Магистрала на вечността

10

Вратата се отвори навън и се превърна в стълбичка за слизане. Хорас излезе през нея, но след миг се спря. Зад гърба му Ема изписка:

— Къде сме?

— Не зная — отговори й той. — Няма кого да попитам тук.

Въпреки че, помисли си, „кога сме“ би бил по-добър въпрос.

Трябваше да бъде по-подготвен, скара се сам на себе си. Вярно, имаше критична ситуация, но бе имало достатъчно време да установи курса. Разбира се, времето не би му стигнало чак да го обмисли, да осигури действията си с необходимото обсъждане. Но подобно паническо бягство от нападащото чудовище, което ги гонеше по петите, бе непростимо.

Причината не беше в уплахата му, увери той себе си. Просто най-разумното беше да се махнат оттам по най-бързия възможен начин. Имаше много неща, помисли си Хорас, които могат да бъдат казани за него; надут, вероятно защото от време на време изглеждаше твърде надут човек; упорит, но в повечето случаи упоритостта е положително качество, а не недостатък; и доста нерешителен, защото беше твърде предпазлив във всичко. Единственото, което не можеше да се каже за него, беше, че е страхливец.

В края на краищата, каза си той, всичко беше наред, преди да се появят онези двамата от двайсетия век. Макар че, най-вероятно, вината за това беше на Мартин. Мартин е трябвало да знае какво става. Но явно той не е знаел, не е подозирал нищо, преди Коркорън да му е изкрънкал пари, като му казал, че някой слухти из Лондон и разпитва за място, наречено Хопкинс Ейкър. И какво бе направил той тогава? Беше побягнал, заедно със Стела. Щом си помисли за това, Хорас се почувства по-добре. Беше намерил на кого да прехвърли цялата вина. Той самият не беше виновен за нищо.

Направи още няколко стъпки надолу по трапа, но се спря на края му, в случай че ще трябва бързо да се оттегли. Машината лежеше на склона на един хълм, точно под върха му. В подножието се простираше малка равнина, в която бе издигната черна едноетажна сграда с много извивки и разширения, като че ли след построяването й към оригиналната структура са били добавени известен брой случайни пристройки.

Докато я гледаше, Хорас шокиран осъзна, че това бе един от построените от Неограничените манастири. Всъщност може би не бяха манастири, но хората ги наричаха така, защото Неограничените доста приличаха на малки, накуцващи монаси.

Нищо не помръдваше в долината. Това беше едно пусто място. Тук-там имаше затревени места и друга дребна растителност, но никъде не се виждаха дървета. Там, където бе имало дървета, сега стърчаха прогнили пънове. Слънцето се криеше зад плътна група облаци. Докато Хорас се оглеждаше, облаците се разпръснаха за момент и слънцето се показа. Навсякъде по върховете на околните извисени в небето хълмове се забелязваше блещукане и трептене, сякаш някой беше окичил небето с копринено ламе. Зад гърба му Тимъти заговори тихо и равно:

— Виждаш какво е останало от многомилионната човешка раса. Всяка от тези малки светлинки е дематериализирано човешко същество, заело мястото си и чакащо вечността.

— Не можеш да си сигурен в това — каза Хорас, който бе замаян от ужаса и красотата на гледката. — Никога не си виждал дематериализирано същество.

— Но съм виждал брат си Хенри. Той е нещо като рояк подобни светлинки, човек, който просто не е стигнал до последния стадий на дематериализацията. Ако беше стигнал дотам, и той щеше да е само една светлинка.

Тимъти е прав, помисли си Хорас. Тимъти бе винаги и дразнещо прав.

— Ако правилно съм разчел показанията на таблото — каза Тимъти, — ние сме далеч в бъдещето, на около 50 000 години от времето, от което избягахме в миналото.

— Значи Неограничените са победили. Това е краят. Ние, хората, не сме успели да ги спрем.

Ема им викна от вратата:

— Ей, вие двамата долу! Дръпнете се от трапа. Спайк излиза. Там няма място за всички вас.

Хорас бързо погледна назад през рамо. Спайк, приличащ повече отвсякога на въртящ се таралеж, вече се спускаше по трапа за слизане. Хорас бързо скочи на земята встрани от трапа. Тимъти го последва. Спайк мина край тях и продължи да се търкаля надолу по хълма.

— Ще се смъкне надолу и ще ни докара неприятности — каза Хорас. — Той винаги ни е докарвал само неприятности. Неограничените в манастира все още не са ни забелязали.

— Не знаем дали е така — възрази Тимъти. — Може дори да няма Неограничени. Има доказателства, че по-скоро са си свършили работата и са си тръгнали. Вероятно тук има само една група дематериализирани. Сигурно има други по света.

Ема се спусна по трапа и се присъедини към тях:

— Чакахме прекалено дълго. Трябваше да тръгнем по-рано. В такъв случай щяхме да можем да подберем време и място, а не да заминаваме по толкова безумен начин, без да знаем къде ще попаднем.

— Аз ще се върна веднага щом мога — каза Тимъти. — Сгреших, че дойдох с вас. Там останаха всичките ми книги и бележки…

— Забелязах — студено подхвърли Хорас, — че никак не се забави при тръгването си. Почти ме прегази в своя бяг. Беше се побъркал от страх.

— Не съвсем. Може би просто бях малко объркан. Механичен защитен рефлекс, нищо повече.

— Не успяхме да погребем Геън — обади се Ема. — Това е срамно. Просто го оставихме да лежи в незарития ковчег, увит в платно.

Спайк беше достигнал подножието на хълма и уверено се търкаляше през равнината към манастира.

Няколко пухкави облака скриха слънцето. Яркият блясък на кристалните решетки, които увенчаваха хълмовете и се извисяваха в небето, заблестя по-слабо.

Тимъти ги погледна замислено.

— Прах от мисъл. Философи с размери на прашинки. Мижави теоретици, които си създават мечти за величие. Без физически функции, само правилно настроени дейности на човешкия интелект…

— Я млъквай! — кресна Хорас.

Нещо изшумя по хълма над тях и едно бутнато камъче заподскача надолу по склона. И тримата се обърнаха по посока на шума. Един робот се спускаше към тях. Металното му тяло отразяваше бледата слънчева светлина. Носеше брадва, провесена на ремък от рамото му.

Той вдигна ръка и ги поздрави. После изрече с дълбок глас:

— Добре дошли, човеци. Измина много време, откакто за последен път видяхме някого от вашата раса.

— Ние? — погледна го въпросително Хорас. — Ти не си сам?

Роботът слезе малко под тяхното ниво и се обърна с лице към тримата.

— Много сме. Разнесе се мълва за вас и идват още, щастливи от това, че ще ви видят.

— Значи тук няма хора, така ли?

— Неколцина, само неколцина. Разпръснати надалече, криещи се. Една групичка тук, една групичка там, но като цяло — съвсем малко. Ние обаче сега сме твърде много. И само малцина от нас имат кого да обслужват.

— А как си прекарвате времето? — заинтересува се Хорас.

— Сечем дървета. Сечем всичко, което можем. Но има твърде много дървета. Не сме способни да отсечем всичките.

— Не разбирам — каза Тимъти. — Какво ги правите, след като ги отсечете?

— Събираме ги накуп и щом изсъхнат ги запалваме. Унищожаваме ги.

Друг робот слезе по хълма и се присъедини към първия. Свали брадвата от рамото си и я подпря на земята, като се облегна на дръжката. Сетне продължи, сякаш не първият робот, а той беше спрял да говори:

— Работата е тежка, тъй като не разполагаме с прекрасните, улесняващи труда механизми, които вие, хората, сте изобретили преди време. Преди имаше роботи с технически познания, но вече изчезнаха. След като хората се оттеглиха към опростения живот, за да развиват интелекта си, те вече не бяха необходими. Всичко, от което се нуждаеха хората, бяха твърде обикновени неща — градинарство, готварство и все от този род.

Други роботи се спускаха по хълма, като всеки носеше някакъв инструмент. Идваха по един, по двама, по трима и се групираха зад двата, които вече бяха застанали пред хората.

— Но кажете ми — запита Тимъти, — защо сте толкова всеотдайни в това унищожаване на дърветата? Не ги използвате след отсичането им. И сигурно нямате проблеми с тях.

— Те са нашият враг — каза първият робот.

— Сражаваме се с тях за правата си.

— Дрънкате глупости! — викна Хорас. — Как може обикновени, непретенциозни дървета да ви бъдат врагове?

— Вероятно знаете — намеси се вторият робот, — че след като човеците изчезнат — а те са на изчезване — именно дърветата ще ги наследят като господстваща раса на Земята.

— Чувал съм нещо такова — каза Тимъти на събралите се роботи. — Празно и необосновано твърдение. Никога не съм му обръщал внимание, макар че сестра ни Инид го смяташе за великолепна идея. Тя имаше чувството, че като господстваща раса, дърветата няма да са агресивни и няма да имат много допир с останалите форми на живот.

— Всичко това са празни приказки — възмути се Хорас. — Инид беше забележителна с неясните си размишления. Та едно дърво няма разум — съвсем никакъв разум. То не може да върши абсолютно нищо. Стои си на едно място и расте — това е всичко, което може да прави. А след време пада и изгнива и това е неговият край.

— Има някои детски приказки — каза Ема с много мек тон.

— Приказките са глупости. Всичко това са глупости. Само един глупав робот би повярвал на такова нещо.

— Ние не сме глупави, сър — каза вторият робот.

— Предполагам — намеси се Тимъти, — че вашата враждебност към дърветата се основава на вярата, че вие трябва да наследите хората?

— Ами да, разбира се — отговори първият робот. — Разсъждаваме именно по този начин. В това има логика. Ние сме продължение на расата. Създадени сме по нейно подобие. Мислим с мислите на хората и поведението ни е оформено по техен модел. Ние сме наследниците на хората и биваме мамени с нашето наследство.

— Спайк се връща — обади се Ема. — И с него идва още някой.

— Не го виждам — каза Хорас.

— Задават се иззад далечния ъгъл на манастира. Нещото е по-голямо от Спайк. Той подскача до него. Движат се насам.

Хорас присви очи и най-накрая различи странната двойка. Разпозна Спайк по насеченото му, поклащащо се придвижване, но известно време не проумяваше какво е другото същество. После нещо проблесна на бледите слънчеви лъчи и всякакво съмнение изчезна. Дори от такова разстояние, той можеше да види паяжината и единственото блестящо око.

— Това е чудовище-убиец — каза Ема. — Спайк си играе с него. Той си играе с всичко.

— Не си играе — каза Хорас, задавен от внезапен гняв. — Той го подкарва. Насочва го към нас.

Забеляза, че по хълма под него имаше все по-малко роботи. Докато ги гледаше, те продължаваха да се отдалечават, поединично, по двойки или по тройки, без да бързат. Просто си тръгваха, катерейки се нагоре по хълма.

Хорас се обърна към Тимъти:

— Какви пушки сложи в Машината?

— Аз не съм слагал пушки. Ти имаше грижата за тази подробност. Ти ограби колекцията ми от пушки, без да ми кажеш нищо. Просто грабна пушките, като че ли ти принадлежаха.

— Всички роботи ни напускат — Ема потрепери. — Те бягат. Няма да ни помогнат.

— Не съм и смятал, че ще го направят — изръмжа Хорас. — Те са страхливо племе. Никога не съм разчитал на тях.

Той устремено се насочи към Машината.

— Мисля, че има една с калибър 30,6. Не е калибърът, който бих искал, но ако куршумите са с голяма пробивна сила това ще оправи почти всичко.

— Най-доброто, което можем да направим — изстена Ема, — е да се качим в Машината и да заминем.

Тимъти рязко каза:

— Не можем да тръгнем без Спайк. Той е един от нас.

— Той е този — каза Ема хапливо, — който причини всички неприятности. Той винаги причинява само неприятности.

Всички роботи си бяха отишли. Склонът надолу от Машината бе пуст. Не беше останал нито един. Това няма значение, каза си Хорас, след като хвърли един бърз поглед наоколо. Даже и да бяха тук, те не биха помогнали кой знае колко. Куп смахнати същества.

Чудовището, придружавано от Спайк, сега беше по-близо. Двамата бяха изминали половината разстояние между манастира и подножието на хълма.

Хорас се обърна и се качи по трапа в Машината. Както си мислеше, пушките бяха там — цевите им се подаваха изпод купчина одеяла. Имаше една двуцевка и една карабина, калибър 30,6. Той сграбчи карабината и я отвори. Имаше един патрон в затвора и пълнителят беше зареден.

От известно време някъде навън се долавяше слабо движение, тихият звук на тичащи крака и чаткането на търкалящи се камъчета. Хорас го усети, докато преглеждаше оръжието, но сега, изведнъж, движението се увеличи и усили. Скала, вероятно доста по-голяма от камъче, се удари с метален звън в Машината. Отвън Ема викаше нещо, но той не можеше да разбере думите.

Извъртя се рязко и се хвърли към вратата. Отвън долиташе не само викането на Ема, но и топуркането на крака и звука от влачени по земята тежки предмети. Не можеше това да са чудовището и извратения Спайк, защото когато Хорас бе влязъл в Машината, те все още бяха твърде далече.

Като се показа, той видя невероятно глупава гледка — стотици роботи, много от които бяха натоварени с инструменти или дънери. Тези с дънерите бяха заети с носенето им на няколко места, където ги хвърляха на земята и, обръщайки се бързо, побягваха обратно отвъд хълма. Други роботи с лопати, кирки, чукове или брадви, се носеха наоколо, отивайки да строят.

Дълги дънери се забиваха в дълбоки дупки, наведени под остър ъгъл по посока на нанадолнището на хълма. Други биваха оформяни от проблясващите брадви в четвъртити греди. Свредели се врязваха в дървото, като дълбаеха дупки за тежки дървени клинове, докато някои групи роботи се мъчеха да струпат гредите на определени места, създавайки безсмислени на пръв поглед конструкции.

Тимъти каза тихо:

— Осъзнавате ли, че сме свидетели на действия, равняващи се на издигането на римски защитен вал? Къси, свързани укрепления, пред всяко от които има изкопани ровове, така разположени, че да се поддържат един друг. Онези другите конструкции са катапулти, предназначени да разбиват вражеските атаки. Много е вероятно цялата защита да се основава на класическия римски модел. Макар че те малко прекаляват, струва ми се.

Навсякъде по хълмовете, които заобикаляха долината с манастира, други групи роботи се трудеха над задачите си.

Тук-там пушеци дим се издигаха от огньовете, които роботите бяха запалили. Ако това означаваше нещо, явно този легион роботи се окопаваше и установяваше тук.

— Не мога да повярвам — продължи Тимъти, — че тези роботи са изучавали римска история. Тя е само прашинка, зареяна в купчина отвян прахоляк. Но същото мислене и същите фортификационни принципи са толкова основни днес, колкото са били и в дълбоката древност.

— Но защо? — изписка Ема. — Защо ни правят това?

— Не на нас, глупачке — викна Хорас. — Те го правят, за да ни защитят. Без да е необходимо.

Той разклати стиснатата в юмрука карабина над главата си.

— Можехме да се защитим и без тяхната намеса.

Далеч в равнината се виеше някаква малка вихрушка.

— Това са Спайк и чудовището — обясни Тимъти. — Чудовището, като вижда какво става, се опитва да се върне към сигурността на манастира. А Спайк е твърдо решен да го изкачи на хълма.

— Това е пълна глупост — изрева Хорас. — Защо Спайк ще иска да доведе чудовището до нас? Той знае що за създание е то.

— Спайк винаги е бил ненормален — каза Ема. — Дейвид непрестанно го защитаваше, Хенри винаги намираше добра дума за него. Но за мен той е просто едно голямо нищо.

Един робот се изкачваше по хълма към тях. Спря в подножието на трапа, на който стоеше Хорас. Удари петите си една в друга и рязко вдигна дясната си ръка за поздрав.

Като гледаше нагоре към Хорас, той каза:

— Вие сте в безопасност, сър. Положението е овладяно.

— Какво положение имаш предвид? — попита Хорас.

— Ами Неограничените. Гадните Неограничени.

— Но ние дори не сме сигурни, че тук има Неограничени — намеси се Тимъти. — Всичко, което сме видели, е чудовището.

— Там е и манастирът, сър — каза твърдо роботът, като че ли засегнат от изразеното съмнение в думите му. — Където има манастир, винаги има и Неограничени. Наблюдаваме това място от години. Контролираме го непрестанно.

— И колко Неограничени сте забелязали? — попита Хорас.

— Нито един, сър, поне не до този момент.

— От колко време наблюдавате мястото?

— Не го наблюдаваме през цялото време, разбира се. Но от горе-долу двеста години.

— И за два века не сте видели нито един Неограничен, така ли?

— Тъй вярно, сър. Но ако бяхме наблюдавали през цялото време…

— О, я престанете! — намеси се Ема. — Стига толкова.

Роботът настръхна от възмущение.

— Наричам се Конрад и съм командир в тези занятия. Ние просто изпълняваме нашата основна функция — защитата и грижата за човешката раса. Бих добавил, че изпълняваме дълга си с прецизност, умение и бързина.

— Отлично, Конрад — каза Хорас. — Моля, продължавайте.

Чудовището и Спайк бяха прекратили валса си из прахта и стояха един до друг, без да помръдват. Роботите, вече толкова много на брой, че възвишенията наоколо изглеждаха напълно покрити от тях, продължаваха енергично да издигат солидни прегради, заобикалящи долината и манастира.

— Е, предполагам, че ние нямаме с какво да помогнем — каза Ема. — По-добре да погледна вътре за някаква храна. Някой от вас гладен ли е?

— Аз — отвърна Хорас.

Той беше винаги гладен. Тя бързо се изкачи по трапа, а Хорас се спусна и застана до Тимъти.

— Какво мислиш за това?

— Съжалявам ги — отговори Тимъти. — Прекарали са векове, без да има хора, за които да се грижат.

— И изведнъж се появяваме ние и скачаме в обятията им.

— Точно така. Както не е имало никакви хора, внезапно изскачат трима човеци, които при това изглеждат напълно беззащитни и изложени на опасност. Донякъде въображаема опасност, тъй като е почти сигурно, че няма Неограничени. Но чудовището е съвсем реално и твърде опасно.

— И те се побъркват.

— Нормално. Били са без работа дълги години.

— Не са стоели бездейни. Секли са всяко дърво, което са откривали, изравяли са пънове и са палели огньове, в които са изгаряли дънерите.

— Измислена работа. За да я правят, за да вложат всичките си усилия в нея, те са се поддали на убеждението, че дърветата ще наследят хората като господстваща жизнена сила.

— Нали не вярваш на тази история с дърветата?

— Е, ако бъда откровен, аз съм раздвоен. Че дърветата могат да заемат господстващо положение, ми се струва донякъде възможно. Те вероятно биха се справили по-добре от хората, динозаврите или трилобитите, всички които са свършили твърде зле.

— Цялата идея е откачена — възрази Хорас. — Те стоят на едно място и не се движат.

— Забравяш, че ще разполагат с милиони години. Могат да си позволят да чакат и да дадат възможност на еволюцията. Това е бил именно проблемът на човешката раса. Не сме могли да чакаме и сме довели еволюцията до късо съединение. Но да се приема, че еволюцията е твърде бавна, също е погрешно. Виж какво е създала за по-малко от милион години — от първия незначителен проблясък на живот до високоинтелигентното същество. Същество, което се е оказало твърде умно, за да се погрижи за собственото си добруване.

— Пак започваш да унижаваш собствената си раса.

Тимъти сви рамене. Вероятно, каза си той, Хорас е прав. Наистина унижаваше собствената си раса. Но истината беше, че тя сама се бе унижила. Хората са тръгнали от позицията на некадърни примати. В течение на човешката история е имало и слава, и придобивки, но и много фатални грешки. Човекът е допускал всяка възможна грешка.

Слънцето залязваше на запад зад хълма. Тимъти бавно се спусна по склона, като остави Хорас сам. Когато приближи първото укрепление, трудещите се роботи пуснаха инструментите си и се изправиха в очакване.

— Всичко е наред — каза им Тимъти. — Не ми обръщайте внимание. Продължавайте работата си. Заслужавате похвала. Справяте се отлично.

Роботите се върнаха към работата си. Конрад забеляза Тимъти и побърза по хълма да го посрещне.

— Сър, те са обградени от всички страни. Хванали сме ги за гушата. Само да помръднат още малко нагоре и ще се хвърлим върху тях.

— Добра работа, капитане.

— Сър, аз не съм капитан. Аз съм полковник.

— Грешката е моя. Извинявай. Не исках да те обидя.

— Не съм приел думите ви като обида.

От вратата на Машината Ема извика, че обедът е готов. Тимъти се обърна и бързо се заизкачва по хълма. Беше гладен. Беше минало доста време от последния път, когато яде.

Ема бе разположила на масата една чиния със сирене, друга с шунка, голям буркан мармалад и самун хляб.

— Заповядайте — покани тя другите двама. — Всичко е студено. Или печката не работи, или аз не знам как да я ползвам. Не се поддаде на опитите ми.

— Ще се оправим и така — каза Хорас.

— Ще се наложи да пиете вода — оплака се Ема. — Има кафе и чай, но без печката…

— Всичко е наред — успокои я Тимъти. — Не се притеснявай.

— Потърсих бира. Но нямаше.

— Водата е достатъчна — отново се обади Хорас.

Насядаха и почнаха да се хранят. Не беше толкова зле. Сиренето бе отлежало и трошливо и се топеше на езика, а шунката беше сочна и вкусна. Мармаладът бе от къпини и въпреки многото семки беше превъзходен. Хлябът беше с вкусна коричка и беше питателен.

Ема лапна едно парче сирене и отхапа от намазаната с мармалад филия. Между две хапки попита:

— Какво ще правим сега?

— За момента ще останем тук — отвърна Хорас. — Тази Машина е удобна във всяко едно отношение. Ще ни служи за подслон и база за действия.

— Колко дълго? — попита Ема с разтреперан глас. — Това място не ми харесва.

— Докато разберем какво става. Положението навън ми изглежда хаотично, но всичко може да се реши след няколко дни и тогава ще знаем какво да правим.

— Колкото се отнася до мен — намеси се Тимъти, — аз се връщам обратно веднага щом стане възможно.

— Връщаш се къде? — попита Ема.

— В Хопкинс Ейкър. Нямах намерение въобще да го напускам. Ако имах време да помисля, нямаше да тръгна оттам.

— А чудовището?! — извика Ема ужасена.

— Докато се върна, то ще е изчезнало.

— Но защо искаш да се върнеш? Не разбирам. Може да е опасно.

— Книгите ми са там. И бележките, над които съм се трудил с години. Имам още работа.

— Работата ти е приключена — каза му грубо Хорас.

— Не, не е още. Има да се направи още.

— Ти работеше с надежда за бъдещето. Мислеше, че има начин човечеството да промени развитието си, да поправи старите си грешки и да започне отново. Не разбираш ли, че си се провалил? Това тук е твоето бъдеще и в него хората или поне по-голямата част от тях са се превърнали в онези светещи точки, които виждаш в небето. Неограничените са си свършили работата и са заминали.

— Но тук все още са останали хора. Можем да започнем отново.

— Не са достатъчно. Малцина тук, малцина там, и всички се крият. Някои в миналото, някои в настоящето. Генетичният набор е твърде оскъден за ново начало.

— Безсмислено е да го уговаряш — каза Ема. — Голям инат е. Влезе ли му нещо в главата не можеш вече да го изкараш оттам. Никакви разговори или аргументи няма да го убедят в противното.

— Пак ще поговорим утре — заключи Хорас. — След един хубав сън.

Тимъти се изправи.

— Мога ли да взема няколко одеяла? Ще прекарам нощта на открито. Времето е меко и не много студено. Ще спя под звездите.

— Не скитай много надалече — предупреди го Ема, като му подаде одеялата.

— Никога не скитам.

Нощта вече се бе спуснала. Тъмната маса на манастира бе погълната от заобикалящия мрак. Огньовете от лагерите на роботите светеха навсякъде по хълмовете, а над всичко това блещукаше небето. Загледан нагоре, Тимъти успя да различи някои звезди, но само по-ярките, тъй като сиянието на светещите точки засенчваше останалите.

Той откри малка, терасовидна площадка на склона. Бе равна и щеше да е добро легло. Разстла едното от одеялата, на което да легне, и се зави с другото.

Излегна се по гръб и се взря в светещите точки в небето. Изпитваше задоволство да ги наблюдава. Там горе се виждаше последната фаза на човешката раса. Като сегменти от чиста мисъл човечеството можеше да надживее изчезването на време и пространство, края на вселената. Човешкият интелект щеше да се запази недокоснат в празнотата и щеше да оцелее завинаги. Но за какво да оцелява? Той се опита да си представи какво би се появило — ако въобще нещо би се появило след изчезването на времето и пространството. Не можа да измисли нищо.

Беше казал на Хорас, че хората са били нетърпеливи в еволюцията си, че не са се задоволили да чакат. Дали не беше сгрешил? Дали делата и мечтите на хората не са били също толкова еволюционни, колкото и бавният процес, по време на който малкият импулс живот се е превърнал в човек? Дали намесата на Неограничените не бе само слаб катализатор по пътя на развитие, който хората са били предопределени да следват? Дали първият малък признак на живот в някое море не е бил неотменно насочен именно в посока към тези блестящи светлинки над главата му? Възможно ли бе вселената с цялата си слава и всичките си чудеса да бе само инкубатор за произвеждане на интелект?

Ако това беше истина, то тогава човешката раса е била Избраният Народ. Но по-скоро като че бе имало не един, а няколко Избрани Народа. Вместо да се разчита само на една раса, вероятно е имало опит да се отгледат много различни интелекти, тъй като само един не би могъл да гарантира оцеляване. Поради глупави, а може би и неминуеми грешки много от тях вероятно са измрели по време на развитието си.

Други вероятно са поели по такива неблагоприятни пътища, че единственият изход да е бил съзнателното им елиминиране. Подобно на многото земни същества, които снасят милиони яйца, за да осигурят оцеляването и израстването на поне няколко от своите наследници, така и еволюцията трябва да е създала огромен брой интелигентни раси, за да е сигурна, че поне няколко накрая ще достигнат до пълно развитие. Не е възможно да е така, каза си Тимъти. Това е глупост, нелепи размисли, та дори и като моментно занимание.

Но защо тогава човечеството бе направило подобна стъпка, и то по времето, когато звездите бяха изцяло в обсега му, по времето, когато бе готово да пожъне плодовете от пътуването си по магистралата на технологията? Защо се беше препънал човекът? Дали се беше появила всеобща умора, бягство от неотложната отговорност, която, на фона на миналите си достижения, човекът би трябвало да е нетърпелив и готов да поеме? Застанал лице в лице с неограниченото пространство и откритите пред него възможности, дали човек не бе отстъпил, защото се е страхувал от провал?

Тимъти се опита да прекъсне размислите и да избистри съзнанието си, тъй като разбра, че така само неприятно се обърква, без да достига до някакви изводи. Затвори очи и се мобилизира да освободи тялото си от натрупаното напрежение. Най-накрая мислите, които се стрелкаха в главата му, намаляха. Той се унесе, но сънят му бе много неспокоен. Непрестанно се будеше, озадачен къде е, заслушан в стъпките и мърморенето на легиона, който все още работеше по укрепленията; смущаван от пулсиращите в небето светлинки. После си спомняше къде се намира и задрямваше отново. Сетне някой го дръпна за рамото, като говореше с нервен глас:

— Тимъти, събуди се! Ставай, Тимъти! Спайк е изчезнал!

Той седна, като отхвърли одеялото настрана. Беше учуден от настойчивостта на гласа, след като разбра, че Ема бе тази, която го дърпаше, за да му съобщи, че Спайк е изчезнал. Беше доста озадачен. Спайк винаги изчезваше. В Хопкинс Ейкър Спайк се губеше за значителни периоди от време. В края на краищата тогава не го виждаха с дни и никога не се притесняваха за него. В доброто старо време, неговото собствено време, той би се появил отново, както винаги скоклив, без никога нещо да му се е случило по време на отсъствието.

Земята изглеждаше сребриста от първите проблясъци на зората. Повърхността на долината все още тънеше в полумрак. Над разположените сред укреплението огньове се виеше пушек. Защо, учуди се Тимъти, роботите бяха толкова склонни да палят огньове? Със сигурност не за готвене, защото те никога не се хранят. Вероятно това палене на огньове беше още едно доказателство за стремежа им да наподобят своя създател човека.

Хорас стоеше на около стотина фута и разговаряше с Конрад и група други роботи. Хорас грубо викаше, но това не означаваше нищо. Той винаги викаше и гласът му почти всякога бе груб — една заучена преструвка, целяща да покаже колко твърд човек е.

Ема отново изстена:

— Спайк за пореден път причинява неприятности. Винаги докарва беди. Не знам защо го търпяхме през всичките тези години.

Тимъти се изправи на крака. Разтърка очи с юмруците си и после бавно се насочи към Хорас и роботите.

Като чу приближаването му, Хорас се обърна към него.

— Пак тоя Спайк! — викна той. — Играе си игрички. Скрил се е някъде. Мисли, че ще тръгнем да го търсим. Играе си на криеница.

Конрад заговори по-меко от Хорас, но думите му бяха ясни:

— Единственото място, където може да е, е в манастира. И той, и чудовището са изчезнали. Те са в манастира.

— Добре — кресна Хорас, — тогава защо ни притеснявате? Защо не отидохте и не проверихте в манастира?

— Не ние — каза командирът на роботите. — Манастирът не е работа за нас. Това е работа за хората. Ако вие влезете, ние ще дойдем с вас, но сами няма да отидем.

Тимъти се присъедини към групата и попита Конрад:

— Сигурен ли си, че не са се промъкнали през вашето обкръжение?

— Това е невъзможно. Бяхме на пост през цялата нощ. Държахме ги под око през цялото време. После те изведнъж изчезнаха.

— Какво правеха, докато ги наблюдавахте?

— Играеха си, струва ми се. Гонеха се един друг на смени.

— Спайк си умира за гоненица — обади се Хорас. — Няма нещо, което да обича повече. Няма да си губя времето с него. След време ще се умори и ще се довлече обратно.

— Правеше ни на глупаци дълги години — с тези думи Ема се приближи към тях. — И пак ще излезем глупаци, ако отидем да го търсим.

— Положението в случая е малко по-различно — възрази Тимъти. — Смятам, че трябва да отидем. Този път може да е в беда.

— Не! — изрева Хорас. — Нито крачка! Няма да мръдна оттук!

— Може би Тимъти е прав — плахо и несигурно каза Ема. — Все пак той е от семейството. Ние го оставихме при нас.

— Ако ти не искаш — обърна се към Хорас Тимъти, — аз ще отида сам. Вие двамата стойте тук. Дай ми карабината.

Хорас отстъпи назад:

— Няма да ти я дам. Ти не знаеш как да боравиш с нея. Ще си простреляш крака.

— Това е моята карабина, Хорас.

— Да, твоя собственост е. Което не означава, че знаеш как да я използваш.

— Тогава ще тръгна без нея.

— Не. Няма да те пусна сам. Не се знае в какво ще се забъркаш, без да има кой да те измъкне.

— Ако тръгнеш с него — каза Ема, — ще дойда и аз. Не искам да остана сама в тази дива пустош.

— Много съм ти задължен — каза Тимъти на Хорас. — Радвам се, че ще бъдеш до мен.

— Ще организирам един отряд, който да представлява вашата свита — съобщи Конрад.

— Няма нужда — твърдо изрече Хорас.

— Настоявам — отвърна Конрад. — Ние осигуряваме защитата ви тук. И ще продължим да го правим.

Конрад се завъртя и започна да се разпорежда. Роботите се подредиха в линия, застанали мирно в очакване. Всеки бе нарамил инструмента, който носеше — брадви, един голям железен чук, един бел…

— След като си решил да ни направиш на глупаци — изръмжа Хорас към Тимъти, — нека да тръгваме.

Тимъти пое надолу по склона. От едната му страна беше Хорас, който бе преметнал през гърдите си ремъка на пушката, а Ема се препъваше зад тях. В ариегард вървеше дрънчащият легион, като сержантите или техните заместници отмерваха такта на маршировката.

Тимъти се бореше със стръмния наклон, като забиваше пети в земята за по-голяма стабилност. Разместени от маршируващите легионери, неголеми камъни препускаха край него, подскачаха, търкаляха се и вдигаха малки облачета прах. Къде ли е Хенри, чудеше се той. Ако беше тук, можеше да проникне в манастира и да огледа мястото. И тогава, ако се наложеше и останалите да влязат, то поне нямаше да е слепешком.

Достигнаха подножието на хълма и отрядът роботи се раздели на две крила, които маршируваха от двете им страни по посока на манастира.

Конрад, който крачеше начело, изрече някаква заповед и двете крила спряха. Той се обърна към хората:

— Останете тук. Ще изпратя напред разузнавачи.

Кресна някаква друга команда и четири робота се затичаха напред.

— Трябва да има някаква врата — продължи Конрад. — Може би дори повече от една. Трябва да има някакъв начин да се проникне вътре.

— Това е глупаво — запротестира Хорас. — Няма никаква опасност.

— Няма видима опасност, но във всяка нова ситуация има рискове. Това дори може да е план, разработен да изглежда, че няма никаква опасност. При всички случаи няма да навреди, ако сме малко по-предпазливи.

Тимъти се огледа през рамо. И други роботи се приближаваха към тях. Спускаха се от защитните валове, издигнати от тях на хълма и тичаха неистово. Други бързаха през равнината, за да достигнат отряда на Конрад.

— Останалите се присъединяват към нас — каза Тимъти на Хорас. — Цялата група.

Хорас се огледа и изгрухтя, за да покаже отвращението си от роботите.

Те зачакаха. Обгърна ги тишина. Не се чуваше нито вятър, нито жужене на насекоми. Най-после един от съгледвачите се появи тичешком иззад един неправилен ъгъл на сградата. Изпъна се пред Конрад и докладва:

— Сър, открихме вход. Една отворена врата. Имаше и други врати, но те бяха заключени и ние не се опитвахме да ги насилваме. Сметнахме, че така е по-разумно. След което открихме отворената врата.

— Влязохте ли вътре?

— Отново решихме, че е по-разумно да изчакаме отвън идването на целия отряд.

— Добре. Благодаря ти, Тоби. Постъпили сте разумно.

После Конрад се обърна към Хорас:

— Готови ли сте да продължим?

— Ние сме готови през цялото време. Не ние решихме да спрем и да се мотаем тук.

Редиците се задвижиха, трите човешки същества тръгнаха между крилата, а докладвалият съгледвач избърза напред.

Стигнаха до манастира и го заобиколиха по края. Отблизо си личеше, че постройката е стара. Външните й стени бяха метални и бяха започнали да ръждясват. Нямаше прозорци, но на равни интервали имаше врати. Всички бяха заключени. Най-после стигнаха до вратата, която съгледвачите бяха открили. Тя водеше към главната постройка.

— Ще изчакаме тук — каза Конрад. — Ще пратя вътре една група да огледа мястото, след което и ние ще влезем.

Почакаха и след известно време един от членовете на групата се появи и даде знак.

— Да влизаме, но, моля ви, без излишна прибързаност — каза Конрад.

Влязоха без излишна прибързаност. Отрядът роботи се разпръсна, за да проучи напред.

Вътрешността бе обляна в зелена светлина. Тимъти се огледа за нейния източник, но не успя да го открие. Реши, че светлината се излъчва от стените и куполообразния таван. На пръв поглед нямаше какво толкова да се види. Огромната стая, в която бяха попаднали, изглеждаше празна. Отворени врати тук и там водеха към различните пристройки, долепени към основната сграда.

Роботите непрестанно се шмугваха през вратите и почти веднага се връщаха, сякаш за да покажат, че не са открили нищо.

Когато очите му привикнаха с бледата зелена светлина, Тимъти, различи една неравна част от пода, осеяна с издатини. Неравностите бяха неправилни кръгове или издълбани дупки. Но нямаше никакви мебели — нито бюра, нито етажерки, нито пък някакви уреди.

Никакви машини, разбира се. Той мислеше по човешки, а това бе извънземна постройка, изградена за удобство на извънземни. Човек не можеше да очаква да открие бюра, столове или етажерки. Но трябваше да има други атрибути — извънземни атрибути — а такива липсваха.

Ема го ръгна в ребрата.

— Виж там горе.

Той погледна към мястото, което тя сочеше и видя странни обекти, висящи от тавана. Наброяваха стотици, прикрепени към жици или корди. Поклащаха се от лекото въздушно течение.

— Приличат на Неограничени — каза Ема.

— Ако са такива — каза Конрад, който стоеше малко встрани, — то в тях няма живот. Не долавям никакъв живот. Ако имаше дори малко живот, моите сензори щяха да го доловят. Ако това са Неограничени, те са мъртви и окачени да съхнат.

От влизането им в сградата те почти не бяха помръднали с изключение на няколко крачки. Сега, далеч от вътрешността, се разнесоха звуци на изумление.

— Момчетата са намерили нещо — каза Конрад. — Да отидем да видим.

Четиримата забързаха напред и се доближиха до роботите, които се бяха наредили в кръг и наблюдаваха нещо с учудени възклицания.

— Пуснете ни да минем — нареди Конрад. — Какво става тук? Направете ни място.

Роботите се отдръпнаха от пътя им и пред себе си, в центъра на кръга, те видяха Спайк и чудовището, които танцуваха бърз танц. Но всъщност нямаше как да се разбере дали това беше танц или враждебно кръжене, като всеки от съперниците дебнеше другия да се открие за атака. Те подскачаха и се обикаляха с огромна скорост, като правеха пробни напади един към друг и бързо отскачаха встрани.

— Ей, вие, останалите, отдръпнете се — извика Хорас. — Ще сложа край на това.

Почти бе опрял карабината в рамото си, когато зданието се разклати толкова силно, че хората и много от роботите се озоваха на земята. Като падна и се търкулна по наклонилия се под, Тимъти чу захлопването на врата.

Той падна в нещо. Когато се опита да се изкатери, откри, че повърхността, върху която бе паднал, е толкова гладка, че не може да намери точка, за която да се закрепи и да се вдигне.

Така внезапно, както и бе започнало, клатенето на сградата спря и Тимъти осъзна, че това, в което бе паднал, е една от издълбаните в пода дупки. Тялото му почти изпълваше дупката и той си помисли, че ако човек можеше да се върти в нея, тя би била отморяващо местенце за сън. Може би представляваше точно това. Може би всички тези дупки бяха легла за Неограничените. Малко по-малки от човешките, техните тела сигурно идеално са пасвали в дупките.

— Заклещи ли се? — попита Конрад, наведен над него.

— Не. Просто ми е трудно да се измъкна. Подай ми ръка, ако обичаш.

Конрад протегна ръка, издърпа го навън и го изправи на крака.

— Мисля, че вероятно сме в беда — каза роботът. — Подозирам, че сме преместени.

— Преместени?

— Сградата е преместена.

— Да, събори ме на земята.

— Мисля, че е много повече от това.

Някой бе отворил вратата, през която бяха влезли и роботите се стичаха през нея, за да избягат навън от сградата. Хорас, който явно вече беше излизал, влезе през вратата, като си проби път през потока от бягащи роботи. Докато се приближаваше към Тимъти, той размаха пушката и се провикна:

— Тази постройка се оказа капан. Тя ни пое и ни пренесе на друго място.

После се обърна към Конрад:

— Имаш ли някаква представа къде се намираме?

— Ни най-малка — поклати глава Конрад.

Тимъти се изправи смутен, без да знае какво става и какво всъщност казва Хорас.

— Някъде другаде ли? — попита той. — Това едва ли е проблем. Вероятно е въпрос на няколко мили.

— Глупак такъв — сряза го Хорас. — Не е това, което си мислиш. Не мили. Светлинни години, повече от сигурно е. Това не е нашата планета. Не сме на Земята. Поогледай се навън.

Хвана го за ръката и го задърпа грубо към вратата.

— Излез и погледни!

Тимъти се заклатушка към отвора, докато широката длан на Хорас го тласкаше между лопатките напред.

Беше или привечер, или по зазоряване. Въздухът беше прохладен и свеж, а небето изглеждаше особено. Повърхността се стелеше на гънки — заоблени хълмове преливаха в други, по-заоблени и по-високи, които пък чезнеха в далечната линия на хоризонта. Над него висеше една издута жълта луна.

Сигурно имаше нещо, което бе накарало Хорас да мисли, че това е друга планета. На Тимъти мястото му се стори спокойно, без никакви особености. Въздухът беше годен за дишане и гравитацията беше сходна със земната.

Един от роботите попита:

— Всички ли са навън? Навън от манастира?

— Всички са навън — отговори му друг.

— Механизми? — крещеше Хорас. — Някой забеляза ли някакви механизми?

— Механизми ли?

— Да, механизми или уреди за управлението на манастира. За поддръжка или управление на постройката.

— Никой, убеден съм — отвърна Конрад. — Това не е превозно средство. Не би трябвало да има уреди за управление.

— Но то се премести оттам дотук — викна Хорас. — То се премести. Как иначе сме попаднали тук?

— Започва да се руши — обади се друг робот. — Пука се по шевовете. Чуйте.

Те се заслушаха и доловиха дрънченето и скърцането на конструкцията — звук от разцепващ се стар метал.

— Едва е издържала да ни пренесе дотук — каза Конрад. — Това е нейният край. Още няколко години и въобще нямаше да може да се помръдне.

— По дяволите! Проклятие! Проклета да е! Проклета да е! — повтаряше Хорас.

— Съгласен съм с теб — тихо отговори Конрад. — Има моменти, когато нищо не става както трябва.

Тимъти се извърна и се отдалечи от тълпата, скупчила се пред събарящия се манастир. Ако манастирът се беше оказал Машина на времето, кой знае какви шантави идеи щяха да му хрумнат на Хорас. А тук, поне за момента, бяха в безопасност и в среда, която засега изглеждаше годна за живот. Можеше да се диша и ходи, температурата бе нормална и вероятно би се намерило нещо годно за ядене.

Той стоеше на склона на един полегат хълм и под краката му имаше пръст но какъв вид пръст? Беше все още твърде тъмно, за да я разгледа, въпреки че небето почваше да просветлява. Хорас беше казал, че са на друга планета, но все още нямаше нищо, което да подкрепи твърдението му. Хълмовете приличаха на земните. Беше твърде тъмно, за да види каквито и да е други подробности.

Някой се приближаваше към него. Той видя, че това е Ема и се насочи към нея.

— Добре ли си? — попита я.

— Добре съм — отвърна Ема, — но се страхувам. Хорас каза, че вече не сме на Земята. Каза, че тук има две луни, а на Земята няма две луни, и въобще не разбирам как е могло да се случи.

— Две луни ли? Има само една, ей там на запад. Или поне това, което смятам за запад…

— Има и още една, точно над главите ни. Тя е по-малка.

Той изви врат и точно над себе си видя другата луна.

Тя, както беше казала Ема, бе по-малка и на половината на земната. Значи ето как е разбрал Хорас.

Манастирът още скърцаше. Небето на изток се беше прояснило още повече. След малко щеше да се покаже и слънцето.

— Виждал ли си Спайк? — попита Ема.

— Не.

— Отишъл е да си играе на глупавите си игрички заедно със смахнатото чудовище.

— Не съм сигурен, че си играят — каза Тимъти.

Групата роботи, която се беше скупчила при манастира, се оттегляше, като маршируваше надолу по хълма, където наклонът преминаваше в долина. Разнесе се рязка команда и роботите започнаха бързо да се престрояват във военни подразделения.

Утрото почти беше настъпило и вече се виждаше малко по-добре. Върховете на заоблените възвишения изплуваха изпод булото на нощта и очертанията им се смекчиха. Първоначално в мрака той ги бе взел за зелени хълмове, но сега видя, че по тях нямаше никаква зеленина. Бяха бледожълти с цвят на лъв или пума под виолетово небе. Но защо небето бе виолетово — не само малка част от него, а цялото?

Хорас се заизкачва към тях. Спря малко по-надолу с висяща на сгъвката на лакътя му карабина.

— Бяхме хванати в капан — яростно заговори той. — Отвлечени и захвърлени на това място, каквото и да е то.

— Но не сме сами — каза Ема. — Роботите са с нас.

— Те са племе глупаци. Група кретени.

— Все пак ще са ни в помощ — обади се Тимъти. — Конрад ми се струва доста компетентен. Може да се справя с много неща.

— Загубихме всичко, което имахме — проплака Ема. — Всичко, което беше в Машината. Одеялата! И всичко останало! Цялата ни посуда!

Хорас я прегърна през рамо.

— Те взеха одеялата и някои други неща. Все някак ще се оправим.

Тя се долепи към него, подсмърчайки. Той недодялано я прегърна и я потупа по гърба. Тимъти смутено ги наблюдаваше. За пръв път през целия си живот той виждаше Хорас да показва макар и слабо привързаността си към неговата сестра.

Изтокът бързо просветляваше и сега можеше да се види, че една река течеше през долината, лежаща между хълмовете, и че малки групи дървета растяха по бреговете й. Бяха доста странни дръвчета — приличаха на огромни папрати или на прекомерно израснали гъби. По хълмовете над долината имаше жълтеникава растителност, която вероятно беше трева и се поклащаше от вятъра. Добро пасище, помисли си Тимъти, но няма никакви стада или тревопасни. Дори едно-единствено животно не се мяркаше пред погледа му. Една метална плоскост се откъсна от рушащия се манастир и се плъзна на няколко фута надолу по хълма. Конструкцията вече почти се беше разпаднала и приличаше на купчина метал.

В долината военният строй на роботите беше изчезнал. Беше останала само една фаланга, един празен в средата четириъгълник. Класическото построяване, помисли си Тимъти, от времето на Александър Македонски до последната битка на Наполеон при Ватерло.

Останалите роботи се пръснаха като забързани буболечки встрани от центъра. Очевидно това бяха разузнавачите, изпратени да огледат околността.

Трима от тях се насочиха към хората. Когато ги достигнаха, тримата се разположиха така, че частично ги заобиколиха. Единият от тях заговори:

— Госпожо и вие, господа, Конрад ни изпрати да ви екскортираме до лагера.

— И вие наричате този кух квадрат лагер?! — изръмжа му Хорас.

— Разпръснахме се, за да намерим материали за огън. Други ще донесат вода и всичко, което би било необходимо.

— Е, добре — съгласи се Хорас, макар и неохотно. — Не знам за вас, но аз лично съм гладен.

Той тръгна надолу по хълма с Ема от едната му страна и Тимъти зад тях.

Слънцето вече бе избистрило хоризонта. Като погледна през рамо, Тимъти забеляза приликата му със земното слънце — може би беше малко по-голямо и по-ярко, макар че беше трудно да се прецени. По много неща тази планета наподобяваше Земята. Под краката му растеше хубава трева, преплитаща се с приличащо на лоза пълзящо растение.

От лагера под тях се появи пушек.

— Намерили са гориво — каза Хорас. — Нещо, което гори. В края на краищата, поне ще закусим.

Когато се настаниха в защитния квадрат, Конрад им каза какво е горивото:

— Дървесина от папратовидните дървета. Не е много хубава, но все пак гори и дава топлина и светлина. Дърветата са кухи в средата, която е заобиколена от сравнително дебел пласт от нещо като лико. Открихме също и въглища.

Той им посочи с ръка въглищата, натрошени на бляскави черни кубчета.

— Изкопахме ги от едно скално образувание на брега на реката. Не са първокласни, по-скоро наподобяват лигнитни, но все пак са въглища. Докато пътуваме, ще продължим да търсим и може би ще намерим по-добри. Все пак от лоша дървесина и лоши въглища получихме огън. На Земята повечето от въглищата са добре отлежали, преди да бъдат изкопани и изгорени.

— Ще пътуваме? — изплашено попита Ема. — Къде ще пътуваме?

— Трябва да тръгнем нанякъде — отвърна Конрад. — Не можем да останем тук. Налага се да открием място, където ще имаме подслон и храна.

— Храна ли?

— Да, разбира се, госпожо. Количеството, с което разполагате, няма да стигне за дълго.

— Но тя може да е отровна!

— Ще я проверим — каза Хорас.

— Няма как да я проверим.

— Съгласен съм, че нямаме лаборатория. Нямаме химикали, а и химически познания, дори и да имахме химикали. Но все пак има начин. Ще използваме самите себе си за опитни животни.

— С това ще трябва да се справите сами — каза Конрад. — Роботите не могат да ви помогнат.

— Ще отхапем едно малко парче — продължи Хорас — и ще проверим вкуса му. Ако е неприятно на вкус, ако изгаря езика или пък е стипчиво, ще го изплюем. А в случай че е вкусно, ще глътнем малка част от него, след което ще изчакаме да видим дали е добро.

Единият от роботите нададе предупредителен вик, сочейки нагоре по хълма. Някакво превозно средство — летателна машина от бляскав метал — се носеше към тях. Летеше само на няколко фута от земята. Спусна се и мина над тях, после бързо изви и се насочи към реката. Закръжа над склоновете на отсрещните височини и премина реката малко по-нагоре от мястото, на което те стояха. След това внезапно се спусна успоредно на течението, на не повече от десет фута над повърхността, и прелетя над карето от роботи, като почти го докосна. Продължи надолу по реката, после плавно се издигна над хълмовете и постепенно се изгуби високо над тях.

— Наблюдаваха ни — каза Конрад. — Бяха дошли да ни огледат.

— Какво можем да направим? — попита Хорас. — Как да се защитим?

— Ще наблюдаваме внимателно и ще се оглеждаме за тях.

Късно следобед разузнавачите, които се бяха спуснали надолу по течението, се върнаха и докладваха, че накрая реката се разлива в обширно блато. През нощта си дойдоха и съгледвачите, отишли нагоре по течението. Те съобщиха, че хълмовете продължават още няколко мили и после преминават във високо плато, а в далечината се издигат планини.

— Това ни трябваше — каза Конрад. — Тръгваме нагоре по течението.

Потеглиха на сутринта. Тъй като хълмовете се издигаха направо от речните брегове, пътят бе труден. Дебели въглищни жили се мяркаха в отвесните скали над реката. Дърветата постепенно се промениха. Подобните на гигантски папрати и гъби растяха все по-нарядко. Срещаха се истински дървета, сходни със земните. Хълмовете продължаваха. Издигаха се на интервали, разделяни от малки долини, като всеки следващ ставаше по-висок. Конрад не принуждаваше маршируващите да бързат. Двамата с Хорас се заяждаха от време на време, но това не успя да прерастне в караница.

Откриха годна за консумация храна — няколко вида грудкови растения, един жълт плод, който изглеждаше доста познат на вкус, и боб, който растеше в малки шушулки по пълзящите лози. Проверката се извършваше с необходимата предпазливост. Някои възможности биваха отхвърлени на момента — имаха неприятен вкус или мирис. Хорас получи стомашни болки от някакви ягоди, които опита. Това беше единственият по-неприятен случай. Роботите донесоха и малки бозайници, които, с изключение на един, се оказаха добри за ядене. Обаче рибата, хваната в реката, покрай която вървяха, смърдеше толкова ужасно, че дори не я опитаха.

Роботите конструираха ловни оръжия, но лъковете бяха доста странни, а стрелите често въобще не летяха. Опитаха се да ловуват и с камъни, но поради липсата на подходящи камъни и умения, повечето от хвърлянията отиваха накриво.

Доброто време се задържа. Във виолетовото небе не се мяркаха никакви облаци. Дните бяха горещи, а нощите малко по-хладни.

Най-после хълмовете свършиха и те се изкачиха на голямо, плоско и сухо плато, осеяно с малки височинки. Синьо-белите масиви на далечни планини се издигаха над хоризонта. Групата пое през равнинната местност, като си носеше вода в прецизно изработени от местно дърво съдове. Хората започнаха да се изнервят.

Повече не видяха летателния апарат, който бе минал над тях при пристигането им, макар Тимъти да имаше странното усещане, че са наблюдавани.

На няколко пъти зърнаха Спайк и чудовището. Макар че не можеше да бъде сигурен, Тимъти остана с впечатление, че Спайк е спечелил някакво превъзходство, защото тормозеше и подкарваше чудовището.

Равнината изглеждаше безкрайна. Те се влачеха ден след ден, а нищо не се променяше. Планините си оставаха в далечината и те въобще нямаха чувството, че са ги доближили. Не се виждаше нищо освен безкрайни далечини. В подножието на една височина откриха малък, скрит извор и отново напълниха полупразните си съдове с вода. Малкото поточе, извиращо от извора, течеше в продължение на около четвърт миля и после изчезваше в жадната земя. Хорас постоянно мърмореше; Ема кършеше ръце. Конрад почти не им обръщаше внимание. Ръководеше пътуването на отряда, който навлизаше все по-навътре в изсъхналата пустош.

В един късен жарък следобед равнината бе прекъсната от дълбок каньон. Като погледнаха от ръба, те видяха на дъното му река, оградена от тесни ивици растителност. Вляво от групата се издигаше доста висок хълм, чийто западен склон очевидно дълги години бе дълбан от древната река, която бе изсякла каньона. Между края на склона и ръба на цепнатината се намираше равнинна местност, осеяна с разрушените останки на селище, което някога вероятно е било малък град.

Забавиха се малко при руините. Обикалящите навсякъде роботи откриха една тясна пътечка, която водеше надолу по стените на пропастта. Групата внимателно се заспуска по просеката сред извисяващите се червеникави скали. В нейния край скалите бяха вдадени навътре и така образуваха обширен скален навес. От процепа идваше поток хладен въздух, който носеше известно облекчение от прежурящото слънце.

Конрад, следван от тримата човеци, се дръпна от пътеката и мина под навеса.

— Тук ще прекараме известно време — каза той. — Това не е най-хубавото място, което се надявах да открием, но поне ще бъдем донякъде защитени, докато обмислим по-нататъшното си придвижване. Водата на реката е близо, а по нейните брегове можем да намерим годна за консумация храна.

Ема седна на каменния под и каза:

— Мястото е добро. Има къде да се скрием от слънцето, докато залезе. И няма да е необходимо да пестим водата. Може дори да се изкъпя.

— По-добро е от нищо — изръмжа Хорас. — По-добро е от откритата равнина.

На следващия ден един робот откри сметището. То се намираше в подножието на скалите, които оформяха стените на каньона. Бе обширно и се издигаше до половината на скалата, под която беше. Роботът се върна тичешком в лагера, като викаше новината. Всички се забързаха да огледат откритието.

По-голямата част от боклука беше от желязо. В началото, без съмнение, беше имало много други отпадъци, но с течение на годините по-малко издръжливите се бяха разпаднали и изчезнали. Останали бяха само желязото, няколко камъка със странна форма и две три големи парчета дърво.

Най-изненадващото беше, че повечето от металните отпадъци въобще не бяха повредени от времето. Бяха се запазили ярки и блестящи. Нямаше и следа от ръжда.

— Метална сплав — каза Конрад, — която е непозната на Земята. Голяма част от нея е толкова запазена, колкото е била и в деня на изхвърлянето й.

Железата бяха във всякакви видове и размери обикновени отпадъци, отделни машинни части, счупени уреди и инструменти, спирални форми и големи метални блокове. Някои най-общо можеха да бъдат разпознати, но повечето изглеждаха без всякакъв смисъл. Роботите подредиха най-лесно достъпните детайли по земята и заскитаха сред това изложение, твърде озадачени какво всъщност виждат.

— Извънземна технология — обясни Конрад. — Може да ни отнеме цяла вечност, докато проумеем какво представляват някои от тези неща.

Очевидно боклукът е бил изхвърлен от ръба на каньона, вероятно от жителите на опустелия град, който сега се състоеше само от разрушени останки.

— Струва ми се твърде много за такъв малък град — каза Хорас.

— Може да е било общо сметище, обслужващо голяма област — обади се Тимъти. — Из равнината, която прекосихме, може преди време да е имало много градове. Може би това е била добре населена земеделска област. После е настъпила засуха и икономическата основа е изчезнала…

— Можем да използваме метала — обърна се към него Конрад. — Да конструираме някои необходими машинарийки.

— Искаш да кажеш, че ще стоим сврени тук, докато вие съчленявате машини? Какви машини?

— Инструменти например.

— Вие имате инструменти. Имате кирки и лопати, брадви и триони, лостове и белове…

— Оръжия — каза Конрад. — По-добри от тези, които имаме. По-добри лъкове. Стрели, които наистина летят. Този метал е здрав и гъвкав. Може би дори арбалети. Копия и пики. Катапулти.

— Занимавка — измърмори Хорас. — Намерили сте си занимание и…

— Също така — продължи Конрад — можем да конструираме и вагонетка за превоз на вода и храна. Разполагаме с роботи, които могат да теглят цяла композиция. Можем да успеем да създадем и парна машина…

— Ти си се побъркал! — викна Хорас.

— Ще го обмислим — заключи Конрад. — Ще пуснем мозъците си в действие.

През следващите дни те пуснаха мозъците си в действие. Разделиха се на групи. Начертаха проекти по пясъка. Изкопаха въглища от едно място на около миля от лагера, построиха ковачница и топилня и се захванаха за работа. Хорас фучеше и беснееше. Ема, спомняща си за дните на изнурителното пътуване, бе доволна да остане близо до вода и сянка. Тимъти се зае да изследва местността. Изкачи се по просеката и прекара дълги часове в търсене из руините. Докато скиташе из пясъка и прахта, той срещаше отделни предмети: примитивни оръжия; пръчки, дълги до три фута, направени от покрит с ръжда метал; странно оформени керамични фигури, които можеше да са идоли. Наведе се и огледа находките си, но предметите не му подсказаха нищо. Въпреки това руините необяснимо го привличаха и той постоянно се връщаше при тях.

Тук, Бог знае кога, бе живяла интелигентна раса с обществен и икономически статус. Но какъв е бил нейният вид, руините не казваха. Коридорите, водещи към постройките, бяха с много извивки и толкова тесни, че за него беше истинско изпитание да се провира през тях. Стаите бяха много ниски и му се налагаше да ги изследва на четири крака. Към горните етажи водеха не стъпала, а метални стълбове, които бяха твърде хлъзгави, за да можеше да се изкачи по тях.

Сетне той се заизкачва по високия издълбан хълм.

Склоновете му бяха отрупани с нестабилни едри канари, които се нуждаеха от съвсем слаб тласък, за да се търкулнат надолу. Тимъти се промъкваше нагоре между тях по предателски променлив сипей и внимаваше.

Беше много вероятно, каза си той, народът от града да е имал стражи на върха, които са наблюдавали за приближаването на непознати или пък са били там с други цели, които той не можеше да знае. Но когато стигна горе, той не откри никакви следи от постове. Върхът бе равна площадка от камъни, пясък и глина. Нямаше никаква растителност по пясъка и глината, нито лишеи по скалите. Духаше слаб вятър.

Това бе най-пустинното място, което някога бе виждал. Под него се простираше великолепна цветна гледка — кафявожълтото плато, което бе прекосил заедно с роботите, беше осеяно от по-тъмните точки на височинките. На запад се виждаше цепнатината на червеникавия каньон, а отвъд нея се синееха зъберите на далечни планини.

Той отиде до западния ръб и погледна надолу към каньона, като мислеше, че ще види как работят роботите. Не забеляза нищо. Синевата на реката се виеше по дъното на процепа, като бреговете й граничеха със зелени ивици.

А сега Тимъти вероятно трябваше да се спусне от този хълм и трябваше да се движи най-внимателно, защото слизането можеше да е по-опасно от изкачването.

Чу потракване на камък зад гърба си и се обърна. Сърцето му скочи чак в гърлото и го задави. Към него се носеше чудовището-убиец, а след него с резки, накъсани движения се търкаляше Спайк.

Тимъти бързо отскочи встрани, за да се дръпне от пътя на приближаващото го чудовище. То очевидно едва сега забеляза зейналата пред него пропаст и също се дръпна встрани, като се спусна към човека. Спайк се втурна, блъсна го и чудовището отново се извъртя в обратната посока. Тимъти скочи на крака и се хвърли към извънземното. С края на окото си зърна чудовището, което отчаяно се опитваше да спре падането си и да се прехвърли обратно през ръба на хълма. За миг изглеждаше, че виси във въздуха, след което се изгуби от погледа.

Тимъти се изправи на крака и изтича към пропастта, точно навреме, за да види как чудовището се блъска в група скали, които стърчаха от склона на възвишението. То се удари, подскочи, увисна за миг във въздуха и започна да се разпада. Надробени парчета се разлетяха във всички посоки и заваляха наоколо. Разпилените части се затъркаляха по наклона към дъното на каньона, а някои от тях се разбиваха на още по-малки парченца.

Тимъти погледна към Спайк, който, само на няколко фута от него, играеше някакъв странен танц на победата. Той се въртеше и търкаляше наоколо, подскачаше високо във въздуха и препускаше по земята.

— Ти и твоите проклети игри! — извика Тимъти, макар преди да си отвори устата да знаеше, че ако това бе игра, то тя бе на живот и смърт.

— Значи най-сетне го докопа — продължи той. — Не спря да го преследваш. В онзи първи ден се опита да го подкараш към нас, като знаеше, че Хорас ще използва карабината срещу него, а когато този вариант пропадна, ти продължи да го гониш.

Спайк беше спрял танца си и сега леко се поклащаше напред-назад.

— Спайк, ние те подценихме. През всичките тези години те вземахме само за клоун. Хайде да се спуснем и да се присъединим към останалите. Те ще се радват да те видят.

Но когато тръгна, Спайк се търкулна и застана пред него. Той отново понечи да тръгне и Спайк отново го спря.

— По дяволите, Спайк! Сега се опитваш да подкарваш и мен. Няма да търпя това!

Тимъти долови някакво тихо бръмчене и се обърна да види откъде идва. Един блестящ летателен апарат се носеше към тях. Приличаше на онзи, който ги посрещна в първия им ден на тази планета.

Той се спусна леко на земята и спря там. Капакът му бавно се повдигна. В предната му част седеше някакъв урод. Относително малка глава се подаваше от широки рамене. Това, което започваше като обърнат нагоре нос, се разделяше на две еднакви, извити встрани пипалца. Черепът бе увенчан със сноп яркочервени пера, които напомняха гребен на петел.

Едно-единствено съставно око изпъкваше между носа и копиевидното окончание на черепа. Главата се извърна към Тимъти и от нея се разнесе някакво цвърчене.

Той предпазливо пристъпи към апарата и уродливия му пилот. Завладя го любопитство. Ето, отново интелигентно същество, макар вероятно по-висш тип от онези, които са били в сега разрушения град. Спайк се завъртя около Тимъти, после бързо смени посоката и продължи да го обикаля.

— Можеш да спреш да ме подкарваш — каза Тимъти.

Спайк не престана и продължи да се върти и в двете посоки. Тимъти направи още една-две крачки напред. Не беше подкарван, помисли си. Движеше се по своя собствена воля. Искаше да огледа по-отблизо извънземния кораб. Спайк продължаваше да го тласка напред.

— Е, добре — каза Тимъти.

Доближи задната част на летателния апарат и сложи ръце върху нея. Металът беше топъл и гладък. Прокара длани по него. Вътрешността му можеше да е кабина за пътници. Нямаше седалки, но подът и стените бяха тапицирани и през помещението минаваше нещо подобно на релса, което може би се използваше вместо дръжка от пътниците. Но това беше предостатъчно; нямаше намерение да влиза в тази странна машина. Обърна се и застана срещу въртящия се Спайк, който бързо се хвърли към него в отговор на движението му. Сгъвките на колената му се удариха в ръба на машината и той се преметна назад, тупвайки в кабината за пътници. Спайк скочи вътре като светкавица, капакът на кабината се спусна с трясък и машината излетя.

Прекараха ме, помисли Тимъти. Беше похитен от Спайк и отвратителния пилот и се носеше нанякъде без право на избор. Изпита страх, но не за дълго. Чувстваше се по-скоро оскърбен.

Изправи се на колене и хванат за релсата, погледна през капака. Източният край на каньона се отдалечаваше под него, а червеникавите скали блестяха на слънцето.

Семейството им се беше разделило, а сега се разпиляваше още повече. Зачуди се дали въобще някога щяха да се съберат пак заедно. По-вероятно е, помисли си той, това да не се случи. Бяха разпръснати като парчета мозайка. Някой или нещо ги използваше като пионки.

Той си спомни Хопкинс Ейкър и обичта си към това място — старата баронска къща, кабинетът с книгите по стените, бюрото, отрупано с работите му, широката буйно обрасла морава, малките горички и потока. Това беше прекрасен живот и там той вършеше работата си. Но сега, като премисли, той се запита дали работата му имаше някаква стойност.

Навремето му се струваше важна, но дали наистина беше? Какво бе донесла тя като цяло?

Каньонът отдавна беше изчезнал зад източния хоризонт и сега те летяха ниско над безкрайната пустош на платото.

Докато Тимъти гледаше, кафеникавостта на изсъхналата земя се изгуби и той отново видя вълнуващата се жълтеникава маса на прерийната трева, прекъсвана тук-там от потоци и малки горички. Суровата повърхност на пустинята бе останала назад. Напред се издигаха планините — много по-високи, отколкото изглеждаха преди. Върховете им стърчаха високо в небето като голи скални лица, които се взираха над земята. За момент изглеждаше, че летателният апарат ще се разбие в планинските склонове, след което отпред се появи празно пространство, оградено от двете страни със скали. Преминаха между скалните стени за секунди; пред тях се откри пролука и машината наведе носа си към широка зелена долина, лежаща в пазвата на планината. Един не дълъг, но висок хребет минаваше през долината, а склоновете му бяха опасани от стена в мек, перленобял цвят. На върха на хребета бяха събрани няколко бели многоетажни постройки, а сред дърветата по протежение на хоризонта се виждаха сгради, които той взе за жилища. Някои приличаха на схлупени бараки, другаде имаше групи къщурки, трети не бяха по-добри от коптори, а се срещаха и някои съвсем безформени.

Летателният апарат се заиздига успоредно на хребета, докато достигна върха му. После се заспуска към широка зелена поляна, в чийто край се намираше някаква къща. Кацнаха на моравата и капакът се вдигна. Пилотът им изцвърча нещо и Спайк се търкулна навън. Тимъти го последва, малко объркан, и застана до машината. Като погледна нагоре, той се взря в къщата и застина от изумление. Това бе къщата от Хопкинс Ейкър, с много малки различия.

Някакво длъгнесто същество с крехко тяло, криви крака и поклащащи се ръце слизаше към тях. Насочи се право към Тимъти и спря пред него. После заговори на английски:

— Аз съм твоят преводач и придружител, а, вярвам, че ще стана и твой приятел. Наричай ме Хюго, което, разбира се, не е моето име, но ще ти е удобно за произнасяне.

Тимъти едва преглътна. Когато възвърна способността си да говори, попита:

— Можеш ли да ми кажеш какво става?

— Всяко нещо с времето си. Но първо ще ме придружиш до жилището. Там те очаква сервирано ядене.

Той пое нагоре по поляната, Тимъти го последва, а Спайк подскачаше отстрани. Зад тях летателният апарат отново се издигаше над земята.

Имаше някои особености, но като цяло мястото приличаше на нов Хопкинс Ейкър. Поляната беше добре поддържана, дърветата бяха равномерно разположени, а и очертанията на местността бяха почти същите. Имаше само едно явно несъответствие — навсякъде по хоризонта се виждаха планини, докато в Хопкинс Ейкър най-близките планини отстояха на стотици мили.

Достигнаха къщата и се изкачиха по широките каменни стъпала до масивната врата. Спайк ги беше изоставил и радостно препускаше из поляната.

Хюго бутна едно от крилата и те влязоха. Вътре вероятно имаше различия, но трябваше време, за да бъдат открити. Пред тях се намираше салонът, изпълнен с мебели, а отвъд него бе трапезарията с вече подредена и готова маса.

— Има овнешко печено — каза Хюго. — Както разбрахме, това е ваше любимо ястие. Малко е, но ще се храним само двамата.

— Но откъде има тук овнешко?

— Когато се захванем с нещо, ние го правим както трябва или поне доколкото можем. Изпитваме голямо уважение към различните култури, които отсядат в тази общност.

Тимъти прекоси салона и влезе в трапезарията. Масата бе сложена за двама, а от кухнята се носеше потракване.

— Няма да намериш пушките на Хорас в оръжейната, макар да има оръжейна. Тук е и твоят кабинет, но, боя се, напълно празен. Не съумяхме да възпроизведем твоите книги и записки, за което съжаляваме, но има ограничения, които не бива да се пренебрегват. Предполагам, че можем да го обзаведем така, че да заместим книгите.

— Чакай малко — запротестира Тимъти. — Откъде знаете за Хорас и пушките, за кабинета, книгите ми и овнешкото? Как сте разбрали всичко това?

— Ако обичаш, помисли за момент — каза му Хюго, — и сам направи някакво разумно предположение.

— Спайк! През всичките тези години ние сме държали змия в пазвата си!

— Не змия. Един много усърден наблюдател. Без него нямаше да си тук.

— А останалите? Хорас и Ема? Вие ме отвлякохте. А останалите? Можете ли да отидете и да ги докарате тук?

— Можем, струва ми се. Но няма да го направим. Ти си този, който ни трябва.

— Защо аз? За какво съм ви притрябвал?

— Ще научиш когато му дойде времето. Обещавам ти, че няма да е нищо лошо.

— Другите двама също са човеци. Ако ви трябват човешки същества…

— Не просто човешки същества. Помисли малко и ми кажи истината. Харесваш ли Хорас? Възхищаваш ли се на начина му на мислене?

— Е, не. Но Ема…

— Тя няма да е щастлива без Хорас. Твърде много е заприличала на него.

Това бе вярно, призна си Тимъти. Ема наистина обичаше Хорас и беше започнала да мисли като него. Но дори и в такъв случай, не бе справедливо двамата да бъдат изоставени в онази дива пустош, докато той, както предполагаше, щеше да живее тук.

— Моля, заеми мястото си на масата — каза Хюго. — Твоето място е начело на трапезата, защото ти си господарят на имението и трябва да се държиш подобаващо. Аз съм твоята дясна ръка. Може би си забелязал, че аз съм хуманоид. Моята телесна система работи като твоята и поглъщам храната си като тебе. Макар че трябва да призная, имах малко проблеми, докато нагодя вкуса си към храната, която вие консумирате. Сега обаче мога да оценя голяма част от вашите ястия. Овнешкото е любимото ми блюдо.

Тимъти остро каза:

— Ние ядем и много други неща.

— О, да, зная много добре. Трябва да призная, че Спайк не пропуска почти никакви детайли. Но нека да седнем и аз ще позвъня в кухнята, че сме тук и сме гладни.

Тимъти дръпна стола в челото на масата и седна на него. Забеляза, че покривката е чиста и бяла като сняг, а салфетките са сгънати грижливо. Това го накара да се почувства спокоен. Хюго звънна с кухненския звънец и седна вдясно от Тимъти.

— Тук имаме прекрасен портвайн — каза той, като взе една бутилка. — Ще го опиташ ли?

Тимъти кимна. Трима други хуманоида, почти пълни копия на Хюго, излязоха от кухнята. Единият носеше подноса с овнешкото. Тимъти видя, че част от месото е нарязано и си помисли злорадо, че това е убягнало на Спайк. Никой не режеше печено или птица в кухнята. Разрязването на месото се спазваше като важен обичай при сервирането. Друг хуманоид внесе голям супник и им сипа в чиниите за супа, разположени и пред двамата. Третият постави на масата до печеното голямо блюдо със зеленчуци.

Супата беше превъзходна — гъста, със зеленчуци, резенчета шунка и юфка. С първата лъжица супа го обзе глад и, забравил добрите маниери, той я изгълта набързо.

— Добра е, нали? — попита Хюго. — Този Беки стана готвач с безспорни умения, но му бяха необходими дълги упражнения.

После продължи да бърбори:

— Твоето домакинство не разполага с речников запас като моя. Те могат да разбират обикновени думи и донякъде да говорят, но са далеч от истинския разговор. За съжаление, ти не си телепат, но пък тогава нямаше да имам удоволствието да съм на твое разположение.

— Повечето създания в тази общност телепати ли са?

— Не, но такива са сравнително голям процент. Разполагаме с Основата. Но ти нямаш Основата и ще е необходимо време, за да се научиш.

— Основата ли?

— Един общ език. Изкуствен език, включващ лесно произносими думи от различни езици. Има, разбира се, пропуски в граматиката и не е изискан, но този, който говори Основата, може да бъде разбран. Тук обаче има и много видове, които не си общуват нито със звуци, нито с телепатия. Все пак, създадени са начини, по които всички да се разбират.

Приключиха яденето си и се отдръпнаха от масата.

— Сега — каза Тимъти — би ли ми казал къде точно се намираме? Що за място е това?

— Ще е необходимо по-обширно обяснение. Засега ще ти кажа, че ние сме Галактически Център, формиран от много култури от различни, отдалечени планети. Ние сме мислители и изследователи. Опитваме се да открием смисъла на Вселената. Тук, в този Център, ние се срещаме и общуваме във всяко едно отношение като равни. Изказваме мислите си, теориите и откритията си. Задават се въпроси и им се отговаря или се търсят пътища към отговори.

— Тогава с мен сте сгрешили. Това е ваш пропуск. Аз не съм голям мислител и съм доста муден. Дълго предъвквам мислите си, преди да ги напиша или изкажа. Математиката е пълна тайна за мен и нямам почти никакви научни познания. Малкото, което съм постигнал, съм извършил сам. Нямам никаква практика. Не притежавам академични степени. Увличам се главно от история и философия. В продължение на много години се опитвах да открия причините за начина, по който се разви моята раса, но открих твърде малко. Не мога да си представя защо Спайк…

— Той е открил в теб повече, отколкото ти сам виждаш в себе си.

— Трудно ми е да го повярвам. Спайк винаги е изглеждал доста глупав. Играе си по глупав начин. Има една игричка, в която уж подскача по някакви квадрати, но такива няма. Той си ги измисля, те са въображаеми.

— Повечето от това, с което се сблъскваме във Вселената, е въображаемо. Често се налага да си представим нещо, преди да го проумеем. Въртим се в омагьосан кръг. Не стигаме до никъде.

— Приемам, че това място е такова, каквото казваш, но съзнавам, че аз не съм за тук. Тъй че, кажи ми защо съм тук.

— Ти си като доказателство.

— Доказателство за какво? Какво се очаква от мен?

— Не мога да ти кажа нищо повече. Не ми е разрешено. Утре ще те заведа на мястото, където трябва да отидеш. Но става късно и смятам, че е редно да си починеш.

Тимъти дълги часове лежа в леглото, без да заспива. Мислите се въртяха из главата му, докато той си повтаряше малкото, казано му от Хюго.

Разбира се, звучеше логично, че в галактиката има център, където различните интелекти обединяват познанията си и работят заедно за общото благо. Но какви бяха проблемите, какви въпроси се разискваха? Докато мислеше какви могат да бъдат, той направи куп предположения, но като ги анализира основно, някои се оказаха недостатъчно задълбочени, а други бяха просто смешни. Човешките му възгледи бяха доста ограничени, човешката култура се беше формирала в тесни рамки. Макар че, помисли си той, по начало това трябваше да е характерно за всички представени тук култури.

Най-после заспа. След което някой го разбуди с бутане.

— Съжалявам — каза наведеният над него Хюго. — Спеше толкова дълбоко, че ми беше съвестно да те будя. Но закуската е готова и трябва да тръгваме. Разполагам с наземно возило и пътуването ще бъде много приятно.

Тимъти изсумтя от неудоволствие, изправи се и седна на края на леглото, като се протегна за дрехите си, окачени на стола.

— Веднага слизам — каза той.

Закуската беше бекон с яйца, приготвени както той ги харесваше. Кафето също бе приемливо.

— Отглеждате ли кафе тук?

— Не — отвърна Хюго. — Наложи се да го докараме от една от планетите, колонизирани от вашата раса преди хиляда години.

— Значи тези колонии са се развивали и още съществуват, така ли?

— Те процъфтяват. След тежък начален период, разбира се.

— И имате всичката тази храна от колониите?

— За момента е напълно достатъчна. Разполагаме и с добитък, свине, кокошки, семена от овес, пшеница и голям брой зеленчукови култури. Имаме запаси и обширна информация за тях. Беше ни наредено да не пестим усилията си. Така и направихме.

— И всичко това само за да нахраните един човек? Или тук има и други хора?

— Ти си единственият.

Наземната кола чакаше отвън и те се качиха в нея. Хюго седна пред механизмите за управление. По пътя се мяркаха други жилища, повечето скрити от буйна растителност. На поляната пред едно, което в по-голямата си част изглеждаше подземно, половин дузина влакнести създания се търкаляха и падаха, играейки си като деца.

— Тук ще срещнеш всякакви същества — каза Хюго. — Ще се изненадаш колко бързо ще свикнеш с това.

— Говориш така, сякаш ще бъда постоянен жител. Останах с чувството, че ще ме изхвърлите, щом си свършите работата с мен.

— Никога. Щом приключи разпитът, ще ти бъде осигурена информация, за да се заловиш отново с работа. Твоята дейност вероятно ще включва размисъл над определени проблеми и разрешаването им или предложенията за начини, по които да се разрешат.

Тимъти изсумтя.

— Не ти ли харесва? — попита Хюго.

— Вие ме отвлякохте — ти и онзи отвратителен Спайк, който ни е шпионирал дълги години.

— Ти не си единствен. Ние издирваме информация и способности по много планети. Информация се натрупва почти отвсякъде, но талантът е рядкост.

— И вие смятате, че аз съм талантлив?

— Можеш да станеш.

— Но откритите способности често могат да излязат извън рамките на очакваното. Какво правите тогава?

— Запазваме ги. Задължени сме им, а и винаги си плащаме дълговете.

Минаха край миниатюрен розов замък, който се издигаше на един хълм и целият беше укрепен със зъбери и кули, по които се вееха знамена.

— Приказен замък — каза Хюго. — Обитават го представители на един съвършен народ, които виждат вселената като математическа комбинация и работят върху това. Има надежда, че след време ще открият верния код за разчитането й.

Пътят се вля в магистрала от твърд материал и се появиха и други коли — но не много, нямаше задръстване или нещо подобно. В далечината се издигаха група високи здания, точно и ясно очертани, без намесата на никаква фантазия.

— Там ли отиваме?

Хюго кимна.

— На вашия език го наричате административен център. Това е мястото, където се върши по-голямата част от работата, макар че мнозина от нас работят по домовете си или в разположените между хълмовете общежития. Но тук всичко се обединява. Има лаборатории, обсерватории, библиотеки, магазини за уреди и машини и зали за конференции. И някои други удобства, за които не мога да намеря думи във вашия език.

Навлязоха в центъра и вече се движеха по широки булеварди. На места по улиците се виждаха паркирани коли. Мяркаха се обширни градини, които разделяха сградите.

Известен брой уродливи създания се движеха по тротоарите. Едни бяха облечени в ярки, крещящи дрехи, други бяха съвсем голи. Имаше скачащи, пълзящи, летящи и ходещи същества. Някои носеха чанти или куфари, а едно от подскачащите влачеше една количка, претрупана с предмети.

— Това място — каза Тимъти — изглежда почти като Земята. Колите, градините, зданията…

— Проблемът със създаването на работни зони е твърде прост. Вземат се определен брой кубични метри и се ограждат. Тук постройките са издигани само с едно условие: да бъдат максимално прости и рационални. Всяка по-сложна конструкция би обидила някоя от културите, представени тук, и понеже е невъзможно да се достави удоволствие на всички, ние се постарахме да не удовлетворяваме никого, като използвахме еднообразна архитектура с обикновени прави линии.

Той дръпна един лост и спря пред входа на едно здание.

— Пристигнахме. Аз ще те придружа до мястото на срещата, но не мога да дойда с теб по-нататък. Ще влезеш сам. Ще се озовеш в малка стая с един стол. Седни и чакай. Не се притеснявай. След няколко минути всичко ще е наред.

Стаята се намираше близо до изхода. Цялата сграда изглеждаше съвсем пуста. Те спряха пред една врата и Хюго тръгна обратно към изхода. Тимъти леко побутна вратата и тя плавно се отвори.

Малка стая, беше казал Хюго. И това наистина беше малка, но много интересна стая. Подът беше покрит с килими, а по стените имаше декорации. Столът гледаше към стена, покрита изцяло с такава украса. Беше смесица от меки цветове. Имаше много нюанси, но десените се преплитаха един с друг. Той не можеше да определи къде свършва един и започва друг.

Изведнъж някакъв глас заговори:

— Добре дошли в Центъра. Името ви е Тимъти. Имате ли още имена?

— Имам фамилно име, но семейството ми не го използваше в последните години. Малките имена бяха достатъчни. Фамилията ми е Еванс.

— Много добре, мистър Еванс — каза гласът. — Този разпит ще изясни отношението ви към ситуация, за която разполагате с известни познания. Изслушахме много свидетели, но нито едно от показанията им не би могло да има по-голяма тежест от вашето. Моля, отговаряйте искрено и прямо.

— Съгласен съм, доколкото ми позволяват моите знания и способности.

— Прекрасно, тогава да продължаваме. За протокола, вие сте Тимъти Еванс, човек от планета, която наричате Земя. Досега сте прекарали целия си живот там.

— Точно така. Защо не се покажете? Не ми е приятно да разговарям със стена.

— Не ви се показвам от учтивост, мистър Еванс. Вие сте тук от кратко време и сте се срещали само с Хюго. След още няколко дни може би ще разберете. Макар, както мога да ви уверя, аз да съм приятелски настроено създание, за вас ще съм истинско чудовище. Тук има и други. Слуша ви група заседатели, въпреки че само аз разговарям с вас. Повечето от нас ще изглеждат като чудовища в очите ви. Една редица чудовища, втренчени във вас. Сега оценявате ли нашето отношение?

— Да. Много учтиво от ваша страна.

— Нека започнем с въпросите. Вие сте запознат с мисионери, които вашата раса нарича Неограничените. За какво проповядваха или призоваваха тези мисионери?

— Те се опитваха да убедят хората в преимуществата на смяната на телесния им живот с нематериален.

— В случаите, когато успяваха, разполагаха ли с възможности да осъществят тази трансформация?

— Да.

— Казвате го, като че ли сте убеден в това.

— Така е. Неотдавна попаднах на място, където множество дематериализирани същества бяха прикрепени — или изглеждаха прикрепени — към нещо като кристални решетки в небето. Освен това един от братята ми започна процеса на трансформация, но в крайна сметка не се получи…

— Искате да кажете, че Неограничените са се провалили в случая с брат ви?

— Или е така, или той сам се е измъкнал. Никога не разбрах точно. Веднъж казваше едно, друг път друго.

— А какъв ефект имаше процесът върху брат ви?

— Той се превърна в ореол, съставен от много блестящи светлинки. Доколкото разбирам, ако беше продължил трансформацията, той щеше да бъде концентриран в единична светлинка.

— Дематериализираните същества, които сте видели по решетката, бяха ли такива единични светлинки?

— Да. Имаше много единични светлинки. Бяха поставени над място, обитавано преди от Неограничените. Наричахме го манастир.

— Моля, обяснете ми по-подробно това понятие.

— Манастирите са къщи, обитавани от духовни лица, които ние наричаме монаси. Монасите имат определен начин на живот, а Неограничените наподобяваха малки монаси, така че ние наричахме обиталищата им манастири.

— По-нататък може да се върнем към някои подробности отново. Но сега искам да се насочим към същността на проблема. От това, което знаем, излиза, че по-голямата част от човешкото население на Земята наистина се е дематериализирало. Но вашето семейство не е. Как стана така?

— Ние избягахме от Неограничените. Избягахме в миналото. Семейството ми и аз не бяхме единствените бегълци. Имаше и много други. Не знам колко точно.

— Избягали сте във времето. Означава ли това, че разполагате с машини на времето?

— Откраднахме процеса за създаване на Машините от Неограничените. Нямаме участие в развитието на идеята. Просто сляпо следвахме указанията. Не знаем почти нищо за технологията.

— Защо трябваше да бягате? Мнозинството от земното население не е побягнало.

— Ние бяхме по-различни от останалите, различни в нашите схващания. Бяхме изгнаници — хилбилити, ако ви е познат този термин.

— Мисля, че да. Това са хора, които са лишени от дадени преимущества и поради фактори на околната среда и културните разбирания, са изостанали в развитието си. Но вие може би сте постъпили така с умисъл?

— Напълно умишлено — каза Тимъти. — Ние поддържахме старите ценности, които останалото население бе изоставило.

— И поради тази ли причина не сте могли да приемете философията на Неограничените?

— Тяхната философия е измамна. Тя ни тласкаше срещу нашия произход.

— И все пак повечето от земните хора са я възприели?

— Те бяха изоставили напълно старите ценности. Отхвърлиха технологията, която в много отношения им бе служила чудесно и можеше да им служи още по-добре, ако се бяха постарали да си изградят здрав морал. Отдръпнаха се от прогреса. За да бъда съвсем искрен, трябва да призная, че в някои случаи прогресът се оказва вреден. Но все пак именно той ни бе издигнал от зверове в мислещо и нормално общество. Бяхме отстранили национализма, бяхме победили почти всяка болест и постигнахме еднакъв икономически статус за всеки.

— Въпреки това другите хора са се отдръпнали от нещата, които нарекохте стари ценности, и то в момент, в който са можели да достигнат едно почти съвършено общество. Какво се е случило? Дали расата е остаряла и се е изморила?

— Дълго време мислих за това. Подозирам, че няма достатъчно информация, върху която да се базира едно заключение. Най-странното е, че нямаше никой, който да го проповядва; нямаше призиви за промяна на отношенията, никой не ни тласкаше към нов начин на живот. Това схващане просто се носеше през годините и след време почти всеки започна само да се мотае и разговаря. Те вярваха, че се занимават с философски дискусии, но всъщност просто разговаряха. В историята на човечеството винаги е имало култове. Те са се появявали тук и там, процъфтявали са за кратко, но в края на краищата са отмирали. Ала изоставянето на прогреса не беше култ. Всеки изведнъж реши за себе си, че развитието е безсмислено и технологията не струва нищо. Почти приличаше на избухването на масова епидемия.

— А възможно ли е да е било заболяване?

— Никой никога не го е допускал. Всъщност това почти не е било обсъждано. Схващането бе прието и с това всичко свърши.

— Значи обществото е било узряло да посрещне Неограничените?

— Очевидно. В началото те не бяха възприемани много сериозно. После философията им започна бързо да се разпространява. Въобще нямаше голям шум около нея. Тя напредваше бавно, но трупаше сили с течение на годините. Беше нещо като мирна катастрофа, бих казал. Човешката история помни катастрофи. По едно време почти сме били отровили околната среда с употребата на химикали, но сме спрели навреме и сме избегнали подобна участ. Могли сме да бъдем заличени от война, но сме открили начин за помирение в последния възможен момент. А при катастрофата с Неограничените ние сами сме се присъединили към тях и с желание сме поели към гибелта си.

— И все пак е имало хора, които не са проявили желание.

— Не много. Дори съвсем малко. Няколко хиляди излетяха в пространството, за да търсят други планети. А други, като нас, избягаха във времето. По това време Неограничените бяха започнали да ни притискат. Бяха разбрали, предполагам, възможността да преобърнат цяла една раса. Когато аз се родих, започваше да става твърде тежко за отшелници като нас. Всичко, което ви съобщих за събитията преди това, е само история, която ми бе предадена.

— Историята може да е оцветена от предразсъдъци.

— Донякъде да. По мое време ние станахме твърде предпазливи.

— Какви аргументи са използвали Неограничените, за да убедят представителите на вашата раса да приемат трансформацията?

— Предлагаха определен вид безсмъртие. Едно дематериализирано същество не може да умре. То е способно да преживее гибелта на Вселената. Ще бъде защитено от всякакви физически болести. Интелектът ще се извисява, освободен от тялото. Това, според неограничените, е истинската цел на всяко разумно същество. Интелектът е единственото качество, което е наистина ценно. Защо да се борите, питаха те, с физическия свят, с всичките негови опасности и разочарования? Зарежете го, казваха, и ще бъдете истински свободни.

— Твърде привлекателно за мнозина.

— За повечето от нашата раса.

— Но не и за вас и вашите другари. Все още ли го приемате за погрешно?

— Трудно ми е да определя точно какви са нашите чувства. Просто мога да обобщя, че изпитвахме голямо отвращение към дейността на Неограничените.

— Бояхте ли се от тях? Мразехте ли ги? Смятахте ли ги за свои врагове?

— Да.

— А какво е отношението ви, сега, когато очевидно всичко е свършено, когато Неограничените са си свършили работата?

— Не всичко е загубено. Човешката раса все още съществува. Има човешки колонии по други планети, които, доколкото ми е известно, се развиват добре. А има и известен брой отцепници, които се крият в миналото.

— А какво е отношението ви към хората, които са тръгнали по начертания от Неограничените път?

Тимъти се поколеба за момент, после каза:

— Може би са получили това, което сами са търсили. Те обърнаха гръб на достиженията на цивилизацията.

Гласът не каза нищо. Тимъти почака, след което попита:

— За това ли искахте да разговаряте с мен? Може ли да попитам с каква цел?

— Това е следствие, разглеждащо целите и мотивите на Неограничените. Разпитвахме и много други.

— Други раси, които са станали жертви на Неограничените?

— Някои да.

— Но Неограничените още ли следват мисията си?

— От известно време не. Изолирали сме ги на тяхната собствена планета. Намират се под карантина, докато тече следствието. Сигурно сте разбрали, че макар тук, в Центъра, да зачитаме свободната воля на всякакви народи, трябва да имаме предвид докъде може да доведе тя, когато е твърде свободна и агресивна.

— А създанията, наричани чудовища-убийци?

— Те са наемници. Насилници, които Неограничените в своята арогантност са наели, за да наложат волята си. Ние не изолираме тези убийци, ние направо ги унищожаваме. Подобни създания не могат да бъдат толерирани. Има още няколко на свобода, но ще ги заловим. Вашият приятел Спайк унищожи едно от последните.

— Видях това с очите си.

— Тъкмо арогантността на Неограничените насочи вниманието ни към тях. В тази галактика арогантността няма място. Почти всичко може да се приеме, но не и арогантността.

Отново настъпи мълчание, нарушено най-после от Тимъти:

— Това ли е всичко?

— За момента да. По-късно ще поговорим още. Сега вие сте един от нас. Крайно време беше да имаме човек сред нас. Върнете се в къщата си. Там ще намерите информационни материали, които ще ви дадат известни подробности за това кои сме и с какво се занимаваме. От време на време ще ви се обаждаме, за да обсъждаме някои проблеми с вас.

След известно време Тимъти стана от стола и бавно излезе през вратата. На улицата го чакаше Хюго, облегнал се на колата.

Тимъти Еванс, човек, най-новият член на Галактическия Център, бавно заслиза по стъпалата към колата.