Магистрала на вечността

16

Тимъти се настани удобно на стола, облегна се назад и протегна дългите си крака пред себе си.

— След толкова месеци — каза той — най-сетне започвам да разбирам какво всъщност става тук. С голямата помощ на Хюго, разбира се. Той ме насочваше, съветваше и ме срещаше с други създания, които също ми помагаха.

— Не го слушай — каза Ема на Инид. — Той още държи на старите си навици. Стои с дни в кабинета си и дори не слиза за храна. Някой от свитата на Хюго трябва да му носи яденето горе, а сега и този глупав робот, който дойде с теб…

— Роботът ни помага много от мига, в който е пристигнал — прекъсна я Хюго. — За моите хора работата в кухнята и другите задачи бяха твърде тежка работа, но роботът веднага пое всичко в свои ръце. Той е вълшебник в готвенето и има необходимите способности.

— Още не е наясно как да приготви едно хубаво овнешко филе — изръмжа Хорас от далечния ъгъл на стаята.

— Трябва ли непрекъснато да се оплакваш? — сряза го Ема. — И да не е готвенето, все ще измислиш нещо друго. Надявам се, че си спомняш какво ни каза Тимъти, когато се съгласи да ни доведе тук. Помоли те да не причиняваш никакви неприятности. И това беше всичко, което се искаше.

— Каза ми още — викна Хорас — да си държа устата затворена! Всичко, за което те моля, каза той, е да държиш затворена голямата си уста.

— Длъжен съм да кажа — обади се Тимъти, — че не се справяш много успешно с тази задача.

— С изключение на оплакванията, той се държи доста добре — защити го Ема. — Не е стъпил вън от къщата и не се е карал с никой от твоите странни съседи. Определено не разбирам как се погаждаш с тях.

— Аз самата — намеси се Инид — не виждам никаква необходимост да се излиза извън имението. Това местенце е просто чудесно! Не виждам големи разлики с Хопкинс Ейкър, с изключение само на планините.

— Права си — съгласи се Коркорън. — Това е най-приятното място, което някога съм виждал. И много ми напомня за Хопкинс Ейкър. Разбира се, аз и Буун прекарахме съвсем малко време там, но…

— Не мога да проумея откъде разбра, че белязаната с хикс звезда сочи именно това място? — обърна се Буун към Коня.

— Казах ти вече — измърмори Коня. — Хиксът ме накара да реша, че това е някакво специално място. Затова и се насочих насам.

— Но нали ти бе този, който каза, че хиксът може и да означава предупреждение? — каза Коркорън.

— Можеше и да е така — съгласи се Коня, — но понякога обичам да рискувам.

— Лично аз — каза Тимъти — се радвам, че си рискувал. Сред всички тези извънземни, колкото и да са внимателни, ми беше скучно. Сега семейството, или по-скоро това, което е останало от него, е заедно.

— Имате ли някаква вест от Хенри? — попита Инид.

— Не. Никаква. Хенри никога не е казвал къде отива. Както някои от нас биха казали, той си е един призрак. Винаги се промъква и изплъзва.

— Отново голямата ти уста — каза Ема. — Ти никога не си харесвал Хенри. Винаги си говорил ужасни неща за него. Време е да се промениш. Той може и да е мъртъв.

— Хенри мъртъв? — изсмя се Хорас. — Той никога няма да умре. Няма какво да му се случи.

— Последния път, когато го видях — обади се Коркорън, — той ми каза, че тръгва да търси тези от вас, които бяха с Машината на Мартин.

— Е, все пак не успя да ни намери — язвително процеди Хорас. — Сигурно нещо друго го е заинтересувало.

Те седяха в салона и си почиваха след един превъзходен обяд. От трапезарията се носеше приглушеното топуркане на прислугата, която разчистваше порцелановите съдове и сребърните прибори.

— Ако някой иска още едно питие, да заповяда — посочи Тимъти към бара.

Единствен Хорас се изправи, замъкна се до бара и си наля втора чаша коняк.

— Струва ми се, че си доволен от това място — обърна се Коркорън към Тимъти.

— Да, доста доволен съм. Къщата и земите наоколо ми носят хубави спомени. А и отново имам работа. Защо не останеш при нас? Убеден съм, че Центърът ще ти намери някакво място без никакви проблеми.

Коркорън поклати глава.

— Моят дом е в двайсети век. Там е моята работа и изгарям от нетърпение да се върна отново към нея.

— Значи вече си решил — каза Буун.

— Коня се съгласи да ме закара. Ти няма ли да дойдеш с нас?

— Не. Мисля, че ще остана тук.

— А ти? — обърна се Инид към Коня. — Ще се върнеш ли при нас?

— Може би ще ви посещавам от време на време, ако нямате нищо против. Но има още много неща за разглеждане, милиони светлинни години за пътуване и много местенца за откриване.

— Би ли ми отговорил на един въпрос, преди да тръгнеш?

— Разбира се.

— Какво всъщност се случи с Мартин? Ти каза, че е паднал от мрежата. Но аз мисля, че си го бутнал.

— Дори не съм го докосвал — възрази Коня. — Само казах на мрежата.

— Каза на мрежата да го хвърли, така ли?

— В устата ти звучи толкова безсърдечно!

— Ами това си е безсърдечна постъпка, нали така? Ти си го зарязал насред пространството.

— Не. Казах на мрежата да го остави в друго време на друго място. На Земята, в двайсет и трети век.

— Защо именно там?

— Не му желаех злото. Просто исках да се отърва от него и да го пратя на място, което да не може да напусне и където няма да може да причинява неприятности. Няма да разполага с Машина, така че ще трябва да остане там, където е попаднал.

— Нещо все още ме озадачава — намеси се Коркорън. — Кой, по дяволите, беше Мартин? Останах с впечатлението, че е донякъде свързан с Хопкинс Ейкър и с другите като вас — от Плейстоцена и Атина. Нещо като преден пост. Но когато научи, че някой разпитва за едно несъществуващо място — Хопкинс Ейкър, той изчезна яко дим. Следващия път, когато го видяхме, работеше за Неограничените и ги разкарваше насам-натам с една открадната Машина на времето.

— Не открадната — възрази Коня. — Той каза, че е платил за нея.

— Все пак е била открадната от Инид — каза Буун. — Може би не от Мартин, но все пак от някого.

— Доколкото си спомням — заяде се Хорас, — именно ти, Коркорън, му беше казал, че някой разпитва за Хопкинс Ейкър.

— Той ме беше наел — отвърна Коркорън. — Просто работех за него. Плащаше ми богато за работата ми. Чудя се откъде ли е взимал парите? Не от вас, със сигурност. Впечатлението ми е, че не разполагате с пари, подобни на онези.

— Сигурен ли си, че бяха истински? — попита Хорас.

— Може и да са били — каза Инид. — Той разполагаше с две Машини — голямата и тази, която взе Стела. Щом можеш да пътуваш във времето, не е трудно да откриеш съкровище, да спечелиш лотария или да използваш някой подобен начин за печелене на пари. Така и Дейвид си набавяше малките суми, които му бяха необходими за покупките, които носеше от пътуванията си.

Тимъти кимна:

— Съмнявам се, че някога ще разберем кой беше Мартин. Без съмнение твърде нечестен човек. Трябва да призная, че му имахме пълно доверие, макар да не го харесвахме. Дейвид го срещна в Ню Йорк и беше отвратен от него. Не беше никак приятен човек.

— Беше предател — обади се Хорас. — Когато разбра, че ще имаме неприятности, ни изостави.

— Както казах — продължи Тимъти, — вероятно никога няма да разберем кой бе той.

После се обърна към Коня:

— Напълно ли си убеден, че си се отървал от него? Че няма отново да се появи и да ни причини неприятности?

— Той е в капан — отвърна Коня. — Няма къде да отиде без Машина.

— Всички се чувстваме по-добре сега, когато ни каза как си постъпил с него — каза Инид. — Благодаря ти. Има още едно нещо, което можеш да направиш за нас.

— Кажи го. Дългът ми към теб никога няма да бъде напълно изплатен — каза Коня.

— Би ли могъл да вземеш Машината, която оставихме на Магистралата на Вечността и да ни я донесеш? Една Машина винаги е от полза.

— А също — добави Тимъти — ще представлява и интерес за Центъра.

Вълкът се надигна от един ъгъл, където спеше до паница с телешко месо, и се заклати през стаята, като най-сетне легна до стола на Буун.

— Иска да излезе навън — предположи Инид.

— Още не се е помолил — каза Буун. — Сега обмисля. Когато реши, ще се помоли.

Хорас се надигна и отиде до бара за още една чашка коняк.

— Забравих да ви спомена нещо — започна Тимъти, — нещо, на което се натъкнах, докато преглеждах някои записки. Копие от документ, датиращ от 24–25 век. Това е първото нещо, свързано със Земята, което срещам, откакто съм тук. Земята не е спомената по име, но съдържанието недвусмислено доказва, че става дума именно за нея. Документът разказва за появата на религия, която се базирала на някакъв древен предмет. Сведението не изяснява същността му, но той изглежда изпълнява ролята на месия, който роптае против технологията и проповядва философията за обръщане навътре, за откриване истинската същност на човека и отхвърляне на материалното развитие. Това да ви звучи познато?

— Разбира се — отговори Инид. — Точно такова учение подведе човешката раса и я подготви за Неограничените.

— Промеждутъкът от време е доста голям — възрази Буун. — Идеите не живеят милиони години. Губят значението си и се превръщат в отживелици.

— Не съм убеден в това — каза му Тимъти.

— Ако в началото култът е получил широко разпространение, той би оцелял — особено ако конкретният предмет издържа много време. И когато възникнат определени обществени отношения, а това става циклично, същността на култа би могла отново да се разпростре.

— Смятам, че е възможно — призна Коркорън. — По мое време култовете, които бяха свързани с вяра в магиите, се множаха бързо.

— Нашият народ никога не е знаел за съществуването на такъв предмет — каза Ема. — Ако го е имало, поне щяхме да сме чували за него.

— Но идеите, които е проповядвал, ги имаше — защити се Тимъти. — Вероятно той е изчезнал във времето, тъй като мисията му е била завършена. Хората вече са били възприели неговото учение. То постепенно е щяло да се превърне в част от общественото съзнание. Хората са могли да забравят произхода му и да повярват, че философията му всъщност е резултат на тяхната собствена неизбежна логика, на техния собствен фино настроен интелект.

— Не вярвам на нито една дума от това — възпротиви се Ема. — Това е само древен мит.

— Може и така да е — допусна Тимъти. — Но все пак представлява интерес.

— Струва ми се — подхвърли Коркорън, — че си попаднал на най-подходящото за теб място.

— Отначало се боях — каза Тимъти, — че работата в Центъра ще е толкова особена, че няма да ставам за нея. Но дори моите повърхностни познания за земната история се оказаха ценни за изучаването на развитието или изчезването на различните култури. Центърът се интересува какво всъщност е позволило на Неограничените да успеят в усилията си. Пътуването във времето също е първостепенен въпрос за Центъра. Имаше слухове, че Неограничените вече го владеят, но същността му не беше открита. А сега, когато Хората-Дъги ги отведоха, всякакъв контакт с тях е изгубен. Но ако можехме да прегледаме Машината, която е останала на Магистралата на Вечността…

— Уверявам ви — обеща Коня, — че тя ще ви бъде доставена.

— Би било още по-добре — каза Тимъти, — ако разполагахме с мрежата ти, макар и за кратко. Просто да я огледаме.

Коня поклати глава.

— Съжалявам, но не мога да ви я оставя дори за миг. Тя е наследството на моя народ. Мъдреци от най-дълбокото ни минало ми се явиха и ми помогнаха да се сдобия с нея, но вече не мога да ги моля да помогнат и на други.

— Разбирам — каза Тимъти. — На твое място и аз бих постъпил така.

— Трудно ли ти беше — попита го Инид — да работиш с извънземните в Центъра?

— В началото — отвърна Тимъти, — но не и сега. Свикнах с тях, а и те с мен. Когато за пръв път контактувах с тях, не ми позволиха да ги видя, понеже се бояха, че ще ги сметна за чудовища.

Той сви рамене.

— Много от тях наистина са чудовища. Но вече не ги отбягвам като ги срещам, нито пък те мен. Удобно е да се работи с тях.

Вълкът се примъкна по-близо до Буун и сложи муцуната си в скута му.

— Сега вече се моли — каза Инид.

— Така е. Ще му отворя вратата.

— Не — спря го Инид. — Нека аз да го изведа. Тук става задушно. Трябва ми глътка чист въздух.

Тя се изправи и повика вълка. Той я последва с видимо удоволствие.

— Връщам се веднага. Просто ще глътна малко въздух.

Буун погледна вълка.

— Бъди добро животно. Недей да гониш нищо. Дръж се прилично и внимавай да не изплашиш някого.

После вълкът и Инид излязоха. Хорас се изправи и отново се насочи към бутилката с коняк.

— Не мислиш ли, че пи достатъчно? — обади се Тимъти. — Все още е рано.

— Защо все го унижаваш? — избухна Ема. — Унижи го още когато ни доведе тук. И оттогава непрекъснато го унижаваш. Говориш му точно така, както току-що Буун говори на вълка. Каза му да бъде добро момче.

— Аз също му го казах — потвърди Тимъти. — Това беше част от сделката, която сключихме. Не можех да те оставя навън в пустошта, а пък ти не искаше да дойдеш без него. Тъй че, говорих със съвета на Центъра…

— Той се притеснява за Конрад и роботите — прекъсна го Ема. — Беше се привързал към тях.

— Не можех да убедя Центъра да пусне вътре групата роботи. Във всеки случай те и не биха дошли. Щяха да са нещастни тук. Навън се справят добре сами. Обработват голяма част от едни девствени земи, които сами са открили, и ще доставят храна за Центъра.

Хорас, без да обръща внимание на спора, пълнеше отново чашата си. Ема отиде до него и го хвана за лакътя.

— Хайде. Няма защо да стоим тук и да ни обиждат. Ще се качим горе. Може да дремнеш малко.

Без да възрази, Хорас пое с нея нагоре по стълбите. Взе и бутилката.

Когато изчезнаха, Тимъти се размърда смутено:

— Трябва да се извиня за тази неприлична семейна кавга. Но подобни разправии се повтарят непрекъснато. Това, което казах на Ема, е истина. Не можех да я оставя извън стените. Трябваше дълго да убеждавам съвета да се съгласи с пускането на Хорас вътре. От месеци насам той върши само глупости.

— Не се притеснявай за нас — успокои го Коркорън. — Ние с Буун видяхме в Хопкинс Ейкър Хорас с типичния му стил. Разбираме те.

— Центърът извади голям късмет с роботите — каза Тимъти. — Те ще разрешат някои специфични проблеми с храната. Разполагат с две парни машини и са построили няколко групови плуга. Разорават почвата, обработват я — няколко хиляди акра, ако си спомням точно. Догодина по това време ще са отгледали тонове продукция.

Коркорън смени темата:

— Ти ни разказа какво ви се е случило, след като напуснахте Хопкинс Ейкър — как сте се приземили на ръба на кратера с манастира в подножието му. Но не разбирам кой е преместил манастира тук, докато вие сте били вътре.

— Сигурно Неограничените — предположи Тимъти. — Те са го оставили като капан за някой, който влезе в него. Ние сме го задействали.

— Изглежда ми странно, че са го нагласили да дойде тук — каза Коркорън. — Хрумвало ли ти е, че капанът може да е бил заложен от тези тук, в Галактическия Център?

— Питах, но те твърдят, че не знаят нищо за това. Предполагам, че никога няма да разберем кой го е направил — сви рамене Тимъти и смени темата. — Когато Коня ни донесе Машината на Инид, ще бъде възможно да вземем и другите две, за които знаем. Но макар Хорас да прочете указанията на контролното табло, той не може да си ги спомни. А Машината, която си оставил до разрушения град?

Коркорън поклати глава:

— Не мога да ти помогна. Имах бордовия дневник на Дейвид, но го оставих в нея.

— Е, добре, ще измислим нещо. Може да открием начин да установим местоположението поне на едната.

— А Хората-Дъги? — попита Коркорън. — Ти каза, че Центърът никога не е чувал за тях, преди ние да ги споменем.

— Нямахме никаква представа — призна Тимъти. — Смятам, че сега може да се положат известни усилия за контакт с тях, но може да се окаже твърде трудно.

— Възможно е да стане точно така. Шапката каза, че те са най-старата разумна раса във вселената.

Буун се надигна от стола.

— Ще ме извините, но трябва да изляза и да видя дали вълкът не върши някакви поразии. От време на време трябва да бъде наглеждан.

Изчака за момент, но никой от останалите не изяви желание да го придружи. Останаха по местата си.

Щом излезе, той веднага видя Инид, седнала на един от столовете, разположени в средата на подобния на градина хълм, който се простираше пред къщата.

Когато стигна до стола, той се наведе и я целуна. Тя протегна ръце и го задържа. Той я целуна отново — една много по-дълга целувка.

— Чаках те — прошепна тя. — Защо се забави толкова?

— Заприказвахме се.

— В компанията на Тимъти човек винаги се заприказва.

— Симпатичен ми е — каза Буун. — Лесно е да го харесаш.

— Вземи си стол и седни до мен. Имаме много да си говорим.

Доста надолу по склона, малко над пътя, който минаваше покрай имението, вълкът галопираше насам-натам и изследваше храстите.

— Том — започна Инид, — какво си спомняш от това, което Хората-Дъги ни внушиха насила?

— Твърде малко. Отделни парчета. Те го вложиха в нас като несмилаема маса, но сега почва да се прояснява.

— Дадоха ни куп знания, които се нуждаят от известно време, за да бъдат абсорбирани. Не сме разговаряли за това, но може би сега му е времето.

Буун кимна:

— Може би. Аз все още не разбирам защо избраха точно нас.

— Трябва да са доловили, че аз дълги години размишлявах върху значимостта на вселената. А ти, предполагам, си бил избран като опитен събирач на информация. Какво точно си спомняш?

— Не много все още. Това, което най-ясно си спомням, е че са необходими за появата на живот във вселената някои определени и много специфични условия. По-голямата част от физиката и химията ми се губят, но се сещам нещо свързано със съществуването на неустойчивите звезди. Добавени към устойчиви звезди, те трябва да се превърнат в свръхнови, за да разпръснат по-тежките елементи, които правят живота възможен.

Инид сбърчи чело.

— И аз помня нещо от това. Но главата ме заболява само като си помисля за него. Те като че ли искаха да ни кажат, че вселената е фабрика, създаваща живот, от който — поне от някои негови форми — трябва да възникне интелектът. Те приемаха вселената като машина за производство на живот и съзнание. Без интелект вселената би загубила предназначението си.

— Говориха и за произхода на вселената — но не като теория, а сякаш бяха убедени. Но това надхвърля разбирането ми, макар дори и в моето време астрофизиците да изследваха нещата до част от микросекунда след възникването на вселената. Инид, в твоето време тази частица от микросекундата беше ли изследвана?

— Не знам. Нали помниш, Том, че ние бяхме отцепници от своята цивилизация. Хората-Дъги говореха за по-висш стадий на интелект, за някакви инстинкти, които не се базират на логиката. Те го разказваха така, сякаш вече го бяха постигнали. Може би ние никога няма да разберем всичко, което са ни казали.

— Възможно е. Но мисля, че по-голямата част ще ни стане ясна с течение на времето. Трябва да чакаме.

И може би, помисли си той, все пак няма да разберат напълно. Дори Хората-Дъги вероятно не бяха способни да постигнат пълното разбиране на живота и вселената. Но той знаеше, че те още търсят. Както и тук, в Галактическия Център. Както и другаде, по други начини. Отговорите все още бяха неясни. Ала стремежът да бъдат разкрити съществуваше. И докато той съществуваше, с него бе и надеждата, че загадката на смисъла на вселената евентуално ще бъде разрешена.

Седяха мълчаливо един до друг и се държаха за ръце. Топлината на слънцето ги обливаше и те можеха да доловят аромата на цветята, разцъфнали в пръснатите наоколо лехи. Подредеността на поляната създаваше чувство на доволство.

— Коркорън и Коня скоро ще ни напуснат — каза Инид. — Ще ми е неприятно да ги гледам как си тръгват. Тимъти ми каза, че Центърът би могъл да ги използва, а и на него самия ще му липсват. Помислих си, че и ти също можеш да заминеш, независимо, че каза, че ще останеш. Но днес ти обеща на Центъра, че ще се обучаваш тук.

— Това беше само повод, за да остана. Трябваше да намеря някакъв повод, а не можех да им кажа, че оставам, защото има една жена, която намерих и която обичам.

— Никога не си ми казвал това преди. Аз разбрах, че те обичам още когато ме държеше в прегръдките си, а аз плачех за Дейвид. Нуждаех се от сила и ти ми даде сила и разбиране.

— Не можех да ти го кажа преди — каза Буун. — Бива ме в обикновените думи, но другите изречения идват трудно.

Долу, в подножието, имаше някакво раздвижване.

Буун скочи на крака и викна:

— Вълка!

— Хванал е нещо — каза Инид. — Или го преследва.

Вълкът се подаде от един храсталак. Подхвърли нещо във въздуха и го улови с уста. После се приближи към тях с лек тръс. Уловеното нещо беше Шапката.

Вълкът пусна Шапката пред тях и подскочи от радост.

— Открил е старата си играчка — каза Инид. — Намерил е отново куклата си.

Шапката се съживи и седна.

Вие нищо не разбирате, каза той. После отново припадна.

Вълкът грабна отпуснатата кукла и спокойно пое нагоре по поляната.