Лунните градини

Епилог

Слънцето огря утринните мъгли, проснали се над езерото като бял щит. Долу на брега разбудилите се вълни поклащаха рибарска лодка. Непривързана, тя скоро щеше да се измъкне от плена на камъчетата.

Малът помогна на Уискиджак да се качат на една издадена над брега скала и двамата седнаха. Лечителят загледа Бързия Бен, който стоеше умърлушен и се взираше над езерото. Лунният къс бе надвиснал ниско над хоризонта, озарен от златно сияние на фона на раздрания черен базалт.

— Отива на юг — изсумтя Малът. — Интересно, какво ли означава това?

Уискиджак примижа срещу блясъка и заразтрива слепоочията си.

— Пак ли главоболие? — попита Малът.

— Вече не е толкова зле — отвърна побелелият мъж.

— Кракът те притеснява — измърмори лечителят. — Трябва още малко да поработя върху него, ама и ти трябва малко да отдъхнеш.

— Веднага щом ми остане време — ухили се Уискиджак.

Малът въздъхна.

— Ще поработим тогава.

От гористия склон зад двамата Хедж извика:

— Идват!

Лечителят помогна на Уискиджак да стане и прошепна:

— По дяволите! Все пак можеше да е и по-зле, нали, сержант?

Уискиджак погледна ядосано към езерото.

— Три загуби не са чак толкова много, като помислиш.

На лицето на Малът се изписа жал, но той си замълча.

— Да тръгваме — изръмжа Уискиджак. — Капитан Паран мрази разтакаването. Пък и Черните моранти може би носят добри новини. Малко разнообразие все пак.

Бързия Бен ги изгледа от брега. Малът крепеше сержанта нагоре по склона. Време ли беше, зачуди се той. Човек не можеше да си позволи никакво отпускане, за да остане жив в този занаят. Най-добрите замисли действат прикрити зад други замисли, а когато трябва да направиш лъжливия ход, направи го без колебание. Най-трудното е другата ръка да остане скрита.

Жегна го съжаление. Не, не му беше времето. Нека да си отдъхне малко старецът. Но пък нямаше начин да не го направи — не биваше. Планът беше окончателен.

— Уискиджак ще побеснее като разбере — прошепна той.

Капитан Паран чу гласовете им откъм брега, но не тръгна към тях. „После.“ Замесването му с асценденти му беше вляло някакъв нов усет… а може и да беше от отатаралския меч в ножницата на бедрото му. Но ето, че вече я усещаше — навлизаща почти в пълнолетието си, пълничка, каквато я беше познавал, усмихваща се с измамно сънените си очи под тежките клепачи, загледана в утринното небе.

„Ще дойда при теб — обеща й той. — Когато този Пророк на Панион и неговата проклета свещена война бъдат съкрушени, ще дойда при теб, Татърсейл.“

„Знам.“

И се вцепени. Този глас в главата му не беше неговият. Или беше? Изчака, и изчака още. „Татърсейл? — Отвърна му тишина. — Ех, въображението ми, нищо повече. Да си въобразя, че ще си спомниш толкова много от предишния си живот, че ще намериш чувствата, които някога изпитваше към мен, ще ги намериш и отново ще ги изпиташ — какъв съм глупак.“

Надигна се от скривалището си до гроба на Лорн — грамада от камъни — и изтупа пожълтелите борови иглички от коленете си. „Виж ме само. Доскорошен агент на адюнктата, а сега — войник. Най-сетне войник.“ Усмихнат, той тръгна надолу към взвода си.

„Ще чакам да дойде един войник тогава.“

Спря, после се усмихна и продължи.

— Виж, това вече не беше въображението ми.

Гемията лениво се носеше покрай южния бряг, към Давран и речното устие. Опрял лакти на планшира, Калам се взираше към назъбените, покрити със сняг планински върхове на север. До него стоеше още един пътник, невзрачен и неразговорлив.

Единствените гласове, стигащи до ушите на убиеца, бяха на Апсалар и Крокъс. Гласовете на младите звучаха възбудено, всеки се виеше около другия в неуловим танц, все още търсещ съпътстващите го думи. Калам бавно се усмихна. От много време не беше слушал такава невинност.

След малко Крокъс дойде при него, духът на чичо му се бе вкопчил в рамото му.

— Кол казва, че столицата на империята, Унта, била голяма колкото Даруджистан. Вярно ли е?

Калам сви рамене.

— Може би. Само че е много по-грозна. Но не мисля, че ще имаме възможност да я видим. Итко Кан е на южното крайбрежие, а Унта е в залива Картуул, на северното. Липсва ли ти вече Даруджистан?

На лицето на Крокъс се изписа жал и той сведе очи към вълните.

— Само някои хора там.

— Знам какво изпитваш, Крокъс — изсумтя убиецът. — Да му се не види, я го виж само Фидлър — умърлушил се е все едно, че някой му е отрязал ръцете и единия крак.

— Апсалар още не може да повярва, че си създадохте всичките тези главоболия заради нея. Не помни да сте я обичали много във вашия взвод.

— Не помни ами! Откъде да помни? Апсалар е рибарско девойче от някакво бедно селце. И е много далече от дома си.

— А бе, не е само това тя — промърмори Крокъс. Държеше в ръката си някаква монета и разсеяно си играеше с нея.

Калам го изгледа рязко, но каза безучастно:

— Прав си.

Крокъс кимна, вдигна монетата и я огледа. После попита:

— Ти вярваш ли в късмета, Калам?

— Не — изръмжа убиецът.

Крокъс се ухили щастливо.

— И аз. — И подхвърли монетата във въздуха.

Двамата я изгледаха как се спусна към водата, как блесна веднъж и потъна във вълните.

А на носа Трошачът на кръгове бавно кимна. Змиорката щеше да се зарадва на новината, да не говорим какво облекчение щеше да изпита. После отново извърна очи на запад и се зачуди какво ли ще е, когато престане да живее безименен на този свят.