Магистрала на вечността

9

Събуди го един студен нос и Буун се опита да се изправи. Рязката болка в крака се обади и той едва сподави вика си. Вълкът се отдалечи със скимтене. Хоризонтът на юг бе осеян със звезди, които го огряваха със студената си светлина. Дрехите му бяха ледено мокри от мразовитата роса.

Той огледа равнината от мястото, където лежеше. Тя бе оцветена в сребристо от луната. Равнината, която беше прекосил, приличаше повече на пустиня, макар и по нея да имаше малко трева. Някъде, вероятно на изток, би трябвало да има тревисти равнини, кръстосвани от големи стада. Но тук стадата бяха малки, а хищниците — единици.

— Не си за тук — каза той на вълка. — Другаде можеш да намериш по-добра храна.

Вълкът го погледна и изръмжа.

— Така не се води разговор — продължи Буун. — Аз не ръмжа. Никога не съм ти ръмжал. Пътувахме заедно, хранехме се заедно. Двамата с теб сме приятели.

Беше се изправил на лакти, но сега се отпусна на земята и обърна глава, за да вижда вълка — но не защото се боеше от него, а просто от желание да поддържа контакта с единствения си другар в момента.

Беше спал. Как бе могъл да спи при такива условия — кракът му заклещен в скална цепнатина, а насреща му вълк, който го чакаше да умре, за да може да се нахрани. Макар че, помисли си той, може би не беше справедлив към вълка — нали все пак бяха приятели?

Кракът го болеше. Вече не остро, а с тъпа, постоянна болка. Чувстваше се ужасно — болен крак, празен стомах, горещо гърло и пресъхнала уста. Изпитваше невероятна жажда. Бе уверен, че отнякъде, не много далече, чува шум от течаща вода.

Вълкът бе седнал с увита около краката си опашка, с глава, наведена настрани и уши, наострени напред.

Буун затвори очи. Притисна главата си още по-плътно до земята. Опита се да забрави болката. С изключение на звука от течащата вода, цареше тишина. Той се опита да се абстрахира и от този звук.

Какъв глупав завършек на живота ми, помисли си той. Сетне задряма за кратко.

И отново се сепна.

Стоеше на колене, без оръжие в ръка и без възможност да вземе оръжие отнякъде. Към него се носеше конник, изскочил от дълбините на паметта му, един великан, яхнал неголям, но жилав кон. Оголилият зъбите си кон беше толкова устремен и неумолим, колкото и мъжът върху му.

Ездачът беше отворил уста в победен крясък, а зъбите му блестяха в огнена светлина, идеща сякаш отникъде. Големите му мустаци се вееха назад от устрема му, а бляскавият тежък меч над главата му започваше да се спуска.

После се появи вълкът, скачащ с разпенени челюсти към гърлото на конника. Но беше късно. Много, много късно. Мечът се спускаше и нищо не можеше да го спре.

Буун се приземи с тъп удар, после се раздвижи. Очите му бяха пълни със сивота. Повърхността под него бе гладка. Като пропълзя по нея, разбра, че кракът му е свободен и че вече не е там, където беше — заклещен в стръмния склон на един хълм, с купчина камъни зад себе си и със звука от течаща наблизо вода.

Но звукът на течаща вода още бе тук и той запълзя към нея. Когато я достигна, се отпусна по корем и наведе глава, за да отпие. Беше възвърнал разсъдъка си дотолкова, че се насили да се ограничи до няколко глътки, след което се претъркули настрана.

Лежеше по гръб и се взираше в сивотата на небето. Мъгла, помисли си той. Но знаеше, че не е мъгла. Беше сиво небе. Всичко беше сиво. Огледа себе си. Кракът, който бе заклещил, беше зле, но нямаше нищо счупено. Водата бе изцелила зверската му жажда. Стомахът му беше празен. Иначе всичко останало беше наред.

Случи се отново. Премина отвъд.

Но каква беше тази история с конника с веещите се мустаци и замахващия меч? Не беше възможно в онова далечно минало да има такъв конник. Собственото ми подсъзнание, помисли си Буун, с цялата сложност, тайнственост и необяснимост на човешкия мозък. Не беше имало истинска, непосредствена опасност, необходима, за да предизвика минаването му отвъд. И подсъзнанието му, за да спаси неговия живот, беше създало ездача, този свиреп варварин, за да накара мозъка да реагира автоматично. Макар че ако се замислеше, това не изглеждаше съвсем верен и логичен отговор. Но, каза си, всъщност нямаше значение дали е логичен или не. Той се намираше тук, каквото и да бе това място, а именно това беше важното. Въпросът сега беше дали ще може да остане тук и да не се връща към праисторическия свят. Преди винаги се беше връщал на първоначалното си място — с изключение на последния път, когато с Коркорън бяха преминали в Машината на Мартин и бяха останали там, без да се върнат пак в стаята в „Еверест“, която вече беше разрушена. Може би, помисли той, това условие вече е нарушено. Вече беше тук от дълго време.

Пропълзя обратно до потока и пи отново. Водата беше хубава, хладка, чиста и течаща. Той бавно се изправи на крака. Кракът, който бе заклещен в цепнатината, се държеше. Болеше, но иначе си беше наред. Извадих късмет, помисли си Буун.

Огледа се наоколо. Мястото изглеждаше доста реално. В предишните случаи, с изключение на „Еверест“, където ситуацията бе по-особена, преминаването отвъд бе на по-ефирно, замъглено място, чиято структура биваше скрита и размазана от мъглата. Тук нямаше мъгла. Тя, ако въобще бе имало такава, се беше разнесла. Мястото все още бе сиво, но тази сивота имаше своя форма и структура.

Той стоеше в равнина. Тя без съмнение стигаше до хоризонт, но това не се разбираше, тъй като сивотата на небето се сливаше със сивотата на равнината и нямаше начин двете да бъдат отделени. Потокът, от който беше пил, се виеше из равнината. Идваше отникъде и отиваше наникъде. През равнината минаваше и един път, прав дотолкова, доколкото един път може да е прав. Той също беше сив, но бе забележим благодарение на две по-тъмни черти, които приличаха на коловози. Бяха много по-ясни, точни и правилни от истински коловози.

— Какво ли е това дяволско място? — гласно попита Буун, без да очаква отговор и без да го получи.

Пътят се простираше и в двете посоки и той вероятно трябваше да тръгне по него. Но накъде?

Всичко беше толкова объркано. Нямаше идея къде е или накъде да тръгне. Нямаше как да разбере от колко време е тук. Имаше вода, но не и храна.

Отдалечи се от потока и се насочи към пътя. Коленичи и опипа това, което бе взел за коловози. Очите му не можеха да определят до каква степен бяха издигнати тъмните черти, но пръстите му подсказваха, че чертите са издадени на около три-четири сантиметра от повърхността. По структура те като че ли бяха от същата материя, от която бе и самата повърхност, но бяха издигнати над нея. Той се почуди дали това можеше да са железопътни линии. Може би, ако изчакаше достатъчно, щеше да дойде някакво превозно средство, плъзгащо се по линиите, и той може би щеше да се повози на него. Но не можеше да разчита на това.

Застанал по средата на пътя, Буун взе решение: ще тръгне в същата посока, в която тече потокът. Ще следва течението. Спомни си отдавна казаните от някого думи, че водата тече по посока на цивилизацията. Следвай течението й вероятно ще срещнеш хора. Може би това беше вярно, но логиката тук сякаш не пасваше. Ако той поемеше в която и да е посока, имаше шанс и да не стигне никъде. Може би въобще нямаше докъде да се стигне.

Повървя известно време, но нищо не се промени. Виеща се из равнината, водата си течеше край него, ту по-близо ту по-далеч. Освен потока и пътя, нямаше нищо друго.

Чу някакво потракване зад себе си и рязко се обърна. Звучеше като шум от дращещи нокти и всъщност беше точно това. Един вълк стоеше наблизо. Неговият вълк? Не можеше да каже със сигурност. Този вълк беше сив, другият — също. Протегна ръце. Ръкавите на якето му също бяха сиви. А преди да дойде тук, то беше светлокафяво.

Вълкът беше спрял и седнал на не повече от шест стъпки от него. Уви опашката около задните си крака и го погледна. После се озъби като в усмивка.

— Радвам се, че ти харесва — каза Буун. — Може би знаеш къде сме?

Вълкът не отговори. Продължаваше да седи и да се усмихва.

— Мисля, че си вълкът, когото познавам — продължи Буун. — Ако е така, изръмжи.

Вълкът повдигна бърни в моментно ръмжене, после пак се усмихна. Когато изръмжа, зъбите му проблеснаха.

— Старият, познат вълк. Е, хайде да вървим двамата.

Той пое по пътя и вълкът беше до него. Добре е, че сме заедно, каза си Буун. По-добре да си с приятел, отколкото с непознат.

Нищо не се случваше. Нищо не се променяше. Буун продължаваше да върви, а вълкът го следваше. Можеха и да стоят на едно място — всичко оставаше едно и също, независимо от разстоянието, което изминаваха.

Той се чудеше къде е Инид и защо не се беше върнала. Какво й се беше случило?

— Помниш ли Инид? — попита той, но вълкът не отговори.

В далечината се появи една точка, която постепенно нарастваше.

— Нещо се приближава — каза Буун на вълка.

Дръпна се от пътя и зачака. Видя, че по линията идва някакво превозно средство. Отново се обърна към вълка.

— Движим се в погрешна посока.

Вълкът се прозя, сякаш казваше: „Има ли значение? Откъде да знаем коя е правилната посока“?

— Да, няма откъде — промълви Буун.

Точката се превърна в нещо като трамвай, смешен открит трамвай, макар че над двете седалки, едната от които гледаше напред, а другата — назад, имаше раиран навес. Водач нямаше, колата се движеше от само себе си. Трамваят намали, но не спря.

— Скачай! — извика Буун на вълка.

Вълкът се хвърли и седна на едно от местата. Буун скочи и се настани до него. Трамваят набра скорост.

Трамваят, разбира се, беше сив. Навесът беше раиран само дотолкова, доколкото различните райета бяха тъмно и светлосиви. Сив трамвай летеше през сива местност, а сив вълк и сив човек седяха в него под ветреещ се сив навес.

Най-сетне вляво от линията, доста надалече, се издигна нещо като куб, който ставаше все по-голям и по-голям с приближаването им. Трамваят намали скоростта си и сега можеше да се види, че кубът е постройка с разположени пред нея три маси и столове. Някой седеше на едната маса и когато трамваят спря, Буун различи, че седналата фигура е Шапката, който му се беше явил край огъня и му бе говорил за братството между човек и вълк. Голямата конусовидна шапка беше същата, толкова огромна, че опираше в раменете и изцяло закриваше главата.

Вълкът скочи от трамвая, затича се към масата на Шапката, после седна и се втренчи в него. Буун слезе по-бавно, отиде до масата и седна на стола срещу Шапката.

Чаках те. Казаха ми, че идваш, каза Шапката.

— Кой ти каза?

Няма значение. Важното е, че ти пристигна и доведе своя приятел.

— Не съм го довел — каза Буун. — Той дойде по свое желание. Той беше онзи, който ме откри тук.

Вие сте създадени един за друг, продължи Шапката. Казах му, че двамата ще станете приятели.

— Това ми прилича на място, където можеш да се нахраниш. Как да получим нещо за ядене?

Вашите желания са известни. Храната вече се приготвя.

— И за двамата ли?

Разбира се. И за двамата.

Дребен робот излезе от вратата на зданието. На върха на квадратната си глава носеше някакъв поднос. Спря до масата и премести с ръце подноса върху нея.

— Това блюдо е за хищника — каза роботът. — Как да го сервирам?

— Сложи го на земята — каза Буун. — Той обикновено се храни така.

— Месото не е сготвено.

— Правилно. Той го обича сурово.

— Нарязах го на парчета за по-лесно поглъщане.

— Разумно — каза Буун. — Имаш благодарността и на двама ни.

Роботът постави чинията върху земята и вълкът започна да яде. Беше гладен и поглъщаше бързо, без да дъвче.

— Гладен е — каза роботът.

— Аз също — отвърна Буун.

Роботът бързо сервира пред Буун — огромна, цвърчаща пържола, пържени картофи, купа сметана, салата със сирене, чиния зелен боб, парче ябълков сладкиш и кана кафе.

Буун се обърна към Шапката:

— Това е първата нормална храна, която виждам от седмица или повече. Но добре приготвените американски храни от двайсети век са изненада за мен на това място.

Ние познаваме клиентите си, отговори Шапката. Нагаждаме кухнята си към техните изисквания. Знаехме, че вие с вълка ще бъдете наши гости.

Буун пренебрегна салатата и започна с пържолата. Сипа си лъжица сметана върху пържените картофи. После попита с пълна уста:

— Можеш ли да ми кажеш къде сме? Или някаква глупашка тайнственост ти пречи да говориш?

Съвсем не, каза Шапката. Може би няма да разбереш, но ти си на Магистралата на Вечността.

— Никога не съм чувал за нея.

Разбира се, че не си. Не би трябвало да си. Нито ти, нито което и да е друго човешко същество.

— Но ние сме тук. Вълкът и аз.

Шапката отговори с тъга:

Искаше ни се да вярваме, че това никога няма да се случи. Бяхме изключили изненадите. Шансът процесът на еволюция да достигне до странността, която ти притежаваш, беше един на много милиони. Преди можеше да се изчислява. Можеше да се планира. Но вече не. Не и с теб. Случайни биологически процеси доведоха дотам, че логиката стана смешна.

Буун продължи да се храни. Беше твърде гладен, за да се опита да бъде учтив. Вълкът беше изгълтал месото си и сега лежеше до чинията, само на няколко крачки от масата, за да е наблизо, ако някой донесе още храна. Гладът му беше притъпен, но вълкът бе животно, което трудно можеше да бъде натъпкано до такава степен, че да не може повече да яде.

Буун преглътна и се обърна към Шапката:

— Ти каза, че това е магистралата към вечността, нали?

Не. Казах, че е Магистралата на Вечността.

— Разликата е малка.

Не е толкова малка, колкото си мислиш.

— Добре, няма значение — съгласи се Буун. — Ако тръгна по този път, ще достигна ли до Вечността? И какво ще открия във Вечността? Кой, кажи ми, би искал да достигне Вечността?

Ти вече си във Вечността, отговори Шапката. Къде си мислиш, че се намираш?

— Нямах представа. Но чак пък във Вечността!

Това е хубаво място. Краят на всичко. Когато си във Вечността, значи вече си пристигнал. Няма смисъл да вървиш по-нататък.

— Значи би трябвало да остана и да се заселя тук, така ли?

Няма къде другаде да отидеш.

Има нещо неясно, каза си Буун. Шапката го лъжеше. Вечността не беше място. Може би не беше нищо повече от измислица на някой древен философ, но пък в никакъв случай не беше точка в пространството и времето. А и пътят не свършваше при това малко кътче за хранене. Продължаваше безкрайно в сивата далечина. Очевидно имаше къде другаде да се отиде.

Пържолата и картофите свършиха. Той бутна празната чиния настрана и придърпа пред себе си салатата, обратно на нормалния ред за хранене. Не държеше на салатата, но щеше да я изяде, защото все още се чувстваше гладен.

От известно време Шапката не говореше. Когато го погледна, Буун видя, че Шапката е паднал с лице върху масата. Ръцете му, които преди малко бяха облегнати на ръба й, се бяха плъзнали надолу и сега висяха от раменете му.

Буун се уплаши, стана и се вгледа в отпуснатата фигура.

— Добре ли си? — попита той. — Какво ти става?

Шапката не отговори. Дори не се помръдна.

Буун бързо заобиколи масата, хвана го за рамото и го вдигна. Шапката отпуснато се залюля в ръцете му.

Мъртъв е, помисли си Буун. Шапката беше мъртъв… ако въобще някога беше живял.

Пусна го и Шапката падна обратно върху масата. Буун отиде към сградата и влезе през вратата й. Обслужващият робот стоеше с гръб към него, наведен над нещо като печка.

— Бързо! — извика Буун. — Нещо стана с Шапката!

— Припаднал е — отговори роботът. — Някой му е изкарал въздуха.

— Да. Точно така. Мислех, че е мъртъв. Ти откъде знаеш?

— Случвало се е. Непрестанно му се случва.

— Когато се случи, какво правиш? Как може да му се помогне?

— Не правя нищо — каза роботът. — Не е мое задължение. Аз съм само обслужващ робот. Всичко, което трябва да правя, е да чакам по пътя да дойдат клиенти. Но това почти никога не се случва. Все съм сам. Когато те дойдат — ако дойдат — аз съм тук, за да ги обслужа. Това е всичко, което правя. Не мога да върша нищо друго.

— А Шапката? Шапката?

— Той се появява от време на време, но не се нуждае от обслужване. Не яде. Сяда на масата. Винаги на тази маса. Никога не разговаря с мен. Седи на масата и гледа към пътя. Понякога припада.

— И ти не правиш нищо за него, така ли?

— Какво може да се направи? Оставям го проснат там и после, след минути, часове или дни, той си отива.

— Къде отива?

Роботът вдигна рамене с отработено, но изкуствено движение.

Буун се обърна и излезе. Вълкът беше смъкнал Шапката от стола и го люлееше насам-натам, както куче си играе с парцалена кукла. Като го подхвърляше във въздуха, той го захапваше през средата, преди да падне и енергично го разтърсваше.

Кукла, помисли си Буун. Шапката всъщност беше кукла, грубо направена кукла, която се движеше из времето и пространството и вероятно служеше за глас на някой друг или, казано иначе, играеше ролята на чучело за някой вентрилоквист.

Застанал до масата и наблюдавайки как вълкът си играе с парцалената кукла, която преди малко беше Шапката, той потрепери от студ, дошъл някъде дълбоко от него самия — душевен студ, за който знаеше, че е причинен от смъртна уплаха.

Когато пристигна на това място, Буун беше учуден на каква странна територия е бил запратен. Сега учудването се върна в по-избистрен и ужасяващ вид. Земята, или мястото, или позицията, беше неземна и застинала. Той се учуди как не го беше забелязал преди. Почувства се беззащитен и сам, изправен срещу заплаха, която не познаваше. Макар и видима заплаха да нямаше, пък и той не беше сам — вълкът беше с него.

Вълкът спря играта си с Шапката и погледна към Буун с лека усмивка, щастлив, че си има играчка, щастлив, че не е сам. Буун потупа бедрото си и вълкът се приближи, за да седне до него. Буун се протегна и потупа своя другар по главата. Вълкът не се отдръпна.

Буун откри с изненада, че студът беше изчезнал и сивият пейзаж отново си беше само сив пейзаж.

Вълкът зави. Допря се плътно до крака на Буун и той усети нервното му потреперване.

— Какво има, приятелю? Какво става?

Вълкът изскимтя.

Буун го погледна и видя, че вълкът е вдигнал глава към небето, което всъщност не беше никакво небе, а просто надвиснала сивота, притискаща се към сивотата на земята.

— Там горе няма нищо. Съвсем нищо.

Още докато казваше това, Буун видя, че греши. Горе в сивотата имаше нещо, което бавно придобиваше очертания. Беше просто трептяща форма, която приличаше на люлеещ се сред сивотата лошо изтъкан килим.

Той видя, че клатушкащият се килим се спуска по-близо до земята, а сетне забеляза, че това не е килим, а много широка мрежа.

След малко тя се приземи с поклащане, а една женска фигура скочи от нея и се втурна към него с разтворени обятия.

— Инид! — викна той и се затича към нея.

Те се прегърнаха и тя долепи тялото си към неговото. Зарови лице в гърдите му и заговори, но думите й бяха така приглушени, че отначало не можеше да ги разбере. После ги чу.

— …радвам, че те намерих. Не исках да тръгна и да те изоставя, но ти ми извика да тръгвам и да спасявам Машината. Щях да се върна при теб. Смятах да се върна, но не можах.

— Всичко е наред — каза той. — Най-важното е, че сега си тук.

— Видях те — продължи Инид, като вдигна лице и го погледна. — Видях те на някакво сиво място. Ти беше сив и с тебе имаше един сив вълк.

— Вълкът е още тук — каза Буун. — Той е мой приятел.

Тя отстъпи назад и го огледа внимателно.

— Добре ли си?

— Отлично.

— Какво е това място?

— Ние сме на Магистралата на Вечността.

— Какво, за Бога, е това?

— Не знам. Не мога да го проумея.

— Това е друго място. Не е Земята.

— Мисля, че не е — каза Буун, — но не знам къде е или какво е.

— Отново ли премина отвъд?

— Предполагам, че да. Бог знае какво преживях.

Втората фигура бе слязла от мрежата и се приближаваше към тях. Имаше две ръце и два крака и приличаше на човек, но не беше. Лицето му наподобяваше това на мършав кон и имаше много нещастно изражение. Ушите му се поклащаха от двете страни на издължената глава. Имаше две групи очи, разпръснати в два кръга на челото му. Вратът му беше тънък и мършав. Краката му бяха толкова тънки, че се клатушкаха при ходене. Ръцете му нямаха лакти и приличаха на гумени маркучи. От двете страни на гърлото му се виждаха хриле. Тялото му наподобяваше пъпчиво буре.

— Запознай се с Коня — каза Инид на Буун. — Не знам името му, но го наричам така и той не възразява. Кон, това е Буун. Този, за когото ти говорих. Този, когото търсехме.

— Радвам се, че ви открихме — каза Коня.

— И аз се радвам, че двамата сте тук — каза Буун.

Роботът се подаде от кубичната сграда със закрепен на главата си поднос.

— Гладни ли сте? — попита Буун. — Виждам, че храната е тук.

— Умирам от глад — бързо каза Инид.

След като седнаха на масата, Буун се обърна към Коня:

— Това е човешка храна. Може би няма да е по ваш вкус.

— По време на скитанията си — успокои го Коня — се научих да поглъщам всичко хранително.

— Не донесох нищо за вас — каза роботът на Буун. — Вие току-що погълнахте невероятно количество храна. Донесох още една чиния месо на вълка. Изглежда много гладен.

Роботът сложи чинията с нарязаното месо на земята. Вълкът се нахвърли върху нея.

— Той е ненаситен — каза Буун. — Един вълк може да изяде половин вол за нула време.

— Той да не е един от онези, които се навъртаха край лагера? Един от онези, които нападаха бедния стар бизон? — попита Инид.

— Да. След като ти тръгна — не, още преди това — той се сближи с мен. Когато се събудих първата вечер, той беше до мен. Не ти казах нищо, защото мислех, че халюцинирам.

— Разкажи ми за него. А и какво стана с чудовището и храбрия стар бизон?

— И ти имаш да разказваш.

— Първо ти. Аз съм твърде гладна, за да говоря.

Вълкът беше изял всичко. Отдалечи се и започна да си играе с Шапката.

— Какво е това, което държи вълкът? — попита Инид. — Прилича на кукла.

— Това е Шапката. Ще ти разкажа и за него. Той е съществена част от моя разказ.

— Тогава започвай — каза Инид.

— След малко. Ти каза, че си ме видяла. В някакво сиво място и вълкът е бил до мен. Би ли ми разказала как точно ме видя и как разбра къде съм?

— Разбира се. Намерих нещо като телевизор. Ще ти обясня по-късно как. Телевизорът показва това, което искаш да видиш. Просто си го помисляш. Аз си помислих за теб и ти се появи на екрана.

— Той може и да ме е показал на сивото място. Но не ти е казал къде да ме намериш.

— Мрежата се справи с останалото — намеси се Коня. — Може да изглежда съвсем крехка, но е удивителен механизъм. Не, не е механизъм. Далеч по-съвършена е от какъвто и да е механизъм.

— Коня я направи — каза Инид. — Той я направи в ума си и…

— Ти ми помогна много — настоя Коня. — Ако не беше ти, нямаше да има мрежа. Ти сложи пръста си, за да мога да вържа последния, най-важен възел.

— Това звучи загадъчно и интересно — каза Буун. — Разкажете ми всичко.

— Не сега — възрази Инид. — Първо да се нахраним. През това време ти разкажи какво се случи от момента, в който ми викна да се спасявам от нападащото чудовище.

Буун започна, като представяше фактите колкото се може по-сбито. Когато свърши, Коня тъкмо буташе чинията си настрани и избърсваше устни с опакото на ръката си.

Вълкът най-после бе спрял да си играе с Шапката и сега го използваше за възглавница.

— В разказа ти Шапката е жив — каза Инид.

— Сега е изключен — отговори Буун. — Не знам как по-добре да ти го обясня. Той е просто кукла. Чучело на неизвестен вентрилоквист.

— Нямаш ли представа кой може да е той?

— Ни най-малка. Но да не губим време. Разкажи ми какво се случи с теб.

Когато и тя свърши разказа си, той поклати глава.

— Това ми изглежда без всякакъв смисъл. Би трябвало да съществува някаква връзка, но нея я няма. Или поне аз не я виждам.

— Има връзка — намеси се Коня. — А също и смисъл. Тримата сме заедно и разполагаме със сандъка, който намерих на розово-виолетовата планета.

— Ти го открадна — поправи го Инид. — Ти не го намери, а го открадна. Много добре знам какво направи.

— Добре де, откраднах го — съгласи се Коня. — Може би просто го взех назаем. Звучи по-меко и по-приемливо.

Той скочи от стола си и тромаво закрачи към мрежата.

Докато го гледаха как мъкне тежкия сандък, превит от тежестта му, Буун попита:

— Имаш ли някаква представа кой всъщност е той?

— Удивително създание — отвърна Инид. — Нямам представа кой е или какъв е произходът му. Но има страхотни хрумвания и знания, макар и да не са човешки.

— Може ли да му се има доверие?

— Не съм сигурна. Но ще трябва да продължим с него и да го държим под око.

— Като че ли не е неприятен на вълка. Не съм сигурен дали вълкът го харесва, но поне не показва, че не го харесва.

— Вярваш ли на вълка?

— Там на хълма можеше да ме изяде. Нищо не можеше да му попречи. Провизиите ни бяха почти привършили, а той беше гладен. Но не вярвам дори да си е помислил, че може да ме изяде.

Коня се приближи до масата, а тежкият сандък го превиваше на две. Той го стовари на земята.

— Сега ще видим.

— Искаш да кажеш, че не знаеш какво е това? — попита Инид.

— О, зная какво е. Но не познавам формата му и начина на употреба — каза Коня.

Наведе се и щракна ключалките. Капакът се отвори и отвътре се надигна нещо като меко тесто. Тестото се изду, а после се свлече по стените на сандъка. Меката маса продължаваше да изскача от сандъка, като че ли това тесто е било натъпкано там и сега използваше възможността да се измъкне изцяло.

Тестото продължаваше да се излива. Заля мястото, където се намираха столовете и масите и обгърна кубичната постройка. Отвътре изскочи роботът и побягна от нашествието на тестоподобната материя. Буун сграбчи Инид за ръката и я издърпа встрани. Вълкът тичешком се присъедини към тях. Коня не се виждаше никъде. Далеч встрани, на няколко стъпки от земята, ниско летеше мрежата. След около стотина метра отново се спусна на земята. Предният край на тестото се приближаваше към трамвая и мотрисата тръгна назад, трополейки по релсите.

Тестото обаче започна да се променя. Вместо да остане плътно, то се изпъстри с пори и някакви дупки. Но продължаваше да се разстила наоколо. Пълзеше по земята и се издигаше във въздуха. Размерите му нарастваха неимоверно. По него се появиха блещукащи точки, големи тъмни зони и пронизвани от бледа светлина мъгливи спирали. Някои от точките ставаха все по-ярки, а други — по-неясни. Из цялата тестена маса се усещаше движение, преместване, промяна.

— Имаш ли представа какво е това? — попита Инид.

Буун поклати глава.

— Виждал ли си Коня? Още ли е там вътре?

— Мисля, че да. Този глупак се остави да бъде хванат.

Сандъкът вече не се виждаше. Беше погребан под тестото, което заприличваше все повече на мъглив воал и продължаваше да нараства, макар и по-бавно. Сега наподобяваше блестящ светъл сапунен мехур.

— Ето го — каза Инид глухо и напрегнато.

Буун погледна в посоката, която му сочеше и видя Коня, който упорито си пробиваше път към тях сред мехура. Най-сетне успя да се измъкне, подобно на разкъсващ паяжина човек, и се заклатушка към тях.

— Това е галактиката! — викна той. — Карта на галактиката! Бях чувал за подобни карти, но никога за такава като тази.

Спря и се втренчи в тях с опулените си кръгли очи, а после се обърна и започна да мушка балона с един от гумените си пръсти.

— Погледнете звездите — каза им той. — Някои греят с ярка светлина, а други са толкова неясни, че се виждат едва-едва. Вижте облаците от звезден прах в мъглявинния блясък. А там, тази права бяла линия, насочена право към центъра на галактиката, е Магистралата на Вечността.

— Това е невъзможно — каза Инид.

— Хем го виждате, хем твърдите, че е невъзможно. Не виждате ли колко е велика и необятна нашата галактика?

— Добре, това е галактика — каза Буун. — Там има и бяла линия, макар да не мисля, че именно тя е магистралата, на която сме…

— Така е, повярвайте. — настоя Коня. — В легендите на моя народ се споменава за магистралата, която минава сред звездите. Макар че в нито една легенда не се казва защо тази магистрала е там и накъде води. Сега обаче ще тръгнем по нея. Ще отидем и ще видим.

Буун внимателно огледа странната маса. Тя май наистина представляваше една спираловидна галактика. По форма беше относително овална, по-плътна в центъра, отколкото по краищата. Не приличаше много на спираловидните галактики, които беше виждал по снимките. Но все пак бе ясно, че това е развита спирала. Светли лъчи излизаха от центъра. Един от тях се виеше около мястото, където бяха масите. Макар и неясно, те все още се виждаха.

Вълкът стоеше до Буун и когато погледна надолу, той видя как животинското тяло потрепери. Нищо чудно, помисли си. Всичко наоколо щеше да е страховито за който и да е. Наведе се и потупа вълка по главата.

— Спокойно, момчето ми. Всичко ще бъде наред. Всичко е наред.

Вълкът се приближи по-плътно до него. Буун се чудеше дали бе казал истината. Не можеше да е сигурен, че всичко е наред. Обърна се към Инид:

— Той беше говорил за карти и схеми, нали?

— Той говореше за много неща. Някои от тях нямаха никакъв смисъл. Или поне на мен така ми звучаха. Не мога да си спомня всичко. Говореше най-вече за генетични карти, за вложени в ума или съзнанието карти.

Коня отново се приближи бавно към тях и попита:

— Ще хвърлим ли един поглед?

— Вътре в това нещо ли? — отвърна му Инид също с въпрос. — Искаш да кажеш, че трябва да влезем в това нещо?

— Разбира се. Как иначе ще си отговорим на въпросите? Бялата линия води нанякъде. Ще отидем да открием накъде. Тя е поставена там умишлено.

— Може да се загубим — възрази Инид. — Може да се лутаме там вътре с дни.

— Не и ако следваме бялата линия. Ще вървим по нея навътре, а после ще се върнем обратно пак по нея.

— Ако ще влизаме там, трябва да взема нещо.

След като каза това, Инид бързо затича към мрежата.

Последното нещо, което Буун искаше, беше да влезе и да огледа отвътре този мъглив въртоп. На пръв поглед всичко изглеждаше съвсем обикновено, нищо повече от една проекция, създадена чрез умения и технологии, които неговото време още не бе открило. Но около картата витаеше и някаква плашеща извънземност, която той не можеше да проумее. Ами ако се оплетеше вътре, без възможност да се измъкне? Коня бе казал, че ще следват бялата линия и това бе напълно правилно, стига обаче тя да си останеше на мястото. Но ако бялата линия бе само примамката, която да вкара жертвата в капана?

Инид се върна. Носеше малка черна кутия. Вдигна я, за да я покаже на Буун.

— Това е телевизорът, който открих на пикника. Реших, че ще е добре да го вземем, ако влизаме в картата.

— Пълен боклук — каза Коня.

— Не, не е. Той ми показа къде е Буун и ни каза как да стигнем дотук. Това са просто още един чифт очи, а пък ние ще се нуждаем от всички очи, с които разполагаме. Телевизорът ти показва това, което искаш да видиш.

Сравнението с чифта очи е неуместно, помисли си Буун, защото докато двамата с нея наистина имаха по чифт, то Коня имаше доста повече, при това — различни от човешките.

Вълкът изскимтя и Буун го погледна. Вълкът е уплашен, помисли си той, и ако у самия него бе останал някакъв здрав разсъдък, трябваше да се чувства също толкова уплашен, колкото своя четириног приятел.

— Е, идваш ли? — попита Инид.

— Какво можем да видим там? Коня каза, че Магистралата на Вечността води към мястото, където искаме да отидем, а това е всичко, което трябва да знаем. Нека просто се качим на трамвая и тръгнем по Магистралата.

— Но това е смешно — каза му Инид. — С трамвая ще ни трябва цяла вечност, за да стигнем където и да е. А ние ще пътуваме с мрежата и нито времето, нито пространството ще имат някакво значение.

— Добре — каза той, като търсеше начин да забави влизането в тази глупава карта, — но когато влезем, какво ще търсим?

— Неограничените, разбира се — отговори тя. — Родната планета на Неограничените. Това именно е смисълът на цялата тази история.

Той съвсем беше забравил за Неограничените, докато тя не произнесе името им. Много време беше изминало и много неща се бяха случили от момента, в който бе чул за тях за пръв път. Но Инид нямаше как да ги забрави, защото векове се беше крила от тях.

— За пръв път чувам за идеята за търсене на Неограничените — каза Буун. — Вие сте се крили от тях дълги години, а пък двамата с теб бягахме от тяхното чудовище, за да спасим живота си.

— Мислих за това и реших, че не можем вечно да се крием от тях. Трябва да отидем и да ги открием. Разполагаме с мрежата, а с Коня бихме могли да намерим и други, които да ни помогнат.

— Не знаех, че си толкова войнствена.

— Идваш ли или не? — рязко попита Коня. — Ако ще пътуваме с мрежата, трябва преди това да разберем в какво ще се забъркаме. Картата поне ще ни подскаже нещо.

— Имаш ли пълно доверие в тази карта? — усъмни се Буун. — Защо си толкова сигурен, че тя е точна? В древната земна история създателите на карти с удивително лекомислие разполагали по картите си много, уж автентични територии, които били просто митове или продукти на волно въображение.

— Залагам честта си за нея. Тази конструкция е изработена от високообразована раса, която е знаела какво прави.

— Познаваш ли нейни представители?

— Знам за нея. Разказвали са ми още когато сядах на коленете на дядо си, а и мъдреците на моя народ споменават за нея.

Буун погледна надолу към вълка, но той вече не беше там. Видя го да седи малко по-далеч на пътя. Беше намерил Шапката и той отпуснато висеше от устата на животното. Вълкът не искаше да влезе в картата и Буун не виждаше смисъл да го кара да го последва в тази мъглива каша.

— Добре, Вълчо, ти ме чакай тук.

Другите двама вече влизаха в картата — Коня начело, а Инид след него. Буун побърза да ги настигне.

Приличаше на пространство, изпълнено с паяжини, но всъщност нямаше паяжини. Нямаше съвсем нищо. Когато Буун стъпи вътре, вече не усещаше земя под краката си. Сякаш стъпваше в празно пространство или по-скоро сякаш краката му внезапно бяха станали безчувствени и той вече не усещаше нищо, когато ги спускаше на повърхността.

От едната му страна гореше голяма червена сфера и Буун рязко се дръпна от нея, но се озова с лице срещу друга, грееща в синьо нажежена перла. Преди да успее да отскочи настрана, той се вряза в нея. Не усети нищо — нито горещина, нито какъвто и да е друг знак, че тези звезди наистина са там. Той нервно се засмя. Беше отскочил от един червен гигант и се беше врязал право в средата на доста по-гореща синя звезда. Дали тази карта съдържаше проекция на всяка една звезда, всяка струйка газ и всеки поток космичен прах в галактиката? На пръв поглед това изглеждаше невъзможно. Спомняше си, че май беше чел някъде за наличието на повече от сто милиарда звезди в Млечния път. Не беше възможно това количество да намери място в картата. С всичките тези звезди, дори и направени не по-големи от прашинки, цялото пространство в картата би било толкова натъпкано, че нямаше да е възможно да се върви из нея. Значи толкова струва, помисли си той, твърдението на Коня за точността й.

— Внимавай за бялата линия — каза му Коня. — Намира се на височината на бедрото ти вдясно от теб.

Буун погледна надолу и видя една бяла нишка, единствената връзка със сивия свят, където го чакаше вълка с Шапката — висящ от челюстите му, отпуснат и оръфан. Там беше и кубът, а някъде наблизо роботът вероятно приготвяше храна, за да е готов при евентуалното им завръщане.

Не мога да повярвам, каза си той. Не вярвам на нито една дума. Не мога да приема нищо от това. Всичко това просто не се е случвало.

Но то се случваше. Той се движеше в пространството, в което кракът му не усещаше земя под себе си. Минаваше през област, която не бе само илюзорна, но и въображаема; област, където имаше блестящи звезди и потоци от прах и газ, и всичко това можеше да се види, но не и да се докосне или усети. Появи се и нещо друго — някакъв звук, някакво пеене. Пееха му звездите — музиката на сферите, съскането на водорода, жуженето на радиацията, мелодията на времето, химна на пространството, тананикането на космичния прах и песента на необятната празнота. Най-ужасяващо от всичко беше, че тук всъщност нямаше нищо. Това не беше реалността. Най-много да беше магията на проекцията, магията на една напълно абстрактна конструкция.

Буун видя, че е изостанал от другите двама. Едва различаваше Инид през мъглата, а Коня въобще не се виждаше. Вървим вече часове, помисли си той, а това е смешно, защото картата е едва няколкостотин стъпки в диаметър.

Напрегна се да догони другите и се втурна напред. Не се опитваше да се предпазва от звездите или от паяжините звезден прах, тъй като вече можеше да приеме факта, че те всъщност не са тук. Но вместо абсолютната празнота, някаква субстанция го възпираше при напредването му. Струваше му се, че отчаяно се опитва да прегази буен поток.

Пред него се появи по-плътен от обикновено облак космически прах. Въпреки че вече бе наясно със състава му, той се опита да се наведе и да мине под него. Но облакът беше по-плътен, отколкото изглеждаше и го заслепи. Звездите наоколо се смалиха и той започна да си проправя път през тъмнината, сякаш удряше стена с главата си. Краката му го носеха напред и той още усещаше натиска на дърпащия го назад поток.

Изскочи от облака прах и изведнъж го обля светлина — много по-силна от преди малко. Източникът й, както той видя, беше блестяща като брилянт звезда вдясно от него, краищата на която бяха обгърнати от мъгла.

До него Инид каза:

— Нова звезда. Може би дори свръхнова. Не се вижда от Земята, защото е засенчена от облака прах.

В мига, в който тя заговори, Буун видя другата звезда. Тя беше толкова близо, че сякаш ако протегнеше ръка, щеше да я докосне. Беше почти незабележима — една бледа, малка, жълта звезда. Това, което го накара да я забележи, беше че някой — някой! — беше очертал един много ясно различим знак „X“ върху нея. Като че някой бе взел писалка и бе белязал звездата така, че да я различи от останалите звезди в галактиката; и ако човек я видеше отново, щеше да я разпознае като много особена звезда.

— Буун, чуваш ли ме? — попита Инид. — Какво ти става?

Той не отговори, но пристъпи напред, като се завъртя така, че да види звездата от друг ъгъл. Когато се завъртя, хиксът се измести заедно с него. Той смени мястото си и хиксът направи същото. Откъдето и да я погледнеше, хиксът винаги беше в центъра на звездата. Това, каза си той, е невъзможно. Вероятно му се привиждаше…

Инид го хвана за ръката.

— Коня се е отдалечил от нас. И, Буун, къде е линията? Изгубили сме бялата линия. Никъде не я виждам.

Той се обърна, стреснат от натиска на ръката й и от нотките страх в гласа й. Тя се оглеждаше на всички страни и търсеше с поглед изчезналата белота на линията.

— Няма я — каза тя. — В бързината, а и учудени от това място… Какво ще правим сега?

Буун сви рамене.

— Ще се върнем по стъпките си и ще я търсим. Ще я намерим.

Но и сам не вярваше, че ще успеят. Линията беше толкова тънка, толкова незабележима, че можеха и да не я видят.

Малко по-надалеч се виждаше голяма бяла звезда, която бясно обикаляше около оста си, а пък около самата нея се въртеше една доста по-малка звезда, бяла и ярка, но все пак доста по-бледа от големия си съсед. Малката звезда обикаляше толкова бързо, че движението й беше почти неясно. Между двете се простираше светъл пръстен от пламтяща енергия, преливаща от по-голямото към по-малкото небесно тяло. Звезда тип B, помисли си Буун, обикаляна от бяло джудже.

— Не можем да се върнем — каза Инид. — Точно сега не можем да се върнем. Трябва да продължим и да намерим Коня. Той ще ни помогне да открием бялата линия.

Тя забърза напред и той я последва. Сега сякаш се изкачваха по някакъв хълм. Това е налудничаво, помисли си Буун. В галактиката няма хълмове. Около краката им се виеха потоци звезден прах, а самите звезди изглеждаха по-плътни и много от тях бяха червени и големи.

Вече нямаше съмнение, че наистина се изкачваха по висок стръмен хълм. Изкатериха склона и достигнаха върха му. Точно отвъд него видяха Коня. Мършав и прегърбен, той се беше втренчил право напред.

Те спряха и се загледаха с него към въртящата се тъмнина, кръстосвана от проблясъци светлина, които бързо угасваха.

— Водовъртеж! — зяпна Инид. — Всичко се върти. Като водовъртеж!

— Това е сърцето на галактиката — каза Коня. — Това е центърът на всичко тук. Голяма черна дупка, която поглъща галактиката. Краят на всичко.

Духаше някакъв хапещ вятър, въпреки че не трябваше да има никакъв вятър. Той носеше ледения полъх на празнотата, черната смразяваща целувка на смъртта. Може би това е, помисли си Буун, черният студ на победеното Време, довеян от унищожаващия и поглъщащ център.

— Казваш, че е краят на всичко — възрази Инид, — но това не може да е краят на всичко. Може би е краят на тази галактика. Но има и други галактики. Те са безкрайни.

— Вероятно има същества, които знаят това — каза Коня. — Но аз не съм от тях. Нито който и да е от моя народ.

— А тези, които са изобретили тази карта?

— Може би — отвърна Коня. — А може би не. Възможно е истината да състарява духа. А е възможно и въобще да няма отговор.

— Тогава нека всичко върви по дяволите — обади се Буун. — Аз се връщам.

— Не можеш да се върнеш — напомни му Инид. — Загубихме линията. Тънката бяла линия, спомняш ли си? Загубихме я.

Коня уплашено промърмори:

— Линията ли? Казваш, че сме я загубили, така ли? Съвсем я бях забравил.

— Ние също — каза Инид.

— Едва ли е толкова голям проблем — намеси се Буун. — Картата, в която сме, дори разстлана по този начин, надали е повече от няколко мили в диаметър. Когато я наблюдавах отвън, ми се стори, че дори не е повече от неколкостотин фута. Ако се движим по права линия в която и да е посока, би трябвало скоро да се озовем отвън.

— Тук няма прави линии — избоботи Коня. — Съществуват само виещи се спирали, останалото е зрителна измама.

— Ти вървеше право към центъра — възрази Буун. — Ти вървеше пред нас, устремен към центъра. И стигна там, където искаше. Значи не са само виещи се спирали…

— Наистина — прекъсна го Коня — се движех към центъра. Бях чул легенди. Центърът представляваше голям интерес за мен и интуицията ми ме доведе тук. Преди много време чух за черното нищо и…

— Нищо ново — каза Буун. — Хората от моето време знаеха за центъра. Знаеха за страхотните турбуленции в центровете на повечето галактики. Имаше такива, които ги наричаха черни дупки и…

— Този разговор няма да доведе до никъде — намеси се Инид. — Проблемът е как да открием бялата линия.

— Не е необходимо да я откриваме — продължи Буун. — Можем да се измъкнем и без нея. Просто трябва да вървим по права линия и така ще стигнем до края на картата.

— Не ме ли чуваш? — каза Коня. — Казах ти, че такава права линия не може да съществува тук. Всичко е извито, заплетено и прилича на много сложен възел.

— Опитваш се да ми кажеш, че не можем да излезем от тук, така ли?

— Не. Ако се полутаме, ще се измъкнем. Но няма да е никак лесно.

Глупости, помисли си Буун. Проблемът, въпреки всички тези приказки за сложността му, си беше съвсем прост. И все пак, като се огледа наоколо, той отчасти разбра какво имаше предвид Коня. Знаците за запомняне бяха прекалено много — не една звезда, не отделна мъглявина или въртяща се тъмнина, която да запомни — а твърде, твърде много. И всичко наоколо бе някак завъртяно.

Като че доловила мислите му, Инид каза:

— Сигурно си спомняш за някакъв ориентир?

— Да — сети се Буун. — Имаше една звезда с хикс върху нея.

— Хикс ли?

— Да, хикс. Сякаш някой го бе изрисувал отгоре й. Обикновена звезда, съвсем обикновена. Жълта. Вероятно тип C, като нашето Слънце.

— Не ми каза нищо за нея.

— Забравих я, когато ми извика, че сме загубили бялата линия.

— Ти видя ли звездата с хикса? — Коня попита Инид.

— Не. Не я видях. Но кой би минал оттук, за да нарисува хикс върху някаква звезда?

Коня се обърна към Буун:

— Помниш ли нещо друго?

— Не.

— Тогава е лесно — каза Коня. — Откакто дойдох, стоя тук, без да се движа, и гледам черната дупка. Значи разполагаме с отправна точка. Когато ме доближихте, с гръб ли бях към вас?

— Точно така — отвърна Инид. — С гръб към нас.

— В такъв случай е елементарно — каза Коня. — Аз ще се завъртя на 180 градуса и ще се спуснем обратно по хълма, върху който се намираме.

Буун сви рамене. Изглеждаше твърде просто. Не вземаха предвид възможните странични фактори. Но тъй като не можеше да измисли по-добър начин за измъкването им, се съгласи да опитат.

Обърнаха се и тръгнаха надолу по склона. Вървеше се лесно. Нямаше насрещно течение, което да им пречи. Буун все още не усещаше стабилна повърхност под краката си и звездите още пееха, но той вече не обръщаше внимание на тези неща. Слязоха по хълма и той продължи да върви. Бързаше в желанието си по-скоро да се измъкне от този въображаем лабиринт.

Зад гърба му Инид внезапно извика:

— Линията! Ето я отново!

Буун се обърна и видя, че двамата бяха застанали неподвижно и като уплашени се взираха в линията. Погледна наляво и видя накъде продължава тя. Той стоеше от едната й страна, а те — от другата. Очевидно бе минал през нея, без да я забележи.

Върна се при тях и заедно се втренчиха в бялата нишка.

— Сега — каза Инид — можем да я последваме в обратна посока и да излезем там, откъдето тръгнахме. Имахме късмет, че я открихме.

— Логично беше — каза Буун. — Движехме се по права линия.

Коня изръмжа:

— Права линия, казваш. Колко пъти трябва да повторя, че няма…

Буун не му обърна внимание. Като погледна към хълма, видя блясъка на новата — или свръхновата — която бяха забелязали с Инид, докато се изкачваха по възвишението. И встрани от нея беше малката жълта звезда.

Той се закатери по хълма обратно към жълтата звезда.

— Къде отиваш? — викна му Инид.

— Хайде нагоре — отвърна той, без дори да погледне назад, а очите му бяха приковани в малкото жълто небесно тяло. — Елате да ви покажа звездата с хикса.

В момента, в който го каза, се почувства глупаво. Можеше да не е същата звезда. Имаше много жълти звезди. Бяха навсякъде.

Нямаше обаче защо да се притеснява. Именно това беше звездата с начертания върху нея хикс.

— Този знак има някакво значение — каза Коня, щом застана до него. — Иначе защо ще е белязана?

— Тя е съвсем същата като милиони други от нейния клас — каза Буун. — Затова ми се стори странна. Помислих, че очите ми изневеряват. Всяка една от тези звезди е еднаква с останалите.

— Може би не звездата е важна — предположи Коня. — Може би около нея се върти планета, която именно е важната. Но не можем да видим тази планета.

— Минутка! — намеси се Инид. — Вероятно има начин…

Тя вдигна черната кутия, която носеше, и я насочи към звездата. Дъхът й замря.

— Така е. Ето я планетата.

Буун отстъпи зад нея и се взря в екрана. Планетата растеше и го запълваше. Продължи да расте, докато в един момент те можеха да виждат само част от повърхността й и това, което се намираше върху нея.

— Това е град — каза Коня. — Върху тази планета има град.

Високи постройки се издигаха пред очите им.

— Това е мястото — обади се отново Коня, с тих, но радостен глас. — Това е мястото, на което трябва да отидем. Натам води бялата линия.

— А кога ще стигнем там? — попита Инид.

Коня й отговори с въпрос:

— Как бих могъл да знам?

И е прав, помисли си Буун. Откъде би могъл да знае кога ще стигнат там?

Инид наведе телевизора и екранът потъмня.

— Да тичаме обратно и да следваме линията — предложи Коня. — После се мятаме на мрежата и…

— Чакай малко! — каза Буун. — Трябва да обсъдим това. Трябва да го обмислим.

Но Коня не го изслуша. Той вече галопираше напред, като се придържаше близо до линията. Буун погледна към Инид.

— Прав си — каза тя. — Трябва да го обсъдим.

— Тогава да се махаме оттук.

Тръгнаха — по-бавно от Коня, но все пак доста бързо. И двамата нямаха търпение да се измъкнат от картата.

Постепенно различиха пред себе си сивотата на мястото, което бяха напуснали. После видяха очертанията на куба и заобиколените от столове маси. Точно зад масите се виждаше вълкът, а до него роботът с плоската глава.

Когато най-сетне почувства твърда земя под краката си, Буун разбра, че картата е вече зад гърба му. Направи няколко крачки и каза:

— Как си, момчето ми? Какво става?

Вълкът седеше на задните си лапи. Пред него лежеше Шапката, все още отпуснат и раздърпан.

Коня не се виждаше никъде, но Буун забеляза, че по релсите се приближава трамваят. И на предната седалка седеше някой.