Магистрала на вечността

13

Роботът замахна с брадвата и разсече въжето, което държеше катапулта зареден. Освободен, гигантският лост бързо се издигна и изхвърли камъка към стената. Не можа обаче да я прехвърли. При удара стената издрънча като огромна камбана. Камъкът се затъркаля надолу по склона, върху който бе издигната високата преграда. Роботите се разбягаха от пътя на търкалящата се канара, която мина на косъм от катапулта, преди да спре.

Малко по-надалече, пухтейки под ореол от пара, стояха две примитивни парни машини, използвани да довлекат катапулта дотук.

Конрад бавно се доближи до Хорас.

— Безсмислено е — каза роботът. — Няма да успеем да прехвърлим тази стена с камък. Тя се извисява и заобикаля възвишението. Принудени сме да поставим машината твърде далеч, за да получим необходимата парабола. А освен това, да ти кажа честно, не виждам смисъл.

— Смисълът — отговори Хорас — е, че по този начин ще привлечем вниманието на съществата, които обитават този град. Не могат да продължават да си седят там вътре и да ни пренебрегват както досега. Трябва да разберат, че сме тук и искаме да излязат и да разговарят с нас.

— Не мога да разбера защо толкова държиш на това. Ако бях на твое място, щях да се радвам, че не ни обръщат внимание. Не знаем нито кои са, нито какви са. Ако привлечем вниманието им, после може да съжаляваме.

Хорас вдигна глава към стената. Тя беше невероятна постройка, която се издигаше високо в небето — дълга бяла бариера, която опасваше града.

— Хорас, защо не зарежем тази работа? — жално каза Ема. — Тази идея изцяло те е завладяла. През цялото време мислиш само как да се свържеш със съществата отвътре.

— Те знаят, че сме тук — избуча Хорас. — Непрекъснато изпращат летателни апарати, които ни оглеждат и се връщат обратно. Чукаме на вратата и не получаваме отговор. Това не е учтиво. Това просто не е учтиво. За пръв път в живота си бивам пренебрегнат и няма да търпя това.

— Не знам какво още можем да направим — обади се Конрад. — Построихме катапулт, но все още не можем да прехвърлим стената.

— Ако успеем, те ще ни обърнат внимание. Щом прехвърлим няколко камъка над стената, те ще ни обърнат внимание.

— Защо не дойдеш в палатката? — предложи Ема. — Седни за малко. Хапни нещо. Не си ял от часове. Сигурно си гладен.

Хорас не й обърна внимание. Продължаваше да гледа към предизвикателната бяла стена.

— Опитахме всичко. Обиколихме я цялата, за да потърсим входове или порти. Палихме огньове и пращахме димни сигнали. Все някой трябва да ги е видял. Но никой не ни обърна внимание. Опитахме се да изкатерим стената, но това е невъзможно. Много е гладка. Човек няма къде да се хване. Не е каменна или метална. По-скоро е керамична. Но кой може да построи керамична стена, която да издържа на удари с огромни камъни?

— Този вътре, който и да е той — отговори Конрад. — Но не ме питай как е построена.

— Говорихме за кула, която да достигне върха на стената — продължи Хорас с леко въпросителна интонация.

— Няма да стане. Трябва да е много висока. Разполагаме с греди, но не и такива, с които да построим подобна кула. А и не е ясно как да укрепим солидно основата й.

— Стана дума и за издигането на изкуствен склон. Предполагам, че това също е невъзможно?

— Няма как да натрупаме достатъчно пръст за изграждането на подобен вал.

— Щяхме да успеем, ако разполагаме с летателен апарат.

— Виж, роботите ми и аз правим всичко възможно. Построихме парни машини, които работят чудесно. Способни сме да конструираме почти всичко, което се движи по земята, но летателните апарати са над възможностите ни. Нито знаем теорията, нито знаем как да сглобим отделните части. А гориво? Не можем да заредим подобна машина с дърва или въглища — Конрад за момент се поколеба. — Не знам колко още ще издържи катапултът. Въжето ни намалява. При всеки изстрел губим по десет фута от него.

— Можем да го наставяме отново.

— Това и правим. Но при всяко снаждане губим по няколко фута.

— Защо не направим още въжета?

— Можем да пробваме. Но материалът, с който опитахме преди, не беше много издръжлив.

— Виждаш ли? — обади се Ема. — Няма полза. Стената те победи.

— Не, не е — ядоса се Хорас. — Ще намеря начин да я надвия. Ще принудя жителите на този град да ми обърнат внимание.

Един робот, който стоеше наблизо, се обади:

— Нещо се приближава.

Когато обърнаха поглед нагоре, видяха, че един летателен апарат от града се готви за приземяване.

Хорас подскочи и размаха ръце триумфиращо.

— Най-после! — викна той. — Най-после някой идва да преговаря! Това е всичко, което искахме. Просто някой да се появи и да говори с нас.

Апаратът кацна и отвътре се подаде пътникът — човек, а не някакво уродливо извънземно. Вътре имаше и извънземно, но то остана в машината. Вероятно е пилот, помисли си Хорас.

Ема несигурно пристъпи напред, после спря и се вгледа, без да вярва на очите си. След това се затича към човека, който слизаше от апарата.

— Това е Тимъти — измърмори Хорас. — Можех да предположа, че е Тимъти.

След което и той забърза напред, следван от Конрад.

— Значи ти си бил — каза грубо Хорас, щом се доближи до Тимъти. — Какво правиш тук? Мислехме, че няма вече да те видим никога.

— Не е ли чудо? — говореше с умиление Ема. — Той отново е с нас!

Хорас протегна с нежелание ръка и Тимъти я пое за момент.

— Виждам, че не си се променил, Хорас — каза той. — Груб както винаги.

— Предполагам, че не си дошъл да ни предложиш покана — изръмжа Хорас.

— Тук съм, за да ти кажа да прекратиш безсмислените си действия. Ще ти бъдем много задължени, ако престанеш да блъскаш по стената.

— Кои сте вие?

— Останалите в града. И аз, разбира се. През целия ми живот си ми пречил, а сега продължаваш.

— Значи в града има и други хора? — попита останалата без дъх Ема. — Хора съвсем като нас, така ли?

— Не точно като нас. Някои от тях са ужасяващи на външен вид. Но са разумни същества и хвърлянето на камъни ги безпокои.

— Значи не им харесва, а? — намеси се Хорас.

— Някои от тях са възмутени.

— Какви са тези чудовища? И какво е това място?

— Това — отговори му Тимъти — е Галактическият Център.

— А ти какво правиш вътре?

— Аз съм един от тях. Аз съм единственото човешко същество, член на Центъра.

— Искаш да кажеш, че се опитваш да представляваш човешката раса?

— Не представлявам никого. Просто разкривам човешката гледна точка. Само това се иска от мен.

— Е, добре тогава, щом си един от тях, защо просто не ни поканиш вътре? Всичко, което искаме, е да ни бъде обърнато малко внимание. А вие ни пренебрегвате. Ние просто чукахме на вратата, нищо повече.

— По-скоро я блъскахте с чукове. Ти не си способен просто да почукаш. Винаги блъскаш.

— Значи няма да направиш нищо за нас?

— На своя отговорност бих поканил Ема да дойде с мен. Тя ще се чувства по-удобно в града, отколкото тук навън.

Ема поклати глава.

— Ще остана с Хорас. Благодаря ти, Тимъти, но ще остана с него.

— Значи това е всичко? — попита Хорас. — Просто идваш тук, заплашваш ни и това е всичко?

— Нямах намерение да ви заплашвам. Исках просто да ви помоля да престанете.

— А ако не престанем?

— Следващият път няма да дойда аз. Ще бъдат други. И може да не са толкова учтиви, колкото се опитах да бъда аз.

— И ти не си самата учтивост.

— Вероятно не съм — каза Тимъти. — Понякога е необходимо огромно усилие човек да бъде учтив с теб.

— Престанете! — изписка Ема. — Престанете и двамата! Хванали сте се гуша за гуша, както винаги!

Обърна се към Хорас.

— Ти! Ти казваш, че само си чукал на вратата! Но това, което правеше, бе много повече! Беше хвърляне на камъни по прозорците! Това правеше ти!

— В някои от следващите дни — заяде се Хорас — наистина ще счупя някой прозорец. И тогава градът ще ми обърне внимание.

— Ето какво ще се опитам да направя — каза Тимъти. — Ще отида още веднъж при управата и ще опитам да вкарам теб и Ема вътре. Но не и роботите.

— Не се притеснявай за нас — каза Конрад. — Ние не държим да влезем. Правим го за Хорас. Ще сме доволни и да останем тук навън. Разполагаме с цяла планета, из която да се мотаем. Може да изградим общество на роботите. Може пък самите ние да станем нещо. Наоколо има много и добра обработваема земя. Можем да отглеждаме храна за града. Можем да правим и много други неща.

— Как ти звучи това? — обърна се Тимъти към Хорас.

— Добре — промърмори неохотно Хорас. — Щом те искат така…

— На Земята — продължи Конрад — ние водехме война с дърветата. И ако все още бяхме там, щяхме да продължим борбата си. Но тук няма смисъл да се сражаваме с каквото и да е. Ако ни оставите сами, ще се справим. Ще изградим живота си. Способностите, които можем да придобием, са безкрайни.

Тимъти погледна към Хорас, който пристъпваше от крак на крак, без да обелва дума. Приличаше на току-що изгубил разсъдъка си.

— В такъв случай ще се върна обратно и ще направя каквото мога — каза Тимъти. — Но ако те допуснат вътре, ще трябва да се държиш прилично и да не говориш много-много. Както и да не създаваш главоболия на останалите. Разполагам с къща, подобна на тази в Хопкинс Ейкър. Там ще бъдете добре дошли. Прекрасно място за живеене е. Ако обаче се държиш противно, ще бъдеш лишен от това. Съгласен ли си с тези условия?

Ема отговори вместо Хорас:

— Съгласен е. Ще се погрижа да ги спазва. Уморих се от тази пустош. Така че, Тимъти, върни се там и се постарай да направиш нещо за нас.