Лунните градини

17.

Щом Ралик Ном се приближи към хана „Феникс“, откъм задната уличка, от една потънала в сянка ниша излезе едра набита жена и се изпречи на пътя му. Той я погледна учудено.

— Искаш ли нещо, Мийзи?

— Ти остави к’во искам аз. — Мийзи му се усмихна подканящо. — Това вече го знаеш отдавна. Дошла съм да ти кажа нещо, Ном. Я се отпусни.

Той скръсти ръце и зачака.

Мийзи огледа уличката, след което се наведе към убиеца.

— Има един, в кръчмата. Пита за тебе. По име.

Стреснат, Ралик се изправи.

— Как изглежда?

— Като войник, ама без униформа — отвърна Мийзи. — Не съм го виждала да се навърта тъдява. Е, к’во мислиш, Ном?

— Нищо. Къде седи?

Мийзи се ухили.

— На масата на Круппе. Познайници. Страхотно, а?

Ралик мина покрай нея и се запъти към хана. Жената тръгна след него, но той вдигна ръка и каза, без да се обръща:

— Изчакай малко, Мийзи. Ирилта къде е?

— Вътре е. Късмет, Ном.

— Късмета Гуглата го взел — измърмори Ралик, зави на ъгъла и се изкачи по стъпалата.

Застана на прага и огледа хората вътре. Няколко непознати, недостатъчно, за да го притеснят обаче. Погледът му се плъзна към един мъж, който седеше на масата на Круппе. Толкова невзрачен изглеждаше, че човек трудно щеше да му обърне внимание. После Ралик закрачи към него и тълпата взе да му отваря път — нещо, което не беше забелязвал никога досега. Развеселен, той спря погледа си на непознатия и не го откъсна от него, докато той не го забеляза. Очите им се срещнаха, но мъжът не направи нищо, освен да отпие от халбата си и да я постави бавно на масата.

Ралик дръпна един стол и го обърна.

— Аз съм Ралик Ном.

Непознатият излъчваше някаква вдъхваща доверие стабилност. Ралик усети, че се е успокоил, въпреки обичайната си напрегнатост. Но още първите думи на непознатия промениха това.

— Змиорката има съобщение за теб — заяви той направо. — Пряко, от уста на уста. Преди да ти го предам обаче, трябва да ти опиша някои обстоятелства — доколкото мога. — Замълча, отпи от халбата и продължи: — Значи Търбан Орр е наел още една дузина ловци. За какво са тръгнали на лов ли? Ами, примерно за мен. Твоят проблем е, че вече ще ти е по-трудно да стигнеш до него. Змиорката одобрява усилията ти във връзка с лейди Симтал. Връщането на Кол е желано от всички, които държат на единството и честта в Съвета. Ако ти трябва нещо, поискай го сега и ще го получиш.

Погледът на Ралик се беше втвърдил.

— Не знаех, че Мурильо има такава голяма уста.

Мъжът поклати глава.

— Твоят съмишленик не е разкрил нищо. Нито ти. Това си е работа на Змиорката. Е, какво искаш?

— Нищо.

— Добре. — Непознатият кимна, сякаш бе очаквал този отговор и е доволен от него. — Между другото, усилията на Търбан Орр да прокара прокламацията бяха… възпрепятствани. За неопределен срок. Змиорката иска да ти благодари за неволната роля, която изигра в това. Все едно, съветникът проучва други възможности. Следят го отблизо. Оттук и щастливото ни откритие, което е в същината на съобщението на Змиорката до теб. Снощи под Деспотския барбикан Търбан Орр се е срещнал с представител на Гилдията на убийците — само по себе си това си е истински подвиг от негова страна, като имаме предвид колко трудно е човек да намери приятелите ти. Все едно, Търбан Орр е уредил контакт. — Мъжът изчака, докато Ралик се съвземе от слисването, след което продължи: — Контактът е уреден от Търбан Орр, както казах, но не за него самия. По-скоро лейди Симтал е решила, че смъртта на Кол трябва да е толкова факт в реалния свят, колкото е на книга.

— Кой? — попита дрезгаво Ралик. — Кой е бил свръзката?

— Ще стигна и до това. Първо, поръчката е била приета, защото заплащането е сериозно. Знаят, че Кол в момента е извън Даруджистан. Просто го чакат да се върне.

— Името на убиеца.

— Оцелот. — Мъжът стана. — Змиорката ти желае успех във всички начинания, Ралик Ном. Така свършва съобщението. Лека вечер. — Обърна се да си тръгне.

— Чакай.

— Да?

— Благодаря ти — каза Ралик.

Непознатият се усмихна и си тръгна.

Убиецът зае мястото му и опря гръб на стената. Махна на Сълти, вече приготвила кана бира и халба. Тя притича. Зад нея, с малко по-ленива стъпка, се приближиха Ирилта и Мийзи. Двете се настаниха, без да питат, всяка стиснала халба в ръка.

— Всички още дишат — каза Ирилта и вдигна чашата си. — Е, наздраве.

Мийзи също вдигна своята и двете отпиха по една яка глътка. После Мийзи се наведе над масата.

— Някаква вест за Круппе и момчето?

Ралик поклати глава и каза:

— Може и да не съм тук, когато се върнат. Кажи на Мурильо да продължава, ако не се появя и ако… се случат други събития. А ако това се случи, предай му, че очите на нашия човек все още са отворени. — Вдигна халбата си и я пресуши наведнъж. После стана. — И не ми пожелавай късмет.

— А успех? — попита Мийзи и на широкото й лице се изписа тревога.

Ралик кимна. И излезе от гостилницата.

Аномандър Рейк криеше нещо. Барук беше сигурен в това. Гледаше умислено огъня в камината, стиснал в едната си ръка чаша с козе мляко и комат хляб. Защо Тайст Андий беше позволил на имасеца да влезе в гробницата? Задал беше вече този въпрос на седящия до него лорд, но май нямаше да получи скоро отговор. Вместо това единственото, което получи от Рейк, беше дразнещото му самодоволство. Барук отхапа от сухия комат и той изхрущя между зъбите му.

Рейк изпружи крака към огъня и въздъхна.

— Странно време за вечеря.

— Цялото ми време е объркано напоследък — отвърна с пълна уста Барук. После отпи от млякото.

— Представа нямах, че Господарят на Сянката и Опонн са се намесили в събитията — каза Рейк.

Барук усети погледа му, но продължи да гледа в огъня.

— За Опонн се досещах — рече той. — Но нищо определено.

Рейк изсумтя.

Барук отпи още една глътка.

— Траеш си. Е, и аз ще направя същото.

— Това до нищо няма да ни доведе — сряза го Рейк.

— Твоите гарвани са видели как жената и Т’лан Имасс са влезли в гробницата. Още ли вярваш, че ще се провалят?

— А ти? — отвърна Рейк със същия тон. — Доколкото си спомням, това беше твоята позиция по въпроса, Барук. Доколкото засягаше и засяга мен, все едно ми е дали ще успеят, или не. И в двата случая ще има бой. Подозирам, че си си представял, че ще се намери начин той да се избегне. Очевидно разузнаването ти за империята Малазан е доста слабо. Ласийн познава само едно нещо и това е силата. Няма да обръща внимание на властта тук, докато тя не се разкрие, и тогава ще те удари с всичко, което й е подръка.

— И ти просто чакаш да стане това? — Барук се навъси. — Ето как рухват градовете. Ето как умират хиляди хора. Това май няма никакво значение за теб, Аномандър Рейк? Стига ти да спечелиш накрая?

На тънките устни на Господаря на Лунния къс заигра лека усмивка.

— Много точна преценка, Барук. В този случай обаче Ласийн иска да получи Даруджистан непокътнат. А аз смятам да й попреча. Но унищожаването на града само за да не стане нейната би било твърде лесно. Това можех да го уредя още преди седмици. Не, искам Даруджистан да си остане така, както е. И при това — извън ръцете на Ласийн. Виж, това би било победа, алхимико. — Сивите му очи се бяха приковали в Барук. — Иначе нямаше да търся съюз с теб.

Алхимикът се намръщи.

— Освен ако не замисляш предателство.

— Барук — тихо заговори Рейк, — както знае всеки командир с дълъг опит, измяната ражда измяна. Веднъж извършена, все едно дали срещу враг, или срещу съюзник, тя се превръща в законен избор за всеки твой подчинен, от най-низшия редник, стремящ се към повишение, до личните ти адютанти, охрана и офицери. Моят народ знае за съюза ни с теб, алхимико. Ако те предам, едва ли бих останал задълго Господар на Лунния къс. И с право.

Барук се усмихна.

— Че кой би могъл да оспори властта ти, Рейк?

— Каладън Бруд например — отвърна моментално Рейк. — А и моите четирима магове-убийци. Дори Силана, обитателката на най-дълбоките пещери на Луната, може да реши да ме осъди. Мога и още да измисля, Барук, още много.

— Значи страхът те държи, Сине на Тъмата?

Рейк се намръщи.

— Към тази титла се придържат глупците, които смятат, че съм достоен да ме почитат като бог. Не я обичам, Барук, и повече не желая да я чувам от теб. Дали ме държи страхът? Не. Колкото и мощно нещо да е страхът, той не може да ме принуди. Дългът. — Очите на Лунния господар бяха помръкнали. — Ти имаш дълг към своя град, Барук. В недрата на Лунния къс живеят последните Тайст Андий на този свят. Ние умираме, алхимико. Никоя кауза не изглежда достатъчно велика, за да върне на моя народ жаждата за живот. Опитвам се, но вдъхновението никога не е било най-големият ми талант. Дори тази империя на Малаз не може да ни накара да се вдигнем, за да се защитим — докато не се свършат местата, където можем да избягаме.

— И въпреки това мрем на този континент. По-добре да е от меч. — Отпусна ръцете си в скута. — Представи си един умиращ дух, докато тялото продължава да живее. Не десет години, не и петдесет. А тяло, което продължава да живее петнайсет, двайсет хиляди години.

Рейк стана. Погледна алхимика и се усмихна с усмивка, която прониза сърцето на смълчания Барук като нож.

— Така, дългът е това, което ме държи, и въпреки това сам по себе си дългът е кух. Достатъчно ли е да се съхранят Тайст Андий? Просто да се съхранят? Дали да не вдигна Лунния къс високо в небесата, където да продължим да живеем далеч от всякакъв риск и всяка заплаха? Какво ще съхранявам тогава? История или определена гледна точка. — Той сви рамене. — Историята е свършила, Барук, а гледната точка на Тайст Андий е тази на незаинтересоваността, на стоицизма и на кроткото, пусто отчаяние. Тези дарове достатъчно ценни ли са за света, за да бъдат съхранени? Не мисля.

Барук трудно можеше да намери отговор. Всичко, което му описваше Аномандър Рейк, беше за него почти непонятно и в същото време болезненият му вик стигаше до сърцето на алхимика.

— И все пак — промълви той, — ето, че ти си тук. Съюзник на жертвите на империята. Сам ли си в това, Аномандър Рейк? Одобрява ли го твоят народ?

— На тях им е все едно — отвърна Рейк. — Те приемат заповедите ми. Следват ме. Служат на Каладън Бруд, когато им го поискам. И мрат в калта и в горите на земя, която не е тяхна, във война, която не е тяхна, заради хора, които се ужасяват от тях.

Барук се наведе към него.

— Тогава защо? Защо правиш всичко това?

В отговор Рейк се изсмя горчиво. След малко обаче мрачната му насмешка се стопи и той заговори:

— Една почетна кауза струва ли нещо в тези дни? Има ли значение дали сме я заели? Бием се не по-зле от всеки човек. Умираме редом с хората. Наемници на духа. И дори тази монета едва ценим. Защо? Все едно защо. Но никога не изменяме на съюзниците си. Знам, че си загрижен, че не попречих на онзи Т’лан Имасс да проникне в гробницата. Вярвам, че Джагътския тиран ще бъде освободен, Барук. Но по-добре сега, докато аз съм до вас, отколкото в някое друго време, когато няма да има никой, способен да се противопостави на джагъта. Ще вземем тази легенда и ще очистим живота от нея, алхимико, и тя никога повече няма да тревожи сънищата ви.

Барук се вторачи в Тайст Андий.

— Толкова ли си убеден, че ще можеш да унищожиш джагъта?

— Не. Но когато той свърши с нас, силите му ще бъдат много смалени. Тогава ще се падне на други — на вашия Кабал всъщност. Тук нищо не е сигурно, Барук. Този факт, изглежда, особено терзае вас, човеците. Няма да е зле да се научите да го приемате. Напълно е възможно да се окажем способни да унищожим Джагътския тиран, но дори това ще послужи на плановете на Ласийн.

Алхимикът се изуми.

— Не разбирам.

Рейк се усмихна.

— Когато свършим с това, ние ще бъдем много обезсилени. И тогава ще дойдат силите на империята. Тъй че, както виждаш, и в двата случая тя печели. Ако нещо я притеснява, това е вашият Кабал Т’орруд. За вашите възможности тя нищо не знае. Ето защо агентите й търсят Воркан. Ако Майсторът на Гилдията приеме контакта, това ще реши проблемите, които й създавате.

— Все пак — разсъди Барук — тук са намесени и други фактори.

— Опонн — заяви Рейк. — Това е опасност за всеки, който е замесен. Нима смяташ, че Опонн се интересува от съдбата на един град на смъртни? От хората му? Съсредоточаването на сила е това, което интересува Опонн, вихрушката, където играта става гадна. Дали ще се пролее безсмъртна кръв? Това е въпросът, за чийто отговор жадуват боговете.

Барук заби поглед в чашата си с козе мляко.

— Е, това поне сме го избегнали, досега. — Отпи.

— Грешиш — каза Рейк. — Принудителното оттегляне на Сенкотрон от играта беляза първото проливане на безсмъртна кръв.

Барук за малко щеше да се задави с млякото. Остави чашата и зяпна Тайст Андий.

— Чия?

— Две Хрътки умряха от моя меч. Мисля, че това изкара Сенкотрон от равновесие.

Барук се отпусна в стола си и затвори очи.

— Значи залогът се е вдигнал.

— Толкова високо, колкото Лунния къс, алхимико. Е, какво още можеш да ми кажеш за този Джагътски тиран? Доколкото помня, каза ми, че искаш да се посъветваш с авторитет.

Барук отвори очи и хвърли парчето хляб в огъня.

— Тук има един проблем, Рейк. Надявам се, че ти би могъл да ми обясниш какво се е случило. Моля — каза той и стана, — ела с мен.

Рейк го последва. Тази нощ не носеше меча си. За Барук широкият гръб на Господаря на Лунния къс изглеждаше някак недовършен, но той все пак беше благодарен, че оръжието го няма.

Изведе Рейк от стаята и го поведе по централното стълбище към стаите долу. В първата от тези подземни стаи имаше тесен нар, а на нара лежеше старец. Барук му го показа.

— Както виждаш, като че ли спи. Казва се Мамът.

Рейк го погледна учуден.

— Историкът?

— Освен това е Върховен жрец на Д’рек.

— Това обяснява цинизма в писанията му — каза усмихнат Рейк. — Червеят на есента отглежда нещастници.

Барук беше изненадан, че този Тайст Андий е чел „Истории“ на Мамът, но пък защо не? Един живот, който продължава хиляди години, предполагаше необходимостта от някои странични занимания, разбира се.

— И тъй — каза Рейк и закрачи към леглото, — Мамът спи дълбок сън. Какво го е предизвикало? — Наведе се над стареца.

Барук пристъпи до него.

— Точно това е странното. Признавам, че малко разбирам от земна магия. Д’рисс е Лабиринт, който никога не съм изследвал. Извиках Мамът, както ти казах, и щом дойде, го помолих да ми каже всичко, което знае за Джагътския тиран и гробницата. Той просто седна и затвори очи. Все още не ги е отворил и оттогава не е изрекъл и една дума.

Рейк се изправи.

— Приел е много сериозно молбата ти, както разбирам.

— Какво искаш да кажеш?

— Както предположи, той е отворил своя Лабиринт Д’рисс. Потърсил е отговор на въпроса ти с доста, да се изразим така, преки средства. И сега нещо го е хванало в капан.

— Тръгнал е по Лабиринта към гробницата на Джагътския тиран? Стар глупак!

— В съсредоточена магия Телланн, да не говорим за Омтоуз Феллак на Джагът. Отгоре на всичко и една жена, притежаваща отатаралски меч. — Рейк скръсти ръце. — Няма да се съвземе, преди Т’лан Имасс и мечът да са напуснали гробницата. А дори тогава, ако не побърза, пробуждащият се джагът може да го вземе.

Костите на Барук се смразиха.

— Да го вземе? Да го обсеби?

Рейк кимна мрачно.

— Върховен жрец е, нали? Би могъл да се окаже много полезен за джагъта. Да не говорим за достъпа, който Мамът може да му осигури към Д’рек. Барук, знаеш ли дали този тиран е способен да пороби богиня?

— Не знам — прошепна Барук, погледна блажено отпуснатото тяло на Мамът и на челото му изби пот. — Десембрий да не дава дано.

Старицата седеше на стъпалата на сградата под слънцето на късния следобед и тъпчеше издълбаната си от мек камък лула със сушени листа от италби. На дървените стъпала до нея стоеше малък покрит бронзов мангал. Пръчките за подпалка стърчаха от дупките около купата. Старата извади една и я поднесе към лулата си, след което я хвърли на улицата.

Мъжът, крачещ в другия край на улицата, видя сигнала и прокара пръсти през косата си, Трошачът на кръгове се чувстваше близо до паниката. Тази обиколка по улиците беше твърде рискована. Преследвачите на Търбан Орр бяха наблизо — усещаше ги с ужасяваща сигурност. Рано или късно съветникът щеше да си припомни многобройните си срещи под Деспотския барбикан и пазача, стоял там на пост всеки път. Това негово нагло самопоказване можеше да провали всичко.

Той зави на ъгъла, излезе отново от полезрението на старицата и продължи още три карета, докато не се озова срещу хана „Феникс“. Две жени безделничеха на входа, кикотеха се на някаква своя шега.

Трошачът на кръгове пъхна палци под колана на меча си и придърпа ножницата на бедрото. Бронзовият й връх изстърга в камъка до него. После измъкна ръцете си и продължи към Крайезерната. „Е, и това свърши.“ Оставаше му само още един последен контакт, който вероятно щеше да се окаже излишен, но той щеше да изпълни заповедите на Змиорката. Нещата се приближаваха към развръзка. Не очакваше, че ще остане жив задълго, но дотогава щеше да направи каквото трябва. Какво повече можеше да се иска от него?

При входа на хана „Феникс“ Мийзи сръга с лакът Ирилта.

— Това е — измърмори тя. — Тоя път ти покриваш отзад. Както обикновено.

Ирилта се намръщи и кимна.

— Тръгвай.

Мийзи слезе по стъпалата и зави на улицата. Повтори в обратна посока маршрута на Трошача на кръгове, докато не стигна до жилищната сграда. Видя старицата, която лениво наблюдаваше уличните минувачи. Когато Мийзи влезе в полезрението й, старицата извади лулата от устата си и я почука в тока на обувката си. По камъните се пръснаха искри.

Това беше сигналът. Мийзи стигна до ъгъла, зави надясно и влезе в сляпата уличка, минаваща по дължината на сградата. На една трета по уличката се отвори врата и тя влезе в смътно осветена стая, с открехната в другия й край врата. Някой се криеше зад първата врата, но Мийзи дори не го погледна. Мина през втората врата и се озова в един коридор. Оттук трябваше само да вземе тичешком стълбите.

Апсалар — Сори, както я знаеха доскоро — не се беше впечатлила особено, когато за пръв път видя Даруджистан. По някаква необяснима за нея причина, въпреки възбудата и нетърпеливото очакване, всичко й се стори прекалено познато.

След като върнаха коня на Кол в конюшнята, Крокъс, без да губи време, я поведе към дома на чичо си. Пътуването им до града, а след това и по оживените улици се беше оказало за Крокъс същинска вихрушка от непрекъснати поводи за смут. Тази жена умееше да го хваща неподготвен и сега единственото му желание беше да я предаде най-сетне в ръцете на някой друг и да се свърши.

И все пак, ако случаят наистина беше такъв, защо тогава се чувстваше толкова окаяно?

Крокъс излезе от библиотеката и се върна в хола. Моби изцвърча и изплези червеното си езиче от писалището. Без да му обръща внимание, Крокъс застана пред Апсалар, която се бе разположила в по-хубавия от двата стола — в неговия стол естествено.

— Не разбирам. Както изглежда, излязъл е и не се е връщал поне от два дни.

— Е? Толкова необичайно ли е това? — попита небрежно Апсалар.

— Необичайно е — изръмжа намръщен той. — Нахрани ли Моби, както те помолих?

Тя кимна.

— Гроздето, нали?

— Да. — Той скръсти ръце. — Странно. Може би Ралик знае нещо по въпроса.

— Кой е Ралик?

— Един убиец, мой приятел — небрежно отвърна Крокъс.

Апсалар скочи и ококори очи.

— Какво има? — учуди се Крокъс и пристъпи към нея. Момичето определено изглеждаше уплашено. Огледа се, сякаш очакваше едва ли не някой демон да изскочи от пода или от бюфета, но всичко в стаята си беше както трябва — само дето беше малко по-разхвърляно. По вина на Моби, реши той.

— Не знам — отвърна тя и въздъхна, след като се поуспокои. — Все едно, че си спомних нещо. Но така и не стигна до ума ми.

— О. Ами, можем да…

На вратата се почука.

Лицето на Крокъс светна и той тръгна към нея.

— Може пък ключовете да си е забравил.

— Беше отключено — изтъкна Апсалар.

Крокъс отвори вратата.

— Мийзи! Какво пра…

— Тихо — изсъска му дебелата жена, нахълта покрай него и затвори вратата. Погледът й се спря върху Апсалар и очите й се разшириха. После тя се обърна отново към Крокъс. — Добре, че те намерих, момко! Нали никого не си виждал, откакто си се върнал?

— Ами, не. Ние току-що…

— Един коняр — каза намръщено Апсалар и изгледа Мийзи. — Да сме се срещали някъде?

— Тя си е изгубила паметта — обясни Крокъс. — Но да, прибрахме коня на Кол в конюшнята.

— Защо? — попита строго тя, но тъкмо когато Крокъс се канеше да отговори, продължи: — Все едно. Конярят не би трябвало да създаде проблем. Е, имаме късмет.

— По дяволите, Мийзи — каза Крокъс. — Какво става?

Тя го изгледа.

— Онзи пазач в градината на Д’Арл, дето си го убил. Получили са името и описанието ти. Не ме питай как. Но Д’Арл говорят за Високите бесилки, когато те хванат.

Крокъс пребледня, после рязко извърна глава към Апсалар. Отвори уста да заговори, но се отказа. Не, тя наистина не помнеше. Но трябваше да е била тя. Смъкна се в стола на Мамът.

— Трябва да те скрием, момче — каза Мийзи. — И двама ви. Но ти не се безпокой, Крокъс, двете с Ирилта ще се погрижим за вас, докато се уреди нещо.

— Не мога да го повярвам — прошепна той, зяпнал в стената отсреща. — Предала ме е, проклета да е!

Мийзи погледна въпросително Апсалар и тя каза:

— Само предполагам, но според мен е момиче на име Чалис.

Мийзи затвори очи.

— Чалис Д’Арл, дворцовото сладурче напоследък. — Лицето й омекна от съчувствие. — Ох, момче. Такава била работата значи.

Той се сепна и я изгледа ядосано.

— Вече не е.

Мийзи се усмихна.

— Добре. Засега — продължи тя, скръстила ръце на гърдите си, — ще изчакаме тука, докато падне нощта, а после ни чакат покривите. Не се безпокой, ще оправим нещата, момко.

Апсалар стана.

— Казвам се Апсалар. Радвам се да се запозная с теб, Мийзи. И благодаря, че помагате на Крокъс.

— Апсалар, а? — Усмивката на Мийзи се разшири. — Е, предполагам, че покривите няма да са проблем за теб.

— Никакъв — отвърна тя, кой знае как разбрала, че жената е права.

— Много добре — каза Мийзи. — А сега какво ще кажете да си намерим нещо за пиене?

— Мийзи — попита Крокъс, — да знаеш къде може да е отишъл чичо ми?

— Виж, тук не мога да ти помогна, момче. Представа нямам.

За старата жена на стъпалата не беше сигурна, но виж, другата долу, която се криеше в сенчестата ниша и наблюдаваше неотлъчно сградата — виж, за тази трябваше да се погрижи. Изглежда, че този Монетодържач си имаше защита.

Серрат не беше особено притеснена. След нейния господар Аномандър Рейк я смятаха за най-опасната между Тайст Андий на Лунния къс. Намирането на момчето — слуга на Опонн — не се беше оказало трудно. След като господарят й беше дал нужните описания, беше лесно да се открие магическият знак на Опонн. Отгоре на всичко тя вече го беше срещала — и то у същото това момче — по покривите преди две седмици. Агентите й бяха проследили онази нощ Монетодържача и го оставиха чак когато влезе в хана „Феникс“ — но само по нейна заповед. Ако тогава беше предположила това, което знаеше сега, присъствието на Опонн щеше да приключи още онази нощ.

Лош късмет, усмихна се Серрат и зае по-удобна позиция на покрива. Подозираше, че са се движили през нощта. Колкото до криещата се долу жена, щеше да се наложи да я премахне. Всъщност едно замъгляващо заклинание и малко повечко сенки и тя много лесно щеше да може да заеме мястото на жената.

Другата жена, вътре с Монетодържача, изобщо нямаше да заподозре. Серрат кимна. Да, точно така щеше да го изиграе.

Но засега трябваше да изчака. Търпението винаги се възнаграждава.

— Е — каза Мурильо, докато оглеждаше тълпата, — тук ги няма. Което означава, че са с Мамът.

Круппе вдиша дълбоко задимения въздух.

— Ех, цивилизация. Круппе вярва, че преценката ти е точна, приятелю. Щом е така, спокойно можем да поотдъхнем тук, да пийнем и да хапнем за час-два. — След което влезе в гостилницата и закрачи към масата си.

Неколцина стари познайници, насядали на масата, прибраха халбите си и се заизвиняваха ухилени. Круппе им отвърна с поклон и с шумна въздишка се намести на обичайния си стол. Мурильо спря при тезгяха и поговори малко със Скърви, след което отиде при Круппе.

Контето изтупа прахта от ризата си, огледа със съжаление омачканите си от пътя дрехи и каза:

— Душата ми жадува за една хубава баня. Скърви е видял Ралик тук, говорел с някакъв непознат. Оттогава никой не го е виждал.

Круппе махна незаинтересовано с ръка и заяви:

— Ето, че милата Сълти пристига.

След малко на масата вече стоеше кана студена бира. Круппе изтри халбата си с копринената кърпа, после я напълни с пенливото питие.

— Не трябваше ли да докладваме на Барук? — попита Мурильо и изгледа приятеля си.

— Всичко с времето си — отвърна Круппе. — Първо трябва да се съвземем след тежките изпитания. Ами ако Круппе вземе, че си изгуби гласа по средата на въпросния доклад? Каква ще му е ползата на Барук тогаз? — Вдигна халбата си и отпи дълбоко.

Мурильо забарабани нервно по масата с пръсти, очите му не спираха да оглеждат тълпата. После и той наля халбата си.

— Та, след като вече знаеш с какво сме се захванали двамата с Ралик, какво смяташ да правиш по въпроса?

Круппе вдигна вежди.

— Кой, Круппе ли? Ами, само добро, разбира се. Навременна помощ и прочие. Няма нужда да кипим и да фучим, приятелю Мурильо, драги. Непременно продължете каквото сте намислили. Мислете за благоразумния Круппе като за една добра гувернантка.

— Дъх на Гуглата — простена Мурильо и завъртя очи. — Досега се оправяхме чудесно и без твоята помощ, Круппе. Най-доброто, което можеш да направиш за нас, е да не ни се пречкаш. Не се меси.

— И да оставя своите приятели на произвола на съдбата? Глупости!

Мурильо допи халбата си и стана.

— Аз се прибирам. Ти ако щеш, докладвай на Барук след седмица, все ми е едно. А когато Ралик разбере, че знаеш всичко за плановете ни, Круппе, не бих искал да съм на твое място.

Круппе махна пренебрежително с ръка.

— Виждаш ли Сълти ей там? На подноса й е вечерята на Круппе. Гадните ками на Ралик Ном и още по-гадният му нрав бледнеят пред това пиршество, което иде насам. Е, лека ти вечер тогаз, Мурильо. До утре.

Мурильо го изгледа и изръмжа сърдито:

— Лека ти вечер, Круппе.

Напусна кръчмата през кухненската врата. Щом излезе в задната уличка, към него пристъпи фигура. Мурильо се намръщи.

— Ралик, ти ли си?

— Не — отвърна загърнатата в сянка фигура. — Не бой се от мен, Мурильо. Имам съобщение за теб, от Змиорката. Наричай ме Трошача на кръгове. — Мъжът пристъпи още по-близо. — Съобщението е свързано със съветник Търбан Орр…

Ралик се придвижваше от покрив на покрив в тъмното. Нуждата от пълна тишина го бавеше много. С Оцелот нямаше да има разговори. Ралик очакваше, че ще има възможност да нанесе само един удар. Пропуснеше ли шанса си, магията на неговия водач на клан щеше да се окаже решаващ фактор. „Освен ако…“

Спря се и опипа кесийката. Преди години алхимикът Барук го беше възнаградил за добра работа с тази торбичка, пълна с червеникава прах. Барук беше обяснил свойствата й да убива магия, но Ралик досега се беше противил да се довери на прахта. Дали бе запазила качествата си толкова време? Щеше ли да надвие силата на Оцелот? Не се знаеше.

Добра се до ръба на един купол. Вдясно от него и отдолу се намираше източната крепостна стена на града. Отвъд нея се виждаше бледото сияние на село Уори. Убиецът подозираше, че Оцелот ще изчака пристигането на Кол при Портата Уори, скрит на един изстрел разстояние. По-добре да го убие, преди да е влязъл в града.

А това в значителна степен ограничаваше възможностите. Удобните за наблюдение места бяха малко, а най-доброто от тях беше хълмът на К’рул. От камбанарията изстрелът с арбалета щеше да е точен, точно когато Кол влезеше през портата. Ралик извади кесийката от торбата си. Каквото и да покриеше прахта, беше казал Барук, щеше да е непроницаемо за магия. Нещо повече, имала и околно въздействие. Но в какъв обхват? „Най-важното — беше казал Барук, и това Ралик го помнеше съвсем ясно, — гледай да не си пръснеш кожата.“ „Отрова ли е?“ — беше попитал той. „Не — бе отвърнал алхимикът. — Прахта променя някои хора. Тези промени обаче не могат да се предвидят. По-добре не рискувай, Ралик.“

От челото му закапа пот. Намирането на Оцелот вече изглеждаше малко вероятно. Смъртта на Кол щеше да провали всичко и да лиши Ралик от последния му стремеж… към какво? „Към човечност.“ Цената на провала беше станала твърде висока.

— Справедливост — сърдито изсъска той. — Това все пак трябва да означава нещо. Трябва!

Ралик развърза кесийката. Бръкна в нея и гребна шепа от прахта. Разтри я между пръстите си. Приличаше на ръжда. „Това ли е?“ — зачуди се той. Може би се беше развалила. Сви рамене и започна да я втрива в кожата си, започвайки от лицето.

— Какви промени? — замърмори той. — Не усещам никакви промени.

Бръкна под дрехите си, докъдето можеше да стигне, и използва останалото от прахта. Самата кесийка отвътре беше оцапана. Той я обърна наопаки, след което я затъкна в колана си. Сега ловът щеше да продължи. Някъде в мрака дебнеше убиец, приковал поглед в Пътя на Джамът, към Уори.

— Ще те намеря, Оцелот — прошепна той, без да откъсва очи от камбанарията на храма на К’рул. — И с магия или не, няма да ме чуеш, няма дори да усетиш дъха ми на врата си, преди да е станало много късно. Заклевам се.

Започна да се изкачва.

18.

Сержант Уискиджак пристъпи към леглото и попита Калам:

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш?

Убиецът, седнал с гръб към стената, спря да точи ножовете си и вдигна глава.

— Нямаме голям избор, нали? — И се зае отново с точенето.

Лицето на Уискиджак беше измършавяло и изпито от безсъние. Той погледна към ъгъла на стаичката, където се беше свил Бързия Бен. Магьосникът стискаше парче от походно одеяло, очите му бяха затворени.

На масата Фидлър и Хедж бяха разглобили грамадния си арбалет и сега оглеждаха и почистваха всяка част. Много скоро очакваха битка.

Уискиджак споделяше убеждението им. Всеки изминал час приближаваше към тях многобройните им преследвачи. Най-много го плашеха Тайст Андий. Взводът му беше добър, но не чак толкова добър.

До прозореца стоеше Тротс, облегнат на стената и скръстил косматите си ръце. А до стената спеше Малът и шумното му хъркане цепеше стаята.

Сержантът отново се обърна към Калам.

— Ще разчиташ на късмета си, нали?

Убиецът кимна.

— Човекът няма причина да се показва повече. Последния път изгоряха. — Сви рамене. — Ще пробвам отново в хана. Ако не друго, все някой ще ме забележи и Гилдията ще дойде. Ако успея да им кажа една-две думи, преди да ме убият, имаме шанс. Не е много, но…

— Би трябвало да свърши работа — довърши Уискиджак. — Разполагаш с един ден — утре. Ако ударим на празно… — Той се обърна към Фидлър и Хедж и видя, че го гледат. — Взривяваме пресечките. Нанасяме щети. Уязвяваме ги.

Двамата сапьори се ухилиха одобрително.

Бързия Бен изсъска безсилно и привлече към себе си погледите на всички. Очите на магьосника се бяха отворили. Той хвърли ядосано съдраното парче одеяло на пода.

— Не става, сержант. Не мога да я намеря тая Сори, никъде.

Калам изръмжа някакво проклятие и тикна ножовете си в каниите.

— Е, и какво означава това? — попита Уискиджак.

— Най-вероятно — отвърна Бързия Бен — е мъртва. — Посочи парцала на пода. — С ей това няма как Въжето да се скрие от мен. Не и докато е обсебил Сори.

— Може пък, след като си му казал, че си го разбрал — намеси се Фидлър, — да си е хвърлил парите на масата и да е напуснал играта.

Бързия Бен отвърна с гримаса:

— Въжето не е уплашен от нас, Фидлър. Слез на земята. Той поне слиза при нас. Сенкотрон трябва да му е казал вече кой съм аз или по-скоро — кой съм бил. Това не е работа на Въжето, Сенкотрон трябва да е настоял. Боговете не обичат да ги мамят. Особено когато си ги измамил два пъти. — Той се надигна и разкърши схванатия си гръб. Срещна погледа на Уискиджак. — Това не го разбирам, серж. Объркан съм.

— Добре, оставяме ли я? — попита Уискиджак.

Бързия Бен кимна.

— Май че да. — Замълча, после пристъпи напред. — Сержант, на всички ни се искаше да сме сбъркали за нея. Но това, което направи Сори, нямаше нищо общо с човешката й същност, доколкото поне аз разбирам, и се радвам за това.

— Не бих могъл да понеса мисълта — каза от леглото Калам, — че това зло беше истинско, че съществуваше редом с толкова обикновено лице, колкото на всеки човек, когото ще видиш по улицата. Знам, Уискиджак, имаш си причини да искаш да е така.

Бързия Бен пристъпи към сержанта и го погледна съчувствено.

— Помага да си опазиш разсъдъка всеки път, когато заповядаш на някой от нас да умре — каза той. — Всички го знаем, сержант. И ще сме последните, които биха ти казали, че има и друг начин, за който може би не си помислял досега.

— Е, радвам се да го чуя — изръмжа Уискиджак. Изгледа ги един по един и забеляза, че Малът се е събудил и го гледа. — Някой друг да има да каже още нещо?

— Аз — каза Фидлър и се присви пред студения поглед на сержанта. — Добре де, нали ти попита?

— Е, казвай.

Фидлър се окашля. Накани се да заговори, но Хедж го сръга в ребрата. Той се навъси заплашително и опита отново.

— Ето как стоят нещата, сержант. Видяхме адски много наши приятели да загиват, нали така? И може да не сме давали ние заповедите, тъй че ти може би си мислиш, че за нас е било по-лесно. Но аз не мисля така. Виждаш ли, за нас тези хора бяха живи, дишаха. Бяха ни приятели. Когато умират, ни боли. Но ти си казваш, че единственият начин да не полудееш, е да поемеш всичко това от тях, за да не трябва да мислиш за него, за да не ти се налага изобщо да изпитваш нещо, когато те умират. Но в името на Гуглата, когато отнемаш човещината на всички други, ти отнемаш собствената си човечност. И това ще те доведе до лудост толкова, колкото всичко друго. Точно тази болка ни кара да продължаваме, сержант. И може да не стигнем доникъде, но поне няма да бягаме от нищо.

В стаята настъпи тишина. После Хедж сръга Фидлър в ребрата.

— Проклет да съм! Имало значи мозък в тая твоя глава. Май не съм бил прав за теб през всичките тия години.

— Добре, добре — каза Фидлър и хвърли поглед към Малът. — А кой си гори косата толкова пъти, че вече не си сваля от главата тая кирлива кожена шапка, а?

Малът се изсмя, но напрежението си остана и всички обърнаха погледи към сержанта. Уискиджак бавно огледа мъжете от взвода си. Видя загрижеността в очите им, откритото предложение за приятелството, което беше потискал толкова години. През цялото това време ги беше отблъсквал, отблъсквал ги беше един по един, а проклетите кучи синове продължаваха да се връщат.

Значи Сори не беше човешко същество. Убеждението му, че всичко, което бе направила, е възможно да бъде извършено от човек, като че ли вече не стъпваше на здрава почва. Но все още не рухваше. Твърде много беше видял през живота си. Не можеше да повярва изведнъж в човешкото добро, нямаше как да разцъфти изведнъж оптимизъм в отношението му към човешката история, не и след всичките адове, които бе преживял.

Все пак беше дошъл моментът, когато някои отричания преставаха да имат смисъл, когато неумолимите удари, които понасяше от света, превръщаха глупостта му в нещо очевидно и за самия него. Най-сетне, след всички тези години, беше сред приятели. Трудно бе да го признае и той усети, че това признание вече започва да го вади от търпение.

— Добре — изръмжа сержантът, — стига сме си чесали езиците. Чака ни работа. Ефрейтор?

— Сержант? — отзова се Калам.

— Пригответе се. Разполагате с един ден да установите контакт с Гилдията на убийците. Междувременно искам всички да почистят и лъснат оръжията си. Оправете си снаряжението. Ще има преглед и само да се намери едно проклето нещо, което да не ми хареса, адът ще се срути отгоре ви. Ясно?

— Тъй вярно — отвърна ухилен Малът.

Въпреки че яздеха бавно, раната на Кол се беше отворила пет-шест пъти, откакто започнаха пътуването си. Измислил беше начин да седи в седлото, наведен на една страна, за да поема повечето тежест със здравия си крак, и от тази сутрин раната не се беше отваряла пак. Непривичната поза обаче беше болезнена.

Паран знаеше какво е лошо настроение и не му беше трудно да го познае, щом го види. Макар и за двамата да беше ясно, че между тях се е създала връзка, удобна и невъзпрепятствана от излишни претенции, не бяха разменили много думи досега, тъй като раната на Кол продължаваше да взима своята дан.

Целият му ляв крак, от бедрото, където мечът го беше посякъл, та чак до стъпалото, беше добил кафеникав цвят. По връзките на набедреника и наколенника се бяха събрали сухи съсиреци кръв. Когато бедрото започна да се подува, бяха принудени да срежат кожената подложка под предпазителите.

В гарнизона при моста на Катлин им отказаха лекарска помощ, тъй като единственият назначен там лекар си отспиваше една от поредните си „лоши нощи“. Дадоха им обаче чисти превръзки.

По пътя нямаше голямо движение, въпреки че градските стени вече се виждаха. Потокът бежанци от север вече бе секнал, а тези, които щяха да се съберат за Празника на Джедъроун, вече бяха пристигнали.

Щом наближиха Уори, Кол се събуди от полудрямката, в която бе изпаднал през последните няколко часа. Лицето му беше смъртно пребледняло.

— Това Портата на Уори ли е? — вяло попита той.

— Така мисля — отвърна Паран. — Дали ще ни пуснат да минем? Стражите дали ще повикат хирург?

Кол поклати глава.

— Ти само ме закарай в хана „Феникс“. В хана „Феникс“. — И главата му отново клюмна.

— Добре, Кол. — Щеше да се изненада, ако стражите го позволяха, а и трябваше да им разправи как е станало, макар че Кол не беше му казал как и кой го е ранил. — Дано в този хан се намери някой, който разбира поне малко от лечителство. — Кол наистина изглеждаше зле. Паран прикова очи в градските порти. Вече бе видял достатъчно, за да разбере защо императрицата иска толкова алчно този град. — Даруджистан. — Капитанът въздъхна. — Богове, та ти си истинско чудо, нали?

Ралик се издърпа още половин педя нагоре. Крайниците му трепереха от изтощение. Ако не бяха утринните сенки от тази страна на камбанарията, отдавна щяха да са го забелязали. Нямаше да остане скрит задълго.

Качването по стълбите щеше да е самоубийствено в тъмното. Оцелот щеше да е поставил аларми по целия път — не беше глупак и винаги покриваше подстъпите към позициите си.

Стига да беше горе, напомни си Ралик. Иначе Кол беше в беда. Нямаше как да се разбере дали приятелят му вече е дошъл при портите, а тишината от покрива на камбанарията можеше да означава какво ли не. Спря се, за да отдъхне, и погледна нагоре. Още десет стъпки, най-критичните. Беше толкова уморен, че не можеше да направи нищо, освен да се държи. Безшумното приближаване вече не му беше по силите. Единственото му предимство бе, че Оцелот щеше да е насочил цялото си внимание на изток, докато той се изкачваше по западната стена на кулата.

Вдиша дълбоко няколко пъти и отново се закатери.

Минувачите се спираха и поглеждаха Паран и Кол. Без да обръща внимание нито на тях, нито на въпросите, които задаваха, капитанът беше насочил цялото си внимание към двамата стражи при портата. Бяха ги забелязали и сега стояха и чакаха.

Щом стигна до портата, Паран махна с ръка в знак, че трябва да минат. Единият пазач кимна, а другият пристъпи и застана до коня на капитана.

— Приятелят ти има нужда от лекар — рече той. — Ако изчакате малко вътре, можем да доведем някой за пет минути.

— Трябва да намеря хана „Феникс“ — каза Паран. — Аз съм от севера, никога не съм бил тук. Човекът каза хана „Феникс“, затова ще го заведа там.

Пазачът го изгледа със съмнение.

— Бих се изненадал, ако изкара дотам. Но щом така искате, най-малкото, което можем да направим, е да ви дадем ескорт.

Щом излязоха от сянката на портата, другият пазач извика изненадано и Паран затаи дъх.

— Познавам го — рече пазачът. — Това е Кол Джамин, от дома Джамин. Служил съм при него. Какво е станало?

— Мислех, че Кол умря преди години — каза другият пазач.

— И ти си един умник — сряза го първият. — Каквото знам, го знам, Вилдрон. Това е Кол, и точка.

— Той иска да го закарам в хана „Феникс“ — каза Паран. — Това е последното, което ми каза.

Мъжът кимна.

— Добре, ама да го направим поне както му е редът. — Обърна се към другия пазач. — Поемам вината, ако стане нещо, Вилдрон. Докарай ми фургона — още е впрегнат от заранта, нали? — Пазачът се усмихна на Паран. — Благодаря, че сте го докарали. Някои от нас в тоя град още имаме очи, каквото и да дрънкат благородните фукльовци. Ще го сложим отзад във фургона — така по-малко ще друса.

Паран се успокои.

— Благодаря ти, войниче.

Погледна над него, жаден да види каквото може от града, след като стената вече беше зад гърба му. Точно отпред се издигаше гърбицата на някакъв хълм със склонове, обрасли с храсталак и разкривени дървета. На върха му клечеше някакъв храм, като че ли отдавна изоставен, от който се издигаше квадратна кула, увенчана с покрив с бронзови плочи. Щом очите му обходиха откритата от тази страна платформа на камбанарията, зърна някакво бързо движение. Примижа и се вгледа.

Ралик надигна предпазливо глава над ръба на площадката. И за малко да ахне. Камбанарията беше пуста. Но си спомни магьосничеството на Оцелот и затаил дъх, се издърпа нагоре. Тъкмо когато вдигаше и краката си, нещо блесна върху гладките камъни и той видя Оцелот, легнал пред него със зареден арбалет, прицелен към нещо долу.

Ралик извади ножовете си и тръгна напред. Но умората го издаде — ботушите му изскърцаха в камъка.

Оцелот се превъртя по гръб, оръжието се изви и се насочи в Ралик. Лицето на водача на клана се беше сгърчило от гняв и страх. Без да губи време за приказки, той стреля.

Ралик се стегна, за да посрещне удара — беше сигурен, че ще го отхвърли назад и че ще полети надолу. Нещо червено блесна пред гърдите му и за миг го заслепи, но удар не последва. Ралик примига и погледна. Стрелата беше изчезнала. Истината го осени моментално. Стрелата беше магическа, направена с чародейство, за да може да лети безпрепятствено, но ръждивочервената прах на Барук беше подействала. Още докато тази мисъл избухваше в главата му, той се хвърли напред.

Оцелот изруга и пусна арбалета. Посегна за ножа си и в този миг Ралик скочи върху него. Водачът на клана изпъшка и стисна очи от болка.

Ралик замахна с камата в дясната си ръка към гърдите на Оцелот. Оръжието изскърца по ризницата под платнената риза. Проклятие, научил беше нещо от онази нощ — при това предупреден от самия Ралик. Оръжието в лявата ръка се стрелна нагоре, под дясната ръка на Оцелот, и се заби под мишницата.

Ралик видя как върхът на камата се показа зад дясното рамо на Оцелот и след него блъвна кръв. Чу как ножът на водача на клана издрънча върху каменните плочи.

Оголил зъби, Оцелот посегна с лявата си ръка към тила на Ралик и докопа плитката му. Дръпна дивашки и изви главата му. После се опита да забие зъбите си в гръкляна му.

Ралик го удари с коляно в слабините и Оцелот изохка. Стисна още по-здраво плитката, този път близо до връзката.

Ралик чу дрънченето на метал и направи отчаян опит да се извърти надясно. Колкото и ранена да беше дясната ръка на Оцелот, тя се стовари в тялото му с достатъчно сила, за да забие шипа на желязната гривна на китката му през брънките на ризницата и в гърдите му. Огънят от раната го заслепи. Оцелот издърпа шипа, без да пуска плитката на Ралик, и замахна за нов удар.

Ралик вдигна дясната си ръка и с един замах сряза плитката. Извъртя се надясно, като в същото време издърпа ножа в лявата си ръка. Оцелот замахна дивашки към лицето му и пропусна само на няколко пръста.

С лявата си ръка Ралик заби ножа в корема на Оцелот. Железните брънки на ризницата изскърцаха и острието се заби до дръжката. Водачът на клана се преви. Ралик изпъшка, залитна напред и заби другата кама в челото на Оцелот.

Остана да лежи неподвижен, удивен, че не изпитва никаква болка. Сега планът щеше да мине в ръцете на Мурильо. Кол щеше да бъде отмъстен. Мурильо можеше да се справи… нямаше избор.

Тялото на Оцелот го бе затиснало. Тежеше.

— Винаги съм вярвал, че мога да се справя с теб — измърмори Ралик. Измъкна се изпод още потръпващия труп. Надяваше се да види небето, за последен път да погледне ярката му, бездънна синева. Но вместо това усети, че се взира отдолу в покрива на камбанарията и в древната каменна арка. Усети как кръвта изтича от гърдите му. Стори му се, че две ситни като мъниста очи блеснаха над лицето му.

След като не видя друго движение на камбанарията, погледът на Паран се люшна към широката улица вляво. Вилдрон се приближи, седнал на капрата на фургон, теглен от два коня. Пазачът до коня на Кол каза:

— Хайде помогнете да го качим де.

Паран слезе да му помогне. Погледна Кол. Макар все още да се държеше в седлото, той беше в безсъзнание. Колко още можеше да издържи? „Ако бях аз, досега да съм умрял“, помисли си Паран.

„След всичко това — изръмжа той наум, докато смъкваха Кол от седлото, — гледай поне да издържиш, проклетнико.“

Серрат изпъшка и се обърна по гръб. Слънцето стовари горещината си върху натежалите й клепки и пръснатите късчета от паметта й започнаха да се събират. Тайст Андий се канеше да нанесе удара си по жената долу. След като тя умреше, защитниците на Монетодържача щяха да се сведат само до един. А щом излезеха от сградата под прикритието на тъмнината, щяха да попаднат право в капана, който тя щеше да им устрои.

Убийцата отвори очи. Камите, които бе държала, когато се бе присвила на ръба на покрива, лежаха на каменните плочи до нея, грижливо поставени една до друга. В тила й пулсираше силна тъпа болка. Тя опипа раната, присви очи и се надигна.

Светът се завъртя, после се успокои. Серрат беше объркана и ядосана. Бяха я зашеметили и този, който го беше направил, беше добър, достатъчно добър, за да може да се промъкне до един убиец-маг на Тайст Андий. А това беше обезпокояващо, защото все още не бяха срещали такъв сериозен противник в Даруджистан, с изключение на онези двама Нокътя в нощта на засадата. Но ако този беше Нокът, сега тя щеше да е мъртва.

Работата изглеждаше замислена по-скоро набързо, отколкото хладнокръвно. Това, че я бяха оставили тук посред бял ден, с оръжията й до нея, намекваше за деликатно и лукаво чувство за хумор. Опонн? Вероятно, макар че боговете рядко действаха толкова пряко — предпочитаха да боравят със свои неволни агенти, избрани между тълпите на смъртните.

От цялата тази загадка обаче изпъкваше едно нещо и то беше, че е изтървала възможността да убие Монетодържача — най-малкото за още един ден. Следващия път, закле се тя, докато се изправяше и отваряше своя Лабиринт Куралд Галайн, тайните й врагове щяха да я заварят подготвена.

Въздухът около нея затрептя, зареден с магия. Когато се успокои, Серрат вече я нямаше.

Из застоялия сгорещен въздух на тавана на хана „Феникс“ се носеха прашинки. Наклоненият таван се издигаше на пет стъпки до източната стена и на седем до западната. Слънчевата светлина струеше през прозорците в двата края на дългото тясно помещение.

Крокъс и Апсалар спяха в двата края на стаята. На една щайга до капака за стълбата седеше Мийзи и чистеше ноктите си с една треска. Излизането от сградата на Мамът и минаването по покривите до това скривалище се беше оказало лесна задача. Прекалено лесна всъщност. Ирилта им беше съобщила, че никой по улиците не ги следи. А самите покриви се оказаха съвсем пусти. Все едно че някой нарочно им беше осигурил път без никакви препятствия.

Отново прозорливостта на Змиорката в действие? Мийзи изсумтя. Може би. Но по-скоро май самата тя се тревожеше повече от необходимото. Ето, че и сега сякаш усещаше как ги гледат нечии скрити очи, а това, каза си тя и огледа ядосано сумрачния таван, просто бе невъзможно.

На капака се почука тихо. Той се надигна нагоре и се показа главата на Ирилта.

— Мийзи? — прошепна тя.

— Тук съм де — изръмжа Мийзи и хвърли треската на мазния под. — И да кажеш на Скърви, че това място само за малко огън плаче.

Ирилта изпъшка, качи се, затвори капака и изтупа прахта от ръцете си.

— Много шантаво почва да става долу — заговори тя. — Един градски фургон се дотъркаля, излиза един от стражата и още някакъв непознат, и носят Кол. Старият глупак е жив-умрял от рана от меч. Сложиха го в стаята на Круппе, на долния етаж. Сълти изтича да намери резач, но не изглежда добре. Никак не изглежда добре.

Мийзи примижа в прахоляка към спящия още Крокъс и попита:

— Другият как изглежда?

Ирилта се ухили.

— Бива го да го потъркаляш на дюшека, мене ако питаш. Вика, че намерил Кол на Джамътс Уори, целия оплескан с кръв. Кол се събудил, колкото да му каже да го докара тук. Сега е долу в гостилницата, яде за трима.

— Чужденец ли е?

Ирилта отиде до прозореца.

— Говори на дару все едно, че му е роден. Но рече, че идва от север. От Пейл. Преди това бил в Дженабарис. На войник ми прилича, мене ако питаш.

— Някаква вест от Змиорката?

— Засега държим момчето тук.

— А момичето?

— И него.

Мийзи въздъхна.

— На Крокъс няма да му хареса, че сме го тикнали в тоя гълъбарник.

Ирилта погледна ядосано спящото момче. „Наистина ли е заспал?“

— Нямаме избор. Казаха, че двама стражи чакали пред дома на Мамът — закъсняха, разбира се, но за малко. — Тя изтри прахта от прозореца и надникна навън. — Понякога съм готова да се закълна, че виждам някой, или може би нещо. После примигна — и го няма.

— Знам какво имаш предвид. — Мийзи се надигна и ставите й изпукаха. — Мисля, че и Змиорката почва да се поти. — Тя се изкиска. — Горещичък става животецът, приятелко. Голям търкал ще падне.

Капитан Паран напълни халбата си за трети път. Това ли бе имал предвид Тайст Андий, че късметът му се обръщал? Откакто бе стъпил в тази страна, беше намерил трима приятели — нещо съвсем неочаквано и ново за него, и скъпо всъщност. Но за Татърсейл знаеше, че е умряла, а на нейно място… едно дете! Ток беше мъртъв. А сега, изглежда, и Кол щеше да влезе в този списък.

Той прокара пръст през локвичката бира, разлята върху масата, направи вадичка до цепнатината между две дъски и загледа как бирата се изцеди и изчезна. Усети как влагата се разля по десния му прасец, но не й обърна внимание, а се загледа в цепнатината. Дървото беше завинтено за дебелите дъски на рамката на краката.

Какво беше казал Рейк? Паран се надигна и откопча колана на меча си. Остави го на масата и извади Шанс.

Няколкото редовни посетители замълчаха и го загледаха. Зад тезгяха, Скърви посегна за сопата си.

Всичко това остана незабелязано за капитана. С меча в дясната си ръка, той пъхна острието в цепнатината и заби оръжието вертикално. Разклати го напред-назад и успя да го напъха до половината между дъските. После пак седна и посегна към халбата. Всички се успокоиха — но замърмориха.

Паран отпи глътка бира и загледа намръщено Шанс. Какво беше казал Рейк? Когато късметът ти се обърне, счупи меча. Или го дай на най-големия си враг. Съмняваше се обаче, че Опонн щеше да го приеме. А това означаваше да го счупи. Мечът беше останал с него дълго. Беше го използвал само веднъж в битка, и то срещу Хрътката.

Смътно чу в ума си думите на един от учителите си. Сбръчканото лице изплува в мислите му, за да придружи гласа.

— Онези, които боговете избират, казват, първо ги отделят от другите смъртни — с измама, лишават те от жизнената кръв на духа ти. Боговете ще ти отнемат всички, които обичаш, един по един. И колкото повече се втвърдяваш и ставаш безчувствен от тяхната загуба, толкова повече боговете се усмихват и кимат. Всеки близък, от когото започнеш да страниш, те приближава към тях. Това е оформяне на инструмент, синко, бутането и дърпането, а последната утеха, която ти предлагат, е да сложиш край на своята самота — същата онази самота, до която са ти помогнали да стигнеш.

Дали беше започнало това „оформяне“? Паран се намръщи. Той ли беше виновен за това, че някой бе посегнал на живота на Кол? Това мимолетно приятелство — достатъчно, за да подпечата една човешка съдба?

— Опонн — прошепна Паран, — има за какво да отговаряш и ще отговаряш.

Остави халбата, стана и посегна за меча.

Калам спря на стъпалата на хана. Проклятие, ето го пак онова чувство, че две невидими очи са се приковали в него. Усещането, придобито от обучението му като Нокът, го беше споходило вече четири пъти, откакто бе зърнал гостилницата. Подчиняването на това интуитивно предупреждение го беше опазило жив, но въпреки това той не усещаше някаква злонамереност в това нежелано внимание — по-скоро приличаше на насмешливо любопитство, сякаш онзи, който го следеше, знаеше много добре кой е той и какво, но като че ли му беше все едно.

Тръсна глава и влезе. Още щом направи първата крачка в душната, изпълнена с миризма на пот кръчма, разбра, че нещо не е наред. Затвори вратата и изчака очите му да се пригодят към сумрака. Чу дишане, скърцане на столове и тракането на халби, оставени на масите. Значи имаше хора. Защо беше тогава тази тишина?

След като сивите контури на гостилницата се очертаха, той видя, че посетителите са с гръб към него и гледат един мъж, застанал зад масата си в другия край на помещението. Светлината на фенера смътно се отразяваше от острието на меч, забит в дъските на масата — а мъжът беше стиснал дръжката му. Като че ли не забелязваше присъствието на останалите.

Калам направи няколко крачки и спря до тезгяха. Тъмните му очи останаха приковани в мъжа с меча и широкото му плоско чело се намръщи. Убиецът спря. Дали тази проклета светлина не го лъжеше?

— Не, — каза той и думите му стреснаха гостилничаря зад тезгяха, — не е светлината. — Отдръпна се от тезгяха, очите му пробягаха по другите мъже в помещението — всичките бяха местни. Трябваше да поеме риска.

Раменете и вратът на Калам се стегнаха и той закрачи право към мъжа, който като че ли всеки момент бе готов да прекърши меча си. Убиецът дръпна един празен стол от масата, изпречила се на пътя му, и го тресна срещу мъжа, който го зяпна стъписано.

— Дадения ти от бог късмет продължава да работи, капитане — изръмжа убиецът тихо. — Сядай.

Объркан и стреснат, Паран пусна дръжката на оръжието си и се отпусна на стола си.

Калам също седна и се наведе над масата.

— Каква беше цялата тая драма, между другото? — попита той шепнешком.

Капитанът се намръщи.

— Кой си ти?

Разговорите по масите се подхванаха отново, шумни и бъбриви.

— Не се ли сетихте? — Калам поклати глава. — Ефрейтор Калам, Девети взвод, Мостоваци. Последния път, когато ви видях, едва се съвземахте от две смъртоносни рани от нож…

Ръцете на Паран изхвърчаха над масата и се вкопчиха в ризата на Калам. Убиецът бе твърде изненадан, за да реагира, а думите на капитана го объркаха още повече.

— Вашият взводен лечител още ли е жив, ефрейтор?

— Какво? Дали е жив? Да, жив е, защо? Какво е…

— Млъкни — отряза го Паран. — Слушай, войник. Доведи го тук. Веднага! Без въпроси. Това е заповед, ефрейтор! — Пусна ризата му. — Действай!

Калам за малко щеше да отдаде чест, но се усети навреме.

— Слушам, сър — прошепна той.

Паран изгледа навъсено гърба на ефрейтора, докато той не се скри зад вратата. После стана.

— Ханджия! — извика той, докато заобикаляше масата. — Черният ще се върне с още хора. Пратете ги в стаята на Кол на бегом. Разбрано?

Скърви кимна.

Паран закрачи към стълбите. Щом стигна до тях, погледна през рамо към меча.

— И никой да не пипа тоя меч — заповяда той и изгледа навъсено всички клиенти. Като че ли никой не беше склонен да му се противи. Капитанът кимна рязко и се заизкачва по стълбите.

На първия етаж тръгна по коридора до последната стая вдясно. Влезе, без да чука, и завари Сълти и някакъв местен доктор, седнали на единствената маса в стаята. Кол лежеше неподвижно в леглото, завит с одеяло.

Лекарят се надигна и каза с тънък, треперлив глас:

— Не е добре. Заразата се е разпространила много.

— Диша ли? — попита Паран.

— Да — отвърна лекарят. — Но няма да е задълго. Ако раната беше малко по-долу на крака, щях да мога да го отрежа. Но пък отровата е проникнала в цялото му тяло. Съжалявам.

— Излез — сряза го Паран.

Лекарят се поклони и се засуети, преди да си тръгне.

— Какво дължа за услугата — сети се капитанът.

Лекарят погледна намръщено към Сълти и каза:

— Ами, нищо, сър. Аз се провалих. — Излезе и тръшна вратата.

Сълти застана до капитана при леглото. Избърса лицето си с ръкав и погледна Кол, но не каза нищо. След няколко минути също излезе — не можеше да остане повече.

Паран намери едно столче и го придърпа до леглото. Седна и отпусна ръце на коленете си. Не беше сигурен колко е седял така, забил поглед в пода, но вратата, която се отвори рязко зад гърба му, го накара да скочи.

На прага стоеше брадат мъж с присвити студени сиви очи.

— Ти ли си Малът? — попита строго Паран.

Мъжът поклати глава и пристъпи в стаята. Зад него се появи Калам и още един мъж, който бързо закрачи към леглото.

— Аз съм сержант Уискиджак — каза брадатият мъж. — Простете за прямотата ми, сър, но какво, в името на Гуглата, търсите тук?

Без да обръща внимание на въпроса, Паран пристъпи до лекаря. Малът сложи ръка на вкоравените от съсирената кръв и гной превръзки и погледна ядосано капитана.

— Не ви ли замириса на гнило? Той е свършил. — После се намръщи и се наведе над Кол. — Не, почакайте… Проклятие, не мога да повярвам! — Лечителят извади отнякъде нож с форма на лъжица и свали превръзките. После започна да бърка в раната с върха на ножа. — Кълна се в милостта на Шеденул, някой е натъпкал това с билки! — Пъхна пръсти в раната.

Кол трепна и простена.

Малът се ухили.

— Ха, ще те бъде май, а? Добре. — Бръкна по-надълбоко. — Раната е стигнала почти до кокала! — ахна той. — Тези проклети треви са отровили костния му мозък. Кой, в името на Гуглата, е сложил това? — попита той и погледна обвиняващо Паран.

— Не знам — отвърна той.

— Добре — каза Малът, дръпна ръката си и я изтри в одеялото. — Сега всички се отдръпнете. Направете ми място. Само една минута да бяхме закъснели, капитане, и този човек щеше да крачи към Портата на Гуглата. — Опря ръка на гърдите на Кол и затвори очи. — И се радвайте, че съм толкова добър.

Паран тръгна към масата и махна с ръка на сержанта да го последва.

— Първо, адюнкта Лорн свърза ли се вече с вас?

Хладният поглед на Уискиджак беше достатъчно красноречив отговор.

— Добре. Значи съм пристигнал навреме. — Паран погледна Калам, който стоеше зад сержанта. — Вие сте подведени. Да, планът е бил да се завземе градът, но също така междувременно да бъдете убити.

Уискиджак вдигна ръка да го прекъсне.

— Един момент, сър. С Татърсейл ли се сетихте за това?

Паран затвори очи.

— Тя е… мъртва. Докато гонеше Хеърлок в равнината Риви, Тайсхрен я хвана. Намерението й беше да ви намери и да ви каже всичко, което ви казвам сега. Боя се, че не мога да се меря с нея като ваш съюзник, щом се появи адюнктата, но поне ще мога да ви подготвя донякъде.

— Не ми харесва идеята да ни помага един слуга на Опонн — намеси се Калам.

— Една доста авторитетна особа ме увери, че не съм слуга на Опонн — отвърна Паран. — Мечът долу обаче е негов инструмент. Вашият взводен магьосник би трябвало да може да го потвърди.

— Планът на адюнктата — напомни му Уискиджак и пръстите му нервно забарабаниха по масата.

— Няма да й е трудно да ви намери. В тази област тя има талант. Но се опасявам, че не тя е главната заплаха. С нея има един Т’лан Имасс. Може би задачата й е просто да го доведе до вас и после той да се заеме с останалото.

Калам изруга.

— Чантата, ефрейтор — каза Уискиджак.

Убиецът се намръщи, но взе оставената до вратата войнишка чанта за продоволствие и я сложи на масата.

Уискиджак извади от нея нещо, увито в тъмночервена коприна. Махна плата и откри две пожълтели кости от човешка ръка, до лакътя. Костите на лакътната става бяха свързани със зеленясала медна тел. Краищата на китките също бяха увити, но като крива дръжка на нож, зад която стърчеше назъбено острие.

— Какво е това? — попита капитанът. — Никога не съм виждал такова нещо.

— Щях да се изненадам, ако бяхте виждали — отвърна Уискиджак. — Още в дните на императора всеки от вътрешния кръг военни командири притежаваше едно от тези, плячката от една ограбена гробница на К’Чаин Че’Малле. — Стисна костите с двете си ръце. — До голяма степен това е източникът на успеха ни, капитане. — Надигна се и заби острието в масата.

От костите изригна ослепително бяла светлина, после се сви и закръжи като нишка между тях. Паран чу глас, който му беше добре познат.

— Вече започвах да се безпокоя, Уискиджак — избоботи Върховен юмрук Дужек.

— Неизбежно — отвърна сержантът и погледна намръщено Паран. — Малко имахме да докладваме… досега. Но трябва да знам какво е положението в Пейл, Върховен юмрук.

— Да опресниш, преди да ме залееш с лошите новини, нали? Много добре — каза Дужек. — Тайсхрен се върти в омагьосан кръг. Много беше нещастен, когато Белурдан загина заедно с Татърсейл. Още двама от Старата гвардия бяха пометени в едно жестоко нападение. Оттогава е изтерзан от въпроси. Що за игра играе Опонн? Дали наистина е имало сблъсък между Рицаря на Тъмнината и Сенкотрон? Дали куклата с въплътената в нея душа е отвлякла, изтезавала и след това убила един офицер на Нокътя в Натилог и какви истини е издал горкият човечец?

— Не знаем дали Хеърлок е направил това, Върховен юмрук.

— Вярвам ти, Уискиджак. Все едно, доста от плановете на императрицата наистина са разкрити и всъщност тя, изглежда, е убедена, че разформироването на моята армия ще ме върне отново под крилото й, за да може да ме озапти със заповед да поема командването на гарнизоните в Седемте града, като по този начин потуши с кръв назряващия бунт. Тук сериозно се е объркала — поне да беше обърнала внимание на донесенията на Ток-младши. Е… намеренията на Ласийн вече, изглежда, се осланят на адюнкта Лорн и на Онос Т’уулан. Те са се добрали до гробницата на джагъта, Уискиджак.

Малът дойде при тях и смаяният му поглед срещна изпълнените с не по-малко удивление очи на Калам. Явно дори те не знаеха колко добре информиран е сержантът им.

Дужек продължи:

— Черните моранти са готови за поход, но е само показно, колкото да ги разкараме от града. Та какво очакваме ли, приятелю? Равновесието на света е във вашите ръце, в Даруджистан. Ако Лорн и Онос Т’уулан успеят да пуснат Тирана да се развихри, можеш да си сигурен, че ти и твоят взвод сте в списъка на жертвите. По същество, ето каквото очакваш: готови сме да действаме. Самият Тайсхрен ще ускори събитията, като обяви за разформироването на Мостоваците — идиот с идиот. Е, чакам.

— Върховен юмрук — започна Уискиджак, — капитан Паран успя. Сега седи срещу мен на масата. Версията му е, че Опонн действа чрез меча си, не чрез него. — Погледна капитана в очите. — Аз му вярвам.

— Капитане? — обади се Дужек.

— Да, Върховен юмрук?

— Ток помогна ли ти?

Паран трепна.

— Той даде живота си за това, Върховен юмрук. Куклата Хеърлок ни направи засада, хвърли Ток в… в някакъв процеп или нещо такова.

Последва тишина, след което Дужек заговори дрезгаво:

— Неприятно ми е да го чуя, капитане. Повече, отколкото си представяш. Баща му… Все едно, достатъчно за това. Продължавай, Уискиджак.

— Все още нямаме успех в контакта с местната Гилдия на убийците, Върховен юмрук. Минирали сме пресечките обаче. Тази нощ ще обясня всичко на хората си. Остава въпросът какво да правя с капитан Паран.

— Ясно — отвърна Дужек. — Капитан Паран?

— Да, сър?

— Стигнахте ли до някакви заключения?

Паран погледна Уискиджак и каза:

— Да, сър. Така мисля.

— Е? Какъв е вашият избор, капитане?

Той прокара пръсти през косата си и се отпусна в стола.

— Върховен юмрук — бавно заговори Паран, — Тайсхрен уби Татърсейл. — „И се провали, но тази тайна ще я запазя за себе си.“ — Планът на адюнктата включваше да измени на думата си към мен и вероятно да убие и мен междувременно. Но, признавам, това стои на второ място в сравнение с извършеното от Тайсхрен. — Вдигна глава и срещна твърдия поглед на Уискиджак. — Татърсейл се погрижи за мен, и аз за нея след онази Хрътка. Това… това означаваше нещо, Върховен юмрук. — Изправи се. — И така, доколкото разбирам, намерението ви е да се опълчите на императрицата. Но след това какво? Можем ли да се противопоставим на стоте легиона на императрицата с нашите десет хиляди души? Нима ще обявим независимо кралство и ще чакаме императрицата да ни използва за назидание? Трябват ми повече подробности, Върховен юмрук, преди да реша дали да се присъединя към вас. Защото, сър, аз искам възмездие.

— Императрицата губи Дженабакъз, капитане — отговори Дужек. — Докато малазанската морска пехота пристигне, за да подсили кампанията, всичко вече ще е приключило. Пурпурната гвардия дори няма да им позволи да дебаркират. Очаквайте Натилог да се вдигне, а след него и Дженабарис. Съюзът с Морант скоро ще изгуби силата си… макар че, опасявам се, за това не мога да ви дам подробности.

— Моите планове ли, капитане? — продължи той. — Може би ще ви прозвучат нелепо, защото нямам време за обяснения. Но ние се подготвяме да включим в играта нов играч — някой, който е съвсем извън всичко досега и който е адски гаден. Нарича се Пророка на Панион и в този момент подготвя армиите си за свещена война. Искате възмездие? Оставете Тайсхрен на близките му врагове. Колкото до Лорн, тя е изцяло ваша, стига да можете да се справите. Нищо повече не мога да ви предложа, капитане. Можете да откажете. Никой няма да ви убие заради това.

Паран заби поглед в ръцете си.

— Искам да знам кога Върховен маг Тайсхрен ще получи това, което си е заслужил.

— Съгласен.

— Добре, Върховен юмрук. Колкото до сегашното положение на нещата обаче, бих предпочел сержант Уискиджак да запази командването на взвода.

Дужек попита с лека насмешка:

— Уискиджак?

— Съгласен — отвърна сержантът и се усмихна на Паран. — Добре дошъл в строя, капитане.

— Друго? — попита Дужек.

— Ще говорим, след като всичко приключи — каза Уискиджак. — До скоро, Върховен юмрук. И успех.

— Успех, Уискиджак.

Нишките светлина загаснаха. Веднага щом изчезнаха, Калам викна на сержанта:

— Кучи син такъв! Фидлър ми каза, че Дужек не искал и дума да чуе за бунт! Не само това, Върховният юмрук ти казал да си тръгнеш след мисията!

Уискиджак сви рамене и прибра странното изделие от масата.

— Нещата се променят, ефрейтор. Когато Дужек получи от адюнктата новината за подкрепленията догодина, стана очевидно, че някой полага усилия Дженабакъзката кампания да завърши с пълен провал. Е, дори Дужек не би търпял това. Очевидно плановете трябваше да се ревизират. — Той погледна Паран в очите. — Съжалявам, капитане, но Лорн трябва да живее.

— Но Върховният юмрук…

Уискиджак поклати глава.

— Тя е на път за града, стига двамата с имасеца да успеят да освободят джагъта. Тиранът няма друга причина да идва в Даруджистан и можем само да заключим, че Лорн ще е тази причина. Тя ще ни намери, капитане. Стане ли това, ще решим какво да правим с нея, според това, което ще ни каже. Ако я предизвикаш открито, тя ще те убие. Ако се наложи, тя ще трябва да умре, но премахването й ще бъде прикрито. Някакви проблеми дотук?

Паран въздъхна дълбоко.

— Можете ли поне да ми обясните защо сте изпреварили събитията и сте минирали града?

— След малко — каза Уискиджак и стана от стола си. — Първо, кой е този ранен?

— Вече не е ранен — намеси се Малът и се ухили на Паран. — Само е заспал.

Паран също стана.

— В такъв случай аз също ще обясня всичко. Само ми позволете да сляза долу и да си прибера меча. — На вратата се спря и се обърна към Уискиджак. — Още нещо. Къде е вашата новобранка, Сори?

Отговори Калам:

— Няма я. Знаем какво представлява тя, капитане. А вие?

— Да.

„Но може и да не е вече това, което беше, ако Сенкотрон не лъже.“ Помисли за миг дали да сподели и тази част от историята си, но се отказа. В края на краищата не можеше да е сигурен. По-добре беше да изчака и да види.

Гробната камера се оказа малко невзрачно помещение с формата на пчелна килийка; ниският купол бе изграден от грубо одялани камъни. Проходът, водещ към нея, беше по-малко от четири стъпки висок и се спускаше леко надолу. Подът на камерата беше от отъпкана пръст, а в центъра й се издигаше кръгла каменна стена, увенчана с масивен каменен трегер. По тази плоска повърхност бяха подредени покрити със скреж предмети.

Туул се извърна рязко към адюнктата.

— Предметът, който търсите, се нарича Финнест. В него са събрани силите на Джагътския тиран. Сигурно най-добре може да се определи като кондензиран Лабиринт Омтоуз Феллак. Той ще открие липсата му едва след като се събуди и ще започне да го търси.

Лорн духна в изтръпналите си от студ пръсти и бавно пристъпи към трегера.

— А докато е мое притежание?

— Вашият отатаралски меч ще убива аурата му. Но не изцяло. Финнест не бива да остава задълго в ръцете ви, адюнкта.

Тя огледа предметите, пръснати по каменната повърхност. Имасецът се приближи до нея. Лорн вдигна някакъв прибран в кания нож, но го остави. В това нещо Туул не можеше да й помогне. Трябваше да разчита единствено на сетивата си, изострени от странното, непредсказуемо въздействие на Отатарал. Едно огледалце в рамка от еленов рог привлече очите й. Слюдената му повърхност беше покрита с тънка паяжина от скреж, но в същото време като че ли сияеше с вътрешна светлина. Тя посегна към него, но се поколеба. До огледалото, почти скрит под кристалния скреж, имаше малък кръгъл предмет. Лежеше върху парче кожа. Лорн се намръщи и го вдигна.

Щом ледената му обвивка се стопи, тя видя, че не е съвсем кръгъл. Изтърка почернялата му повърхност и го огледа внимателно.

— Според мен е жълъд — каза Туул.

Лорн кимна.

— И освен това е Финнест. — Погледът й обходи каменния купол. — Какъв странен избор.

Имасецът сви рамене — чу се подрънкване на мъртви кости.

— Джагътите са странен народ.

— Туул, те не са били много войнствени, нали? Имам предвид, преди вашата раса да е започнала да ги унищожава.

Имасецът не отговори веднага.

— Дори тогава — отвърна накрая той. — Същината бе в това да ги ядосаме, защото тогава те започнаха да унищожават безразборно, в това число себе си.

Лорн затвори за миг очи. После прибра Финнест в джоба си.

— Да се махаме оттук.

— Да, адюнкта. Тиранът вече се пробужда.

19.

— Не може така, Мийзи — каза Крокъс и разтърка очи да прогони съня. — Не можем просто да се крием тук цяла вечност.

— Вече е почти тъмно — каза Апсалар откъм прозореца.

Мийзи се наведе да провери резето на капака към стълбата.

— Отново ви местим, след дванайсетата камбана. Ирилта е долу, уточнява подробностите.

— Кой ги дава всички тези заповеди? — настоя Крокъс. — Намерихте ли най-после чичо Мамът?

— Успокой се, момче. — Мийзи се изправи. — Не, не сме намерили чичо ти. А заповедите идват от твоите пазители. Няма да отговарям на никакви въпроси кои са те, Крокъс, тъй че си ги спести.

Апсалар се обърна и каза на Мийзи:

— Приятелите ви нещо се забавиха. Да не би да се е случило нещо?

Мийзи извърна очи. Момичето беше рязко. Разбира се, Мийзи го беше разбрала още при първата им среща, а Черт го бе научил по най-неприятния начин.

— Не знам — призна тя. Наведе се и дръпна резето. — Двамата да стоите тук. — Тя погледна строго Крокъс. — Много ще се ядосам, ако направите някоя глупост. Разбрано?

Момчето я изгледа сърдито. Мийзи отвори капака и слезе по стълбата.

— Това го затвори след мен — каза тя отдолу, — и го заключи. Ще чакате тук, докато аз или Ирилта не се появим; разбрано?

— Да. — Крокъс отиде до квадратната дупка на пода и погледна надолу към Мийзи. — Разбрано — повтори той и тръшна капака. После заключи.

— Крокъс — попита Апсалар, — защо си убил онзи пазач?

За пръв път бяха сами, откакто влязоха в града. Крокъс въздъхна.

— Стана неволно. Не искам да говоря за това. — Отиде до задния прозорец. — Всички тези хора, дето се опитват да ме защитят… Това ме изнервя. Тук има нещо повече от някаква си заповед за арест. Кълна се в дъха на Гуглата, Гилдията на крадците обикновено се грижи за тези неща, нали затова взимат десетте процента от всяка работа, която свърша. Не, всичко това не се връзва, Апсалар. И — добави той, докато отваряше прозореца, — ми омръзна всички да ми казват какво да правя.

Тя отиде при него.

— Какво, махаме ли се оттук?

— Да. Вече е тъмно, тъй че ще тръгнем по покривите.

— Къде отиваме?

Крокъс се ухили.

— Измислил съм едно страхотно скривалище. Никой няма да ме намери, дори защитниците ми. Стигнем ли там, ще мога да правя каквото аз поискам.

Кафявите очи на Апсалар се взряха в лицето му и тя тихо попита:

— А ти какво искаш да направиш?

Той извърна глава и надигна прозореца.

— Искам да поговоря с Чалис Д’Арл. Очи в очи.

— Но тя те предаде, нали?

— Все едно. Ти тук ли оставаш?

— Не — отвърна тя изненадана. — Идвам с теб, Крокъс.

Тялото й настръхна от силата на Лабиринта. Серрат се огледа още веднъж и отново нито видя, нито усети нещо. Беше сигурна, че е сама. Прозорецът на тавана под нея изскърца и поддаде навътре на ръждивите си панти и Тайст Андий се стегна, макар да знаеше, че е съвсем невидима. Наведе се напред.

Показа се главата на момчето. То погледна към уличката долу, към отсрещните покриви и към тези от двете му страни, а после погледна нагоре. Погледът му премина през Серрат и тя се усмихна.

Не й беше отнело много време, за да го намери отново. Единствената му компания, доколкото можеше да усети, беше някаква млада жена, чиято аура беше безвредна, смайващо невинна. Другите две жени вече ги нямаше в таванското. Чудесно. Така щеше да е много по-лесно. Монетодържача се измъкна през прозореца и тя отстъпи назад.

Миг след това той стъпи на стръмния покрив.

Серрат реши, че няма смисъл да губи време, и веднага щом Монетодържача се изправи, скочи напред.

Посрещна я някаква невидима ръка, която я блъсна в гърдите с трошаща костите сила. Изхвърли я назад във въздуха, тласна я за последен път и тя се превъртя през ръба на покрива. Магиите й за невидимост и за полет си останаха дори когато се удари в тухления комин, отскочи и полетя зашеметена в нощния въздух.

Апсалар допълзя до ръба на покрива. Крокъс се присви до нея, стиснал камите си, и се огледа намръщено.

— Какво има? — попита тя уплашено.

Крокъс бавно се отпусна и се извърна към нея с извинителна усмивка.

— Просто нерви. Стори ми се, че видях нещо, вятър усетих. Беше като… Е, все едно. — Огледа се отново. — Тук няма нищо. Хайде.

— Къде е това твое ново скривалище?

Той се обърна на изток и посочи загърнатите в сенки хълмове, издигащи се зад крепостната стена.

— Ей там. Точно под носа им.

Мурильо закопча колана на рапирата си. Колкото повече чакаше да се появи Ралик, толкова по-сигурен ставаше, че Оцелот е убил приятеля му. Единственият въпрос, който оставаше, бе дали Кол все още е жив. Може би Ралик беше направил достатъчно, бе ранил достатъчно тежко Оцелот, за да попречи на водача на клана да изпълни поръчката. „Все едно, мога само да се надявам.“

Огледа рапирата си. Години бяха минали, откакто я беше използвал за последен път в дуел, а за Търбан Орр говореха, че е най-добрият в града. Шансовете му изглеждаха нищожни.

Наметна пелерината си и я закопча. А кой беше този „Трошач на кръгове“, с всички тези опустошителни новини? Как тази „Змиорка“, мъж или жена, оправдаваше намесата си в техните планове? Мурильо присви очи. Възможно ли беше? Тоя дребен трътлест дебелак?

Сложи си ръкавиците от сърнешка кожа, като мърмореше под нос.

Някой драсна тихо с нокти по вратата. От гърдите му се изтръгна тежка въздишка.

— Ралик, кучи сине — каза, след като отвори. Отначало помисли, че коридорът е празен, но после погледна към пода. Убиецът лежеше на пода, с подгизнали от кръв дрехи, и го гледаше с уморена усмивка.

— Прощавай, че закъснях.

Мурильо изруга, наведе се, вмъкна Ралик в стаята и го настани в леглото. Върна се при вратата, огледа коридора, след което я затвори и пусна резето.

Ралик се надигна и подпря гръб на стената.

— Орр е предложил договор срещу Кол…

— Знам, знам — прекъсна го Мурильо и клекна до леглото. — Дай първо да ти прегледам раната.

— Първо трябва да си сваля бронята — каза Ралик. — Оцелот ме рани. След това го убих. Кол е жив, доколкото знам. Кой ден е днес?

— Същият — отвърна Мурильо, докато помагаше на приятеля си да свали ризницата. — Още сме в графика, макар че като я гледам тая рана, май няма да можеш да се дуелираш с Орр на празненството на Симтал. Аз ще се заема с това.

— Глупости. — Ралик изохка. — Той просто ще те убие, ще продължи да поддържа лейди Симтал и ще си остане достатъчно силен, за да попречи на Кол да си върне правата.

Мурильо не отговори. Гледаше раната.

— Откъде е цялата тази кръв по теб? Тук има само някакъв белег поне отпреди седмица.

— Какво? — Ралик опипа мястото, където го беше пробол шипът на гривната на Оцелот. Беше леко пораздразнено и сърбеше по краищата. — Проклет да съм — измърмори той. — Все едно, дай някакъв мокър парцал да изчистя цялата тая ръжда от себе си.

Мурильо седна и го загледа, явно объркан.

— Каква ръжда?

— Това по лицето ми — отвърна Ралик и изгледа навъсено приятеля си.

Мурильо се наведе да го огледа.

— Убиващата магията прах на Барук! — сопна се убиецът. — Как, в името на Гуглата, според теб успях да убия Оцелот?

— Лицето ти е чисто, Ралик — каза Мурильо. — Все едно, ще ти дам кърпа. Поне ще изчистим засъхналата кръв.

— Дай ми първо огледало — каза Ралик.

Мурильо му даде едно от многото си огледала и Ралик намръщено заоглежда пребледнялото си отражение. Мурильо отбеляза сухо:

— Е, това изражение поне за мен го потвърждава.

— Какво потвърждава? — попита със застрашителен тон убиецът.

— Че си ти, Ралик. — Мурильо вдигна рамене. — Почини малко. Много кръв си загубил. Аз ще изляза да намеря тая Змиорка и да й кажа едно-друго.

— Знаеш ли кой е Змиорката?

Мурильо тръгна към вратата.

— Май се досещам. Ако можеш да вървиш, заключи тая врата след мен, нали?

Круппе отри челото си с подгизналата от пот кърпа.

— Круппе ви изреди всяка малка подробност най-малко хиляда пъти, майстор Барук — изхленчи той. — Няма ли да свърши най-после тая мъка? Погледнете през прозореца. Цял ден от живота на Круппе мина!

Алхимикът седеше, гледаше намръщено чехлите си и мърдаше пръстите на краката си, а минутите си течаха. Сякаш изобщо беше забравил за присъствието на Круппе в стаята и така беше вече цял час, колкото и да приказваше Круппе.

— Майстор Барук — отново подхвана Круппе, — може ли да си тръгне вече вашият покорен слуга? Той още не се е съвзел след ужасното пътуване през източните пустини. Прости благинки — печено овнешко, картофки, пържени подлучени морковчета, миди в масло и чесън, фурми, сирене и пушена лещанка, и една кана винце — да, те са завладели вече ума на Круппе повече от всичко друго. Каквито лишения изтърпя, целият му свят се е свил в коремеца му…

— През последната година — каза замислено Барук — един агент на Змиорката, представящ ми се като Трошача на кръгове, ми поднася жизненоважна информация, свързана с Градския съвет.

Устата на Круппе се затвори толкова силно, че зъбите му изтракаха.

— Във възможностите ми е, разбира се, без никакво усилие да разкрия самоличността на този Трошач на кръгове. Разполагам с десетки писма, написани от неговата ръка — само едно късче пергамент ще е достатъчно. — Очите на Барук се вдигнаха към полицата на камината. — И мисля да го направя. Трябва да поговоря с тази Змиорка. Стигнали сме до критична точка в живота на Даруджистан и трябва да знам какви са целите на Змиорката. Бихме могли да сключим здрав съюз, да си споделяме какво знаем и с общи усилия може би ще успеем да спасим живота на този град. Може би.

Круппе се окашля и отново отри челото си. После грижливо сгъна кърпата и я пъхна в ръкава си.

— Ако желаете да предадете такова съобщение — тихо каза той, — Круппе е готов да ви направи тази услуга.

Спокойният поглед на Барук бавно се върна на Круппе.

— Благодаря. Кога ще получа отговора?

— До тази вечер — каза Круппе.

— Чудесно. Признавам, че решението да компрометирам този Трошач на кръгове не ми е приятно. А това означава, че твоето предложение е най-доброто. Вече можеш да си тръгваш, Круппе.

Круппе кимна и стана.

— Е, до довечера тогаз, майстор Барук.

Кол спеше, а мъжете в стаята продължаваха дискусията. Малът каза, че раненият като нищо можел да не се събуди няколко дни, след като е стигнал толкова близо до Портата на Гуглата.

Паран беше отчаян. Нещо липсваше в обясненията на Уискиджак. Сапьорите бяха продължили с поставянето на мините и планът на Уискиджак дори и в този момент беше да ги взривят. Нещо повече, усилията да се свържат с Гилдията на убийците си оставаха, за да й предложат договор срещу истинските управители на Даруджистан. Тези факти трудно се вписваха в идеята за въстание, обхващащо целия континент. Всъщност не трябваше ли Дужек да направи точно обратното — да си потърси съюзници сред местните?

Докато сержантът продължаваше с описанието на предстоящите им действия, все повече неща се сглобяваха в ума на капитана и той започна да долавя схема. В един момент наруши настъпилата за момент тишина и се обърна към Уискиджак.

— Все още имате намерение да осакатите Даруджистан. Продължавах да мисля над това и сега смятам, че се досещам защо. — Той се вгледа в безизразното лице на сержанта. — Това, което целите, е да разпукате черупката на града и да го отворите широко. Хаос по улиците, обезглавено управление. Всички по-важни фигури излизат на повърхността и започват да се избиват едни други. До какво води това? — Паран се наведе над масата и изгледа твърдо сержанта. — Дужек разполага с армия от около десет хиляди, които всеки момент ще се вдигнат срещу империята. Поддържането на десет хиляди войници е скъпа работа. Настаняването им е още по-трудно. Дужек знае, че дните на Пейл са преброени. Каладън Бруд в момента се придвижва през равнината Риви. Ще нарушат ли морантите съюза? Може би ще предприемат свой ход? Тайсхрен е в Пейл — може би Едноръкия е в състояние да се справи с него, може би — не. Дотук схващам ли, сержант?

Уискиджак хвърли поглед към Калам, след което сви рамене.

— Продължавай.

— Даруджистан е изпаднал в паника. Никой нищо не знае. И Дужек, начело на бунтовническа армия. Той ще оправи нещата. В ръцете му пада безмерно богатство — а на него ще му трябва всичкото, ако иска да се противопостави на онова, което императрицата ще прати срещу него. Така в края на краищата градът е завладян. Много хитро. — Паран млъкна.

— Не беше зле — призна Уискиджак и се ухили на изненаданите физиономии на Малът и Калам. — Само едно парче от мозайката липсва. — Погледна Паран. — Едно нещо, което сигурно ще облекчи неприятното усещане на капитана за коварство, ако не и гнева му.

Усмивката на Паран беше хладна.

— Изненадай ме.

— Добре, капитане. Все тая ни е дали императрицата ще поиска да тръгне срещу нас. На нея ще й се отвори достатъчно работа, след като Седемте града са само на няколко дни от обявяването на своята независимост. Всичко се срутва, капитане. От всички страни. Защо тогава поддържаме своята армия? Погледнете на юг. Нещо се надига там, нещо толкова гадно, че имасците пред него приличат на котенца. Като казвам, че сме в беда, нямам предвид само Дженабакъз, говоря за целия свят. И точно затова ни е нужен Даруджистан.

— Какво има на запад? — попита скептично Паран.

Отговори му Калам, с изпълнен със страх глас.

— Там е Пророкът на Панион. Според мълвата поне. Пророкът е обявил свещена война. Геноцидът е започнал.

Уискиджак стана и каза на Калам:

— Обясни му го на човека. Все пак трябва да се свържем с тази Гилдия. Гуглата знае, вече се показахме в кръчмата. Но може би не стига. — Погледна Паран. — Капитане, не мисля, че адюнкта Лорн трябва да разбере, че сте жив. А вие?

— И аз.

— Можете ли да се задържите тук, докато ви повикам?

Паран погледна Калам, след което кимна.

— Добре. Малът, да тръгваме.

— Загубихме поне два дни — заяви Лорн, благодарна на задържалата се дневна топлина. — Конете са жадни.

Туул стоеше и я гледаше как приготвя конете за пътя към Даруджистан.

— Как е раната ви, адюнкта?

— Общо взето се изцери — отвърна тя. — Отатарал ми въздейства по този начин.

— Моята задача е изпълнена — каза имасецът. — Ако пожелаете да тръгнете с мен, след като си изпълните мисията, ще ме намерите тук в следващите десет дни. Искам да го видя този Джагътски тиран, макар че той няма да ме види, нито ще му се меся. Мислите ми за успех са с вас, адюнкта.

Лорн яхна коня си и погледна имасеца.

— Желая ти всичко добро в търсенията ти, Онос Т’уулан.

— Това име е минало. Вече съм Туул.

Тя се усмихна, стисна юздите и смуши коня; товарният кон тръгна след нея. Да, сега тя щеше да съсредоточи дарбата си в намирането на Монетодържача. До този момент не си беше позволила да мисли за Опонн. Имаше твърде много други, по-непосредствени грижи, като Сори.

При мисълта за загубата на капитан Паран я изпълни съжаление. Този човек щеше много да улесни задачата й, може би щеше да я направи дори приятна. Колкото и да беше груб и от минута на минута да ставаше все по-мрачен, трябваше да си признае, че я привличаше. Може би имаше нещо в това.

— Е — въздъхна тя, — умирането никога не влиза в плановете ни.

Сметките на Туул й даваха на разположение най-много два дни. След това джагътът щеше да се пробуди напълно и да се освободи от плена на гробницата. Много преди този момент Финнест трябваше да се скрие на сигурно място. Очакваше с нетърпение да се срещне със Сори — ръката й инстинктивно посегна към меча. Да убие слуга на Сянката, може би самото Въже! Удоволствието на императрицата щеше да е неизмеримо.

Даде си сметка, че съмненията, които я терзаеха доскоро, породени от тъмните криле на знанието, вече са се уталожили. Въздействие от времето, прекарано в гробницата? По-вероятно от жълъда в джоба й. А може би несъзнателно ги беше преодоляла. „Когато дойде времето за действие, всички съмнения трябва да се надмогнат.“ Поредното правило на Нокътя. Познаваше себе си добре и знаеше как да се контролира. Години тренировка, дисциплина, вярност и дълг. Качествата на войника.

Беше готова за мисията си и с това осъзнаване бремето от раменете й падна. Тя подкара коня в галоп.

Крокъс изви врат и примижа в тъмнината.

— Най-горе — рече той. — Оттам можем да виждаме целия град.

Апсалар изгледа стъпалата с колебание.

— Ужасно тъмно е — каза тя. — Сигурен ли си, че тази кула е изоставена? Татко ми е разправял истории за призраци, за немрящи чудовища и всички те живеят сред развалини. — Огледа се, широко отворила очи. — В места точно като това.

Крокъс простена.

— Богът К’рул е умрял преди хиляди години. Освен това тук не идва никой, тъй че какво ще правят тук твоите чудовища при толкова много свободно време? Какво ще ядат? Глупави приказки. — Отиде до подножието на витото стълбище. — Ела, гледката си струва.

Тя го погледа как се качва и побърза да го догони, преди да се е скрил от погледа й. Това, което отначало изглеждаше непроницаема тъмнина, постепенно избледня до сиво и Апсалар с изненада откри, че може да различи дори най-дребните детайли. Първите неща, които забеляза, бяха оцапаните със сажди рисунки по стената вляво. Всяка от тези картини по камъка беше с ширината на едно стъпало, издигаше се на около шест стъпки и се извиваше по стълбата.

— Крокъс — прошепна тя, — на тази стена е нарисувана цяла история.

Крокъс изсумтя.

— Не бъди глупава! Тук не можеш да видиш и ръката пред лицето си.

„Нима?“

Той продължи.

— Чакай да се качим горе. Облаците вече трябва да са се отдръпнали от луната.

— Стъпалата са мокри — каза Апсалар.

— Текло е отгоре — обясни той с раздразнение.

— Не — настоя тя. — Гъсто е и лепкаво.

Крокъс спря.

— Виж какво, ще млъкнеш ли за малко? Почти стигнахме.

Излязоха на някаква площадка, окъпана от сребристата лунна светлина. До една от ниските стени Крокъс видя струпани дрехи.

— Какво е това? — учуди се той. — Някой май е спал тук.

Апсалар ахна.

— Това е труп!!

— Какво? — изсъска Крокъс. — Пак ли? — Притича до свитата на камъните фигура и приклекна до нея. — Благословен Моури, някой го е промушил в главата.

— Тук има арбалет.

Крокъс изпъшка.

— Убиец. Видях един труп точно като тоя тук преди седмица. Тук има война между убийци. Точно както казах на Круппе и Мурильо.

— Виж луната — ахна Апсалар.

— Коя? — попита той и се надигна.

— Светещата, разбира се.

Крокъс се загледа към Лунния къс. Обкръжаваше го смътна червеникава светлина — нещо, което не беше виждал досега. Червеят на съмнението запълзя в стомаха му. След това очите му се разшириха. Пет огромни крилати фигури като че ли се понесоха над Лунния къс и възвиха на североизток. Той примига и фигурите изчезнаха.

— Виждаш ли океаните й? — попита Апсалар.

— Какво? — Той се обърна.

— Океаните й. Морето на Гралън. Ей онова, голямото. Господарят на Дълбоките води, който живее там, се казва Гралън. Той има огромни красиви подводни градини. Гралън ще слезе при нас един ден, на нашия свят. И ще събере избраниците си и ще ги отведе на своя свят. И ние ще живеем в онези градини, стопляни от дълбоки огньове, а децата ни ще плуват като делфини, и ще бъдем щастливи, защото няма да има повече никакви войни и никакви империи, и никакви мечове и щитове. О, Крокъс, ще бъде чудесно, нали?

Сребърното сияние очертаваше профила й. Той я зяпна.

— Разбира се — промълви Крокъс. — Защо не?

А след това въпросът се повтори в главата му съвсем по друга причина. Защо не?