, което според Амне управляваше всички тези видения. От Камъка — както никога досега — се стрелкаха червени и оранжеви лъчи, бликащи като изригвания на нагорещена лава и искри от кратер на вулкан. Амне почувства горещината му върху лицето си. Във фокуса от лъчи имаше нещо ярко и златисто, като черпак с разтопен метал, протегнат от невидима ръка към него. Без да помръдва, той почувства, че се накланя напред, притеглен от сила, по-могъща от земното привличане, откъснат от пространството и времето. Горещината ставаше все по-нетърпима. Светлината — още по-заслепяваща. Тялото му продължаваше да се навежда напред. Той гореше. Пропадаше…

Амне разтърси глава.

Камъкът, все още положен в пясъчната ниша, бе само съвсем пред лицето му. Повърхността му беше тъмна и непрозрачна. Светещата сърцевина беше угаснала. Шишенцето върху огъня беше празно, само на дъното му имаше малко черна, засъхнала коричка.

Амне отново разтърси глава.

Какво означаваше това видение — дали не му показваше края на света?

Нима е възможно да го предизвика само с шепа ароматични смески?

Той протегна разтреперани ръце към Камъка и го прибра в торбата. Беше съвсем хладен на допир и Тома дори не забеляза, че върховете на пръстите му превръщаха медните закопчалки на торбата в златни катарами. Скочи и се загърна с наметалото.

За миг се поколеба дали да не вдигне шишенцето от пепелището, но реши, че още е твърде нагорещено. Щеше да му отнеме доста време да го почисти и той го претърколи настрани, след което го стъпка с решителен жест в пясъка. Накрая се наведе и разпръсна с ритник пепелта и стъклените парченца.

След като прибра грижливо кесията с есенциите под наметалото си, Амне се изправи отново и се огледа, сякаш виждаше пустинята за пръв път. Сега вече знаеше в каква посока ще тръгне. Трябваха му само кон, меч и броня.

Дали Лео беше оставил коня? Той изкатери пресъхналия бряг и пое назад към празното място, където допреди час се нижеха конниците от армията на крал Ги. Изведнъж осъзна, че времето не чака, и се завтече.