Мареси

11.

На следващия ден, след като Розата беше избрала Енике за своя послушница, в ранните утринни часове, когато светлината е все още почти прозрачна и около планинските склонове и къщите се реят сенки, бяхме събудени от звука на Кървавата камбана. Замаяни станахме от леглата си. Прогоних всички малки послушници навън, както бяха по нощници и с непокрити коси. На централния двор ни чакаха начумерените сестри, също само по нощници, които не спираха да търчат от единия край на двора до другия, от Вечерните стъпала до Стъпалата на зората. Те ни грабнаха за ръцете и раменете и ни повлякоха със себе си, бутайки, блъскайки, дърпайки. Ние подскачахме боси върху студените калдъръмени камъни към стълбите. Кървавата камбана кънтеше непрестанно между къщите, затова се зачудих кой ли я биеше.

След като се изкачихме по-нависоко, от морето се понесе студен утринен вятър, който повдигна нощниците ни и развя косите ни. Небето беше бледосиньо и безоблачно. Чух вик, видях вдигната ръка, сочещ пръст. Обърнах се и погледнах към морето.

В близост до Зъбите се беше появил кораб. Белите му платна се издуваха от вятъра, а заостреният му нос пореше водата, карайки огромни пръски да хвърчат от двете страни на плавателния съд.

Кървавата камбана затихна.

Вече знаех. Знаех кой се беше насочил към острова. Обърнах се да потърся Яй в тълпата от облечени в бяло фигури, които си пробиваха път по стълбите. Трябваше да я намеря, преди да беше видяла кораба. Зърнах русата й коса, докато се изкачваше заедно с Йоем и Дори.

— Яй! — провикнах се. — Яй!

Не знам дали ме чу, понеже в същия момент Йоем забеляза кораба и го посочи с пръст. Яй погледна натам и се вцепени на място.

— Загубени сме. — Гласът й беше слаб, но чувах всяка дума. — Всички сме загубени!

Тя започна да се клати.

— Ще падне! Хвани я!

Яй тъкмо щеше да се прекатури, но сестра О успя да я хване в жилестите си ръце. Без да спира, тя понесе момичето нагоре и продължи да изкачва стълбите с дълги и бързи крачки, сякаш беше кошута. За известно време цареше пълен хаос, никой не знаеше какво да прави, всички се взирахме в морето и мърморехме уплашено.

— Побързайте! — извика майка. Останалите вдигнахме погледи и я видяхме да стои на най-високото стъпало, гологлава като всички нас, дългата й сива коса падаше като водопад около раменете й. — Не разполагаме с много време.

Веднага всички се втурнахме и бързо заизкачвахме стъпалата към Къщата на огнището, където сестра Ерс държеше вратите отворени. Влетях вътре едновременно с майка.

— Мисля, че набавих всичко. — Чух сестра Ерс да казва тихо на майка, докато минавахме покрай тях. — Някои са стари, как бих могла да знам…

Майка я потупа леко по рамото и влезе в залата.

Видях Йоем да тича и да пада на колене пред Огнището, където бързо разбърка въглените. Застанахме около масата, като сестри и послушници се редувахме. Някой отиде и отвори широко всички прозорци. Стоях на място, от което можех да държа под око Зъбите, и скоро видях корабът да изниква иззад най-отдалечената скала. Не можех да откъсна поглед от бялата пенеща се вода. Слънцето започваше да се издига от другата страна на планината и щом озари света с първите си лъчи, забелязах нещо да блести на кораба.

Изкарани оръжия.

Досега не бях влизала в Къщата на огнището със сестрите. Сестра Мареане стоеше до мен, но след това се мръдна, за да направи място, понеже сестра О избута Яй до мен и се дръпна. Яй беше дошла на себе си, но все още беше толкова бледа, че се страхувах, че може отново да загуби съзнание. Тя не се тресеше. Беше напълно неподвижна, като мишка, изправена пред гладна котка и таяща напразната надежда, че котката ще изгуби интерес и ще я остави на мира.

Сестра Ерс, Йоем и Сисил се втурнаха вътре в залата, носейки месингово блюдо. На блюдото бяха сложени тъмнозелени листа, бадеми и захаросани розови листенца.

— Вземете и яжте — повтаряха, докато сновяха между маси и рамене. — По едно от всичко. Вземете. Яжте. Побързайте.

Протегнах се, за да взема малко за себе си, но тъй като Яй не помръдна нито мускул, взех и за нея. Помогнах й, като приближих бадем до устните й, после и аз изядох един. Имаше вкус на пръст и сол. Захаросаните розови листенца бяха едновременно кисели и сладки.

Майка мина покрай нас, спокойна и величествена, а косата й се развяваше от лекия бриз, който влизаше през отворения прозорец. В ръцете си държеше златен бокал.

— Яжте, дъщери мои. А след като се наядете, пийте — каза майка. — После, след като сте пили, укротете косите си. Заплетете ги или ги вържете, навийте ги или ги закрепете. Не оставяйте нито един кичур да се изплъзне.

Мушнах едно от странните листа между пасивните устни на Яй, след това вкарах едно и в собствената си уста и задъвках. Горчивият вкус ме изпълни — от гърлото до гърдите, от утробата до ходилата. Имаше вкуса на тъга и лунна светлина.

Течението се промъкна по пода и вледени глезените ми. Престанах да дъвча.

Дъхът на Старицата. Царството й отново беше близо. Наоколо настана тишина, единствените звуци бяха вятърът и тихото дъвчене на жените. Дали не можех да чуя гласа на Старицата да шепти в платната на настъпващия кораб? Името ми ли произнасяше? Не можех да преглътна листото в устата си. Не можех да се движа. Ако се помръднех, тя щеше да ме намери.

Майка се върна при нас и вдигна бокала пред устата ми. Червеното вино отми листото и страха. Гъстото вино беше сладко като мед и солено като кръв.

Всички около мен бяха вкарали ръце в косите си, извивайки, заплитайки и връзвайки ги с чевръсти, пъргави пръсти. Сестра Лоени и сестра Нумел тичаха между пейките и масите, за да раздават ленти, с които да се завързват косите. Не исках да стоя мирно и да заплитам косата си. Сега, когато виното беше прогонило парализата ми, единственото, което исках, беше да избягам. Да избягам далече от кораба, от Старицата, да се кача в планината и да се скрия. Ръката ми трепереше, когато започнах да заплитам косата си.

Движенията на пръстите през косата ми ме успокоиха. Не бях сплитала косата си, откакто живеех в родния си дом, но ръцете ми си спомняха как да го правят. Те извиваха, вдигаха, стягаха и пак извиваха. Спокойствието се разливаше из тялото ми, спрях да се движа и усетих прилив на сили.

Вятърът, който нахлуваше през прозорците, започна да утихва.

Двете със сестра Мареане помогнахме на Яй да сплете косата си. Докато оформяхме плитките й, можех да усетя, че се отпуска, та макар и малко. Това беше един особен вид спокойствие, на което никой не можеше да устои.

Яй беше последната, която сплете косите си. Когато свършихме, вятърът беше утихнал напълно. Всички се изправихме, погледнахме през прозореца и се помъчихме да се сдобием с по-добър изглед.

Морето беше спокойно и блестеше като огледало. Повърхността му беше напълно гладка, без каквото и да било вълнение. Слънцето се беше издигнало над хоризонта, но все още се намираше зад планината. Постройките на Абатството хвърляха дълги, остри сенки. Корабът се поклащаше със спуснати платна между Зъбите и пристана и около носа му вече не се пенеше вода. В гърдите ми сърцето подскочи леко от радост. Всички сестри и послушници бяха задържали дъха си.

Тогава хората на кораба започнаха да се движат. Почти можех да различа светлокоси мъже в черни дрехи. Блестящите оръжия изчезнаха. От страничните дупки на кораба се показаха дълги приспособления.

Гребла.

— Към Храма на Розата! — провикна се пронизително майка. — Бързо!

Забързано заизлизахме от Къщата на огнището, без да кажем нито дума. Плитките шибаха нежните бузи, босите крака трополяха по гладките камъни. Тичахме. Държах здраво ръката на Яй. Надолу по Стъпалата на зората, през централния двор и нагоре по Вечерните стъпала. През цялото време не изпускахме от поглед кораба, който се промъкваше все по-близо. Плаваше по-бавно от преди, но неотстъпно се приближаваше.

Розата разтвори вратите на Храма и бързо се втурнахме вътре. Оцветените стъкла не пропускаха много от рядката утринна светлина в Храма и във вътрешността му цареше почти пълен мрак. Видях две фигури, облечени в бяло, да изкачват бързо стълбите към платформата и да изчезват зад двойните врати от палисандрово дърво. Енике и Розата.

Ние стояхме в колонадата и чакахме.

Оттам не можехме да видим морето. Не знаехме докъде е стигнал корабът. Яй все още се държеше здраво за ръката ми. Аз бях ужасена. Мислех за това, което мъжете щяха да причинят на Яй, на всички ни. Мислех за външната стена и дали беше достатъчно висока. Колко дълго можеше да удържи мъжете отвън? Устата ми все още можеше да усети горчивия вкус на листото, сладостта на розовите листенца, пръстения привкус на бадема.

Розата и Енике се появиха върху платформата. Беше странно да ги видя, без косата им да се разстила по раменете им. Те държаха два дълги сребърни свещника и запалиха две дебели кървавочервени свещи. Пламъците не успяха да осветят кой знае колко Храма, но накараха сенките да затанцуват в бледата светлина на зората. Розата и Енике изчезнаха зад вратите и пак излязоха, носейки в ръце нещо блестящо.

— Пуснете косите си! — провикна се Розата с нов глас — глас, който проряза тишината като нож.

Енике повтори като ехо:

— Пуснете косите си!

Гласът на Енике също не беше нейният собствен и ме прониза като меч.

Сега можех да видя какво държаха. Това бяха медените гребени, които бяхме видели предния ден.

Започнахме да разплитаме плитките си: светли и тъмни, червени и сребърни.

Повей на вятъра нахлу през отворените врати.

Върху платформата Розата и послушницата й освободиха косите си с бързи и сръчни движения. После вдигнаха гребените и ги забиха дълбоко в дългите си коси.

Силен вятър се завихри около Храма и накара розовите прозорци да затракат. Розата издаде победоносен рев и прокара гребена до самия край на косата си.

— Пробуди се, ветре! — провикна се тя. — Развилней се, бурьо!

Тя хвърли гребена към другия край на залата. Видях сестра О да го хваща и да го прокарва през косата си. Гневният вятър отново заблъска по покрива на Храма.

Разплетох косата си. Малки искри полетяха от нея, щом най-после се освободи напълно. Бързо разпуснах и плитките на Яй. Нейната коса пукаше и съскаше. Гребените летяха из залата и се гмурваха в косите на жените, карайки ги да искрят и да се развяват. Розата и Енике прокараха пръсти през къдриците си и отметнаха глави с пронизителен, креслив смях. В ръцете ми се приземи гребен, първо го прокарах през косата на Яй, а после и през моята.

Вятърът виеше и се блъскаше яростно в стените, тавана и прозорците, докато големите мраморни врати не зейнаха и не се удариха с трясък в стената. Храмът беше пълен с облечени в бяло жени, които тропаха, люлееха се и се гърчеха, и колкото по-бързо мятахме косите си, толкова повече освирепяваше вятърът. Пуснах Яй и си проправих път към вратата. Трябваше да видя, трябваше да знам.

Почти не можех да разпозная света отвън.

Небето беше почерняло от буреносни облаци. Всичката светлина беше изчезнала. Във въздуха се носеха листа, клони и отломки, изтръгнати от яростния вятър. Не можех да видя залива на Абатството от вратата, защото пред погледа ми се изпречваше Сестринската къща, затова започнах да се боря срещу вятъра и се отправих към Двора на храма. Бурята се врязваше в косата ми, дърпаше кичурите ми и ги разпиляваше — и докато го правеше, сякаш набираше все по-голяма сила. Бесните повеи жулеха като камшици от тънка кожена лента.

Отне ми доста време да стигна до Вечерните стъпала и да се сдобия с ясен изглед към океана. Когато най-после го зърнах, не приличаше на нищо, което бях виждала досега.

Вълни, по-високи от самия Храм, се разбиваха в брега. Вода и пяна изпълваха въздуха. Ако Абатството се намираше по-ниско и по-близо до брега, вече отдавна щяхме да бъдем унищожени. Кеят и малкият хамбар до него бяха отнесени от водата. Океанът затриваше всичко по пътя си.

От кораба нямаше и следа.

Бурята утихна чак след един ден. Изчакахме вътре в храма да премине най-лошото, после се подслонихме в Сестринската къща, където сестрите приспаха малките послушници в собствените си легла, а останалите се наредихме до прозорците и гледахме как океанът преправя цялата брегова линия.

Когато се свечери, навън най-после се успокои достатъчно, за да се престрашим да излезем и да слезем по Вечерните стъпала. Сестра Ерс и послушниците й се втурнаха да приготвят вечерята, а сестра Котке поведе останалите послушници към Извора на тялото. Горещата вода действаше много успокояващо и ни позволиха да останем в басейна толкова дълго, колкото пожелаем. Вместо след това да отидем в студената баня, ние се облякохме в дрехите, които сестра Нумел ни донесе от Къщата на послушниците. Другите сестри побързаха да проверят какви щети беше нанесла бурята, както и вероятно да извършат ритуали и церемонии, които ми бяха напълно непознати. Енике не беше с нас. Тя беше останала в Храма на Розата.

През цялото това време Яй не реагираше по никакъв начин. Тя не говореше и се помръдваше само ако я бутах или я дърпах със себе си. Трябваше да изсуша косата й и да й помогна да се облече. Докато я дърпах към Стъпалата на зората на път за Къщата на огнището, за да похапнем, тя се спря по средата на централния двор и погледна към морето. Всъщност оттам, където стояхме, не можехме да го видим отвъд стената, но можехме да чуем плясъка на вълните, разбиващи се в скалите на брега. Вятърът все още беше режещ и студен.

— Те все още са тук — прошепна тя. Трябваше да се наклоня, за да чуя думите й, преди вятърът да ги прекърши. — Мога да го почувствам. Те са там някъде. Той никога няма да се откаже, Мареси. Честта и гордостта са всичко, което притежава. Без тях той е нищо. Ще стори всичко по силите си, за да ме върне и да ме накаже.

Тя не плачеше. Не крещеше. Но примирението й ме тревожеше повече от страха й.

— Но не виждаш ли, че Абатството те закриля? — казах нежно. — Днес не те сполетя беда и никога няма да ти се случи нищо лошо.

Тя се обърна и ме погледна за пръв път, откакто беше зърнала кораба.

— Той няма да се откаже. Ще се върне.