Магистрала на вечността

2

Още от ранния следобед Дейвид се скиташе из полята, придружен от любимия си сетер, и се наслаждаваше на спокойствието да бъде сам в един прекрасен и подреден свят.

Пляскайки с криле, една яребица излетя от стърнището пред краката му. Той несъзнателно вдигна пушката на рамо и бузата му допря приклада. Мерникът се изравни с птицата и той насочи цевта малко вляво. Каза „Бум!“ и знаеше, че ако в затвора има патрон и спусъкът бе натиснат, птицата щеше да се преметне към земята.

Скачащ от радост, сетерът се върна от гонитбата на птицата, легна на земята пред Дейвид, погледна нагоре и се засмя по свой си начин, сякаш искаше да каже: „Не се ли забавляваме чудесно!“

Сетерите в Хопкинс Ейкър се бяха приспособявали дълго време. Отглеждани да вдигат птиците и да донасят убитите, те съвсем не разбираха тази нова процедура. Но сега, след много поколения, беше различно. Те вече не очакваха звук от изстрели или да намерят убита птица.

За хиляден път Дейвид се запита защо в такъв случай носи пушката. Дали заради удоволствието да усеща тежестта й и заради начина, по който пасваше на рамото му? Или за да си докаже отново, че наистина е цивилизовано същество, въпреки своите предци с дълга история на насилие и жестокости? Но това щеше да е лицемерие. Той не би застрелял овца, но ядеше овнешко. Още беше месояден, а месоядните същества все пак са убийци.

Беше хубав ден, дори без птиците, припомни си той. Бе стоял на хълма и се беше взирал надолу към сламените къщурки на селото, където живееха овчарите и пастирите на овцете и другия добитък. По пасбищата бе видял животните, понякога съвсем сами, а понякога — наглеждани от момче и куче. Бе се сблъсквал в гъстите гори с грухтящи стада прасета, подивели като диви свине и ровещи за паднали жълъди.

Но не беше се осмелил на нещо повече. Дори сега той не можеше да завърже приятелство с веселите селяни, които обработваха земята. Беше видял променящите се есенни цветове на гората и дишал хладния въздух. Беше се приближавал до поточетата сред дърветата и беше пил от тях, виждайки стрелкащи се сенки на пъстърви.

По-рано през деня бе видял и Спайк, който играеше някаква странна игра, като подскачаше внимателно по безсмислена схема. Дейвид го беше наблюдавал и за пореден път се чудеше какъв вид създание всъщност е Спайк.

Изморен от играта си, Спайк се бе отдалечил към група дървета, скачайки по друг начин, в който имаше повече изящество и непринуденост от ограниченото подрипване в игричката преди малко. Кръглото му тяло блестеше на есенното слънце, а острите краища на неговите бодли пронизваха слънчевите лъчи и ги разпръскваха в малки проблясъци. Дейвид му бе извикал, ала Спайк явно не бе го чул и накрая бе изчезнал в гората.

Беше един изпълнен със събития ден, каза си Дейвид. Сега сенките се удължаваха и студът се засилваше. Време да се прибира у дома.

Щеше да има овнешко филе за вечеря. Ема, по-голямата му сестра, омъжена за Хорас, му го беше казала и го бе предупредила да се прибере навреме:

— Не закъснявай. Веднъж готово, филето не може да чака. Трябва да се яде горещо. И внимавай с тази пушка. Не знам защо въобще я взимаш, като не носиш нищо вкъщи. Защо не донесеш една-две връзки яребици? От тях би се получило вкусно ястие.

— Защото аз не убивам — беше отговорил той. — Никой от нас никога не убива. Това е изкоренено от нашата природа.

Което, разбира се, не беше вярно.

— Хорас би убил — язвително каза тя. — Ако има необходимост от храна, Хорас би убил. И когато донесе нещо, аз бих го изчистила и сготвила.

Права е, мислеше си той. Хорас, този непреклонен и практичен човек, би убил при необходимост, макар и да не би го направил просто за удоволствие. Хорас никога не правеше нещо за удоволствието от самото правене. Той трябваше да има причина, с която да обяснява всичко, което върши.

Дейвид се беше изсмял на притесненията на Ема:

— Тази пушка не може да ми навреди. Тя дори не е заредена.

— Ще я заредиш, когато я прибираш обратно на стойката. Тимъти ще настоява да я заредиш. Ако питаш мен, нашият брат Тимъти е малко смахнат.

Те всички бяха малко откачени. Той и Тимъти, а може би по различен начин — Хорас и Ема. Но не и малката му сестра Инид. Само тя бе свободният дух и мислителят. Той бе сигурен, че тя мислеше по-сложно, отколкото всеки друг от тях.

И така, като си спомни за печеното овнешко филе, което не може да чака и трябва да се яде горещо, той пое към дома с кучето, което, преситено от игри и смях, го следваше спокойно.

След като изкачи едно хълмче, в далечината видя къщата в зеления правоъгълник на градината, всред кафеникавите поля. Едри стволове на дървета, много от които блестяха в своите есенни одежди, се издигаха из целия парк, в чийто център бе къщата. Един прашен път, който в момента бе не повече от два коловоза, минаваше през градината. Път от никъде и за никъде. От пътя към входа на къщата водеше алея, оградена от редици високи тополи, които бяха вехнали през годините и които след известно време щяха съвсем да измрат и да паднат.

Следван от вярното куче, Дейвид се спусна по хълмчето и като премина през кафеникавите есенни поля, достигна до алеята. Пред него се изправи къщата — двуетажна каменна постройка с двукрилни прозорци, които блестяха с тихия огън, запален от залязващото слънце.

Той се изкачи по широките каменни стъпала и след кратка схватка с тежкото неудобно резе на масивната двойна врата, едно от крилата плавно се отвори, завъртяно от добре смазаните панти. Отвъд фоайето се простираше обширният салон, осветен само от един свещник, поставен върху масата в далечния край. В дъното на салона трептеше ярката светлина от многото свещи в трапезарията. Оттам се носеше едва доловим говор и той знаеше, че семейството вече се събира за вечерята. Влезе в салона и сви надясно, за да стигне до оръжейната, изпълнена с оживели сенки от закрепената върху една решетка самотна свещ. Като отиваше към поставката за пушки, той отвори двуцевката, измъкна от джоба на ловното си яке патрона, който носеше, постави го в цевта и с едно движение отново затвори оръжието. После сложи пушката на мястото й и се обърна. В дъното на оръжейната стоеше сестра му Инид.

— Добре ли прекара деня си, Дейвид?

— Не те чух да влизаш. Вървиш леко като перце. Има ли нещо, което трябва да узная, преди да вляза в бърлогата на лъва?

Тя поклати глава:

— Лъвът не е тук тази вечер. Хорас се държи почти човешки, толкова човешки, колкото въобще му е възможно. Днес си поговорихме. Геън ще дойде от Атина.

— Геън не може да спечели моите симпатии — каза Дейвид. — Той е толкова несравнимо начетен. С това ми влияе — кара ме да се чувствам излишен.

— И мен също. Може би двамата сме излишни, не зная. Ако ти и аз сме излишни, на мен ми харесва да съм излишна.

— На мен също.

— Хорас обаче харесва Геън и ако неговото идване ще направи Хорас по-човечен, ние ще спечелим от това посещение. Тимъти е в екстаз. Геън казал на Хорас, че ще донесе на Тимъти някаква книга — вероятно свитък — написана от Хекатеус.

— Хек… добре, каквото и да е името. Никога не съм чувал за него. Ако въобще е „той“, а не „тя“.

— „Той“ е и е грък — каза Инид. — Хекатеус от Милет. Пети или шести век. Учените смятат, че Хекатеус е първият човек, писал сериозна историческа проза, като използвал критически подход, за да отдели митичното начало от историята. Геън смята, че свитъкът, който притежава, е неизвестно произведение, което е било изгубено.

— Ако е така, днес ще видим Тимъти за последен път преди дълга раздяла. Той ще се заключи в библиотеката, като ще иска да му носят и храната там. Ще му отнеме около година, за да се справи със свитъка. Това ще го погълне изцяло.

— Аз мисля — каза тя, — че той се отклонява, че затъва в блатото на историята и философията. Той търси основните грешки, които ние, хората, сме направили и смята, че ще открие техните корени в първите няколко хиляди години на човешката история. Вече е открил няколко, разбира се, но не е необходимо да се изучава историята, за да бъдат разгледани грешки като проблема с излишъците, желанието за печалби и желанието за война, което е породено от факта, че даден индивид или племе имат повече, отколкото друг индивид или племе могат да имат. Или пък необходимостта от скупчване, от обединяване — необходимостта на мъжете и жените да се сплотяват в племена, нации и империи, отразяваща онова ужасяващо чувство за несигурност, което е част от човешката душа. Може да се продължи още и още, разбира се, но аз мисля, че Тимъти се заблуждава. Смисълът, който той търси, е по-дълбок и ще бъде открит другаде, не в историята.

Той я запита доста сериозно:

— Инид, ти имаш ли някаква идея? Дори и съвсем смътна идея?

— Не още — отвърна тя. — И вероятно никога няма да имам. Всичко, което зная, е че Тимъти търси в грешна посока.

— Може би трябва да вървим на вечеря — предложи той.

— Да, мисля, че не трябва да принуждаваме другите да ни чакат. Ема беше почти в истерия при мисълта, че може да закъснееш. Тимъти точеше сатъра. А Нора направо пърхаше из кухнята. Овнешкото е почти готово.

Той й подаде ръка и те минаха през салона, внимателно заобикаляйки мебелите, които почти не се виждаха в сумрака.

— А, ето ви и вас! — викна Хорас, когато влязоха в трапезарията. — Точно се чудех къде може да сте. Печеното не бива да чака, както знаете. Заповядайте, всеки от вас трябва да опита чаша от този портвайн. Той е почти най-доброто, което съм пил от години. Наистина великолепен.

Той наля и заобиколи масата, подавайки на всеки от тях по чаша. Бе пълен човек, с ниско, набито тяло и прекомерно окосмен. Косата и брадата му бяха толкова черни, че цветът им преливаше в синкаво.

— Изглеждаш в чудесно разположение на духа — каза му Дейвид.

— Наистина — отвърна Хорас. — Геън ще бъде тук утре. Предполагам, че Инид вече те е уведомила.

— Да. Сам ли ще пристигне, или ще има някой с него?

— Не каза. Имаше проблем с връзката. Смущения. Това е нещо недоизпипано. Теди от Плейстоцена мисли, че е свързано с напрежението в регулирането на продължителността. Може би има нещо общо с аномалиите в посоките.

Хорас няма ни най-малка представа по въпроса, помисли си Дейвид. Може би има някакви бегли познания по темпоралната техника, ала със сигурност не знае нищо от теорията. Обаче по всяка тема е неизбежният експерт и може да говори авторитетно и убедително.

Хорас тъкмо щеше да се разпростре върху въпроса, но бе прекъснат от Нора, която влезе откъм кухнята, триумфално носеща блюдото с печеното овнешко филе. Постави го пред Тимъти и бързо се върна в кухнята. Останалите заеха местата си около масата и Тимъти започна разрязването на филето, което превърна в истинско събитие, заработвайки с ножа и вилицата с присъщото си въодушевление.

Дейвид опита виното. Беше великолепно. В някои случаи, като избора на добра бутилка портвайн например, законът за равенството в природата изкарваше Хорас прав.

Известно време се храниха мълчаливо. После Хорас възпитано изтри устата си със салфетката, постави я обратно в скута си и каза:

— От известно време се безпокоя за нашия преден пост в двайсети век в Ню Йорк. Не се доверявам на този Мартин. Опитвах се да го открия през последните няколко месеца и проклетникът не отговаряше.

— Може би е отишъл някъде за известно време — предположи Ема.

— Ако ходи някъде — каза Хорас, — като наш пазач е длъжен да ни информира. А при него е и онази жена, Стела. Ако той не е там, поне тя би могла да отговори.

— Може би е заминала с него — обади се Инид.

— Не е трябвало да го прави. Постът трябва да е винаги там, където е оставен.

— Бих казал — намеси се Дейвид, — че може би е вредно за нас да опитваме твърде настойчиво да влизаме във връзка с него. Като предпазна мярка би трябвало да ограничаваме съобщенията си до минимум.

— Ние сме единствените в този времеви отрязък — отвърна Хорас, — които имаме подобни способности. Няма кой да ни следи.

— Не бих залагал на подобно нещо — подхвърли му Дейвид.

— Какво значение има това? — попита Ема, винаги умерен пазител на мира. — Няма смисъл да седим тук и да спорим за подобни неща.

— Този Мартин почти никога не разговаря с нас — оплака се Хорас. — Никога не ни съобщава нищо.

Тимъти постави ножа и вилицата в чинията си по-шумно от необходимото:

— Въпреки факта, че не ни е известно почти нищо за този човек и не му се доверяваме напълно, все пак вероятно той знае какво върши. Ти правиш от нищо нещо, Хорас.

— Аз видях него и Стела — каза Дейвид, — когато бях в Ню Йорк на двайсетия век преди няколко години за някои книги, които Тимъти поиска. Тогава — той се обърна към Тимъти — донесох двуцевката и карабината за колекцията ти.

— И двете са прекрасни оръжия — каза Тимъти.

— Това, което не мога да разбера — рязко се обърна към него Ема, — е защо трябва да ги държиш заредени. Не само тези двете, но и всички останали. Заредената пушка е опасна.

— Цялостност — отвърна Тимъти. — Сигурно дори и ти можеш да оцениш цялостността. Амунициите са основна част от оръжието. Без тях пушката е несъвършена.

— Това обяснение ми убягва — намеси се отново Хорас. — И винаги ми е убягвало.

— Не говорех за пушките — каза Дейвид. — Сега съжалявам, че изобщо го споменах. Опитвах се да ви кажа, че срещнах Мартин и Стела. Прекарах у тях няколко нощи.

— И как изглеждат? — попита Инид.

— Мартин е студен човек. Прекалено студен. Говори твърде малко и когато го прави, всъщност не казва нищо. Видях го само няколко пъти, всеки път за кратко. Имах чувството, че не е доволен от престоя ми там.

— А Стела?

— Също студена. Но по друг начин. Студена кучка. Наблюдава те през цялото време, но се преструва, че не го прави.

— Някой от тях да изглежда опасен? Опасен за нас, имам предвид.

— Не, опасен не. Просто неудобен.

— Може би сме твърде самодоволни — каза Ема със своя спокоен глас. Нещата вървяха много добре за нас през последните години и може да сме изпаднали в заблудата, че завинаги ще продължи така. Единствен сред нас Хорас е нащрек. През цялото време се занимава с нещо. Струва ми се, че ние, останалите, също бихме могли да вършим нещо, вместо да го критикуваме.

— Тимъти е толкова зает, колкото и Хорас — отвърна Инид. — Прекарва цялото си време в ровене из книгите и свитъците, които му събират. А кой ги събира? Дейвид ходи до Лондон, Париж, Ню Йорк, поема риска да напуска Хопкинс Ейкър и ги събира за него.

— Това всичко може да е вярно, мила — каза Ема, — но кажи ми какво в такъв случай правиш ти?

— Скъпи мои — възпротиви се Тимъти, — не трябва да се заяждаме помежду си. Инид, по свой собствен начин, прави колкото всеки от нас или дори повече.

Дейвид погледна през масата към своя спокойно говорещ, уравновесен брат и се удиви как успява да търпи Ема и нейния простоват съпруг. Дори и при най-крайна провокация той никога не повишаваше глас. С подобното си на светец лице, обрамчено от тънката му бяла брада, той беше спокойният глас на разума сред бурите, които понякога разтърсваха семейния кръг.

— Вместо да спорим — каза Дейвид — за това кой от нас прави най-много за решаването на проблема, пред който сме изправени, струва ми се, че е по-добре да признаем, че никой не прави нещо, което наистина има връзка с проблема. Защо да не признаем простичко и честно, че всички ние сме бегълци, свити тук, скупчени, надяващи се, че никой няма да ни открие. Бих се осмелил да предположа, че ако животът ни зависеше от това, никой от нас не би могъл да разреши проблема.

— Мисля, че някои от нас са на вярна следа — обади се Хорас, — и дори ако ние не сме, то има и други, които търсят отговора. Хората в Атина и в Плейстоцена…

— Точно това е — продължи Дейвид. — Ние, Атина, Плейстоцена и Ню Йорк, ако Мартин и Стела са още там. И колко сме всички взети заедно?

— Въпросът е — отвърна Хорас, — че трябва да има много други групи. Нашите три групи, тоест — нашите четири групи, знаят една за друга. Трябва да има много, свързани заедно като нашите четири, които да знаят за нас или за другите. Това вече има смисъл. Революционери, а ние в някои отношения сме такива, изолирани в клетки, с минимални познания едни за други.

— Колкото се отнася до мен — продължи Дейвид упорито, — аз все още смятам, че ние сме чисто и просто бегълци — единствените, които са се измъкнали.

Бяха привършили с овнешкото и Нора влезе да отсервира, след което се върна с изпускащ пара сливов пудинг и го постави в центъра на масата. Ема се протегна и го придърпа по-близо.

— Вече е нарязан — каза тя. — Подавайте ми десертните си чинии. Има и сос, ако някой иска.

— Днес видях Спайк — обади се отново Дейвид. — Когато бях в гората. Играеше си на неговата глупава игра с подскоците.

— Бедният Спайк — каза Тимъти. — Ние го измамихме. Той дойде да ни види. Не беше от семейството, но бе с нас, когато дойде време за тръгване. Не можехме да го оставим там. Надявам се да е щастлив с нас.

— Изглежда доста щастлив — отговори Инид.

— Не можем да разберем — възрази Хорас, — той не може да разговаря с нас.

— Той разбира повече, отколкото допускаме — каза Дейвид. — Никога не правете грешката да приемате, че е глупав.

— Той е извънземен — продължи Тимъти. — Беше домашно животно — не, това не е съвсем точно — той имаше някаква близост със съседното семейство. В онези дни отношенията с извънземните бяха странни и не бяха напълно разбираеми. Поне не за мен.

— С Хенри е различно — каза Инид. — Той е един от семейството. Връзката му може би е малко по-далечна, но той е един от нас. Той дойде напълно по свое желание.

— Понякога се безпокоя за Хенри — намеси се отново Тимъти. — Не го виждаме много често.

— Зает е — отвърна Дейвид. — Прекарва добре. Скита из околностите отвъд Хопкинс Ейкър, като изкарва акъла на селяните, местното население, а може би и на някои все още твърде необразовани дворяни, които вярват в духове. Донася ни много тукашна информация. Благодарение на него и само благодарение на него ние знаем доста за това, което става отвъд имението.

— Хенри не е дух — каза Ема с наставнически тон. — Не бива да говориш по този начин за него.

— Разбира се, че не е дух — съгласи се Дейвид, — но прилича доста на такъв, за да заблуди някой, който не знае.

По всеобщо съгласие те прекратиха разговора и се заеха с пудинга — малко тежък, но извънредно вкусен.

Чух ви да говорите за мен, каза някаква мисъл, която не беше глас, но мисъл толкова силна и ясна, че всички на масата я чуха.

— Това е Хенри! — изпищя Ема, цялата разтреперана.

— Разбира се, че е той — каза Хорас, леко прокашляйки се. — Той обожава да ни стряска в неподходящи моменти. Може да го няма с дни и след това да се появи до рамото на някого и да викне в ухото му.

— Събери се, Хенри — каза Тимъти, — и седни спокойно на някой стол. Смущаващо е да общуваш с някого, който е невидим.

Хенри се събра, или поне събра по-голямата част от себе си, достатъчно плътно, за да бъде видим, макар и неясно, и седна на един стол до крака на масата срещу Тимъти. Представляваше нещо мъгливо, подобно на човек, макар и грубо оформен. Но това, което беше събрал, не стоеше напълно заедно, непрекъснато се разливаше настрани и очертанията на стола, който все още можеше да се вижда през неговата разредена материя, се променяха при всяко негово полюшване.

Вие сте се насладили на една отвратително тежка вечеря, каза им той. Всичко е било тлъсто. Овнешкото, пудингът, всичко. Тази тлъста храна ви прави толкова тежки.

— Аз не съм тежък — отговори му Тимъти. — Аз съм толкова слаб и лек, че се поклащам от вятъра.

Ти никога не излагаш себе си на вятъра, каза Хенри. Никога не излизаш от къщата. От години не си усещал топлината на истинска слънчева светлина.

— А ти почти никога не си в къщата — обади се Хорас. — Получаваш много повече от своя дял слънчева светлина.

Аз живея чрез слънчевата светлина, отговори му Хенри. Навярно съзнаваш това. Енергията, която поемам от слънцето, е тази, която ми позволява да се движа. Но не е само слънцето, има и други неща. Сладкият аромат на дивите рози, пеенето на птиците, усещането на голата пръст, шепотът или воят на вятъра, величественият всеобхватен купол на небето, непоклатимото достойнство на дърветата.

— Впечатляващ списък имаш — доста заядливо каза Дейвид.

Той е също и твой.

— Имам част от него — отговори Дейвид. — Разбирам за какво говориш.

— Виждал ли си Спайк? — попита Хорас.

Виждам го от време на време. Той е ограничен от балона около Хопкинс Ейкър. Аз съм единственият от вас, който може да минава през балона без помощта на времето. Скитам по малко.

— Скитай, щом ти харесва — каза Хорас. — Но искам да спреш да тормозиш местните жители. Смятат те за призрак. Обърнал си околността с краката нагоре за дълго време.

На тях им харесва, защити се Хенри. Животът им е сух и мрачен. Те изпитват удоволствие да бъдат плашени. Сгушват се в ъгъла до комина и си разказват приказки. Ако не бях аз, нямаше да има за какво да си разказват. Но не това е причината да съм тук.

— А каква е причината?

Има някои, които се интересуват от балона, отговори Хенри. Те не знаят какво представлява, не са сигурни в точното му местоположение, но го усещат и се интересуват от него. Непрестанно душат наоколо.

— Сигурно не са от местните. Няма как да се досетят за него. Тук сме почти век и половина и…

Не са местните, каза му Хенри. Нещо друго е. Нещо отвъд.

Дълбоко и ненарушимо мълчание се спусна над стаята. Всички седяха, сгушени в столовете си, втренчени един в друг. Някакъв древен страх изскочи от мрака на къщата и се концентрира в тази добре осветена стая.

Накрая Хорас се размърда. Изхъмка и каза:

— Значи се случи в края на краищата. Мисля, че всички знаехме, че някой ден това ще стане. Трябваше да го очакваме. Откриха ни.