Магистрала на вечността

5

Буун седеше на ниската каменна ограда, която разделяше пасбището от полето. На полето два сетера се преследваха във весела лудост и гонеха птичките, излитащи от стърнищата. Късното следобедно слънце бе горещо, а безоблачното синьо небе бе надвиснало отгоре като огромна синя арка.

В разстояние на няколко часа Буун, придружаван от веселите кучета, бе обиколил Хопкинс Ейкър. Първоначално се бе насочил да открие времевия балон и да стигне до разделящата времева стена. Беше се опитал да върви по права линия, като спираше на моменти, за да се увери, че върви напред. Но след час или повече осъзна с известно учудване, че се връща приблизително все на мястото, откъдето бе тръгнал.

Както и да е, разходката не беше съвсем безполезна. През този час и нещо природата, която прекосяваше, се бе просмукала в него. Бе минало доста време, откакто се бе разхождал сред нея и това му припомни и други разходки — в друго време и на други места. Премина през стадо самодоволни овце, които стояха и го гледаха с благ въпрос в очите си, а после отстъпиха малко назад, но продължиха да го наблюдават, докато не ги подмина бавно. Премина през малки рекички с кристални води, премина и през горички от едва прорасли дървета и с дълбоко задоволство забеляза дивите есенни цветя, които се поклащаха и отразяваха в поточетата.

И ето, сега седеше върху ниската каменна ограда, недалеч от мястото, където я бе прескочил в началото на разходката си. Зад него се виеше сред редици от умиращи тополи пътят към къщата. Пред него бяха извивките на стърнищата по полето. Седейки, той се замисли за това, което заедно с Коркорън бяха чули от хората в къщата. Беше толкова фантастично и толкова невероятно, че не можеше да го разбере. Не можеше да намери точка, от която да започне да го осмисля логически. Далече долу в полето забеляза сянката на нещо, което се раздвижи в горичката. Загледа се в него и разбра, че това е човек, а малко по-късно разпозна Коркорън. Докато го наблюдаваше, Коркорън се изкачи по възвишението към него.

Буун го изчака и потупа камъка до себе си.

— Сядай, Джей — каза той. — Разкажи какво намери.

Знаеше, че Коркорън не би се разхождал без цел и явно търсеше нещо.

— Намерих края на балона — отвърна Коркорън. — Сигурен съм, че успях, макар да беше толкова мъгляво, че не бих се заклел.

— Аз също го търсих — каза Буун. — Вървях по права линия и стигнах дотам, откъдето бях започнал. Не намерих края, но твоите очи са различни.

— Предполагам, че става дума за него. Аз наистина имам различен поглед. Но имам и свидетел. Хенри, кажи му!

— Хенри? Джей, ти си започнал да бълнуваш. С теб няма никой. Ти се изкачи по склона сам.

— Срещнах един приятел по пътя. Забравих, че едва ли ще го видиш от слънчевата светлина. Хенри, мръдни се към сянката на онова дърво, за да те види моят приятел.

Той посочи едно малко дърво до каменната ограда.

— Можеш да го видиш в сянката.

Буун погледна към дървото. Нямаше нищо — и изведнъж видя мъгляво движение, сякаш гледаше как прашинки танцуват в слънчева светлина, прецеждаща се през прозорец.

Беззвучен глас му проговори откъм сянката на дървото, а думите сякаш се удряха в мозъка му.

Радвам се, че се запознаваме, сър. Аз съм Хенри, макар и понякога Хорас да ме нарича Призрака, независимо от нежеланието и гнева на останалите членове на семейството. На мен Призрака изобщо не ми пречи. Призрак може би е най-подходящото име за това, което всъщност съм. Най-малкото заради това, че няма човек, който да може да каже какво е и какво не е призрак. Но дори и да съм призрак, аз не съм призрак от миналото, както предполагам, че са другите, а призрак от бъдещето.

— Така е, проклет да съм — каза Буун. — В светлината на останалите неща, ти почти си нещо обикновено. По-рано днес семейството те спомена. Впрочем аз съм Буун. Том Буун. Джей и аз сме приятели от доста време.

Това, което твоят приятел ти каза — че е видял времевата стена — е вярно, каза Хенри в ума на Буун. Знам, че я видя, макар и не съвсем. Приятелят ти е много необикновен. Доколкото знам, никой друг човек не може да я види, макар и да има начини за откриване на времето. Опитах се да му покажа надушвач. Има доста надушвачи, които се опитват да надушат стената. Те знаят, че има нещо нередно, но не знаят какво е.

— Ти видя ли надушвача? — Буун попита Коркорън.

— Видях нещо. Малко нещо. Не по-голямо от куче. Но не го видях добре. Всичко, което знам, е че там имаше нещо.

Не знам какви са надушвачите, каза Хенри. Но в нашия случай би трябвало да сме поне леко обезпокоени от всичко, което излиза извън границите на нормалното.

— Как вървят нещата в къщата? — попита Буун Коркорън.

— Когато тръгнах, те си говореха. Не викаха. Само Инид и Хорас се караха за това къде би трябвало да погребат Геън, Но останалите си говореха спокойно и обсъждаха проблемите.

— Мисля, че беше разумно двамата да се оттеглим — каза Коркорън. — Да им дадем шанс да си поговорят без присъствието на външни лица.

Буун се съгласи:

— Това си е тяхно шоу. Сами трябва да вземат решенията.

— Ама там, като скочи върху масата, ти дяволски добре го превърна в свое шоу!

— Не беше така — каза Буун. — Не опитвах да се изтъкна. Просто те не стигаха доникъде. Всичко, което правеха, бе да си крещят. Можеха да продължат така целия ден. Имаха нужда от някой, който да им влее малко здрав разум в главите.

Мислите лошо за тях заради лошото им държание, каза Хенри. Аз признавам, че то наистина е лошо, но вие трябва да разберете риска, който са поели. Те прелетяха от бъдещето към миналото на век и половина или повече от времето, в което сте живели вие. Прелетяха го, за да запазят своя живот, разбира се, но го прелетяха и заради всички тези мъже и жени, които не бива да живеят като безплътни абстракции и расата им трябва да е нещо повече от теоретичен или хипотетичен мисловен процес. Погледнете мен. Аз бях на половината път да се превърна в нищото, каквото щеше да е цялата човешка раса по плана на Неограничените. С мен не се получи. Процесът спря по средата и аз бях свободен. В сегашната си форма не мога да бъда заловен отново. Аз съм независим от всичко, освен може би от някоя необичайна опасност, за която още не подозирам. След като избягах, върнах се в семейството, с което и отлетях. Вследствие на непривичната си форма, можех да им бъда в известна помощ. И тъй като все още ме смятат за член на семейството, те ме защитават от нападките на Хорас, чиято единствена привързаност към фамилните традиции се проявява във факта, че е успял да принуди сестра ми Ема да се омъжи за него и въобще не ме уважава като равноправен член.

— Историята ти е удивителна — каза Коркорън, — и се връзва с нашите впечатления за ситуацията, в която попаднахме. Сигурно ти е ясно, че за нас е трудно да си представим неща, случили се милион години след нашето време.

Да, разбира се, отвърна Хенри, и трябва да призная, че съм учуден от възприемчивостта ви към това, което научихте през последните няколко часа. Нашите откровения не ви смутиха.

— Може би сме твърде шашардисани, за да се смутим — каза Буун.

Мисля, че не това е отговорът. Не показахте, че сте стреснати. Реакциите ви ме накараха да мисля, че все пак нашата раса е много по-рационална, отколкото очаквахме да открием в корените й.

— Любопитен съм — каза Коркорън — как си успявал да извършваш специфични задачи за семейството си по време на полета?

Действах като следотърсач, отвърна Хенри. Идеално ставам за такъв. Кой би заподозрял лъч лунна светлина или блестящи под слънцето частици? Дори и да види нещо подобно, всеки разумен човек ще го отдаде на моментно замъгляване на разсъдъка си. Затова и отлетях в миналото. За разлика от останалите аз нямам нужда от Машина на времето — времето и пространството са свободни пътища за мен. Пътувах като преден пост, като разузнавач. Останалите си правеха сметките и чакаха моята последна дума. Но преди да успея да се върна, те бяха принудени да излетят набързо, без посока и план. Най-сетне ги намерих в средата на тъй наречените Тъмни векове, в които големи части от Европа бяха празни, запустели и мрачни. Предполагам, че чудесно ставаше за скривалище — бе доста неприятно.

— Значи ти си открил сегашното място — Хопкинс Ейкър?

Точно така. Имаше други места, които можеха да свършат дори и по-добра работа, места, които аз харесвах повече. Но пък това бе готово за завладяване. Собственикът и неговото семейство бяха на пътуване из континента. Още преди да потърся другите, аз извиках техници от моето време, които да подсигурят прехвърлянето. Тъй че това място чакаше моето семейство, когато го открих в онази неприятна Европа на Тъмните векове.

— Не мога да се начудя на това семейство Хопкинс — каза Коркорън. — Връщат се от пътешествието и откриват, че имението им го няма, сякаш никога не го е имало. Пък и съседите от къщите, фермите и така нататък — каква беше тяхната реакция, когато всичко изчезна?

Не знам, отговори Хенри. Никой от нас никога не е знаел и не е мислел за това. Това не беше наша грижа. Всичко, което сме взели, е собствеността, от която се нуждаехме. Собствеността не е свещена.

Гласът на Дейвид се чу зад тях:

— Видях ви, че стоите тук и дойдох да ви кажа, че погребението ще е при залез слънце.

— Можем ли с нещо да помогнем? — попита Буун. — С гроба, може би?

Дейвид поклати глава.

— Нямаме нужда от помощ. Хорас е здравеняк и може да изкопае достатъчно. Малко работа няма да навреди и на Тимъти, макар и да се отвращава от нея. Няколко пришки по нежните и чисти ръце ще научат на нещо нашия брат Тимъти. Ема също ще помогне.

Дейвид изкачи стената и седна до тях.

— Хенри е тук с нас — каза Коркорън. — Говорехме с него. Приятен и полезен разговор.

— Помислих си, че може да е тук — каза Дейвид. — Усетих го. Хенри, радвам се, че си с нас. Цялото семейство ще е заето с погребението. Всички ще сме там, с изключение на Спайк. Имаш ли представа къде може да е той? Би ли го потърсил?

Нямам представа, Дейвид. Никой не може да го проследи. Може да е навсякъде. Но това не е от особено значение. Той всъщност не е член на семейството.

— В момента е — каза Дейвид.

— Мен ме интересува друго — каза Коркорън. — Стана ли ясно от какво умря Геън?

— Хорас го огледа. Гръдният му кош е бил разкъсан така, сякаш някаква огромна лапа го е съдрала. Не разбирам как е могъл да остане жив толкова време, за да ни предупреди. Беше почти мъртъв, когато Машината му катастрофира.

— Колко е продължило? Имам предвид пътуването от Атина до тук.

— Вероятно само миг.

— Наистина. По време на нашето пътуване от Ню Йорк за момент стана тъмно, а веднага след това се ударихме в земята.

— Предполагам — каза Дейвид, — че Хорас е единственият от нас, който можеше да се сети да прегледа Геън. Той напъва мозъка си да прониква в същността на нещата, да планира. Точно в момента той е подредил и трите Машини на поляната. Машината на Геън е в ред. Приземяването в цветната леха въобще не я е повредило. Хорас е напълнил и трите с храна и с някои от оръжията на Тимъти.

— Значи, решили сте да отпътувате?

— Да, предполагам, че е така, макар и да не знам точно къде и кога ще отидем. Хорас ни е разделил по различните машини.

— А ако вие заминете, ние ще тръгнем ли с вас?

— Разбира се. Не сме толкова много. Твърде вероятно е да имаме нужда от вас.

— Сигурно трябва да сме ви благодарни?

— Благодарни или не, вие тръгвате с нас. И двамата.

— Не мисля, че ще ми е по-приятно да остана тук — каза Коркорън, — хванат в капана на тези няколко акра на изместения времеви отрязък.

— Странно как се подрежда всичко — замислено, сякаш говореше на себе си, каза Дейвид. — Имам предвид със семейството. Хорас, твърдоглавият, практичен дървеняк, организаторът, планиращият. Ема, вайкаща се, пазач на нашите съвести. Тимъти, учащият. Инид, мислителката. И аз, безделникът, лошият пример, този, който кара останалите да се чувстват добродетелни.

— Казваш — обърна се Буун към него, — че Инид е мислителят. Стори ми се, че го употреби с особен смисъл…

— Във времето, от което идваме — отвърна Дейвид, — имаше поне възможност за мислене. Не беше необходимо някой да полага големи усилия, за да преуспее. Бяхме постигнали известен прогрес и той вече не ни интересуваше много. Затова мнозина запълваха свободното си време с мислене.

— Философия?

— Не, просто мислене заради самото мислене. Начин за убиване на времето. Това беше на голяма почит. Раждаха се куп велики идеи, които внимателно и логично биваха дискутирани, но никога не влизаха в употреба. Бяхме се изморили да вкарваме идеи в употреба. Специфичното при мисленето е, че то никога не свършва. Можеш да прекараш, както мнозина и направиха, целия си живот в мислене. Може би това бе и причината толкова много от нас да приемат идеята на Неограничените за превръщане на човеците в общество от безплътен интелект, мислещи същества, неограничавани от грубото биологично тяло.

— Звучи така, сякаш оправдаваш програмата на Неограничените.

— Ни най-малко — каза Дейвид. — Просто се опитвам да ви обясня ситуацията — такава, каквато беше за по-голямата част от човечеството.

— Но Инид…

— С нея е по-различно. Погледнете на нещата така. Тимъти изучава миналото на човечеството и се опитва да открие първичните, ранни недостатъци в човешката култура, като се надява, че с това ще помогне на останките от биологическата раса в бъдещето да заживеят по-нормално. Инид се опитва, мислейки, да начертае нови сценарии, които да служат за отправни точки на новата култура, ако някой от нашата раса оцелее биологически. Тимъти и Инид се стремят да открият нови пътища за нас. Дайте им време и те могат да създадат нов човешки модел.

Инид идва, каза Хенри.

Тримата слязоха от стената и я изчакаха прави.

— Готови сме да започнем — каза Инид.

— Хенри е тук при нас — каза Дейвид.

— Добре — отвърна тя. — Значи ще бъдем всички. Дори и Спайк е там. Дотъркаля се преди малко.

Тръгнаха по хълма към къщата. Коркорън и Дейвид вървяха отпред, а Буун и Инид ги следваха. Тя го хвана под ръка и каза поверително:

— Няма ковчег. Нямаше време да сковем. Просто го увихме в нов бял муселинов чаршаф, а Тимъти намери и парче брезент, от който с Ема ушихме чувал. Това е всичко, което можем да направим. Хорас се колебае. Смята, че може би е по-добре да тръгваме.

— А ти какво мислиш?

— Предполагам, че е прав. Вероятно трябва да заминем. Но не ми се тръгва. Тази къща беше наш дом за много дълго време. Ще погребем Геън под един стар дъб зад къщата.

— Привързана ли си към дърветата?

— Да. Не е нещо необичайно. Много хора ги обичат. Ще се изненадаш ли, ако ти кажа, че дърветата ще заменят хората? Те ще ни наследят и ще заемат нашето място.

Буун се засмя.

— Подобна липса на самочувствие не съм виждал!

Тя не отговори и двамата изкачиха хълма безмълвни. Щом доближиха къщата, тя посочи надясно.

— Ето там са Машините. Подредени са и чакат.

Те наистина бяха там, на поляната пред къщата — двете по-малки бяха по-наблизо, а голямата, която бе служила на Мартин за апартамент — на известно разстояние отзад.

— Ти и твоят приятел ще дойдете с нас — каза тя. — Някой сети ли се да ви го каже? Надявам се, че нямате нищо против и съжалявам, че се набъркахте в това.

Той мрачно отвърна:

— Не бих го пропуснал за нищо на света.

— Наистина ли мислиш така? — попита тя.

— Не съм съвсем сигурен — отговори той. — Но едно нещо знам със сигурност. Когато заминете, по-добре да дойда с вас където и да отивате, отколкото да остана тук, неспособен да се измъкна.

Коркорън и Дейвид бяха завили наляво, за да заобиколят къщата.

— Веднага след погребението — каза Инид — ще се съберем и ще вземем решение какво точно да направим.

Някъде от задната страна на къщата долетя пронизителен, неравен крясък. За момент затихна, а после се чу отново — рев на уплаха, който се засилваше все повече и повече.

Буун се затича по посока на звука, разтреперан, сякаш ужасът в крясъка го бе обгърнал и стиснал за гърлото.

Тъкмо когато щеше да завие зад ъгъла на къщата, нещо тежко и бързо го удари в гърдите и го прекатури. Той се претърколи по тревата и спря в един розов храст, а половината му тяло бе обхванато от бодлите. Носът му бе потънал в мръсотията и меката пръст около храсталака.

Протегна ръка към лицето си, за да го почисти, а с другата ръка се опита да се освободи от храста. Това не беше лесна работа, тъй като острите и дебели бодли се бяха впили здраво в дрехите му.

Все още с мръсно лице той видя Ема да тича към Машината на Мартин, а останалите, вероятно всички, я следваха. Тичаха така, сякаш бяха видели самия дявол. Ема, помисли си той, бе това, което ме блъсна.

Отчаяно се напъна да се освободи от храсталака, но не успя, тъй като бодлите все още държаха панталона му. Остана седнал на земята, с лице обърнато към лявата страна на къщата.

Нещо се приближаваше от тази страна, нещо, което той не само че не бе виждал преди, но и никога не би повярвал, че е възможно да съществува. Беше като жива паяжина с диаметър около дванайсет фута. Пулсираше с енергични импулси или поне той си помисли, че са такива, защото примигваха, блестяха и трептяха по всички тънки нишки, които изграждаха паяжината. Под нишките имаше огледало или по-скоро някакъв диск, който можеше да е око. Буун видя и неясните очертания на нещо като механични пипала, които вече се насочваха и спускаха към него. Имаше и други механизми в мрежата, но той не можеше да си представи какво са.

Един глас му изкрещя:

— Буун, глупако! Бягай! Ще те изчакам!

Той се надигна, отскубна панталона си от храста, завъртя се и се затича. Само една от малките Машини беше останала на поляната, вратата й беше отворена и там стоеше Инид.

— Бягай! — извика тя. — Бягай!

Той бягаше както никога преди. Инид се вмъкна в Машината и отчаяно му замаха с ръка.

Когато стигна до машината, той скочи през вратата, спъна се и се просна върху Инид.

— Махни се от мен, глупак такъв! — извика тя и той се претърколи на една страна. Вратата се хлопна. Докато се затваряше, той видя паяжината почти над главите им. Инид панически лазеше към контролното табло на Машината.

Буун запълзя към нея, но внезапен удар го прикова към пода. С удара дойде и мракът, пълният, обезсилващ мрак, който той вече бе опознал при полета си от Ню Йорк с Машината на Мартин.