5.

В Абатството сме си самодостатъчни в почти всяко отношение. Събираме миди, яйца на птици, боровинки и плодове от планината и морския бряг. Имаме кози, от които получаваме мляко, сирене и месо, и отглеждаме зеленчуци в една от долините между Абатството и Отшелническия храм. Също така в близост до Отшелническия храм има няколко маслинови дръвчета и лозя, а мед получаваме от пчелните кошери на сестра Мареане. Но ни се налага да закупуваме зърно, риба, сол и подправки, както и платове за дрехи и тамян за кадилниците ни. Всички тези неща изискват сребро, но Абатството разполага с предостатъчно количество и от него благодарение на кървавия охлюв.

Кървавият охлюв е единственият начин платът да се боядиса в истински тъмночервен цвят. Можеш да получиш голямо разнообразие от червеникави оттенъци, използвайки различни растения, но никое от тях не дава същия дълбок и наситен яркочервен цвят, който произвежда кървавият охлюв. Разбира се, мисля, че цветът е красив, но все още ме изненадва фактът, че е толкова търсен из всички познати земи и че цената му е толкова висока. Кървавият охлюв боядисва в червено кралските одежди и дрехите на богатите. Само онези с тежка кесия могат да си позволят този цвят. Кървавият охлюв е дал името на Червеното абатство, или поне така си мислех, но когато го споменах на сестра О, тя отвърна, че за това вероятно е имало няколко причини. Било свързано и със свещената животворна кръв и други неща, които все още не разбирах напълно.

Когато майка все още е била малко момиче, червената боя от кървавия охлюв не се продавала на същата цена като днес. По онова време кървавите охлюви били събирани на различни места, включително и на много от островите на Валерия и дори толкова далече на запад, като например в Лонгхорн. Чувала съм, че валерийският народ произвеждал боята си, като събирал охлювите в големи бурета и ги оставял да гният на слънцето. Всяко лято вонята се разпространявала из целия валерийски архипелаг и не отшумявала в продължение на няколко седмици. Накрая кървавите охлюви били унищожени напълно като вид. Не останал нито един.

Но на нашия остров все още има процъфтяваща колония. Ние използваме алтернативен метод за произвеждане на боята.

Събирането на охлювите се осъществява в разгара на пролетта, след пробуждането на Пролетната звезда. Извършваме благодарствени обреди в Храма на Розата, преди да настъпи лятото. Запалваме голям огън на открито, за да изгорим всички отпадъци, изкарани от водата на сушата или довеяни от сезонните бури, а след това чакаме подходящ ден, в който времето да е хубаво.

За кървавите охлюви отговаря сестра Лоени. Тя решава кога да се събират, организира всичко и надзирава процеса на боядисване. Освен това тя е натоварена с осъществяването на търговията, заедно със сестра Верк. Суровият й поглед може да повиши цената до невиждани висини. Несъмнено всичкото това сребро не лежи бездейно в дъното на сандъка на майка. Послушниците, които напускат Червеното абатство и се завръщат във външния свят, вземат със себе си сребро, за да могат да сторят това, което е необходимо. Да изградят лечебници и да основат училища. А може и да подобрят условията за живот в родните си земи.

Понякога си мислех за това. Среброто, което можех да взема, ако се върнех у дома, при мама и татко. При сестра ми и брат ми. Какво можех да направя за тях и за цялото село. Край на гладните зими. Обувки и дебели кожуси за всички. Помислих си за Анер; сигурно има и други деца като нея, които умират от глад.

Но в такъв случай ще трябва да напусна Абатството. Да изоставя всичките си приятелки, утринното измиване, лунния танц, уроците, Градината на познанието, козлетата на сестра Мареане, котенцата. Да изоставя сигурността, че никога няма да изпитам глад. Да изоставя сестра О и съкровищницата.

Сестра Лоени си мисли, че толкова много превъзхожда всички останали, понеже е служителка на Кръвта. Това наистина й дава особени отговорности в Храма на Розата по време на кървавите обреди, но не е основателна причина да бъде толкова надменна. Служителката на Розата е най-важната служителка след майка, но тя е най-скромната от всички сестри.

Тоулан, послушницата на сестра Лоени, ми е близка приятелка. Много се разочаровах, когато миналата година я привикаха да стане послушница на Кръвта. Тя се различава толкова много от сестра Лоени. Йоем би подхождала повече! Мислех си, че Тоулан щеше да е ужасно нещастна в тази си роля. Аз със сигурност щях да бъда неутешима, ако трябваше да работя всеки ден със сестра Лоени. Но когато проявих съчувствие към съдбата й, Тоулан само ми се усмихна.

— О, просто не обръщам внимание на всичките й поучения и мъмрения. Когато най-накрая престанах да ги слушам, чух всичко, което се спотайва зад тях. Тя е насъбрала много знания и приема ролята си много сериозно. Няма да остави кървавите охлюви да измрат. А и като служителка на Кръвта имам възможност да изследвам някои от най-дълбоките загадки на Първата Майка.

Тоулан винаги е била най-разумната сред послушниците. Когато останалите се измъквахме от възхваляващия ритуал, за да отидем да плуваме, или се криехме в козарника, за да избягаме от някое досадно задължение, Тоулан не ни обръщаше внимание и търпеливо продължаваше да изпълнява задачите си. Тя никога не би ни издала и въобще не е скучна, просто е сериозна. Като малка видяла как родителите й починали от ужасна болест. След това сам-самичка предприела дългото и опасно пътуване до Абатството. Дълго време си мислех, че ще стане послушница на сестра Нар, тъй като се интересува живо от билки и лечебни техники. Но тя твърди, че иска да се задълбочи в загадките на Първата Майка.

Тази пролет бяхме благословени с хубаво време. Не се извиха внезапни пролетни бури, времето беше меко и приятно и когато Пролетната звезда се събуди, Бялата дама все още носеше снежната си корона и склоновете й бяха покрити с толкова много бели цветчета, че цялата планина изглеждаше така, сякаш имаше снежно наметало.

След като извършихме обредите на възраждането и майка направи приношенията, всяка утрин ни посрещаше с прекрасно време. Но въпреки това сестра Лоени положи много усилия да подбере идеалния ден, в който вятърът да духа от североизток, за да е сигурна, че събирането на кървавите охлюви ще протече възможно най-гладко.

Най-после една сутрин бяхме събудени от тихия звън на Кървавата камбана. Въпреки че бях предупредила Яй, тя все пак подскочи ужасено в леглото.

— Това е началото на седмицата, в която събираме кървави охлюви! — рече Енике. — Край на уроците! — Тя изхвърча от леглото си и издърпа Яй на крака. — Всеки ден сме на открито! Край на приветстването на слънцето, край на миенето и на скучните задължения!

Усмихнах се накриво. Край на чудесните уроци, на храненето в Къщата на огнището и на вечерите в съкровищницата. Разбира се, и аз се радвах, но по различни причини. Събирането на охлюви е единствената работа, която всички сестри и послушници извършват съвместно, а аз много обичам, когато всички се събираме заедно. Придружават ни дори и сестрите от Отшелническия храм. Единствените, които остават в Абатството, са най-възрастните сестри, чиито гърбове вече не могат да се превиват над охлюви и кошници.

Събрахме се в двора пред Къщата на огнището. Сестра Мареане и Дори бяха впрегнали двете ни магарета в двуколки, натоварени със спретнати кълба от копринен конец и вълнена прежда. Тоулан и сестра Лоени раздадоха кошници на всички, дори и на майка, и после излязохме от Абатството през козята врата.

Островът ухаеше на мед и роса, докато се изкачвахме по пътечката, криволичеща покрай планинските склонове, и си спомням, че си мислех, че дори не бих могла да мечтая за подобно място, когато живеех в родното си село. Място, изпълнено с топлина, храна и познание. Животът в Ровас беше като пещера, където никой не подозира за съществуването на външния свят и всички познават само студения мрак на пещерата. Да се озовеш в Абатството и да се научиш да четеш е като да отвориш голям прозорец и да бъдеш залят от светлина и топлина. Вдишах дълбоко и изпитах дълбока благодарност, че усещам храната в стомаха си, слънцето на лицето си и свежия пролетен бриз около краката си. Щастие — помислих си. Това е щастие.

Сестрите вървяха пред мен в най-грозните си, най-износени и най-изцапани дрехи, с навити панталони. Те се смееха и разговаряха помежду си и можех да чуя как дълбокият глас на сестра О се откроява сред другите. Яй пристъпваше до мен, пръстите й бяха сграбчили здраво дръжката на кошницата, а Хео подскачаше зад мен с най-добрата си приятелка Исми, малко червенокосо момиченце от Валерия, което беше с нас от миналото лято. Зад тях Енике и по-малките послушници пееха песничка:

Котка спи на парещ каменен зид,

скок-подскок, мое малко жабче!

Вятърът надува рога от сребро,

скок-подскок, мое малко жабче!

Девойка чака в роба кървавочервена,

нагиздена като божия невеста,

но съпругът й е в златна клетка,

скок-подскок, мое малко жабче!

Обърнах се да ги погледна. На всяко „скок-подскок“ всички малки послушници правеха един голям жабешки скок и се заливаха от кикотене. Двуколките, теглени от магаретата, се движеха зад тях, а най-отзад бяха по-големите послушници, чиито кърпи се развяваха нежно на фона на ярката слънчева светлина.

Обърнах се към Яй.

— Ще лагеруваме на брега, поне тази вечер. А може и за по-дълго, ако времето остане толкова хубаво. Някога спала ли си на открито?

— Не. На момичетата беше забранено да напускат дома си след залез-слънце.

Това беше първият път, когато споменаваше стария си живот. Беше ми толкова любопитно от кои земи е дошла. Първоначално си помислих, че може да е от Девенланд, но косата на Яй беше твърде светла, за да е от този край. Не смеех да попитам.

— Може да е малко неудобно и ми е трудно да заспя първата вечер, макар и да съм изморена от дневната работа. Но има предостатъчно звезди, в които да се взираш, ако не можеш да заспиш.

Ниска стена минава покрай първата част от пътя. Тя предпазва вървящите да не паднат от стръмните склонове на урвата, където е разположено Абатството. Малката червенокоса Исми изтича покрай нас и скочи върху стената. Тя разпери ръце и безстрашно запристъпва по нея.

— Вижте ме! Сега съм по-висока от всички вас! — засмя се победоносно. Преди да имам време да реагирам, Яй се спусна към нея и ядосано я свали от стената.

— Можеше да паднеш! — Тя се наклони, за да погледне отвъд стената. Долу пенеща се бяла морска вода се блъскаше в назъбените скали.

Исми само се засмя и се изплъзна от ръцете й. Малките момиченца са склонни да вярват, че са неуязвими, а Исми несъмнено е по-дива от повечето си връстнички.

Не след дълго стръмната пътечка се изравни и ние тръгнахме по южната страна на планината. Вървяхме през лозята, където току-що бяха започнали да се появяват листа по лозите.

— Тук сестра Кирали и послушниците й отглеждат грозде за стафиди — казах и посочих с ръка. — На някои празници в зимната ни овесена каша слагат стафиди. А маслиновата ни горичка е там долу, в долината, в близост до залива.

Яй засенчи очите си с ръка, заслепена от слънчевата светлина, отразяваща се във водната повърхност.

— Морето е толкова голямо — рече тя — и непрестанно сменя цвета си, и то почти мигновено. Мога да го гледам вечно и никога няма да се отегча. А хоризонтът… понякога е толкова остър, като острието на нож, но друг път почти не можеш да го видиш през омарата на жегата или дъжда.

— Родният ти дом беше ли много далече от морето?

Тя наведе глава.

— Не. Но така и не го видях. Никога не се отдалечавах от бащината си къща и от оризовите полета в долината. Когато бях много малка, ми се позволяваше да ходя със семейството си на Празника на цветовете, но след това баща ми реши, че момичетата трябва да си стоят у дома.

Значи семейството на Яй е било многодетно.

— И аз не бях виждала морето, докато не стигнах в Муерио — казах аз. Яй ме погледна въпросително. — Това е пристанището на Валерия. Повечето момичета, които идват тук, отплават оттам. Бях виждала доста големи езера по време на пътуването си на юг, но нищо не можеше да ме подготви за морето. То е безкрайно. Бях толкова изплашена, когато се качих на лодката. — Засмях се при този спомен, но Яй беше сериозна.

— И аз се страхувах. Но не от морето.

— Мареси! — Хео ме дръпна за ръката. — Мареси, разкажи ни история!

Усмихнах се на искреното й малко личице.

— Хео, не е възпитано да прекъсваш по-големите.

— Да, но вие само говорите ли, говорите. Исми също иска да чуе история!

— Да ви разкажа ли онази за Бялата дама и защо тя винаги носи шапка, изтъкана от сняг.

— Не, моля те, Мареси, разкажи ни историята за разбойниците, които нападнали Абатството! — Исми сграбчи другата ми ръка. Погледнах към Яй. Вероятно това не беше подходяща история за нея; може би щеше да я изплаши. Но все пак имаше щастлив край.

— Това се случило няколко години след като първите сестри пристигнали на острова с кораба Наондел. Вече били изградили Къщата на познанието и

Сестринската къща и работели по Храма на Розата. По онова време Сестринската къща била много по-малка, защото имало само седем сестри. Хео, спомняш ли си имената им?

— Кабира, Кларас, Гарай, Естеги, Орсеола, Сулани и… — Напълно съсредоточена, тя прехапа устни. — Никога не мога да си спомня последната.

— Казвала се Даера и била първата служителка на Розата. — Преместих кошницата в другата си ръка и погледнах към Яй. — Вижте, това е пътят, който върви на север, към долината между Абатството и Бялата дама, където са посевите ни. Оттам пътят води до Отшелническия храм, но ние следваме южния склон на Бялата дама, надолу към южния бряг на острова. Там е равно и е подходящо за събиране на охлюви.

— Довърши историята! — изхленчи Исми.

— В онези дни Абатството не разполагало с много сребро. Сестрите все още не били открили колонията на кървавите охлюви. Те били твърде заети с изграждането на Абатството, с построяването на къщите и събирането на повече знание. Не мисля, че тогава тук е имало послушници, но не съм сигурна.

Мисля, че мълвата за Абатството все още не се била разпространила.

— Но въпреки това дошъл кораб! — каза Хео. — И то голям!

— Да, доплавал голям кораб с остър нос и червени и сиви платна — кораб, подобен на Наондел. В нито една от книгите, които съм чела, не се споменава изрично, но мисля, че може да е пристигнал от източните земи, както и първите сестри. На кораба имало зли мъже. Те искали да отмъстят на първите сестри заради насъбраното познание. Може би искали да им отмъстят и заради самите тях.

Яй се препъна. Хванах ръката й, за да й помогна да се изправи, и я задържах малко, докато се стабилизира на краката си.

— Това се случило, преди да бъде построена външната стена, затова Абатството било напълно беззащитно. Една нощ, докато сестрите спели, мъжете влезли направо в пристана. Но островът не спял. Щом мъжете стъпили на сушата, всички птици на острова подхванали своята особена песен и събудили сестрите. Те веднага побягнали към Къщата на познанието.

— Защо са отишли там, Мареси? Защо не са се качили в планината?

— Не знам, Хео. Може би са искали да защитят познанието от мъжете?

— Как можеш да защитиш познанието?

— То се съдържа в книгите например. Сега не ме прекъсвай повече. Сестрите побягнали към Къщата на познанието, а мъжете обсадили сградата. Мъжете били много и превъзхождали числено сестрите. Те имали остри мечове, които блестели на лунната светлина. Опитали се да проникнат в къщата, но не успели. Помъчили се да разбият прозорците, но сякаш стъклата им били направени от камък. След това се пробвали да подпалят къщата и първоначално им се сторило, че са постигнали успех. От дървото на вратата и на покрива започнал да се издига пушек и мъжете се зарадвали. Не след дълго сестрите щели да изгорят вътре в къщата, заедно с цялото си познание. Но тогава един мъж, който бил останал на кораба, се присъединил към тях и щом видял огъня, побеснял от гняв. Той изревал, че техният господар им бил заповядал да отнемат силата и познанието на жените и да му ги върнат. Нямало значение дали сестрите щели да умрат, но познанието не трябвало да бъде изпепелено. Мъжете трябвало незабавно да потушат пожара.

— Виждала съм белезите — прошепна Яй с очи, вперени в пътя под краката й. — По вратата на Къщата на познанието. Следите, оставени от огнените пламъци, ще останат там завинаги.

Щом изрече тези думи, осъзнах, че е права. Долната част на вратата е почернена с древни сажди.

— Тогава мъжете казали, че ще ги изчакат сами да излязат. Жените щели да бъдат принудени да напуснат убежището си, когато останели без храна и вода.

Затова мъжете седнали на земята, кръстосали крака и се подготвили да чакат колкото било необходимо.

— Но тогава ги видели! — Хео вече не можеше да се удържи. — Лунните жени!

— Точно така! Докато мъжете седели с мечовете в скутовете си, готови да посекат сестрите, ако се осмелят да излязат, внезапно усетили, че земята започва да се тресе. На планината над Абатството те зърнали седем гигантски жени, спускащи се бързо надолу. Жените били сребристобели и изглеждали така, сякаш били изтъкани от лунна светлина, но земята се тресяла и треперела под стъпките им. Дългите им пуснати коси плющели като камшици срещу планинския склон, отскубвайки цветя и малки дървета. После те засияли още по-силно и въпреки че мъжете извърнали лицата си, обзети от дълбок страх, сиянието на жените се отразило в лъскавата повърхност на мечовете им и ги заслепило. Когато мъжете вече не можели да виждат, седемте гигантски жени сграбчили огромни скални блокове и ги метнали към тях. Скалите не засегнали сградите на Абатството, но се стоварили върху мъжете и ги отнесли дълбоко в океана.

Всички се умълчахме.

— Казват, че земята, където седели мъжете, била залята с кръв. — Погледнах към Яй. Беше мъртвешки бледна, но спокойна. — Скалите, които не се претърколили в океана, залегнали в основата на външната стена.

— Откъде се появили гигантските жени? Сестрите били в Къщата на познанието, нали?

— Не знам, Хео. Може би са били призовани от самия остров. Може би първите сестри били способни на повече, отколкото предполагаме. Случило се е твърде отдавна, за да знаем със сигурност.

Хео и Исми побягнаха надолу по пътя, ритайки камъчетата и крещейки, че са гигантски жени, изтъкани от лунна светлина. Яй ме погледна със сериозно изражение.

— Мислиш ли, че птиците пак ще ни събудят? Ако някой дойде?



Стигнахме до брега малко след пладне. Слънцето се намираше на най-високата си небесна точка, обливайки ни с лъчите си. Южният бряг на острова е единственото място, където планината не се забива право в морето, където най-ниските склонове на Бялата дама се изравняват в хълмисти скални слоеве, простиращи се надолу към водата. Брегът е плитък и е идеален за събиране на охлюви. Седнахме под групичка от харнови дръвчета, за да похапнем хляб и сирене, които сестра Ерс и Йоем ни бяха раздали. Сисил, другата послушница на сестра Ерс, обиколи всички ни с каменна стомна, пълна с изворна вода, която бяха държали студена под чилетата прежда в двуколките.

Тогава сестра Лоени помоли за внимание.

— Повечето от вас знаят какво да правят. Яй и Исми, наблюдавайте останалите. Напълнете кошниците си с охлюви и после ги донесете тук, при мен и Тоулан, за да ви покажем как се извършва боядисването. И се отнасяйте внимателно с охлювите! Те не бива да пострадат.

Всички нагазихме в студения океан. Малките послушници подскачаха и се смееха, а сестрите бяха бдителни и спокойни. Яй не се отделяше от мен и аз й показах как да открива малките струпвания от кървави охлюви, залепени здраво за скалите, и как внимателно да ги отделя и да ги слага в кошницата. Охлювите се прилепват към скалите с удивителна сила, затова е нужно доста време, за да ги отделиш, без да ги нараниш.

— Мислех, че са червени — каза Яй, след като успешно извади първия си охлюв. — Те изглеждат бели като седеф.

— Червеното е отвътре — отвърнах аз и сложих охлюва в кошницата си. — Ще видиш.

Когато напълнихме кошниците си, ги занесохме до дървото, където сестра Лоени и Тоулан бяха сглобили импровизирана масичка от четири дълги дъски, поставени напречно на двуколките. Магаретата пасяха под съседните дървета.

Тоулан ни показа къде да оставим кошниците си, после разви една ролка копринен конец, докато дължината му не стана три пъти колкото масата. Когато кървавите охлюви се изплашат, изпускат скъпоценния червен пигмент, който е дал името им. Сестра Лоени подаде един охлюв на Яй и й показа как да го изплаши, като почука с нокътя си върху черупката му и после веднага натрие конците с него. Веднага щом охлювът беше отделил цялата си боя, го поставяхме в празна кошница и взимахме следващия.

Това е доста бавен начин за боядисване на конец. Ако следвахме стария валерийски метод, оставяйки охлювите да умрат и да изгният в големи бурета, за да извлечем цвета, бихме могли да боядисаме по-голямо количество и да спечелим много повече сребро. Но тогава кървавите ни охлюви скоро щяха да измрат. Освен това Абатството не се нуждае от толкова много сребро.

Когато не ни останаха повече охлюви, занесохме кошниците и използваните охлюви малко по-нататък и внимателно ги изсипахме обратно във водата. Ръцете ни вече бяха обагрени в червено и щяха да станат даже още по-червени. След боядисването голяма част от брега винаги придобива кървавочервен цвят и под дърветата, където сестра Лоени и Тоулан бяха закачили конците и преждата да съхнат, тревата изглеждаше като направена от нар.



Когато се свечери, сестра Ерс и послушниците й сервираха храната на скалите: пак хляб и сирене и вкусния пай с месо, пълен с най-различни подправки и изсушени боровинки, който сестра Ерс приготвя специално за събирането на охлюви. Ние ядяхме с тъмночервени пръсти, а сестрите запалиха два огъня — един за тях и един за послушниците. Събрахме се около нашия огън и се заговорихме. Слънцето потъна под кадифения слой от облаци, лежащ над западния хоризонт, и увисна там като златна топка. Брилянтносиният океан, изпъстрен с по-тъмни ивици, шепнеше нежно на брега. Небето по протежение на хоризонта имаше цвета на узрели праскови, но над тънкия слой от облаци то беше яркосиньо и колкото по-нагоре сновеше погледът ми, толкова по-тъмно ставаше. Вече се беше появила една-единствена звезда, блещукаща точно над главите ни. Няколко коана прелетяха над смрачаващото се море, издавайки отличителните си крясъци. Хео спеше, положила глава в скута ми, докато слънцето потъваше в морето и небето придобиваше лилав оттенък. Водата трептеше в люлякови и тюркоазени нюанси като намачкан копринен чаршаф. Тогава чак там в далечината, на самия хоризонт, засия Пролетната звезда, ярка и студена.

Очите ми натежаха и усещах болки в гърба си заради превиването цял ден. Шепотът на океана беше като приспивна песен. Но обичам да седя и да наблюдавам как нощното небе се приплъзва над морето, затова се борех срещу съня дълго след като другите послушници се бяха увили в одеялата си и се бяха настанили около огъня. Не след дълго Яй беше единствената ми компания. Нетрепващият й поглед беше закован в тъмносиньото небе и черните й очи блестяха в гаснещия пламък на огъня.

— Това не е ли най-прекрасната гледка, която си виждала някога? — попитах я, изпълнена с възхищение. — Цялата тази красота изпълва тялото ми с копнеж.

Яй кимна и преглътна и тогава видях, че от очите й текат сълзи. Внимателно преместих главата на Хео от коляното си и пропълзях до Яй, въпреки че не изглеждаше да е обхваната пак от нервен пристъп. Просто се взираше в звездите и ридаеше безмълвно. Поех ръката й и я задържах в своята. Останахме в това положение доста време, докато нощта се задълбочаваше около нас. Най-после Яй заговори, но сякаш думите й бяха отправени към звездите.

— Тя никога няма да види това. Унай, сестра ми. Тя никога няма да види тези прекрасни, чудесни неща, които преживявам тук. — Грубо изтърка страните си със свободната си ръка. — Мога да мисля само за това, Мареси. За всичко, което никога няма да види или да направи.

— Починала ли е?

— Да. Мъртва и погребана. — Яй издърпа ръката си от моята и я притисна върху очите си. — Мареси, видях как я погребаха. Видях баща ми и братята му да хвърлят пръст върху голото й лице. Видях ги да стъпкват пръстта над мястото, където лежеше тя. Видях ги да захвърлят лопатите си и да се отправят към селото, за да пият и празнуват. Да отпразнуват факта, че Унай вече я няма, че милата ми сестрица вече не представлява проблем за тях. Оставиха ни до гроба й — мен и майка ми.

Мнозина от дошлите на този остров бяха изгубили близки и обични хора. Опитах се да взема отново ръката на Яй, да й покажа, че разбирам и споделям болката й. Но тя беше стиснала юмруци и изглеждаше някак скована и отчуждена.

— Унай, която никога не беше причинявала вреда на когото и да било! Унай, която беше най-покорната дъщеря. Тя се закле, че нищо не се беше случило между нея и момчето, с което я бяха видели да разговаря, но баща ми не й повярва. Тя се връщала от кладенеца и момъкът я помолил да му даде малко вода — Унай просто се смилила над него. Винаги беше мила и добра с всички. Дори не знаеше името му! Но баща ми не й повярва, нарече я курва. Момчето било от народа михо, а не от кохо, като нас. Това влоши още повече положението. Не ни е позволено да общуваме с тях. Затова баща ми заяви, че семейната ни чест била опетнена. Че тя трябвало да умре. Не мога да спра да мисля какво ли е изпитвала, Мареси. — Тя се надигна, обърна се към мен и наклони лицето си към моето. Големите й очи бяха черни като въглен в тъмнината. — Всяка вечер, щом си легна, лежа в мрака и сякаш преживявам това, което е изтърпяла тя. Устата ми, пълна с пръст. Тежестта на камъните и пръстта в дробовете ми, запушените ми ноздри. И скоро не мога да дишам и бавно се задушавам до смърт, докато семейството ми ме наблюдава, докато обичната ми сестра ме гледа и не прави нищо, за да ме спаси. Всяка нощ влизам в кожата й, Мареси, всяка нощ аз съм Унай!

Не успях да възпра ужасеното си отдръпване.

— Искаш да кажеш — промълвих и усетих, че говоря несвързано, — искаш да кажеш, че тя…

— Тя беше погребана жива — прошепна Яй. — И после стъпкаха гроба й.



Времето се задържа хубаво и останахме на брега цяла седмица. Събрахме доста охлюви и сестра Лоени беше доволна. През повечето дни майка беше с нас, но вечер винаги се връщаше в Абатството, за да провери как се чувстват най-възрастните сестри, които не бяха дошли с нас. Сестра Ерс и послушниците й няколко пъти извървяваха пътя до Абатството и обратно, за да докарат върху магаретата храна за събирачите на охлюви.

Към края на седмицата по-малките послушници вече започнаха да губят търпение. Все по-често ми се налагаше да тичам наоколо в търсене на две или три от тях, които бяха слезли сами на морския бряг или бяха влезли в гората. Не ги принуждавах да се връщат на работа, но им казвах, че трябва да се намират в полезрението ми, докато си играят. Морето можеше да бъде опасно, ако не внимаваш, а гората е обширна и е лесно малки момиченца да се изгубят в нея.

Един следобед, докато излизах от гората, водейки Хео и Исми за ръка, майка дойде да ни посрещне. Приклекнах до момичетата.

— Трябва да си играете там, където мога да ви видя. Ами ако се изгубите в гората и пропуснете вечерята? Помислете си колко ще огладнеете. Знам, че днес Сисил и Йоем ще донесат прясно сирене и кифлички с мармалад.

— Ще ни откриеш навреме — каза Хео с абсолютна убеденост. — Винаги го правиш.

Тя хвана Исми за ръката и двете побягнаха, кикотейки се, за да си играят на скалите. Майка засенчи очите си, за да ги погледа, а аз се изправих.

— Съжалявам, майко, опитвам се да ги държа изкъсо, но е много трудно, когато същевременно ми се налага да работя.

Намирах се в Абатството от много години, но изключително рядко се случваше майка да говори лично с мен. Тя има по-важни отговорности и няма време да се занимава с послушниците.

— Да не би сестра Нумел да ти е поверила малките послушници? — попита тя, сваляйки ръката си.

— Не, майко. — Вдигнах поглед. Майка обърна набръчканото си лице към мен. Досега не бях забелязвала колко дълги и гъсти са миглите й.

— Но въпреки това се грижиш за тях. Защо?

За миг се замислих.

— Те ме харесват. И се нуждаят от мен, поне така си мисля. — Усмихнах се. — И аз се нуждая от тях.

Брат ми и сестрите ми не ми липсват толкова много, когато помагам на другите.

— Мислиш за сестра си, нали?

Майка знаеше всичко за Анер. Понякога беше лесно да го забравя, но тя знаеше всичко за послушниците. Кимнах. Може би като се грижех за малките в Абатството, се опитвах да компенсирам нейната смърт. Исках да направя всичко по силите си, за да не ги сполети нищо лошо. Исках да ги защитя така, както не бях успяла да предпазя Анер.

— Освен това помагаш и на Яй. — Това беше твърдение, а не въпрос. Погледнах към Яй, която се беше превила на две и вървеше бавно по периферията на огряното от слънцето море.

— Енике ми помогна, когато пристигнах тук. Сега е мой ред.

— Яй разказа ли ти какво е преживяла?

Майка запристъпва покрай гората обратно към масата за боядисване на сестра Лоени, а аз я следвах. Лекият морски бриз донесе звука на смеха на малките послушници. Миришеше на водорасли, сол и утъпкана трева.

— Някои неща. Ще ми разкаже повече, когато е готова.

— Мареси, ти си важна за нея. Не бива да я изоставяш.

Погледнах изненадано към майка. Внезапно тонът й беше станал много сериозен.

— Разбира се, че никога няма да я изоставя, майко.

— Добре. — Тя повдигна ръка, за да поздрави сестра Лоени, и гласът й отново звучеше нормално. — Може би сестра Нумел ще те избере за своя послушница. Справяш се добре с децата.

Сестра Нумел? Досега не се бях замисляла за това. Може би. Наистина се разбирах добре с нея и често говорехме за малките послушници и техните проблеми. Но имах усещането, че не ми е там мястото. Разбира се, че ми харесваше да се грижа за малките, но…

— И без това вече отговаряш за тях. — Майка се обърна към мен, гласът й отново се снизи и стана напрегнат. Очите й имаха същия яркосин цвят като кърпата на главата й. — Ако нещо се случи, искам да се погрижиш за малките, Мареси. Поверявам ги на твоята грижа. — Тя докосна челото ми с един пръст и разбрах, че думите й имат голямо значение. Кимнах сериозно. Майка ме изгледа внимателно и после си тръгна, без да продума повече.

— Какво искаше майка? — попита любопитно Енике. Тя се приближи до мен с празна кошница в ръката си, следвана по петите от Яй. Помислих си за начина, по който ме гледаше майка, когато приказваше за Яй.

— Мисля, че сестра Нумел може да ме избере за послушница — отговорих бавно.

— Това дали ще ти се понрави? — попита Енике. — На теб ти харесва да се занимаваш с децата.

— Така мисля. — Погледнах към Хео и Исми, които подскачаха в плитчината и се преструваха, че яздят невидими коне. Яй проследи погледа ми.

— И на мен би ми допаднало — каза тя, за моя голяма изненада. — Обичам малките деца. Имам трима по-малки братя. Двете с майка ми почти наравно отговаряхме за отглеждането им.

Двете с Енике се спогледахме. Бях й разказала за Яй и Унай. Не го бях споделила на никой друг, но тъй като Яй прекарваше толкова време с нас, реших, че е най-добре и Енике да знае.

— С удоволствие бих приела да ми помагаш с тях — рекох аз. — Нека да отидем и да видим дали ще можем да съберем още охлюви, преди да стане време за ядене.


Загрузка...