Магистрала на вечността

11

Следата беше дълга и объркана, но най-сетне дойде и краят й. Тук обаче нямаше никой. Машината лежеше празна на ръба на нещо като чаша, чието дъно представляваше долина. Тази своеобразна чаша бе покрита с купол от мигащи светлинки. Хенри подсъзнателно усещаше, че всяка светлинка е едно дематериализирано човешко същество.

Ситуацията беше интригуваща. Тези, които бе следил, бяха минали вероятно съвсем скоро оттук, но за пореден път бяха изчезнали безследно. Като Инид.

Провизиите, които Хорас бе натрупал в Машината, липсваха. Значи, каза си Хенри, заминаването им не е било неподготвено. Било е планирано и те са имали време да съберат провизиите си и да ги вземат със себе си, където и да са отишли.

Склонът на долината бе странно изоран и покрит с някакви груби конструкции. Приличаха на набързо построена защитна стена, но от какво можеше да се защитава човек тук?

Откри и разпозна следите на Ема, Хорас и Тимъти, а също и дирята на Спайк. Откри още безброй следи от много други същества. В прахта бяха отпечатани стъпки, подобни на човешки. Като ги разгледа отблизо, се убеди, че не са човешки.

В дъното на своеобразната чаша се усещаше, че доскоро тук е имало някаква постройка. Лек мирис, който той познаваше много добре, му подсказа истината — Неограничените.

Семейството беше изчезнало. Инид се беше загубила, Дейвид беше мъртъв, а сега и останалите трима ги нямаше. Той беше в това далечно бъдеще сам.

Ако можеше да се върне назад във времето до мига, в който тримата бяха пристигнали на това място, всичко щеше да е много лесно. Но той знаеше, че това е невъзможно. През времето можеше да се пътува доста свободно, но понякога пътуването не беше възможно в области, където имаше външна намеса с последователност от събития. Беше ли възможно, запита се той, всъщност принципите на вселената да са базирани върху простите правила на етиката и морала?

Леко се издигна, като премисли всичко, което се беше случило до момента. Беше без семейство или приятели, загубен в един свят, който не познаваше и не харесваше. Можеше да се върне в Хопкинс Ейкър, но сега това бе пусто място, обитавано единствено от духовете на миналото. Беше поле, в което той би бил самотен. Можеше да тръгне след Коркорън, единственият, който бе останал, но пък Коркорън не беше част от семейството. Просто непознат, попаднал ненадейно в Хопкинс Ейкър.

Би трябвало да съм там горе, помисли си, сред блестящите ярки светлинки. За добро или за лошо, трябваше да съм един от тях. Преди много време бе мислил за същото и бе решил, че е по-различен. Може би просто не принадлежеше към тяхното общество. Щом веднъж си го бе помислил, сигурно наистина бе така.

Той отново се издигна нагоре и като хрътка се огледа във всички посоки, с плахата надежда, че отново ще надуши следата. Но това беше безнадеждна задача. Следата свършваше в тази издълбана долина.