Мареси

13.

Двете с Яй заключихме вратата и се втурнахме в Къщата на познанието, носейки най-малките послушници в обятията си и хванати ръка за ръка. Спряхме се пред вратата на гробницата. Единственият начин да различиш вратата от останалата част на коридора бе надписът, който трудно се забелязваше на мъждивата светлина.

— Как да я отворим? — прошепна Яй.

— Никога не съм влизала вътре — отвърнах тихо. Близостта до царството на Старицата ме караше да се чувствам замаяна. — Но сестра О каза, че е необходимо само да знаеш, че е врата.

Поставих ръка върху надписа и натиснах. Без да издава какъвто и да било звук, голям каменен сегмент се приплъзна навътре и разкри стълбище, потъващо в непрогледен мрак. Леденостудено течение накара момиченцата да затреперят. Иначе бяха доста спокойни. Може би не разбираха напълно какво се случваше. Не плачеха и не се оплакваха. Но аз можех да усетя дъха на Старицата и се задавих.

— Там долу ли ще слезем? — попита Хео.

— Да, но имаме нужда от светлина — отговорих аз. — Иначе бихме могли да паднем и да се нараним.

Яй, вкарай момичетата, докато донеса лампи. Ако чуеш нещо, веднага затвори вратата зад себе си. Яй поведе момичетата през прага на вратата, а аз изтичах по коридора към класната стая, където държахме лампи и кутийки с прахан за извънредните ни вечерни уроци. Докато вдигах две газови лампи с треперещи ръце, от двора се разнесе звук, който не бях чувала от години.

Звукът на мъжки глас.

Трябваше да разбера какво се случваше. Тихо оставих лампите върху масата и се промъкнах до прозореца.

Мъжете се бяха изкачили по Вечерните стълби. Не можех да видя ясно лицата им на бледата светлина на полумесеца. Те бяха като плътна маса от тъмнина пред майка, която стоеше с вдигнати ръце и коса, падаща по гърба й. Сестрите бяха застанали зад нея, а зад тях се намираха послушниците, треперещи в нощниците си като венчелистчетата на ябълкови цветове. Мъжете бяха развълнувана маса от едва сдържано насилие, готова всеки момент да разкъса венчелистчетата и да ги захвърли в морето, да ги разбие в скалите, да ги прониже с острите си оръжия, които блестяха на лунната светлина. Видях диви руси бради, обръснати глави, ръце, на които бяха татуирани странни символи.

Майка не разполагаше с никаква защита срещу евентуална атака, уповаваше се само на разпрострените си ръце.

— На мъжете им е забранено да стъпват на този остров. — Гласът й беше толкова ясен и остър, че си проправи път през дрънченето на стоманата и ядосаните викове и проникна през стъклото на прозореца, което ме отделяше от двора.

— На мъжете им е забранено да стъпват в Абатството. — Гласът й не потрепери. Беше ясен като звъна на Кървавата камбана. — Веднага напуснете това място. Върнете се на кораба си. Отплавайте и ще живеете толкова дълго, колкото ви е отредила нишката на живота.

Можех да видя профила на майка. Тя изглеждаше непоколебима и повелителна. Гласът й накара мъжете да се поколебаят. Той възпря изваждането на мечовете и настъплението им. Те си спомниха зловещото затишие преди внезапната буря. Отдръпнаха се.

Тогава един мъж излезе пред другите. Неговата глава не беше обръсната, той имаше късо подстригана светла коса и добре поддържана брада. Не можех да различа цвета на дрехите му, но жилетката му имаше богато украсена яка, а дръжката на меча му беше гравирана. Веднага разбрах кой е.

Бащата на Яй.

— Къде е тя? Къде е малката курва?

Когато се сблъска лице в лице с майка и с цялата й сила и тържественост, той се поколеба, но не отстъпи. Само стисна по-здраво дръжката на меча си.

— Жено, дай ми това, което ми принадлежи, тогава няма да ти навредя и ще те оставя на мира.

Но погледът му казваше нещо друго.

— Грешиш — отвърна спокойно майка, като продължаваше да държи високо ръцете си. — Тук няма нищо, което да ти принадлежи. И тези, които ще пострадат, сте ти и мъжете ти.

Бащата на Яй вдигна ръка и блъсна майка настрани. Мъжете му изпъшкаха от страх, но нищо не се случи.

— Стига сте скимтели като псета — изрева той. После се наклони към майка. — Къде е тя? Къде е… — той изплю думата — дъщеря ми?

— Тя вече е моя дъщеря — отвърна спокойно майка. — Вървете си.

— Тихо! — изкрещя бащата на Яй и се обърна към мъжете си. — Претърсете сградите. Окрет, вземи една група. Винян, вземи няколко мъже със себе си. Знаете кого да търсите.

Мъжете извадиха мечовете си. Неколцина се приближиха и обградиха сестрите и послушниците. Един от тях, който изглеждаше като предводител, застана много близо до сестра О и Розата. Той носеше жилетка, която лъщеше като коприна на лунната светлина, и имаше разделена на две брада, която беше толкова руса, че изглеждаше почти бяла. Назъбен меч, дълъг колкото ръката ми, висеше от колана му. Имаше много татуировки на ръцете и челото си. Той се беше вторачил в Розата и прокарваше език по зъбите си зад затворени устни. Розата се беше обърнала към океана и се взираше в него с невиждащи очи.

Другите мъже бяха поведени от един младеж и един по-възрастен мъж, облечени в дрехи, подобни на тези на бащата на Яй. Те скоро се върнаха.

— Къщите са празни, братко — каза по-възрастният мъж и застана до бащата на Яй. — Там няма никой.

— Но онази къща е заключена, чичо — рече младежът и посочи към Къщата на познанието. Той носеше черна жилетка като тази на бащата на Яй. Не вдигна поглед към чичо си, вместо това погледна към жените в бяло, после заби очи в земята и нервно прокара пръсти върху меча на колана си.

— Тогава отиди и намери нещо, с което да разбиеш вратата! — изрева бащата на Яй. — Веднага!

Скочих от подпрозоречния перваз и грабнах лампите и кутиите с прахан.

Изритах сандалите си и изтичах безшумно по коридора обратно към гробницата. Можех да чуя мъжките гласове от другата страна на вратата, но бяха по-приглушени отпреди. Не можех да разбера думите им. Скоро щяха да намерят нещо, с което да разбият вратата. Много скоро.

Когато се присъединих към останалите, Яй вече беше чула мъжките гласове и без да губи време, затръшна вратата зад мен. Тя се затвори, без да издава звук. Чак тогава посмях да запаля газените лампи. В слабата светлина ме посрещнаха бледи лица. Трепкащите пламъци озариха сиви каменни стени и извиващо се стълбище. Не смеехме да говорим; просто заслизахме една след друга в пълно мълчание. Нямах друг избор, освен да преглътна страха си и да тръгна първа. Стълбището не беше дълго и когато стигнахме до края му, мисля, че се намирахме на нивото на централния двор. Стълбите водеха към дълга и тясна стая с нисък таван, стени от естествен камък и ниши от двете страни. Стаята беше студена и нямаше никаква украса, но не беше изоставена. Подът беше изчистен, а по средата беше поставен малък олтар с дарове за Старицата: зимна ябълка от миналата есен, няколко хубави лунни камъка и сменена змийска кожа.

Двете с Яй вдигнахме лампите си и пристъпихме колебливо в стаята. Светлината озари нишите. В тях се съхраняваха останките на всички сестри, които бяха живели и умрели на Менос. Сенките на Старицата се криеха между костите и в тъмните очни кухини на черепите. Никога досега не бях усещала толкова силно присъствието й, дори и по време на лунния танц. Не можех да видя вратата към царството й, но знаех, че е там, във вечно очакване, дебнейки удобния момент. Тихи и сериозни, малките момиченца не се отделяха от мен и Яй. Стаята беше много дълга и другият й край беше потънал в пълен мрак.

— Не виждам нищо, с което бихме могли да барикадираме вратата — каза Яй, повдигайки лампата. Аз преглътнах и поклатих глава.

— Можем само да се надяваме, че няма да я намерят.

Щом стигнахме до другия край на стаята, видяхме, че въобще не е стая, а естествена пещера, част от цяла пещерна система, която сестрите бяха издялали и оформили в гробница. Ниската страна на пещерата беше блокирана с голяма дървена врата, изгнила от времето. До нея имаше седем ниши, които бяха малко по-големи от другите, като всяка беше покрита със свежи цветя. Имената на мъртвите бяха изписани на месингови плочи. Кабира. Кларас. Гарай. Естеги. Орсеола. Сулани. Даера. След всяко име беше поставен богато украсен знак. Може би I. В онзи момент не се замислих, но след това често размишлявах по този въпрос.

Казах на малките послушници да седнат на пода и двете с Яй оставихме лампите на земята. Момиченцата се наредиха в малък спретнат кръг, сякаш бяха излезли на пикник върху склоновете на Бялата дама. Когато седнах, Хео веднага пропълзя в скута ми.

— Мъжете ще дойдат ли тук? — попита Исми.

— Не ставай глупава — отговори уверено Хео. — Мареси е тук. Няма да посмеят. А ако се опитат — тя се прозя широко, — не си ли спомняш за лунните жени? Сигурно ще се появят и отново ще търкулнат скали върху тях.

Скоро всички заспаха, отпускайки се една върху друга, с глави, лежащи на колене, и ръце, обвити около талии.

Яй не можеше да стои на едно място. Отиде до другия край на гробницата, после се завъртя и се върна с бързи крачки — няколко пъти го повтори. Погледът й беше подивял и бе стиснала здраво юмруци.

Тя забеляза, че я гледам, и се приближи до мен.

— Аз съм виновна, че Абатството ще бъде разрушено. Всички ще умрете и аз съм тази, която доведе смъртта тук. Не трябваше да идвам. — Тя протегна ръка към мен. — Дай ми ключа за главната врата.

Веднага ще изляза и ще се предам. Може би той ще пощади останалите. — На лицето й се появи лека, непоносимо безнадеждна усмивка. — Ако отвън все още има кой да бъде пощаден.

— Никъде няма да ходиш. — Внимателно преместих главата на Хео и тя въздъхна леко в съня си. — Нито сега, нито когато и да било. Майка се грижи за нас. Трябва да имаш вяра, че тя няма да позволи да ни се случи нещо лошо.

Дори не знаех дали вярвам в това, което казвах. Исках да го вярвам. Майка веднъж вече беше успяла да прогони мъжете.

Но този път се беше провалила. Мъжете бяха стъпили на острова. Те бяха проникнали в Абатството с блестящите си оръжия.

Яй продължаваше да стои пред мен с протегната ръка и стиснати челюсти.

— Дай ми ключа! Не искам да изцапам ръцете си с твоята кръв!

— Шшш! Ще събудиш малките. Мъжете не могат да влязат тук. Не си ли спомняш историята? Ние сме защитени в Къщата на познанието.

В същия момент се чу ужасен трясък. Дойде от къщата над нас и звукът отекна из цялата планина.

Очите на Яй се впиха в моите.

— Главната врата!

— Сега не можеш да отидеш никъде или мъжете ще открият скривалището ни и ще намерят малките. Ще останем тук, докато майка не дойде и не ни изведе.

Звучах по-решително, отколкото се чувствах. Студът на вратата, дъхът на Старицата. Тя чакаше. Жадуваше жертвоприношението си. Дори не знаех дали беше останал някой, който да дойде и да ни изведе.

Някой, който не носеше блестящи оръжия.