Лунните градини

8.

Четвърт час преди разсъмване небето бе с цвета на желязо, опръскано с ръждиви петна. Сержант Уискиджак стоеше приклекнал на облата скала над каменистия бряг и се взираше над спокойната, загърната в утринна мъгла повърхност на Лазурното езеро. Далече на юг, на другия бряг на езерото, към небето се издигаше смътното сияние на Даруджистан.

Току-що приключилото нощно прехвърляне на планината беше същински ад — кворлите прехвърчаха объркано между трите настръхнали гръмоносни облака. Цяло чудо беше, че не изгубиха никого. Дъждът вече беше спрял, но въздухът остана студен и влажен.

Чу зад себе си скърцане на ботуши, придружено от цъкащи звуци. Обърна се и се изправи. Идваха Калам и един Черен морант, провираха се между обраслите с мъх скали в подножието на склона. Зад тях се издигаха потънали в сенки секвои — нашарените им с жълти като кръпки петна стволове стояха като брадати стражи по планинския склон. Сержантът вдиша дълбоко хладния утринен въздух.

— Готово — докладва Калам. — Всичко е доставено според заповедта, че и още. Фидлър и Хедж са направо щастливи.

Уискиджак вдигна учудено вежди и се обърна към Черния морант.

— Мислех, че мунициите ви са на привършване.

Лицето на съществото остана скрито в сенките под скосения шлем. Думите, които излязоха изпод него, сякаш бяха родени в някоя пещера — кухи и смътно отекващи.

— Относително, Птицо, която краде4. Вие сте ни добре познати, Мостовако. Тъпчете сянката на врага. Помощта на Морант за вас никога няма да е оскъдна.

Изненадан, Уискиджак присви очи.

Морантът продължи:

— Попитахте ме за съдбата на едного от нашия вид. Воин с една ръка, който се е сражавал редом до вас по улиците на Натилог, преди много години. Все още е жив.

Сержантът вдиша дълбоко сладкия горски въздух.

— Благодаря ви.

— Желаем кръвта, която ще видите по ръцете си, да е на вашия враг, Птицо, която краде.

Той се намръщи, после кимна отривисто и насочи вниманието си към Калам.

— Друго има ли?

Лицето на убиеца стана безизразно.

— Бързия Бен е готов.

— Добре. Събери останалите. Ще ви изложа плана си.

— Твоя план ли, сержант?

— Моя — каза твърдо Уискиджак. — Замисленият от императрицата и нейните тактици се отхвърля, от този момент. Ще го направим, както аз си знам. Действай, ефрейтор.

Калам отдаде чест и тръгна.

Уискиджак слезе от скалата и ботушите му затънаха в мъха.

— Кажи ми, морант, ще може ли един ескадрон от вашите Черни да патрулира из този район след две седмици?

Прешлените под главата на моранта изпукаха и тя се извърна към езерото.

— Такива непредвидени патрули са нещо обичайно. Предполагам, че лично ще командвам един след две седмици.

Уискиджак изгледа твърдо стоящия до него воин в черни доспехи и каза:

— Не съм сигурен как да разбирам това.

Воинът го погледна в лицето.

— Не сме чак толкова различни. В нашите очи всяко действие е измеримо. Ние преценяваме. Действаме по преценка. Както при Пейл, съизмерваме дух с дух.

Сержантът се намръщи.

— Какво означава това?

— Осемнайсет хиляди седемстотин трийсет и девет души напуснаха този свят в чистката на Пейл. По една за всеки морант, станал жертва на вековната омраза на Пейл към нас. Дух за дух, Птицо, която краде.

Уискиджак нямаше отговор на това. Следващите думи на моранта го потресоха дълбоко.

— В плътта на вашата империя има червеи. Но подобна развала е нещо естествено във всички тела. Заразата сред вашия народ все още не е фатална. Може да бъде прочистена. Морантите имат опит в такива усилия.

— Как точно… — Уискиджак замълча, подбираше внимателно думите си. — Как точно смятате да извършите това прочистване? — Спомни си за колите, натоварени с трупове от Пейл, и се постара да превъзмогне ледените тръпки по гръбнака си.

— Дух с дух — отвърна морантът, загледан към града на южния бряг. — Засега си тръгваме. Ще ни намерите тук след две седмици, Птицо, която краде.

Уискиджак изгледа отдалечаващия се Черен морант. Малко по-късно чу бързото пърхане на криле, а след това кворлите се издигнаха над дърветата. Морантите направиха кръг, после завиха на север над брадатите дънери.

Сержантът седна отново на скалата и заби поглед в земята. Членовете на взвода му се събраха и наклякаха около него. Той остана смълчан, сякаш не забелязваше присъствието им, със сбърчено чело и леко помръдваща челюст.

— Серж? — обади се Фидлър.

Сепнат, Уискиджак вдигна глава и вдиша дълбоко. Бяха се събрали всички освен Бързия Бен. Щеше да остави на Калам да запознае по-късно магьосника с подробностите.

— Така. Първоначалният план отива на боклука, тъй като целта му беше да ни убие всички. Тази част не ми харесва, затова ще го направим по моя начин и дано се измъкнем живи.

— Няма ли да подравяме градските порти? — попита Фидлър и хвърли поглед към Хедж.

— Не — отговори сержантът. — Тези морантски муниции ще ги използваме по по-добър начин. Две цели, два екипа. Калам ще води единия и с него ще е Бързия Бен и… — за миг се поколеба — и Сори. Аз ще водя другия екип. Първата ни задача е да влезем в града незабелязани. Без униформи. — Погледна Малът. — Доколкото разбрах, Зелените са ги доставили.

Лечителят кимна.

— Местна изработка. Рибарска осемнайсет стъпки, четири весла, би трябвало да ни превози през езерото съвсем лесно. Дори са включили две мрежи.

— Значи ще половим риба — каза Уискиджак. — Влизането в пристанището без улов ще изглежда подозрително. Някой от вас да е ловил някога риба?

Последва мълчание. Накрая се обади Сори:

— Аз. Много отдавна.

Уискиджак я изгледа.

— Добре. Избери който ти трябва за това.

Сори се усмихна подигравателно.

Уискиджак изруга наум и извърна погледа си от нея. Погледна двамата си специалисти по подривна дейност.

— Колко са мунициите?

— Два коша — отвърна Хедж и оправи кожената си шапка. — С детонаторите и фитилите.

— Можем да опечем цял дворец — добави възбудено Фидлър.

— Добре — каза Уискиджак. — А сега всички ме слушайте внимателно, иначе няма да се измъкнем живи от тая каша…

На една усамотена поляна сред гората Бързия Бен насипа бял пясък в кръг и седна в средата му. Взе пет подострени пръчки и ги подреди в редица пред себе си, като ги заби на различна дълбочина в глинестата пръст. Средната пръчка, най-високата, се издигаше на три стъпки над повърхността, тези от двете й страни бяха високи две стъпки, а крайните — по една.

Магьосникът разви дългото един разкрач изсушено черво. Единия край върза на примка, която затегна за централната пръчка малко под върха. Изпъна червото наляво и го уви около следващата пръчка, след това го кръстоса надясно и отново го уви. Издърпа го до най-лявата пръчка, като през това време измърмори няколко думи. Уви го два пъти и го издърпа до най-дясната, където го затегна на възел и отряза висящия край.

После се отпусна и скръсти ръце на коленете си. Челото му се сбърчи.

— Хеърлок! — Една от външните пръчки трепна, завъртя се леко и остана неподвижна. — Хеърлок! — ревна той. Този път и петте пръчки потрепериха. Средната се огъна към магьосника. Червото се изпъна и зажужа тихо.

В лицето на Бързия Бен лъхна хладен вятър и изсуши капчиците пот, избили по челото му. Главата му се изпълни с шумолене, което се усилваше, и той усети, че пропада през тъмни пещери — невидимите им стени закънтяха в ушите му, сякаш железни чукове удряха в камък. Блясъци ослепителна сребриста светлина опариха очите му, вятърът изопна кожата на лицето му.

В някаква закътана част на ума си той опази усета си за разстояние и за контрол. Вътре в това спокойствие можеше да мисли, да наблюдава и анализира.

— Хеърлок — прошепна той, — твърде далече си се спуснал. Твърде дълбоко. Губиш контрол, Хеърлок. — Но тези мисли си бяха само за него; знаеше, че куклата все още е далече.

Наблюдаваше самия себе си — как продължава, върти се, тласнат от вихъра през Пещерите на Хаоса. Хеърлок беше принуден да повтаря движенията му, само че нагоре. Изведнъж усети, че стои прав. Черната скала под нозете му сякаш се вихреше и пращеше с ярко, сияещо червено.

Огледа се и видя, че е застанал на скален стълб, който се издигаше под ъгъл; прояденият му връх бе на десетина стъпки пред него. Извърна се и погледът му проследи стълба — как потъва надолу и се губи сред издути като огромни мехове жълти облаци. За миг усети, че му се вие свят. Залитна и чу зад себе си кикот. Обърна се и видя Хеърлок, кацнал на върха — дървеното му тяло бе оцапано и опърлено, кукленските дрехи бяха провиснали и опърпани.

— Това е Стълба на Андий, нали? — попита Бързия Бен.

Топчестата глава на Хеърлок закима.

— Наполовина. Вече знаеш докъде съм стигнал, магьоснико. До самото подножие на Лабиринта, където силата добива изначалната си форма и където всичко е възможно.

— Само че едва ли — каза Бързия Бен и изгледа накриво куклата. — Какво изпитваш тук, застанал сред това творение, но неспособен да го пипнеш, да го използваш? Твърде чуждо е, нали? Изгаря те при всеки досег.

— Ще го овладея — изсъска Хеърлок. — Ти нищо не знаеш. Нищо.

Бързия Бен се усмихна.

— Бил съм тук и преди, Хеърлок. — Огледа бързо вихрещите се около тях газове, понесени от смрадни ветрове. — Имал си късмет. Макар и да са малобройни, тук обитават същества, които наричат това царство свой дом. — Замълча и се обърна усмихнат към куклата. — Те не обичат натрапници — виждал ли си какво правят с тях? Какво оставят след себе си? — Усмивката на чародея се разшири, щом видя как Хеърлок неволно потръпна. — Значи си видял — промълви той.

— Ти си моят закрилник — сопна се Хеърлок. — Аз съм обвързан с теб, чародеецо! Отговорността е твоя и няма да скрия този факт, ако ме хванат.

— Обвързан си, не ще и дума. — Бързия Бен приседна. — Радвам се да чуя, че паметта ти се е върнала. Кажи ми: как е Татърсейл?

Куклата се отпусна вяло и извърна очи настрани.

— Възстановяването й е трудно.

Бързия Бен се намръщи.

— Възстановяване ли? От какво?

— Хрътката Джиър ме проследи. — Хеърлок помръдна неловко. — Имаше битка.

Лицето на чародея се навъси още повече.

— И после?

Куклата сви рамене.

— Джиър побягна, лошо ранен от един прост меч в ръцете на онова ваше капитанче. После се появи Тайсхрен, но Татърсейл вече бе изпаднала в несвяст, тъй че въпросите му останаха без отговор. Но огънят на подозрението под него се подклаждаше. Разпрати слугите си и сега те душат из Лабиринтите. Търсят да разберат кой съм и какво съм. И защо. Тайсхрен знае, че е замесен вашият взвод, знае, че се опитвате да си спасите кожите. — Безумните очи на Хеърлок блеснаха. — Той иска гибелта на всички ви, чародеецо. Колкото до Татърсейл, може би се надява, че треската й ще я убие, без да се налага той самият да го прави — макар че би изгубил много, ако тя умре, без преди това да я е разпитал. Несъмнено е готов да издири душата й, готов е да издири онова, което тя знае, дори в царството на Гуглата, но тя е достатъчно съобразителна, за да му се измъкне.

— Млъкни за малко — заповяда Бързия Бен. — Да се върнем отначало. Каза, че капитан Паран е пронизал Джиър с меча си?

Хеърлок се навъси.

— Точно това казах. Смъртно оръжие — не би трябвало да е възможно. Като нищо може да е нанесъл на Хрътката фатална рана. — Куклата помълча, след това изръмжа: — Ти не ми каза всичко, чародеецо. В това нещо са намесени богове. Ако продължаваш да ме държиш в такова невежество, може като нищо да се спъна на пътя на някой от тях. — Изплю се в тъмницата долу. — Не стига, че съм ти роб. Нима си въобразяваш, че ще можеш да се опълчиш на един бог за господството си над мен? Ще ме вземе, ще ме обърне, може би дори… — Хеърлок измъкна от канията един от малките си ножове — Ще ме използва срещу теб. — Пристъпи крачка напред и очите му заблестяха мрачно.

Бързия Бен го погледна учудено. Сърцето в гърдите му подскочи. Възможно ли беше? Не трябваше ли да е усетил нещо? Някакъв риск, намек някакъв за безсмъртно присъствие?

— Още нещо, чародеецо — измърмори Хеърлок и пристъпи още една крачка. — Предната нощ треската на Татърсейл стигна до най-високата си точка. Тя изкрещя за някаква монета. Монета, която се въртяла, но сега била паднала, подскочила и се озовала в нечия ръка. Трябва да ми кажеш за тази монета… трябва да видя мислите ти, Чародеецо. — Куклата изведнъж спря и погледна ножа в ръката си. Хеърлок се поколеба, видимо смутен, после прибра оръжието в канията и клекна. — Какво му е толкова важното на една монета? — изръмжа той. — Нищо. Тази кучка бълнуваше… по-силна се оказа, отколкото мислех.

Бързия Бен замръзна. Куклата, изглежда, беше забравила за присъствието му. Мислите, които чуваше сега чародеят, бяха на самия Хеърлок. Той разбра, че наднича през счупения прозорец в безумния кукленски мозък. И точно там се криеше цялата опасност. Чародеят затаи дъх, докато Хеърлок продължаваше, приковал очи в облаците долу:

— Джиър трябваше да я убие — щеше да я убие, ако не беше онзи идиот капитанът. Каква ирония — сега той се грижи за нея и посяга към меча си всеки път, щом се опитам да я приближа. Знае, че бих изтръгнал живота й за миг. Но онзи меч! Кой ли бог си играе с този глупав благородник? — Куклата продължи да говори, но думите й заглъхнаха в неясно мърморене.

Бързия Бен изчака с надеждата, че ще научи нещо повече, но и това, което вече бе чул, беше достатъчно, за да накара сърцето му да заблъска в гърдите. Това безумно същество беше непредсказуемо и единственото, което го удържаше, бе много слабият контрол — нишките на магическата сила, които той бе привързал към дървеното тяло на Хеърлок. Но с тази лудост идваше и сила — достатъчно ли беше тази сила, за да скъса нишките? Не можеше вече да е толкова сигурен в контрола си, колкото преди.

Хеърлок се беше смълчал. Нарисуваните му очи продължаваха да блестят с черен пламък — изтичащата сила на Хаоса. Бързия Бен пристъпи към него.

— Проследи плановете на Тайсхрен — заповяда той и изрита силно. Носът на ботуша му удари гърдите на Хеърлок и куклата политна от ръба, превъртя се във въздуха и запропада надолу. Гневното й ръмжене заглъхна и тя изчезна сред жълтите облаци.

Бързия Бен вдиша дълбоко гъстия застоял въздух. Надяваше се, че това грубо прогонване ще е достатъчно, за да заличи от паметта на Хеърлок последните няколко минути. Все пак усещаше, че нишките на контрол се изпъват все повече. Колкото повече този Лабиринт изкривеше Хеърлок, толкова повече сила щеше да се окаже под неговата власт.

Чародеят вече знаеше какво трябва да направи — всъщност подсказал му го беше самият Хеърлок. И все пак Бързия Бен не жадуваше да го започне. Горчива жлъч се надигна в гърлото му и той се изплю над ръба. Въздухът вонеше на пот и чак след миг той осъзна, че е собствената му пот. Изсъска проклятие.

— Време е да си ходим — промълви той и вдигна ръце нагоре.

Вятърът се върна с рев и той усети как тялото му се понесе нагоре, в пещерата над него, а после — в следващата. И докато пещерите се спускаха около него като мъгла, една-единствена дума се впи в мислите му, дума, която сякаш се уви около проблема с Хеърлок като паяжина.

Бързия Бен се усмихна, но усмивката му бе израз на ужас. А думата си остана: „Джиър“, и с това име ужасът на чародея намери своето лице.

Уискиджак се надигна сред пълна тишина. Хората около него бяха строги, със забити в земята или приковани някъде встрани погледи; затворени в нещо лично, където се таяха най-мрачните мисли. Единственото изключение беше Сори, която се взираше в сержанта със светнали, одобряващи очи. Уискиджак се зачуди какво ли търси одобрението в тези очи… после тръсна глава ядосан, че част от подозренията на Бързия Бен и на Калам са се промъкнали в мислите му.

Извърна поглед встрани и видя приближаващия се Бен. Чародеят изглеждаше уморен, лицето му беше пепеляво. Погледът на Уискиджак се стрелна към Калам.

Убиецът кимна и каза:

— Всички, живо! Натоварете лодката и се пригответе.

Бойците тръгнаха към брега, с Малът начело.

Докато чакаха Бързия Бен, Калам каза:

— Взводът изглежда съсипан, сержант. Фидлър, Тротс и Хедж извадиха от тунелите толкова пръст, че трупа на империята могат да заровят с нея. Тревожа се за тях. Малът… той като че ли се държи засега… Все пак, каквото и да разбира Сори от риболов, съмнявам се, че някой от нас може да гребе дори в градинско фонтанче. А се каним да преминем това проклето езеро, голямо почти колкото море!

Уискиджак стисна зъби, след което насила сви рамене.

— Знаеш адски добре, че всяко отваряне на Лабиринт близо до града най-вероятно ще бъде засечено. Нямаме избор, ефрейтор. Ще гребем. Освен ако не успеем да опънем платно.

— Откога пък това момиче взе да разбира от риболов? — изсумтя Калам.

Сержантът въздъхна.

— Хрумнало й е ей така, отникъде, нали?

— Адски уместно.

Бързия Бен спря до тях и те замълчаха.

— Трябва да доложа нещо, което никак няма да ви хареса — каза магьосникът.

— Да го чуем — отвърна с показно равнодушие сержантът.

След десет минути тримата слязоха на чакълестия бряг. Рибарската лодка беше заровила нос в камъчетата. Тротс се напъваше на въжето, завързано за халката на носа, пъхтеше и охкаше.

Останалите стояха накуп от едната страна и кротко обсъждаха напразните му усилия. Фидлър погледна случайно нагоре и като видя приближаващия се Уискиджак, пребледня.

— Тротс! — изрева сержантът.

Баргастът се обърна към Уискиджак с ококорени очи.

— Пусни въжето!

Калам изсумтя насмешливо зад гърба на Уискиджак, който изгледа навъсено групата.

— Сега — започна той, — след като един от вас, идиоти такива, е успял да убеди всички останали, че натоварването на цялата екипировка в лодката, докато тя е още на брега, е много умно, можете всички да хванете въжето и да я издърпате в езерото — ти не, Тротс. Ти се качи вътре и се настани удобно ей там, при кърмата. — Уискиджак замълча и погледна безизразното лице на Сори. — От Фидлър и Хедж мога да го очаквам, но теб, мисля, те назначих да отговаряш за подготовката.

Сори само сви рамене.

Уискиджак въздъхна.

— Можеш ли да ни опънеш платно?

— Няма вятър.

— Но може и да заима! — каза раздразнено Уискиджак.

— Да — отвърна Сори. — Имаме платнище. Ще ни трябва обаче мачта.

— Вземи Фидлър и я направете. Останалите — вкарвайте тая лодка във водата.

Тротс се качи в лодката, седна при кърмата и изпъна дългите си крака. После оголи острите си зъби в някакво подобие на усмивка.

Уискиджак се обърна към ухилените Калам и Бен и ревна:

— Е? А вие какво чакате?

Усмивките им изстинаха.

9.

Ток-младши се наведе от седлото и се изплю. Беше третият му ден извън Пейл и вече жадуваше за високи градски стени. Равнината Риви се простираше на всички страни, обрасла с жълта трева, полюшваща се в следобедния вятър, но иначе безлика.

Той почеса ръбовете на раната, отнела лявото му око, и измърмори под нос. Нещо не беше наред. Трябваше да я срещне още преди два дни. Напоследък нищо не вървеше според плановете. След като капитан Паран изчезна още преди да се е срещнал с Уискиджак и след пусналата се мълва, че някаква Хрътка нападнала последната оцеляла магьосница на Втора, като оставила след себе си четиринайсет мъртви морски пехотинци, той вече подозираше, че няма да се изненада, ако и тази среща се провали.

Хаос, изглежда, беше знакът на днешните времена. Ток се надигна в седлото. Макар в Равнината да нямаше истински път, търговските кервани бяха очертали груба следа, която я пресичаше от север на юг покрай западния й край. Средата на Равнината беше родината на ривите, дребните хора с кафява кожа, които се движеха със стадата си в сезонен цикъл. Макар да не бяха войнствени, гнетът на Малазанската империя ги бе сплотил и сега те се сражаваха и служеха като съгледвачи редом с легионите Тайст Андий на Каладън Бруд срещу империята.

Донесенията на морантите разполагаха ривите далече на североизток и Ток беше благодарен за това. В тази пустош се чувстваше самотен, но общо взето самотата май беше по-малкото зло.

Единственото му око се ококори. Изглежда, не беше самотен, в края на краищата. На около левга пред него кръжаха гарвани. Той изруга и опипа дръжката на ятагана, висящ на бедрото му. Едва потисна желанието си да подкара коня в бесен галоп и се задоволи с бърз тръс.

Щом наближи, забеляза отъпкана трева встрани от дирята на търговците. Кресливият смях на гарваните беше единственият звук, който нарушаваше тишината. Вече бяха започнали пиршеството си. Ток дръпна юздите и спря, леко приведен напред. Нито едно от телата, които виждаше, не изглеждаше склонно да се надигне и да тръгне, а врявата на гарваните беше доказателство, че и да е имало оцелели, отдавна са си отишли. Все пак над мъртвите витаеше някакво неприятно чувство. Нещо висеше във въздуха, нещо между мирис и вкус.

Зачака. Какво — и сам не знаеше, но нежеланието да тръгне го беше стиснало за гушата. И изведнъж разпозна странността, която изпитваше: магия. Някой я беше отприщил тук.

— Не ми харесва това — промълви той и се смъкна от коня.

Гарваните му направиха място, но не много. Без да обръща внимание на гневните им крясъци, той се приближи до труповете. Бяха дванайсет. Осем бяха с униформите на малазанските морски пехотинци — но това не бяха обичайни войници. Погледът му се присви, като видя отличителните знаци на шлемовете им.

— Джакатак.

Елитни. Бяха насечени на късове.

Насочи вниманието си към останалите тела и усети как тръпки на страх полазват по гърба му. Нищо чудно, че джакатакците бяха пострадали толкова тежко. Закрачи към едно от телата и клекна до него. Знаеше нещо за клановите маркировки сред баргастите, как всяка от групите ловци се различава по татуировките. Тези бяха от клана Илгрес. Преди Пурпурната гвардия да ги включи в редиците си, родната им територия се намираше на хиляда и петстотин левги на изток, в планините южно от Порул. Ток бавно се надигна. Илгрес се смятаха за най-силните сред онези, които се бяха присъединили към Пурпурната гвардия в Леса на Черния пес, но това се падаше на четиристотин левги на север. Какво ги беше довело тук?

Вонята на разпиляна магия го лъхна в лицето и той се обърна и очите му се спряха на един труп. Лежеше край овъглената трева.

— Въпросът ми си получи отговора — промълви Ток.

Тази банда я беше водил баргастки шаман. Натъкнали се бяха по някакъв начин на следа и шаманът беше разбрал от какво е оставена. Ток огледа тялото на шамана. Убит с меч в гърлото. Отприщената магия беше дошла от шамана, но не магия му се беше противопоставила. И тъкмо това беше необичайното, особено след като загиналият беше шаманът, а не онзи, когото той бе нападнал.

— Какво пък, за нея казват, че е същински ад за маговете — изсумтя Ток.

Обиколи бавно полето на битката и намери следата без особено усилие. Някои от джакатакците бяха оцелели и ако се съдеше по отпечатъците от малки ботуши, предводителката им — също. А върху тези следи се виждаха отпечатъци от мокасини. Следата възвиваше леко на запад от коловоза на търговските кервани, но все пак продължаваше на юг.

Ток се върна при коня си, яхна и го обърна. Извади лъка си от калъфа на седлото и го опъна, постави и стрела. Не можеше да се надява, че ще стигне до баргастите незабелязан. В тази равнина щяха да го видят много преди да е навлязъл в обхвата на стрелата — а този обхват доста се беше скъсил, след като бе загубил едното си око. Така че щяха да го причакат някъде с проклетите си пики. Но знаеше, че няма избор; можеше да се надява само, че ще свали един-двама от тях, преди да са го пронизали.

Изплю се отново и зачеса енергично и болезнено широкия червен белег през лицето си — с пълното съзнание, че влудяващият сърбеж все едно ще се върне всеки момент.

— О, стига! — изръмжа той и смуши коня.

Самотният хълм, който се издигаше пред адюнкта Лорн, не беше естествен. Върховете на почти заровените в земята камъни го обкръжаваха в кръг при основата. Тя се зачуди какво ли може да е погребано в него, но побърза да се отърси от лошите предчувствия. Ако тези стърчащи камъни бяха с големината на ония, които бе виждала около загадъчните гробници край Дженабарис, могилата можеше да е отпреди хилядолетия. Обърна се към двамата залитащи от умора след нея морски пехотинци и каза:

— Тук ще си направим стоянка. Ти, с арбалета, искам да залегнеш на върха.

Мъжът кимна и се затътри към тревистия връх на могилата. И той, както и другарят му, сякаш изпитаха почти облекчение, че най-после е наредила да спрат, макар да знаеха, че смъртта е само на няколко минути след тях.

Лорн изгледа другия войник. Една пика го беше поразила в лявото рамо и кръвта продължаваше да тече обилно по металния му нагръдник. За нея беше непонятно как успява да остане на крака през последния час. Той я погледна с помръкнали от примирение очи — не показваха нищо от болката, която изпитваше — и каза:

— Ще ви пазя отляво.

Лорн измъкна от ножницата дългия си меч и погледна на север. Четирима баргасти бавно се приближаваха към тях.

— Поеми този най-вляво от теб! — извика тя на войника с арбалета.

— Няма защо да се пази моят живот — изсумтя той. — Назначени сме да пазим вас, адюнкта…

— Млък! — заповяда Лорн. — Колкото по-дълго се удържите, толкова по-добре ще съм защитена.

Войникът изсумтя пак.

Четиримата баргасти настъпваха бавно, малко извън обхвата на стрелите. Двама държаха копия, другите двама стискаха къси бойни брадви. После вдясно от Лорн доехтя вик, тя се обърна натам и видя летящото към нея копие и нападащия зад него баргаст.

Лорн вдигна меча и се присви. Мечът засече летящото копие и със същото движение тя се извърна и го отметна встрани. Копието профуча покрай нея и се заби в земята вдясно.

Чу зад себе си свистенето на стрелата на арбалета. Докато се извръщаше отново към четиримата баргасти, чу болезнен вик от другата си страна — войникът до нея, изглежда, беше забравил за раната си и бе вдигнал оръжието си.

— Адюнкта, пазете се!

Баргастът вдясно извика, тя се обърна и го видя как пада, прободен от стрелата.

Четиримата воини срещу тях бяха вече само на четиридесет стъпки. Двамата с копията замахнаха и ги хвърлиха. Лорн остана на място, разбрала почти мигновено, че прицеленото към нея ще отлети много встрани. Войникът до нея залегна наляво, но недостатъчно, за да избегне копието, която го порази в дясното бедро. Удари го с такава сила, че го прониза и се заби в земята. Войникът само изпъшка и вдигна меча да отбие хвърчащата към главата му брадва.

В този момент Лорн вече влизаше в схватка с връхлитащия срещу нея баргаст. Брадвата му беше по-късо оръжие и тя използва това предимство. Той парира удара й с обкованата с мед дръжка, но Лорн вече се беше присвила в кръста, довърши лъжливия ход и се провря под брадвата. Острието на меча й улучи баргаста в гърдите и проби жилавата му кожена броня като плат.

Атаката я беше увлякла и мечът за малко не се изтръгна от ръцете й, когато дивакът залитна и падна по гръб. Изгубила равновесие, тя залитна напред — очакваше смъртоносния удар на брадвата. Но той не дойде. Тя се обърна и видя, че мъжът с арбалета е извадил меча си и влиза в схватка с другия баргаст. Обърна се на другата страна да види как е другият й защитник.

Той се държеше, макар срещу него да бяха двама баргасти. Беше успял да изтръгне копието от земята, но то все още беше забито в крака му.

Лорн се втурна към баргаста вдясно, но в този момент една брадва удари войника в гърдите. Люспестата броня изпращя — тежкото острие я разкъса. Войникът изпъшка, падна и кръвта бликна от зейналата рана.

Лорн не можеше вече да направи нищо, за да го защити, и само с ужас видя как брадвата отново се вдига и се стоварва върху главата му. Шлемът се огъна и вратът на войника се прекърши.

Лорн бясно замахна към баргаста, не улучи и падна. Мечът изхвърча от ръката й.

„Сега единственото, което остава, е да умра“ — помисли тя и се превъртя по гръб.

Баргастът се изправи над нея, изръмжа и вдигна брадвата.

И изведнъж земята под него изригна и от недрата й изникна една костелива ръка и го стисна за глезена. Изпращяха кости и войникът изкрещя. Лорн само гледаше. Вяло се зачуди къде са се дянали другите двама диваци. Шумът на боя сякаш беше заглъхнал, но земята отдолу затътна.

Баргастът зяпна с разширени от ужас очи костеливата ръка, вкопчена в пищяла му. Изкрещя отново, когато между краката му изникна широкият нащърбен връх на кремъчен меч. Пусна брадвата и посегна отчаяно с двете си ръце да отклони меча, изви го на една страна и зарита със свободния си крак. Но беше много късно. Мечът го наниза, заби се в бедрената кост и го надигна от земята. Смъртният му вик полетя към небесата.

Лорн с мъка се изправи. Дясната й ръка увисна безсилно. Разбра, че тътенът е от ударите на копита, и се обърна в посоката, от която идваха. Малазанец. След като размътеният й ум го осъзна, тя извърна очи от ездача и се огледа. Двамата й защитници бяха мъртви; а от двата баргастки трупа стърчаха стрели.

Вдиша — болката я прониза през гърдите — и зяпна съществото, което беше изникнало изпод земята. Беше загърнато в гнили кожи и стоеше изгърбено над тялото на баргаста: едната му ръка още стискаше крака му. Другата държеше кремъчния меч, забит през цялото тяло — върхът стърчеше от врата му.

— Очаквах те още преди няколко дни — каза Лорн и го изгледа с гняв.

То се обърна да я погледне, лицето му бе скрито в сянката на жълтата костена коруба на шлема му. Шлемът беше от череп на някакъв рогат звяр, единият рог бе прекършен в основата.

— Адюнкта! — извика ездачът, спря зад нея и се смъкна от седлото.

Дотича до нея, стиснал все още лъка в ръката си. Огледа я с едното си око, остана като че ли доволен, че раната й не е смъртоносна, и прикова погледа си в масивното ниско туловище на съществото пред тях.

— Кълна се в дъха на Гуглата… Т’лан Имасс.

Лорн продължаваше да гледа с яд Т’лан Имасс.

— Знаех, че си някъде наоколо. Само това обяснява появата на един баргастки шаман с неговите набързо подбрани ловци в района. Трябва да е използвал Лабиринт, за да стигне тук. Къде беше все пак?

Ток-младши зяпна адюнктата, удивен от гнева й, и отново се втренчи в Т’лан Имасс. За последен път бе видял такова същество преди осем години в Седемте града, но тогава бе от много далече, когато немрящите им легиони навлизаха в пустините на запад с някаква цел, за която дори самата императрица не разбра нищо. Сега, отблизо, Ток го огледа с огромно любопитство. Не беше останало много от него, заключи той. Въпреки магията трите хиляди години си бяха взели своята дан. Кожата, изпъната по острите кости на ниския мъж, беше лъскава, с цвят на охра и намачкана като щавена. Плътта, покривала ги някога, се беше свила на тънки ивици, подобни на сухи дъбови коренища — мускули се показваха само тук-там през парцалите. Лицето му, доколкото можеше да го види Ток, беше с масивна челюстна кост, без брадичка, с високи скули и издадено чело. Очните кухини зееха като тъмни дупки.

— Попитах те нещо — изръмжа Лорн. — Къде беше?

Вратът на имасеца изпука и той сведе поглед към земята.

— Оглеждах — промълви съществото с глас, роден сякаш от камъни и прах.

— Името ти, Т’лан! — настоя Лорн.

— Онос Т’уулан, някога от клана Тарад, от Логрос Т’лан. Роден бях в Годината на Мрака, деветият син на клана, обречен за воин в Шестата джагътска война…

— Достатъчно — прекъсна го Лорн. Отпусна се изтощена и Ток пристъпи към нея. Тя го погледна и се намръщи. — Нещо май си сърдит. — По устните й пробяга лека усмивка. — Но не на мен.

Ток се ухили.

— Едно по едно, адюнкта. Първо да намерим място да отдъхнете. — Тя не възрази, когато я поведе към обраслия с трева склон над гробницата и й помогна да коленичи. Ток погледна през рамо към Т’лан Имасс — той стоеше неподвижно там, където бе изникнал от земята и сякаш оглеждаше гробницата. — Сега да обездвижим ръката ви — каза Ток на коленичилата пред него уморена жена. — Аз съм Ток-младши. — И той също коленичи до нея.

Тя вдигна очи към него.

— Познавах баща ти. — Усмивката й се върна. — Беше добър стрелец. Най-добрият.

Той сведе глава.

— И чудесен командир беше, също така — продължи Лорн, взряна в опърпания младеж, който вече преглеждаше ръката й. — Императрицата съжаляваше за неговата смърт…

— Не е сигурно, че е мъртъв — прекъсна я Ток сухо, извърнал настрана здравото си око, докато сваляше металната й ръкавица. — Изчезнал е.

— Да — каза тихо Лорн. — Изчезна след смъртта на императора. — Изохка, щом той измъкна ръкавицата и я хвърли настрана.

— Ще ми трябват превръзки — каза той и се надигна.

Лорн го изгледа как отиде до единия от убитите баргасти. Не беше знаела кой ще й е свръзката Нокът, знаеше само, че е последният жив от войската на Дужек. Зачуди се защо се е отклонил толкова рязко от пътя на баща си. В това да си Нокът нямаше нищо приятно, нито беше повод за гордост. Само ефикасност. И страх.

Той извади ножа си, сряза кожената броня, измъкна грубата вълнена риза отдолу и отряза няколко дълги ивици плат. Нави ги и се върна при нея.

— Не знаех, че си имате Т’лан Имасс за компания. — Клекна и се залови с превръзката.

— Те предпочитат да пътуват по своя си начин — отвърна малко ядосано Лорн. — И се появяват, когато им хрумне. Но да, той е основна фигура в играта ми. — Замълча, стиснала зъби, докато Ток увиваше грубата ивица плат около рамото и под мишницата й.

— Не ви нося много добри новини — изсумтя Ток и й разказа за изчезването на Паран и за заминаването на Уискиджак и взвода му без капитана. Накрая остана доволен от превръзката и приседна до Лорн с въздишка.

— По дяволите! — изсъска тя. — Помогнете ми да се изправя.

Той се подчини и тя леко залитна и се хвана за рамото му. После каза:

— Донеси ми меча.

Ток потърси из тревата, намери дългия меч и присви очи, щом видя тънкото му ръждивочервено острие. Донесе й го и каза:

— Та това е меч от отатарал, адюнкта. Рудата, която убива магия.

— Както и магьосници — каза Лорн, взе го непохватно в лявата си ръка и го прибра в ножницата.

— Видях мъртвия шаман — каза Ток.

— Е — каза Лорн, — отатарал не е тайна за вас от Седемте града, но тук малцина я знаят и бих предпочела да си остане така.

— Ясно. — Ток хвърли поглед към неподвижния Имасс.

Лорн сякаш прочете мисълта му.

— Отатарал не може да спре тяхната магия — повярвай ми, правени са опити. Лабиринтите на Имасс са подобни на тези на Джагът и на Форкрул Ассаил — обвързани с древност, с кръв и със земя — кремъчният меч на волята му никога не се прекършва и реже и най-здравото желязо толкова леко, колкото плът и кости.

Ток потръпна.

— Не бих ви завидял за компанията, адюнкта.

Лорн се усмихна.

— Ще ти се наложи да я споделиш през следващите няколко дни, Ток-младши. Пътят до Пейл е дълъг.

— Шест-седем дни — каза Ток. — Предполагам, че сте с кон.

Въздишката на Лорн беше искрена.

— Баргасткият шаман ги омагьоса. Всички ги хвана мор, дори моя жребец, с който минах през Лабиринта. — Суровото й лице омекна за миг и Ток долови в него искрената й скръб.

Това го изненада. Всичко, което беше чувал за адюнктата, му рисуваше портрета на едно хладнокръвно чудовище, облечената в стоманена ръкавица ръка на смъртта, която можеше да се спусне отвсякъде и по всяко време. Тази нейна черта може би все пак съществуваше; надяваше се, че няма да му се наложи да я види. Макар че, веднага се поправи той, не беше погледнала повече войниците си.

— В такъв случай ще яхнете кобилата ми, адюнкта. Не е боен кон, но е бърза и издръжлива.

Отидоха при кобилата и Лорн се усмихна.

— Уикска порода, Ток-младши — рече тя и погали кобилата по гривата. — Тъй че престани с тази твоя скромност, за да не изгубиш доверието ми. Чудесно животно.

Ток й помогна да се качи на седлото.

— Имасеца тук ли ще го оставим?

— Той сам ще намери пътя. Е, да дадем на тази кобила възможност да се докаже. Казват, че уикската кръв миришела на желязо. — Наведе се и му подаде лявата си ръка. — Качвай се.

Ток едва успя да скрие стъписването си. Да сподели седлото с адюнктата на империята? Това му се стори толкова нелепо, че за малко не се разсмя.

— Мога да вървя пеш, адюнкта — отвърна той. — Много време изгубихме и ще е по-добре да яздите сама, при това — да яздите бързо. След три дни ще видите стените на Пейл. Аз мога да тичам на преходи по десет часа.

— Не, Ток-младши. — Тонът на Лорн не търпеше възражения. — Ти ще ми трябваш в Пейл, а трябва и да чуя всичко за легионите, за Дужек и за Тайсхрен. По-добре да пристигна няколко дни по-късно, отколкото неподготвена. Хайде, хвани се за ръката ми и да тръгваме.

Ток се подчини.

След като се намести в седлото зад Лорн, кобилата изцвили и бързо заотстъпва на една страна. Двамата с адюнктата за малко щяха да паднат. Обърнаха се и видяха застаналия до тях Т’лан Имасс. Съществото вдигна главата си към Лорн.

— Гробницата разкри една истина, адюнкта — каза Онос Т’уулан.

Ток усети как жената пред него се стегна.

— И каква е тя?

— Тръгнали сме по верния път — отвърна Т’лан Имасс.

Нещо подсказа на Ток, че пътят, за който говори съществото, няма нищо общо с дирята на търговските кервани, водеща към Пейл. Погледна за последен път към гробницата, а Лорн мълчаливо обърна кобилата назад — към Онос Т’уулан. Нито могилата, нито съществото разбудиха тайните си, но от реакцията на Лорн Ток настръхна и сърбежът около изгубеното му око се появи отново. Той изруга тихо и започна да се чеше.

— Нещо не е наред ли, Ток-младши? — попита го Лорн, без да се обръща.

Той грижливо обмисли отговора си.

— Цената на това, че си сляп, адюнкта. Нищо друго.

Капитан Паран крачеше нервно из тясната стаичка. Това беше пълна лудост! Единственото, което знаеше, бе, че са го скрили, но единствените отговори на въпросите му можеха да дойдат от една прикована към леглото магьосница, прикована от някаква странна треска, и от една отвратителна кукла, чиито нарисувани очи сякаш го пронизваха с нескрита омраза.

Мъчеха го освен това и някакви смътни спомени, усещането за хлъзгави студени камъни, които дращят под ноктите на пръстите му в миг, в който цялата му сила се беше изсипала от тялото му; а после — мъгливото видение с някакъв огромен пес — Хрътка? — в стаята; псе, от което сякаш лъхаше на смърт. Беше се опитало да убие жената и той го беше спрял… някак; но как — не помнеше.

Глождеше го и съмнение, че кучето не е мъртво и че може да се върне. Куклата не обръщаше внимание на въпросите му, а заговореше ли му, беше колкото да му отправи злобни закани. Явно, че макар магьосницата да беше болна, единствено нейното присъствие, продължаващото й присъствие — бе това, което пречеше на Хеърлок да изпълни заканите си.

А къде беше Уискиджак? Нима сержантът бе заминал без него? И как щеше да се отрази това на плана на адюнкта Лорн?

Той погледна ядосано към лежащата в леглото магьосница. Хеърлок беше казал на Паран, че тя по някакъв начин го е скрила при идването на Тайсхрен, след като Върховният маг усетил появата на Хрътката. Паран нямаше никакъв спомен за това, но се чудеше как е успяла всичко това след поражението, което беше понесла. Хеърлок му беше изсумтял с насмешка, че тя дори не е разбрала как е отворила Лабиринта си последния път; направила го по инстинкт. Паран беше останал с чувството, че марионетката е наплашена от това изригване на силата й. Хеърлок като че ли гореше от желание жената час по-скоро да умре, но или не можеше сам да го постигне, или беше твърде уплашен, за да го опита. Бе измърморил нещо за прегради, които издигнала около себе си.

Въпреки това Паран не се беше натъкнал на нищо, което да попречи на грижите му за нея, когато треската й се влоши съвсем. Предната нощ беше спаднала и Паран вече усещаше, че нетърпението му стига до предела. Магьосницата спеше, но ако не се събудеше скоро, той щеше да вземе нещата в свои ръце — щеше да напусне това скривалище, може би щеше да потърси Ток-младши при условие, че успееше да избегне Тайсхрен и не се натъкнеше на някой от офицерите при излизането си от сградата.

Замъгленият му поглед бе прикован в магьосницата. Мислите му препускаха трескаво. Постепенно някакво ново усещане загъделичка ума му и той примигна. Очите на жената се бяха отворили и тя го гледаше.

Паран пристъпи към леглото, но първите й думи го заковаха на място.

— Чух, че монетата падна, капитане.

Паран пребледня. Нещо отекна в паметта му.

— Монета ли? — попита той почти шепнешком. — Въртяща се монета? — „Гласовете на богове, на мъртви мъже и жени. Вой на Хрътки — все късчета от съдраното платно на паметта ми.“

— Вече не се върти — отвърна жената и се надигна с мъка. — Какво помните?

— Почти нищо — призна капитанът, изненадан от себе си, че й казва истината. — Куклата не пожела дори да ми каже името ви.

— Татърсейл. Бях, м-м-м, в ротата на Уискиджак и в неговия взвод. — Сънените й очи сякаш се скриха зад, булото на предпазливостта. — Трябваше да се грижа за вас, докато здравето ви се възстанови.

— Вярвам, че сте го сторили — каза Паран. — А аз ви върнах благодеянието, така че везните са изравнени, магьоснице.

— Така е. Е, и сега какво?

Паран се ококори.

— Вие не знаете?

Татърсейл сви рамене.

— Но това е нелепо! — възкликна Паран. — Представа нямам какво става тук. Събуждам се и намирам за компания една полумъртва вещица и една говореща кукла, а от подчинените ми няма и помен. Нима вече са заминали за Даруджистан?

— Не мога да ви дам кой знае какви отговори — отвърна Татърсейл. — Мога само да ви кажа, че сержантът поиска да ви опазя жив, защото трябва да разбере кой се опита да ви убие. Всъщност всички бихме искали да го разберем. — И тя замълча в очакване.

Паран се вгледа в кръглото й, призрачно бледо лице. У нея сякаш имаше нещо, което не се връзваше с простоватата й външност, и капитанът усети, че неволно реагира по начин, който го изненада. Разбираше, че лицето, което гледа, е лице на приятел, и не можеше да си спомни кога за последен път бе изпитал нещо такова. Почувства се някак извън равновесие — и само Татърсейл можеше да му помогне да се закрепи. А това го накара да се почувства все едно, че се спуска по някаква спирала, с тази магьосница в центъра й. Спускаше ли се? А може би беше изкачване? Не беше сигурен и тази несигурност го накара да остане нащрек.

— Нищо не си спомням за това — заяви той. Което беше пълна лъжа, макар че го усети така едва когато полузакритите й от тежките клепки очи срещнаха погледа му.

— Мисля — добави Паран въпреки опасенията си, — че бяха двама. Спомням си за някакъв разговор, въпреки че бях мъртъв. Поне така мисля.

— Но чухте въртящата се монета — каза Татърсейл.

— Да — отвърна той. Беше озадачен. „И друго… Стигнах до някакво място — жълта, адска светлина, стонове, главата на смъртта…“

Татърсейл кимна, сякаш думите му потвърдиха някакво нейно подозрение.

— Намесил се е бог, капитан Паран. Върнал е живота ви. Смятате, че е било заради вас самия, но се боя, че в тази история няма и капка алтруизъм. Следите ли мисълта ми?

— Използвали са ме — заяви равнодушно Паран.

Тя повдигна вежда.

— Това не ви ли притеснява?

Паран сви рамене и промърмори:

— Не е нещо ново.

— Разбирам — промълви тя. — Значи Уискиджак все пак е бил прав. Вие не сте просто поредният капитан. Вие сте нещо много повече.

— Това си е моя грижа — отряза я Паран. Все още избягваше погледа й. — А каква е вашата роля във всичко това? Погрижихте се за мен. Защо? В служба на своя бог, нали?

Татърсейл се изсмя горчиво.

— Едва ли. А и не съм направила кой знае какво за вас. За това се погрижи Опонн.

Паран се вцепени.

— Опонн? — „Близнаците. Сестрата и братът, Близнаците на сляпата съдба. Той, който бута, и тя, която дърпа. Те ли бяха в сънищата ми? Гласовете, споменаването за моя… меч.“ Помълча за миг, после отиде до дрешника. Там лежеше прибраният му в ножницата меч. Той сложи ръка на дръжката му. — Този меч го купих преди три години, макар че го използвах за първи път едва преди няколко нощи — срещу кучето.

— Помните това?

Нещо в гласа й го накара да се обърне рязко. И този път видя в очите й страх. Тя не се опита да го скрие. Паран кимна.

— Но дадох име на оръжието още в деня, в който го купих.

— И името е?

Усмивката на Паран бе като на мъртвец.

— Шанс.

— Шарката се е заплитала дълго — каза Татърсейл, затвори очи и въздъхна. — Макар да подозирам, че дори Опонн не са могли да си представят, че оръжието ви ще вкуси първата си кръв срещу Хрътка на Сянката.

Паран също затвори очи и също въздъхна.

— Значи кучето е било Хрътка?

Тя го погледна и кимна. После попита:

— Срещнахте ли се с Хеърлок?

— Да.

— Внимавайте с него — каза Татърсейл. — Отприщеният от него Лабиринт на Хаос ми докара тази треска. Ако изобщо има някаква структура в Лабиринтите, то неговият е диаметрално противоположен на моя. Той е луд, капитане, и се закле да ви убие.

Паран запаса меча си.

— Каква е неговата роля във всичко това?

— Не съм сигурна.

Прозвуча като лъжа, но Паран го подмина.

— Идваше всяка нощ да види как се оправяте — каза той. — Но не съм го виждал последните две нощи.

— Колко дни бях в безсъзнание?

— Шест, струва ми се. Боя се, че не съм по-наясно за времето от вас. — Пристъпи към вратата. — Знам само, че не мога да се крия тук вечно.

— Почакай!

Паран се усмихна.

— Добре. — Отново се обърна към нея. — Но защо не трябва да си тръгвам?

Магьосницата се поколеба.

— Все още имам нужда от теб.

— Защо?

— Не от мен се страхува Хеърлок — отвърна тя, сякаш трудно намираше думите. — Това, което ме пази жива, е… твоят меч. Той видя какво успя да направиш на Хрътката.

— Проклятие! — изсъска Паран. Колкото и да му беше чужда по същество, с признанието си тази жена бе успяла да бръкне в душата му. Опита се да потисне надигащото се в него състрадание. Каза си, че мисията му стои над всякакви други съображения, че е изплатил вече дълга си към нея, доколкото е имал такъв, че тя не му е споделила всички причини да стои тук скрит, което значеше, че не му се доверява — каза си всички тези неща, но нито едно от тях не се оказа достатъчно.

— Ако си тръгнеш — каза тя — Хеърлок ще ме убие.

— Ами преградите ви? — попита Паран почти отчаяно. — Хеърлок ми каза, че имате прегради, които ви пазят.

Усмивката на Татърсейл беше измъчена.

— Нима смяташ, че просто ще дойде и ще ти каже колко опасен си всъщност за него? Прегради? — Тя се изсмя. — Та аз едва имам сила да седя. Ако опитам да отворя Лабиринта си в това състояние, силата ще ме изпепели. Хеърлок иска да те държи на тъмно — за всичко. Куклата е излъгала.

Дори това прокънтя в ушите на Паран като полуистина. Но все пак в думите й имаше доста логични неща — обясняваха донякъде омразата на Хеърлок към него, както и явния страх на куклата. По-голямото коварство щеше да дойде от Хеърлок, не от Татърсейл, или така поне вярваше, въпреки че тази му увереност нямаше достатъчно опора… Татърсейл поне беше човешко същество. Паран въздъхна.

— Рано или късно — каза той, докато откопчаваше колана с меча и го закачаше в дрешника, — двамата с теб ще трябва да се оправим с тези коварни игрички. Опонн или не, имаме си общ враг.

Татърсейл въздъхна.

— Благодаря, капитане.

Той я изгледа с подозрение.

— Защо?

Тя се усмихна.

— Хубаво е, че се запознах с теб.

Паран се навъси. Ето, че пак започна.

— Тази армия изглежда недоволна — каза Лорн, докато чакаха пред северната порта на Пейл. Един от стражите беше влязъл в града да потърси друг кон, а другите трима стояха недалече от тях и мърмореха.

Ток-младши — беше слязъл от седлото — отвърна:

— Недоволна е, адюнкта. Много. С разформироването на Втора и Шеста армия дойде и разместването на състава. Никой не е там, където е бил досега, чак до най-зеления новобранец. Взводовете ги делят и прегрупират навсякъде. А сега и този слух, че Мостоваците ще бъдат разформировани. — Той хвърли поглед към тримата морски пехотинци, които ги гледаха сърдито. — На хората тук това никак не им харесва.

Лорн се отпусна в седлото. Болката в рамото й бе преминала в постоянно пулсиране и тя се радваше, че пътуването най-сетне е приключило — поне засега. След гробницата не бяха видели повече Т’лан Имасс, въпреки че тя често усещаше присъствието му — в прашния вятър и дълбоко под напуканата равнина. А у Ток-младши бе доловила неспокойния гняв, кипящ сред малазанските сили на този континент.

В Пейл струпаните близо десет хиляди войници бяха на ръба на бунта, шпионите между тях бяха премахнати брутално и сега очакваха само думата на Върховен юмрук Дужек. А Върховен маг Тайсхрен с нищо не облекчаваше положението, като непрекъснато отменяше заповедите на Дужек към офицерите му. Но това, което най-много безпокоеше адюнктата, бе смътният слух за една Хрътка на Сянката, сразила се с последния кадрови магьосник на Втора — тук се криеше загадка и тя подозираше, че е съдбоносна. С всичко останало можеше да се оправи, стига да го поемеше.

Гореше от нетърпение да се срещне с Тайсхрен и неговата магьосница Татърсейл — името й беше познато, гъделичкаше някакви спомени, родени като че ли в детството й. И всички тези неуловими намеци бяха загърнати в плаща на страха. Но беше решена да се справи с това, когато му дойде времето.

Портите се разтвориха. Тя вдигна очи и видя пехотинеца. Водеше си и компания. Ток-младши отдаде чест и вложената в него енергичност накара Лорн да се зачуди на кого ли всъщност е по-верен. Адюнктата се смъкна бавно от седлото и кимна на Върховен юмрук Дужек.

Той сякаш се беше състарил с десет години от последния път, когато го беше видяла, само преди тринайсет месеца в Дженабарис. Лека усмивка пробяга на устните на Лорн, щом сцената изникна в ума й: Върховният юмрук — съсипан и уморен еднорък мъж, адюнктата на императрицата — дясната й ръка стегната в превръзка, и Ток-младши, последният представител на Нокътя на Дженабакъз, едноок, половината му лице обезобразено от огън. Това бяха те тримата, представителите на три от четирите имперски сили на континента, и всички приличаха на същества, излезли от пъкъла.

Неразбрал усмивката й, Дужек се ухили.

— Аз също се радвам да ви видя, адюнкта. Преглеждах докладите на интендантството, когато стражът ми съобщи за пристигането ви. — Огледа я замислено и усмивката му се стопи — Ще ви намеря денълски лечител, адюнкта.

— Магьосничеството не ми действа, Върховен юмрук. От много време. Един обикновен знахар ще е достатъчен. — Очите й се присвиха. — Стига да не ми се наложи да размахвам меча си зад стените на Пейл.

— Не давам никакви гаранции, адюнкта — отвърна небрежно Дужек. — Хайде да тръгваме. Ще поговорим по пътя.

Лорн се обърна към Ток-младши и каза сухо:

— Благодаря за ескорта, боец.

Дужек се засмя и очите му блеснаха.

— Не е необходимо, адюнкта. Знам кой е и какво е Ток-младши — както го знаят буквално всички. Ако е толкова добър като Нокът, колкото като войник, ще е добре да го запазите жив.

— Тоест?

Дужек махна с ръка да тръгват.

— Тоест, неговата репутация като войник във Втора е единственото, което го пази да не му забият ножа в гърлото. Тоест, разкарайте го от Пейл.

Адюнктата погледна Ток и каза:

— Е, ще се видим по-късно.

Настигна с няколко крачки миналия вече под арката на портата Дужек и тръгна редом с него през града. По улиците войници насочваха търговските фургони и градските тълпи. Белезите от смъртното бедствие, изсипало се над града, все още личаха по сградите, но строителите вече се бяха заловили с възстановителните работи под указанията на военните.

— Благородничеството скоро ще бъде подложено на клане — каза Дужек. — Тайсхрен държи да бъде цялостно и публично.

— Имперска политика — отвърна хладно Лорн. — Знаете го много добре, Върховен юмрук.

Дужек я погледна с яд.

— Девет от всеки десет благородници на бесилото ли, адюнкта? Включително и децата?

Лорн го зяпна и след миг каза:

— Да, това изглежда прекалено.

Дужек помълча известно време. Вървяха по главния булевард, а после нагоре по хълма към имперския щаб. Мнозина се извръщаха и ги поглеждаха студено. Дужек, изглежда, бе познат на гражданството на Пейл. Лорн се опита да долови що за атмосфера създава присъствието му, но не разбра съвсем дали е страх, или уважение, или и двете.

— Задачата ми — каза Лорн, щом приближиха до една триетажна каменна сграда, чийто вход беше преграден от десетина бдителни морски пехотинци, — скоро ще ме отведе извън града…

— Не желая подробности, адюнкта — прекъсна я Дужек. — Правете каквото трябва да правите, но не се бъркайте в моята работа.

Тонът му не беше заплашителен, беше почти учтив, но Лорн се напрегна. Този човек го тласкаха към нещо и го тласкаше Тайсхрен. Какво ли си беше наумил Върховният маг? От цялата ситуация просто вонеше на некомпетентност.

— Та както казвах — продължи Лорн, — дълго време няма да ме има тук. Но когато се върна — гласът й се втвърди, — ще дам на Върховния маг да разбере, че намесата му в управлението на града няма да бъде търпяна. Ако ви трябва подкрепа, имате я, Дужек.

Спряха пред входа на сградата и старият мъж я изгледа твърдо, сякаш преценяваше искреността й. Но когато заговори, думите му я изненадаха.

— Мога сам да се погрижа за проблемите си, адюнкта. Постъпете както намерите за добре. Аз не искам нищо.

— Значи ще позволите тези крайности с избиването на благородници?

Лицето на Дужек се изопна.

— Бойната тактика може да се прилага във всяка ситуация, адюнкта. А Върховният маг не е тактик. — Обърна се и я поведе нагоре по стъпалата. Двама от стражите отвориха вратите, които изглеждаха нови и добре обковани с бронз. Върховният юмрук и адюнктата влязоха.

Закрачиха по дълъг коридор, с врати от двете страни на всеки десетина стъпки. Пред всяка стоеше на пост морски пехотинец. На Лорн й стана ясно, че инцидентът с Хрътката е повишил бдителността почти до абсурдни размери. След което я порази друга мисъл.

— Върховен юмрук, имало ли е посегателства над живота ви?

Дужек изсумтя почти с насмешка.

— Четири през последната седмица, адюнкта. Човек привиква. Всички тези пехотинци са тук доброволно — дори не ме слушат вече. Последният убиец беше така жестоко посечен, че дори не можах да разбера мъж ли е бил, или жена.

— Много ли имате от Седемте града в легионите си, Върховен юмрук?

— О, да. Верни са до смърт, когато се наложи.

Верни, но на какво, зачуди се Лорн, и на кого? Бойците от Седемте града напоследък ги изпращаха по други места. Императрицата не искаше войниците на Дужек да са в течение, че отечеството им е на ръба на открит бунт. Подобна вест можеше да наклони везните тук на Дженабакъз, а това на свой ред можеше да ускори събитията в Седемте града. И Лорн, и императрицата си даваха ясна сметка колко опасно е станало положението и наистина трябваше да подхождат много внимателно в усилията си да поправят нещата. А сега ставаше ясно, че Тайсхрен представлява сериозен проблем.

И тя осъзна, че се нуждае от подкрепата на Дужек много повече, отколкото той от нейната.

Стигнаха до масивната двукрила врата в дъното на коридора. Войниците от двете й страни отдадоха чест на Върховния юмрук, след което я отвориха. Зад вратата имаше голямо помещение, с голяма дървена маса в центъра. Повърхността й беше отрупана с карти, свитъци и стъкленици с мастило и боя. Дужек и Лорн влязоха и вратата зад тях се затвори.

— Тайсхрен е уведомен за пристигането ви, но ще се позабави малко — каза Дужек и седна на ръба на масата. — Ако имате към мен въпроси, свързани с последните събития в Пейл, можете да ги зададете сега.

Тя разбра, че й предоставя възможност да чуе отговори, които няма да дойдат от устата на Тайсхрен. Въпреки че зависеше само от нея коя версия за истината щеше да приеме. Лорн започна да разбира думите на Дужек за бойната тактика. Пристъпи до близкия стол и се настани, без да бърза, върху меките му възглавници.

— Добре, Върховен юмрук. Да започнем с по-дребните неща. Имахте ли някакви затруднения с морантите?

Дужек се намръщи.

— Странно, че задавате този въпрос. За някои неща са станали много опърничави напоследък. Адски трудно ми беше да накарам Златните им легиони — елитните им бойци — да се бият с Каладън Бруд. Изглежда, го смятат за твърде почетна фигура, за да се отнасят с него като с враг. Целият ни съюз в това отношение беше доста разклатен, но накрая заминаха. Скоро ще им изпратя Черните в подкрепление.

Лорн кимна.

— Подобни проблеми имаме със Зелените и Сините в Дженабарис. Което обяснява защо дойдох по суша. Императрицата съветва да се възползваме максимално от съюза, тъй като може да не се запази задълго.

— Нямаме голям избор — изръмжа Дужек. — Колко легиона ще ми пратите с пролетния транспорт?

Лорн се поколеба.

— Два. И един полк уикски пиконосци. Уикците и Единадесети легион ще бъдат разтоварени при Натилог. Нинтците ще дебаркират в Нисст и ще се присъединят към мобилизираните части — императрицата вярва, че тези подкрепления ще стигнат, за да бъде разбита Пурпурната гвардия при Лисичи проход и така да се открие флангът на Бруд.

— Значи императрицата е глупачка — отвърна твърдо Дужек. — Мобилизираните са почти безполезни, адюнкта, а догодина по това време Пурпурната гвардия ще е освободила Нисст, Трийт, Едноока котка, Порул, Гаралт и…

— Знам го списъка. — Лорн рязко стана. — Догодина ще получите още два легиона, Върховен юмрук. Това е всичко.

Дужек помисли малко, вперил поглед в картата на масата. Лорн зачака. Знаеше, че е затънал в пресмятане около прегрупирания, промяна на тактически планове за следващата сезонна кампания, че преценява наум възможните ходове на Каладън Бруд и на командира на Пурпурната гвардия принц К’азз. Най-сетне той се окашля.

— Адюнкта, възможно ли е да разменим местата за дебаркиране? Единадесети и уикските пиконосци да слязат на източния бряг, южно от Епъл. Девети — на западния бряг, за Тюлипс.

Лорн отиде до масата и огледа картата. „Тюлипс? Защо пък там?“ Не й изглеждаше никак логично.

— Императрицата ще е любопитна за причината да ревизирате плановете, Върховен юмрук.

— Тоест „може би“. — Дужек потърка наболата четина по брадичката си и кимна рязко. — Добре, адюнкта. Първо, мобилизираните няма да удържат Лисичи проход. Пурпурната гвардия ще е нахлула в северните земи, докато нашите подкрепления пристигнат. По-голямата част от този район е земеделска, плюс пасища. При оттеглянето си, докато отдръпваме мобилизираните към Нисст, изстъргваме околностите. Никакво зърно, никакъв добитък. К’азз ще трябва да кара необходимото му продоволствие със себе си. Значи, адюнкта, всяка армия в поход, всяка армия, която преследва разбита армия, е принудена да остави своя обоз зад гърба си, да го откъсне от себе си, в бързината да догони противника и да му нанесе убийствения удар. И точно тук се намесват уикските пиконосци.

Лорн знаеше, че уикските пиконосци са родени за такива внезапни нападения. На такъв терен щяха да са неуловими, да нанасят светкавични удари със смъртоносни последствия.

— А Единадесети? Те къде ще се включат във всичко това?

— Една трета ще остане на позиция в Нисст. Останалите ще тръгнат в бърз марш към Лисичи проход.

— Докато Каладън Бруд остава в Леса на Черния пес? Не изглежда логично, Върховен юмрук.

— Вие предложихте да използваме морантите максимално, нали? От Тюлипс морантите и техните кворли ще извършат масивен десант. — Дужек изгледа картата с присвити очи. — Девети го искам южно от Блатото на Черния пес, докато аз преведа силите си оттук и ги разположа южно от Бруд. Един съсредоточен тласък от Златните и Черните би трябвало да го изхвърли в скута ни, докато неговите съюзници, Пурпурната гвардия, са заклещени от другата страна на Лисичи проход.

— Смятате да прехвърлите цял легион по въздуха?

— Императрицата иска ли да спечели тази война, докато е жива, или не? — Той се отдръпна от масата и закрачи. — Между другото — Дужек спря, поразен сякаш от внезапно съмнение, — всичко това може да се окаже само теория. На мястото на Бруд аз бих… — Гласът му заглъхна и той се обърна към адюнктата. — Ще бъдат ли променени заповедите за транспорта?

Лорн се вгледа в лицето му. Нещо й подсказваше, че Върховният юмрук току-що е направил интуитивен скок, че това има нещо общо с Каладън Бруд и че според Дужек замисълът вече наистина изглежда теоретичен и кух. Разбра също така, че няма да го сподели с нея. Огледа отново картата, мъчеше се да разбере какво е видял Дужек. Но беше безнадеждно, тя не беше тактик. Достатъчно трудно й беше да се опита да разгадае мислите на Дужек; да се опита същото с Каладън Бруд бе невъзможно.

— Вашият план, колкото и да е прибързан, вече е официално одобрен от името на императрицата. Молбата ви ще бъде изпълнена.

Дужек кимна, но не особено въодушевено.

— Още нещо, Върховен юмрук, преди да е пристигнал Тайсхрен. Имало ли е тук Хрътка на Сянката?

— Да — отвърна той. — По това време не бях тук, но видях касапницата, която бе оставила след себе си. Ако я нямаше Татърсейл, щеше да е много по-лошо.

Лорн забеляза блясъка на ужас в очите му и в ума й се върна сцената от крайбрежния път на запад от Итко Кан, преди две години.

— Виждала съм работата на Хрътки и преди — каза тя и го погледна в очите.

За миг между тях мина нещо много дълбоко. После Дужек извърна глава.

— Тази Татърсейл — каза Лорн, за да прикрие жегналото я съжаление, — трябва да е много способна.

— Единственият маг от кадъра, който оцеля след атаката на Тайсхрен по Лунния къс — отвърна Дужек.

— Така ли? — За нея това разкритие беше повече от забележително. Зачуди се дали Дужек подозира нещо, но следващите му думи я успокоиха.

— Тя го нарече късмет и може да е права.

— От дълго време ли е кадрови маг? — попита Лорн.

— Откакто съм поел командването. От осем, девет години.

Чак сега Лорн се сети откъде й беше познато името на Татърсейл и този спомен стисна сърцето й като железен юмрук. Седна на стола си, а Дужек пристъпи към нея. В очите му се четеше искрена загриженост.

— Трябва да се погрижат за раната ви — каза той. — На ваше място не бих го отлагал.

— Не, не, всичко е наред. Просто умора, нищо друго.

Той я изгледа озадачено.

— Ще желаете ли малко вино, адюнкта?

Тя кимна. „Татърсейл. Възможно ли е?“ Щеше да го разбере, щом я видеше. Да, щеше да го разбере.

— Девет години — промълви тя. — Мишия.

— Моля?

Тя вдигна глава. Дужек й подаваше бокал вино.

— Нищо — отвърна тя и взе бокала. — Благодаря.

Двукрилата врата рязко се отвори и двамата се обърнаха. Нахлу Тайсхрен, вбесен и се нахвърли върху Дужек.

— Проклет да си! — изрева Върховният маг. — Ако имаш пръст в това, ще го разбера, обещавам ти го.

Дужек повдигна вежда и попита хладно:

— В какво да имам пръст?

— Току-що бях в Регистратурата. Пожар, а?

Лорн стана и пристъпи между двамата.

— Върховен маг Тайсхрен — заговори тя тихо и заканително, — навярно ще можете да ни обясните защо някакъв си пожар в едно помещение за писари е взел връх над всичките ви останали проблеми?

Тайсхрен примига.

— Моля за извинение, адюнкта, но в Регистратурата се съхраняваха градските цензови списъци. — Тъмните му очи се плъзнаха покрай нея и отново се спряха на Дужек. — Където могат да се намерят всички имена на знатното съсловие на Пейл.

— Жалко — каза Върховният юмрук. — Започнахте ли разследване? Кадровите ми служби, разбира се, са изцяло на ваше разположение.

— Не е необходимо, Върховен юмрук — провлече с горчива насмешка магьосникът. — Всичките ви други шпиони бездруго са предостатъчно. — Тайсхрен замълча, после отстъпи назад и се поклони на Лорн. — Чест и почитания, адюнкта. Моите извинения, че срещата ни започна така грубо…

— Спестете си извиненията за по-късно — сряза го Лорн и се обърна към Дужек. — Благодаря ви за виното и разговора — каза тя и със задоволство забеляза как Тайсхрен трепна. — Вярвам, че довечера ще има официална вечеря.

Дужек кимна.

— Разбира се, адюнкта.

— Ще бъдете ли така добър да поканите Татърсейл също да присъства? — Усети как Върховният маг трепна отново и видя в погледа на Дужек респект, сякаш признаваше уменията й в тази област на тактиката.

Тайсхрен се намеси.

— Адюнкта, магьосницата се е поболяла след сблъсъка си с Хрътката на Сянката — той се обърна с усмивка към Дужек, — което събитие, сигурен съм, ви е било описано от Върховния юмрук.

„Не достатъчно добре“ — помисли със съжаление Лорн, но остави Тайсхрен да си представи най-лошото.

— Интересува ме преценката на един магьосник за това събитие — каза тя.

— Което ще получите скоро.

Дужек се поклони.

— Ще се поинтересувам за здравето на Татърсейл, адюнкта. Е, ако ме извините, чакат ме задължения. — Обърна се към Тайсхрен и кимна отсечено.

Тайсхрен изгледа напускащия стаята еднорък мъж и изчака, докато вратите се затворят.

— Адюнкта, положението тук е…

— Абсурдно — довърши разгорещено Лорн. — По дяволите, Тайсхрен, къде ви е умът? Захванали сте се с най-опитния кучи син, с когото има привилегията да разполага имперската военщина, и той жив ще ви изяде. — Обърна се към масата и напълни бокала си. — И го заслужавате.

— Адюнкта…

Тя го погледна в очите.

— Не. Чуйте ме, Тайсхрен. Говоря ви пряко от името на императрицата. Тя с голяма неохота одобри вие да ръководите атаката срещу Лунния къс — но ако знаеше, че толкова много ви липсва финес, изобщо нямаше да го позволи. Нима смятате всички останали за глупаци?

— Дужек е най-обикновен човек — каза Тайсхрен.

Лорн отпи дълго от виното, остави бокала и потърка челото си.

— Дужек не е врагът ни — каза тя уморено. — Дужек никога не е бил врагът.

Тайсхрен пристъпи към нея.

— Той беше човекът на императора, адюнкта.

— Оспорването на верността на този човек към империята е оскърбително и тъкмо това оскърбление може да го обърна срещу нас. Дужек не е най-обикновен човек. В момента той е десет хиляди души, а след година ще бъде двайсет и пет хиляди. Не отстъпва, когато го притискате, нали? Не, защото не може. Той има зад себе си десет хиляди войници — и повярвайте ми, когато те се разгневят достатъчно, за да отвърнат на натиска ви, няма да можете да им удържите. Колкото до Дужек, него просто ще го понесе приливът.

— Значи е изменник.

— Не е. Той е човек, който се грижи за тези, за които и към които е отговорен. Той е най-добрият на империята. Ако бъде принуден да се обърне срещу нас, значи ние сме изменниците. Ясно ли се изразявам?

Лицето на Върховния маг се беше набръчкало угрижено.

— Да, адюнкта — промълви той. — Разбрах ви. — Вдигна глава. — Тази задача, която ми възложи императрицата… бремето е голямо, адюнкта. Няма да ми стигне силата. Би било добре, ако ме освободите.

Лорн се замисли сериозно. Маговете по природа никога не внушаваха вярност. Страх — да, както и респект, породен от страха, но единственото, което маговете трудно можеха да разберат и да се оправят с него, беше верността. И все пак имаше един маг, преди много време, който беше внушавал вярност — и това беше императорът.

— Върховен маг, всички сме съгласни по един въпрос. Старата гвардия трябва да изчезне. Всички, които са били редом с императора и които все още са се вкопчили в спомените си за него, ще действат срещу нас, съзнателно или несъзнателно. Дужек е изключение и като него има само шепа хора. Тях ние не бива да губим. Колкото до другите — те трябва да умрат. Рискът е в това да не ги предупредим неволно. Ако сме прекалено открити в това, може да се стигне до метеж, който да разруши империята.

— Освен Дужек и Татърсейл — каза Тайсхрен — сме прочистили всички останали. Колкото до Уискиджак и неговия взвод, той е изцяло във вашите ръце, адюнкта.

— С малко късмет — каза Лорн и се намръщи, като видя как трепна Върховният маг. — Какво има?

— Нощем се допитвам до Драконовата си колода — заяви той. — И съм сигурен, че Опонн се е намесил в делата на смъртните. Четенето на самата Татърсейл до голяма степен подкрепи съмненията ми.

Лорн го изгледа рязко.

— Тя е адепт?

— Много повече от мен — призна Тайсхрен.

Лорн помисли.

— Какво можете да ми кажете за намесата на Опонн?

— Даруджистан — отвърна Тайсхрен.

Лорн затвори очи.

— Боях се, че ще кажете точно това. Даруджистан ни трябва — на всяка цена. Неговото богатство, ако попадне в ръцете ни, ще прекърши гръбнака на този континент.

— Знам, адюнкта. Но положението е по-тежко, отколкото съзнавате. И освен това съм убеден, че Уискиджак и Татърсейл са в съюз.

— Нещо ново за капитан Паран?

— Нищо. Някой го крие, или крие трупа му. Склонен съм да повярвам, че е мъртъв, адюнкта, но душата му тепърва трябва да премине през Портата на Гуглата и само един маг може да предотврати това.

— Татърсейл?

Върховният маг сви рамене.

— Възможно е. Бих искал да науча повече за ролята на този капитан във всичко това.

Лорн се поколеба, после каза:

— Ангажиран е в едно дълго и мъчително разследване.

— Може би е намерил каквото е търсил — изръмжа Тайсхрен.

Лорн го изгледа.

— Може би. Кажете ми, колко добра е Татърсейл?

— Достатъчно добра, за да бъде Върховен маг — отвърна Тайсхрен. — Достатъчно добра, за да оцелее след нападение на Хрътка и да я прогони, макар че нямаше и да помисля, че такова нещо е възможно. Дори аз бих се справил много трудно.

— Може да е имала помощ — промълви Лорн.

— Не бях помислял за това.

— Помислете — каза Лорн. — Но преди да го направите, императрицата моли да продължите усилията си, макар и не срещу Дужек. Тук сте нужен като посредник в случай, че мисията ми в Даруджистан се провали. Не се замесвайте в ръководенето на окупацията в Пейл. Освен това трябва да дадете на Дужек подробности около тази поява на Опонн. Ако в битката наистина се е намесил бог, той трябва да го знае и да планира, съобразявайки се с това.

— Как може човек изобщо да планира нещо, ако Опонн е в играта?

— Това го оставете на Дужек. — Изгледа го твърдо. — Имате ли някакви трудности около тези заповеди?

Тайсхрен се усмихна.

— Всъщност, адюнкта, изпитвам голямо облекчение.

Лорн кимна.

— Добре. А сега ми трябва някой обикновен знахар и квартира.

— Разбира се. — Тайсхрен тръгна към вратата, но спря и се обърна.

— Адюнкта, радвам се, че сте тук.

— Благодаря ви, Върховен маг. — След като той излезе, Лорн потъна в стола си и умът й отпътува девет години назад, към гледките и звуците, преживени от едно дете, към една нощ, една определена нощ в Мишия квартал, когато всички кошмари, въобразими за едно малко момиче, се бяха превърнали в реалност. Помнеше кръв, кръв навсякъде и безизразните лица на майка си, на баща си и на по-големия си брат — лица, изтръпнали от разбирането, че самите те са пощадени и че кръвта наоколо не е тяхната. И щом спомените се промъкнаха в ума й, едно име се понесе с вятъра, зашумя във въздуха като през мъртви клони. Устните на Лорн се разтвориха и тя прошепна: — Татърсейл.

Магьосницата беше намерила сили да стане от леглото. Сега стоеше до прозореца, опряна с една ръка на рамката, и гледаше към улицата, пълна с военни фургони. Систематичният грабеж, който интендантите наричаха „допълнително снабдяване“, беше в пълен ход. Изхвърлянето на благородници, както и на простолюдие от собствените им имения и по-заможни домове, за да бъде настанен офицерският корпус, към който се числеше и самата тя, бе приключило преди няколко дни. Възстановяването на крепостните стени, замяната на разбитите порти и почистването след „Лунния дъжд“ продължаваше енергично.

Радваше се, че бе пропуснала реката от трупове, която трябваше да е изпълнила градските улици по време на първата фаза на прочистването — фургон след фургон, стенещи под тежестта на смазани тела, бяла плът, изгоряла от пожарите или посечена от меча, изгризани от плъхове и изкълвани от гарвани мъже, жени и деца. Сцена, каквато беше виждала преди и не изпитваше никакво желание да види отново.

Но потресът и ужасът вече се бяха оттекли. Отново се появяваха признаци на нормалност и фермерите и търговците постепенно излизаха от скривалищата си, за да посрещнат нуждите както на окупаторите, така и на окупираните. Малазански лечители бяха плъзнали из целия град, за да изкоренят зачатъците на епидемията и да облекчат с обикновени церове страданията на онези болни, които намереха. Никой гражданин нямаше да избяга от пътя им. И чувствата към новия господар започваха бавното си, добре планирано преобръщане.

Скоро, знаеше Татърсейл, щеше да започне изтребването на местното знатно съсловие, чистка, която щеше да качи на бесилките най-алчните, най-малко обичаните благородници. И екзекуциите щяха да са публични. Изпробвана и твърде уместна процедура, която понасяше доброволния напор на прилива на чувството за мъст — и всякоя ръка се опетняваше в праведното си ликуване. Мечът в такива ръце довършваше целия заговор и включваше всички играчи в лова за следващата жертва на каузата — каузата на империята.

Беше я виждала да сработва в стотина такива градове. Колкото и добронамерени да бяха управителите им, колкото и щедри да бяха благородниците, думата на империята, наложена с тежестта на нейната мощ, накрая изкривяваше миналото и го превръщаше в демонска тирания. Тъжно доказателство за човешката низост, горчив урок, омърсен от собствената й роля във всичко това.

И в ума й се върнаха лицата на Мостоваците, странен противовес на цинизма, с който тя самата гледаше на всичко. Уискиджак, човекът, изтласкан до ръба, или по-скоро ръбът го притискаше отвсякъде, крушение на убеждения, рухване на вяра, оставящо като последен негов иск към човечеството неговия взвод, свиваща се след всяка кървава битка шепа хора, които за него бяха единственото, все още имащо значение. Но той се държеше и устояваше на натиска. Харесваше й да мисли — не, искаше й се да го повярва — че накрая той ще победи, че ще доживее да види своя свят изтръгнат от империята.

Бързия Бен и Калам, които се стремяха да смъкнат бремето на отговорността от плещите на своя сержант. Това беше единственият им достъпен начин да изразят обичта си към него, въпреки че никога нямаше да го изразят така. У другите, като оставеше Сори настрана, тя виждаше същото, но у тях все пак имаше едно отчаяние, което тя намираше за очарователно, един детински копнеж да освободят Уискиджак от всичко, с което го беше натоварила мрачната съдба.

Той им отвръщаше по някакъв по-дълбок начин, отколкото беше допускала, че е възможно, от някаква сърцевина, за която отдавна бе убедена, че е изгоряла и че пепелта й е разпръсната в мълчалив траур — сърцевина, каквато никой маг не можеше да си позволи. Татърсейл разбираше опасността, но това само правеше всичко още по-привлекателно.

Сори беше друг въпрос и тя се улови, че избягва дори да мисли за тази млада жена.

При което оставаше Паран. Как да постъпи с този капитан? В момента младият мъж беше в стаята — седеше на леглото зад нея и смазваше меча си Шанс. Не бяха говорили много, откакто тя се бе събудила преди четири дни. Недоверието между двамата все още беше твърде голямо.

Навярно тъкмо тази загадка, тази несигурност ги привличаше толкова един към друг. А привличането бе очевидно: дори сега, с гръб към него, тя усещаше здравата нишка, която ги свързваше. Каквато и енергия да тлееше между тях, струваше й се опасна. И затова толкова по-възбуждаща.

Татърсейл въздъхна. Хеърлок се бе появил тази сутрин, неспокоен и възбуден от нещо. Отбягваше да отговаря на въпросите им, но магьосницата подозираше, че е намерил следа, и изглежда, тя можеше да отведе куклата извън Пейл и към Даруджистан.

А тази мисъл не беше приятна.

Тя се стресна, щом магическата преграда, която бе поставила пред вратата, се изпъна и й подаде сигнал, и бързо се извърна към Паран.

— Посетител.

Той стана, с Шанс в ръцете.

Магьосницата махна с ръка към него.

— Вече си невидим, капитане. Никой не може да усети присъствието ти. Не издавай звук и изчакай тук. — Излезе във външната стая тъкмо когато на вратата се почука тихо.

Отвори я и видя застаналия в коридора младеж.

— Какво има?

Морският пехотинец се поклони.

— Върховен юмрук Дужек пита за здравето ви, магьоснице.

— Вече се оправям — отвърна тя. — Много мило от негова страна. Сега ако обичаш…

Войникът я прекъсна боязливо:

— След като отговорът ви е такъв, длъжен съм да ви предам, че Върховният юмрук ви кани на официалната вечеря довечера в главната сграда.

Татърсейл изруга наум. Не трябваше да му казва истината. Но вече беше твърде късно. „Покана“ от командира означаваше нещо, което не можеше да отхвърли.

— Уведомете Върховния юмрук, че за мен ще е висока чест да споделя компанията му на вечеря. — Хрумна й нещо. — Мога ли да попитам кои други ще присъстват?

— Върховен маг Тайсхрен, един вестоносец, Ток-младши и адюнкта Лорн.

— Адюнкта Лорн е тук?

— Пристигна тази сутрин, магьоснице.

„О, Дъх на Гуглата!“

— Предай отговора ми — каза Татърсейл и се помъчи да надмогне прилива на страх. Затвори вратата и чу стъпките на отдалечаващия се по коридора войник.

— Какво е станало? — попита Паран от другата врата.

Тя се обърна към него.

— Прибери този меч, капитане. — Отиде до дрешника и започна да рови из чекмеджетата. — Трябва да присъствам на вечеря.

Паран се приближи.

— Официално събиране?

Татърсейл кимна разсеяно и въздъхна:

— С адюнкта Лорн при това, сякаш не ми стига Тайсхрен.

— Значи най-после е пристигнала — промълви капитанът.

Татърсейл замръзна и бавно се обърна към него.

— Ти си я очаквал, нали?

Паран се сепна и я погледна изплашено.

Тя разбра, че мърморенето му не е било предназначено за ушите й.

— Проклятие! — изсъска Татърсейл. — Ти си работил за нея!

Отговорът на капитана беше достатъчно красноречив — той не каза нищо, само се обърна рязко. Тя го изгледа как влезе в спалнята и мислите й се завихриха бясно. Нишките на заговора вече се сплитаха в ума й. Значи подозренията на Бързия Бен бяха точни: в ход беше план взводът им да бъде избит. Дали това излагаше на риск и собствения й живот? Чувстваше, че е на прага да вземе решение. Все още не знаеше какво ще е това решение, но мислите й вече имаха ясна посока и скоростта им се усилваше като лавина.

Когато Ток-младши мина през портала на имперския щаб, звънеше седмата камбана.

Той показа поканата си на поредния навъсен бдителен часови и той с неохота го пусна да продължи по главния коридор към трапезарията. Стомахът на Ток се беше стегнал от тревога. Знаеше, че зад тази покана стои адюнктата, но тя можеше да бъде също толкова непредсказуема и манипулативна, колкото и останалите. Зад вратите, към които сега се приближаваше, все едно имаше змийско гнездо и усойниците жадно чакаха пристигането му.

Ток се чудеше дали ще можа да сдържа чувствата си, а като знаеше в какво състояние е раната на лицето му, мрачно се запита дали и останалите присъстващи ще могат да ги сдържат. Сред войниците белегът почти не се забелязваше: рядко можеше да се намери боец в армията на Дужек с по-малко от два-три белега. Малцината му приятели като че ли просто се радваха, че е жив.

Според суеверието в Седемте града загубата на око означаваше също така появата на вътрешен взор. През последните две седмици му бяха напомняли за това вярване поне десетина пъти. Но нямаше никакъв таен дар, който да му е даден в замяна на окото. От време на време умът му биваше разкъсван от ослепителна светлина, но той подозираше, че не е нищо повече от спомена за последното нещо, което бе видяло окото му: огън.

А сега му предстоеше да седи на вечеря сред най-височайшата компания в империята, ако се изключеше самата императрица. Щеше да седи там като живо свидетелство за ужасите на войната. Ток потръпна. Дали заради това не го беше поканила адюнктата? Поколеба се, сви рамене и влезе в трапезарията.

Дужек, Тайсхрен и адюнктата се обърнаха като един и го изгледаха. Ток-младши се поклони.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза адюнкта Лорн. Стоеше с двамата мъже близо до най-голямата от трите камини, в стената срещу входа. — Моля, заповядайте при нас. Очакваме само още един гост.

Ток закрачи към тях, благодарен за усмивката на Дужек. Върховният юмрук остави бокала си и се почеса по чукана на отсечената си лява ръка.

— Обзалагам се, че направо те побърква — ухили се широко старият мъж.

— Чеша се с двете ръце — отвърна Ток.

Дужек се изсмя.

— Ще пийнеш ли с нас?

— Благодаря. — Той взе бокала от ръката на Дужек и забеляза одобрението на Лорн. Докато взимаше гарафата с вино от близката маса, погледът му се плъзна към Върховния маг, но вниманието на Тайсхрен се бе приковало в буйните пламъци зад Лорн.

— Кобилата ви оправи ли се? — попита адюнктата.

Ток кимна, докато пълнеше чашата си.

— Последния път, когато я видях, ходеше на ръце.

Лорн се усмихна колебливо, сякаш не беше сигурна дали се шегува.

— Вече обясних важната ви роля за оцеляването ми, Ток-младши, как пуснахте четири стрели в движение и свалихте четирима баргасти.

Той я изгледа рязко.

— Не знаех, че последните два изстрела са мои. — Отпи от виното и потисна желанието си да разчеше раната.

Дужек изсумтя.

— Баща ти също имаше навик да изненадва хората. Липсва ми.

— На мен също — каза Ток и сведе очи.

Последвалата неловка тишина бе милостиво прекъсната от появата на последния гост. Вратата се отвори широко и Ток се обърна с останалите. Погледна застаналата на входа жена и се стъписа. Нима това беше Татърсейл? Никога не я беше виждал в нещо друго освен в бойни доспехи и сега видът й го смая. Богове, помисли си той, та тя не изглежда никак зле, стига да ти харесват по-едрички де. За малко щеше да се ухили.

Реакцията на Лорн при появата на Татърсейл беше много близка до ахване. После тя проговори:

— Срещали сме се, макар да се съмнявам, че го помните.

Татърсейл примигна и промълви предпазливо:

— Мисля, че щях да го помня.

— Едва ли. Тогава бях едва единадесетгодишна.

— В такъв случай със сигурност грешите. Рядко бивам в компанията на деца.

— Изгориха Мишия квартал седмица след като вие го опустошихте, Татърсейл. — Едва сдържаният гняв в гласа на Лорн накара всички да замръзнат. — Оцелелите, онези, които вие пожалихте, бяха затворени в Подземията на Мок. И в тях морът взе живота на майка ми, на баща ми и на брат ми.

Кръвта от кръглото лице на Татърсейл се отцеди.

Объркан, Ток погледна към другите. Лицето на Дужек се беше стегнало в непроницаема маска, но когато погледна Лорн, зад очите му кипеше буря. Лицето на Тайсхрен, когато погледна магьосницата, изведнъж светна.

— Това беше първата ни заповед — промълви Татърсейл.

Ток видя как Лорн потрепери и затаи дъх. Но щом заговори, гласът й беше сдържан и думите — точно подбрани.

— Нужно е обяснение. — Тя се обърна към Върховния юмрук. — Бяха току-що наети, кадър от магове. Бяха разквартирувани в град Малаз, очакваха новия си командир, когато командващият Нокътя издаде указ срещу магьосничеството. Бяха изпратени в Стария град — в Мишия квартал, — за да го прочистят. Бяха… — гласът й секна — избиваха поголовно. — Отново насочи вниманието си към Татърсейл. — Тази жена беше една от онези магове. Магьоснице, онази нощ бе последната ми с моето семейство. Още на другия ден ме дадоха на Нокътя. Криха от мен вестта за смъртта на семейството ми с години. Все пак — довърши тя с шепот — помня добре онази нощ — кръвта и писъците.

Татърсейл бе сякаш онемяла. Въздухът в стаята бе станал тежък и задушен. Най-сетне магьосницата извърна погледа си от адюнктата и каза на Дужек:

— Върховен юмрук, това бе първата ни заповед. Изгубихме контрол. — Още на другия ден подадох оставка от офицерския корпус и бях преместена в друга армия. — Тя се овладя. — Ако адюнктата желае да наложи правосъдие, не предлагам никаква защита и ще приема екзекуцията си като справедливо наказание.

— Това е приемливо — отвърна Лорн. Лявата й ръка стисна дръжката на меча, готова да го извади.

— Не — заяви Върховният юмрук. — Не е приемливо.

Лорн замръзна. После изгледа гневно стария мъж.

— Вие май забравяте за ранга ми.

— Не съм го забравил. Адюнкта, ако според вас онези поданици на империята, които са извършили престъпления в името на императора, трябва да бъдат убити — той пристъпи напред, — тогава ще трябва да включите и мен. Всъщност убеден съм, че Върховен маг Тайсхрен също така има дял в ужасите, извършени от името на императора. А най-сетне трябва да помислим и за самата императрица. Ласийн, която в края на краищата беше командир на императорския Нокът — тя го създаде всъщност. Нещо повече, указът беше неин, колкото и кратковременен да се оказа, за щастие. — Той се обърна към Татърсейл. — Аз бях там, Татърсейл. Под командата на Уискиджак бях изпратен да ви спра, и го направих.

Тя поклати глава.

— Под командата на Уискиджак? — Очите й се присвиха. — Това намирисва на игра на някой от боговете.

Дужек се обърна към Лорн.

— Империята си има своята история и всички ние сме в нея.

— В това — изхриптя гласът на Тайсхрен — съм длъжен да се съглася с Върховния юмрук, адюнкта.

— Не е необходимо всичко да е толкова официално — каза Татърсейл, без да откъсва очи от Лорн. — Предизвиквам ви на дуел. От моя страна ще вложа всички свои магически умения в усилието си да ви унищожа. Вие можете да се защитите с меча си, адюнкта.

Ток пристъпи напред. Отвори уста и бързо я затвори. Канеше се да каже на Татърсейл, че Лорн притежава отатаралски меч, че дуелът ще е съвсем неравностоен, че тя ще загине за секунди, след като мечът погълне всяко нейно заклинание. Но веднага разбра, че магьосницата знае всичко това.

Дужек се нахвърли върху Татърсейл.

— Проклятие, жено! Нима си въобразяваш, че всичко зависи от това как ще се нарече? Екзекуция. Дуел. Всичко това не струва и петак! Всичко, което адюнктата върши, всичко, което казва, е от името на императрица Ласийн. — Обърна се рязко към Лорн. — Вие сте гласът на Ласийн, въплъщението на нейната воля, адюнкта!

Тайсхрен заговори кротко.

— Жената с името Лорн, жената, която някога е била дете, която е имала семейство… — погледна адюнктата с болка в очите, — тази жена не съществува. Тя престана да съществува в деня, в който стана адюнкта.

Лорн зяпна двамата мъже.

Ток видя как тези думи прекършиха волята й, съкрушиха гнева й, разбиха на прах всички остатъци от самоличността й. И в очите й се надигна леденото и безпристрастно спокойствие на адюнкта на империята. Ток усети как сърцето му заблъска в гърдите. Току-що беше станал свидетел на една екзекуция. Жената с името Лорн се беше надигнала над кипналите мъгли на миналото, надигнала се беше, за да възмезди едно зло, да потърси справедливост и в този свой последен акт да върне правото си на живот — и й беше отказано. Не заради думите на Дужек или Тайсхрен, а от онова, което се наричаше адюнкта.

— Разбира се — каза тя и свали ръката си от меча. — Моля, влезте, магьоснице Татърсейл, и вечеряйте с нас.

Спокойният й глас подсказа на Ток, че думите й изобщо не са покана — и това го ужаси, разтърси го до дъното на душата. Озърна се бързо и се увери, че подобна е реакцията на Тайсхрен и Дужек, въпреки че последният го прикри.

Татърсейл определено изглеждаше зле, но кимна колебливо в отговор на поканата на адюнктата.

Ток посегна за гарафата и за бокал и пристъпи към магьосницата.

— Аз съм Ток-младши — представи се той с усмивка, — а вие се нуждаете от питие. — Напълни чашата и й я подаде. — Често, когато спираме на лагер в поход, съм ви виждал как мъкнете пътния си гардероб. Сега най-сетне виждам какво е имало в него. Магьоснице, вие сте великолепна гледка.

В погледа на Татърсейл просветна благодарност. Тя вдигна вежда.

— Не си бях давала сметка, че пътният ми гардероб привлича толкова внимание.

Ток се ухили.

— Боя се, че с него дадохте повод за една широко разпространена шега във Втора. При всяка изненада — било то засада или неочакван сблъсък — врагът неизменно излиза от вашия гардероб, магьоснице.

Дужек се изсмя.

— Често съм се чудил откъде ли идва тази фраза, чувал съм я много пъти — дори от офицерите ми.

Атмосферата в трапезарията донякъде се разведри; въпреки че подмолните течения продължаваха да кипят, те като че ли останаха единствено между Татърсейл и Върховния маг. Магьосницата извръщаше поглед към Лорн всеки път, щом адюнктата отклонеше вниманието си другаде, и Ток долавяше в този поглед състрадание, от което почитта му към нея ставаше още по-голяма. На нейно място всеки поглед, който хвърляше към Лорн, щеше да е изпълнен със страх. А доколкото между Татърсейл и Тайсхрен съществуваше опасност да избухне буря, то тя като че ли бе породена от различия в мненията, подсилени от взаимно подозрение; не изглеждаше нищо лично.

Но от друга страна, прецени Ток, може би увереното присъствие на Дужек осигуряваше спокойствието на вечерта. Баща му беше говорил много пъти за Дужек, като за човек, който никога не губи чувството си за такт с безвластните или по-малко властните хора. В отношенията си с първите той никога не криеше дребните си лични слабости; а колкото до вторите, имаше безпогрешно око, с чиято помощ отрязваше личната амбиция с прецизността на хирург, махащ загнила плът, и оставяше на нейно място човек, който се отнася с доверието и искреността като с неща, дадени от само себе си.

Докато наблюдаваше търпеливото и добродушно съгласие, с което Дужек се държеше с останалите присъстващи, включително и с него самия, както и със слугите, които поднасяха блюдата, Ток бе поразен от мисълта, че мъжът пред него не се различава много от онзи, когото Ток-старши бе наричал свой приятел. И това дълбоко го впечатли, особено след като знаеше за цялата тежест, стоварена на плещите на Върховния юмрук.

Щом се разположиха обаче и бе поднесено първото блюдо, тази, която взе нещата в ръцете си, беше адюнкта Лорн. Дужек й отстъпи без дума или жест, явно убеден, че инцидентът отпреди малко е приключил, поне що се отнася до адюнктата.

Лорн се обърна към Татърсейл със същия необикновено спокоен тон.

— Магьоснице, позволете ми да изразя поздравленията си, че сте победила Хрътка на Сянката, както и за бързото ви възстановяване. Зная, че Тайсхрен ви е разпитал за този инцидент, но бих искала да чуя разказа ви пряко от вас.

Татърсейл постави бокала си на масата и сведе поглед към блюдото си, преди да срещне спокойните очи на адюнктата.

— Както може би ви е обяснил Върховният маг, вече е ясно, че боговете са се намесили в битката. В частност, намесили са се в плановете на империята за Даруджистан…

Ток бързо се надигна от стола си.

— Вярвам — заговори той, — че е редно да ви помоля за извинение, тъй като това, което ще обсъждате, надвишава…

— Седнете, Ток-младши — заповяда Лорн. — Тук вие сте представителят на Нокътя и като такъв носите отговорността да говорите от негово име.

— Нима?

— Да.

Ток бавно си седна.

— Моля, продължете, магьоснице.

Татърсейл кимна.

— В този гамбит централната фигура е Опонн. Началният ход на Близнаците шегаджии е предизвикал вълни — сигурна съм, че Върховният маг ще се съгласи с това — и по този начин е привлякъл вниманието на други богове.

— Сенкотрон — каза Лорн. И погледна към Тайсхрен.

Върховният маг се съгласи.

— Би могло да се очаква подобно нещо. Аз обаче не долових никакви признаци за внимание на Сенкотрон към нас, въпреки че старателно проучих тази възможност след нападението на Хрътката.

Лорн въздъхна.

— Магьоснице, моля продължете.

— Появата на Хрътката бе предизвикана съвсем случайно — каза Татърсейл, като стрелна с поглед Тайсхрен. — Четях от Драконовата си колода и се натъкнах на картата на Хрътката. Както става с всички адепти, стори ми се, че изображението е донякъде одушевено. Когато се съсредоточих изцяло, имах чувството, че… — тя се окашля — все едно, че се отвори портал, сътворен изцяло от другата страна на тази карта — от самия Върховен дом Сянка. — Тя вдигна ръце и загледа Върховния маг. — Възможно ли е? Властта на Сянка е нова между Домовете, пълната й сила все още не се е изявила. Е, все едно дали е било портал, или цепнатина в тъканта — Хрътката Джиър се появи.

— Защо тогава — запита Тайсхрен — се е появила на улицата? Защо не направо в стаята ти?

Татърсейл се усмихна.

— Мога да предположа.

— Направете го, моля — каза адюнктата.

— Из стаята си имам прегради — каза Татърсейл. — Най-вътрешната е Върховен Тир.

При тези думи Тайсхрен се сепна, явно изненадан.

— Такива прегради — продължи Татърсейл — предизвикват течение, прилив на енергия, която напира и се отдръпва много бързо, като сърце със силно учестен пулс. Подозирам, че тези прегради са били достатъчни, за да отхвърлят Хрътката от непосредствената ми зона, тъй като в преходното си състояние — по средата между своя свят и нашия — Хрътката не е могла да изяви изцяло силата си. Но след като е пристигнала, вече можеше и го направи.

— Как успя да отблъснеш Хрътка на Сянката? — попита Тайсхрен.

— Късмет — без колебание отвърна Татърсейл. Отговорът й увисна във въздуха и на Ток му се стори, че всички забравиха за храната си.

— С други думи — бавно заговори Лорн, — вярвате, че се е намесил Опонн.

— Да.

— Защо?

Татърсейл се изсмя.

— Ако можех да отгатна това, адюнкта, щях да съм щастлива жена. Но засега — тя отново стана сериозна, — изглежда, че сме използвани. Самата империя е превърната в пионка.

— Има ли изход? — попита Дужек и ръмженето му стресна всички.

Татърсейл сви рамене.

— Ако има, той е в Даруджистан, защото точно там е съсредоточен гамбитът на Опонн. Забележете, Върховен юмрук, въвличането ни в Даруджистан може да се окаже точно това, което се стреми да постигне Опонн.

Ток се отпусна в стола си и почеса разсеяно раната. Подозираше, че тук има нещо повече, въпреки че не можеше да намери източника на подозрението си. Почеса се по-силно. Татърсейл можеше да бъде извратлива, когато поискаше; във версията й се долавяше простота. Най-добрите лъжи обикновено са прости. Магьосницата умело бе отклонила вниманието от случката към нейните бъдещи последствия. Беше накарала всички да престанат да мислят за самата нея и колкото повече се ускоряваха мислите им, толкова по-далече зад гърба си оставяха съмненията си към нея.

Наблюдаваше я как гледа другите и бе единственият, забелязал триумфа и облекчението в очите й, когато заговори Лорн.

— Опонн не е първият бог, който се стреми да манипулира империята на Малаз — каза адюнктата. — Други не са успявали, излизали са си окървавени от подобни игри. Този неприятен урок Опонн не го е научил — както и Сенкотрон, между другото. — Въздъхна дълбоко. — Татърсейл, каквито и противоречия да имаш с Върховния маг, необходимо е, не, жизненоважно е да се потрудите заедно да разкриете подробностите около намесата на Опонн. Междувременно Върховен юмрук Дужек ще продължи да подготвя легиона си за поход, както и да укрепва властта ни в Пейл. Колкото до мен, аз скоро ще напусна града. Бъдете сигурни, мисията ми преследва същите цели като вашата. Накрая — тя се обърна към Ток — бих искала да чуя преценката на Нокътя за споделените тук неща.

Той се сепна. Беше приел ролята, която тя очакваше от него, без дори да го е осъзнал. Изправи гръб и погледна Татърсейл. Сега тя изглеждаше нервна, свила ръце под масата. Ток изчака, докато погледите им се срещнат, преди да се обърне към адюнктата.

— Доколкото тя самата разбира, магьосницата говори истината — заяви той. — Разсъжденията й бяха искрени, въпреки че съм невежа в областта на магията и нейната динамика. Може би Върховният маг Тайсхрен ще коментира това.

Лорн изглеждаше леко разочарована от преценката на Ток, но все пак кимна и каза:

— Приема се. Върховен маг?

Тайсхрен издиша бавно.

— Разсъждението й беше солидно.

Ток напълни отново бокала си. Първото блюдо беше прибрано почти недокоснато, но върху второто всички се съсредоточиха и разговорът замря. Ток се хранеше бавно, като избягваше погледа на Татърсейл, макар да го усещаше от време на време върху себе си. Зачуди се на собственото си поведение: заблуждаването на адюнктата на императрицата, на Върховния маг и на Върховния юмрук с един удар изглеждаше безразсъдно, ако не и самоубийствено. А основанията да го направи не бяха съвсем рационални, което го правеше още по-смущаващо.

Втора армия имаше дълга и кървава история. Ток трудно можеше да изброи случаите, в които някой беше давал рамо на друг въпреки всички рискове. И в много от случаите това бе ядрото на магьосниците. Той беше свидетел на сражението край Пейл и с хиляди други беше видял как кадърът бе разбит безнадеждно. Подобна загуба бе нещо недопустимо за Втора. И макар да беше Нокът, лицата, които го обкръжаваха, лицата, които го гледаха с надежда, с отчаяние и — понякога — с фатално примирение, тези лица бяха като огледални отражения на собственото му и всеки път те отричаха ролята му на Нокът. Годините, преживени на служба в Нокътя, където чувството за съпричастие се отхвърляше систематично, не можеха да издържат срещу ежедневната груба реалност, каквото беше Втора армия.

Тази нощ с думите си Ток бе върнал нещо на Татърсейл, не просто заради нея, а заради ядрото й. Все едно беше дали тя го е разбрала и той знаеше, че би трябвало да е озадачена от действията му; всичко това беше без значение. Това, което бе направил, го беше направил и за себе си.

И колко странно, помисли си, раната беше престанала да го сърби.

Замаяна, Татърсейл леко залиташе по коридора, на път към стаята си. Знаеше, че не е от виното. Както бяха изпънати нервите й, великолепната реколта й се беше сторила с вкус на вода и имаше почти същия ефект.

Адюнкта Лорн бе събудила у магьосницата спомени, които тя с години се беше старала да зарови дълбоко. За Лорн събитието се бе оказало повратно. Но за Татърсейл то беше само един от многото кошмари. Все пак то я беше изтласкало там, където други престъпления не бяха, и заради него я бяха причислили към Втора армия — армията, в която бе постъпила първоначално като новобранец, едно затваряне на кръга, но междувременно самата тя се бе променила.

Това назначение, тези двайсет и няколко години служба бяха спасили живота й тази нощ. Знаеше, че Ток-младши излъга заради нея, и погледът, който й бе хвърлил преди да изкаже преценката си, беше послание, което тя разбра. Макар да беше дошъл във Втора армия като Нокът, като шпионин, всички години на обучение в тайната организация не можеха да устоят срещу новия свят, в който се бе озовал.

Татърсейл разбираше това съвсем ясно, защото същото бе сполетяло и нея. Магьосницата от ядрото на маговете, която бе влязла в Мишия квартал преди толкова време, не се интересуваше за никого, освен за самата себе си. Дори усилието й да се откъсне от ужасите, в които беше участвала, бе породено от егоистичното й желание да избяга, да се освободи от угризенията на съвестта — но империята й го беше отказала. В деня след касапницата в Мишия квартал при нея бе дошъл един стар войник. Стар безименен ветеран, изпратен да убеди магьосницата, че тя все пак е необходима. Тя помнеше думите му добре: „Ако изобщо успеете някога да избягате от чувството за вина от миналото, магьоснице, ще сте избягала от душата си. Когато то отново ви намери, ще ви убие.“ И тогава, вместо да отрече категорично отчаяната й нужда, той я прати в армия на ветерани, Пета, докато не дойде време да се върне във Втора, под командата на Дужек Едноръкия. С това й бяха дали втори шанс.

Татърсейл приближи до вратата и спря, за да провери състоянието на преградите си. Всичко беше наред. Тя въздъхна, влезе, затвори вратата и се облегна на нея.

Капитан Паран излезе от спалнята, настръхнал и някак притеснен.

— Не си арестувана? Изненадан съм.

— Аз също — отвърна тя.

— Хеърлок беше тук — каза Паран. — Нареди ми да ти предам съобщение.

Татърсейл се вгледа в лицето му; търсеше някакъв намек за онова, което се кани да й съобщи. Той избегна погледа й и остана на прага на спалнята.

— Е? — подкани го тя.

Паран се окашля.

— Първо, той беше, м-м-м, възбуден. Знаеше за пристигането на адюнктата и каза, че тя не е сама.

— Не е сама? Обясни ли това?

Паран сви рамене.

— Каза, че прахта кръжи около адюнктата, че пръстта се мести под ботушите й и че вятърът шепне за мраз и огън. — Вдигна учудено вежди. — Това обяснява ли нещо? Проклет да съм, ако знам.

Татърсейл отиде до дрешника и започна да сваля оскъдните бижута, които си беше сложила за вечерята.

— Мисля, че да. Нещо друго каза ли?

— Да. Каза, че адюнктата и нейният спътник скоро напускат Пейл й той има намерение да ги проследи. Магьоснице…

Тя забеляза, че Паран се бори с нещо, сякаш се мъчеше да надвие всичките си инстинкти. Татърсейл се опря с ръка на дрешника и зачака. Щом погледите им се срещнаха, затаи дъх.

— Канеше се да ми кажеш нещо — промълви тя. Сърцето й заби много бързо и тя усети как тялото й откликна сякаш само. Значението на онова, което видя в очите му, беше съвсем ясно.

— Зная нещо за мисията на адюнктата — каза той. — Аз трябваше да бъда нейната свръзка в Даруджистан.

Каквото и да се беше породило между двамата, се разсипа изведнъж, щом Татърсейл присви очи и лицето й потъмня от гняв.

— Тя заминава за Даруджистан, нали? И двамата трябва да се погрижите за дълго чаканото премахване на Мостоваците. Двамата би трябвало да успеете да убиете Уискиджак, да избиете взвода му отвътре.

— Не! — Паран пристъпи към нея, но ръката на Татърсейл се изпъна напред, с дланта навън, и той замръзна. — Чакай — прошепна той. — Изслушай ме, преди да си направила нещо глупаво.

Тирският й Лабиринт закипя в ръката й, жаден да бъде пуснат на воля.

— Защо? Проклет да е Опонн, че позволих да оживееш!

— Татърсейл, моля те!

Тя се намръщи.

— Говори.

Паран отстъпи към близкия стол, вдигнал ръце встрани. Седна и я погледна.

— Задръж ръцете си така — заповяда Татърсейл. — Да не си посегнал към меча.

— Това беше лична мисия на адюнктата, от самото начало. Преди три години бях назначен в Итко Кан, офицерския корпус. Един ден всички войници бяха изкарани и поведени към един участък от крайбрежния път. — Ръцете на Паран затрепериха, мускулите на лицето му се стегнаха. — Не би повярвала какво видяхме там.

Тя си спомни за Бързия Бен и разказа на Калам.

— Клане. Цял ескадрон кавалерия.

На лицето на Паран се изписа объркване.

— Откъде знаеш?

— Продължавай, капитане — процеди тя през зъби.

— Адюнкта Лорн дойде от столицата и пое разследването. Предположи, че избиването е било… отвличащ ход. Започнахме по една следа. Не беше ясна, поне отначало. Магьоснице, мога ли да си отпусна ръцете?

— Бавно. На облегалките на стола.

Той въздъхна благодарно и отпусна разтрепераните си ръце, както му наредиха.

— Все едно, адюнктата е убедена, че едно момиче е отвлечено. Обсебено е от бог.

— Кой бог?

Паран направи физиономия.

— Е, хайде, щом знаеш за клането, толкова ли е трудно да се сетиш? Ескадронът беше избит от Хрътки на Сянката. Кой бог? Добре, хрумва ми Сенкотрон — каза той саркастично. — Адюнктата е убедена, че е бил замесен Сенкотрон, но богът, който е обсебил момичето, е Въжето — друго име за него не знам — Покровителят на убийците, спътникът на Сенкотрон.

Татърсейл отпусна ръката си. Беше освободила Лабиринта преди минута, след като бе започнал да напира силно и се бе уплашила, че няма да й стигне силата да го задържи повече.

— И сте открили кое е момичето — промълви тя.

— Да!

— И името й е Сори.

— Значи го знаеш — каза Паран и се отпусна в стола си. — Което означава, че го знае и Уискиджак, иначе кой друг би могъл да ти го каже? — Погледна я с помръкнало лице. — Сега вече съм много объркан.

— Не си само ти — каза Татърсейл. — Значи всичко това — пристигането ти, идването на адюнктата — всичко това е било само заради едно момиче? — Тя поклати глава. — Не е достатъчно. Не може да е достатъчно, капитане.

— Това е всичко, което знам, Татърсейл.

Тя го изгледа за миг.

— Вярвам ти. Кажи ми какви са подробностите в мисията на адюнктата.

— Не знам — отвърна Паран и вдигна ръце. — Просто аз бях този, когото успя да намери, и това, че съм във взвода, щеше да я доведе до момичето.

— Адюнктата има много дарби — каза Татърсейл. — Макар да е пълната противоположност на магьосничеството, напълно е възможно да се е свързала с теб, особено след като си бил в компанията й последните две години.

— Защо тогава не нахлу през вратата ти?

Очите на Татърсейл се бяха спрели на накитите, оставени върху дрешника.

— Опонн е разкъсал връзката, капитане.

— Не ми харесва мисълта, че съм сменил едни окови с други — изръмжа Паран.

— Тук има нещо повече — настоя Татърсейл — повече към себе си, отколкото към капитана. — Лорн води със себе си Т’лан Имасс.

Паран я изгледа сепнато.

— Засуканите намеци на Хеърлок — обясни тя. — Убедена съм, че тази мисъл е двупосочна. Да бъде убита Сори — да, но също така да бъде убит Уискиджак и неговият взвод. Този Т’лан нямаше да е замесен, ако планът й засягаше само теб. Нейният отатаралски меч е достатъчен да унищожи Сори и вероятно да убие Въжето също така, при условие, че той е обсебил момичето.

— Не бих искал да го повярвам — каза Паран. — Те са моята команда. Отговорността за тях е моя. Адюнктата не би ме предала така…

— Нима? А защо не?

Капитанът сякаш се затрудни с отговора, но очите му гледаха упорито.

Татърсейл стигна до решението, което вече предчувстваше, че наближава, и то я смрази.

— Хеърлок си е тръгнал много бързо. Куклата е била нетърпелива, много нетърпелива да тръгне да проследи адюнктата и онзи Т’лан Имасс. Трябва да е открил нещо за тях, да е разбрал какво се канят да направят.

— Под чия власт е Хеърлок? — попита Паран.

— На Бързия Бен, магьосника на Уискиджак. — Тя го погледна. — Най-добрият, когото съм виждала. Не най-могъщият, забележи, но е умен. И все пак, ако Т’лан Имасс го нападне неочаквано, няма никакъв шанс, както и останалите. Замълча, приковала поглед в капитана. — Трябва да напусна Пейл.

Паран скочи.

— Не сама!

— Сама — настоя Татърсейл. — Трябва да намеря Уискиджак, а ако ти се помъкнеш с мен, Лорн също ще го намери.

— Отказвам да повярвам, че адюнктата представлява каквато и да било заплаха за сержанта — каза Паран. — Кажи ми, можеш ли да успееш с убийството на Сори? Дори с помощта на Бързия Бен?

Магьосницата се поколеба, после каза:

— Не съм сигурна, че го искам.

— Какво?!

— Това трябва да бъде решение на Уискиджак, капитане. А не мисля, че мога да му предложа достатъчно убедително основание за това. Просто чувствам, че е така. — Знаеше, че по този въпрос се уповава на инстинкта си, но се закле да му остане вярна.

— Все пак — каза Паран — не мога да остана и да се крия тук, нали? С какво ще се храня? Ами постелките?

— Мога да те изведа в града — каза Татърсейл. — Никой няма да те познае. Вземи стая в някой хан и само не посягай към униформата. Ако всичко мине добре, до две седмици ще се върна. Можеш да изтраеш толкова, нали, капитане?

Паран я зяпна.

— А какво ще стане, ако просто изляза и се представя на Дужек Едноръкия?

— Върховният маг Тайсхрен ще ти разкъса мозъка с търсещата истината магия, капитане. Теб те е докоснал Опонн, а от снощи Опонн е официален враг на империята. И когато Тайсхрен приключи с теб, ще те остави да умреш, което е за предпочитане пред лудостта, която ще те завладее, ако те остави жив. Тази милост поне ще ти окаже. — Татърсейл предусети мислите му. — Дужек може да се опита да те защити, но в това отношение Тайсхрен стои над него по ранг. Ти си се превърнал в инструмент на Опонн, а за Дужек безопасността на войниците му е по-важна от удоволствието да разочарова Тайсхрен. Тъй че всъщност може изобщо да не те защити. Съжалявам, капитане, но жив ти си съвсем сам.

— Когато заминеш, също ще съм сам.

— Знам, но това няма да е завинаги. — Потърси погледа му и усети надигащото се в нея съчувствие. — Паран, не е чак толкова лошо. Въпреки цялото недоверие помежду ни, изпитвам към теб чувства, каквито не съм изпитвала към никой друг… поне от доста време. — Тя се усмихна тъжно. — Не знам как го приемаш, но все едно, доволна съм, че го казах.

Паран я изгледа продължително, след което каза:

— Добре, Татърсейл, ще направя каквото искаш. Хан? Имаш ли някакви тукашни пари?

— Ще се намерят лесно. — Раменете й се смъкнаха. — Съжалявам, но съм уморена. — Щом се обърна към спалнята, погледът й за последен път се спря на дрешника. Сред малката купчина дрехи видя и Драконовата колода. Щеше да е глупаво да не почете, предвид решението, което трябваше да вземе.

Паран заговори, много близо до нея.

— Татърсейл, много ли си уморена?

Усети как топлината на думите му подпали томителен огън в слабините й и погледът й се плъзна от Колодата и се спря на лицето му. Макар да не отвърна на въпроса, отговорът й беше ясен. Той хвана ръката й, изненадвайки я с така невинния си жест. Толкова млад, помисли си тя, а ето, че ме води в спалнята. Щеше да се разсмее, ако не беше толкова сладко.

Адюнкта Лорн изведе коня си и товарното животно от Източната порта на Пейл още по тъмно. Верни на думите на Дужек, стражите се бяха изпокрили и портата беше оставена отворена. Надяваше се, че няколкото чифта сънени очи, които я бяха проследили по улиците, са криели зад себе си само бегло любопитство. Все едно, беше облякла прости кожени доспехи без никакъв отличителен знак, а лицето й бе скрито в сянката на бронзовия й шлем. Дори конете бяха местна порода, здрави и кротки, много по-дребни от малазанските бойни коне, с които беше свикнала, но все пак добри за езда. Изглеждаше малко вероятно да е привлякла нежелано внимание. Повечето останали без служба наемници бяха напуснали Пейл с идването на империята.

Хоризонтът на юг представляваше назъбена линия от увенчани със сняг планини. За известно време планините Тахлин щяха да остават вдясно от нея, преди равнината Риви да ги заобиколи и да стане равнината Катлин. Малко ферми нарушаваха безкрайната шир на низината, а и доколкото ги имаше, те бяха струпани около земите на самия град. Такива посегателства народът на Риви нямаше да търпи и тъй като всеки търговски път, водещ към и от Пейл, пресичаше традиционната им територия, хората от града разумно се въздържаха да дразнят ривите.

Зората показа лика си с тънка пурпурна ивица. Дъждът бе отминал преди няколко дни и небето беше сребристосиньо и ясно, с няколко звезди, гаснещи с пришествието на светлината.

Денят обещаваше да е горещ. Адюнктата разхлаби кожените връзки на гърдите си и отдолу се видя тънката плетена ризница. Към обед щеше да стигне първия кладенец по пътя си, където щеше да допълни запасите си вода. Тя прокара ръка по един от меховете, вързани за седлото. Дланта й се намокри от кондензиралата се влага и Лорн я долепи до устните си.

Гласът, който заговори до нея, я накара да подскочи в седлото. Конят изпръхтя и направи няколко нервни стъпки настрани.

— Ще повървя с теб — каза Онос Т’уулан. — Известно време.

Лорн го изгледа сърдито и каза:

— Бих предпочела да ме предупреждаваш за появата си. От разстояние.

— Както желаеш. — Онос Т’уулан потъна в земята като купчина прах.

Адюнктата изруга. После го видя, че чака на стотина крачки напред по пътя, осветен от изгряващото слънце. Пурпурното небе сякаш беше обгърнало воина с червени пламъци. Гледката изпъваше нервите й все едно, че бе докоснала най-дълбоките й и стари спомени — спомени, стигащи далече преди собствения й живот. Т’лан Имасс остана неподвижен, докато не стигна при него, след което закрачи до нея.

Лорн стегна колене и изпъна юздите, докато кобилата се успокои.

— Трябва ли да си толкова буквален, Туул5? — попита тя.

Изсушеният воин помисли и кимна.

— Приемам това име. Цялата ми история е мъртва. Съществуването започва отново, а с него трябва да върви и ново име. Подходящо е.

— Защо беше избран точно ти да ме придружиш? — попита адюнктата.

— В земите на северозапад от Седемте града единствен аз от моя клан оцелях след Двадесет и осмата Джагътска война.

Очите й се разшириха.

— Мислех, че тези войни са двайсет и седем. Когато легионите ви ни оставиха след завладяването на Седемте града и навлязохте в пустошта…

— Нашите Хвърлячи на кости надушиха анклав от оцелели Джагъти — каза Туул. — Командирът ни, Логрос Т’лан, реши, че трябва да ги изкореним. Така и направихме.

— Което обяснява нищожния ви брой, когато се върнахте — каза Лорн. — Можехте да обясните решението си на императрицата. А така я оставихте без най-могъщата армия и без да знае кога може да се върнете.

— Връщането не беше гарантирано, адюнкта — каза Туул.

Лорн погледна дрипавото същество.

— Разбирам.

— Гибелта на моя кланов вожд, Къг Ейвън, бе съпроводена от смъртта на всички от моя род. Сам, аз вече не съм обвързан с Логрос. Хвърлячът на кокали на Къг Ейвън беше Килава Онасс, който се бе изгубил много преди императорът да ни пробуди.

Умът на Лорн заработи трескаво. В империята Малазан Т’лан Имасс бяха известни също така с прозвището Безмълвната орда. Никога не беше виждала толкова словоохотлив имасец. Навярно това имаше нещо общо с тази „необвързаност“. Между имасците само командир Логрос говореше нормално с човешки същества. Колкото до Хвърлячите на кости — имаските шамани, — те изобщо не се показваха. Единственият, който се бе появил някога, беше Олар Етил, стоял до клановия главатар Ейтолос Илм по време на битката за Картуул, пред разменената магия, пред която Лунния къс приличаше на детска играчка.

Тъй или иначе, тя вече бе научила от този кратък разговор повече за имасците, отколкото можеше да се прочете в имперските хроники. Императорът беше знаел повече за тях, много повече, но да записва такова знание не беше в стила му. Това, че той е пробудил имасците, бе хипотеза, оспорвана от немалко учени. А ето, тя вече знаеше, че е вярно. Колко ли още тайни щеше да й разкрие този Т’лан Имасс в небрежен разговор?

— Туул — каза тя, — виждал ли си някога императора лично?

— Аз бях пробуден преди Галад Кетан и след Онак Шенобок, и като всички Т’лан Имасс коленичих пред императора, а той седеше на Първия трон.

— Императорът сам ли беше? — попита Лорн.

— Не. Придружаваше го Танцьора.

— Проклятие! — изсъска тя. Танцьора беше умрял заедно с императора. — Къде е този Първи трон, Туул?

Воинът помисли малко, след което отвърна:

— При смъртта на императора Логрос Т’лан Имасс събраха умове — рядко събитие, извършвано за последен път преди Преселението — и се получи свързване. Адюнкта, отговорът на твоя въпрос е в това свързване. Не мога да задоволя любопитството ти. Това се отнася за всички Логрос Т’лан Имасс и за всички Крон Т’лан Имасс.

— Кои са тези Крон?

— Те идат — отвърна Туул.

По челото на адюнктата изби пот. Легионите на Логрос, когато за първи път се бяха появили на сцената, наброяваха деветнадесет хиляди воини. Смяташе се, че сега са останали около четиринайсет хиляди, като повечето щети бяха претърпели извън границите на империята, в тази тяхна последна Джагътска война. Нима щяха да дойдат още деветнайсет хиляди? Какво бе отприщил императорът?

— Туул — бавно попита тя; почти съжаляваше, че не може да устои на изкушението. — Какво означава идването на тези Крон?

— Наближава годината на Тристотното хилядолетие — отвърна воинът.

— И какво става тогава?

— Адюнкта, преселението свършва.

Великият гарван, наречен Старата, бе яхнал високите ветрове над равнината Риви. Хоризонтът на север приличаше на тънка зелена извита ивица, която ставаше все по-плътна с всеки час от полета. Умора бе натежала на крилете й, но небесният дъх беше силен. Нещо повече, нищо не можеше да сломи убедеността й, че в този свят настъпват промени, и тя неуморно извличаше от огромните си резерви магическа сила.

Ако изобщо някога бе съществувало такова страховито събиране на огромни сили, то беше сега и тук. Боговете се спускаха на смъртната земя, за да се сразят, изваяния се творяха от плът и кости и кръвта на чародейството вече кипеше, усилена от неизбежния тласък. Старата никога не се беше чувствала толкова жива.

Бяха се разбудили сили. И на онази, към която сега летеше Старата, за да се отзове на призива, тя беше безсилна да откаже. Лорд Аномандър Рейк не беше единственият й господар, а за нея това само правеше нещата още по-интересни. Колкото до личните й амбиции, смяташе да ги затаи за себе си. Засега поне знанието носеше сила.

А ако имаше някаква тайна, по-примамлива от всяка, която тя можеше да копнее да разгадае, това бе тайната, загърнала воина получовек Каладън Бруд. Предчувствието изпълни крилете на Старата с нова сила.

Лесът на Черния пес бавно разстилаше зеления си плащ на север.

10.

Хан „Вимкарос“ се намираше малко след площада Елтросан в Опаловия квартал на Пейл. Това поне Ток го знаеше от скитанията си из града. Но живота си беше готов да заложи, че в този хан не е отседнал никой, когото да познава. И все пак указанията за тази загадъчна среща бяха изрични.

Той предпазливо приближи красивата сграда. Не забеляза нищо подозрително. Площадът беше пълен с обичайните благородници и търговци; малазански стражи почти не се мяркаха. Чистката на знатното съсловие беше загърнала Пейл с атмосферата на потискаща тишина, надвиснала над хората като невидим хомот.

Последните няколко дни Ток беше изкарал повече сам — пиянстваше с приятелите си войници, когато беше в по-добро настроение. Но това като че ли се случваше рядко напоследък. След като адюнктата си замина, а за Татърсейл съобщиха, че е изчезнала, Дужек и Тайсхрен се бяха отдали на личните си, взаимно изключващи се отговорности. Върховният юмрук бързаше да възстанови Пейл, както и да изгради новосформираната си Пета армия, докато Върховният маг издирваше Татърсейл, явно без успех до този момент.

Ток подозираше, че мирът между двамата мъже няма да продължи дълго. След онази вечеря той се държеше встрани от всякакви официални събирания: предпочиташе да се храни с приятелите си, вместо да пирува с офицери — привилегия, която му се полагаше като Нокът с офицерски ранг. Колкото по-малко се набиваше на очи, толкова по-добре.

Влезе в хана и спря. Пред него се откри двор с пътеки, обикалящи из китна градина. Явно ханът бе преживял обсадата непокътнат. Централната алея водеше право към един широк тезгях, зад който стоеше стар мъж и ядеше грозде. Малцината гости се разхождаха по страничните алеи между красивите декоративни растения и си говореха.

В съобщението се настояваше да се яви облечен в местно облекло, за да не привлича внимание. Той тръгна към тезгяха.

Старецът спря да мляска и кимна.

— На вашите услуги, милостиви господине — каза той и изтри ръцете си.

— На мое име е запазена маса — каза Ток. — Аз съм Рендър Кан.

Старецът погледна една восъчна плочка, после вдигна глава и се усмихна.

— Да. Заповядайте.

След малко Ток вече седеше на една маса на тераса с изглед към градинския двор. Единствената му компания беше кана студено вино от Салтоан, пристигнало едновременно с него, и сега той отпиваше от един бокал и здравото му око оглеждаше хората в градината.

Дойде слуга, поклони се и каза:

— Почитаеми господине. Поръчано ми е да ви предам следното съобщение: скоро при вас ще дойде един, който не е стигнал дъното, но не го е съзнавал. Вече го знае.

Ток се намръщи.

— Това ли е съобщението?

— Това.

— Неговите думи?

— И вашите, сър. — Слугата пак се поклони и си тръгна.

Ток се намръщи още повече, наведе се над масата и мускулите му се стегнаха. Обърна се към входа на терасата и тъкмо в този момент влезе капитан Паран. Беше облечен като местен дребен благородник, без оръжие, и изглеждаше съвсем здрав. Ток се надигна ухилен от стола си.

— Не си прекалено изненадан, надявам се — каза Паран. Седнаха на масата и капитанът си наля вино. — Съобщението подготви ли те?

— Слабо — отвърна Ток. — Не съм сигурен как трябва да те приема, капитане. Това по заповед на адюнктата ли е?

— Тя вярва, че съм умрял — каза Паран и челото му се сбърчи. — И наистина бях, за известно време. Кажи ми, Ток, с Нокът ли говоря, или с войник от Втора?

Ток присви очи.

— Труден въпрос.

— Така ли? — Паран го изгледа напрегнато.

Ток се поколеба, след което отново се усмихна широко.

— Кълна се в Дъха на Гуглата, не, не е, разбира се! Е, капитане, добре дошъл в разформированата Втора.

Паран се засмя, явно успокоен.

— Кажи сега: каква е тази история с това, че си бил умрял, но не си, капитане?

Смехът на Паран секна. Той отпи глътка вино, преглътна и изсумтя:

— Опит за убийство. Трябваше да умра, ако не бяха Малът и Татърсейл.

— Какво? Лечителят на Уискиджак и магьосницата?

Паран кимна.

— Доскоро се възстановявах у Татърсейл. Указанията на Уискиджак са да пазя засега съществуването си в тайна. Ток… — той се наведе над масата, — какво знаеш за плановете на адюнктата?

Ток се загледа към градината. Татърсейл беше знаела… беше успяла да го скрие от всички на вечерята. Забележително.

— Сега — промълви той — задаваш въпрос на един Нокът.

— Да.

— Къде е Татърсейл? — Ток погледна капитана в очите.

— Ами… Тя пътува… към Даруджистан. Знае, че един Т’лан Имасс придружава адюнктата, и е убедена, че планът на Лорн включва убийството на Уискиджак и взвода му. Аз не съм съгласен с нея. Ролята ми в тази мисия беше да държа под око един член на взвода на сержанта и това лице беше единственото, което трябваше да умре. Тя ми възложи тази задача след три години служба при нея — това е награда и не мога да повярвам, че би ми я отнела. Това е всичко, което знам. Можеш ли да ми помогнеш, Ток?

— Мисията на адюнктата — заговори Ток, след като издиша тежко, — доколкото съм в течение, включва повече от убийството на Сори. Т’лан Имасс е с нея заради още нещо. Капитане — продължи той, — дните на Мостоваците са преброени. Сред хората на Дужек името на Уискиджак е почти свято. Има нещо, в което не можах да убедя адюнктата — всъщност тя, изглежда, смята обратното — но ако сержантът и Мостоваците бъдат премахнати, тази армия няма да бъде върната отново в строя, тя ще се разбунтува. И империята Малазан ще се окаже срещу Върховен юмрук Дужек, без нито един командир, който да може да се сравни с него. Дженабакъзката кампания ще се провали, а гражданската война като нищо може да се развихри в самото сърце на империята.

— Вярвам ти — каза Паран. Беше пребледнял. — Ти взе съмненията ми и ги превърна в убеждение. При което ми остава само един избор.

— И той е?

Паран завъртя празния бокал в ръцете си.

— Даруджистан. Ако имам късмет, ще настигна Татърсейл и заедно ще се опитаме да се свържем с Уискиджак преди адюнктата да е стигнала до него. — Погледна Ток. — Явно адюнктата не може вече да усеща къде се намирам. Татърсейл ми забрани да я придружа с възражението, че Лорн би могла да ме засече, но също така се изтърва, че моята „смърт“ е разкъсала връзката между мен и адюнктата. Трябваше да се свържа по-рано с теб, но тя ме… разсея.

В ума на Ток се върна споменът как бе изглеждала магьосницата на онази вечеря и той кимна разбиращо.

— Не се съмнявам.

Паран въздъхна.

— Така. Все едно, трябват ми поне три коня и продоволствие. Адюнктата действа по някакво разписание. В това поне съм сигурен, така че не пътува много бързо. Би трябвало да мога да догоня Татърсейл за ден-два, после заедно ще продължим бързо до планините Тахлин, ще ги прехвърлим и ще изпреварим адюнктата.

Докато Паран развиваше плана си, Ток се беше отпуснал и го слушаше с усмивка.

— Ще ти трябват уикски коне, капитане, защото това, което ми описа, изисква по-добри животни от онези, които язди адюнктата. Как смяташ да се измъкнеш през градските порти като местен, но повел имперски коне?

Паран примигна.

Ток се ухили.

— Отговорът е налице, капитане. — Разпери ръце. — Аз ще дойда с теб. Конете и продоволствието ги остави на мен и ти гарантирам, че ще излезем от града незабелязани.

— Но…

— Това са ми условията, капитане.

Паран се окашля.

— Добре. Всъщност компанията ти би била добре дошла.

— Хубаво — ухили се Ток и посегна към каната. — Хайде тогава да го допием това проклето нещо.

Пътят ставаше все по-труден и по-труден и Татърсейл усети първата тръпка на страха. Пътуваше през своя Тирски лабиринт и дори Тайсхрен не притежаваше способността да го нападне, но въпреки това беше под атака. Не пряко. Но силата, която й се противопоставяше, беше проникваща и убиваше магията й.

Лабиринтът се беше стеснил, задръстен от препятствия. От време на време се разтърсваше около нея и черните му стени се гърчеха, подложени сякаш на огромен натиск. А в тунела, който се мъчеше да оформя и задържа, въздухът миришеше на нещо, което й беше трудно да определи. Долавяше се миризма на сяра и на плесен, която й напомняше за неотворени гробници. С всеки дъх, който си поемаше, тази миризма сякаш изцеждаше силата й.

В един момент разбра, че не може да продължи повече. Трябваше да влезе във физическия свят и да си отдъхне. За пореден път се изруга заради собствената си небрежност. Беше си забравила Драконовата колода. С картите щеше да знае какво да очаква. Отново я обзе подозрението, че някаква външна сила й е въздействала, откъсвайки я от Колодата. Първото разсейване беше дошло от капитан Паран и макар да беше приятно, тя си напомни, че Паран принадлежи на Опонн. След това изпита неописуемо желание да тръгне, дотолкова, че изостави всичко зад гърба си.

Лишена от своя Лабиринт, щеше да се озове сама сред равнината Риви, без храна и без походно одеяло дори. Безразсъдното желание да побърза, което бе изпитала, противоречеше на всичките й инстинкти. Все повече се убеждаваше, че това й е натрапено, че по някакъв начин се е оставила беззащитна, открила се е за подобни манипулации. А това върна мислите й към капитан Паран, изпълнителя на волята на Опонн.

Накрая вече не можеше да продължи. Започна да изтегля изцедената си сила, да срива Лабиринта пласт след пласт около себе си. Земята под ботушите й стана твърда, покрита с жилава жълта трева, а въздухът доби светлосинкавия оттенък на здрача. Вятърът, който я лъхна в лицето, носеше миризма на пръст. Хоризонтът се укрепи от всички страни — далече вдясно слънцето все още къпеше планините Тахлин и върховете блестяха като златни… а точно пред нея се извиси огромна фигура, която изпръхтя изненадано.

Татърсейл отстъпи уплашена, но гласът, който изригна от фигурата, изтръгна от дробовете й въздишка на облекчение — последвано от ужас.

— Татърсейл — тъжно каза Белурдан, — Тайсхрен не допускаше, че ще успееш да стигнеш чак тук. Очаквах да те видя отдалече. — Гигантът разпери ръце безпомощно, като дете. В краката му лежеше познатият чувал от зебло — тялото в него се беше свило от последния път, когато го бе видяла.

— Как Върховният маг успя да ме лиши от Лабиринта? — попита тя. След ужаса я бе обзела умора и почти примирение.

— Не би могъл да го направи — отвърна Белурдан. — Просто се досети, че ще се опиташ да заминеш за Даруджистан, и тъй като твоят Тирски лабиринт не може да действа над вода, заключи, че ще тръгнеш по този път.

— Тогава какво стана с Лабиринта ми?

Белурдан изсумтя ядосано.

— Онзи Т’лан Имасс, дето придружава адюнктата, е създал около тях мъртво пространство. Магията ни се поглъща от древните сили на воина. Ефектът е натрупващ се. Ако отвориш Лабиринта си докрай, ще бъдеш погълната изцяло, Татърсейл. — Теломецът пристъпи към нея. — Върховният маг ми заповяда да те арестувам и да те върна при него.

— А ако окажа съпротива?

Белурдан отвърна с тон, пълен със съжаление:

— Тогава ще трябва да те убия.

— Разбирам. — Татърсейл помисли. Светът й вече сякаш се беше затворил, всичките й спомени бяха станали несвързани и безсмислени. Сърцето й биеше като барабан в гърдите. Всичко, което бе станало от миналото й, и единственото й истинско усещане за изживяното бе съжаление — неопределено, но смазващо съжаление. Тя вдигна глава към теломеца и го погледна с жал в очите. — Къде са тогава онзи Т’лан и адюнктата?

— На около осем часа на изток. Имасецът дори не е разбрал за нас. Времето за разговор свърши, Татърсейл. Ще дойдеш ли с мен?

— Не мислех, че си способен да измениш на един стар приятел — каза му тя с пресъхнала уста.

Белурдан разпери още по-широко ръце и каза с болка:

— Никога не бих ти изменил, Татърсейл. Върховният маг заповядва и на двама ни. Каква измяна е това?

— Нямам предвид това — бързо отвърна Татърсейл. — Веднъж те попитах дали бихме могли някога да си поговорим по-дълго. Помниш ли? Ти каза „да“, Белурдан. Но ето, че сега ми казваш, че разговорът е свършил. Не съм си представяла, че толкова малко ще държиш на думата си.

На гаснещата светлина беше невъзможно да се види лицето на теломеца, но болката в гласа му бе ясно доловима.

— Съжалявам, Татърсейл. Права си. Дадох ти дума, че ще поговорим. Не можем ли да го направим, докато се връщаме към Пейл?

— Не — отсече Татърсейл. — Искам сега.

Белурдан сведе глава.

— Добре.

Татърсейл надви напрежението, стегнало раменете и врата й.

— Имам няколко въпроса. Първо, Тайсхрен те прати в Дженабарис, нали? Да му проучиш някакви свитъци?

— Да.

— Може ли да попитам какви бяха тези свитъци?

— Толкова важно ли е да го знаеш точно сега, Татърсейл?

— Важно е. Истината ще ми помогне да реша дали да тръгна с теб, или да умра тук.

Белурдан се поколеба само за миг.

— Е, добре. Сред архивите, събирани от градските магове — всички бяха екзекутирани, както знаеш — намерихме няколко преписани откъса от „Безумството на Готос“, древен джагътски том…

— Зная за него — прекъсна го Татърсейл. — Продължавай.

— Аз съм теломец и в жилите ми тече и джагътска кръв, въпреки че самият Готос би го отрекъл. Върховният маг ми повери преглеждането на тези ръкописи. Трябваше да издиря сведения, свързани с погребването на Джагътския тиран, погребване, което всъщност е било затвор.

— Чакай — каза Татърсейл и поклати глава. — Джагътите не са имали управление. Какъв е този тиран?

— Един, чиято кръв била отровена от амбицията да властва. Джагътският тиран поробил земята наоколо — всички живи същества — за близо три хиляди години. Имасс се опитали да премахнат тиранията му, но не успели. Останало на другите джагъти да се заемат със свалянето и затварянето на тирана — защото това същество било омразно и за тях, както и за Имасс.

Сърцето на Татърсейл заблъска като чук в гърдите й.

— Белурдан. — Наложи се с мъка да измъкне думите от себе си. — Къде е бил погребан този тиран?

— Стигнах до извода, че гробницата се намира южно оттук, в хълмовете Джадроуби, право на изток от Даруджистан.

— О, Кралице на сънищата! Белурдан, разбираш ли какво си направил?

— Направих това, което ми заповяда нашият Върховен маг.

— И точно затова Т’лан Имасс е с адюнктата.

— Не разбирам за какво говориш, Татърсейл.

— Проклятие, безмозъчен вол такъв! — изхриптя тя. — Те се канят да освободят тирана! Мечът на Лорн — отатаралският меч…

— Не! — изломоти Белурдан. — Не биха направили такова нещо. По-скоро се стремят да попречат на някого да го освободи. Да, това е по-вероятно. Това ще да е истината. Е, Татърсейл, разговорът свърши.

— Не мога да се върна — каза магьосницата. — Трябва да продължа. Моля те, не ме спирай.

— Трябва да се върнем в Пейл — упорито настоя Белурдан. — Задоволих желанието ти. Позволи ми сега да те върна, за да мога да продължа да търся подходящо място за погребението на Найтчил.

В ума на Татърсейл не беше останал никакъв избор, но все пак някакъв изход трябваше да съществува. Разговорът й беше спечелил време, за да се възстанови след мъките от пътуването през Лабиринта. Думите на Белурдан се върнаха в мисълта й: ако сега посегнеше към своя Тирски лабиринт, щеше да бъде погълната. Щеше да бъде изпепелена от противодействащото влияние на Т’лан Имасс. Очите й се спряха на чувала до теломеца и забелязаха смътното излъчване на магия. Заклинание. „Собственото ми заклинание.“ Сега си спомни: жест на състрадание, заклинание за… съхранение. „Това ли е изходът ми? Кълна се в Дъха на Гуглата, възможно ли е изобщо?“ Спомни си за Хеърлок, за неговото прехвърляне от умиращото тяло в един безжизнен… съсъд. „Шеденул, имай милост към нас…“

Магьосницата отстъпи крачка назад и отвори Лабиринта си. Виещата Тирска магия лумна около нея. Видя как Белурдан залитна назад. Изкрещя нещо, но тя не можа да го чуе. После той се хвърли към нея.

Тя съжали теломеца за фаталния му кураж и огънят зачерни света още докато разтваряше ръце да го прегърне.

Лорн пристъпи до Туул. Т’лан Имасс се беше обърнал на запад и напрежението, излъчващо се от него, беше почти видимо.

— Какво става? — попита тя, загледана към белия огнен фонтан, издигащ се над хоризонта. — Никога не съм виждала такова нещо.

— И аз — отвърна Туул. — Но е в границите на преградата, която издигнах около нас.

— Но това е невъзможно — отсече адюнктата.

— Да, невъзможно е да продължи толкова дълго. Източникът му трябваше да бъде погълнат почти мигновено. Но ето, че… — Т’лан Имасс млъкна.

Не беше и необходимо Туул да довършва фразата си. Огненият стълб продължаваше да бушува в нощното небе вече цял час. Звездите плуваха в мастиления мрак около него — вълшебен, шеметен вихър, извиращ сякаш от бездънен кладенец. Вятърът носеше миризма, от която на Лорн й прилоша.

— Можеш ли да познаеш Лабиринта, Туул?

— Лабиринти, адюнкта. Телланн, Тир, Денъл, Д’рисс, Теннес, Теломен Тоблакай, Старвалд Демелайн…

— Старвалд Демелайн? Какво, в името на Гуглата, е пък това?

— Древен.

— Мислех, че има само три Древни лабиринта. Това не е от тях.

— Три? Не, има много, адюнкта. И всички са породени от един, Старвалд Демелайн.

Лорн се загърна още по-плътно в наметалото си, без да откъсва очи от огнения стълб.

— Кой би могъл да постигне толкова силна магия?

— Имаше един… някога. Не са му останали поклонници, затова и него го няма вече. Нямам отговор на въпроса ти, адюнкта. — Имасецът се олюля, когато страховитият стълб разцъфна като огнено цвете и угасна. До ушите им стигна далечен тътен.

— Свърши — прошепна Лорн.

— Унищожен е — каза Туул. — Странно, източникът най-сетне бе унищожен. Но и нещо ново се роди. Усещам го. Ново присъствие.

Лорн опипа дръжката на меча си.

— Какво?

Туул сви рамене.

— Нещо ново. Бяга.

Беше ли това повод за тревога? Лорн се намръщи и се обърна към Т’лан Имасс, но той вече се връщаше към малкия им бивак. Адюнктата погледна отново към хоризонта на запад. Имаше някакъв облак, затулил звездите. Тя потръпна.

Време беше за сън. Имасецът щеше да остане да пази, тъй че нямаше защо да се притеснява от неканени гости. Денят бе изнурителен и тя бе изразходвала запасите си от вода; изпитваше слабост — необичайно за нея усещане. Лицето й помръкна още повече, когато тръгна към бивака. Туул, застанал неподвижен до пламъците, и напомни за появата си преди два дни. Огнените пламъци, затанцували по костения му шлем, отново отключиха в ума й нещо първично, а с него се върна и един дълбок и необясним страх от тъмнината. Тя пристъпи до имасеца.

— Огънят е живот — прошепна Лорн: фраза, сякаш изникнала от дълбините на инстинкта й.

Туул кимна.

— Животът е огън. С тези думи бе родена Първата империя. Империята на Имасс, империята на човечността. — Воинът се обърна към адюнктата. — Справи се добре, детето ми.

Сивата плащаница на пушека бе надвиснала неподвижно над Гората на Черния пес и на десетина левги на север от нея, когато Старата уморено се спусна към армията, вдигнала стан сред равнината Риви.

Палатките се изпъваха в прави редици, като спици от укрепения център, където се издигаше голям павилион, разлюлян от утринния вятър. Великият гарван се спусна точно към този център. В източния край на лагера се вееха знамената на Катлинския кон, зелени и сребристи, отличаващи наемническия контингент на главната армия на Каладън Бруд. Но много по-голяма част от струпаната тук войска бяха Тайст Андий — воините на Аномандър Рейк, обитателите на града на Лунния къс — високите им, загърнати в черно фигури се движеха като сенки между палатките.

Изровени в пръстта коловози водеха на север към леса: обози с продоволствие към окопите, държани преди от малазанците, но очертаващи сега предните линии на Бруд. Теглени от риви коли се тътреха в безкраен поток от продоволствие, фургони, натоварени с мъртви и ранени, се стичаха в мрачни притоци към лагера.

Старата се задави. От главната шатра кървеше магия и цапаше прашния въздух с подпухнало червения си цвят, цвета на Лабиринта Д’рисс, земната магия. На крилата й олекна и те живо забиха въздуха.

— Е-ех — въздъхна Старата. — Магия… — Великият гарван се понесе през невидими прегради и клопки, плъзна се над покрива на шатрата, изпърха няколко пъти и кацна пред входа.

Нямаше никакъв страж и платното беше издърпано назад и вързано за опорния стълб. Старата подскочи и влезе вътре.

Освен завесата в дъното, зад която бе поставен войнишки нар, в шатрата нямаше други отсеци. В средата беше поставена голяма маса, в чиято повърхност бяха врязани контурите на околните земи. С гръб към входа, над нея се беше надвесил един мъж. На гърба му бе окачен грамаден железен чук; въпреки големината и явната си тежина, оръжието изглеждаше почти като детска играчка на широките му мускулести плещи.

— Мудно, мудно — измърмори Старата, плесна с криле и кацна на масата.

Каладън Бруд изсумтя разсеяно.

— Усети ли магическия ураган снощи? — попита тя.

— Дали съм го усетил? Та ние го гледахме. Шаманите на Риви изглеждат малко притеснени, но нямат обяснения. Ще го обсъдим по-късно. Сега трябва да помисля.

Тя килна глава към картата.

— Западният фланг отстъпва в пълно безредие. Кой я командва тази баргастка сган?

— Ти кога прелетя над тях? — попита Бруд.

— Преди два дни. Видях, че е оцеляла едва една трета от първоначалните сили.

Бруд поклати глава.

— Джорик Острата пика, пет хиляди баргасти и седем Меча на Пурпурната гвардия са под командата му.

— Острата пика? — Старата се изсмя. — Самоуверен младок!

— Такъв си е, но баргастите му дадоха това име. Преди три дни му скочиха пет легиона от Златните моранти. Джорик се изтегли под прикритието на нощта и жертва две трети от армията си на изток и запад — баргастите му умеят да изчезват на места, където всякакво прикритие изглежда невъзможно. Вчера „изпадналата му в паника сган“ се обърна и се опря на Златните. Баргастите му се врязаха като клещи. Два морантски легиона бяха пометени, останалите се оттеглиха в леса, а половината им обоз остана пръснат из равнината.

Старата го изгледа с едно око.

— Планът на Джорик ли беше?

Бруд кимна.

— Той е от Пурпурната гвардия, въпреки че баргастите си го наричат със свое име. Млад е и дързък.

Гарванът огледа картата.

— А на изток? Какво става с Лисичия проход?

— Държи се — отвърна Бруд. — От другата страна са главно мобилизираните на Станис — воюват по принуда и са неудобен съюзник на Малаз. Ще видим колко струва Пурпурната гвардия след година, когато при Нисст слезе следващата вълна морски пехотинци на Малаз.

— Защо не ударят на север? — попита Старата. — Принц К’азз може да освободи Свободните градове до зимата.

— По тоя въпрос с принца сме се разбрали — каза Бруд. — Той ще стои там, където е.

— Защо? — настоя тя.

— Тактиката ни си е наша работа — изръмжа Бруд.

— Мнителен кучи син — измърмори Старата, подскочи и кацна в южния край на картата. — Я да те клъвна сега по най-слабата част. Между теб и Пейл няма нищо освен ривите. А из равнината са се раздвижили сили, за които дори ривските шамани не знаят нищо — но нашият воин не проявява особена загриженост. Защо ли е така?

— Свързах се с маговете на принц К’азз, както и с шаманите на Баргаст и Риви. Онова, което се роди в равнината, не е на ничия страна. Само е и е изплашено. Ривите вече са започнали да го издирват. Загрижен? Не, не от това. Все пак на юг стават много по-сериозни неща.

— И в центъра на всичко е Аномандър — изграчи Старата. — Плете заговор след заговор, пръска строшено стъкло по пътя на всеки. Не съм го виждала никога в по-добро настроение.

— Стига клюки. Носиш ли ми някакви новини?

— Разбира се, господарю. — Старата разкърши криле и въздъхна. Почеса се с клюн, схруска една бълха и я глътна. — Знам кой държи Въртящата се монета.

— Кой?

— Един младок, щастлив в невежеството си. Монетата се върти и показва едното или другото си лице на всички около него. Те си имат своя игра, но тя ще се слее с по-големи неща и така тънките нишки на Опонн ще въздействат в сфери, иначе недостъпни за влиянието на Шегаджиите.

— Какво знае Рейк?

— За това — много малко. Но ти знаеш много добре каква неприязън изпитва той към Опонн. Би пресякъл тези нишки, ако му се отвори възможност.

— Идиот — измърмори Бруд. Помисли малко, неподвижен като изваяние от камък и желязо, докато Старата газеше напред-назад по равнината Риви и дългите й черни нокти събаряха като домино дървените плочки, изобразяващи полкове и дивизии.

— Без Опонн силата на Рейк в момента е неоспорима — каза Бруд. — Надвиснал е над Даруджистан като облак и императрицата със сигурност ще изпрати нещо срещу него. Една такава битка ще…

— Ще сравни Даруджистан със земята — изграчи въодушевено Старата. — Дванайсетте пожара ще лумнат и ще хвръкнат Свободните градове като пепел, понесена от вятъра.

— Пренебрежението на Рейк към всичко, което е долу, вече много пъти ни кара да се препъваме и да падаме по очи в калта — каза Бруд. Погледна Старата и вдигна неокосмените си вежди. — Събаряш ми войските. Престани.

Старата спря да крачи и клекна на масата.

— Каладън Бруд — въздъхна тя — отново търси безкръвното решение. Рейк прибира прословутата монета, привлича набързо Опонн и нанизва Лорда и Дамата на хубавия си меч. Представи си хаоса, който би настъпил — една чудесна вълна, която може да събори богове и да потопи светове. — Явното й безочие я развесели.

— Млъкни, проклета птицо! Онзи, у когото е монетата, трябва да бъде опазен, след като Рейк е призовал маговете си.

— Но кой ще се опре на Тайст Андий? — попита го Старата. — Ти, Разбира се, нямаш намерение да оставиш кампанията си тук?

Бруд оголи острите си зъби в нагла усмивка.

— Ха, тук те хванах натясно. Добре. Трябва да си вземеш бележка, дърто. Не знаеш всичко. Не е приятно, нали?

— Ще понеса това изтезание, Бруд — изграчи Старата, — само от уважение към наглия ти нрав. Но не прекалявай. Кажи, кой тук все пак може да се опре на маговете на Рейк? Това е нещо, което трябва да знам. Вечните ти тайни. Как мога да бъда верен слуга на волята на господаря ми, след като той таи от мен толкова съдбоносна информация?

— Какво знаеш за Пурпурната гвардия? — попита Бруд.

— Малко — отвърна Старата. — Наемническа част, ползваща се с висока репутация. Какво имаш предвид?

— Попитай Тайст Андий на Рейк за тяхната преценка, гарго.

Перата на Старата настръхнаха.

— Гарго? Такива обиди няма да търпя! Напускам. Ще взема да се върна на Луната, че да спретна там едно списъче за Каладън Бруд, с толкова гнусни имена, че цели царства да оцапат.

— Заминавай тогава — усмихна се Бруд. — Добра работа свърши.

— Само да не беше Рейк по-хаплив и от тебе — рече Старата и подскочи към изхода, — щях да приложа шпионските си дарби върху теб, вместо върху него.

— Само още нещо, пиленце.

Тя спря на входа и килна глава.

Воинът отново беше насочил вниманието си към картата.

— Когато се озовеш над равнината Риви, далече на юг, виж що за сили се вихрят там. Но се пази. Нещо се мъти и вони.

В отговор Старата само се изкиска и си отлетя.

Бруд остана надвесен над картата, замислен. Стоя така неподвижно близо двайсет минути, след което излезе навън и огледа небето. От Старата нямаше и помен. Той изсумтя, обърна се и тръгна към най-близките палатки.

— Каллор! Къде си?

От една палатка излезе висок побелял мъж и бавно закрачи към Бруд.

— Златните са потънали в гората, командире. — Гласът му прозвуча гробовно, старите му безжизнени очи се впериха в очите на Бруд. — Буря се спуска от висините на Ледерон. Кворлите на Морант скоро ще връхлетят.

Бруд кимна.

— Оставям ти командването. Тръгвам за Лисичи проход.

Каллор повдигна вежда.

Бруд го изгледа и каза:

— Да не прекаляваме с удивлението. Хората ще вземат да си помислят, че не си толкова отегчен, колкото се правиш. Отивам да се срещна с принц К’азз.

Устните на Каллор се изкривиха в усмивка.

— Що за лудост е направил този път Джорик Острата пика?

— Никаква, доколкото знам — отвърна Бруд. — Престани да се заяждаш с момчето, Каллор. Последния път се оправи. Ти също си бил млад, нали?

Старият воин сви рамене.

— Последният успех на Джорик е повече на Господарката на късмета. Определено не беше продукт на гениалност.

— Няма да споря за това.

— Може ли да попитам, какъв е поводът да разговаряш лично с К’азз?

Бруд се огледа и изсумтя:

— Къде е проклетият ми кон все пак?

— Сигурно се е скрил — сухо отвърна Каллор. — Казват, че краката му се били скъсили под обемистата ти особа. Лично аз не съм убеден, че това е възможно, но може ли човек да спори с един кон?

— Трябват ми няколко души от хората на принца — каза Бруд и тръгна по пътеката между палатките. — По-точно — добави през рамо, — трябва ми Шестият меч на Пурпурната гвардия.

Загледан към отдалечаващия се Каладън Бруд, Каллор въздъхна.

— Пак ли Рейк, командире? По-добре се вслушай в съвета ми и го унищожи. Ще съжалиш, че не ме слушаш, Бруд. Предупреждавам те за сетен път.

Овъглената земя скърцаше под копитата на конете. Ток-младши погледна през рамо и капитан Паран му отвърна с мрачно кимване. Наближаваха мястото, където предната нощ бе лумнал огненият стълб.

Както бе обещал Ток, излизането от града се оказа проста работа — никой не ги спря и портите бяха оставени открехнати. Конете им наистина бяха уикска порода, стройни и с дълги крака; и макар ушите им да се изпъваха назад и да въртяха очи, те се държаха дисциплинирано.

Вятър нямаше и въздухът бе натежал от миризмата на сяра; тънък пласт пепел вече покриваше двамата конници. Обедното слънце над главите им бе като ярко излъскана медна тепсия. Ток спря коня си и изчака капитанът да го догони.

Паран изтри мръсната пот от челото си и намести шлема. Пелерината му тежеше. Той заслони очи с ръка и примижа. Отиваха точно към мястото, откъдето бе изригнал огненият стълб. Предната нощ го беше изплашила ужасно: нито той, нито Ток бяха виждали толкова опустошителен изблик на магия. Бяха се спрели на бивак на няколко левги оттук, но въпреки това усетиха лъхналия от далечния пожар зной. Сега, докато приближаваха, ужасът на Паран се усилваше.

И двамата мълчаха. На стотина крачки източно от тях се издигаше нещо като овъглен от мълния дървесен ствол, с един чворест почернял клон, изпънат към небето. Тревата в кръг от пет крачки около дървото беше непокътната. Единият край на този неопустошен от огнената стихия идеален кръг беше покрит с тъмно петно.

Паран смуши коня си натам и Ток го последва, след като откачи лъка си и го изпъна.

Колкото повече се приближаваха, толкова по-малко приличаше овъгленото нещо на дърво. Протягащият се нагоре „клон“ имаше сякаш познати очертания. Очите на Паран се присвиха още повече, после той изруга и пришпори коня си. Слисаният Ток изостана.

Щом наближи достатъчно, капитанът слезе от седлото и закрачи към вече ясно открояващите се две овъглени тела. Едното беше гигантско. И двете бяха изгорели до неузнаваемост, но Паран вече не хранеше илюзии кое е другото тяло. „Всичко, което се окаже близо до мен. Всичко, на което държа…“

— Татърсейл — промълви той и падна на колене.

Ток се приближи до него, но остана на коня — изправи се на стремената и заоглежда хоризонта. Малко след това слезе, бавно обиколи прегърнатите тела и се спря до тъмното петно, което бяха забелязали отдалече. Наведе се да го огледа.

Паран вдигна глава и се помъчи да задържи погледа си върху двете фигури. Ръката беше на великана. Огънят бе погълнал и двамата и беше овъглил почти цялата ръка, но дланта беше само леко опърлена. Той се взря в свитите пръсти и се зачуди какво ли спасение е потърсил великанът в мига на смъртта. „Свободата, която е смърт, свободата, която ми отказаха. Проклети богове. Проклети да са всички!“ Сетивата му бяха изтръпнали и мина време, докато реагира на вика на Ток.

Едва успя да се изправи. С мъка се приближи до клекналия Ток. На земята пред него лежеше разкъсан чувал от зебло.

— Следите започват от това — промълви озадачено Ток. Почеса се силно по раната и се изправи. — Водят на североизток.

Паран го погледна неразбиращо.

— Следи?

— Малки. Като на дете. Само дето…

— Само дето какво?

Спътникът му потръпна.

— Стъпалата са били повече кост. — Срещна неразбиращия поглед на капитана. — Все едно, че петите ги няма, изгнили са или са изгорели… не знам. Тук е станало нещо ужасно, капитане. Добре, че се е махнало нанякъде. Каквото и да е то.

Паран отново се обърна към двете сплетени фигури и потръпна. Вдигна ръка и покри лицето си.

— Това е Татърсейл.

— Знам. Съжалявам. Другият трябва да е теломският Върховен маг Белурдан. Няма кой друг да е. — Ток отново погледна съдрания чувал до краката си. — Поиска разрешение да дойде тук и да погребе Найтчил. — И добави тихо: — Не мисля, че Найтчил вече има нужда от погребение.

— Тайсхрен го е направил.

Нещо в гласа на капитана накара Ток да се обърне.

— Тайсхрен. И адюнктата. Татърсейл беше права. Иначе нямаше да я убият. Само че не е умряла лесно. При нея нищо не ставаше лесно. Лорн ми я отне, както ми е отнемала всичко.

— Капитане…

Ръката на Паран несъзнателно посегна към дръжката на меча.

— Много си позволява тази безсърдечна кучка! Ще й го върна един ден.

— Добре — изръмжа Ток. — Само умната.

Паран го погледна навъсено и каза:

— Да тръгваме, Ток-младши.

Ток погледна за последен път на североизток. „Това не е приключило“, каза си и потръпна. Под раната му се надигна ужасен болезнен сърбеж. Колкото и да се опитваше, нямаше да може да го потуши. И някакъв безформен огън лумна зад празната кухина на изваденото му око — нещо, което често изпитваше напоследък. Измърмори сърдито, отиде до коня си и го яхна.

Капитанът вече беше обърнал коня си и товарния кон на юг. Изгърбената му фигура красноречиво говореше какво се върти в ума му и Ток се зачуди дали не е сбъркал, че е тръгнал с него. После сви рамене и подхвърли на овъглените тела:

— Е, връщане няма, нали?

Равнината се простираше долу, загърната в мрак. Погледнеше ли на запад, Старата все още можеше да види залязващото слънце. Рееше се на най-високите ветрове и въздухът бе хапливо студен. Старата беше напуснала Каладън Бруд преди два дни и оттогава не бе зърнала никакви признаци на живот в пустеещите земи долу. Дори огромните стада бедерини бяха изчезнали.

Нощем сетивата на Старата бяха ограничени, макар че тъкмо в такава тъмнина можеше най-добре да забележи магия. Носеше се все на юг и оглеждаше с жаден поглед земите далече долу. Други от събратята й от Лунния къс редовно патрулираха над равнините в служба на Аномандър Рейк. Предстоеше й да види някой от тях, беше само въпрос на време. Видеше ли го, щеше да го попита дали са засичали наскоро някакъв източник на магия.

Бруд нямаше навика да преувеличава нещата. Ако тук ставаше нещо, което да му вгорчи живота, това нещо можеше да се окаже от съдбоносно значение и тя държеше да научи за него преди всеки друг.

В небето пред нея, може би на левга разстояние, блесна огън. Лумна за миг в зелени и сини цветове и изчезна. Старата се напрегна. Това бе някаква магия, макар никога да не беше виждала нещо подобно. Когато стигна мястото, където се бе появил огънят, въздухът около нея я обля, нажежен и влажен, с миризма на кости, която й напомни за… тя кривна глава… за изгорели пера.

Някъде напред се чу крясък, гневен и уплашен. Старата отвори клюн, за да му отвърне, но веднага го затвори. Беше сигурна, че извика някой от близките й, но по някаква причина изпита необходимост да замълчи. И тогава блесна ново огнено кълбо, този път достатъчно близо, за да види какво погълна огънят: Велик гарван.

Дъхът й излезе със съсък от клюна. В този кратък миг на ярка светлина беше видяла неколцина свои братя и сестри, които възвиха в небето пред нея и поеха на запад. Изплющя с криле и полетя косо към тях.

Когато чу изплашеното им пляскане от двете си страни, им извика:

— Деца мои! Насам, при Старата! Великата майка дойде!

Гарваните нададоха радостен грак и се струпаха около нея. Всички закрещяха наведнъж, надпреварваха се да й разкажат за случилото се, но Старата им изсъска и тутакси ги усмири.

— Чух между вас гласа на Гръм — каза тя. — Бъркам ли?

Един мъжкар се понесе към нея.

— Не бъркаш. Аз съм Гръм.

— Току-що дойдох от север, Гръм. Обясни ми какво стана тук.

— Смут — провлече с насмешка Гръм.

Старата прихна. Обичаше хубавите шеги.

— Как не! Разправяй, момко!

— Преди мръкване братовчедката Клъц засече блясък на магия долу из равнината. Усещането бе странно, но явно се беше отворил Лабиринт и нещо е излязло в равнината. Клъц ми каза за това и се спусна да огледа. Покривах я със сянката си отгоре и видях каквото тя видя. Мисля, че отново е приложено изкуството за преместване на душа.

— Така ли?

— По земята, току-що излязла от Лабиринт, крачеше малка кукла — обясни Гръм, — одушевена и обладана от голяма мощ. Когато куклата видя Клъц, махна към нея с ръка и тя избухна в пламъци. Оттогава съществото изчезна в Лабиринта и се появява само за да убие поредния от нас.

— Защо стоите тук? — скастри го Старата.

Гръм се изсмя.

— Искаме да разберем посоката му. Засега, изглежда, се движи на юг.

— Добре. След като това вече е потвърдено, напусни и вземи другите със себе си. Върнете се в Лунния къс и донеси на господаря ни.

— Както заповядаш. — Гръм сви криле и се гмурна надолу в нощния мрак. Изграчи и му отвърна хор от възбудени крясъци.

Старата изчака. Искаше да се увери, че всички са напуснали района, преди сама да поогледа. Нима тази кукла бе съществото, родено от огнения стълб? Едва ли. И що за магия прилагаше, та да не могат да я поемат Великите гарвани? Вкус на древност имаше във всичко това. Преместването на душа не беше просто заклинание дори в далечните времена, когато техниката му беше позната, не беше никак обичайно за чародеите. Твърде много бяха приказките за лудостта, причинена от преместването.

Може би тази кукла бе оцеляла от онези времена. Старата се замисли. Не, едва ли.

Долу в равнината лумна магия и бързо угасна. От мястото изскочи малка вълшебна сила и се понесе в бяг. „Ето там — помисли Старата, — там са отговорите на въпросите ми. Ще унищожаваш рожбите ми, така ли? Тъй безнаказано ли ще презреш Старата?“

Сви криле и се спусна надолу. Въздухът около нея засвири. Ореол от защитна магия я обкръжи и я затвори в смътното си кълбо тъкмо когато малката фигурка долу спря и погледна към небето. Старата смътно дочу налудничавия смях, който изригна високо към нея, а после куклата махна с ръка.

Силата, която я погълна, беше огромна, много над всичко, което бе очаквала. Защитата устоя, но стихията се стовари като юмруци по нея от всички страни. Тя изпищя от болка, завъртя се и започна да пропада. Трябваше да впрегне цялата си сила и воля, за да разпери пребитите си криле и да улови издигащото се нагоре въздушно течение. Погледна надолу и разбра, че куклата се е върнала в Лабиринта си, защото не се виждаше нищо магическо.

— М-да — въздъхна Старата. — Колко скъпо нещо е знанието! Древен Лабиринт, не ще и дума, най-древният от всички. Кой ли си играе с Хаоса? Не знаем. Но всичко се събира, събира се тук. — Намери друг поток, свърна по вятъра и продължи на юг. Ето това бе нещо, което Аномандър Рейк трябваше да узнае, нищо, че Каладън Бруд й бе наредил да държи в почти пълно неведение господаря на Тайст Андий. Рейк бе много по-добър, отколкото му го признаваше Бруд. — В разрухата например. — Старата се изсмя. — И в смъртта. Бива го за смърт.

Тя набра скорост и така и не забеляза мъртвешкото петно на земята долу, нито жената, застанала в центъра му. Все едно, магията там бездруго не беше кой знае каква.

Адюнкта Лорн клечеше до походното си одеяло и оглеждаше нощното небе.

— Туул, всичко това беше ли свързано с онова, на което станахме свидетели преди две нощи?

Т’лан Имасс поклати глава.

— Не мисля, адюнкта. Между другото, сегашното ме безпокои повече. Магьосничество е и преградата, която поставих около нас, изобщо не го спира.

— Как? — тихо попита тя.

— Има само една възможност, адюнкта. Древен, изгубен преди векове Лабиринт се е върнал при нас. Който и да е владетелят му, длъжни сме да приемем, че ни следи, и то преднамерено.

Лорн се надигна уморено, разкърши схванатия си гръб и прешлените й изпукаха.

— Миризмата му като на Сенкотрон ли е?

— Не.

— Тогава не приемам, че ни следи, Туул. — И се обърна към одеялото си.

Туул мълчаливо я загледа как си приготвя постелята.

— Адюнкта — заговори той по едно време, — този ловец, изглежда, е способен да прониква през защитите ми и така може да отвори портала на Лабиринта си точно зад нас, след като ни намери.

— Не се боя от магия — измърмори Лорн. — Остави ме да поспя.

Т’лан Имасс замълча, но продължи да гледа жената. Нощните часове се нижеха. Туул леко помръдна едва когато зората освети хоризонта на изток, след което отново се вцепени.

Лорн простена насън, обърна се по гръб и слънчевата светлина докосна лицето й. Тя отвори очи, примигна и замръзна. Бавно надигна глава и видя застаналия над нея Т’лан Имасс. А само на половин педя от гърлото й се полюшваше върхът на кремъчния меч на воина.

— Успехът — заговори Туул — изисква дисциплина, адюнкта. Предната нощ станахме свидетели на проява на Древна магия, избрала за свои жертви гарвани. Гарваните, адюнкта, не летят нощем. Може би си мислиш, че съчетанието на моите дарби с твоите ни осигурява безопасност. Но такава гаранция няма, адюнкта. — Т’лан Имасс прибра оръжието си и се отдръпна.

Лорн вдиша треперливо.

— Грешка — промълви тя, спря да се окашля и продължи: — Признавам, Туул. Благодаря, че ме предупреди да не прекалявам със самоувереността. — Надигна се. — Кажи ми, не ти ли се струва странно, че в тази уж пуста равнина на ривите се вихри такава дейност?

— Струпване — отвърна Туул. — Силата винаги привлича сила. Тази мисъл никак не е сложна, но ни убягваше на нас, имасците. — Древният воин извърна глава към адюнктата. — Убягва и на потомците ни. Джагътите добре разбираха опасността. Затова се отбягваха един-друг, живееха си сами и оставиха след себе си една рухнала в прах цивилизация. Форкрул Ассаил също я разбираха, макар да избраха друг път. Но странното, адюнкта, е, че от тези три народа-основатели тъкмо наследеното невежество на Имасс надживя вековете.

Лорн го зяпна.

— Това опит за шега ли беше, Туул?

Т’лан Имасс намести шлема си.

— Зависи от настроението, адюнкта.

Тя се изправи и тръгна да нагледа конете.

— С всеки ден ставаш все по-странен, Туул — промълви Лорн по-скоро на себе си, отколкото на имасеца. Спомни си първото, което бе видяла, щом отвори очи — проклетото същество и меча му. Колко дълго беше стоял така? Цяла нощ?

Адюнктата опипа внимателно рамото си. Оздравяваше бързо. Може би раната не беше чак толкова тежка, колкото си бе помислила отначало.

Докато оседлаваше коня си, хвърли поглед към Туул. Воинът стоеше неподвижно и я гледаше. Що за мисли можеха да занимават същество, живяло триста хиляди години? А дали имасците изобщо живееха? Преди да срещне Туул, беше мислила за тях общо взето като за немрящи, следователно без душа, просто плът, одухотворена от някаква външна сила. Но вече не беше толкова сигурна.

— Кажи ми, Туул, какво господства в мислите ти?

Имасецът сви рамене.

— Мисля за безсмислието, адюнкта.

— Всички ли имасци мислят за безсмислието?

— Не. Малцина мислят изобщо.

— Защо така?

Имасецът килна глава на една страна и я изгледа.

— Защото, адюнкта, е безсмислено.

— Да тръгваме, Туул. Губим време.

— Да, адюнкта.

Тя се качи на седлото, зачудена какво ли искаше да каже имасецът.