Мареси

9.

Не се присъединих към празничното пиршество в Лунния двор. Лежах в леглото си в общата спалня и се опитвах да забравя чутото и видяното. Опитах се да заспя. Сигурно се бях унесла към зазоряване, понеже сестра О ме събуди по пладне.

— Майка иска да говори с теб. Чувстваш ли се достатъчно силна?

Даде ми да хапна парче хляб и ме гледаше, докато се обличах. Движенията ми бяха бавни. Не исках да разговарям с майка. Не исках да отговарям на въпроси. Не исках да мисля за случилото се. Но не можех да откажа на директно повикване от самата майка. Затова последвах сестра О през централния двор и нагоре по Лунните стъпала. Разстоянието никога не ми бе изглеждало толкова голямо, колкото през онзи ден. Слънцето грееше на яркосиньото пролетно небе, от Двора на познанието се разнасяше шумът от игрите на малките послушници и можех да видя козлетата да подскачат жизнерадостно по планинския склон. Миризмата на дъха на Старицата все още витаеше в ноздрите ми. Гласът й буботеше в усойните сенки. Вървях колкото може по-близо до сестра О. Старицата не можеше да ме отнесе, ако не бях сама.

Макар да осъзнавах, че ако иска нещо, в крайна сметка ще го получи.

Лунната къща е ниска сива сграда, до която се намира Лунният двор. Къщата е построена от камъни, като всички къщи на острова, а задната й стена е формирана от самата планина. Вратата е направена изцяло от метал. Повърхността й може би някога е била чиста, но оттогава е насъбрала много пукнатини и драскотини, които изглеждат като резултат от множество удари. Мирише на гранясало. Само веднъж преди това съм прекрачвала прага на тази врата — когато пристигнах и ме доведоха при майка за пръв път.

Майка седеше зад голямото си бюро и ме чакаше. Острият вятър, духащ от планинския склон, правеше стаята й доста студена. В стаята имаше две врати: една, която водеше към килията, където спеше майка, и друга груба дървена врата с железни панти и тежка дръжка. Първата беше открехната и можех да видя малката гола килия. Вътре имаше тясно легло, което изглеждаше удобно, бюро с лампа и малък прозорец.

Лицето на майка беше спокойно и безизразно, но ми се стори, че видях проблясък на тревога в светлите й очи. Опитах се да избегна погледа й. Не исках да отгатне истината по очите ми. Сестра О стоеше до мен с изправен гръб и стиснати устни. Дотогава не бях виждала гърба й в изправено положение.

— Мареси, какво се случи миналата вечер? — Гласът на майка беше повелителен. Тя очакваше отговор.

Наведох поглед към земята. Не можех да излъжа майка. Можех само да мълча.

— Беше Луната, нали? — Гласът на майка се смекчи. — Тя може да бъде плашеща. Разбирам това. Първия път, когато ми проговори, и аз се уплаших. Уплаших се от отговорността. Осъзнах, че ме е избрала за своя служителка. Като майка на Абатството стоя най-близо до Хава. Но преди да бъда избрана за майка на Абатството, бях призована от Луната. Мареси, може би си обмисляла различен път, но ако си била избрана от Луната, не можеш да откажеш. Трябва да станеш моя послушница.

Вдигнах поглед. Майка не беше видяла вратата, не беше чула Старицата. Не знаех какво да кажа. Беше голяма чест да те поканят в Лунната къща, но усещах, че това не е редно. Да, Луната ме беше погледнала, но тази, която ми проговори, беше Старицата. Или бяха едно и също? Погледнах към сестра О, но не посмях да отговоря.

Очите на майка ме подтикваха да говоря.

— Богинята… тя има три образа, нали? Девата, Майката и Старицата. — Майка ми кимна окуражително, затова се престраших да задам въпроса си: — Ами Луната, и тя ли е едно от тези проявления?

Сестра О въздъхна.

— Виж сега, Мареси. И преди съм го обяснявала…

Майка повдигна ръка и я прекъсна.

— Не, Мареси. Луната съчетава и трите проявления. Луната е лицето на триединството на богинята.

— Тогава не съм била призована от Луната — казах твърдо. — Поне в това съм уверена.

Не можех да разчета изражението на майка. Дали в очите й не видях разочарование?

— Напълно ли си сигурна?

Кимнах.

— Искаш ли да ми разкажеш какво се случи по време на танца?

Поклатих глава. Не исках никога да говоря за това. Дори не исках да си помислям за случилото се.

Майка ни направи знак, че можем да се оттеглим. Сестра О ме следваше плътно по петите и можех да усетя острия й поглед, забит в гърба ми. Майка беше приела отговора ми, но знаех, че той няма да удовлетвори сестра О.

Когато слязохме на централния двор, обърнах лицето си към слънцето. Слънцето, което даряваше живот. Исках неговата светлина и топлина да пропъди остатъците от мрака вътре в мен, но също така нямах желание да гледам сестра О в очите. Тя стоеше до мен с кръстосани ръце и в крайна сметка нямах друг избор, освен да я погледна.

— Мареси, ако ми разкажеш какво се е случило, може би бих могла да ти помогна. — Тя протегна ръка и погали неловко кърпата на главата ми. — Винаги си можела да се обръщаш към мен с въпросите си. Има ли нещо, за което се чудиш или което искаш да знаеш…

Аз отново поклатих глава и стиснах здраво устни. Тя ме изгледа продължително и въздъхна.

— Много добре. Но знай, че съм на разположение, ако искаш да поговориш за каквото и да било.

Гледах я, докато тя се изкачваше по стъпалата към Двора на храма. Сестра О никога не ме беше молила за повече въпроси.

Следващите няколко дни бяха тежки. Отдръпнах се от останалите момичета, понеже не исках или не бях способна да отговоря на въпросите им. Стоях навън, под слънцето, колкото може повече. Всяко тъмно кътче ме плашеше. Навсякъде, където се образуваха сенки, ми се струваше, че мога да усетя вратата към другото царство. Царството на Старицата. Сякаш сенките бяха навсякъде. Слънцето не ми изглеждаше толкова ярко, както преди. Всичко беше по-тъмно. Във всеки полъх на вятъра и шепот на океана очаквах да чуя гласа на Старицата.

Но като че ли моята несигурност и слабост вдъхнаха сили на Яй. Тя придоби по-голяма самоувереност и започна да говори и с другите послушници, а не само с мен и Енике. Може би трябваше да стане по-силна, защото аз бях слаба — за да има силата да ме подкрепя за известно време. Тя никога не ми задаваше каквито и да било въпроси, но винаги можех да разчитам на нея, когато мракът се доближаваше твърде много. Това най-често се случваше сутрин, когато слънцето беше ниско и сенките между къщите бяха дълбоки и остри като острието на нож. Точно когато най-малко го очаквах, гласът на Старицата се прокрадваше към мен, шепнейки и съскайки, докато не се разтрепервах от страх. Яй винаги беше до мен, тя ме извеждаше навън, на слънчевата светлина, и ми говореше нежно и сладко — както правех аз, когато всичко беше толкова ново и плашещо за нея. Нейният глас пропъждаше гласа на Старицата. Поне за малко.

Никога не се чувствах в безопасност от зова на Старицата, но вечерите бяха най-тежки. Тогава мракът притискаше гърдите и очите ми и чувах отново и отново последното измъчено дихание на Анер. Царството на смъртта ми се струваше толкова близо и усещах собственото си сърцебиене някак слабо и нестабилно. Как бих могла да противостоя на волята на Старицата? Как бих могла да се удържа на разстояние от вратата й?

Когато безпокойството ми ставаше нетърпимо, без дума или звук в мрака се прокрадваше ръка и докосваше моята. Яй. Тя не хващаше ръката ми, а ме оставяше аз да сграбча нейната, ако имах такова желание. Стисках здраво ръката й, като поставях палеца си върху китката й, и равномерният й пулс се смесваше с моя, за да ме закотви в този свят.

Държейки ръката на Яй, най-после можех да заспя.