Мареси

1.

През онази пролетна утрин, когато Яй пристигна, събирах миди на брега. Когато напълних кошницата си до половината, седнах на една скала, за да си почина малко. Слънцето все още не се беше изкачило над Планината на бялата дама, над брега беше паднала сянка и краката ми бяха студени от морската вода. Кръглите камъчета под стъпалата ми дрънчаха напред и назад в ритъм с движението на морето. Един червеноклюнест коан подскачаше по водната периферия също в търсене на миди. Блатната птица тъкмо беше намушила с острия си клюн една раковина, когато малък кораб се появи до Зъбите — високите, тесни скали, които се подават от морето.

Рибарски лодки идват няколко пъти на луна, така че можеше изобщо да не ми направи впечатление, ако корабът не се задаваше от такава необичайна посока. Рибарите, с които търгуваме, пътуват или от северния континент, или от богатите на риба води на източните острови. Техните лодки са малки плавателни съдове, боядисани в бяло, и по нищо не приличат на този кораб, който се е насочил към острова. Платната на рибарските лодки са сини, а екипажът им се състои от двама или трима мъже. Онези, които пристигат от континента и носят провизии, а понякога и нови послушници, са бавни тумбести кораби, които често имат нощен пазач, охраняващ ги срещу пирати. Когато преди четири години бях докарана тук на такъв кораб, за пръв път видях океана.

Дори не знаех името на кораба, който видях да заобикаля Зъбите и да се носи право към пристана ни. Подобни кораби съм виждала само няколко пъти. Те идват от далечни западни страни — като например Емел и Самитра, както и от други още по-отдалечени земи.

Но дори и тези кораби обикновено идват откъм континента и се движат по същия маршрут като рибарските лодки. Те плават около крайбрежието и дръзват да навлязат в тези дълбоки води само в краен случай. Нашият остров е много малък и труден за откриване, ако не следваш обичайния курс. Сестра Лоени твърди, че Първата Майка забулва острова, но сестра О изсумтява всеки път и мърмори нещо за некадърни моряци. Аз вярвам, че островът сам се прикрива. Но този плавателен съд успя да ни намери, въпреки че се появи иззад Зъбите, сякаш идвайки направо от Запада. Платната и тесният корпус на кораба бяха сиви. Трудно се забелязваше върху сивото море. Очевидно това беше кораб, който не искаше да разгласи на всеослушание за пристигането си.

Когато можех да видя, че корабът се е насочил към малкия ни пристан, подскочих и се затичах натам по каменистия бряг. Срамувам се да призная, че забравих кошницата и мидите. Точно заради такива неща сестра Лоени непрекъснато ме мъмри. „Твърде импулсивна си, Мареси — казва тя. — Погледни майка. Тя би ли изоставила задълженията си по този начин?“

Не мога да си представя, че би го направила. Но и не мога да си представя майка със запретнати крачоли и водорасли между пръстите, приведена над кошница с миди. Вероятно някога го е правела, когато е била млада послушница като мен. Но не мога да си представя майка като малко момиче. Просто няма никакъв смисъл.

Сестра Верк и сестра Нумел се канеха да посрещнат кораба на кея и бяха вперили погледи в сивите му платна. Те не ме видяха. Доближих се, промъквайки се тихо и внимателно, така че скърцащите дъски на кея да не издадат присъствието ми. Чудех се какво прави там сестра Нумел. Тя отговаря за по-младите послушници, а сестра Верк е тази, която се занимава с търговията с рибарите.

— Това ли пророкува майка? — попита сестра

Нумел, засенчвайки очи с ръка.

— Може би — отвърна сестра Верк. Тя никога не се впуска в предположения, ако не е сигурна.

— Определено се надявам да не е това. Думите, които изрече в състояние на транс, бяха трудни за дешифриране, но посланието беше ясно. — Сестра Нумел намести кърпата на главата си. — Опасност. Голяма опасност.

Една дъска изскърца под крака ми. Сестрите се обърнаха. Сестра Нумел се намръщи.

— Мареси, какво правиш тук? Днес трябваше да работиш в Къщата на огнището.

— Да — отговорих провлечено. — Събирах миди, но тогава видях кораба.

Сестра Верк го посочи.

— Вижте, свалят платната.

Наблюдавахме мълчаливо, докато екипажът маневрираше плавателния съд в пристана. Струваше ни се странно колко малко хора имаше на борда. До шпила стоеше брадат старец в синя туника и предположих, че той трябва да е капитанът. Можех да видя само още трима мъже, всичките със сурови лица и неприветливи изражения. Капитанът слезе пръв от кораба и сестра Верк отиде да говори с него. Когато се опитах да се шмугна по-наблизо, за да чуя какво си приказват, сестра Нумел ме хвана здраво за ръката. Не след дълго сестра Верк се върна и прошепна нещо на сестра Нумел, която веднага ме задърпа по-надалеч от кея.

Въпреки че последвах сестра Нумел, без да се противя, не можех да потисна любопитството си. Исках именно аз да известя останалите послушници за случилото се. Без да преставам да въртя и извивам главата си, забелязах, че капитанът помага на някого да слезе от кораба. Слаба фигура, над чиито тънки рамене се стелеше водопад от заплетени светли коси. Тя носеше кафяво шемизе без ръкави и с права кройка върху риза, която някога може би е била бяла. Дрехите й бяха износени и макар че първоначално помислих, че шемизето й е изработено от плътна коприна, когато започна да се движи, можех да забележа, че всъщност по него има засъхнала мръсотия. Не можех да видя лицето й, защото се беше вторачила в земята, сякаш трябваше да наблюдава внимателно всяка крачка, която правеше. Сякаш не можеше да има доверие на земята под краката си. По онова време все още не знаех, че това е Яй.

Не разбирах защо сестра Нумел толкова препираше да ме отдалечи от кея. По-късно същия ден Яй се появи в Къщата на послушниците заедно с всички нас. Дългата й коса все още не беше чиста, но беше сресана и гладка и тя бе облечена като всички нас с кафяви панталони, бяла риза и бяла кърпа на главата. Ако не бях видяла пристигането, никога нямаше да узная, че е по-различна от нас.