Лунните градини

20.

Мурильо отново се зачуди за изцерилата се рана на Ралик. Стигнал бе вече до заключението, че причината за това чудотворно изцеряване е прахта, дадена от Барук, която убиецът бе използвал за премахване на магии. Все пак Ралик беше изгубил доста кръв и щеше да му е нужно време, за да се възстанови — време, с каквото не разполагаха. Беше ли в състояние вече убиецът да се справи с Орр?

В отговор на собствения си въпрос опипа дръжката на рапирата на кръста си. После, закрачи по пустата улица през ниските валма мъгла, завихрили се като бели плащове на светлината на газовите фенери. До съмване имаше още цели два часа. Според обичая на Дару новогодишните празненства щяха да започнат с изгрева на слънцето и щяха да продължат през целия ден и цялата нощ.

Крачеше през смълчания град все едно, че беше последното живо същество, което още не бе избягало след всички смутове през изтеклата година и сега делеше света с призраци, останали от измрелите през годината. Петте бивни бяха отминали според древния цикъл и на тяхно място настъпваше Годината на Лунните сълзи. Мурильо се замисли над тези странни, тайнствени названия. Един огромен каменен диск в палатата „Величие“ показваше Вековния цикъл, като съобщаваше поредната година според движението на загадъчните му механизми.

Като дете си беше мислил, че колелото е магическо заради начина, по който се въртеше бавно с отминаването на годината и се изравняваше точно с настъпващата нова година по съмване, все едно дали в небето имаше облаци, или не. След това Мамът му беше обяснил, че колелото всъщност представлява механизъм, подарен на Даруджистан преди хиляда години от някакъв си Икариум. Мамът вярваше, че този Икариум трябва да е бил джагът по потекло. Според всички разкази беше яздил джагътски кон, а до него крачел трелл — ясно свидетелство според Мамът, прибавено към чудото на самото колело, тъй като за джагътите се знаеше, че били много изкусни в подобни изобретения.

Мурильо се замисли и за значението, което носеха имената на всяка година. Близката връзка на Петте бивни с Лунни сълзи съдържаше пророчество според Прорицателите. Бивните на глигана Теннерок се наричаха Омраза, Любов, Смях, Война и Сълзи. Кой ли бивен щеше да се окаже доминиращ през годината? Името на новата година предлагаше отговора. Мурильо сви рамене. Той самият гледаше скептично на подобна астрология. Как е могъл някой преди хиляда години — джагът или какъвто ще да е — да предскаже такива неща?

Все пак длъжен беше да признае, че имаше доста поводи за безпокойство. Пристигането на Лунния къс хвърляше на името на новата година по-различна светлина и той знаеше, че местните учени — особено онези, които се движеха в благородническите кръгове — бяха станали доста нервни и възбудени. Нищо общо с обичайното им покровителствено поведение.

Мурильо зави към хана и се сблъска с един нисък дебел човек в червено палто. Двамата изпъшкаха, а трите големи кутии, които носеше дебелият, паднаха между тях и съдържанието им се пръсна по каменната настилка.

— Ами да, самият Мурильо! Само Круппе може да се похвали с такъв късмет. Така няма да е нужно да те търся из тези влажни и тъмни улици, в които дори плъховете се свиват в сянката. Какво? Нещо случило ли се е, приятелю Мурильо?

Мурильо зяпна нещата, разпилели се в краката му, и бавно попита:

— Какви са тези неща, Круппе?

Круппе пристъпи напред и погледна намръщено трите майсторски изработени маски.

— Подаръци, Мурильо, разбира се. За тебе и за Ралик Ном. В края на краищата — той вдигна очи с блажена усмивка — за празненството на лейди Симтал се полагат най-фината изработка, най-изисканото въображение, съчетано с тънка иронична нотка. Не смяташ ли, че вкусът на Круппе е достатъчно изискан? Притеснен ли си?

— Тоя път няма да ме изиграеш — изръмжа Мурильо. — Първо на първо, маските са три, не две.

— О, да! — отвърна Круппе и се наведе да вдигне едната. Отри пръските кал от боядисаното лице. — Тази е на самия Круппе. Добър избор, заявява Круппе с известна доза апломб.

Мурильо го изгледа твърдо.

— Ти няма да дойдеш, Круппе.

— Е, ама разбира се, че Круппе ще присъства! Нима смяташ, че лейди Симтал изобщо ще се покаже, ако нейният стар познат, Круппе Първи, не присъства? Ами че тя ще потъне от срам!

— Проклятие, Круппе, ти дори не си срещал Симтал!

— Това не издържа на аргумента на Круппе, приятелю Мурильо, драги. Круппе е запознат със съществуванието на Симтал от много години. Тази връзка е още по-силна, да не кажем чиста, с това, че нито тя познава Круппе, нито Круппе — нея. И като последен аргумент, предназначен да сложи край на настоящата дискусия… — Той измъкна от ръкава си пергаментен свитък, завързан със синя копринена лентичка, — поканата до Круппе, подписана лично от дамата.

Мурильо посегна да я грабне, но Круппе ловко я прибра в ръкава си.

— Ралик ще те убие — изръмжа Мурильо.

— Глупости. — Круппе постави маската на лицето си. — Как изобщо ще познае младежът Круппе?

Мурильо огледа закръгленото му тяло, изтърканото червено палто, оръфаните ръкави и късите мазни къдрици по темето му и въздъхна.

— Добре де, все едно.

— Чудесно — каза Круппе. — А сега, моля те, приеми тези две маски, щедър подарък от вашия приятел Круппе. Спестихме си път и няма да се наложи да се донесе едно много тайно съобщение на Барук, за което не трябва да се споменава обаче. — Той прибра маската си в кутията й, обърна се и загледа небето на изток. — Е, хайде да ходим при оня наш алхимик, тогаз. Лека ти нощ, приятелю…

— Чакай малко — каза Мурильо, сграбчи Круппе за ръкава и го извърна към себе си. — Да си виждал Кол?

— Ами да, разбира се. Кол спи дълбок съживителен сън след големите си несгоди. Магически е бил изцерен, казва Сълти. От някакъв странник, при това. А пък самия Кол го довел друг странник, който намерил трети странник, който на свой ред довел пети странник в компанията на странника, който изцерил Кол. И тъй нататък, приятелю Мурильо. Странни работи, м-да. Е, Круппе трябва да тръгва веч. Довиждане, приятелю…

— Още не — изръмжа Мурильо и се огледа. Улицата беше пуста. Той се наведе към приятеля си. — Разбрах някои неща, Круппе. Трошача на кръгове, който се свърза с мен, подреди всичко в главата ми. Знам кой си.

— Аааай! — извика Круппе и се дръпна. — Е, няма да го отричам тогаз! Истина е, Мурильо, Круппе е самата лейди Симтал, хитро предрешена.

— А, тоя път не! Няма да ме разсееш. Ти си Змиорката, Круппе. Цялото това дърдорене, тая история с потящото се кротко мишле е само игра, нали? Сложил си половината град в джоба си, Змиорко.

Ококорил очи, Круппе измъкна кърпата си от ръкава и отри чело. После я усука да изцеди потта; по камъните закапаха капки, потекоха като истински порой.

Мурильо се изсмя.

— Само без фокуси, Круппе. Познаваме се не от вчера, нали? Виждал съм те да правиш магии. Всички изигра, но не и мен. Няма обаче да кажа на никого. За това не се безпокой. — Той се усмихна. — Макар че, ако не си го признаеш веднага, може и да се ядосам.

Круппе въздъхна и прибра кърпата в ръкава си.

— Ядосването е нежелателно — каза той, махна с ръка и размърда пръсти.

Мурильо примигна замаян. Потърка челото си и се намръщи. За какво си бяха говорили току-що? Едва ли за нещо много важно.

— Благодаря ти за маските, приятелю. Сигурен съм, че ще свършат работа. — После се намръщи. Какви ги говореше? Не беше дори ядосан, че Круппе се е досетил за всичко; нито че дебелият дребосък щеше да присъства на празненството. Колко странно! — Хубаво е, че Кол е добре, нали? Е — изломоти той, — я да се връщам аз да видя как е Ралик.

Круппе се усмихна и кимна.

— Сбогом до празненството, тогаз, Мурильо, най-добър и най-скъп приятел на Круппе.

— Лека нощ — отвърна Мурильо, обърна се и тръгна натам, откъдето бе дошъл. Трябваше да се наспи. Всички тези безсънни нощи го бяха изтощили. Това беше проблемът. — Разбира се — измърмори си той и продължи.

Барук гледаше изпъналия се в креслото срещу него Тайст Андий с помръкнало лице.

— Не мисля, че идеята е много добра, Рейк.

Лордът вдигна вежди.

— Доколкото разбирам от тези неща, събитията изискват носене на маски — каза той с лека усмивка. — Боиш се, че имам лош вкус ли?

— Не се съмнявам, че костюмът ти ще е подходящ — сопна се Барук. — Особено ако избереш костюм на пълководец Тайст Андий. Това, което ме безпокои, е Съветът. Те не са глупаци.

— Щях да се изненадам, ако бяха — каза Рейк. — Всъщност бих се радвал, ако ми посочиш умниците. Не допускам, че ще опровергаеш подозрението ми, че в Съвета има такива, които се стремят да отъпчат пътя на императрицата — срещу определена цена, разбира се. Благородници, замесени в едрата търговия, на които лигите им текат при перспективата за имперския пазар. Греша ли, Барук?

— Не — призна тихо алхимикът. — Но това го държим под контрол.

— Ах, да. Което ми напомня за другата причина да искам да присъствам на това празненство у лейди Симтал. Както каза, най-силните фигури на града ще бъдат там. Предполагам, това включва и маговете във вашия Т’орруд Кабал?

— Някои ще присъстват — отстъпи Барук. — Но съм длъжен да те предупредя, Аномандър Рейк, вашите битки с Гилдията на убийците накараха мнозина от тях да се разкаят за нашия съюз. Най-малкото няма да се зарадват на присъствието ти.

Рейк се усмихна отново.

— Дотолкова, че да разкрият своето тайно общество на членовете на Съвета? Едва ли. — Той стана с плавно движение от креслото си. — Все пак бих искал да присъствам на това празненство. Моят народ няма никакъв вкус към светски събития. Понякога това сурово ежедневие ми досажда.

Барук го изгледа съсредоточено.

— Подозираш, че ще има сливане, нали? Злокобно събиране на сили, като железни стружки, привлечени от магнит?

— При такова струпване на сила на едно място — призна Рейк, — напълно е възможно. Бих предпочел да съм подръка при подобни обстоятелства. — Очите му задържаха погледа на Барук, а цветът им преля от тъмнозелено в кехлибарено. — Освен това, ако събитието е наистина толкова популярно, колкото твърдиш, то агентите на империята в града ще знаят за него. Ако пожелаят да изтръгнат сърцето на Даруджистан, едва ли ще им се удаде по-удобна възможност.

Барук едва потисна трепета си.

— Наети са допълнителни стражи, разбира се. Ако имперският Нокът реши да нанесе удар, ще им се наложи да се оправят и с маговете на Т’орруд. — Помисли малко, след което кимна уморено. — Добре, Рейк. Симтал ще те приеме като мой гост. Подходящо ли ще е маскарадното облекло, което ще носиш?

— Естествено.

Барук стана и отиде до прозореца. Небето отвън беше изсветляло.

— Е, започва се — прошепна той.

— Какво се започва?

— Новата година — отвърна алхимикът. — Петте бивни отминаха. Зората, която виждаш, бележи раждането на Годината на Лунните сълзи.

Лорд Аномандър Рейк се вцепени.

Барук забеляза това и добави:

— Съвпадението наистина е необичайно, макар че аз не бих му придавал чак толкова тежест. Имената са измислени преди цяло хилядолетие от един гост в тези земи.

Рейк заговори; гласът му беше хриплив шепот.

— Даровете на Икариум. Стилът ми е познат. Пет бивни, Лунни сълзи… Колелото е негово, нали?

Отворил широко очи, Барук го гледаше изненадано. Десетина въпроса се заборичкаха в ума му да бъдат изречени първи, но лордът продължи:

— За в бъдеще бих ви посъветвал да се вслушвате в даровете на Икариум — във всички. Хиляда години не са чак толкова много време, алхимико. Не са чак толкова много. Икариум ме посети за последен път преди осемстотин години, в компанията на трелла Маппо и Озрик — или Оссерк, както го наричат местните му поклонници. — Рейк се усмихна горчиво. — Двамата с Озрик влязохме в спор, доколкото помня, и Бруд едва успя да ни разтърве. Стар спор имахме… — Бадемовите му очи станаха сиви и той замълча, потънал в спомени.

На вратата се почука и двамата се обърнаха. Роалд влезе и се поклони.

— Господарю Барук, Мамът се е събудил и изглежда отпочинал. Освен това вашият агент Круппе е донесъл устно съобщение. Изразява съжалението си, че не може да ви го предаде лично. Желаете ли да го получите сега?

— Да — каза Барук.

Роалд се поклони отново.

— Змиорката ще се свърже с вас довечера. На празненството на лейди Симтал. Змиорката освен това намира възможността за споделяне на информация за интригуваща. Това е всичко.

Барук засия.

— Великолепно.

— Да доведа ли Мамът, господарю?

— Стига да е във форма.

— Във форма е. Един момент. — Роалд излезе.

Алхимикът се усмихна.

— Както казах — засмя се той, — всички ще са там, а в този случай „всички“ е подходящ израз. — Забеляза неразбиращата физиономия на Рейк и се усмихна още по-широко. — Змиорката, милорд. Супершпионинът на Даруджистан, фигурата без лице.

— Маскирано лице — припомни му Тайст Андий.

— Ако подозренията ми се окажат верни — каза Барук, — маската с нищо няма да помогне на Змиорката.

Вратата отново се отвори и на прага се появи Мамът — в отлична форма и изпълнен с енергия, поне външно. Той кимна на Барук.

— Изтеглянето се оказа по-лесно, отколкото си представях — заяви той без предисловия. Ясният му поглед се спря на Аномандър Рейк, той се усмихна и се поклони. — Много ми е приятно. С нетърпение очаквах тази среща още от деня, в който Барук ни уведоми за предложението за съюз.

Рейк учудено погледна Барук.

— Мамът е един от членовете на Т’орруд Кабал — поясни алхимикът и отново се обърна към стареца. — Бяхме много притеснени, приятелю, с тези Древни магии, разиграли се около гробницата.

— Впримчен бях за известно време — призна Мамът, — но само в най-крайните очертания на влиянието на Омтоуз Феллак. Кроткото наблюдение се оказа подходящ курс, след като онзи, който се е раздвижил вътре, не ме забеляза.

— С колко време разполагаме? — попита твърдо Барук.

— Два, може би три дни. Дори за Джагътския тиран е нужно усилие, за да измине обратния път към живота. — Очите на Мамът се спряха на полицата. — Ах, вашата гарафа с вино е пълна и чака, както обикновено. Чудесно. — Той отиде при камината. — Случайно да сте чули нещо за моя племенник?

Барук се намръщи.

— Не. А трябваше ли? Последния път, когато го видях, детето беше, на колко, на пет години някъде?

— Ммм — каза Мамът, след като си напълни чаша с вино и отпи.

— Ами, Крокъс поотрасна малко оттогава, мога да ви уверя. Надявам се, че е добре. Той беше…

Барук вдигна ръка и залитна крачка напред.

— Какво? — попита той, изведнъж обзет от страх. — Как се казва? Крокъс? Крокъс! — Алхимикът се удари по челото. — Ах, какъв глупак съм!

Лицето на Мамът се набръчка в мъдра старческа усмивка.

— О, имате предвид онова нещо с Монетодържача, нали?

На лицето на Барук се изписа стъписване.

— Ти си знаел?

Застанал отстрани и приковал Мамът с въгленочерни очи, Рейк заговори със странно равен тон:

— Мамът, извинете ме за прекъсването. Вие ще присъствате ли на празненството на лейди Симтал?

Старецът кимна.

— Разбира се.

— Добре — каза Рейк и извади кожените ръкавици от колана си.

— Ще си поговорим тогава.

На Барук не му остана време да помисли за внезапното тръгване на Рейк. И това бе първата му грешка през този ден.

Една жена с обръсната глава и развята след нея дълга роба тичаше с писъци от портите и от едната й ръка се вееше дълга ивица кафява кожа. Адюнкта Лорн отстъпи, за да може жрицата да мине, и загледа как жената се гмурна в тълпата зад нея. Празникът се беше разпрострял извън крепостните стени на Даруджистан и главната улица на Уори гъмжеше от хора, през които трябваше да си пробива път към портата.

Тя потърка разсеяно раната от рапирата в рамото си. Пътуването й в гробницата, изглежда, беше забавило изцеряването й и в раната беше заседнала болка, студена като леда в тунела на гробницата. Лорн изгледа двамата стражи, застанали пред портата, и предпазливо се приближи към тях.

Като че ли само единият й обърна някакво внимание, а и той само й хвърли бегъл поглед, след което отново насочи вниманието си към тълпата, прииждаща от Уори. Лорн влезе в града незабелязана, просто като поредния пътник, дошъл за пролетния празник. Веднага след портата булевардът се раздвои около нисък хълм, на чието било се виждаше полусрутен храм и кула. Вдясно от него се издигаше друг хълм, очевидно градска градина с широките стъпала, изкачващи се до върха, обрасъл с дървета и окичен с многобройни фетиши и знамена, завързани по клоните на дърветата и по стълбовете на газовите фенери.

Усетът на Лорн за тези, които търсеше, беше силен и безпогрешен. Сержант Уискиджак и неговият взвод се намираха някъде зад вътрешната крепостна стена. Лорн закрачи през прииждащите тълпи; едната й ръка бе до меча, другата разтриваше подпухналата зачервена плът около раната.

Стражът при портата на Уори се отдръпна от стената, на която се беше облегнал, и направи бавен кръг по каменните плочи. Спря, намести островърхия шлем на главата си и отпусна каишката с една дупка.

Другият страж, по-възрастен, кривокрак и нисък, се приближи.

— Тези глупаци, прииждащи по пътя, те притесняват, нали? — попита той с усмивка, която показа повече дупки, отколкото зъби.

Първият се озърна към портала.

— Преди няколко години за малко щяло да има безредици.

— Бях тук — каза старият, загледан в камъните. — Наложи се да извадим оръжията, да пуснем малко кръв. Побягнаха като стадо и не мисля, че са забравили урока. На твое място не бих се тревожил толкова. Това май не ти е обичайният наряд, а?

— Не. Замествам един приятел.

— Е, затова са приятелите, нали? Къде пазиш обикновено?

— От полунощ до третата камбана на Деспотския барбикан — отвърна Трошачът на кръгове. И намести отново шлема си; надяваше се, че невидимите „приятелски“ очи са забелязали сигнала. Жената, преминала през портата само преди няколко минути, отговаряше съвсем точно на описанието на Змиорката. Трошачът на кръгове знаеше, че не е сбъркал.

Приличаше на наемник и се опитваше да скрие петната кръв от рана на рамото си. Беше я огледал само за миг. Годините практика обаче правеха този миг съвсем достатъчен. Погледът му беше уловил всичко, за което пратеникът на Змиорката му бе поръчал да гледа.

— Тоя пост е отвратителен — каза старият до него, обърна се и погледна с присвити очи към Деспотския парк. — А съм тук още от зори. — Поклати глава. — Кучите му синове здравата ни товарят напоследък, и то когато градът гъмжи от имперски шпиони и други такива.

— От лошо по-лошо става — съгласи се Трошачът на кръгове.

— Аз съм тука вече три часа и отгоре, ама да ме пуснат за малко да се видя с жена си и децата на празника? — Старият се изплю отново. — Няма начин. Берът трябва да стърчи и да гледа как разни лентяи си правят кефа в някое скапано имение.

Трошачът на кръгове затаи дъх, после въздъхна.

— Празненството на лейди Симтал, нали?

— Точно тъй. Скапаните съветници ще ми се дуят наоколо. А мен краката ми се подуха да стърча тука като някоя скапана статуя.

„Това му се вика късмет“, усмихна се на себе си Трошачът на кръгове. Следващият пост на спътника му беше точно там, където го искаше Змиорката. Нещо повече, старият се оплакваше от този наряд.

— Е, тия статуи им трябват на тях. С тях се чувстват по-сигурни. — Пристъпи към Берът. — Не каза ли на сержанта, че краката ти са подути?

— Какъв смисъл? — оплака се Берът. — Той само дава заповедите и нищо не го интересува.

Трошачът на кръгове се загледа към улицата, все едно че премисляше нещо, после сложи ръка на рамото на стария страж и го погледна в очите.

— Виж, аз семейство нямам. За мен тоя ден си е като всеки друг. Ще го изкарам вместо теб, Берът. Другия път, като поискам почивка, обаче ще ми го върнеш.

Очите на стария мъж светнаха от искрена радост.

— Нерруз да те благослови — рече той и се ухили. — Готово, приятел. Ей, та аз дори името ти не знам.

Трошачът на кръгове се усмихна и му го каза.

Веселието се вихреше повече по улиците, затова кръчмата на Куип беше почти празна. Адюнкта Лорн спря за миг на прага. До слуха й достигнаха няколко гласа и трополене на дървени карти.

Тя пристъпи в ниското помещение. От ъгъла я изгледа някаква раздърпана жена. До отсрещната стена имаше маса, на която седяха трима души. На светлината на лампата сред локвичките разлята бира проблясваха древни монети. Мъжете държаха карти.

Мъжът с гръб към стената, с обгоряла кожена шапка на главата, вдигна очи, срещна погледа на Лорн и й махна към празния стол.

— Заповядайте, адюнкта. Елате да се включите в играта.

Лорн примигна и скри стъписването си, като сви рамене.

— Не играя на комар. — И седна на паянтовия стол.

Мъжът огледа картите си.

— Нямах предвид това.

Тоя, дето седеше вляво от него, измърмори:

— Хедж има предвид нова игра.

Тя се обърна и го изгледа. Мършав, нисък и със здрави китки.

— А твоето име, боец? — попита тихо Лорн.

— Фидлър. Тоя, дето губи в момента, е Малът. Очаквахме ви.

— Разбрах — сухо каза Лорн и отпусна гръб в стола. — Разузнаването ви ме впечатли, господа. Сержантът да е наблизо?

— Обикаля по задачи — каза Фидлър. — След десетина минути трябва да се появи. Взели сме задната стая в тоя миши капан. Точно срещу вътрешната стена.

Хедж добави:

— Двамата с Фид я прокопахме проклетата стена, цели седем стъпки е дебела в основата. Има една изоставена къща откъм страната на Дару. — Ухили се. — Това ни е задната врата.

— Значи вие сте сапьорите. А Малът? Той е лечителят, нали?

Малът кимна, без да откъсва поглед от картите си.

— Айде, Фидлър. Играта е твоя. Да ти чуем следващото правило.

Фидлър се наведе над масата.

— Рицарят на дома Мрак е козът — рече той. — Той отваря също така. Освен ако не държиш Девата на Смърт. Ако я имаш, можеш да отвориш с половин миза и да удвоиш, ако спечелиш ръката.

Малът тресна на масата Девата на Смърт и подхвърли една монета.

— Давай да я извъртим тогаз.

Лорн се загледа в странната игра. Тези мъже използваха Драконова колода. Смайващо. Фидлър измисляше правилата в хода на самата игра и въпреки това тя виждаше как картите се подреждат в шаблон върху масата. Веждите й се свъсиха замислено.

— Пускаш Хрътката да тръгне — каза Фидлър и посочи последната карта, поставена от Малът на масата. — Рицарят на Мрака е близо, усещам го.

— А тая скапана Дева на Смъртта за к’во беше? — измърмори лечителят.

— Тя е стиснала зъби. Виж, Въжето е извън картинката, нали? — Фидлър сложи още една карта на масата. — А това е самото копеле Драконът, мечът му дими и е черен като безлунна нощ. Ей затуй офейка Хрътката.

— Чакай малко — извика Хедж и тресна една карта върху Рицаря на Мрака. — Каза, че Капитанът на Светлината се надига, нали?

Фидлър изгледа съсредоточено подредената фигура.

— Той е прав, Малът. Двамата автоматично слагаме по две монети. Тоя Капитан вече танцува над сянката на Рицаря…

— Извинете — каза високо Лорн. Тримата я погледнаха. — Ти Талант ли си, Фидлър? Редно ли е да използвате Колодата?

Фидлър се намръщи.

— Не е ваша работа, адюнкта. Ние от години си играем това и никой не ни е замерил с кама досега. Ако искате да се включите, просто кажете. Ето, давам ви първа карта.

И докато успее да възрази, той постави карта пред нея, с лице нагоре. Тя зяпна рисунката.

— Е, не е ли странно? — отбеляза Фидлър. — Тронът, обърнат. Дължите ни по десет жълтици на всеки — едногодишната заплата на всички ни, адско съвпадение.

Хедж изсумтя.

— Освен това е и имперското обезщетение, дето го плащат, когато се потвърди, че някой от нас е умрял. Много благодаря, Фид.

— Взимай си парите и млъквай — скастри го Фидлър. — Още не сме умрели.

— Ама аз имам още една карта — каза Малът.

Фидлър завъртя очи.

— Добре де, дай да я видим проклетата ти карта.

Лечителят я постави на масата.

— Глобус. — Фидлър се изсмя. — Вярна преценка и справедливост. Ей това му се вика край на тая игра.

Лорн усети нечие присъствие зад гърба си. Обърна се бавно и видя застаналия зад нея брадат мъж. Спокойните му сиви очи задържаха погледа й.

— Аз съм Уискиджак — каза тихо брадатият. — Добро утро, адюнкта, и добре сте дошла в Даруджистан. — Дръпна един стол и седна до Хедж. — Искате доклад, нали? Продължаваме опитите да се свържем с Гилдията на убийците. Минирането е приключило, чакаме заповед. Досега сме загубили един член на взвода. С други думи — извадихме адски късмет дотук. В града има Тайст Андий, търсят ни да ни избият.

— Кого сте изгубили, сержант? — попита Лорн.

— Новобранката. Сори се казваше.

— Умряла?

— Липсва вече от няколко дни.

Лорн стисна зъби, за да не изругае.

— Значи не сте сигурен дали е умряла?

— Не. Това проблем ли е, адюнкта? Тя беше новачка. Дори стражата да я е спипала, почти нищо не би могла да им издаде. Освен това не сме чули нищо такова. По-вероятно е да са я очистили в някоя задна улица — вряхме се в какви ли не миши дупки, за да намерим местните убийци. — Той сви рамене. — Риск като всеки друг, нищо повече.

— Сори беше шпионин — обясни Лорн. — При това много добър, сержант. Можете да сте сигурен, че не я е убил уличен разбойник. Не. Тя не е умряла. Крие се, защото знае, че ще дойда да я потърся. От три години съм по следите й. Искам я.

— Ако бяхте намекнали за всичко това — изсумтя Уискиджак, — можехме да го уредим, адюнкта. Но вие сте го затаили за себе си, сега се оправяйте сама. — Изгледа я твърдо. — Все едно дали ще се свържем с Гилдията, или не, ще взривим мините преди да съмне и се махаме оттук.

Лорн се стегна.

— Аз съм адюнкта на императрицата, сержант. От този момент мисията ви е под мое ръководство. Всички тези глупости с независимите ви действия приключиха, ясно? — За миг й се стори, че зърна триумф в очите на мъжа. Но след секунда се увери, че не е нищо повече от очаквания гняв.

— Ясно, адюнкта — отвърна отсечено Уискиджак. — Какви са заповедите ви?

— Казвам ви го най-сериозно, сержант — предупреди тя. — И изобщо не ме интересува колко ви ядосва това. А сега предлагам да се оттеглим някъде, където ще сме по-насаме. — Стана. — Хората ви могат да останат тук.

Уискиджак също стана.

— Разбира се, адюнкта. Наели сме задната стая. Заповядайте.

Лорн опипа горното одеяло на леглото.

— Тук има кръв, сержант. — Обърна се и го изгледа.

— Един от хората ми се сбил с убиец-маг на Тайст Андий — отвърна той. — Ще се оправи.

— Версията е доста неправдоподобна, сержант. Всички Тайст Андий са с Каладън Бруд на север. — Очите й се ококориха невярващо. — Не искате да кажете, че Господарят на Лунния къс лично е напуснал крепостта си, нали? За какво? Да избива малазански шпиони? Хайде де!

Уискиджак се навъси.

— Ефрейтор Калам и взводният ми маг се сблъскаха по покривите с поне половин дузина Тайст Андий. Това, че хората ми оцеляха, прави твърде неправдоподобно присъствието на Лунния господар наоколо, нали, адюнкта? Но нека съберем фактите. Луната застава на място малко по на юг от града. Господарят й сключва съюз с владетелите на Даруджистан и първата им задача е да очистят местната Гилдия на убийците. Защо? За да не могат хора като нас да се свържат с тях и да им предложат сделка. И дотук всичко върви според замисъла им.

Лорн помисли известно време и каза:

— Добре, щом не можете да се свържете с Гилдията, защо не извършите убийствата сами? Вашият ефрейтор Калам се броеше за един от най-добрите в Нокътя, преди да бъде… освободен. Защо не се е заел с градските управители?

Мъжът скръсти ръце на гърдите си и се облегна до вратата.

— Обмислихме и това, адюнкта. И сме на една крачка пред вас. В момента един от хората ми преговаря да ни наемат като частна охрана за едно празненство на благородници тази вечер. Очаква се да присъстват всички по-важни особи — членове на Съвета, Върховни магове, магистрати. Сапьорите ми разполагат с достатъчно останали муниции, които да направят това празненство незабравимо за дълго време.

Лорн се постара да преодолее нарастващото чувство на безсилие. Колкото и да се канеше да поеме нещата под свой контрол, Уискиджак до този момент като че ли се справяше чудесно, предвид обстоятелствата. Подозираше, че самата тя едва ли щеше да се справи по-добре, макар все още да се съмняваше в тази история за Тайст Андий.

— От къде на къде — попита накрая тя — едно имение ще наема за охрана банда чужденци?

— О, ще има и градски войници. Но никой от тях не е баргаст. — Уискиджак се усмихна цинично. — Гъделичка, адюнкта. На благородниците лигите им текат. Вижте, един едър татуиран варварин им се мръщи от високо. Възбуждащо, нали? — Той сви рамене. — Рисковано е, но рискът си струва да се поеме. Освен ако, разбира се, нямате по-добра идея, адюнкта.

Тя долови предизвикателството в тона му. Ако беше помислила по-рано, щеше да съобрази, че титлата й не може да сплаши този човек. Беше стоял до Дасем Ълтър, обсъждал бе тактика с Меча на империята в разгара на битката. И изглежда, понижението в сержант не беше прекършило този мъж — това поне беше разбрала от мнението на войската в Пейл за Мостоваците. Нямаше да се поколебае да оспори всяка нейна заповед, ако намереше основание.

— Планът ви е добър — заяви тя. — Кое е имението?

— На някаква жена, казва се лейди Симтал. Фамилното име не знам, но изглежда, всички тук я познават. Разправят, че била голяма хубавица, с влияние в Градския съвет.

— Добре — каза Лорн и оправи наметалото си. — Ще се върна след два часа, сержант. Трябва да уредя и някои други неща. Гледайте всичко да е готово — в това число и процедурата с взривовете. Ако не ви наемат, трябва да измислим друг начин да се явим на това празненство. — Тръгна към вратата, без да го гледа.

— Адюнкта?

Лорн се обърна.

Уискиджак отиде до задната стена и дръпна опърпаната завеса.

— Този тунел излиза в друга къща. Оттам можете да излезете в квартал Дару.

— Не е необходимо. — Снизходителният му тон я подразни.

Веднага щом тя излезе, Бързия Бен се измъкна от тунела и измърмори:

— По дяволите, сержант! За малко щеше да ми я натресеш!

— Няма начин — отбеляза Уискиджак. — Всъщност постарах се да я откажа. Нещо от Калам?

Бързия Бен закрачи из малкото помещение.

— Все още не. Но скоро ще му се изчерпи търпението. — Обърна се към сержанта. — Е? Мислиш ли, че е изиграна?

— Изиграна? — Уискиджак се изсмя. — Сбъркахме я.

— Паран каза, че може да изтърве нещо. Изтърва ли?

— Все още не.

— Става напечено, сержант, кълна се в Гуглата.

Другата врата се отвори и влезе Тротс, озъбен в нещо средно между усмивка и гримаса.

— Успя ли? — попита Уискиджак.

Тротс кимна.

Беше късен следобед. Крокъс и Апсалар чакаха на площадката на кулата. От време на време надничаха от ръба, за да видят уличните празненства. В тълпите долу се долавяше нещо налудничаво, сякаш танцуваха и се смееха на ръба на отчаянието. Въпреки радостта от настъпващата пролет, сянката на империята Малазан бе надвиснала над всичко. Всъщност, с висящия на юг Лунен къс, мястото на Даруджистан между двете велики сили беше явно за всички.

— Странно — измърмори Крокъс, загледан в движещите се като кипнали реки по улиците човешки тълпи, — Даруджистан изглежда някак смален. Почти незабележим.

— На мен ми се струва огромен — каза Апсалар. — Един от най-големите градове, които съм виждала. Голям е колкото Унта, според мен.

Той я зяпна. Тя често казваше странни неща, които не подхождаха много на момиче от малко рибарско селце.

— Унта. Това е столицата на империята, нали?

Тя се намръщи и това сякаш малко я състари.

— Да. Само че никога не съм била там.

— Е как тогава можеш да знаеш колко е голяма?

— И аз не знам, Крокъс.

Обсебване, беше казал Кол. Две памети се сражаваха в ума на тази млада жена и войната между тях ставаше все по-тежка. Крокъс се зачуди дали най-после Мамът се е върнал. За миг почти съжали, че бяха избягали от Мийзи и Ирилта. Но побърза да насочи мислите си към това, което предстоеше. Седна на платформата и се облегна на ниската стена. И зяпна трупа на убиеца. Кръвта бе почерняла от горещото слънце. По пода до стълбището се виждаха засъхнали капки. Явно онзи, който го бе убил, също е бил ранен. И въпреки това Крокъс не се чувстваше в опасност тук, макар и да не знаеше защо.

Като за изоставена камбанария, това място бе станало свидетел на доста драми напоследък.

— Да се стъмни ли чакаме? — попита Апсалар.

Крокъс кимна.

— И тогава ще намерим тази Чалис?

— Точно така. Д’Арл ще бъдат на празненството на лейди Симтал. Сигурен съм. Имението има огромна градина, почти гора. Стига чак до задната градска стена. Влизането няма да е трудно.

— Но няма ли да те забележат?

— Ще съм облечен като крадец. Всички ще носят костюми. Освен това там ще има стотици хора. Може да ми отнеме час-два, но ще я намеря.

— И после?

— Ще измисля нещо — каза Крокъс.

Апсалар изпъна крака на камъните и скръсти ръце.

— А от мен се очаква да се крия в храстите, така ли?

Той сви рамене.

— Може би чичо Мамът ще е там. Тогава всичко ще се уреди наведнъж.

— Защо?

— Защото така каза Кол — сопна се Крокъс. Какво, да й обяснява, че е била обсебена кой знае от кого? — Ще измислим начин да те върнем вкъщи — обясни й той, вече по-кротко. — Ти това искаш, нали?

Тя кимна колебливо, сякаш вече не беше много сигурна.

— Татко ми липсва.

Прозвуча му, сякаш се опитваше сама да се убеди. Беше я погледнал, когато пристигнаха, и си беше казал: „Защо не?“. И трябваше да си признае, че компанията й никак не беше неприятна. Като изключим въпросите й, разбира се. Ами той самият как ли щеше да се чувства в нейното положение — да се събуди на хиляди левги от дома? Щеше да е ужасно. Щеше ли да се владее толкова добре като нея?

— С мен всичко е наред — увери го тя. — Все едно, че нещо вътре в мен държи нещата. Не мога да ти го обясня по-добре, но все едно, че е някакъв гладък черен камък. Здрав и топъл, и всеки път, когато се изплаша, той ме сдържа. И всичко отново изглежда наред. — И добави: — Съжалявам. Не исках да те отвличам.

— Няма нищо.

От сенките на стълбището Серрат огледа двете фигури горе. Стига! Беше разтворила своя лабиринт Куралд Галайн в защита и се обгръщаше с магически прегради. Край с тези невидими врагове. Ако я искаха, трябваше да се покажат. И тогава щеше да ги убие. А колкото до Монетодържача и момичето, нима се надяваха, че ще се спасят точно тук, на тази кула?

Извади двете си ками и се приготви за нападение. Откъм гърба я пазеха десетина прегради, все по стълбището. Всякакъв подстъп оттам беше невъзможен.

Два остри върха се опряха в тялото й — единият под брадичката й, а другият — под плешката. Тайст Андий замръзна. И чу глас в ухото си — глас, който позна.

— Предай на Рейк това предупреждение, Серрат. Той ще го получи само веднъж, както и ти. Монетодържача не може да пострада. Игрите свършиха. Опитай се още веднъж и ще умреш.

— Кучи син! — избухна тя. — Гневът на господаря ми…

— Ще е напразен. И двамата знаем кой праща това съобщение, нали? И, както много добре знае Рейк, той не е далече като някога. — Острието под брадичката й се отдръпна леко, за да я остави да кимне, после се върна на мястото си. — Добре. Предай му значи това съобщение и се надявай повече да не се срещнем.

— Това няма да го забравя — закани се Серрат, разтреперана от гняв.

Отвърна й тих смях.

— Поздрави на Принца, Серрат. Занеси му ги от нашия общ приятел.

Камите се отдръпнаха. Серрат вдиша дълбоко и прибра оръжията си. Куралд Галайн изплющя и тя изчезна.

Откъм стълбището нещо изпука тихо и Крокъс подскочи и посегна към ножовете.

— Какво става? — промълви Апсалар.

— Шшшт. Чакай. — Усети как сърцето му тупти в гърдите. — Почнах да се стряскам и от сенки — рече той. — Все едно, скоро ще се махнем оттук.

Вятърът беше древен, носеше се през високата трева на степта под оловното небе — вятър, жадно връхлитащ срещу всичко живо, безумен и неукротим като звяр.

Усилието да догони ужасената си майка бе първият урок по власт за Раест. В стремежа си да наложи господството си, което щеше да оформи живота му, той съзря многобройните прояви на вятъра — едва доловимото ваене на камъка, траещо хиляди години, а също тъй и гневните му пориви, от които лесовете лягаха доземи — и реши, че най-му лежи на сърцето неумолимата мощ на виещия гневно в смъртна прокоба вятър.

Майката на Раест бе първата, избягала от неговото преднамерено трупане на сила. Отрекла се беше от него в лицето му, като провъзгласи Кръвния раздор — и така го беше пуснала на воля. Все едно му беше, че ритуалът я бе прекършил. Не беше важно. Той, който щеше да господства, трябваше отрано да се научи, че онези, които се противят на повелята му, трябва да се унищожават. Провалът беше цената, която трябваше да заплати тя, не той.

Джагътите се бояха от общността, за тях обществото бе рожденото място на тиранията — тирания на плътта или на духа, — ала Раест жадуваше за нея. Силата, която владееше, имаше нужда от поданици. Силата винаги е нещо съпоставимо, а той не можеше да властва, без да има подвластни.

Изпървом се стремеше да покори други от расата на Джагът, ала събратята му в повечето случаи или успяваха да избягат — или биваше принуден да ги убие. Такива борби носеха само временно удоволствие. Раест събираше около себе си зверове, подчиняваше на волята си дивата природа. Ала тя се гърчеше и гинеше под ярема му и в тази своя гибел намираше изход, на който той не можеше да се наложи. В гнева си Раест подлагаше земята на опустошение, подлагаше на гибел цели видове. Земята му се противеше и силата й беше неизмерима. Но беше също така безпосочна и не можеше да надделее над Раест в безкрайния си прилив. Докато неговата мощ беше съсредоточена, точна в унищожителната си цел и безпощадна в резултатите.

А сетне на пътя му изникнаха първите Имасс, същества, противопоставили се на волята му, отричащи ярема на робството, ала продължаващи да живеят. Същества на безграничната и жалка надежда. В тяхно лице Раест съзря целия блясък на господството — защото след всеки прекършен имасец можеше да подложи на гнет друг негов събрат. Връзката им с природата беше нищожна, защото самите имасци играеха по земите си играта на тирания. Те не можеха да го надвият.

И той си сътвори подобие на империя, лишена от велики градове, ала изтерзана от неспирните драми на обществото, с неговите жалки победи и неизбежни поражения. Общността на покорените Имасс вирееше в това тресавище на жалки и дребнави страсти. Те дори успяха да са самоубедят, че притежават свобода, своя собствена воля, която може да пресътвори съдбата. Избираха си поборници. Разкъсваха водачите си, след като провалът метнеше връз тях тъмната си плащаница. Въртяха се в безкрайни кръгове, които назоваваха растеж, проникновение, познание. А над всички тях, като невидимо за очите им присъствие, Раест разгръщаше волята си. Най-голямата му радост настъпи, когато робите му го провъзгласиха за бог — въпреки че не го познаваха — и почнаха да вдигат храмове, в които да му служат, и да учредяват жречество, чиято дейност подражаваше на тиранията на Раест с такава космическа ирония, че той можеше само да клати глава.

Империята трябваше да трае хилядолетия и денят на нейната гибел трябваше да дойде от собствената му ръка, когато най-сетне му омръзнеше. Раест не можеше и да си въобрази, че други Джагът ще приемат деянията му за гнусни, че ще рискуват себе си и силата си в името на онези мимолетни и жалки имасци. Но това, което го смая най-много, беше, че когато джагътите дойдоха, дойдоха многобройни, в едно. В общност, чиято единствена цел беше да унищожи империята му и да го затвори.

Завариха го неподготвен.

Урокът беше научен и в каквото и да се бе превърнал светът оттогава, Раест беше готов за него. Крайниците му отначало изпукаха и затуптяха с тъпа болка, запълнена с остри спазми. Усилието да се изрови от замръзналата земя за известно време го беше обезсилило, но най-сетне се почувства готов да мине през тунела, отварящ се в нова земя.

Подготовка. Вече бе предприел първите си ходове. Сетивата му подсказваха, че други са дошли при него, освободили са пътя от преградите и печатите на Омтоуз Феллак. Навярно все още бяха останали негови поклонници, фанатици, стремили се да го освободят от поколения — и сега го чакаха пред гробницата.

Издирването на липсващия Финнест щеше да е първата му задача. Много от силата му беше прибрана в семето, измъкната от него и съхранена там от вероломните Джагът. Не беше отнесен далече, а и нищо не можеше да му попречи да си го върне. По земята горе вече не съществуваше Омтоуз Феллак — той долавяше липсата му като лишена от въздух пустош. Нищо вече не можеше да му се опълчи.

Подготовка. Раест се сгърчи, напуканото му лице се изкриви в зла усмивка, бивните щръкнаха и разцепиха сухата кожа. Силният трябва да сбира друга сила, да я подчини на волята си и после да я насочи безпогрешно. Започнали бяха вече ходовете му.

Той зашляпа в кишата, покриваща разкаляния под на гробницата. Пред него се издигаше сводестата стена на вековния му затвор. Раест махна с ръка и преградата се взриви навън. Ярка слънчева светлина лумна през облаците пара, завихрили се около него, и той усети как студеният древен въздух профуча, за да излезе на свобода.

Джагътският тиран излезе в светлината.

Великият гарван — Старата — бе яхнал горещите течения на вятъра високо над хълмовете Джадроуби. Поривът на сила, изхвърлил тонове пръст и камъни на сто стъпки в небето, я задави. Тя присви криле, прикова очи в огромния стълб бяла пара и се понесе към него.

„Виж, това май ще се окаже интересно“, засмя се наум Старата. Въздушната вълна я помете. Старата отвърна с гневен грак, зави и се понесе с порива на вятъра. Гневът бързо се смени от прилив на възбуда. Извила глава, тя заблъска с криле и се издигна. В такива неща бе жизненоважно да избереш добро място за наблюдение. Старата се издигна още по-нависоко, после загледа надолу. Люспите на пет огромни ръбати гърба блестяха под слънчевите лъчи с цветовете на дъгата, но от петте един грееше като огън. Чародейна сила струеше на вълни от паяжината на изпънатите им криле. Драконите се носеха безмълвно над земята към издуващия се като гъба прашен облак над Джагътската могила. Черните очи на Старата се приковаха в огненочервения дракон.

— Силана! — изпищя тя и се засмя. — Драгнипурейк т’на Дракониайс! Елейнт, елейнт!

Дошъл бе денят на Тайст Андий.

Раест излезе в яркия късен следобед. Във всички посоки освен право пред него се издигаха гърбиците на обрулени от вятъра, обрасли с прежълтяла трева хълмове. На изток, зад изтъняващата пелена на понесения от вятъра прах, се простираше пуста равнина.

Джагътският тиран изсумтя. Не беше толкова различно, в края на краищата. Вдигна ръце и вятърът се плъзна по стегнатите му като въжета мускули. Вдиша дълбоко и вкуси пълния с живот въздух. Леко подуши със силата си и заликува от вълните на страх, с които й се отзоваха — отзивът на безмозъчния живот под нозете му или на тварите, затаили се в тревите наоколо. Но никаква следа не долови от по-висш живот, от по-висши средоточия на сила. Насочи сетивата си надолу в земята, да разбере какво обитава там. Земя и скала, лепкав разтопен мрак, все по-надолу и надолу, чак до спящата богиня — млада според мерките на Джагътския тиран.

— Да те пробудя ли? — прошепна Раест. — Още не. Но ще ти пусна кръв. — Дясната му ръка се сви в юмрук.

Прониза богинята с болка, усети как бликна кръвта й — достатъчно, за да я накара да се разшава в съня си, ала не и да я пробуди.

Редицата хълмове на север се надигна. Магма изригна във въздуха сред стълб от дим, камък и пепел. Земята се разтресе, чу се грохот и го лъхна горещ вятър. Тиранът се усмихна.

Огледа пръсналия се хребет и вдиша дълбоко тежкия, пълен със сяра въздух, а после се обърна и закрачи на запад, към най-високия хълм. Неговият Финнест бе някъде отвъд този хълм, може би на три дни път. Помисли дали да не отвори Лабиринта си, но реши да изчака, докато не стигне билото на хълма. Оттам щеше да може по-лесно да прецени къде е Финнест.

Беше се изкачил някъде до средата на склона, когато чу далечен смях. Замръзна, а денят в същия миг изведнъж помръкна. По тревата пред него се плъзнаха пет огромни сенки, плъзнаха се и по билото, и слънчевата светлина се върна. Джагътския тиран погледна към небето.

Пет дракона възвиваха към хълма в съвършена редица, свели глави към него.

— Есидейин елейнт — прошепна той на джагътския си език. Четирите бяха черни, прошарени със сребро по крилете и летяха по два от двете страни на петия дракон — червен и два пъти по-голям от другите. — Силана червенокрилата — промълви Раест и присви очи. — Древна и пълнокръвна Тиам, ти водиш соултейкън, чиято кръв е чужда на тоя свят. Усещам ви всички! — Вдигна юмруци към небето. — По-студени от леда, роден под ръцете на Джагът, тъмни като черна тъма — усещам ви!

Пусна ръце.

— Не ме дразнете, елейнт. Не мога да ви поробя, но ще ви унищожа. Знайте го. На земята ще ви смъкна един по един всинца ви и с ей тия ръце ще изтръгна сърцата ви от гърдите. — Присви очи към четирите черни дракона. — Соултейкън. Ще ме предизвикате по чужда повеля. Ще се сразите с мен без своя причина. Ех, аз да властвах над вас, нямаше тъй безгрижно да жертвам живота ви. Щях да ви щадя, соултейкън. Щях да ви дам кауза, в която си струва да вярвате, да ви покажа щях отплатата на властта. — Намръщи се, щом присмехът им прониза ума му. — Тъй да бъде.

Драконите прелетяха ниско и безмълвно над него, отново възвиха и изчезнаха зад хълмовете на юг. Раест разпери широко ръце и отприщи своя Лабиринт. Силата нахлу в него и плътта му се пръсна. Кожата по мишците му се смъкна като пепел. Усети и чу как запращяха околните хълмове, как запука камък и затрещяха скали. Хоризонтът от всички страни се замъгли, пелена от прах се издигна към небесата. Той се обърна на юг.

— Това е силата ми! Елате!

Минутите се проточиха. Той изгледа намръщено хълмовете пред себе си, извика и вихрено се обърна надясно, тъкмо в мига, в който Силана и четирите черни дракона, само на десетина стъпки над земята, се плъзнаха над билото на хълма, по който се изкачваше.

Блъсна го вихърът на силата. Раест изкрещя и присвитите му очи се приковаха в бездушния, празен и гибелен поглед на Силана — очи, големи колкото главата му — и тя връхлетя отгоре му с мълниеносността на нападаща усойница. Червените челюсти зейнаха и Раест зяпна в гърлото на чудовището.

Изкрещя отново и удари с цялата си мощ.

Въздухът се взриви от сблъсъка на Лабиринтите. Пръснати камъни се разлетяха във всички посоки. Старвалд Демелайн и Куралд Галайн се сразиха с Омтоуз Феллак в зловещ ураган от воля. Трева, земя и камък изтляха на пепел, а насред целия този въртоп стоеше Раест и силата му изригваше с рев. Градушка от драконова магия биеше в тялото му и пронизваше плътта му.

Джагътският тиран размахваше силата си като коса. Кръв бликаше и плискаше земята, драконите крещяха.

Вълна от многоцветен огън удари Раест отдясно, здрава като юмрук. Той нададе вой, изхвърча високо във въздуха и рухна с грохот сред грамада пепел. Огънят на Силана го обля и овъгли останалото от плътта му. Тиранът се надигна с мъка и тялото му потръпна неудържимо, щом магическата сила потече от дясната му ръка.

Земята се разтърси, щом силата на Раест прикова Силана към земята и я затъркаля надолу по склона. Ликуващият рев на Тирана секна, когато ноктите, големи колкото човешка ръка до лакътя, се впиха в гърба му. Още един ноктест крак затисна гърдите му и пръсна костите му като сухи вейки. И още нокти се свиха от двете му страни в усилието на втория дракон да го докопа.

Тиранът се сгърчи безпомощно, щом ноктите го надигнаха във въздуха и започнаха да дерат тялото му. Рамото му изпращя от усилието му да посегне и да вкопчи пръсти в хлъзгавия люспест пищял. Успя и Омтоуз Феллак потече в крака на дракона с трясъка на строшени кости и кипнала кръв. Раест се изсмя, щом ноктите го пуснаха долу. Още кости изпращяха, когато удари земята, но беше все едно. Силата му бе абсолютна, а все едно беше кой съсъд ще я държи. Наложеше ли се, Тиранът щеше да си намери други тела. Хиляди тела.

И той се надигна отново, и прошепна:

— Сега вече ще сея смърт.

21.

Храстите в градината тънеха в призрачни сенки. Адюнкта Лорн се надигна и изтупа пръстта от дланите си.

— Намери жълъд. — Усмихна се на себе си. — И го посади.

Някъде отвъд гъстия градински лес си подвикваха слуги и притичваха в последни приготовления. Тя затъкна полите на наметалото си в колана и тихичко се шмугна под дърветата. След миг черната стена се появи пред очите й.

Зад стената минаваше задънена улица, задръстена с нападали сухи листа и клони от високите градини от двете й страни. Влизането й — а сега и излизането — се беше оказало лесно. Тя се изкатери по грубия каменен зид.

Скочи — чу се тихото дращене на скършени клони и смачкани листа — сред сенки, дълбоки като в градината. Оправи наметалото си, отиде до входа на уличката, облегна се на ъгъла, скръсти ръце и загледа с усмивка тълпите по широката улица.

Оставаше й да изпълни още две задачи, след което трябваше да напусне града. Едната обаче можеше да се окаже неизпълнима. От присъствието на Сори нямаше и помен. Може би наистина беше мъртва. Предвид всички обстоятелства, това май беше единственото обяснение.

Загледа се в човешкото море, в кипящите покрай нея вълни от лица. Скритата в тези празнични тълпи лудост я притесни, особено резервираната сдържаност на градските стражи. Замисли се за покварата на ужаса, стаена в това множество от лица, и как почти всяко лице изглежда някак познато.

Даруджистан се замъгли в ума й, превърна се в стотици други градове, всеки от които изникна от миналото й като в шествие. Радост и страх, болка и смях — хилядите изражения се сливаха в едно, звуците стигаха до слуха й неотделими един от друг. Нищо вече не можеше да различи, лицата ставаха безизразни, звуците се вливаха в рев на история, лишена от смисъл.

Лорн прокара длан по очите си, олюля се, отстъпи назад и се присви в сенките на уличката. „Тържество на нищожеството. В това ли се превръщаме всички накрая? Чуй ги!“ Само след няколко часа градските кръстовища щяха да се взривят. Стотици щяха да умрат на мига, други хиляди — след тях. Сред руините на пръсналите се камъни и сриналите се сгради щяха да се озоват тези лица, вкочанени в изражения между радостта и ужаса. И смъртта им щеше да породи звуци, безнадеждни викове, заглъхващи с отминаването на болката.

Виждала ги беше всичките тези лица. Познаваше ги всичките, познаваше гласовете им, звуци, тънещи в тресавището на човешките чувства, звуци с ясна и чиста мисъл и звуци, потръпващи колебливо в бездната между двете. „Това ли е — зачуди се тя — наследството, което оставям? А един ден няма да бъда нищо повече от поредното лице, замръзнало в смъртта и почудата.“

Лорн тръсна глава, но това не помогна. Изведнъж със смазваща яснота осъзна, че се прекършва. Разпукваше се адюнктата, рухваше бронята на името и лустрото от мраморното му величие. Титла толкова безсмислена, колкото и жената, която я носеше. Императрицата — просто поредното лице, което бе виждала някъде преди, маска, зад която някой се криеше от тленността.

— Няма полза от криенето — прошепна тя и изгледа намръщено сухите листа. — Никаква полза.

Оставаше й една изпълнима задача. Да намери Монетодържача. Да го убие и да вземе Монетата на Опонн. Да вземе добра отплата за намесата му в имперските дела — императрицата и Тайсхрен щяха да се погрижат за това.

Задачата изискваше съсредоточаване — да насочи острите си сетива към един-единствен знак. Знаеше, че това ще е последният й ход. Но щеше да успее. Смъртта от ръцете на провала бе нещо немислимо. Лорн погледна към улицата. От земята се надигаше сумрак и загръщаше тълпите. Далече на изток изтътна гръм, ала небето все още бе чисто, без намек за дъжд. Тя опипа оръжията си и промълви:

— Мисията на адюнктата почти приключи.

Круппе се надигна от масата си в хана и се опита да закопчае последното копче на палтото си. Не успя, отпусна отново корем и въздъхна отегчено. Е, добре поне, че палтото беше почистено. Оправи маншетите на новата си риза и излезе от почти празната вече кръчма.

Последния час беше прекарал седнал на масата си, външно замислен за съвсем незначителни неща, макар че в главата му се бе оформила схема, породена от неговия Талант, и тя много го безпокоеше. Това, че Мийзи и Ирилта бяха изтървали Крокъс и момичето, наместваше всичко във фокус — като при повечето неволни слуги на боговете, свършеше ли играта, свършваше и животът на слугата. Монетата можеше да се заложи в едно-единствено наддаване, но да хвърчи безразборно насам-натам беше твърде опасно. Късметът можеше да изостави Крокъс тогава, когато щеше да му е нужен най-много, и това можеше да струва живота на момчето.

— О, не, не — промърмори Круппе над халбата си. — Круппе не може да позволи това. — И все пак схемата на успеха му убягваше. Чувстваше се убеден, че е покрил всички възможни заплахи, свързани с момчето, или че по-скоро някой много се старае да опази Крокъс — това поне схемата го показваше. Изпитваше натрапчивото подозрение, че този „някой“ не е той самият, нито никой от агентите му.

Трошачът на кръгове се беше появил отново и Круппе продължаваше да е убеден, че усилията на Търбан Орр да го улови ще се окажат безполезни. Змиорката знаеше как да си пази хората. Всъщност на Трошача на кръгове му беше време да се оттегли, заради собствената му безопасност — и Круппе смяташе да отнесе добрата вест още тази нощ, на празненството на лейди Симтал. След всичките тези години Трошачът на кръгове заслужаваше поне това.

Схемата също така му казваше нещо, което вече знаеше: собственото му прикритие беше изчерпано. Заклинанието, което беше хвърлил върху Мурильо, нямаше да се съхрани задълго, а не беше и необходимо. Само за този ден Круппе бе поискал свобода на действие. След това… е, нещата щяха да продължат така, както продължат — а същото се отнасяше и за срещата му с Барук.

Ако нещо го притесняваше, то бе внезапното прекъсване на схемата в главата му. След тази нощ бъдещото приличаше на празен лист. Явно събитията бяха стигнали до трудна завръзка и тя щеше да се реши, знаеше Круппе, на празненството у лейди Симтал.

И ето че Круппе влезе в Благородническия квартал и кимна възпитано на самотния страж, застанал на пост до рампата. Мъжът се навъси, но си замълча. Празненството щеше да започне след тридесет минути и Круппе смяташе да е един от първите гости. Устата му се напълни със слюнка при мисълта за всички сладкишчета, пресни и пълни с топли сладки сиропчета. Той извади маската си изпод палтото и я погледна усмихнато. Може би между всички присъстващи единствен Върховният алхимик Барук щеше да одобри тънката ирония на този гробовен образ. Е, добре. Един бе повече от достатъчно, като се вземеше предвид кой е. В края на краищата Круппе не беше лаком, нали?

Стомахът му изръмжа в отговор.

Крокъс се загледа напрегнато в потъващия в мрак хоризонт на изток. Нещо подобно на мълнии проблясваше от време на време отвъд хълмовете, всеки път по-близо от предишния. Ала тътенът, който бе започнал още рано следобеда и все още продължаваше, звучеше някак не както трябва, не беше като обичайния дъждоносен гръм, понесъл се с грохот по земята. Някак крехък изглеждаше. А облаците, появили се над хълма, имаха зловещия, болезнен цвят на охра — и приближаваха към града.

— Кога тръгваме? — попита Апсалар. Беше се облегнала на стената до него.

Крокъс тръсна глава, за да се отърве от тягостното безпокойство.

— Сега. Вече се стъмни достатъчно.

— Крокъс? А какво ще направиш, ако Чалис Д’Арл отново те предаде?

Едва можеше да види лицето й във вечерния сумрак. За да го уязви ли му каза това? Не можеше да се разбере по гласа й.

— Няма — отвърна й той, сам убеждавайки се, че го вярва. — Повярвай ми. — И се обърна към стълбището.

— Вярвам ти.

Крокъс трепна. Как успяваше това момиче да придава лекота на всяко нещо? Гуглата да го вземе дано, той самият не си вярваше. Разбира се, не познаваше Чалис добре. Бяха говорили само веднъж. А ако наистина вземеше да извика стражите? Е, щеше да се погрижи поне Апсалар да избяга. Хвана я за ръката.

— Слушай. — Гласът му прозвуча дрезгаво и грубо, но той продължи: — Ако нещо се обърка, иди в хана „Феникс“. Разбра ли? Намери Мийзи, Ирилта или приятелите ми Круппе и Мурильо. Кажи им какво се е случило.

— Добре, Крокъс.

— Хубаво. — Той пусна ръката й и промърмори: — Жалко, че нямаме фенер. — И пристъпи в тъмното, като протегна едната си ръка напред.

— Защо? — попита Апсалар и се плъзна покрай него. Взе ръката му и го поведе надолу. — Аз виждам. Само не пускай ръката ми.

Щеше да му е трудно, дори да го желаеше, осъзна той. Тези твърди мазоли по малката й длан. Напомняха му за онова, на което беше способна, макар че това като че ли не го притесняваше.

Широко отворил очи, без да вижда нищо, Крокъс се остави да го поведат надолу по стълбите.

Капитанът на домашната охрана на Симтал изгледа Уискиджак и хората му с нескрито презрение.

— Мислех, че всички сте баргасти. — Пристъпи пред Тротс и заби пръст в широките му гърди. — Ти ме накара да повярвам, че всички са като теб, Ниганга.

От Тротс се изтръгна басово заплашително ръмжене и капитанът отстъпи крачка назад, а ръката му посегна към сабята.

— Капитане — намеси се Уискиджак, — ако всички бяхме баргасти…

Тясното лице на мъжа се извърна намръщено към него.

— … изобщо нямаше да можете да си позволите да ни наемете — довърши с хладна усмивка сержантът. И се озърна към Тротс. „Ниганга? Гуглата да ме вземе дано!“ — Ниганга е помощник-командирът ми, капитане. Е, къде искате да застанем на пост?

— Оттатък фонтана — отвърна началникът. — Ще сте с гръб към градината, която, хм, напоследък е доста запустяла. Не искаме някой от гостите ни да се изгуби в нея, така че много учтиво ги връщате. Разбрано? И като казвам „учтиво“, казвам го най-сериозно. Поздравявате всеки, който ви заговори, а ако възникне спор, насочвате ги към мен, капитан Стилис. Аз ще обикалям, но всеки охранител от къщата може да ме намери.

Уискиджак кимна.

— Разбрано, сър. — Обърна се да огледа взвода си. Фидлър и Хедж стояха зад Тротс, и двамата изпълнени с нетърпение. Малът и Бързия Бен бяха още на улицата, свели глави в тих разговор. Сержантът ги изгледа намръщено — забеляза как магьосникът му трепва при всеки гръм откъм изток.

Уискиджак изчака, докато капитан Стилис си тръгне, и отиде при Бързия Бен и Малът.

— Какво има?

Бързия Бен изглеждаше уплашен.

— Не забеляза ли гръмовете и светкавиците, сержант? — отвърна Малът. — Не е буря. Разказът на Паран, изглежда, е верен.

— Което значи, че нямаме много време — каза Уискиджак. — Чудно, защо адюнктата не се появява — мислиш ли, че се чуди как да избяга?

Малът сви рамене.

— Не разбираш ли? — попита Бързия Бен, вдиша дълбоко и продължи: — Онова същество там се бие с някого. Става дума за големи магии, само че се приближава, което значи, че печели. А това значи, че…

— Че сме в опасност — довърши Уискиджак. — Добре, засега действаме според плана. Стига, Бен. Назначиха ни точно където искахме. Сигурен ли си, че Калам и Паран могат да ни намерят?

Магьосникът простена с досада.

— Оставихме им упътвания, сержант.

— Добре. Да тръгваме. През къщата, и си отваряйте очите.

— Сякаш се кани да спи още няколко дни — каза Калам, надигна се от леглото на Кол и се обърна към капитана.

Паран потърка зачервените си очи и каза уморено:

— Сигурно му е дала нещо и не сте видели.

Калам поклати глава.

— Казах ви, сър, нищо не му е дала. Всички пазеха да не стане нещо такова. Взводът все пак има чест. Трябва да тръгваме.

Паран се надигна с усилие. Беше изтощен и знаеше, че ще е просто излишно бреме.

— Но ще се появи в онова имение — настоя той, докато запасваше меча си.

— Е — отвърна Калам от вратата, — двамата с вас нали точно там отиваме? Появява се и я измъкваме — нали това искате.

— Точно в момента — каза Паран, след като излязоха от стаята, — съм в такава форма, че ролята ми в битката ще е много кратка. Смятай ме само за изненадващия фактор, за единственото, което тя няма да очаква, единственото, което ще я накара да се спре за секунда. — Погледна го в тъмните очи. — Постарай се тази секунда да е важна, ефрейтор.

Калам се ухили.

— Ясно, сър.

Когато минаха покрай тезгяха, Скърви ги изгледа нащрек.

Калам изруга ядосано, извъртя се, изпъна ръка и го сграбчи за яката. Издърпа го през тезгяха и изръмжа:

— Писна ми да чакам! Предаваш следното съобщение на Майстора на убийците. Все ми е едно как. Просто го направи, и то бързо. Съобщението е: най-голямата оферта за договор в живота на Майстора ще го чака при задната стена на имението на лейди Симтал. Тая нощ. Ако Майсторът на гилдията си заслужава името, тогава може би — само може би — работата няма да се окаже толкова трудна за Гилдията. Предай това съобщение, дори ако трябва да викаш по покривите, или ще се върна тук и душа да ти е яка.

Паран зяпна ефрейтора, но толкова беше уморен, че не можа и да се смае. Само можа да изпъшка:

— Губим си времето.

Калам стисна Скърви още по-здраво и го изгледа с гняв. После изръмжа:

— Дано не си прав. — Пусна гостилничаря и хвърли на тезгяха шепа сребърници. — Това ти е за неприятностите.

Излязоха от хана.

— Още ли изпълняваме заповеди, ефрейтор?

Калам изсумтя.

— Наредено ни е да направим офертата от името на императрицата, капитане. Ако договорът бъде приет и убийствата станат, Ласийн ще трябва да плаща, все едно дали сме извън закона, или не.

— Един изкормен град, за да го окупира Дужек с войската си, а императрицата да плаща. Това ще я задави, Калам.

Ефрейторът се ухили.

— Проблемът си е неин, не е мой.

Сиволиките се движеха през шумната тълпа като привидения и палеха газовите фенери. Някои здраво подпийнали хора ги прегръщаха и ги благославяха. Сиволиките, скрити под гуглите си и безлики, само им кимваха в отговор и продължаваха по пътя си, щом ги пуснеха.

Калам ги зяпаше навъсен.

— Нещо не е наред ли, ефрейтор? — попита Паран.

— Просто нещо ме гложди. Не мога да разбера какво е. Обаче има нещо общо с тия Сиволики.

Капитанът сви рамене.

— Палят фенерите. Е, продължаваме ли?

Калам въздъхна.

— Защо пък не, сър.

Лъскавата черна карета, теглена от два сиво-кафяви жребеца, бавно се движеше през гъстото множество. На десетина стъпки пред нея крачеха двама от домашната охрана на Барук и проправяха път с прибраните си в ножниците оръжия, когато виковете и ругатните не вършеха работа.

В тапицираната с плюш карета празничният рев на тълпите се процеждаше като далечен прилив, заглушен от магиите на алхимика. Той седеше, отпуснал брадичка на гърдите си, и очите му — скрити в сянката на веждите и полупритворени — наблюдаваха замислено седящия срещу него Тайст Андий. Рейк не беше продумал нито дума, след като се върна в имението няколко минути преди уговорения час за тръгване.

Главата на Барук пулсираше от болка. Някаква властна магия тресеше хълмовете на изток и запращаше ударни вълни, биещи в ума на всеки маг наоколо като облечени в метални ръкавици юмруци. Източникът му беше съвсем ясен. Обитателят на гробницата се приближаваше и при всяка своя стъпка срещаше отпора на Тайст Андий на Аномандър Рейк. Явно предсказанието на Мамът се бе оказало твърде щедро: оставаха им не дни, а часове.

Но въпреки ожесточения сблъсък на Лабиринтите, въпреки неоспоримия факт, че мощта на Джагътския тиран превъзхождаше силата на маговете на Рейк — че обитателят на гробницата настъпваше неумолимо: надигаща се буря на Омтоуз Феллак, която никой и нищо не можеше да спре — въпреки това Господарят на Лунния къс си седеше спокойно на меката седалка, изпънал крака и отпуснал облечените си в ръкавици ръце в скута си. Маската на кадифената седалка до него беше изключителна, макар и ужасяващо грозна. В по-добри времена видът й сигурно щеше да развесели Барук и той щеше да оцени майсторската й изработка, но точно сега всеки път, щом я погледнеше, го обземаше подозрение. Тайна някаква беше заключена в тази маска, нещо, издаващо мъжа, който щеше да я носи. Но тази тайна му убягваше.

Търбан Орр нагласи на лицето си маската на ястреб и спря пред широките стъпала, водещи към главния вход на имението. Чу тропота на приближаващия се към входа екипаж и се обърна. От прага зад гърба му се чуха стъпки, после се чу гласът на лейди Симтал:

— Щеше да е по-добре, ако бяхте наредили на слугите ми да ме предупредят за пристигането ви, съветник. Позволете ми удоволствието да ви придружа до главната зала. — И сложи ръка върху неговата.

— Един момент — промърмори той, взрял се във фигурата, която излизаше от каретата. — Екипажът е на алхимика, но това едва ли е Барук, нали?

Лейди Симтал погледна и ахна:

— Гневът на Трейк да ме порази дано! Кой ли може да е това?

— Гост на Барук — сухо каза Орр.

Тя стисна болезнено ръката му.

— Зная за привилегията му, съветник. Кажете ми, точно този виждали ли сте го?

Орр сви рамене.

— Маскиран е. Откъде да знам?

— Колко души познавате, Търбан, които да са седем стъпки високи и да носят двуръчен меч на гърба? — Примижа към новодошлите. — Тази бяла коса… смятате ли, че е част от маската?

Съветникът не отговори. Само изгледа слизащия зад непознатия Барук. Маската на алхимика бе проста, вярно, инкрустирана със сребро, но едва прикриваща очите. Очевидно отхвърляне на всякаква двойственост. Търбан Орр изпъшка — най-после разбра, че подозренията му за влиянието и властта на алхимика са верни. Погледът му се върна на непознатия. Маската му изобразяваше черен дракон, лъскаво черна и със сребърни контури; изражението на дракона изглеждаше някак… лукаво.

— Е? — настоя лейди Симтал. — Цяла нощ ли ще стоим тук? А жена ви къде е, впрочем?

— Болна е — отвърна той разсеяно й се усмихна. — Дали да не се представим на госта на алхимика? Между другото, изказах ли вече комплиментите си за костюма ви, мадам?

— Не сте.

— Черната пантера ви отива, милейди.

— Разбира се, че ми отива — отвърна тя сприхаво, докато Барук и гостът му се приближаваха към тях по каменната алея. Пусна ръката му и пристъпи към тях. — Добър вечер, алхимик Барук. Добре сте дошли — добави Симтал към маскирания като черен дракон мъж. — Представянето ви е смайващо. Познаваме ли се?

— Добър вечер, лейди Симтал — отвърна с поклон Барук. — Добър вечер, съветник Търбан Орр. Позволете да ви представя… — поколеба се, но Тайст Андий беше твърд по този въпрос — лорд Аномандър Рейк, гост на Даруджистан. — Алхимикът изчака да види реакцията на съветника.

Търбан Орр кимна сдържано.

— От името на Градския съвет сте добре дошъл, лорд Аномандър Рейк.

Барук въздъхна. Аномандър Рейк, име, познато на поети и книжници, но не и на съветници, явно.

Орр продължи:

— Щом сте лорд, предполагам, че титлата е свързана със земя? — За малко да отстъпи назад, когато драконовата маска се извърна към него. Две тъмносини очи се приковаха в неговите.

— Земя ли? О, да, съветник, имам титла. Само че титлата ми е почетна, дадена ми е от моя народ. — Рейк погледна над рамото на Орр към помещението зад широко разтворените врати. — Лейди, празничната вечер, изглежда, вече е започнала.

— Да. — Тя се засмя. — Хайде, да се включим в празненствата.

Барук отново въздъхна с облекчение.

Мурильо бе длъжен да признае, че избраната от Круппе маска му стои идеално. Въпреки безпокойството си усети, че неволно се хили под пернатата маска на паун. Стоеше пред отворената врата към вътрешния двор и градината, с бокал леко вино в едната ръка; другата му ръка бе пъхната под колана.

Ралик се беше облегнал на стената до него, скръстил ръце. Неговата маска беше на катлински тигър, стилизирана така, че да наподобява образа на бог Трейк. Мурильо знаеше, че убиецът е отпуснал тежестта си на стената по-скоро от умора, отколкото от леност. И отново се зачуди дали работата няма да падне върху неговите плещи. Изведнъж убиецът се стегна и се взря във входа срещу тях.

Мурильо се надигна на пръсти, за да види. Ето го там, ястреба.

— Да, това е Търбан Орр — прошепна той. — С кои е?

— Със Симтал — изръмжа Ралик. — И с Барук, и с някакъв чудовищен тип с драконова маска… въоръжен.

— С Барук? — Мурильо се изсмя нервно. — Дано да не ни познае. Само за секунда ще сглоби всичко.

— Все едно — отвърна Ралик. — Няма да ни спре.

— Може и да си прав. — След което Мурильо изтърва чашата си. — Кълна се в морните стъпки на Гуглата!

Ралик изсъска през зъби.

— Проклятие! Виж го само! Тръгва право към тях!

Лейди Симтал и Търбан Орр се извиниха и оставиха за малко Барук и Рейк сами. Около тях се движеха хора, някои кимаха почтително на Барук, но всички се държаха на разстояние. Цялата тълпа се струпа около Симтал в подножието на витото стълбище и всички я заразпитваха нетърпеливо за Аномандър Рейк.

Към Барук и спътника му се приближаваше някакъв тип. Нисък, закръглен, облечен в изтъркано червено палто, стиснал мазни сладкиши в двете си ръце, мъж с маска на херувим; отворените му червени устни бяха оплескани с трохи и крем. Пътят му към тях се натъкваше на препятствие след препятствие и шишкото ги преодоляваше, като се кланяше и мърмореше извинения при всеки завой и извивка.

Рейк явно го беше забелязал, защото каза:

— Изглежда нетърпелив, а?

Барук се изкиска.

— Работил е за мен. А и аз съм работил за него. Аномандър Рейк, виждаш пред себе си онзи, когото наричат Змиорката. Той е супершпионинът на Даруджистан.

— Шегуваш ли се?

— Не.

Круппе стигна до тях задъхан.

— Майстор Барук! Каква изненада, че ви виждам! — Херувимското лице огледа Рейк от глава до пети. — Косата е изключителна, сър. Превъзходна. Казвам се Круппе. Круппе Първи.

— Това е лорд Аномандър Рейк, Круппе.

Круппе закима енергично и преглътна.

— Ама разбира се! Е, трябва да сте доста свикнали с такова високо положение, сър. Круппе завижда на онези, които могат да гледат отвисоко на всички останали.

— Лесно е да се излъжеш — отвърна Рейк, — ако гледаш на онези отдолу като на дребни и незначителни. Рискът на високомерието, така да се каже.

— И Круппе може да го каже, ако каламбурът е преднамерен. Но кой би могъл да възрази, че жребият на дракона е далеч извън компетентността на простосмъртните? Круппе може само да си представи възбудата на полета, воя на високите ветрове, зайците, притичващи долу, щом сянката ти погали жалките им мозъчета.

— Но, скъпи Круппе, та това е само маска — въздъхна Барук.

— Такава е иронията на живота — заяви Круппе, вдигнал над главата си едната си пълна с пасти шепа, — че човек се научава да не вярва на очевидното и вместо това се поддава на коварни подозрения и погрешни заключения. Но виж, подведен ли е Круппе? Може ли една змиорка да плува? Ехей, та тези мътни привидно води са дом за Круппе, а очите му са широко ококорени от удивление! — Поклони се дълбоко, като опръска с трохи и крем Рейк и Барук, след което продължи нататък, без устата му да спира: — Сега пък е наред проучване на кухнята, защото Круппе подозира, че…

— Същинска змиорка, наистина — каза развеселено Рейк. — Урок е за всички нас, нали?

— Съгласен съм — промърмори Барук. — Искам да пийна нещо, извини ме.

Търбан Орр стоеше с гръб към стената и оглеждаше пълната с гости зала. Беше му трудно да се отпусне. Последната седмица се беше оказала изтощителна. Все още чакаше потвърждение от Гилдията на убийците, че Кол е мъртъв. Не им беше присъщо толкова много да се бавят с изпълнението на договор — забиването на нож в гърба на някакъв жалък пияница едва ли беше толкова трудно.

Издирването на шпионина в собствената му организация беше стигнало до задънена улица, но той продължаваше да е убеден, че такъв мъж — или жена — съществува. За кой ли път, и особено след убийството на Лим, беше разбрал, че ходовете му в Съвета се блокират от противоходове, твърде замъглени, за да може да посочи с пръст конкретното лице. Но прокламацията му беше провалена.

Стигнал бе до това заключение тази сутрин. И предприе действия. В този момент най-довереният му и способен вестоносец яздеше по търговския път и сигурно прекосяваше хълмовете Джадроуби и гръмоносната буря там точно в този момент, на път за Пейл. Към империята. Търбан Орр знаеше, че малазанците идат. Никой в Даруджистан не можеше да ги спре. А и Лунният господар беше победен веднъж, при Пейл. Защо пък сега да стане другояче? Да, дошъл бе моментът да си осигури собственото положение след имперската окупация. Или — още по-добре — някой още по-висок сан, като награда за съдбоносната му подкрепа.

Очите му се спряха на един пазач, застанал до спиралното стълбище. Човекът му се стори някак познат — не толкова лицето, колкото стойката му, положението на раменете. Дали обичайният му пост не беше в палатата „Величие“? Не, униформата му беше на редови, докато в палатата „Величие“ пазеха мъже от елитната гвардия. Търбан Орр се намръщи още по-силно зад маската на ястреб. След това стражът намести каишката на шлема си и Търбан Орр ахна и облегна гръб на стената, целият разтреперан. Деспотският барбикан! През всички онези нощи, нощ след нощ — години наред — този страж беше наблюдавал среднощните му срещи със съюзници и агенти. Ето го шпионина!

Той се изправи и ръката му напипа дръжката на сабята. Нямаше да остави място за никакви въпроси и при Гуглата да вървят деликатностите на Симтал — при Гуглата да върви цялото това празненство. Искаше отмъщението му да е бързо и незабавно. Нямаше да позволи на никого да го спре. Приковал с очи нищо неподозиращия страж, Търбан Орр пристъпи напред.

Блъсна се в нечие здраво рамо и залитна. Към него се обърна едър мъж с маска на тигър. Орр изчака да му се извинят, но му отговориха с гробно мълчание. Той пристъпи покрай мъжа.

Ръката на непознатия го пресрещна и плисна вино върху гърдите му.

— Идиот! — сопна се Търбан Орр. — Аз съм съветник Търбан Орр!

Дръпни се от пътя ми.

— Знам кой си — тихо каза мъжът.

Орр заби пръст в гърдите му.

— Не сваляй тази маска, за да не разбера кой си след това.

— А аз дори не забелязах маската ти — отвърна с ледено спокойствие мъжът. — Предполагам, че се подведох по носа ти.

Съветникът присви очи и изсъска:

— Бързаш да умреш, така ли? — Ръката му се сви около дръжката на сабята. — Е, ще изчакаш малко. В момента трябва да…

— Не чакам никого — каза Ралик Ном. — Най-малкото фукльо, който се прави на мъж. Ако ти стиска за дуел, да го направим сега и да не си губим времето в празни приказки.

Разтреперан от гняв, Търбан Орр отстъпи, погледна непознатия в очите и попита:

— Как се казваш?

— Не си достоен да чуеш името ми, съветник.

Търбан Орр вдигна ръце и се обърна към тълпата.

— Чуйте ме, гости! Неочаквано забавление за всички вас! — Разговорите замлъкнаха и всички се извърнаха към съветника. Той продължи: — Някакъв си глупак предизвика честта ми, приятели. А кога е позволявал Търбан Орр подобно оскърбление?

— Дуел! — извика някой възбудено.

Орр посочи Ралик Ном.

— Този мъж, толкова дързък, че да носи лика на Трейк, скоро ще е мъртъв. Вижте го сега, приятели, както той ви гледа — и знайте, че той вече е мъртъв.

— Я стига си дрънкал — изръмжа Ралик.

Съветникът смъкна маската от лицето си и се видя студената му усмивка.

— Ако можех да те убия хиляда пъти — каза той, — нямаше да ми стигне. Ще трябва да се задоволя само с веднъж.

Ралик свали маската си и я хвърли на пътеката на стълбите. Изгледа Търбан Орр с безстрастни, тъмни очи.

— Свърши ли с правенето на вятър, съветник?

— Без маска и все пак непознат — намръщи се Орр. — Така да бъде. Намерете си секундант. — Хрумна му нещо, обърна се към тълпата и затърси с поглед. Някъде в дъното забеляза маската, която търсеше — маска на вълк. Изборът му на секундант можеше да му донесе политически облаги, стига мъжът да приемеше. А и в тази тълпа щеше да е глупак да откаже на Орр. — Колкото до мен — заяви той високо, — ще го приема като висока чест, ако съветник Истрайсиън Д’Арл приеме да бъде мой секундант.

Вълкът зяпна. До него стояха две жени, едната почти момиче. Съпругата на Д’Арл беше облечена като забулена жена от Калоуз, докато момичето бе избрало — много дръзко — оскъдното облекло на баргастка девица-воин.

— Честта е за мен — избоботи Истрайсиън според ритуала и пристъпи напред.

Чувство на триумф обзе Търбан Орр. Спечелването на най-могъщия му враг в Съвета беше нещо, което щеше да хвърли в паника половината присъстващи съветници. Крайно доволен от сполучливия си ход, той се обърна към безименния си противник.

— А вашият секундант?

В залата настъпи тишина.

— Нямам много време — промълви лейди Симтал. — В края на краищата, като домакиня на това празненство…

— Е твое задължение — промърмори мъжът пред нея — да задоволиш гостите си. — Посегна с ръка и отметна кичура коса от челото й. — А това е нещо, което съм сигурен, че можеш да направиш, и то добре.

Тя се усмихна и пристъпи към вратата. Дръпна резето и отново се обърна към мъжа.

— Половин час, може би.

Мъжът отиде до леглото й хвърли ръкавиците си.

— Убеден съм, че тези трийсет минути ще са наистина приятни, всяка — повече от предишната.

Лейди Симтал пристъпи към него.

— Предполагам — прошепна тя, след като го прегърна и придърпа лицето му към устните си, — че вече нямаш друг избор, освен да кажеш на вдовицата Лим тъжната новина. — Докосна устните му със своите и езикът й пробяга по брадичката му.

— Ммм? Каква тъжна новина?

— О, че си си намерил много по-добра любовница, разбира се. — Езикът й стигна до ухото му. Изведнъж тя се отдръпна и го погледна в очите. — Чу ли?

Той я прегърна и я привлече към себе си.

— Какво да чуя?

— Колко тихо стана изведнъж долу. Май трябва да…

— Излезли са в градината, несъмнено — увери я мъжът. — Минутите текат, мадам.

Тя се поколеба, но допусна грешката да му позволи да притисне тялото си в нейното. Очите й се разшириха и дъхът й се учести.

— Ах — прошепна тя, — но какво правим все още в тези дрехи?

— Добър въпрос — изръмжа Мурильо и двамата се смъкнаха в леглото.

В тишината, последвала въпроса на Търбан Орр, Барук усети, че е готов да пристъпи напред. Макар много добре да знаеше какво предстои, все пак изпита непреодолимо желание да го направи. Ралик Ном беше дошъл тук, за да поправи една ужасна несправедливост. Нещо повече, той бе негов приятел, по-близък дори от Круппе или Мурильо — и въпреки професията си, почтен човек. А Търбан Орр беше последната връзка на лейди Симтал към същинската власт. Ако Ралик го убиеше, тя щеше да претърпи поражение.

Връщането на Кол в Съвета беше нещо, което Барук и маговете на Т’орруд желаеха с цяло сърце. А смъртта на Търбан Орр щеше да е огромно облекчение. От този дуел зависеше много повече, отколкото можеше да си представи Ралик. Алхимикът оправи халата си и пое дълбоко дъх.

Една силна ръка го стисна за рамото и преди Барук да е успял да реагира, лорд Аномандър Рейк пристъпи напред и заяви високо:

— Предлагам услугите си като секундант. — И срещна погледа на Ралик.

Убиецът изобщо не погледна към Барук, а прие предложението на Рейк със сдържано кимване.

— Може би двамата непознати се познават — озъби се Търбан Орр.

— Никога не сме се срещали — каза Рейк. — Но инстинктивно споделям неприязънта на този човек към безкрайното ви дърдорене, съветнико. Поради което желая да избегна дългите дебати кой да бъде секундантът на този господин. Продължаваме ли по процедурата?

Търбан Орр тръгна към терасата, последван от Истрайсиън Д’Арл. Барук се обърна, за да тръгне след тях, но усети до себе си познат енергиен контакт. Извърна се рязко и отстъпи назад, ужасен.

— Мили богове, Мамът! Откъде намери тази отвратителна маска?

Очите на стареца срещнаха погледа му за миг и се извърнаха притеснено.

— Точна интерпретация на лице на Джагът, надявам се — промълви той. — Макар че бивните са може би късички.

Барук се овладя.

— Е, успя ли най-после да намериш племенника си?

— Не — отвърна Мамът. — И това дълбоко ме безпокои.

— Е — изсумтя алхимикът, докато излизаха на терасата, — да се надяваме, че късметът на Опонн все още е на страната на момчето.

— Да се надяваме — промърмори Мамът.

Когато тълпа възбудени гости се изсипа от залата и се струпа на терасата, Уискиджак се ококори.

Фидлър притича до него.

— Това е дуел, сержант. Оня с петното от вино на ризата е единият — съветник Орр. Никой не знае кой е другият. Ей го там, с онзи едър мъж с маската на дракон.

Сержантът се беше облегнал, скръстил ръце, на една от мраморните колони до фонтана, но щом видя високата фигура с драконовата маска, едва не падна във водата.

— Кълна се в топките на Гуглата! — изруга той. — Позната ли ти е тази дълга сребърна коса, Фидлър?

Саботажникът се намръщи.

— Лунният къс — изсумтя Уискиджак. — Това е магът, който стоеше на онзи портал и се сражаваше с Тайсхрен. — Избълва впечатляващ списък от ругатни и добави: — И не е човек.

Фидлър изстена.

— Тайст Андий. Намерил ни е, кучият му син. Пада ни се!

— Млъкни. — Уискиджак вече се съвземаше от слисването си. — Предай на всички, че ни вика капитан Стилис. Отстъпвай към дърветата — и с ръка на оръжието. Действай!

Фидлър тръгна. Къде, в името на Гуглата, бяха Калам и Паран, между другото? Улови погледа на Бързия Бен и му махна да се приближи.

— Фид ми обясни — прошепна на ухото му Бързия Бен. — Аз май няма да мога да помогна много, сержант. Обитателят на гробницата излъчва много гадни вълни. Главата ми всеки миг ще се пръсне. — Усмихна се плахо. — Само се огледай. Можеш да различиш всички магове по болнавите им изражения. Ако всички можехме да стигнем до Лабиринтите си, щяхме да сме наред.

— Защо не го направите?

Магьосникът отвърна с гримаса:

— Оня Джагът ще ни засече като сигнален огън. И ще унищожи по-слабите. Макар и от толкова далече, ще ни съсипе. И ще настъпи ад.

Гостите на терасата направиха място на участниците в дуела.

— Разбери се с Хедж и Фидлър — нареди Уискиджак, без да откъсва очи от Тайст Андий. — Да спретнат нещо в случай, че всичко се скапе. Тогава това имение трябва да пламне и да гори дълго. Ще ни трябва отвличане, за да можем да взривим мините по пресечките. Ако са готови, кимни ми.

— Разбрано. — Бързия Бен изчезна в навалицата.

Уискиджак изсумтя изненадан, когато някакъв младеж, облечен като крадец, чак до маската на лицето, се шмугна покрай него.

— Извинете — промърмори младежът и се смеси с тълпата.

Сержантът зяпна след него, след което хвърли поглед към градината. Как изобщо бе успял да мине този младеж между тях? Сигурен беше, че са блокирали гората. Намръщи се и разхлаби меча си в ножницата.

Крокъс нямаше никаква представа какъв костюм ще носи Чалис Д’Арл и се бе примирил, че ще я търси дълго. Беше оставил Апсалар при задната стена и вече се чувстваше гузен. Все пак тя като че ли го прие добре — макар и по начин, който го накара да се почувства още по-зле. Защо трябваше да се държи толкова мило?

Едва успя да помисли колко странно се е подредила тълпата гости, докато търсеше с очи нечия глава на височината на гърдите на другите. Оказа се, че не е нужно — костюмът на Чалис Д’Арл изобщо не я прикриваше.

Беше се озовал между двама едри пазачи. Срещу него, на двайсетина стъпки, без никой да скрива гледката му, стоеше Чалис с някаква по-възрастна жена, за която Крокъс реши, че трябва да е майка й. Вниманието и на двете несъмнено беше приковано в един висок строг мъж, който говореше с друг мъж, който пък нахлузваше на ръката си ръкавица. Крадецът бавно осъзна, че всеки момент ще започне дуел.

Крокъс се пъхна между двамата стражи и изви врат, за да види другия дуелист. Отначало помисли, че е гигантът с драконовата маска и двуръчния меч на гърба. Но после видя Ралик Ном. Очите му бързо се стрелнаха към първия дуелист. Познато лице. Той сръга пазача до себе си.

— Това съветник Търбан Орр ли е?

— Същият, сър — отвърна му пазачът със странно напрегнат тон. Крокъс вдигна глава и видя, че лицето на мъжа е плувнало в пот — стичаше се на порой изпод островърхия му шлем. Странно.

— А лейди Симтал къде е? — небрежно попита той.

— Няма я никаква — отвърна пазачът с явно облекчение. — Иначе щеше да спре това.

Крокъс кимна.

— Е, Ралик ще спечели.

Пазачът го изгледа с пронизващ поглед.

— Вие го познавате?

— Ами…

Някой го потупа по гърба, той се обърна и се озова срещу едно безумно ухилено херувимско лице.

— Виж ти! Крокъс! Момко мили! Много изобретателен костюм си облякъл!

— Круппе?

— Как позна? — отвърна Круппе и изрисуваното дървено лице се извърна към пазача. — О, любезни ми сър, имам удоволствието да ви предам едно писмо. — Круппе тикна малък свитък в ръката на мъжа. — Комплименти от ваша стара тайна почитателка.

Крокъс се ухили. Тия пазачи винаги вадеха късмет с благородните дами.

Трошачът на кръгове взе свитъка и смъкна копринената връзка.

Вече на няколко пъти беше усетил погледа на Търбан Орр. Първо в централната зала, където съветникът сякаш всеки момент щеше да тръгне право към него, както и сега, докато останалите спореха кой да бъде съдията на дуела.

Молеше се Ралик наистина да убие Търбан Орр. Чувстваше как страхът вече разтърсва тялото му и затова зачете писмото на Змиорката с треперещи ръце.

Барук вдигна ръце вбесен и изрева:

— Стига! Аз ще съдя този дуел. Присъдата за победа ще дам аз. Приема ли се от двете страни?

Търбан Орр кимна. Това беше още по-добре и от приемането на Истрайсиън да бъде неговият секундант. Това, че Барук щеше да го обяви за победител в дуела, щеше да е успех само по себе си.

— Аз приемам.

— Аз също — каза Ралик.

Внезапен порив на вятъра от изток разлюля короните на дърветата. Отсам хълмовете изтътна гръм и много от зрителите на терасата се сепнаха. Търбан Орр се усмихна широко и пристъпи в празния кръг. Сухи листа, донесени от вятъра, зачаткаха като кости по каменните плочи.

— Преди да е заваляло — каза той.

Привържениците му сред тълпата се засмяха.

— Разбира се — продължи Орр, — може да се окаже забавно да поудължим играта. Една рана тук, друга — там. Да го накълцам ли на парчета? — Отвърна му нетърпелив хор и на лицето му се изписа фалшиво удивление. — Много сме жадни за кръв, приятели. Нима дамите ще трябва да танцуват върху хлъзгави плочи, щом падне тъмнината? Все пак трябва да се съобразим с нашата домакиня… — А къде всъщност беше Симтал? В отговор въображението му сглоби един образ и Орр се намръщи. — Не — добави той хладно. — Всъщност ще е кратко.

Съветникът извади сабята си и завърза кожените връзки на ръкавицата за кръглия предпазител. После огледа лицата на публиката: търсеше и в този момент дали някой няма да се издаде — имаше приятели, които са врагове, и врагове, които щяха да станат приятели, — играта щеше да продължи и след този момент, но моментът можеше да се окаже повратен. След това щеше да си припомни на спокойствие всяко лице.

Търбан Орр зае стойка за началото на дуела. Противникът му стоеше на десетина стъпки от него, двете му ръце бяха скрити под късия плащ. Гледаше спокойно и едва ли не отегчено.

— Какво значи това? — попита ядосано Орр. — Къде ви е оръжието?

— Аз съм готов — отвърна Ралик.

Барук застана на еднакво разстояние от двамата дуелисти, леко встрани. Лицето му беше пребледняло.

— Коментар от секундантите? — попита той колебливо.

Истрайсиън Д’Арл се окашля.

— С настоящето заявявам, че съм против този дуел, като безсмислен и дребнав. — Изгледа Търбан Орр. — Толкова безсмислен, колкото е и животът на съветника. Ако той умре… — Високият мъж се обърна към Ралик, — домът Д’Арл няма да ви търси възмездие, сър. Освободен сте от тази вина.

Ралик кимна.

Търбан Орр стисна устни. Кучият син щеше да си плати за това, закле се той наум. И се сниши, готов за атака, щом се дадеше знак за началото.

— Изслушахме ви, Истрайсиън Д’Арл — заяви Барук, вдигна пред себе си кърпа и я пусна.

Търбан Орр скочи напред и замахна с едно-единствено плавно движение, толкова бързо, че беше напълно изпънал оръжието си още преди кърпата да падне на плочите. Видя как лявата ръка на противника се изстреля под сабята му, след което се усука нагоре и навън и в свития юмрук блесна къс извит нож. Парирането беше мълниеносно, но Орр го засече, ловко избегна хватката и насочи върха на оръжието отдолу към кръста на опонента си. Не му остана време да забележи втория нож, когато Ралик извърна тялото си настрани и оръжието в дясната му ръка се плъзна в сабята на Орр и я измести. В същия момент убиецът пристъпи напред, лявата му ръка замахна високо и заби острието в шията на съветника. Ралик довърши атаката, забивайки другия нож в гърдите на Орр.

Съветникът се олюля, сабята му издрънча на каменните плочи и той стисна раната на шията си, за да спре бликналата кръв. Движението беше по-скоро рефлекс, тъй като вече издъхваше от раната в сърцето. След миг се строполи.

Ралик отстъпи, вече скрил двата ножа под плаща си.

— Хиляда смърти — прошепна той толкова тихо, че го чуха само Барук и Рейк, — нямаше да ме задоволят. Но ще се примиря с тази.

Барук пристъпи и отвори уста, но замълча, щом видя жеста на Рейк, и се обърна към приближаващия се Истрайсиън Д’Арл.

Мрачните очи на съветника се спряха върху Ралик.

— Бих могъл да заподозра — каза той, — че при този ваш стил бяхме свидетели на професионално убийство. Разбира се, дори Гилдията на убийците не е толкова нагла, че да извърши публично убийство. Следователно нямам друг избор, освен да запазя подозренията за себе си. И да оставим нещата така. Лека вечер, господа. — Обърна се рязко и се отдалечи.

— Мисля — каза Рейк и маскираното му лице се извърна към убиеца, — че двубоят беше доста неравен.

Няколко души се втурнаха и обкръжиха тялото на Търбан Орр. Надигнаха се викове на потрес.

Барук забеляза хладното задоволство, изписало се на лицето на Ралик, и каза:

— Свърши се, Ралик. Прибирай се.

До тях се появи едра закръглена жена в яркозелен, поръбен със злато халат. Беше без маска и се усмихна широко на Барук.

— Здравейте. Интересни времена, нали? — От едната й страна стоеше слуга: държеше поднос с възглавничка и наргиле върху нея.

Ралик отстъпи с лек поклон и ги остави.

Барук въздъхна.

— Здравей, Деръдан. Позволи ми да ти представя лорд Аномандър Рейк. Милорд, вещицата Деръдан.

— Извинете ме за маската — каза й Рейк. — Но най-добре е да не я свалям.

От ноздрите на Деръдан блъвна дим.

— Колегите споделят нарастващата ми тревога, нали? Имам чувството, че наближава буря, и макар Барук да продължава да ни успокоява, предчувствията са си предчувствия все пак, нали?

— Окаже ли се необходимо — каза Рейк, — лично ще се заема със случая. Не съм убеден обаче, че най-голямата заплаха за нас е онази извън градските стени. Подозрение, вещице, нищо повече.

— Мисля — каза предпазливо Барук, — че бихме искали да чуем за тези твои подозрения, Рейк.

Тайст Андий се поколеба, после поклати глава.

— Би било неразумно. Нещата са твърде деликатни, за да ги обсъждаме. Но засега ще остана тук.

Барук изръмжа сърдито, но Деръдан му махна пренебрежително с ръка.

— Вярно е, че Кабалът на Т’орруд не е свикнал да се чувства безпомощен, нали? Вярно е също така, че гъмжи от опасности и всяка може да се окаже лъжлив ход, отвличане, нали? Коварна е императрицата. Колкото до мен, твърдя, че доверието ни е взаимно. — Усмихна се на Барук и добави: — Трябва да поговорим.

Рейк се поклони на дамата.

— За мен бе удоволствие да се запознаем, вещице. — Изгледа ги, докато се отдалечаваха. Слугата с подноса припкаше след вещицата.

Круппе пресрещна един слуга, понесъл тава, отрупана с лакомства, гребна две шепи каквото му попадна подръка, след което се обърна, за да поднови разговора си с Крокъс. И спря. Момчето беше потънало вдън земя.

Тълпата се беше струпала на терасата, някои гости бяха разгневени, но повечето — само объркани. „Но къде е лейди Симтал?“ — питаха се. Някои, ухилени, сменяха тутакси въпроса с „Не къде, с кого?“ Ново предчувствие беше обзело благородниците. Кръжаха като лешояди в очакване да се появи грешната им домакиня.

Усмихнат блажено зад херувимската си маска, Круппе бавно вдигна очи към терасата над вътрешния двор тъкмо навреме, за да види тъмния женски силует зад щорите. Облиза лепкавата захар от пръстите си и млясна с устни.

— Има мигове, промърморва Круппе, когато целомъдрието, породено от въздържанието, се оказва благодат, не, източник на огромно облекчение. Скъпи Мурильо, приготви се за буря.

Симтал дръпна две от дъсчиците на щорите, погледна надолу и каза:

— Оказа се прав. Наистина всички са излезли навън. Странно, при тази идваща буря. Май трябва да се облека. — Върна се при леглото и започна да събира дрехите си, пръснати по пода. — А ти, Мурильо? Не мислиш ли, че спътникът ти долу ще се чуди къде си, скъпи любовнико?

Мурильо смъкна крака на пода и навлече клина си.

— Не мисля.

Симтал го изгледа с любопитство.

— Ти с кого дойде?

— С един приятел. — Той сви рамене и започна да закопчава ризата си. — Едва ли го познаваш.

В този момент вратата се разтвори с трясък. Облечена само по бельо, Симтал извика стъписано. Очите й с гняв изгледаха високия мъж в къс плащ, застанал на прага.

— Как смеете да влизате в спалнята ми? Веднага излезте или ще извикам…

— Двамата стражи, които патрулираха в коридора, са напуснали, мадам — каза Ралик Ном, влезе и затвори вратата. После погледна Мурильо и добави: — Я се обличай по-бързо!

— Напуснали? — възкликна Симтал.

— Верността им беше откупена — каза убиецът. — Урок, който добре са усвоили от самата вас.

— Ако запищя, ще дойдат други.

— Но не го правите — ухили се Ралик. — Защото сте любопитна.

— Не смейте да ми посягате — изсъска Симтал. — Търбан Орр ще ви убие!

Убиецът пристъпи още една крачка напред.

— Дойдох само да поговорим, лейди Симтал. Няма да пострадате, колкото и да сте го заслужили.

— Да съм го заслужила? Та аз дори не ви познавам!

— Както и съветник Лим — отвърна кротко Ралик. — А тази вечер същото би могло да се каже и за Търбан Орр. Добре, че пропуснахте дуела, мадам. Беше неприятно, но необходимо. — Изгледа твърдо пребледнялата жена. — Позволете да обясня. Предложението на Търбан Орр за договор с Гилдията на убийците вече е прекратено официално. Кол е жив и връщането му в този дом вече е осигурено. С вас е свършено, лейди Симтал. Търбан Орр е мъртъв.

Обърна се, излезе и затвори вратата.

Мурильо бавно се надигна. Погледна Симтал в очите и видя нарастващия в тях ужас. Тя вече бе лишена от връзките си с властта и доскорошната й сигурност се беше сринала. Пред очите му тя се сви, ръцете й се притиснаха към корема, коленете й омекнаха. С лейди Симтал беше свършено.

Мурильо извади от канията украсената си с бижута кама и я хвърли на леглото. И без дума повече напусна стаята с пълното съзнание, че е последният човек, който я вижда жива.

В коридора обаче спря и промълви:

— Моури! Не съм скроен за това. — Замисълът да се стигне дотук беше едно; стигането бе друго. Не беше и помислял какво ще изпита. Чувството за справедливост му беше пречило, онзи бял пламък, който не можеше да пренебрегне, нито да превъзмогне. Чувството за справедливост го беше изкусило и сега той се зачуди какво бе изгубил току-що, замисли се за смъртта, която усещаше да се загнездва в него. Съжалението, идващо така невъзвратимо след смъртта, заплашваше да го смаже. — Моури — отново прошепна той, почти като в молитва, — май убих себе си. Жив ли съм?

Крокъс се скри зад мраморната колона, без да откъсва очи от нисичката баргастка девица-воин, седнала на ръба на фонтана. Все едно, при Гуглата да вървят проклетите стражи в края на дърветата. Той беше крадец, нали? Освен това всички изглеждаха доста разсеяни.

Изчака за най-подходящия момент и когато той дойде, притича към сенките между първата редица дървета. Зад него не се чу тревожен вик, нито заповед да спре. Крокъс се шмугна в тъмното, обърна се и се присви. Да, тя продължаваше да седи там, с лице към него.

Той вдиша дълбоко, после се изправи. Държеше камъче. Погледна пазачите и изчака. След половин минута реши, че моментът е настъпил. Направи крачка напред и хвърли камъчето във фонтана.

Чалис Д’Арл подскочи, огледа се и изтри капчиците вода от гримираното си лице.

Сърцето му се сви, щом погледът й се плъзна покрай него и след това тя извърна глава на другата страна.

Крокъс замаха отчаяно с ръка. Това беше. Сега щеше да разбере на чия страна е. Затаи дъх и й махна отново.

Чалис го видя, стана и затича към него.

Приближи се и примижа.

— Горлас? Ти ли си? Цяла вечер те чаках!

Крокъс замръзна. А после, без да мисли, се хвърли напред и затисна с ръка устата й, а с другата я прегърна през кръста. Чалис изписка тихичко, опита се да го ухапе по ръката, почна да се бори, но той я повлече в тъмната градина. И се зачуди: „А сега какво?“

Трошачът на кръгове се облегна на мраморния стълб в главната зала на имението. Гостите се бяха струпали около тялото на Търбан Орр, спореха шумно и сипеха празни закани. Въздухът над градината бе натежал от мирис на кръв.

Той изтри очи, мъчейки се да успокои сърцето си. „Свърши се. Кралице на сънищата, приключих. Вече мога да отдъхна. Най-сетне да отдъхна.“ Изправи се бавно, пое си дълбоко дъх, намести меча на кръста си и се огледа. Капитан Стилис не се виждаше никакъв, а залата беше почти празна освен няколкото слуги пред входа на кухнята. Лейди Симтал все още я нямаше и объркването се усилваше от липсата й.

Трошачът на кръгове за последен път погледна към гостите в градината, после закрачи към изхода. Докато подминаваше дългата маса, отрупана с остатъци от сладкиши, чу тихо похъркване. Още една стъпка и се озова в края на масата, и видя един дребен дебел мъж, седнал в стар, тапициран с плюш стол. Оцапаната херувимска маска скриваше лицето му, но Трошачът на кръгове видя затворените очи, а носовото похъркване, придружаващо издигането и спадането на гърдите, бе шумно и постоянно.

Пазачът се поколеба, после поклати глава и продължи. Отвъд портите вече го чакаха улиците на Даруджистан и свободата. И след като вече бе направил първите си крачки към нея, нищо не можеше да го спре.

„Изпълних своя дял. Поредният безименен непознат, който не можа да избяга от лицето на тиранията. Гугло скъпа, вземи нещастната му душа — сънищата му свършиха, прищявката на един убиец сложи края им. Колкото до собствената ми душа, е, ще трябва да почакаш малко.“

Мина през портите и усмивката неканена се плъзна на устните му.

22.

Раест беше извадил от битката два от черните дракони. Останалите два кръжаха високо в небето, а Силана Червенокрилата бе отлетяла и се бе скрила зад хълма. Джагътският тиран знаеше, че страда — мощта на неимоверната й жизнена сила изтичаше.

— А сега — процеди той през раздраните си устни, — тя ще умре.

Плътта на Раест бе разкъсана от злата мощ на драконите, мощ, която кипеше от челюстите им като огнен дъх. Крехките му жълти кости бяха изпотрошени. Единственото, което все още го държеше прав и му даваше сила да се движи, бе неговият Лабиринт Омтоуз Феллак.

След като Финнест се озовеше в ръцете му, щеше да възобнови това свое тяло, да го изпълни с живеца на здравето. И той бе близо до целта си. Още една редица хълмове и градските стени щяха да се видят, и единственото, което щеше да остане между Раест и още по-голямата му мощ, щяха да са градските укрепления.

Битката бе опустошила хълмовете, всичко бе изпепелила в смъртоносния сблъсък на Лабиринти. И Раест бе изтласкал драконите. Слушал бе писъците им на болка. Със смях бе изхвърлил облаци пръст и камъни в небесата, за да ги заслепи. Въздухът бе запалил на пътя на техния полет. Облаците бе изпълнил с огън. Чувстваше колко е хубаво да е жив отново.

Вървеше и продължаваше да превръща земята наоколо в пустош. Само с едно рязко извиване на главата си бе срутил каменния мост над широката плитка река. Там бе имало стражева постройка и войници с железни оръжия — странни същества, по-високи от Имасс, ала той бе усетил, че лесно може да ги пороби. Само че точно тези хора Раест унищожи, та да не го разсейват в битката му с драконите: Беше срещнал още един, облечен като тях и яхнал кон. Уби и мъжа, и коня, подразнен от натрапчивата им поява.

Загърнат в пращящия огън на магиката си, Раест се изкачи по склона на хълма, зад който преди минути бе изчезнала Силана, и предчувствайки поредната засада, сбра мощта си, стиснал юмруци. Но ето, че стигна билото, без никой да му се опълчи. Избягала ли беше? Той вдигна глава към небето. Не, двата черни дракона си бяха там, а между тях — Велик гарван.

Раест спря и погледна към долината. Там чакаше Силана; червената й груба кожа бе прошарена с черно, по тежко дишащата й гръд имаше влажни рани от изгаряне. Свила криле, тя го гледаше от дъното на долината, клекнала до потока, който с мъка лъкатушеше покрай обрасли с калина брегове.

Джагътският тиран се изсмя дрезгаво. Тук тя щеше да умре. Отсрещната страна на долината представляваше нисък рид, зад който, засиял в мрака, се простираше градът, пазещ неговия Финнест. Щом го видя, Раест спря. Дори джагътските градове от ранни времена щяха да изглеждат нищожни пред него. А каква бе тази синьо-зелена светлина, надмогваща мрака със своята постоянна и непоколебима решителност?

Загадки се криеха тук. И той жадуваше да ги открие.

— Силана! — извика Раест. — Елейнт! Давам ти живота! Бягай, Силана. Само веднъж ще проявя милост. Чуй ме, елейнт!

Червеният дракон го изгледа спокойно; очите й сияеха като фарове. Не помръдна, нито му отговори.

Раест закрачи към нея, изненадан, че Лабиринта й вече го няма. Поражение ли бе това? Изсмя се отново.

И както приближаваше, небето отгоре изведнъж се промени, изпълни се с непонятна лъскавина, като на живак. Градът долу изчезна, заменен от разкаляни, пометени от вятъра поля. Далечните назъбени хребети на планините се издигнаха масивни, неиздълбани още от ледени реки, ярки и диви в своята младост. Стъпките на Раест се забавиха. „Това е Древна гледка, гледка още преди да е имало Джагът. Кой ме е примамил тук?“

— Леле, леле…

Очите на Тирана рязко се сведоха надолу, за да видят смъртния, застанал пред него. Раест огледа странното му облекло — дрипавото избеляло червено палто с широки, омазани от храна маншети, торбестите протрити панталони, боядисани в нелепо розово, и широките черни кожени ботуши. Мъжът извади кърпа и изтри потта от челото си.

— Почитаеми сър — изхъхри той, — но вие изобщо не сте се състарили!

— В тебе има Имасс — изскрибуца гласът на Раест. — Езикът, на който мълвиш дори, повтаря гърления им говор. Дошъл си да пълзиш в нозете ми ли? Или си мой поклонник, жаден за награда?

— Уви — отвърна мъжът, — грешите дълбоко, сър. Круппе — този жалък и немощен смъртен, който стои пред вас — не се кланя никому, било то Джагът или бог. Такива са нюансите на този нов век, че от едно нищожество сте съкрушен, до незначителност сте сведен във вашите велики битки от жалкия Круппе, в чийто сън позорно сте попаднал. Круппе стои тук пред вас, та да може погледът ви да се взре в благия му лик в последните мигове преди тъжната ви кончина. Какво великодушие на Круппе, предвид дадените обстоятелства.

Раест се изсмя.

— И преди съм газил в сънища на смъртни. Вярваш, че си господарят тук, ала грешиш. — И вдигна ръка и от нея изригна зла сила. Магията погълна Круппе, лумна мрачно и заглъхна, без да остави от него дори жалка троха.

Вляво от Раест проговори глас:

— Грубовато, заявява Круппе. Разочароваща е таз припряност.

Джагътът рязко се обърна и присви очи.

— Каква е тази игра?

Мъжът се усмихна.

— Е, играта на Круппе, разбира се.

Звукът отзад предупреди Раест, ала твърде късно. Обърна се… и огромният кремъчен меч изпращя в лявото му рамо, раздра пътека, от която изпукаха ребра, и се вряза дълбоко в гърдите и гръбнака. Ударът повлече Тирана надолу и настрани. Раест се просна и късове от тялото му се пръснаха около него. Той зяпна невярващо Т’лан Имасс.

А сянката на Круппе надвисна над лицето на Раест и погледът на Тирана срещна влажните очи на смъртния.

— Без клан е той, разбира се. Неокован и необвързан, ала древният зов все пак властва над него — за негов ужас. Представи си изненадата му, когато се разбере. Онос Т’уулан, Мечът на Първата империя, отново е повикан от кръвта, що нявга е стопляла крайниците му, сърцето му, живота му — преди толкова векове.

Т’лан Имасс проговори.

— Странни сънища те спохождат, смъртни.

— Много изненади притежава Круппе, дори за самия себе си.

— Чувствам в това призоваване — продължи Онос Т’уулан — ръката на Хвърляч на кости.

— Не ще и дума. Пран Чоул от клана Къг Ейвън, от Крон Т’лан Имасс, мисля, че така се наричаше.

Раест се надигна от земята, придърпа магията около тялото си, за да опази целостта на пръсналите му се части, и изсъска:

— Никой Т’лан Имасс не може да ми устои.

— Съмнително твърдение — рече Круппе. — Но все пак ето, че и той е включен в този подвиг.

Джагътският тиран се изправи и видя висока, загърната в мрак фигура, извисила се от коритото на потока. Обърна се към приближаващото се привидение и викна:

— За Гуглата ми напомняш. Нима Странникът на Смъртта все още е жив? — Навъси се. — Но не. Нищо не усещам от теб. Ти не съществуваш.

— Може би — отвърна фигурата с дълбок тих глас, намекващ за съжаление. — Но ако е така — продължи той, — значи не съществуваш и ти. И двамата сме от миналото, джаг. — Фигурата спря на петнайсет стъпки от Раест и покритата й с гугла глава се извърна към дракона. — Нейният господар очаква появата ти, джаг, ала чака напразно, и затова трябва да ни благодариш. Той, виж, би нанесъл смърт, от която избавление няма, дори за същества като теб.

Главата се обърна и мракът под гуглата изгледа отново Тирана.

— Тук, в съня на един смъртен, ние носим край на съществуванието ти.

— В този век няма никой, който да може да ме надвие — изсумтя Раест.

Фигурата се изсмя с гробовен грохот.

— Глупак си ти, Раест. В този век дори един смъртен може да те убие. Приливът на игото се е обърнал. Сега боговете са роби, а смъртните са наши господари… макар да не го знаят.

— Е, значи си бог? — Раест се навъси. — Щом е така, дете си ти за мене.

— Бях някога бог — отвърна фигурата. — Почитаха ме като К’рул и външният ми образ беше Обелискът. Създателят на пътища съм аз — значение намираш ли в тая древна титла? Раест отстъпи назад и вдигна отсечените си длани.

— Невъзможно — изхриптя гласът му. — Та ти пое в Селенията на Хаоса… върна се там, където си роден — теб вече те няма между нас…

— Както казах, нещата се промениха — отвърна кротко К’рул. — Имаш избор, Раест. Онос Т’уулан може да те унищожи. Не си способен да разбереш какво означава името на Меча — нему няма равен на света. Можеш позорно да паднеш под оръжието на един Имасс или можеш да ме придружиш, защото в едно си приличаме с теб. Изтекло ни е времето и Портите на Хаоса ни чакат. Какъв е изборът ти?

— Ни едното, ни другото, Древни. — С тих и кух смях Раест се срина и разбитото му тяло се пръсна.

К’рул килна глава.

— Друго тяло ли си намери?

Круппе извади носната си кърпа и каза:

— Леле.

Калам махна рязко с ръка и Паран се сниши. Устата на капитана беше пресъхнала. Нещо сбъркано имаше в тази градина. Зачуди се дали не е само от умората, която изпитваше. Самият въздух на градината дразнеше сетивата му. Стори му се, че вижда как тъмнината пулсира, а и направо вонеше на гнило.

Калам посегна за ножовете си. Паран се напрегна, но не можа да види нищо освен убиеца. Дърветата бяха твърде много и нагъсто, а светлината бе твърде оскъдна. Някъде напред примигваха фенери, а хората се бяха струпали на терасата. Но цивилизацията изглеждаше на хиляди левги. Капитанът имаше чувството, че е попаднал сред някакво първично присъствие, което бавно и тежко дишаше около него.

Калам му даде знак и Паран се шмугна в сенките вдясно. Присви се и запристъпва безшумно към мястото, където допреди няколко мига стоеше убиецът. Пред тях като че ли имаше някаква поляна или сечище. Не можеше обаче да е сигурен, нито можеше да забележи нещо нередно. Но усещането за нещо сбъркано се бе усилило и го глождеше в черепа. Направи още една крачка. В средата на поляната имаше нещо — издялан блок, като олтар, а пред него стоеше дребна жена, почти като призрак в тъмното. Беше с гръб към Паран.

Само миг след това зад нея се озова Калам и ножовете блеснаха в ръцете му. Той вдигна ръце и замахна.

Движението на жената бе мълниеносно — единият й лакът се заби в корема на убиеца, тя се извъртя и коляното й се стовари в слабините му. Калам изрева, залитна назад и тупна тежко на земята.

С меч в ръце Паран се втурна на поляната.

Жената го видя и изхленчи уплашено:

— Не! Моля ви!

Момичешкият глас го спря. Калам се надигна и изпъшка.

— По дяволите, Сори. Не очаквах да те видя. Бяхме решили, че си мъртва.

Жената изгледа боязливо приближаващия се Паран, после попита Калам:

— Би трябвало да ви познавам, нали? — И щом Паран се приближи, вдигна уплашено ръка и отстъпи крачка назад. — Но… аз ви убих! — Простена и падна на колене. — Вашата кръв е на ръцете ми! Помня го!

Гняв лумна в душата на Паран. Той вдигна меча и застана над нея.

— Почакай! — изсъска Калам. — Задръж, капитане. Тук нещо не е наред.

С огромно усилие убиецът се надигна и понечи да седне на каменния блок.

— Недейте! — извика момичето. — Не го ли усещате?

— Аз — да — изръмжа Паран и свали меча. — По-далече от това нещо, ефрейтор.

Калам се отдръпна и промърмори:

— Мислех, че само аз съм сбърканият.

— То изобщо не е камък — каза младата жена. Лицето й, само допреди миг изкривено от терзание, се беше отпуснало. — Дърво е. — Изправи се и погледна Калам в очите. — И расте.

Някакво подозрение обзе Паран.

— Момиче, ти помниш ли ме? Знаеш ли кой съм?

Тя го погледна намръщено и поклати глава.

— Познавам Калам. Стар приятел, струва ми се.

Убиецът сякаш се задави от нещо, окашля се и поклати глава.

Жената посочи дървения блок.

— Виждате ли? Пак расте.

Двамата погледнаха. Ръбовете на блока изведнъж се замъглиха, издуха се и помръднаха, и всичко свърши, но за Паран бе ясно, че странното нещо вече е по-голямо.

— Има си корени — добави момичето.

Паран се окопити и заповяда:

— Ефрейтор, оставаш тук с нея. Няма да се бавя.

Прибра меча и влезе в храсталаците. Скоро се озова пред тераса, пълна с гости. Вляво се издигаше фонтан, обкръжен с мраморни колони, на разкрач разстояние една от друга.

Капитанът видя, че Уискиджак и хората му са се подредили в редица на десетина стъпки от края на градината, с лице към терасата. Изглеждаха напрегнати. Наведе се, взе един сух клон и го скърши.

При звука и шестимата се обърнаха. Капитанът даде знак на Уискиджак и Малът и отстъпи назад в дърветата.

Сержантът прошепна нещо на Бързия Бен, взе със себе си лечителя и отиде при капитана.

— Калам намери Сори — каза им Паран. — Момичето не е наред, сержант, и не мисля, че е преструвка. В един миг помни, че ме е убила, после не помни. После решава, че Калам й е стар приятел. И като че ли в нея има още нещо.

Малът изсумтя.

Уискиджак хвърли бърз поглед към струпаните гости и попита:

— И какво е това „още нещо“?

— Не знам. Но е гадно.

— Добре. — Сержантът въздъхна. — Иди с капитана, Малът. Прегледай Сори. Някаква връзка с Гилдията на убийците? — попита той Паран.

— Все още не.

— Тогава значи трябва да действаме — каза Уискиджак. — Пускаме Фидлър и Хедж. Доведи на връщане и Калам, Малът. Трябва да поговорим.

Никой не се изпречи на пътя на Ралик, докато минаваше през голямата зала към главния вход. Извръщаха се лица и замираха разговори, и се подхващаха отново, щом подминеше. Дълбока до кости умора беше обзела убиеца, по-голяма, отколкото можеше да се очаква от загубената кръв от вече изцерената рана. Умора повече емоционална, отколкото физическа.

Спря се, като видя ставащия от стола Круппе — свалената му маска се полюшваше в дебелата му ръчичка. Лицето му бе лъснало от пот и в очите му се четеше страх.

— С право си се уплашил — каза Ралик. — Ако знаех, че ще си тук…

— Тишина! — сряза го Круппе. — Круппе трябва да помисли!

Убиецът се намръщи, но си замълча. Никога не беше виждал Круппе без обичайната му любезна фасада и това, че изглеждаше развълнуван, дълбоко го обезпокои.

— Върви си по пътя, друже — каза изведнъж Круппе със странен глас. — Съдбата ти те очаква. Нещо повече, този нов свят като че ли е добре подготвен за такъв като Раест, все едно каква плът е облякъл.

Ралик се намръщи още повече. „Дебелакът май се е натряскал.“ Въздъхна, обърна се и мислите му отново се върнаха на онова, което бе постигнато тази нощ. „Сега какво?“ — зачуди се Ралик. Толкова неща бяха свършени, за да се стигне до този момент. И успехът сякаш бе затъпил острия фокус на мислите му. Ралик никога не беше проявявал преданост към благородни каузи и тази сегашна мания да поправи едно зло се бе оказала в известен смисъл нищо повече от приемане на ролята, която се полагаше на самия Кол. Изиграл бе ролята на инструмента на волята на Кол, осланяйки се на вярата, че самият Кол ще върне волята си.

„А ако не стане?“ Ралик се намръщи още повече и прекърши този въпрос в ума си, преди да е повел мислите му в търсене на отговор. Както бе казал Барук, време беше да се прибира.

Но преди да стигне до изхода, една жена със сребърна маска го докосна по рамото. Стреснат, той се обърна да я погледне. Дълга кафява коса обкръжаваше гладката безлика маска; очните прорези не разкриваха нищо от онова, което се криеше зад тях.

— От доста време бях любопитна — промълви тя. — Ала сега разбирам, че е трябвало да те наблюдавам лично, Ралик Ном. Смъртта на Оцелот можеше и да се избегне.

Погледът на убиеца помръкна.

— Воркан.

Тя леко кимна.

— Оцелот беше глупак — сопна се Ралик. — Ако договорът с Оцелот е одобрен от Гилдията, ме очаква наказание.

Тя не отвърна.

Ралик чакаше.

— Не си от приказливите, Ралик Ном.

Той й отговори с мълчание.

Воркан се изсмя тихо.

— Казваш, че очакваш наказание, все едно че вече си се примирил със смъртта. — Погледът й се измести от него към тълпата на терасата. — Съветник Търбан Орр притежаваше защитна магия, но ето, че тя не му помогна с нищо. Любопитно. — Като че ли премисли нещо, след което кимна. — Уменията ти са нужни, Ралик Ном. Ела.

Той примигна, но когато жената бавно закрачи към градината, тръгна след нея.

Крокъс — държеше Чалис здраво — свали маската си. Тя го позна и се ококори.

— Ако писнеш — предупреди я хрипливо Крокъс, — ще съжаляваш.

Беше успял да я издърпа на десетина крачки в храстите, преди тя да го спъне. Бяха се поборили, но накрая той надви.

— Искам само да поговоря с теб. Няма да те нараня, Чалис, заклевам се. Освен ако не опиташ нещо, разбира се. Сега ще си махна ръката. Моля те, не пищи. — Опита се да разчете намерението в очите й, но видя само страха. Засрамен, вдигна ръката си.

Тя не писна, но само миг по-късно Крокъс съжали, че не го бе направила.

— Проклет крадец такъв! Когато баща ми те хване, жив ще те одерат! И то ако Горлас не те намери пръв. Само да ми направиш нещо, ще те варят бавно на…

Крокъс отново затисна устата й. Ще го дерат? Що го варят?

— Кой е тоя Горлас? — попита я ядосано. — Някой некадърен началник? Значи си ме предала все пак!

Тя го зяпна.

Крокъс вдигна отново ръката си.

— Не съм те предала. За какво говориш?

— Онзи убит пазач в двора ви. Не го направих аз, но…

— Разбира се, че не си ти. Баща ми нае гледачка. Жена е убила онзи пазач, слуга на Въжето. Гледачката беше толкова ужасена, че не остана да си вземе парите! Сега ме пусни, крадецо.

Той я пусна и седна на тревата. Загледа се в дърветата.

— Не си ме предала? А Мийзи? А стражите пред къщата на чичо Мамът? А гонитбата?

Чалис стана и отупа сухите листа от кожената си пелерина.

— Какви ги дрънкаш? Трябва да се връщам. Горлас ще ме търси. Той е първият син на дома Толиъс, тренира за майстор дуелист. Ако те види с мен, ще загазиш.

Той я изгледа тъпо.

— Чакай! — Скочи на крака. — Чуй ме, Чалис! Забрави го този тъпак Горлас. Догодина чичо ми ще ме представи официално. Чичо Мамът е известен книжник.

Чалис завъртя очи.

— О, я слез на земята. Книжник? Някакъв дъртак с оцапани от мастило ръце, дето минава през стени — има ли власт домът му? Влияние? Домът Толиъс има и власт, и влияние, и всичко останало. Пък и Горлас ме обича.

— Но аз… — Млъкна и извърна очи. А сигурен ли беше? Не. Впрочем, имаше ли значение? Какво искаше той от нея всъщност?

— Какво искаш от мене всъщност? — попита Чалис.

Той заби поглед в краката си. После вдигна очи.

— Другарство? — попита я той колебливо. — Приятелство? Но какво говоря? Аз съм крадец! Обирам жени като теб!

— Точно така — сопна се тя. — Тогава защо да се преструваме, че е другояче? — Лицето й омекна. — Крокъс, няма да те издам. Ще си остане наша тайна.

За много кратък миг той се почувства като дете, погалено по главичката и утешено, и при това му хареса.

— Преди теб — с усмивка добави тя — никога не бях срещала истински уличен крадец.

Приятното чувство изчезна, заменено от пристъп на гняв.

— Дъх на Гуглата! — озъби се той. — Истински? Та ти не знаеш какво е истинско, Чалис. Никога ръцете ти не са се оцапвали с кръв. Никога не си виждала умиращ човек. Но така и трябва да бъде, нали? Мръсотията я оставете на нас, свикнали сме.

— Тази нощ видях да умира човек — промълви Чалис. — И не искам никога повече да виждам. Ако това означава „истинско“, тогава не го искам. Оставям го за теб, Крокъс. Довиждане. — Обърна се и си тръгна.

Крокъс зяпна след нея. Думите й отекваха в главата му.

Съкрушен, той се обърна към градината. Дано поне Апсалар да беше там, където я беше оставил. Само това му липсваше, да се наложи да я търси.

Малът се закова на място още щом излезе на поляната. Паран стисна ръката му. Погледите им се срещнаха.

Лечителят поклати глава.

— Повече няма да приближа, сър. Онова, което обитава там, е проклятие за моя Лабиринт Денъл. И то… ме усеща… жадно. — Изтри потта от челото си и вдиша разтреперан. — По-добре доведете момичето тук.

Паран пусна ръката му и затича през поляната. Дървеният блок беше станал вече голям колкото маса, обрасъл с жилави клони, и покрит с ръбести дупки. Земята около него изглеждаше подгизнала от кръв.

— Ефрейтор — прошепна той, смразен от ужас. — Прати момичето при Малът.

Калам сложи ръка на рамото на девойката и й каза с тон на добричък чичо:

— Не бой се, дете. Хайде, иди. След малко ще дойдем и ние.

— Добре. — Тя се усмихна и тръгна към лечителя, застанал в края на поляната.

Калам потърка четинестата си брада и я проследи с очи.

— Не бях виждал Сори да се усмихва. Какъв срам.

Загледаха как Малът заговори тихо на момичето, после опипа с длан челото му.

Паран килна глава и каза:

— Бурята спря.

— Да. Дано да значи това, което искаме да значи.

— Някой я спря. Споделям надеждата ти, ефрейтор. — За капитана обаче надеждата бе нищожна. Нещо приближаваше. Той въздъхна. — А все още не е била и дванайсетата камбана. Не мога да го повярвам.

— Чака ни дълга нощ — каза убиецът; даваше да се разбере, че на него също ужасно му липсва оптимизъм. И изсумтя — Малът беше извикал изумено и им махаше. — Идете вие — каза убиецът.

Объркан, капитанът го изгледа намръщено. После отиде при лечителя и Сори. Очите на момичето бяха затворени, сякаш бе изпаднало в транс.

Малът го каза направо.

— Обсебването си е отишло.

— Това и аз го разбрах — отвърна Паран и изгледа момичето.

— Но има и още нещо — продължи лечителят. — В нея има още някой, сър.

Паран вдигна вежди.

— Някой, който е бил там през цялото време. За мен е непонятно как е оцелял с присъствието на Въжето. И сега съм изправен пред избор.

— Обясни.

Малът се наведе, намери една пръчка и задраска някакви фигури по земята.

— Този някой е предпазвал ума й, действал е като филтър на алхимик. През последните две години Сори е вършила неща, които биха могли да я подлудят, ако ги помнеше. Това присъствие и в момента се бори с тези спомени, но има нужда от помощ, защото не е толкова силно като преди. То умира.

Паран приклекна до него.

— Значи смяташ да му предложиш тази помощ?

— Не съм сигурен. Вижте, сър, не му знам намеренията. Не знам какви ги крои, не мога да разчета шарката, която се опитва да направи. Ако му помогна и се окаже, че това, което иска, е абсолютен контрол? Ами тогава момичето отново ще бъде обсебено.

— Значи смяташ, че присъствието е предпазвало Сори от Въжето само за да може отново да скочи и да я обладае?

— Така погледнато, звучи безсмислено — отвърна Малът. — Но това, което не ми излиза от главата, е защо иначе ще се посвети толкова дълбоко това присъствие? Тялото, плътта му я няма. Ако напусне момичето, няма къде да иде, сър. Може да е някое любимо същество, близка или нещо такова. Личност, пожелала да се пожертва изцяло. И това е възможно.

— Близка? Значи е жена?

— Била е. Проклет да съм, ако знам какво е сега. Единственото, което улавям от него, е тъга. — Лечителят погледна Паран в очите. — Това е най-тъжното същество, което съм срещал, сър.

Паран го изгледа и се надигна.

— Аз няма да ти дам заповед какво да направиш, лечителю.

— Но?

— Но каквото и да излезе, викам да го направиш. Дай му каквото му трябва, тъй че да може да направи каквото иска.

Малът издиша, хвърли пръчката и се изправи.

— Моят инстинкт казва същото, сър. Благодаря.

Калам извика от поляната:

— Хайде стига! Покажете се.

Двамата бързо се обърнаха и видяха, че той гледа към дърветата вляво от тях. Паран стисна Малът за ръката и го придърпа в сенките. Лечителят повлече със себе си и Сори.

На поляната излязоха две фигури — жена и мъж.

Крокъс изпълзя през храстите и гнилата шума. Като за градина беше доста обрасло и диво. Гласовете, които бе чул, докато търсеше Апсалар, вече бяха съвсем близо — и той видя двама мъже и някаква жена със сребърна маска. И тримата гледаха някакъв странно мъглив дървен пън насред поляната. Той бавно издиша. Единият мъж беше Ралик Ном.

— Нещо зло има в това — каза жената и се дръпна назад. — Глад някакъв.

Едрият чернокож мъж до нея изсумтя.

— Не бих спорил с вас, Майсторе. Но каквото и да е, не е малазанско.

Крадецът се ококори. „Малазански шпиони? Майсторът на Гилдията? Воркан!“ С привидно безразличие към странните неща, ставащи около нея, жената се обърна към Ралик.

— Как ти действа това, Ралик?

— Не ми действа.

— Я го приближи тогава.

Убиецът сви рамене и отиде до чворестия пън. Мъгливото му потръпване секна.

Воркан въздъхна облекчено.

— Ти май му попречи, Ралик. Любопитно.

Мъжът изсумтя.

— Отатаралска прах.

— Какво?

— Натрих я в кожата си.

Воркан го зяпна.

Очите на чернокожия се присвиха.

— Аз те помня, убиецо. Свадата ни, когато се опитахме да се свържем първия път. Онази нощ, с атаката отгоре.

Ралик кимна.

— Е — продължи малазанецът, — изненадан съм, че си оцелял.

— Той крие много изненади — каза Воркан. — Е, ефрейтор Калам от Подпалвачите на мостове, вашата покана за разговор стигна до мен и аз приех. Преди да започнем обаче, ще ви бъда благодарна, ако останалите от групата ви също се включат. — Обърна се към дърветата вдясно.

Главата на Крокъс се въртеше — Подпалвачите на мостове! — но още малко и щеше да се пръсне, когато видя двамата мъже да излизат от сенките, с Апсалар между тях. Изглеждаше упоена, очите й бяха затворени.

Единият мъж каза:

— Майсторе на Гилдията, позволете да ви се представя: капитан Паран от Девети взвод. — Вдиша дълбоко и продължи: — По този въпрос обаче Калам е упълномощен да говори от името на империята.

Воркан отново се обърна към чернокожия.

— Тогава разговорът е започнал.

— И двамата знаем, Майсторе, че Градският съвет не е истинската власт на Даруджистан. И тъй като вие също не сте, стигнахме до заключението, че градските магове действат задкулисно и основният им интерес е да съхранят статуквото. Които и да са те, умеят да се крият добре. Значи можехме да решим просто да избием всеки маг в града, но щеше да отнеме много време и щеше да е ненужна касапница. Вместо това, Майсторе на Гилдията, империята Малазан предлага договор за главите на истинските управители на Даруджистан. По сто хиляди златни джаката. За всеки. Освен това Империята ви предлага мантията на градската власт, съпътствана от титлата Върховен юмрук и всички произтичащи от това привилегии. — Той скръсти ръце.

Воркан помълча, след това каза:

— Императрица Ласийн предлага да ми заплати деветстотин хиляди джаката?

— Ако това е сумата, да — потвърди Калам.

— Кабалът Т’орруд е могъща сила, ефрейтор. Но преди да ви отговоря, искам да науча за съществото, което се приближава от изток. — Лицето й се стегна. — Пет дракона му се опълчиха за малко, предполага се, от Лунния къс. Стигам до извода, че майстор Барук и неговият Кабал са сключили споразумение със Сина на Тъмата.

Калам сякаш се стъписа, но бързо се съвзе.

— Майсторе на Гилдията, приближаващата сила не е наше деяние. Бихме приветствали нейното унищожение от ръцете на Сина на Тъмата. Колкото до скрития ви въпрос, аз бих приел, че съюзът между Тайст Андий и Кабала ще се обезсмисли със смъртта на членовете на Кабала. Не ви молим да убиете Господаря на Лунния къс.

Паран се окашля.

— Майсторе на Гилдията, Лунният къс и империята Малазан са имали сблъсъци и преди. Шаблонът подсказва, че Синът на Мрака е по-вероятно да се оттегли, отколкото да се противопостави сам на нас.

— Точно така — съгласи се Воркан. — Ефрейтор Калам, нямам никакво желание да губя живота на моите убийци в подобно начинание. Само убиец, който е Върховен маг, би могъл да се надява на успех. Следователно приемам договора. Убийствата ще извърша аз. А колкото до плащането…

— Ще бъде доставено по Лабиринт след изпълнението на поръчката — заяви Калам. — Сигурно вече знаете, Майсторе, но самата императрица беше убиец преди. Тя спазва правилата. Златото ще се плати. Титлата и управлението на Даруджистан ще ви бъдат дадени без колебание.

— Прието, ефрейтор Калам. — Воркан се обърна към Ралик. — Започвам веднага. Ралик Ном, задачата, която ти възлагам сега, е жизненоважна. Прецених странната ти способност да спираш растежа на това… това зло нещо. Инстинктите ми подсказват следното: не бива да му се позволи да продължи да расте. Ти ще останеш тук и по този начин ще го държиш в стазис.

— Колко време? — изпъшка той.

— Докато се върна. През това време ще проуча защитите му. А, и още нещо: действията на Оцелот не бяха одобрени от Гилдията. Екзекутирането му изпълни преценката на Гилдията досежно полагащото му се наказание. Благодаря, Ралик Ном. Гилдията е доволна от теб.

Ралик отиде до странния пън и седна на него.

— До скоро — каза Воркан и тръгна през поляната.

Крокъс загледа тримата малазански шпиони, които си зашепнаха нещо сред поляната. После един от мъжете хвана Апсалар за ръка и я поведе през дърветата към задната стена. Останалите двама, капитанът и ефрейтор Калам, гледаха Ралик.

Убиецът се беше хванал за главата и опрял лакти на коленете си, гледаше в земята.

Калам въздъхна и поклати глава. Миг след това двамата тръгнаха към терасата.

Крокъс се поколеба. Част от него го подтикваше да изтича на поляната и да се нахвърли върху Ралик. „Да убият маговете? Да предадат Даруджистан на малазанците?“ Как можеше да позволи такова нещо? Но не помръдна от мястото си, защото го обзе страх, че всъщност не знае нищо за този човек. Щеше ли да го послуша? Или щеше да му забие нож в гърлото? Нещо не му се рискуваше.

Ралик не помръдваше. После се надигна, точно срещу мястото, където лежеше скрит Крокъс.

Крадецът простена.

Ралик му махна.

Крокъс бавно се приближи.

— Добре се криеш — каза Ралик. — И извади късмет, че Воркан не си свали маската — не може да вижда много добре през нея. Е, значи чу?

Крокъс кимна. Очите му бяха приковани в нещото, което неволно бе нарекъл пън. По-скоро приличаше на дървена къщичка. Дупките по стените му спокойно можеха да минат за прозорци. За разлика от Воркан, той долавяше в него не глад, а по-скоро някаква настойчивост и почти безсилие.

— Преди да си ме обвинил, ме изслушай внимателно, Крокъс.

Крадецът извърна очи от дървения блок.

— Цял съм слух.

— Барук може би все още е на празненството. Трябва да го намериш и да му кажеш точно какво се случи. Кажи му, че Воркан е Върховен маг… и ще ги избие всички, освен ако не се съберат и не се защитят заедно. — Убиецът сложи ръка на рамото на Крокъс. Момчето трепна и го погледна с боязън. — А ако Барук си е тръгнал, намери Мамът. Видях го преди малко. С една маска на звяр с бивни.

— Чичо Мамът? Ама той е…

— Той е Върховен жрец на Д’рисс, Крокъс, и е член на Кабала Т’орруд. Хайде, побързай. Няма време за губене.

— Искаш да кажеш, че ти ще останеш тук ли, Ралик? Просто ще седиш на тоя… тоя пън?

Усмивката на убиеца повехна.

— Воркан каза истината, момче. Каквото и да е това, изглежда, аз го задържам. Барук трябва да научи за тази шашма. Разчитам на усета му повече, отколкото на Воркан, но засега ще й се подчиня.

За миг Крокъс се поколеба; мислеше за Апсалар. Сигурен беше, че са й направили нещо — а ако й бяха навредили, щяха да си платят. Но пък… Чичо Мамът? Воркан се канеше да убие чичо му? И той погледна твърдо Ралик.

— Смятай, че е направено.

В този миг рев на болка и гняв отекна откъм терасата и разтърси дърветата. Дървеният блок зад тях реагира с взрив от жълти пламъци, а корените му се загърчиха и се издуха.

Ралик избута с все сила Крокъс назад, обърна се вихрено и скочи върху блока. Жълтият огън примига и загасна, а по земята във всички посоки запълзяха пукнатини.

— Тръгвай! — извика Ралик.

С разтуптяно сърце, крадецът се обърна и побягна към имението на лейди Симтал.

Барук рязко дръпна въжето на камбанката. Кочияшът над него извика. Екипажът закова на място.

— Стана нещо — изсъска той на Рейк. — Проклятие, много рано си тръгнахме! — Премести се до прозореца и го отвори.

— Един момент — каза Рейк спокойно. Бе свъсил вежди и бе килнал глава на една страна, сякаш се вслушваше в нещо. — Тиранът — обяви той. — Само че е омаломощен, а маговете ви са достатъчно, за да се справят с него. — Отвори уста да добави още нещо, но се отказа. Тъмно лазурните му очи изгледаха алхимика. — Барук — каза той кротко, — прибери се в имението си. Подготви се за следващия ход на империята — няма да ни се наложи да чакаме дълго.

— Кажи ми какво става — настоя ядосано Барук. — Ще се опълчиш ли все пак на Тирана, или не?

Рейк хвърли маската си на пода между двамата и закопча яката на плаща си.

— Ако се окаже необходимо — да.

По каляската затропаха юмруци и се чуха весели гласове. Тълпата напираше отвсякъде и клатеше каляската. Наближаваше дванадесетата камбана, часът на Възнесението на Богинята на пролетта към небето с лунния изгрев.

Рейк продължи:

— Междувременно градските улици трябва да се разчистят. Предполагам, че желанието ви е да сведете жертвите до минимум, нали?

— Това ли е всичко, което ми предлагаш, Рейк? — Барук махна рязко с ръка. — Да разчистя улиците? Как, в името на Гуглата, да го направим? В Даруджистан има триста хиляди души и сега всички са на улиците!

— Тогава го оставете на мен. Трябва да си намеря някое високо място за наблюдение. Някакви предложения?

Отчаянието на Барук бе толкова силно, че той едва се сдържа да не изругае Аномандър Рейк.

— Камбанарията на К’рул. Една квадратна кула близо до портата за Уори.

Рейк слезе от каляската и каза:

— Ще поговорим отново в имението ти. Ти се подготви с другите. — Огледа тълпата и вдигна глава, сякаш душеше въздуха. — Колко далече е до тая камбанария?

— Триста крачки… не мислиш да ходиш пеш, нали?

— Мисля. Още не съм готов да разтворя Лабиринта си.

— Но как… — Барук онемя, щом Аномандър Рейк показа отговора на въпроса.

С цяла глава, че и повече по-висок от блъскащата се човешка гмеж, Синът на Тъмата извади меча си от ножницата и ревна:

— Ако са ви скъпи душите, сторете път!

Вдигнат нависоко, мечът се пробуди със стон и от острието му блъвнаха вериги от дим. Ужасен звук като от скърцащи колела изпълни въздуха, надигна се хор от стонове, изпълнени с безнадеждност. Тълпата се отдръпна стъписана пред лорд Аномандър Рейк и всяка мисъл за празненство бе пометена.

— Боговете да не дават дано! — прошепна Барук.

Всичко започна съвсем невинно. Бързия Бен и Уискиджак стряха кротко край фонтана. Наоколо шетаха слуги, защото въпреки пролятата тази нощ кръв и отсъствието на домакинята с наближаването на дванадесетата камбана празничното настроение се усили отново. Скоро при тях дойде капитан Паран.

— Срещнахме се с Майстора на Гилдията. Прие договора.

— Къде ли щяхме да сме, ако я нямаше алчността — изсумтя Уискиджак.

— Току-що забелязах нещо — намеси се Бързия Бен. — Главоболието ми спря. Изкушавам се да привлека Лабиринта си, сержант. Да видя каквото мога.

Уискиджак помисли за миг и каза:

— Давай.

Бързия Бен се скри в сянката на една мраморна колона.

Някакъв старец със страховита маска вървеше право към тях. После една едра дебела жена с наргиле се приближи до стареца. Слугата й я следваше на стъпка зад нея. Дебеланата издуха облак дим и повика стареца.

В следващия миг нощта се пръсна от вълната енергия, изригнала като гейзер между Уискиджак и Паран, и порази стареца в гърдите. Мечът на сержанта се озова в ръката му, той се обърна, а взводният му чародей, завихрил магията си в бесен въртоп, го бутна настрани и се затича към жената.

— Не! — изкрещя Бързия Бен. — Пази се от него!

Паран също бе извадил меча си и оръжието запищя, изпълнено сякаш с ужас.

Зверски гневен рев разцепи въздуха и старецът се обърна вихрено. Пламналите му очи се спряха върху жената и ръката му се вдигна. Рукналата от нея сива като шиста сила изпращя във въздуха.

Замръзнал, невярващ, Уискиджак гледаше как Бързия Бен се хвърля върху жената. Двамата се сблъскаха със слугата и тримата рухнаха на земята един върху друг. Кипящият поток енергия проряза слисаната тълпа — подпалваше всеки, когото докоснеше, и на мястото му оставаше само бяла пепел. Връхлитащата вълна се разклони, като помиташе всичко по пътя си. Сринаха се дървета, камък и мрамор избухнаха сред облаци прах. Гинеха хора, хвърчаха крайници, овъглени трупове рухваха сред рукналата кръв. Стълб енергия изригна бясно към нощното небе, обвит от плътен облак. Друг разтресе имението с оглушителен грохот. Трети запълзя към Паран, който тичаше към стареца. Силата порази меча и той изчезна — заедно с Паран.

Сержантът пристъпи колебливо напред и в този момент нещо тежко го перна по рамото, той залитна и чу как дясното му коляно изпука.

Усети раздиращата се плът и кожа, докато падаше. Мечът му издрънча на камъните. Болката го прониза.

Миг след това две ръце го стиснаха за наметалото.

— Хванах те! — изръмжа Фидлър.

Уискиджак изрева от болка. Сапьорът го повлече по каменната настилка. После тъмнината го обгърна и всичко свърши.

Бързия Бен бе затиснат и в първия миг не можа да си поеме дъх. После ръцете на жената натиснаха раменете му, тя се оттласна от него, надигна се и извика на стареца:

— Мамът! Аникалет араест!

Бързия Бен се облещи, усетил вълната на сила, напираща през тялото й. Въздухът изведнъж замириса тежко на горска пръст.

— Араест! — изрева тя и силата изригна от нея в яростен тласък.

Бързия Бен чу как Мамът изкрещя от болка.

— Пази се, чародей! — обърна се към него жената. — Той е обсебен от Джагът!

— Знам — изръмжа той, обърна се по корем и се надигна на ръце и колене. Видя, че Мамът лежи на земята и маха немощно с ръка. Погледът на чародея се плъзна натам, където бе стоял Уискиджак. Колоните около фонтана бяха изпопадали, а сержанта го нямаше никакъв. Всъщност не се виждаше никой от взвода. По терасата на грозни купища се въргаляха рухнали тела. Всички оцелели бяха избягали.

— Мамът се съвзема — каза отчаяно жената. — Нищо не ми остана, чародей. Трябва да направиш нещо, нали?

Той я зяпна.

Паран залитна, подхлъзна се в калта и се изтърколи по обраслия с гъст ракитак бряг. В небето над него изтрещя гръм. Той се надигна. Мечът Шанс, нажежен, стенеше в ръката му. Наляво от него се простираше плитко езеро, свършващо при далечните, засияли в смътно зелено планински ридове. Надясно блатата продължаваха оттатък хоризонта. Въздухът беше хладен, наситен със сладникавата миризма на гнило и торф.

Той треперливо пое дъх и загледа бушуващата над него буря. Облаците, тъмни и гърчещи се в предсмъртна агония, мятаха зъбати мълнии. Вдясно от него отекна грохот и той рязко се обърна. На около хиляда крачки се бе появило нещо. Капитанът примижа. Издигаше се над блатните треви като оживяло дърво, чворесто и черно, дърпаше от влажните недра корените си и ги мяташе настрани. Появи се още една фигура и застъпва гъвкаво около него — държеше кафяв нащърбен меч. И явно отстъпваше, докато чворестото, наподобяващо човешка фигура туловище бълваше към нея зловонни вълни сила. Приближаваха се към него.

Чу зад себе си клокочене и се обърна.

— Дъх на Гуглата!

От водите на езерото се издигаше къща. Блатна трева и кал се смъкваха от грубите каменни стени. Пред очите му зейна огромен тъмен каменен вход и изсъска пара. Второто ниво на постройката имаше окаян вид — беше разнебитено, тук-там дяланите камъни се бяха срутили и се виждаше скелетът на дървените греди.

Нов взрив отново привлече вниманието му към двете сражаващи се фигури. Вече бяха много по-близо и Паран можеше ясно да различи фигурата с двуръчния меч. Т’лан Имасс. Въпреки страховитата ловкост, с която въртеше оръжието с цвят на халцедон в ръцете си, съществото отстъпваше. Нападащото го същество беше високо, жилаво и с плът като дъб. От долната му челюст стърчаха бляскави бивни и то крещеше вбесено. Отново удари Т’лан Имасс и го отхвърли на петнайсетина крачки. Той се претърколи в калта и се спря почти в краката на Паран.

Капитанът зяпна в бездънните му очи.

— Азатът все още не е готов, смъртни — проговори Т’лан Имасс. — Твърде млад е, за да може да затвори онова, що предизвика появата му — Финнеста. Когато Тиранът избяга, подирих силата му. — Понечи да стане, но не успя. — Защити Азата — Финнестът иска да го унищожи.

Паран вдигна очи и видя, че привидението гази през блатото към него. „Да го защитя?“ От това? Изборът му бе отнет. Финнестът изрева, пращяща вълна от енергия се понесе към него и Паран размаха Шанс.

Мечът се вряза в енергията. Незасегната, силата го помете и връхлетя Паран. Заслепен, той изкрещя, щом лютият мраз го прониза и разби мислите и сетивата му. Невидима ръка стисна душата му. „Мой!“ Думата отекна в главата му, триумфираща и пълна с диво тържество. „Ти си мой!“

Паран пусна Шанс и се смъкна на колене. Чуждата воля стискаше душата му. Можеше само да се покори. От дълбините изплуваха частици съзнание. „Инструмент, нищо друго. Всичко, което направих, всичко, което преживях — само за да стигна до това.“

И чу някъде дълбоко в себе си звук, и звукът се повтори и потрети, и ставаше все по-силен. „Вой!“ Мразът на кръвта, изпълнил всяка част на тялото му, се разпадна. Искри топлина, зверска и неукротима, пронизаха студа. Той отметна глава и воят стигна до гърлото му. И когато изригна, Финнестът залитна назад.

„Кръв на Хрътка! Кръв, която никой не може да пороби…“ Паран се втурна срещу Финнеста. Мускулите му се изпълниха с болка, щом в тях потече съкрушителната сила. Връхлетя върху съществото, събори го и заудря с юмруци коравата му като дъб плът, зъбите му се забиха в кората на лицето му. Финнестът се опита да го изтласка от себе си, но не можа, запищя и замаха отчаяно крайници. Паран започна да го ръфа.

Една ръка го стисна за яката и го издърпа от разкъсаното тяло. В безумна ярост Паран се опита да се обърне и да сръфа стисналото го за врата същество, но Т’лан Имасс го разтърси и викна:

— Спри!

Капитанът примигна.

— Спри! Не можеш да унищожиш Финнеста. Но го задържа. Достатъчно. Сега Азатът ще го прибере. Разбра ли?

Паран се смъкна в калта и пламъците в очите му угаснаха. Погледна към Финнеста и видя как корени и влакнести пипалца се занадигаха от влажната земя, за да загърнат разкъсаната твар и да започнат да я дърпат в жвакащата кал. След миг Финнестът изчезна.

Т’лан Имасс пусна Паран, отстъпи и го изгледа.

Паран изплю кръвта и треските от устата си и обърса устни с ръка. После се наведе и си прибра Шанс.

— Проклетият късмет се обърна — изломоти той, докато прибираше меча в ножницата. — Имаш ли нещо да ми кажеш, Имасс?

— Много си далече от дома, смъртни.

Миг след това Паран отново се появи, олюля се полузаслепен на терасата и рухна. Бързия Бен се навъси. „Дъх на Гуглата! Какво му стана?“

От Мамът се изтръгна свирепо джагътско проклятие. Старецът се надигна, разтреперан от гняв, и изгледа чародея изпод вежди.

— Пробудете Седемте в мен! — изрева Бързия Бен, изпищя, щом седемте Лабиринта се разтвориха в него, и болезненият писък се понесе над връхлитащите през терасата вълни енергия.

Вълните се стовариха в обсебения от Джагът и той вдигна ръце пред лицето си. Тялото на Мамът повехна под грохота на яростната атака. Плът се разкъса, засвяткаха пламъци и се забиха в него. Рухна на колене и бесният въртоп се завихри. Мамът нададе вой и вдигна юмрук, но той бе само овъглена кост. Юмрукът се сгърчи и един от Лабиринтите на Бен се затръшна. Юмрукът помръдна отново.

Бързия Бен клюмна.

— Изчерпах се.

Деръдан се вкопчи в плаща на магьосника.

— Чуй ме, чародею!

Още един Лабиринт угасна. Бързия Бен поклати глава.

— Изчерпах се.

— Чуй ме! Онзи човек — ей онзи там — какво прави той?

Бързия Бен вдигна глава и ревна с внезапен ужас:

— Дъх на Гуглата!

На десетина крачки от него Хедж се беше присвил, само главата и раменете му се показваха зад пейката. Очите му лъщяха с магически блясък, познат на чародея, а ръцете му стискаха огромен арбалет, насочен право в Мамът.

От Хедж се изтръгна безсловесен крясък.

Магьосникът извика и за втори път се хвърли към жената. Докато летеше във въздуха, чу познатото „шшат!“ от сапьорския арбалет.

Старата кръжеше над равнината, където доскоро бе стоял Джагътският тиран. Беше стигнал на петдесетина крачки до Силана, а след това бе изчезнал. Но не в полет през Лабиринт, а с по-окончателно изчезване, по-абсолютно и поради това — много по-обаятелно.

Беше славна нощ, битка, която си струваше да се запомни, пък и краят й изобщо не се оказа край.

— Възхитителна загадка — изграчи тя. Старата знаеше, че присъствието й е нужно другаде, но не й се искаше да си тръгне. — Такива ужасни енергии видях! — Тя се изсмя. — Презирам това разсипничество. Чиста глупост! Ех, а сега остават само въпроси, въпроси!

Извърна глава нагоре. Двата соултейкън Тайст Андий на нейния господар кръжаха над нея. Никой не искаше да си тръгне, преди да се разкрие съдбата на Джагътския тиран. Бяха си спечелили правото да го видят — но Старата подозираше, че отговорите така и няма да дойдат.

Силана нададе пронизителен вик, след което се надигна от земята и Лабиринтът, дал начало на полета й, блъвна силна, остра миризма. Главата й се извърна на запад и тя нададе втори вик.

Старата запляска бясно с криле и прелетя ниско над раздраната земя. Издигна се отново в небето и видя това, което бе видяла Силана. Изграчи от радост и предчувствие… и изненада.

— Ето, иде! Най-после иде!

Щом Бързия Бен затвори очи, и последният му Лабиринт се срина. Той се бухна в жената и ръцете й го обгърнаха здраво. Тя изпъшка и също падна повлечена от инерцията му.

Взривът изкара въздуха от дробовете му. Камъните под тях подскочиха и лумналият огън и рояци отломки изпълниха света и заличиха всичко. И настъпи мъртва тишина.

Бързия Бен се надигна. Погледна натам, където доскоро бе стоял Мамът. Каменните плочи ги нямаше, на тяхно място до рухналия фонтан зееше широка и дълбока димяща яма. От стареца нямаше и помен.

— Скъпи чародею — измрънка жената под него. — Живи ли сме още?

Бързия Бен я изгледа и каза:

— Ти си затвори Лабиринта? Умно.

— Затворих го, да, но неволно. Защо да е умно?

— Морантските муниции са земни оръжия. Отворените лабиринти привличат взривната им сила. Тиранът е мъртъв. Заличен е.

И тогава Хедж се озова до него, с разпрана кожена шапка и обгорена буза.

— Добре ли сте? — изохка той.

Чародеят го зашлеви.

— Идиот такъв! Колко пъти трябва да…

— Ама е мъртъв, нали? — сопна се обидено Хедж. — Какво толкова — една димяща дупка в земята — най-добрият начин да се оправим с магове, нали?

Капитан Паран се надигна треперещ на засипаната с отломки тераса, огледа се и погледът му се спря на чародея.

— Уискиджак къде е?

— В гората — отвърна Хедж.

Паран залитна.

— То пък и от теб една полза — измърмори Хедж.

— Бързак!

Магьосникът се обърна и видя приближаващия се Калам. Убиецът спря на ръба на кратера и рече:

— Долу мърда нещо.

Пребледнял, Бързия Бен се надигна и помогна на вещицата също да се изправи.

Приближиха се до дупката.

— Невъзможно! — изпъшка чародеят. В дъното на ямата се оформяше човешка фигура. — Мъртви сме. Ако не и по-лошо.

Трясък откъм дърветата привлече вниманието им и тримата замръзнаха. Обгърнати в странна мъгла коренища се изтръгваха от храсти и трева и жадно пълзяха към кратера.

Обсебеният от Джагът се надигна, разпери ръце и ги размаха.

Корените се увиха около съществото и то заврещя от ужас.

— Азат едиейрман! Не! Взехте ми Финнеста… но оставете мен! Моля ви! — Пипалата настъпваха жадно и се увиваха около крайниците му. Силата на Омтоуз Феллак се затърчи в паническо усилие да се измъкне, ала напразно. Корените повалиха ужасната твар и я повлякоха към градината с писъци.

— Азат? — прошепна слисан Бързия Бен. — Тук?

— Не. Готова съм да се закълна — каза пребледнялата Деръдан. — Казано е, че се надигат…

— Щом силата неокована застраши живота — довърши вместо нея чародеят.

— Знам къде е — каза Калам. — Бен, тоя Джагът ще се измъкне ли?

— Не.

— Е, значи с него приключихме. А с Азата?

Бързия Бен клюмна.

— Зарежи, Калам.

— Е, аз трябва да си ходя — каза припряно Деръдан. — И отново ви благодаря, че два пъти ми спасихте живота.

И хукна към имението.

Дойде и Фидлър. Изглеждаше замаян.

— Малът се грижи за сержанта — рече той, докато стягаше връзките на торбата си. — Е, да тръгваме — подкани той Хедж. — Град имаме да гърмим.

— Уискиджак ранен ли е? — попита Бързия Бен.

— Счупил си е крака — отвърна Фидлър. — Много лошо.

Деръдан извика изненадано от другата страна на фонтана и всички се обърнаха. Беше се спънала в някакъв облечен в черно хлапак, който, изглежда, се беше крил зад фонтана. Момчето скочи като заек и побягна към имението.

— Смятате ли, че е чул нещо? — зачуди се Фидлър.

— И да е чул, едва ли го е разбрал — отвърна Бързия Бен. — Ще почвате ли с Хедж?

— Гърмим го до небето — ухили се Фидлър.

Двамата сапьори провериха за последно снаряжението си и се обърнаха към двора.

Междувременно Калам беше отишъл до ямата и навъсено надничаше вътре. От раздраните й стени стърчаха стари медни тръби и от тях швиртеше вода. Странно защо споменът за Сиволиките изведнъж просветна в главата му. Убиецът се наведе, видял, че от една от тръбите не тече вода. Подуши въздуха, после легна на земята, опипа тръбата и изпъшка:

— Оссерк!

После стана и попита Бързия Бен:

— Къде са?

Магьосникът го изгледа тъпо.

— Кои?

— Сапьорите, кои!

— Току-що тръгнаха.

— Бегом към задната стена, боец! — викна убиецът ефрейтор. — Намери останалите — Паран е поел командването. Кажи му да се изтеглят. Намерете някое място, дето го знам. Ще се видим там.

— Къде отиваш?

— След сапьорите. — Калам избърса потта от челото си. — Извади картата на града, когато можеш, Бързак. — Очите на убиеца бяха пълни със страх. — Провери легендата. Поставили сме мини на всяко кръстовище. Там са главните каверни… не разбираш ли? — Махна с ръка. — Сиволиките! Газът, Бен!

Калам се обърна и хукна към къщата.

Бързия Бен зяпна след него. Газът? Очите му се облещиха.

— Всички ще хвръкнем в небето — прошепна той. — Целият проклет град!

23.

Капнал от умора, Паран се затътри през храстите. Сниши се под клоните на едно дърво… и светът около него потръпна.

В лявото му рамо се впиха челюсти, зъби изскърцаха в плетената ризница и го надигнаха от земята. Невидими мускули го изхвърлиха високо във въздуха. Той се строполи тежко, превъртя се, коленичи и видя, че Хрътката връхлита пак. Лявата му ръка бе изтръпнала; посегна безсилно за меча си. Хрътката разтвори жестоката си паст и я затвори около гърдите му. Ризницата изпращя, плътта се разкъса и кръвта швирна, а Хрътката отново го вдигна във въздуха.

Капитанът увисна в устата на гигантския звяр. Усети как Шанс се хлъзна от ножницата си и тежестта му го измъкна от треперещата му ръка. Хрътката го разтърси. А после го пусна и отстъпи, и го погледна объркано. Изскимтя и запристъпва назад-напред. Болка прониза Паран на вълни; ръцете и краката му затрепериха неудържимо. Едва можеше да си поеме дъх.

— Руд явно си търси виновник — чу се глас. Паран примигна, отвори широко очи и видя загърнат в черно наметало мъж, застанал над него. — Ала избърза и затова се извинявам. Очевидно трябва да се уредят някои стари сметки между теб и Хрътките. — Мъжът изгледа намръщено Руд. — Но нещо, свързано с теб, я смути… Родство? Как е възможно?

— Ти си оня — промълви Паран, цял изтръпнал, — оня, дето обсеби момичето…

Мъжът го погледна.

— Да, аз съм Котильон. Сенкотрон съжалява, че те остави извън Портите на Гуглата — с цената на две Хрътки. Съзнаваш ли, че тези прескъпи създания са живели хиляди години? Съзнаваш ли, че никой — нито смъртен, нито асцендент — досега не е убивал Хрътка?

„Спасих ли душите им? Ако разкажа цялата тази история, ще има ли значение? Не, да го искам си е чиста просия.“ Паран погледна Руд. „Родство?“

— Какво искаш от мен? — попита той Котильон. — Смъртта ми ли? Тогава просто ме остави тук, с мен бездруго почти е свършено.

— Трябваше да ни оставиш да си свършим работата, капитане, след като толкова мразиш императрицата.

— Какво направи на момичето?

— Постъпих съвсем милостиво. Използвах я, да, но тя не го разбра. Не може ли същото да се каже и за теб? Кажи ми, това, че знаеш, че си използван, по-добре ли е, отколкото да не знаеш?

Паран замълча.

— Мога да освободя момичето от всички тези спомени, ако искаш. Спомените за това, което направих аз, което направи тя, докато я бях обсебил…

— Не.

Котильон кимна.

Паран усети, че болката се връща, и това го изненада. Толкова много кръв му беше изтекла, че очакваше вече да е изгубил съзнание. Но ето, че болката се върна неудържимо, запулсира.

— Сега какво?

— Сега? — Котильон го погледна изненадан. — Сега започвам отново.

— С друго момиче като нея?

— Не. Този план се оказа дефектен.

— Отнел си й живота?

Тъмните очи на Котильон се присвиха.

— Тя си го върна. Виждам, че още носиш Шанс, тъй че същото не може да се каже за теб.

Паран извърна глава и видя оръжието си, на ръка разстояние от него.

— Щом късметът ми се обърне — промълви той. „Обърна се и още как!“ Разбра, че вече може да раздвижи лявата си ръка, болката в гърдите му сякаш затихна.

Котильон се изсмя сухо.

— Тогава ще е твърде късно, капитане. Залагаш на това, че Богинята ще продължи да е благосклонна към теб. След като си бил обсебен, си се отказал от целия си разум. Такава е силата на Близнаците.

— Аз се изцерявам — каза Паран.

— Безспорно. Както казах, Руд прибърза.

Бавно и много предпазливо, капитанът се надигна. Ризницата му беше разкъсана, но виждаше под нея червения пламък на изцерената си плът.

— Аз… не те разбирам, Котильон или Сенкотрон.

— Не си само ти. Виж, колкото до Шанс…

Паран погледна оръжието.

— Твой е, ако го искаш.

— Аха. — Котильон се усмихна, пристъпи и го вдигна. — Подозирах, че сърцето ти ще се смекчи, капитане. Сложен е светът, нали? Я ми кажи, съжаляваш ли онези, които те използваха?

Паран притвори очи. От плещите му сякаш се смъкна огромно бреме. Спомни си Финнест, как беше стиснал душата му. Вдигна очи към Хрътката. В погледа на Руд имаше нещо почти… меко.

— Не.

— Разумът се връща бързо — каза Котильон, — след като връзката се прекъсне. Сега ще те върна, капитане, с това последно предупреждение: гледай да не те забелязват. И видиш ли втори път Хрътка, бягай.

Въздухът се завихри в мрака около Паран. Той примигна и видя дърветата на градината. „Чудно, от нея ли ще бягам… или с нея?“

— Капитане? — Беше гласът на Малът. — Къде си, в името на Гуглата?

— Не съм в името на Гуглата, Малът. Тук съм.

Лечителят дотича до него.

— Загазихме я отвсякъде. Изглеждаш като…

— Като какво? — изръмжа Паран.

Малът го зяпна.

— Дъх на Гуглата, като сдъвкан изглеждате… сър.

— Отивам да се оправя с Лорн. Ако всички преживеем това, ще се срещнем в хана „Феникс“. Ясно?

Малът примига.

— Да, сър.

Паран се обърна да тръгне.

— Капитане?

— Какво?

— Не я жалете, сър.

Образите останаха жестоко очертани в главата на Крокъс. Колкото и да се мъчеше да ги прогони, се връщаха отново и отново, а паниката и отчаянието подгонваха мисълта му.

Чичо Мамът беше мъртъв. Някакъв далечен и спокоен глас проговаряше в младата му глава, че човекът, носещ лицето на Мамът, не беше онзи, когото бе познавал през целия си живот, и че онова, което беше… взето… от корените, бе нещо друго, нещо ужасно. Гласът повтаряше всичко това и той чуваше как ясното твърдение се извисява и заглъхва под бурята на онова, което бе видял със собствените си очи: образите никога нямаше да го напуснат.

Централната зала на имението на лейди Симтал беше празна, празничните украшения се въргаляха по пода сред локви кръв. Мъртвите и онези, които бяха пострадали от Мамът, бяха изнесени от пазачите; всички слуги бяха избягали.

Крокъс претича през залата и отвори предната врата. Зад прага съскаше запалена факла и мяташе синкава светлина по каменната алея и портите, зейнали широко. Крадецът запрескача стъпалата и забърза към портата. Щом я наближи, забрави крачките си — по улицата нещо не беше както трябва.

Също като първия етаж на Симтал, улицата бе пуста, виждаха се само разпилени флагчета и знамена. Сух вятър разкъсваше парцали и тръстикова хартия и ги въртеше на вихрушки. Вятърът се завъртя около него, първо в една посока, после в друга, сякаш търсеше изход. Въздухът миришеше на гробница.

Смъртта на Мамът се върна неканена в ума му. Чувстваше се самотен, но думите на Ралик все пак го подтикваха да продължи. Преди няколко дни убиецът го беше стиснал ядосано за ризата, придърпал го беше към себе си и му беше казал, че смуче кръвта на града. Искаше да опровергае това, особено сега. Важно бе да оцелее Даруджистан. Градът беше неговият дом.

Сви към имението на Барук. При тези празни улици поне нямаше да му отнеме много време. Затича.

Насрещният вятър се усили и развя дългата му коса. Над уличните лампи надвисна тъмнина. Крокъс спря на поредния ъгъл. Беше му се причуло нещо. Килна глава, затаи дъх и се вслуша. Ето го пак. Птици — стотици и хиляди, ако можеше да се съди по звука: мърмореха, бърбореха и грачеха. А в миризмата на гнили кости вече се долавяше и вонята на птичи гнезда. Крокъс се намръщи. После погледна право нагоре.

От устните му се изтръгна вик и той инстинктивно залегна. Над него, скрил звездите на нощното небе, се беше проснал таван, толкова ниско надвиснал, че изглеждаше едва на педя от най-високите постройки. Той го зяпна ококорен, но скоро извърна погледа си, защото се беше замаял. Таванът бавно се въртеше. В дупките, издатините и цепнатините му беше видял неуморното пърхане на гнездящи гарвани — като мазни пъпки по зърнестата черна повърхност.

Лунния къс беше дошъл, за да разчисти улиците, да усмири празника на прераждането. Какво ли можеше да означава това? Крокъс не знаеше, но Барук със сигурност щеше да знае.

Крадецът пак затича.

Круппе вдиша дълбоко и ведрите му очи огледаха изоставените в кухнята ястия.

— Все тъй става. — Въздъхна и се потупа по корема. — От време на време сънищата на Круппе се сбъдват. Признаваме, картината все още се оформя, но Круппе чувства, че със света всичко е наред, символизирано от гледката с плячката, подредена сега пред подновилия му се апетит. Телесните усилия изискват попълнение, в края на краищата.

Вдиша още веднъж доволно запарения въздух.

— Налага ни се да изчакаме все пак завъртането на една монета. А междувременно, разбира се, великолепната храна ни зове.

Адюнкта Лорн бе видяла появата на Монетодържача в една задънена улица срещу входа на имението на лейди Симтал и на устните й се бе изписала доволна усмивка. Да намери момчето беше едно, но не изпитваше никакво желание да влезе в градината, където бе заровила Финнеста.

Преди няколко минути бе усетила смъртта на Джагътския тиран. Дали Господарят на Лунния къс се беше включил в битката? Дано. Надеждата й бе джагътът да успее да стигне до града, а може би дори да си върне Финнеста и да се опълчи по този начин на Сина на Тъмата като равен. Но сега разбра, че Господарят изобщо нямаше да го позволи.

Което означаваше, че Уискиджак все още е жив. Какво пък, имаше време и за това, след като градът най-сетне паднеше в ръцете на императрицата и Тайсхрен. Тогава може би нямаше да им се налага повече да прикриват усилията си: щяха да превърнат ареста им в публично зрелище. След този ход дори Дужек нямаше да може да им се противопостави.

Видяла бе Монетодържача да тича по улицата, като че ли без изобщо да забелязва ниско надвисналия Лунен къс. Миг след това тя го последва. Попаднеше ли Монетата в ръцете й, императрицата щеше да принуди Опонн да й падне на колене.

Като глас на удавник някъде дълбоко в ума й се оформи въпрос, натежал от мъка и отчаяние: „А съмненията ти? Какво стана с жената, която се опълчи на Тайсхрен в Пейл? Колко неща се промениха? Колко неща рухнаха?“

Адюнктата тръсна глава, за да разсее тези жалки викове. Тя беше ръката на императрицата. Жената на име Лорн бе мъртва, мъртва бе от години и щеше завинаги да си остане мъртва. И сега адюнктата се движеше сред тези пусти сенки, в град, присвил се под бремето на страха. Адюнктата беше оръжие. Острието му можеше да се забие дълбоко или да се прекърши. Някога сигурно щеше да нарече второто „смърт“. Сега не изглеждаше нищо повече от неблагополучие по време на война, недостатък в изработката на оръжието.

Спря и се прилепи до една стена, когато Монетодържача спря на ъгъла и чак сега разбра какво е надвиснало над него. Помисли дали да не го нападне сега, докато е толкова объркан и със сигурност ужасен. Но той продължи.

Адюнктата се наведе. Дошъл бе моментът за гамбита на Тайсхрен. Дано Джагътският тиран да бе успял да нанесе щети на Лунния господар. Извади шишенцето изпод ризата си и вдигна патинираното стъкло срещу светлината на газовата лампа. Щом го разтърси, съдържанието му се завихри като уловен дим.

Хвърли го на улицата и шишенцето се пръсна. Бляскаво червеният дим бавно се закъдри нагоре и започна да добива очертания.

Адюнктата заговори:

— Знаеш своята задача, Властелине на Галайн. Успей и ще получиш свободата си.

После извади меча си и затвори за миг очи, за да подири в ума си Монетодържача. Беше бърз, ала тя бе още по-бърза. Адюнктата се усмихна. Сега вече Монетата беше нейна.

Когато се задвижи, бе като мълния — толкова бърза, че ничие око не можеше да я проследи, дори окото на един властелин на Галайн, пуснат на воля в материалната плоскост.

Барук седеше в кабинета си, стиснал главата си с ръце. Смъртта на Мамът го бе поразила като нож в сърцето и той все още усещаше жилото на болката. Беше сам, тъй като преди малко бе освободил Роалд.

Рейк беше подозирал това. Отказал бе да му го каже, понеже го бе смятал за твърде деликатен въпрос. Умореният алхимик бе длъжен да признае, че Тайст Андий се бе оказал прав. Вярвал ли беше изобщо на Рейк? Силата, обсебила Мамът, несъмнено се беше прикрила, за да не я засекат. Рейк беше предусетил, че Барук ще се ядоса при такова предположение, и благоразумно и състрадателно бе предпочел да не казва нищо.

И ето че Мамът бе мъртъв, също като Джагътския тиран. Рейк ли беше убил стария му приятел? Ако бе така, то той не бе използвал меча си: поредната милост, оказана както на Мамът, така и на самия Барук — ако не друго, то алхимикът бе доловил нещо като облекчение в предсмъртния му вик.

Някой тихо се покашля на прага и го извади от унеса му. Барук бързо се обърна. И вдигна вежди.

— Деръдан!?

Лицето й бе пребледняло, усмивката — унила.

— Помислих за теб след кончината на Мамът. Тъй че дойдох.

Отначало Барук възнегодува от натрапването й. Предпочиташе да поскърби сам. Но докато я гледаше как сяда, мислите му поеха в друга посока. Нейният Лабиринт беше Теннес, древен и свързан със сезонните цикли; а между шепата божества, които можеше да призовава, попадаше и Теннерок, Глиганът с Петте бивни. Най-голямата сила на Деръдан — поне тази, която тя с охота споделяше — бе Бивенът, наречен „Любов“. Той чак сега се сети, че е дошла да му предложи дар.

Деръдан седна тежко в един стол и смукна дълбоко от лулата си.

— Рейк е убеден, че все още не е свършило — каза Барук.

Тя кимна.

— Видях с очите си края на Мамът, нали? Опълчихме му се аз лично… и един забележителен чародей. Плътта на Мамът бе унищожена от морантско запалително вещество. Духът на джагъта оцеля, но го взе… един Азат. — Очите й под тежките клепачи го изгледаха преценяващо.

— Азат? Тук, в Даруджистан?

— Да. Тези тайнствени твари, тъй известни със своя глад за магове, ще наложат над усилията ни… известна предпазливост, нали?

— Къде се е появил?

— В градината на Симтал. Не ти ли споменах и за морантското запалително вещество? На празненството на лейди Симтал имаше крайно необичайни гости, нали?

— Малазанци?

— На два пъти ми спасиха живота… Чародеят, за когото споменах, владее седем Лабиринта…

— Седем?! — Барук потръпна. — Дъх на Гуглата, но това възможно ли е изобщо?

— Ако ни мислят злото, на Сина на Мрака ще се падне да посрещне предизвикателството.

Някъде наблизо забушува сила и алхимикът скочи и стисна юмруци.

— Пуснат е демон! — изсъска той.

— Усетих го аз — отвърна пребледнялата Деръдан. — С голяма мощ.

— Демонски господар. — Барук кимна. — Точно това е очаквал Рейк.

— Той способен ли е да надвие такова същество? Вярно, че е Синът на Тъмата, но усещаш мощта на демона, нали?

— Не знам — едва чуто отвърна Барук. — Но ако не го надвие, градът е обречен.

В този момент последва нов удар, после — още един. Вещицата и алхимикът се спогледаха, разбрали. Двама от техния Кабал ги бе споходила ужасна смърт.

— Паралд — прошепна тя уплашено.

— И Толис — добави Барук. — Почна се. Проклет да е Рейк, че се оказа толкова прав.

Тя го погледна питащо и Барук отвърна с гримаса:

— Воркан.

Застанал на зацапаните олющени бронзови плочи на покрива на камбанарията, Аномандър Рейк извърна рязко глава. Очите му потъмняха до черно. Вятърът се впиваше в дългата му сребърна коса и сивото му наметало и виеше, кух и самотен. За миг той погледна нагоре към Лунния къс, който бавно се носеше на запад. Усещаше болката му все едно, че раните, които бе понесъл при Пейл, отекваха някак в собственото му тяло. Тръпка на жалост премина по лицето му.

Чу тежкия плясък на криле и се усмихна.

— Силана — промълви тихо. Знаеше, че ще го чуе. Червеният дракон се плъзна между две кули и отново се издигна нагоре. — Знам, че усещаш присъствието на Демонския господар, Силана. Искаш да ми помогнеш в това. Знам, знам. — Поклати глава. — Върни се на Лунния къс, мила приятелко. Тази битка е моя. Твоята свърши. Но знай едно: ако бъда победен, давам ти право да отмъстиш за моята смърт.

Силана се понесе над него и отвърна с тънък вой.

— Прибери се у дома — прошепна Рейк.

Червеният дракон проплака отново, а после зави на запад и се издигна в нощното небе.

Рейк усети присъствие до себе си, обърна се и видя висок закачулен мъж — гледаше също като него притихналия долу град.

— Неразумна е — промълви Рейк — тази непредизвестена поява.

Мъжът въздъхна и каза:

— Камъните под краката ти наскоро бяха осветени. Прероден съм.

— Няма място на света за един Древен бог — каза Рейк. — Повярвай ми.

К’рул кимна.

— Зная. Смятах да се върна в Селенията на Хаоса с Джагътския тиран за компания. Уви, той ми се изплъзна.

— И беше затворен другаде.

— Това ме облекчава.

Двамата помълчаха малко, после К’рул пак въздъхна.

— Объркан съм. От този свят. От това време.

— Не си единственият, който изпитва това, Древни — изсумтя Рейк.

— Дали да не тръгна по твоя път? Да търся нови битки, нови игри, които да играя в компанията на асценденти? Възнаграден ли си духом за тези усилия?

— Понякога — промълви Рейк. — Но общо взето, не.

Скритото под качулката лице се извърна към Тайст Андий.

— Защо тогава?

— Не познавам друг начин на живот.

— Не мога да ти помогна тази нощ, Аномандър Рейк. Мога да се появявам само в това осветено място и в сънищата на един-единствен смъртен, ала никъде другаде.

— Ще се постарая тогава — каза Рейк — да избегна събарянето на твоя храм.

К’рул кимна и изчезна.

Останал отново сам, Рейк насочи вниманието си към улицата долу. Появи се привидение. Спря, задуши във въздуха, после започна да се променя — завъртя се. Властелин на Галайн и соултейкън.

— Е — изръмжа Господарят на Лунния къс, — аз също.

Тайст Андий разпери широко ръце и започна да се издига нагоре. Магията на Куралд Галайн се завихри около него, започна да слива в едно облеклото му, грамадния меч, засмукваше всичко навътре във фигурата, към която се домогваше той сега. Въртежът беше гладък и красноречив — и ето, че от раменете му се разгънаха две лъскави черни криле. Плът и кости започнаха да се изпъват и напират навън в това преображение.

И докато се издигаше нагоре, приковал очи към звездите, Аномандър Рейк се превърна в черен дракон, със сребърна грива, много по-могъщ и от Силана. Заблестяха очите му — сребърни, вертикалните резки на зениците им се разшириха. Дъхът му заизлиза тежко и силен беше плясъкът на крилете му сред дълбокия стон на мускули и кости. Издуха се гърдите му, за да вдишат студения сух въздух, и мощ изпълни съществото му.

Още по-нависоко се издигна Рейк и се плъзна през самотния облак, пробягал сред мрака над града. Когато най-сетне разпери крилете си, за да погали полъха на вятъра, погледна надолу към града, който блестеше като покрита с патина медна монета на дъното на бистро езерце.

Тук-там изригваше магия, най-вече из квартала на именията, и Рейк долови в тези изригвания смърт. Премисли съобщението, доставено му от Серрат по благоволението на един зъл маг, за когото мислеше, че е на хиляда левги оттук. Нима магиите бяха дело на тези натрапници? Изръмжа безсилно — щеше да се заеме с тях по-късно. Сега го очакваше битка. Императрицата и империята го предизвикваха непрекъснато, упорити в желанието си да изпитат силата му. Всеки път той се беше оттеглял, не искаше да се въвлича. „Е, добре, императрице. Търпението ми вече се изчерпа.“

Вдиша напрегнато, ципата на крилете му се изпъна и ставите му изпукаха. И тогава, свил криле, Аномандър Рейк, Синът на Тъмата и Господарят на Лунния къс, се спусна стремглаво надолу.

Калам знаеше маршрута, по който щяха да започнат взривовете на двамата сапьори. Свърна по улицата и затича. Голяма работа, че Лунният къс бе надвиснал над главите им, готов всеки момент да рухне върху града и да смачка всичко живо като божия пета — пука им на Фидлър и Хедж. Работа си имаха те.

Убиецът кълнеше и последната кост на тъпите им, упорити глави. Защо не тичаха поне като нормални, разумни хора? Стигна до един ъгъл и пресече диагонално. Отпред, в другия край на улицата, се издигаше хълмът Величие. Щом стигна на завоя, едва не се сблъска с двамата сапьори. Фидлър хукна на една страна, Хедж на друга — сякаш изобщо не го познаха; на лицата им бе изписан ужас.

Калам ги застигна отново и ги спипа за вратовете. Изпръхтя от болка, когато двамата се обърнаха и го сграбчиха.

— Копелета проклети! — изрева той. — Спрете!

— Това е Кал! — извика Хедж.

Калам видя един ръждив къс меч само на половин педя от лицето си, а зад него — пребледнялото лице и ококорените очи на Фидлър.

— И прибери тоя боклук — тросна се убиецът. — Инфекция ли искаш да получа?

— Изчезваме оттук! — изсъска му Хедж. — Забрави ги проклетите мини! Забрави всичко!

Без да пуска наметалата им, Калам ги разтърси.

— Я се успокойте. Какво е станало?

Фидлър изпъшка и посочи по улицата.

Калам се обърна и се вцепени.

По уличното платно бавно се тътреше високо дванайсет стъпки същество, присвило рамене, покрити с лъскава мантия с висока качулка. От широкия му колан от драконова кожа стърчеше двуостра брадва — дръжката й бе дълга колкото Калам. Широкото плоско лице на съществото имаше две цепки за очи.

— О, до Портите на Гуглата да ида дано и обратно! — измърмори убиецът. — Това е скъпият на Тайсхрен властелин. — Той изблъска двамата сапьори настрани. — Бегом. Обратно в имението на Симтал.

След миг двамата вече бягаха презглава по улицата. Калам се присви на ъгъла и зачака Господарят на Галайн да се покаже. А когато се появи, пребледня и викна:

— Соултейкън!

Галайнът добиваше форма, по-подходяща за пълно унищожение. Спря се и върховете на крилете му докоснаха двете насрещни сгради. Изръмжа и каменните плочи на улицата затрепериха.

Създанието изпъна крайници и се вдигна нагоре във вълна от сила. Тъмнината го погълна.

— Дъх на Гуглата! Сега вече стана лошо.

Той се обърна и затича да догони сапьорите.

Монетодържача стигна до една улица, оградена от двете страни с високи стени. Забави крачка и се заоглежда.

Моментът бе настъпил и адюнктата го знаеше. Стисна здраво дръжката на меча и заситни безшумно на по-малко от петнайсет стъпки зад него.

После вдиша дълбоко и се хвърли напред, вдигнала меча.

Точно зад него издрънча метал и Крокъс залитна напред. Претърколи се и скочи на крака. И извика стъписан. Жената, която бе нападнала Кол в хълмовете, се сражаваше като вихър с висок широкоплещест мъж с два ятагана в ръцете.

Крадецът зяпна. Не можеше да откъсне очи от битката. Колкото и добра да се беше показала жената срещу Кол, сега отстъпваше пред мълниеносните атаки. Движенията на двамата бяха толкова бързи, че Крокъс дори не можеше да различи париранията, нито самите оръжия, но видя как по тялото й разцъфтяха рани — по ръцете, краката и гърдите. Лицето й изразяваше пълно неверие.

И тогава до него някой се изсмя.

— Добър е, а?

Крокъс се обърна и видя висок слаб мъж, облечен в сиво-червено дълго палто, с ръце в джобовете. Мъжът извърна дългото си грубовато лице към крадеца и се ухили.

— Накъде си тръгнал, момче? Някъде на по-сигурно ли?

Крокъс кимна сковано.

Мъжът се усмихна още по-широко.

— Е, аз ще те придружа. И не се безпокой, от покривите също те прикриват. Коул е горе, кожата му змийска проклета. Но е могъщ маг де. Разбрах, че Серрат е побесняла. Е, да вървим.

Крокъс се остави да го хванат за ръката и да го поведат. Погледна през рамо. Жената вече се опитваше да се измъкне, лявата й ръка бе увиснала безпомощно, лъскава на светлината на газовата лампа. Противникът й продължаваше да настъпва, безмълвен като призрак.

— Не се безпокой — каза мъжът до него и го задърпа. — Това е ефрейтор Блус. Това му е работата.

— Еф… рейтор?

— Прикривахме те, Монетодържачо. Аз съм Фингърс, Шести меч, Пурпурната гвардия. Пазен си добре, момче. И се благодари на принц К’азз и на Каладън Бруд.

Крокъс го зяпна, после се намръщи.

— Монетодържач? Това пък какво означава? Мисля, че ме бъркате с някой друг.

Фингърс се изсмя сухо.

— Сетихме се, че ходиш сляп и глух, момче. Това е обяснението. Знаеш ли, има и други хора, които се опитват да те пазят. В джоба ти има една монета, с две глави вероятно, нали? — Усмихна се на стъписаната му физиономия. — Тя е на Опонн. Служил си на бог и не си го знаел дори! Как е късметът ти напоследък? — Отново се засмя.

Крокъс спря пред една порта.

— Значи е тук? — попита Фингърс и погледна към сградата зад стената. — Е, вътре живее могъщ магьосник, прав ли съм? Желая ти късмет, момче, и го казвам най-сериозно. Но чуй… — Фингърс го изгледа твърдо. — Ако късметът ти се изпорти, хвърли я тая монета, разбра ли ме?

По лицето на Крокъс пробяга объркване.

— Благодаря ви, сър.

— Няма нищо — каза Фингърс и отново пъхна ръце в джобовете си. — Хайде, влизай.

Адюнктата успя да се измъкне с цената на още една драскотина по рамото. Побягна, цялата в кръв, и мъжът не тръгна да я преследва.

Каква глупачка се бе оказала! Да си въобрази, че Монетодържача не е защитен! Но кой бе онзи човек? Никога не беше срещала толкова добър дуелист, а най-поразителното беше, че се биеше без помощта на магия. За първи път отатаралският й меч и умението й се бяха оказали недостатъчни.

Продължи да залита по улицата, после на поредната пресечка зърна с крайчеца на окото си някакво мълниеносно движение. Опря гръб в стената и вдигна отново меча си.

Пред нея стоеше някаква едра жена и я гледаше лукаво.

— Като те гледам, май си взела-дала — каза жената.

— Оставете ме — изохка Лорн.

— Не може — каза Мийзи. — Ние тебе те следим, откакто Трошачът на кръгове те видя при портата. Змиорката вика, че имаш нещо, с което да платиш, мадам. И сме тук да го приберем.

И още докато го казваше, адюнктата усети още нечие присъствие, вляво от себе си. Извика, докато се опитваше да се присвие в защита и да се обърне, и викът й бе пълнен с отчаяние и безсилие. „Какъв жалък край! Не, само не така!“

И докато тази мисъл тътнеше в главата й, двете жени нападнаха. Тя парира острието, идващо към нея отляво, но можа само да види с ням ужас как жената, която я бе заговорила, извади два ножа и ги заби в гърдите й.

Адюнктата изкрещя. Мечът й издрънча върху камъните. Ръцете й се плъзнаха по стената и тя се смъкна на плочника.

— Кой? — успя да промълви тя. Сляпо безсилие се криеше в тази единствена дума. — Кой?!

Едната от жените се наведе над нея.

— Кой какво?

Мъка изпълни лицето на Лорн, устните й се отпуснаха и тя затвори очи.

— Кой? — попита отново. — Кой е тази Змиорка?

— Да си вървим, Мийзи — каза жената, без да й обръща внимание.

Паран я намери просната на мръсните камъни. Нещо го беше привлякло безпогрешно към нея — вероятно окончателното прекъсване на тайнствената връзка между двамата. Мечът й беше до нея, дръжката му бе оцапана с кръв, острието бе нащърбено. Капитанът се присви до нея.

— Бихте се добре — прошепна той. — Все едно за какво.

Очите й примигаха. Взряха се в него и го познаха.

— Капитане. Гъноуз.

— Адюнкта.

— Убиха ме.

— Кой?

Окървавените й устни се отвориха в безсилна усмивка.

— Не знам. Две жени. Приличаха на… крадли. Улични. Разбираш ли… иронията, Гъноуз Паран?

Той кимна, стиснал устни.

— Никакъв… славен край… за адюнктата. Да бяхте дошли… няколко минути по-рано…

Капитанът не отвърна нищо. Гледаше как животът напуска Лорн, без да изпитва нищо. „Лош късмет, че ме познаваше, адюнкта. Съжалявам.“ После взе отатаралския меч и го прибра в ножницата си.

Над него два гласа заговориха в едно.

— Ти му даде нашия меч.

Той се изправи и видя пред себе си Опонн.

— Въжето ми го взе, да бъдем по-точни.

Близнаците не можеха да скрият страха си. Гледаха Паран почти умолително.

— Котильон те пощади — каза сестрата. — Хрътките те пощадиха. Защо?

Паран сви рамене.

— Ножа ли вините, или ръката, която го държи?

— Сенкотрон никога не играе честно — измрънка братът и се оклюма.

— Вие и Котильон използвахте смъртни — озъби се капитанът — и си платихте за това. Какво искате от мен? Съчувствие ли? Помощ?

— Този меч… — почна сестрата.

— Няма да бъде използван, за да върши мръсната ви работа — довърши Паран. — Я по-добре бягай оттук, Опонн. Котильон сигурно вече е дал Шанс на Сенкотрон и в момента двамата решават как най-добре да го използват.

Близнаците Шегаджии потрепериха.

Паран хвана лепкавата дръжка на меча.

— Хайде. Че да не взема да върна услугата на Котильон.

Боговете изчезнаха.

Капитанът вдиша дълбоко. Обърна се отново към Лорн.

Без броня се оказа лека в ръцете му.

Въздухът около Аномандър Рейк пищеше, докато той се спускаше стремглаво надолу. Други звуци нямаше. Лабиринтът му се бе увил плътно около него. Отдолу, над Даруджистан, лениво кръжеше кафявият дракон — неотстъпващ по ръст на Рейк и също толкова силен.

Но беше глупак — да го търси долу по улиците.

Рейк предпазливо разпери криле и зави към Властелина на Галайн. Задните му крайници се изпънаха надолу и ноктите се разтвориха. Той вдиша, подготвяйки се да изригне силата си. Беше Куралд Галайн, Тайст Андий, и тъмнината бе неговият дом.

Властелинът на Галайн бе вече точно под него и се уголемяваше с невероятна скорост. Рейк отвори уста, изви глава назад и се вряза в стената от въздух. Звукът привлече погледа на кафявия дракон нагоре, но вече бе твърде късно.

24.

Дворът беше пуст. Крокъс изтича през него, притеснен, да не би да е закъснял непоправимо. Изкачи се по стъпалата и посегна към бравата. Взрив от енергия го отхвърли назад.

Замаян, крадецът седна на каменните плочи, целият разтреперан. Тъмнопурпурното сияние пред вратата бавно угасна. Преграда.

— Гуглата да ме вземе дано! — изсъска той и се надигна. Беше се натъквал и преди на такива прегради в знатните имения. Нямаше как да мине човек през тях.

Изруга, обърна се и се затича към портата. Излезе на улицата и се огледа. Не видя никого. Ако Пурпурната гвардия все още го пазеше, криеха се добре.

Имаше нищожна възможност градинският вход към имението на Барук да не се пази от магия — много нищожна. Изтича по улицата и зави на първата пресечка вдясно. Трябваше да изкатери стена, но това не го смяташе за особено препятствие.

Стигна до края на пресечката и се закова на място. Стената беше висока. Трябваше да се засили. Какъв беше смисълът на всичко това? Барук не можеше ли да се погрижи сам за себе си в края на краищата? Не беше ли Върховен маг и не беше ли споменал дори Фингърс за магическите защити на алхимика?

Поколеба се и изгледа навъсено стената.

В този момент точно над улицата отекна разкъсващ тъпанчетата звук и земята потръпна. Крокъс се притисна до стената. Отгоре се спусна огромно туловище, запълни улицата и падна на по-малко от двайсет стъпки вляво от крадеца. Ударът го отхвърли. Западаха камъни.

Той се присви под градушката от тухлени и каменни парчета и когато тя понамаля, се изправи.

Огромен дракон, с раздрани криле и оплискан с кръв, бавно се надигна сред улицата; поклащаше огромната си издължена глава. Люспите на широките му кафяви хълбоци бяха изскубнати и под тях се виждаха дълбоки рани. Вратът и раменете му лъщяха от засъхнала кръв.

Крокъс видя, че стената зад него — стената на Барук — е срутена и градината се вижда. Сред димящата пръст се издигаха потрошени дървета. Каменна площадка обикаляше пред задния вход на имението. Пред двукрилата врата се търкаляха потрошени статуи.

Драконът изглеждаше зашеметен. Крокъс се стегна. Сега беше моментът. Почти не вярвайки в собствената си дързост, крадецът се втурна през улицата зад гърба на чудовището — надяваше се да се добере до прикритието на градината. Погледът му остана прикован в дракона, а мислите му — в монетата в джоба му, носеща късмет.

И в този момент, пред очите му, тялото на съществото започна да се преобразява, да се свива в себе си, обкръжено от сияеща мъгла. Крокъс забави крачка, после спря, неспособен да откъсне поглед. Сърцето му блъскаше в гърдите, сякаш искаше да изскочи. Всеки дъх беше болезнен. Късметът му, каза си той с ужас, беше свършил.

Сиянието угасна и насред улицата вече стоеше привидение с външност на великан, загърнат в наметало с качулка.

Крокъс се опита да тръгне, но тялото му отказваше да се подчини. Зяпна, отворил широко очи, извръщащия се към него демон. Съществото се озъби и извади от колана си огромна брадва. Вдигна я и заговори с дълбок, тих глас.

— Какъв смисъл да се продължава това? — попита то съвсем благоразумно. — Императрицата ви разрешава да избягате, милорд. Отново ви оказва милост. Приемете я и напуснете.

— Добре — прошепна крадецът. Но веднага се намръщи, защото забеляза, че вниманието на демона е насочено някъде над него.

Зад гърба му заговори мъжки глас:

— Повече не бягаме, Галайн.

Една ръка падна на рамото му и прекъсна обездвижилата го магия. Крокъс бързо се сниши, завъртя се и видя две мастилено черни очи на черно издължено лице.

— Бягай, смъртни — каза среброкосият мъж, докато изваждаше двуръчния меч от ножницата на гърба си. Черното оръжие изглеждаше почти невидимо, все едно че поглъщаше всичката светлина, която падне по него.

— Вие бяхте на празненството! — изломоти Крокъс.

Очите на мъжа примигаха, сякаш го виждаше за първи път.

— Монетодържачо — рече той с кисела усмивка, — не бой се. Бруд ме убеди да те пощадя, поне засега. Изчезвай, дете. — Погледът му се върна на властелина на Галайн. — Сегашното ще е на косъм.

— Знам го това оръжие — изръмжа демонът. — Драгнипур. А и вонята на Тиама надушвам в тебе. У теб има нещо повече освен кръвта на Тайст Андий.

Крокъс заотстъпва към развалините на стената на Барук.

Властелинът на Галайн се ухили и дългите му извити зъби лъснаха.

— Императрицата ще възнагради услугите ви, милорд. Трябва само да кажете „да“ и тази битка може да бъде избегната.

Аномандър Рейк пристъпи напред.

— Пази се, Галайн.

Демонът нападна с рев. Огромната брадва изсвистя във въздуха и изригна сини пламъци.

Рейк развъртя меча си и отби брадвата. После пристъпи напред, извърнал меча си назад, дръжката бе почти опряна на лявото бедро. Демонът се сниши, пусна едната си ръка от дръжката на брадвата и посегна към гърлото на Рейк. Тайст Андий извърна дясното си рамо и посрещна удара.

Той го отхвърли назад и Рейк се строполи тежко върху камъните.

Демонът скочи, вдигнал тежката брадва над главата си.

Рейк успя да отбие. Въздух и земя се разтресоха от грохота на двете оръжия. Демонската брадва се нажежи до бяло и замята мълнии. Мечът на Рейк тънеше в мрак — поглъщаше вълните светлина, които го заливаха.

Плочите под краката на Крокъс се заогъваха, сякаш камъкът се бе превърнал в мека глина. Звездите в небето заподскачаха. Прилоша му и той падна на колене.

Рейк атакува и черният му меч засвистя свирепо. Отначало демонът нанасяше яростни контраудари, но после залитна крачка назад, и още една. Неумолим, Рейк засили атаката.

— За съжаление на Майка ми — зареди той през зъби между ударите, — на Светлината бе дадено да се роди. За нейна жалост… тя твърде късно разбра… нейната поквара. Галайн… ти си неволната жертва… на отдавна дължимото… наказание.

Демонът отстъпваше пред ударите му, парираше отчаяно всяка атака, отказал се вече от контраудари. Светлината, струяща от брадвата, замига, замъгли се, засвятка на пресекулки, докато тъмнината на меча се стягаше около нея. С крясък, демонът се хвърли срещу Рейк и Крокъс видя как една черна резка разцепи гърба му и изскочи през наметалото. Брадвата изхвърча от ръцете на създанието, пламъкът й угасна и тя изтрополи по камъните.

Демонът изпищя от ужас и стисна с ноктестите си ръце пронизалия го меч. Пипала от черен дим изпълзяха от острието и го погълнаха. Димът се заизвива, превърна се във вериги и стегна. Писъкът на демона беше ужасен.

Рейк се надигна и заби меча в гърдите на демона чак до дръжката. Демонът рухна на колене и черните му очи се приковаха в очите на Рейк.

Подскачащите звезди се укротиха, плочите под краката на крадеца отново станаха твърди, макар и огънати и напукани. Крокъс преглътна вкуса на жлъчка в устата си. Не можеше да откъсне поглед от чудовището. То сякаш се сви в себе си, веригите от черен дим се стегнаха и го повлякоха навътре в меча. Съществото се прекатури на гръб, а Рейк заби острието на меча в уличните камъни и прикова демона. След това се подпря тежко, на дръжката. Крокъс чак сега забеляза прогизналия с кръв плат на рамото на Рейк, там, където беше ударила ръката на демона. Уморен, Тайст Андий бавно се обърна към него.

— Още ли си тук? — изхриптя той. — Алхимикът е в опасност. Сега не мога да го защитя. Побързай, Монетодържачо.

Крокъс се обърна и хукна.

Смъртта на Травейл, третият в Кабала, още отекваше в мислите им. Вещицата Деръдан бе очертала с пепел кръг в средата на стаята. С помощта на Барук беше поставила вътре два плюшени стола и сега седеше, дърпаше здраво от лулата и тъмните й очи следяха крачещия нервно из стаята алхимик.

Барук не изпитваше голяма охота да влезе в защитния кръг. Въпреки че там щяха да са в безопасност, обкръжени от Висшата магия Теннес, нямаше да могат да нанесат контраудар в случай, че се появеше Воркан. Нещо повече, някои неща можеха да проникнат през защитната магия. Веднага му хрумна за отатарал, онази странна, приличаща на ръжда руда от хълмовете Танно на Седемте града. Воркан едва ли щеше да разполага с такъв материал, въпреки че беше Върховен маг, но Барук все пак не изпитваше желание да се постави в позиция, откъдето нямаше да може да използва Лабиринтите си срещу убийцата.

— Ония от Кабала — бавно заговори Деръдан. — Упорити, самоуверени в своята непобедимост. Не се съмнявам, че и те са крачели неспокойно в очакване на неизбежната поява на Воркан.

Барук се спря, за да отговори, но бе прекъснат от силен писък отвън. Писъкът бе последван от оглушителен трясък, който разтърси стените. Алхимикът пристъпи към вратата.

— Почакай! — викна му Деръдан от кръга. — Не се поддавай на любопитството си! Воркан несъмнено ще се възползва от това, нали?

— Беше разбита преграда — каза Барук. — Защитите ми са нарушени.

— Толкова повече основания има за предпазливост — смъмри го Деръдан. — Приятелю, умолявам те, ела при мен.

— Е, добре — въздъхна Барук и тръгна към нея. Внезапен полъх го перна отляво по бузата и Деръдан извика предупредително.

Воркан — облечените й в ръкавици ръце блестяха в червено — скочи върху Барук. И в същия миг се появи друга фигура, изникна от тъмното и пресрещна убийцата с вихър от удари. Воркан залитна назад, после изпъна рязко ръка и перна нападателя си по рамото.

Прокънтя болезнен писък. Барук зяпна и чак сега разбра, че защитникът му е жена Тайст Андий. Тя падна и остана неподвижна. Двете ръце на Воркан вече не блестяха.

Алхимикът махна с ръка и от нея изригна яростна енергия и се изви като жълта мълния. Воркан изсъска контразаклинание и мълнията бе погълната от червена мъгла, която бързо угасна и изчезна. Убийцата настъпи.

Съвсем смътно Барук чу, че Деръдан му вика нещо, но изпълнените с гибел очи на Майсторката на убийците го задържаха. Лекотата, с която бе разсеяла силата, показваше ясно, че го надвишава в чародейството. Единственото, което му оставаше, разбра той с безпределна яснота, бе да чака смъртта си.

И изведнъж Воркан ахна — от гърдите й стърчеше дръжката на кама. Намръщена, тя посегна, извади я и я хвърли настрана.

— Това беше… — изохка жената Тайст Андий — всичко, което можах. Моите извинения, милорд.

Деръдан се появи зад Воркан, вдигна ръце и подхвана заклинание. Воркан се извъртя и нещо изхвърча от ръката й. Магьосницата изпъшка и се строполи.

Гняв изпълни Барук, той изрева и се хвърли към Воркан. Тя се изсмя и отскочи встрани, след което, изхвърли напред блесналата си ръка. Алхимикът се дръпна, загуби равновесие и едва успя да избегне смъртоносния допир. Чу отново смеха на убийцата, точно зад себе си.

А после видя вратата. Беше отворена — и очите му се облещиха. Там беше приклекнал някакъв младеж.

Барук се хвърли към Воркан да посрещне смъртта си. Видя как момчето се изправи и замахна — първо с дясната си ръка, а после и с лявата. Докато алхимикът падаше на пода, две тухли удариха убийцата: едната изхрущя, другата изтрещя. Блесна червена мълния.

Барук едва успя да си поеме дъх. Воркан лежеше неподвижно до него. Лицето на момчето се появи в кръгозора му, плувнало в пот и намръщено.

— Алхимик Барук?

Той кимна.

Момчето въздъхна и се ухили.

— Жив сте. Добре. Ралик ме изпрати да ви предупредя.

Барук се надигна.

— Вещицата — изхриптя той и посочи. — Погрижи се за нея, моля ти се.

Видя, че момчето се наведе над Деръдан, и усети, че силата му се връща.

— Диша — каза Крокъс. — Този нож, дето са я проболи с него… като че ли е покрит с мъзга. — Посегна да го докосне.

— Не! — изрева Барук.

Крокъс се дръпна уплашено.

— Отрова — каза алхимикът и коленичи до Деръдан. Бързо погледна приличащото на мъзга вещество по острието и подозрението му се потвърди. — Бял паралт.

— Това беше паяк, нали?

— Познанията ти ме изненадват, момче — изсумтя Барук. — За щастие, тя е в дома на единствения човек, който има противоотровата. — Измърмори нещо и в ръката му се появи фиала.

— Ралик каза, че за белия паралт нямало противоотрова.

— Това е едно от нещата, които не съм склонен да разгласявам. — Барук наклони фиалата и изля съдържанието й в гърлото на вещицата. Тя се закашля, после се успокои. Барук изгледа Крокъс. — Май добре се познавате с Ралик. Как се казваш?

— Крокъс. Мамът ми беше чичо, сър. Видях как умря.

Деръдан примига, отвори очи и се усмихна лениво.

— Това, което виждам, ме радва.

Барук й отвърна с усмивка.

— Да, приятелко. Но нямам претенции, че съм надвил Воркан. Това е заслуга на Крокъс, племенника на Мамът.

Погледът на Деръдан се плъзна към младежа.

— А, онзи, в когото за малко не се спънах тази вечер. — Лицето й стана сериозно. — Съжалявам за Мамът, дете.

— Аз също — отвърна той.

Барук стана и се обърна. И изруга злобно. Тялото на Воркан го нямаше.

— Избягала е. — Той притича бързо до жената Тайст Андий, наведе се и я огледа. Беше мъртва. — Скоро ще разбера името ти — прошепна той. — И ще го запомня.

— Трябва да тръгвам! — заяви Крокъс.

Внезапната паника в гласа на момчето учуди Барук.

— В смисъл — продължи Крокъс, — ако всичко тук е приключило, нали.

— Вярвам, че да — отвърна алхимикът. — Благодаря ти, Крокъс. За умението да хвърляш тухли.

Момчето отиде до вратата, спря, после подхвърли една монета във въздуха, хвана я и се усмихна.

— Мисля, че беше повече късмет.

И си излезе.

Капитан Паран се наведе над леглото на Кол и каза:

— Още спи. — Обърна се към Уискиджак. — Започвай.

Калам и двамата сапьори бяха дошли преди няколко минути. Дотук, разсъди сержантът, нямаше загуби, въпреки че бронята на капитана беше здраво очукана, а изражението му, когато влезе с тялото на Лорн на ръце, предупреди Уискиджак да не рови много за душевното му състояние. Сега тялото на адюнктата беше на другото легло, вкочанено и бяло, със странно иронична усмивка на безкръвните устни.

Сержантът огледа всички в стаичката; хората, които познаваше толкова добре, го гледаха и чакаха. Погледът му се спря на Сори, или Апсалар, както се наричаше тя сега. Каквото и да й беше направил Малът, беше станала по-различна от девойката, която познаваше. Дори самият Малът сигурно не беше много наясно какво е направил. Определени спомени и умения се бяха освободили, а с тях — и горчиво познание. В очите й имаше болка, напластена от години, преживени в ужас, и в същото време тя като че ли успяваше да я овладее, като че ли намираше начин, сила да надмогне онова, което бе представлявала. Единствените й думи при срещата им бяха: „Искам да се върна у дома, сержант.“

Той нямаше възражения, макар че не му беше много ясно как Апсалар смята да прекоси два континента и един океан между тях.

Уискиджак посегна към увитите в парцал кости, сложени на масата, и отвърна на заповедта на Паран:

— Слушам, сър.

Спареният миришещ на пот въздух в малката стая се изпълни с напрежение. Уискиджак се поколеба. По улиците на Даруджистан се бе разразила битка и Бързия Бен бе потвърдил смъртта на Властелина на Галайн. Всъщност черният чародей все още изглеждаше в шок. Сержантът въздъхна и разтри наскоро изцерения си крак, след което изправи двата кокала на масата.

Контактът последва незабавно. Гробовният глас на Върховен юмрук Дужек изпълни стаята:

— Крайно време беше, Уискиджак! И не си прави труда да ми разправяш за Властелина на Галайн — Тайсхрен е в кома от събитието, или нещо такова. Всички в щаба чуха врясъците му. Много ясно, че Аномандър Рейк е ликвидирал звяра. Друго какво?

Уискиджак погледна към Паран и той му кимна.

— Играта на адюнкта Лорн се провали — заговори сержантът. — Мъртва е. Прибрахме тялото й. Пресечките остават минирани — не ги взривяваме, Върховен юмрук, защото вероятно ще отворят каверните с газ под града и ще изпепелят всички ни. Така че… — Той вдиша дълбоко, усетил боцкане в крака си — Малът беше направил каквото можеше, и то бе много, но малко все пак беше останало и го караше да се чувства уязвим. — Така че — тихо повтори той, — ние се оттегляме, Върховен юмрук.

Дужек помълча малко, след което изпъшка.

— Проблеми, Уискиджак. Първо, май ще загубим Пейл. Както подозирах, Каладън Бруд е оставил Пурпурната гвардия да се отправя на север и дойде тук с неговите Тайст Андий. Води и риви, както и баргастите на Джорик, които наскоро сдъвкаха Златните моранти. Второ, става все по-лошо. — Върховният юмрук шумно преглътна. — Седемте града до една седмица вероятно ще се вдигнат на открито въстание. Императрицата го знае. Някакъв Нокът от Дженабарис пристигна преди половин час, търсеше Тайсхрен. Хората ми са го хванали. Уискиджак, той носеше писмо от императрицата за Тайсхрен. Обявен съм извън закона. Официално е и Тайсхрен трябваше да ме арестува и да ме екзекутира. Вече сме сами за себе си, приятелю.

В стаята се възцари тишина. Уискиджак затвори за миг очи.

— Разбрано, Върховен юмрук. Е, кога тръгвате?

— Изглежда, Черните моранти са с нас… не питай защо. Както и да е, утре заранта имам преговори с Каладън Бруд и Каллор. Подозирам, че това ще реши нещата. Или ще ни оставят да си тръгнем, или ще ни избият и ще вземат Пейл. Всичко зависи от това какво знае той за Пророка на Панион.

— Ние имаме среща с няколко Черни моранти след два дни, Върховен юмрук — каза Уискиджак. — Чудя се дали са се досетили какво става, когато се уговорихме. Все едно, те ще ни докарат при вас, където и да сте.

— Не — отвърна Дужек. — Ние може да сме под обсада. Черните ще ви стоварят в равнината Катлин. Заповедите им по този въпрос са изрични, но можете да се опитате да ги отмените.

Сержантът отвърна с гримаса. Ще ги отменят друг път.

— Значи равнината Катлин. Това само означава, че ще ни отнеме повече време, докато се доберем до вас, сър.

Сиянието, обкръжаващо двете кости, леко примига и от другия край на разговора се чу „думм“. Фидлър се изкиска. Дужек току-що беше ударил с юмрук по масата.

Уискиджак изгледа свирепо сапьора.

— Капитан Паран? — ревна Дужек.

— Аз, Върховен юмрук — отговори уставно капитанът и пристъпи крачка напред.

— Това, което ще кажа, е за Уискиджак, но искам да го чуете, капитане.

— Слушам.

— Сержант, ако желаете да бъдете в моята армия, ще трябва бързо да свикнете с новия ред. Първо, поставям Мостоваците под командата на капитан Паран. Второ, вие не сте повече сержант, Уискиджак. От този момент вие сте първият ми помощник-командир, а това означава отговорности. Не искам да ми се мяркате около Пейл. И знаете, че съм прав, в името на Гуглата. Капитан Паран?

— Да?

— Взводът на Уискиджак си е спечелил правото да се оттегли от служба. Ясно? Ако някой от тях предпочете да остане в строя, чудесно. Но не желая никакви наказания в случай, че предпочетат друго. Вярвам, че съм ясен дотук.

— Тъй вярно, Върховен юмрук.

— А между двете назначения на Уискиджак — продължи Дужек категорично, — той просто е дошъл за ездата, ако ме разбирате, капитане.

Паран се усмихна.

— Разбирам.

— Значи, Черните моранти ще са запознати със случката, когато дойдат да ви вземат, така че вървете с тях.

— Слушам, Върховен юмрук.

Дужек изръмжа:

— Някакви въпроси, Уискиджак?

— Нямам — отвърна унило побелелият ветеран.

— Много добре. Надявам се да се чуем скоро.

Сиянието около костите угасна.

Капитан Паран се обърна към войниците и ги изгледа един по един. „Те са моята част. Без тях нямаше да се справя.“

— Така — заговори мрачно той. — Кой е готов да бъде обявен извън закона, да го числят за един от бунтовниците на Дужек?

Тротс стана пръв, оголил зъби. Последваха го Бързия Бен, Хедж и Малът.

Настъпи мълчание, после Калам кимна на Фидлър и се окашля.

— Ние сме с вас, само че не тръгваме с вас. Аз и Фидлър, искам да кажа.

— Би ли обяснил? — тихо попита Паран.

За изненада на всички, заговори Апсалар.

— Ще им е трудно, капитане. И признавам, аз самата не съм сигурна какво са намислили, но те тръгват с мен. Връщаме се в империята. У дома.

Фидлър сви притеснено рамене, стана и се обърна към Уискиджак.

— Чувстваме, че й го дължим, сър. — После погледна капитана. — И сме го решили, сър. Но после се връщаме, ако можем.

Объркан, Уискиджак се надигна от стола. Обърна се към Паран и замръзна. Зад капитана, Кол се беше изправил в леглото.

Уискиджак измуча и посочи.

Стаята отново се изпълни с напрежение. Само Паран пристъпи напред, с искрено облекчение.

— Кол! Радвам се, че… — Млъкна изведнъж, след което промълви: — Виждам, че си буден от доста време.

Очите на Кол пробягаха към изправените на масата кокали, след което се върнаха на Паран.

— Всичко чух. Тъй че кажи ми, Паран, на войниците ти трябва ли им помощ да излязат от Даруджистан?

Ралик стоеше в тъмното под дърветата в края на поляната. Убиващите му магията сили, изглежда, се бяха оказали недостатъчни, в края на краищата. Изтръгнат беше от мястото си сякаш от някаква гигантска ръка — божия ръка, уверена, властна и неумолима. Беше наблюдавал изумен как гъмжилото от коренища бързо запълзя през поляната и пое към терасата. Беше чул отчаян писък, а после корените се върнаха, увити около някакво наподобяващо човек… привидение — и го повлякоха безцеремонно надолу в земята.

И изведнъж душата на Ралик се бе изпълнила с радостна възбуда. Той съзнаваше с неизмерима яснота, че онова, което бе израсло тук, е добро и справедливо.

Беше ново и младо. Все още, пред очите му, то продължаваше да се огъва под ъгловатите си геометрични повърхности и да се дооформя. Онова, което допреди по-малко от час приличаше на най-обикновен пън, вече се бе превърнало в къща. Виждаше се огромна врата, полускрита в сенките на извития над нея клон. Диви лози затулваха затворените капаци на прозорците. Над и вляво от вратата имаше тераса, обрасла с листак и бръшлян. Тя водеше към някакво подобие на кула, вдигаща се над втория етаж и изтъняваща в прояден връх. Друга кула се виждаше в дясната част на фасадата, тя пък — по-масивна и без прозорци, с плосък покрив, обрамчен със зъбери.

Поляната около постройката също се бе променила, осеяна тук-там с могилки, сякаш дворът на къщата бе гробище. Млади дръвчета заобикаляха продълговатите могили и всички те растяха пред очите му, все едно че невидим вятър ги извиваше и изскубваше от буцестата пръст. Корените бяха заровили привидението в една такава могила.

Добро и справедливо. Тези две слова отекваха в главата на убиеца със зов, който внасяше мир в сърцето му. Изпитваше едва ли не обич и близост към тази къща-дете… сякаш тя го познаваше и приемаше.

Знаеше също така, че къщата е празна. Още една увереност, чийто източник му беше непонятен.

Пред очите му очертанията на къщата се вплътняваха, ставаха все по-ясни и различими. Мирис на плесен изпълваше въздуха, като от прясно разорана земя. Убиецът изпитваше покой.

Чу зад себе си шумолене на сухи листа, обърна се и видя залитащата към него през шубраците Воркан. Лицето й беше плувнало в кръв от рана на челото и тя едва не рухна в ръцете му.

— Тайст Андий — промълви Воркан. — След мен са. Гонят ме. Търсят мъст за убийство!

Ралик погледна над рамото й и очите му, отдавна привикнали с околната тъмнина, засякоха безшумното приближаващо се движение сред дърветата. Поколеба се, прегърнал вече припадналата жена. После се наведе, метна Воркан на рамото си и побягна към къщата.

Знаеше, че вратата ще се отвори за него, и тя се отвори. Отвъд прага се виждаше тъмно преддверие, нисък свод и широк виещ се коридор. Лъхна го топъл сладък въздух и Ралик влезе.

Корлат, кръвна сродница на Серрат, се приближи до странната къща и спря. Вратата се беше затворила зад плячката им. Тя приклекна. Спътниците й в лова бавно се струпаха около нея.

Хорълт изсъска ядосано:

— Призова ли нашия господар, Корлат?

Тя поклати глава.

— Знам за такива творения от стари времена. Скръбният дом на Малаз, Домът на Одан на Седемте града… Азат едиейрман, Стълбовете на невинността… тази врата няма да се отвори за нас.

— Но се отвори за тях — каза Хорълт.

— Има прецедент. Азатът избира сам. Същото стана със Скръбния дом. Двама мъже бяха избрани: единият щеше да стане император, а другият щеше да е спътникът му. Келанвед и Танцьора.

— Усещам силата му — прошепна Орфантал. — Господарят ни би могъл да го унищожи, докато още е младо.

— Да — съгласи се Корлат. — Би могъл. — Замълча за миг, после се изправи. — Сродница съм на падналата.

— Сродница си — в хор казаха всички.

— Търсенето на мъст приключи — каза Корлат и бръчките около бадемовите й очи се стегнаха. — Господарят ни няма да бъде призован. Оставете го да се възстанови. Азатът няма да бъде докоснат. Защото е нов. Дете е. — Очите й, меко кафяви, бавно обходиха лицата на спътниците й. — Тъй рече Кралицата на Тъмата, когато бе родена Светлината: „Ново е, а което е ново, е невинно, а което е невинно, е драгоценно. Погледнете това дете с възхита и познайте почитта.“

Орфантал се навъси.

— Тъй оцеля Светлината и тъй бе унищожена Тъмата, покорена бе святата Чистота… а сега ти искаш от нас да сгрешим, както сгреши кралицата ни. Светлината се поквари и унищожи нашия свят, Корлат, нима забрави?

Корлат отвърна с тъжна усмивка:

— Обикни тези грешки, мила сестрице, защото това бе надеждата на нашата кралица, както е и моята. Е, да си тръгваме.

Круппе гледаше с благо лице приближаващия се Крокъс, явно останал без сили след безкрайния си нощен бяг. Сръга Мурильо и зашава с пръсти към младия крадец.

— Момъкът се завръща с прекомерна бързина, ала се боя, че Круппе трябва да му поднесе доста тъжна вест.

— Тежка нощ преживя той — отбеляза Мурильо, отпуснал гръб на стената до портата на имението на Симтал. Улиците бяха пусти, гражданите се бяха изпокрили, стъписани от нощните ужасии.

Круппе посочи вяло към Лунния къс, вече на цяла левга на запад, далеч от градските стени.

— Каква забележителна небивалица. Круппе обаче е неописуемо удовлетворен, че предпочете да си замине. Представи си, даже звездите затули и пося в този свят само смъртна боязън.

— Искам да пийна нещо — измърмори Мурильо.

— Великолепна идея — заяви Круппе. — Дали да не изчакаме момъка обаче?

Не чакаха дълго. Крокъс ги позна отдалече и забави паническия си бяг.

— Имперците отвлякоха Апсалар! — извика им той. — Трябва ми помощ! — Залитна и спря пред Мурильо. — Ралик все още е в градината и…

— Тц, тц — каза Круппе. — Спокойно, момко. Местоположението на Апсалар е знайно за Круппе. Колкото до Ралик… — Извърна се към улицата и разпери въодушевено ръце. — Вдишай този нощен въздух, Крокъс! Нова година е! Хайде, нека се поразходим, ние тримата, господарите на Даруджистан! — Прегърна двамата си приятели и ги помъкна след себе си.

Мурильо въздъхна и обясни:

— Ралик го няма. Сега в градината на Кол име една доста необичайна къща.

— Ах, колко неща бяха разбудени в една-едничка фраза! — Круппе се наведе към Крокъс. — Докато, несъмнено, тайната, непреодолима грижа на момъка в момента засяга съдбата на една честна млада девица, чийто живот бе спасен в последния миг от едно благородно синче на име Горлас, представете си. Спасено, твърди Круппе, от цял тон зидария, срутила се от една стена. Каква ирония, наистина. Момата едва не припадна от радост.

— Какви ги приказваш? — намръщи се Крокъс. — Кой е бил спасен?

Мурильо изсумтя.

— Струва ми се, скъпи Круппе, господарю на Даруджистан, че имаш предвид друга честна девица.

— Тя не е честна, между другото — заяви Крокъс.

Круппе изду бузи.

— Трябва да попиташ боговете, момко, и те ще ти кажат, че самият живот не е честен. Е, интересува ли те как имението на лейди Симтал тази нощ току-що стана имение на Кол? Или умът ти дотолкова е обладан от тази твоя нова любов, че дори съдбите на другите ти скъпи приятели — Круппе включително — заслужават такваз липса на интерес?

Крокъс настръхна.

— Разбира се, че ме интересува!

— В такъв случай разказът започва, както винаги, с Круппе…

— Тъй рече Змиорката — простена Мурильо.