Магистрала на вечността

18

Коня седеше отпуснато на една маса пред кубоподобното кафене, което сега беше празно. До него се полюляваше мрежата със сандъка, в който бе затворена картата на галактиката. Телевизорът, който Инид мислеше, че е откраднала, беше върху масата, точно до ръката му. Трамваят все още стоеше на релсите и чакаше следващия си пътник, който може би никога нямаше да пристигне. А всичко това бе обвито в мъгливата сивота на Магистралата на Вечността.

Той се замисли за Магистралата, както много пъти беше правил преди. До момента размислите му не го бяха довели доникъде, а, както предполагаше, никога и нямаше да го доведат. Чудеше се кой или какво е създало този безкраен път, прокаран встрани от обикновеното време и пространство. За първи път беше чул за пътя много отдавна и много далеч оттук от едно странно същество, което се надсмиваше над почти всички потребности и качества на живота. Това създание беше нарекло пътя Магистрала на Вечността, но не му отговори, когато Коня го попита за причината, породила това име.

— И не тръгвай да я търсиш — беше го предупредило странното същество. — Тя не може да бъде открита с търсене. Просто трябва да попаднеш на нея.

Коня беше попаднал на нея преди хиляди години. За свое удивление беше я открил в картата на галактиката, но беше убеден, че не я е построила неговата раса, макар и да е знаела за нея.

Щом бе попаднал на Магистралата, беше решил, че това е удобно място, където може да размишлява над големия избор от действия, разкриващ се пред него. Беше донесъл кубоподобната къща с масите и столовете и бе оставил робота да се грижи за тях. Тъй като имаше релси, той бе поставил трамвай върху тях и беше инсталирал алармена инсталация, за да бъде предупреден, ако някой или нещо се появи в тази част на Магистралата.

Дълги векове нищо не се случи. После, само преди години, алармата бе задействана при първото преминаване отвъд на Буун. Изглежда, че тази странна случка даваше ключа, търсен от Коня за решаване на проблема с хората от Хопкинс Ейкър.

Той се надяваше, но не беше сигурен, преди Буун да се появи за втори път. Тогава разбра, че е свидетел на съвсем нови способности у раса, в която никога не бе подозирал подобни заложби. Сам по себе си талантът не беше толкова важен, колкото фактът, че човечеството притежава скрити възможности да развива у себе си нови способности по време на своята еволюция. Когато осъзна това, Коня направи Буун част от своя план.

И сега този проект, каза си Коня, най-после бе приведен в действие, като се развиваше дори по-добре от очакванията му. Това, което оставаше, бяха години на внимателно следене и наблюдение, за да е сигурно, че няма да се появят пречки. Но и той щеше да помогне в това. Спайк и Шапката щяха да бъдат приети от новото семейство, както преди това бе се случило със Спайк в продължение на години.

Коня се захили, като се сети за това. Галактическият Център беше направил Спайк свой замаскиран агент и го бе внедрил в семейството в момент, в който той се готвеше да избяга от Неограничените. Докладите на Спайк бяха потвърдили подозренията, че тази група хора заслужава особено внимание.

Разбира се, нямаше гаранция, че Коня нямаше да се провали с този си проект, както бе ставало преди. Оказа се, че интелектът има нищожни шансове да достигне пълното си развитие. Беше имало други раси, на които се бе опитвал да помогне в дългите им усилени години, но всяка от тях се беше проваляла. Имаше и раси, които се проваляха, без той да се опитва да им помогне. Хората-Дъги се бяха провалили в самия край, тъй като се бяха лишили от истинските си ценности и подтискаха чувствата си, докато те изчезнаха напълно. Неограничените пък бяха погубени от собственото си фанатично желание за кръстоносни походи. Дори неговият собствен народ се беше провалил, когато в твърде успешното си търсене на безсмъртие бе пожертвал размножителните си способности и накрая бе оставил Коня като свой единствен представител.

Някакво приглушено пляскане го върна към действителността. Шапката стоеше срещу него и се тръскаше така, както куче се отърсва от вода. При тръскането разкъсаните и разпилени негови одежди се оправиха. Шапката внимателно седна.

Не съм напуснал поста си, каза той на Коня. Ще се върна и ще изпълнявам задълженията си. Дойдох, за да се отърва за известно време от вълка. Само ме подхвърля и влачи насам-натам. Отдалечава се, за да си помисля, че ме е оставил, но после се обръща и се хвърля отгоре ми. Зъбите му непрекъснато ме дъвчат и…

— Налага се да се примириш с това — нареди му Коня. — Това е ролята, която трябва да играеш. Докато приличаш само на парцалена кукла, те няма да подозират, че ги шпионираш. Имай предвид, че и аз трябва да се преструвам. Трябва да се правя на клоун, да говоря така, както те биха очаквали да говори едно странно извънземно, да ги лъжа и да им играя евтини номера.

Като номера, който бе извъртял на Инид, като я накара да повярва, че трябва да държи пръста си в онази точка, докато той връзва възела. Поради факта, че я накара да му помогне и да почувства това, той беше спечелил доверието й. А мрежата, разбира се, си беше там през цялото време и за да стане видима, бе необходимо само леко усилие на мисълта му.

А за да я убеди във важността на присъствието й върху мрежата, я бе накарал да повярва, че наистина е откраднала онзи телевизор, който самият той бе поставил в розово-виолетовия свят. Където, между другото, бе поставил и сандъка с картата. Подтикът да отиде при телевизора бе заложен в ума й още докато той я беше убедил, че двамата мислят един към друг. После я беше оставил да мисли, че го спасява от лилавото чудовище, което всъщност просто се опитваше да се повози заедно с тях на мрежата.

Нямаше да е необходимо да правиш нито едно от тези неща, ако си беше гледал работата, каза Шапката. Но ти се чувстваш длъжен да се бъркаш в живота на другите. Никой не те е молил за съвет или помощ. Ти си просто нежелан натрапник, на всяка манджа мерудия!

— Може би е така — призна Коня. — Но аз не мога да бъда друг, когато един дребен външен тласък би могъл да помогне на една раса да поеме пътя към пълното развитие на интелектуалните сили.

И аз съм ти помагал, продължи Шапката. Дори много пъти сам съм взимал решения. Така и си навлякох неприятностите с Вълка. Твоят безценен Буун си дремеше глупашки край огъня и вълкът почти го беше докопал. След миг-два щеше да му разкъса гърлото, ако не бях овладял малкия му мозък и не го бях изпълнил с чувство на братска привързаност към Буун.

— Да — съгласи се Коня. — Ти наистина се справи отлично, както ти казах и преди. Свърши добра работа и с програмирането на Машините на времето, така че да са готови когато и да реши семейството да побегне с тях. Дори програмирането на Машината на Мартин да го докара тук с Неограничените се оказа отлична идея, макар че когато той се появи, не мислех съвсем така.

Освен това спасих Коркорън, докато вие бяхте в картата. Наблюдавах го, и когато щеше да падне, го повалих в безсъзнание и го доведох на Магистралата. И сега се превръщам в играчка на вълка, за да мога да шпионирам твоите избраници Буун и Инид. Това не е най-подходящата награда за…

— Кажи ми — прекъсна го Коня, — забелязал ли си някакви белези, че те двамата ще стигнат докрай в своите интимни отношения?

Вече го направиха, отговори Шапката. Мисля, че Инид се чувства виновна, че това е станало преди обреда, който те наричат сватба. Не разбирам защо е необходима тази сватба.

— Не се и опитвай — каза Коня. — Сексуалните нрави на повечето раси са твърде неясни. А синдромът, който хората наричат любов, е напълно неразбираем.

Но Шапката вече не го слушаше. Беше изпаднал в периода си на парцалена кукла и лежеше отпуснато върху масата.

Бедното малко животинче, помисли си с внезапно съчувствие Коня. Може би наистина заслужава почивка.

Коня си спомни деня, в който бе намерил това същество в един музей на собствения му народ. Може би бе оставен там за времето, когато расата му щеше да е изчезнала. Беше хвърлил един поглед към Шапката и беше продължил, защото не желаеше да се товари с останки от миналото. Все пак по-късно се беше върнал, за да вземе куклата. И никога не бе престанал да благославя импулса, накарал го да стори това. Защото Шапката разполагаше със странни възможности, надхвърлящи собствените му представи. Като например способността да се движи и да се пренася в пространството и времето без приспособления като мрежата.

И така, Инид и Буун се бяха събрали и зарът беше хвърлен. Коня знаеше, че това е генетичен хазарт, но беше по-добър хазарт от всички други, в които се беше впускал. Имаше големи познания в генетиката.

Надяваше се от техния съюз да произлезе нова раса — клон от човечеството, който да съчетава еволюционните способности на Буун със силата на малката група хора, които упорито дръзнаха да се противопоставят на опасността, дошла от Неограничените.

Той се беше възхищавал на тази упоритост и беше помогнал на бунтовниците, защото видя в тях обещание за бъдещето. Беше ги снабдил с един от най-простите времеви механизми, създадени от собствения му народ. Тези механизми бяха далечен предшественик на мрежата. Неограничените разполагаха, разбира се, също с времеви механизми, но техните бяха толкова сложни, че бунтовниците нямаше да ги схванат. Поредната лъжа на Коня бе, че остави хората да повярват, че са откраднали Машините от Неограничените.

Това беше още преди да има невероятния късмет да открие Буун. Но след като откри него, се появи проблемът как да го свърже със семейството в Хопкинс Ейкър. Това го доведе до нови, по-хитри ходове — като например слуха, пуснат на Мартин и довел го до Коркорън. А също и другият слух, който принуди Мартин да побегне без по-голямата си Машина.

Коня бе научил за странната способност за виждане на Коркорън и за приятелството му с Буун още преди това. Едно незначително хрумване бе изпратило Коркорън в „Еверест“, където разгледа апартамента на Мартин и видя Машината.

Коркорън, призна пред себе си Коня, можеше да бъде грешка. Той очакваше Буун да премине отвъд, в Машината, без Коркорън, но, за щастие, Коркорън не беше причинил неприятности. Откритието на странното дърво беше рискован момент, но в края на краищата всичко беше приключило добре.

Някой ден, каза си Коня, трябва да разбере какво всъщност е дървото на Коркорън. Макар че имаше голяма вероятност никога да не разбере каква раса или народ го е направила, или защо е било разположено на Земята в онзи период.

В крайна сметка, реши той, всичко стана по-добре, отколкото се беше надявал. Имаше още доста за правене, разбира се. Трябваше да намери партньори за още неродените деца на Инид и Буун. Може би щеше да открие подходящи такива на някоя от планетите, колонизирани от хората. Но основната работа беше свършена.

Изведнъж той придърпа телевизора, за да провери какво прави Мартин. Чувстваше, че трябва да държи Мартин под око, въпреки че той беше запокитен на място, от което не можеше да избяга. Мартин беше труден за контролиране.

На екрана видя вътрешността на един храм, изпълнен с поклонници с блеснали очи. Мартин, облечен в одеяния от пурпур и злато, стоеше пред богато украсен олтар. Кутията с мозъка на чудовището-убиец лежеше срещу олтара на пиедестал, осветен от трепкащата светлина на много свещи. Явно Мартин произнасяше проповед. Той внезапно вдигна ръце и тълпата скочи на крака, със зинала във възторжен привет уста.

Мартин беше постигнал мечтите си. Имаше властта, към която се беше стремил, и никой не го застрашаваше. Беше попаднал в клопката на собствената си самонадеяност. И въпреки това, отбеляза Коня с известно отвращение, Мартин все още трябваше да бъде държан под око.

Пред него стоеше още една задача. Може би не беше наложителна, но все пак трябваше да я свърши. Екранът показа далечното бъдеще, където блясъкът от светещи точици почиваше под древно дърво, докато светът бавно се въртеше в орбитата си около едно издуто, кървавочервено, залязващо слънце.

Докато Коня се качваше на мрежата, Шапката се събуди и замаян се изправи.

Какво ще правиш сега? — попита той.

— Отивам да събера Хенри със семейството — отвърна Коня. — Не знам какво мисли Хенри по въпроса, но останалите ще се радват да го видят. Искаш ли да дойдеш с мен?

Шапката поклати глава.

Ето, пак започваш, каза той на Коня. Пак се бъркаш в нечии дела. Както винаги. На всяка манджа мерудия.

Мрежата изчезна и Шапката за пореден път припадна върху масата. Една отпусната, полюляваща се и много обидена играчка.