Лунните градини

14.

Дните отминаваха и адюнкта Лорн усещаше как остротата на ума й се възвръща, а умората и потиснатостта отшумяват. Мисълта, че може толкова лесно да изпадне в безгрижие, я беше потресла, а това чувство не й беше особено присъщо. Не знаеше как да се справи с него и това я изваждаше от равновесие и се чувстваше несигурна.

С появата на хълмовете Джадроуби, първо на юг, а сетне и на запад, тя изпита отчаяна потребност да възвърне самоувереността си. Мисията се приближаваше до критичната си точка. Успехът с гробницата на Джагът можеше да осигури успеха на всичко останало.

От заранта беше яздила с все сила, за да не наруши графика си, след като бе пътувала толкова бавно първите дни. И двата коня имаха нужда от почивка, затова сега тя вървеше пред тях, завързала юздите на колана си. А зад нея крачеше Туул.

Подканян от нея, имасецът говореше често и за много удивителни неща, но отклоняваше всичките й усилия да заговори за неща, засягащи империята, както и за това колко дълго ще задържи Ласийн властта си. Всичко като че ли се свеждаше до клетвите, които бе положил при последното Събиране. За имасеца като че ли предстоеше нещо съдбоносно. Тя се чудеше дали не е свързано по някакъв начин с освобождаването на този Джагътски тиран. И тази мисъл я безпокоеше.

Все пак нямаше да позволи никаква двойственост да застраши мисията й. В нея тя беше ръката на Ласийн и тази ръка се насочваше не от волята на самата Лорн, а от императрицата. Дужек и Тайсхрен добре се бяха постарали да й припомнят тази истина. По този начин тя не играеше никаква роля в случващото се — не и като жената с името Лорн. Как можеше изобщо да е отговорна за нещо?

— През времето, което прекарах сред човешки същества — каза Туул, — се научих да забелязвам издаването на чувства в движенията на тялото и в израженията на лицето. Адюнкта, от два дни сте намръщена. Това важно ли е?

— Не — сопна се тя. — Не е. — Прочистването на мислите от личните чувства никога не й се беше струвало толкова трудно, колкото сега — дали това не беше някакъв остатъчен ефект от намесата на Опонн? Навярно Туул щеше да може да я отърве от него. — Туул — заговори тя, — важното, както ти се изрази, е, че все още не зная достатъчно за това, което правим. Търсим един изправен камък, белега на гробницата. Е, ако приемем, че може да бъде намерен, защо тогава не е бил намерен толкова дълго? Защо за толкова хиляди години този камък не е бил открит?

— Изправения камък ще го намерим — отвърна спокойно Туул. — Той наистина маркира могилата, но могилата не е там.

Адюнктата се навъси. „Пак гатанки.“

— Обясни ми.

Имасецът помълча около минута, след което заговори.

— Аз съм роден от древен Лабиринт, адюнкта, известен с името Телланн. Той е нещо повече от извор на магия. Той също така е време.

— Да не би да намекваш, че гробницата съществува в друго време? Така ли смяташ да стигнеш до нея — като използваш Лабиринта Телланн?

— Не, паралелно време, различно от това, което ни е познато, не съществува. Онова време е свършило, минало е. По-скоро става въпрос за миризма. Адюнкта, може ли да продължа?

Устните на Лорн се стегнаха в тънка черта.

— Джагътите, които погребаха Тирана, бяха родени в друг Древен Лабиринт. Но терминът „Древен“ е съотносим само към съществувалите в онзи век Лабиринти. Джагътският Омтоуз Феллак не е Древен в сравнение с Телланн. Те са едни и същи, с една и съща миризма. Дотук ясен ли съм, адюнкта?

„Нравоучителен кучи син“, каза си тя.

— Ясен си, Туул.

Имасецът кимна и костите му изхрущяха.

— Гробницата не е била открита досега точно защото представлява Омтоуз Феллак. Намира се в Лабиринт, който вече е изгубен за света. Да, аз съм Телланн. Моят Лабиринт докосва Омтоуз Феллак. Мога да стигна до него, адюнкта. Всеки Т’лан Имасс би могъл. Но аз бях избран, защото не принадлежа към никой клан. Сам съм във всяко отношение.

— Защо това трябва да е важно? — попита Лорн и усети, че стомахът й се свива.

Туул я погледна.

— Адюнкта. Това, което се стремим да постигнем, е освобождаването на един Джагътски тиран. Такова същество, ако се измъкне от властта ни или се противопостави на предписанията ни, е в състояние да унищожи този континент. Може да пороби всяко живо същество на него и ще го направи, ако му се позволи. Ако вместо мен Логрос беше избрал някой Хвърляч на кости; и ако тиранът беше освободен, то Хвърлячът на кости щеше да бъде поробен. Един Джагътски тиран сам по себе си е опасен. Един Джагътски тиран с Хвърляч на кости от Имасс на своя страна е неудържим. Те биха могли да предизвикат боговете и да избият повечето от тях. Освен това аз съм без клан и по този начин моето поробване — ако изобщо ме сполети — не би поробило кръвните ми близки.

Лорн се взря в имасеца. Какво си мислеха императрицата и Тайсхрен? Как бе възможно да се надяват, че ще удържат такова нещо?

— Искаш да кажеш, Туул, че си пожертван?

— Да, адюнкта.

„Както и самата аз“, осъзна тя.

— Какво ще спре тирана? Как ще го удържим?

— Няма да го удържаме, адюнкта. Точно това е рискът, който поемаме.

— И какво означава това?

Туул сви рамене — ясно доловимо трополене на кокали под гнилите кожи.

— Господарят на Лунния къс, адюнкта. Няма да му остане друг избор, освен да се намеси.

— Той способен ли е да спре тирана?

— Да, адюнкта. Способен е, макар че това ще му струва скъпо, ще го отслаби. Нещо повече, той е способен да наложи единственото наказание, от което Джагътският тиран се бои. — Туул се вгледа в Лорн и очните му кухини за миг проблеснаха. — Поробване, адюнкта.

— Искаш да кажеш, че Лунният господар ще принуди тирана да воюва на негова страна?

— Не, адюнкта. Поробването ще е от ръката на господаря, но също така — извън неговата власт. Виждате ли, императрицата знае кой е господарят и какво притежава.

Лорн кимна.

— Той е Тайст Андий и Върховен маг.

Туул отвърна с хриплив смях.

— Адюнкта, той е Аномандър Рейк, Синът на Тъмата. Носителят на Драгнипур.

Лорн се намръщи.

Туул, изглежда, забеляза объркването й, защото обясни:

— Драгнипур е меч, роден от Века преди Светлината. А Тъмнината, адюнкта, е Богинята на Тайст Андий.

Едва след няколко минути Лорн успя да промълви:

— Императрицата знае как да подбира враговете си.

И тогава Туул я порази с поредното си разкритие.

— Сигурен съм — каза имасецът, — че Тайст Андий съжаляват за идването си на този свят.

— Дошли са в този свят? Откъде? Как? Защо?

— Тайст Андий бяха от Куралд Галайн, Лабиринта на Тъмнината. Куралд Галайн си беше сам, недосегаем. Богинята, тяхната майка, познаваше самотата… — Туул помълча. — Тази история едва ли е много вярна, адюнкта.

— Продължавай — промълви Лорн. — Моля те.

— В своята самота Богинята е подирила нещо извън себе си. Така била родена Светлината. Чедата й, Тайст Андий, приели това като измяна. Отхвърлили я. Според някои тя ги прогонила, според други — те оставили майчината й прегръдка по свой избор. Макар Тайст Андий все още да използват Лабиринта на Куралд Галайн, те вече не са от него. А някои са прегърнали друг Лабиринт, Старвалд Демелайн.

— Първия Лабиринт.

Туул кимна.

— На кого е принадлежал Лабиринтът Старвалд Демелайн?

— Той беше домът на драконите, адюнкта.

Мурильо се обърна назад и спря мулето насред прашния път. После погледна напред. Круппе и Крокъс вече бяха стигнали кръстопътя Уори. Попи потта от челото си с мекия сатен на бурнуса и отново погледна назад. Кол се беше навел от седлото и повръщаше закуската си.

Мурильо въздъхна. Удивително беше, че го вижда трезвен, но това, че бе настоял да ги придружи, граничеше с чудото. Замисли се дали пък Кол не подозира нещо за плановете им с Ралик… но не, нали само намек ако беше уловил за това, с което се бяха захванали, щеше да налети да се бие.

Тъкмо гордостта на Кол го беше докарала до сегашното му окаяно състояние и пиянството с нищо не оправяше работата. Всъщност — даже напротив. Кол дори беше надянал разбойническите си доспехи, чак до ръчните предпазители и наколенниците. На бедрото му висеше тежък меч и с плетената метална шапчица и шлема си той приличаше от глава до пети на същински рицар. Единственото изключение бе зеленикавият цвят на лицето му. Освен това той беше единственият, който си беше намерил кон вместо тези проклети мулета, които Круппе беше изкрънкал кой знае откъде.

Кол се изправи в седлото, усмихна се вяло на Мурильо и пришпори коня си. Двамата продължиха напред в тръс, докато догонят останалите.

Както обикновено, Круппе редеше надуто:

— Не повече от няколко дни, уверява ви Круппе, старият пътешественик из пустините отвъд бляскавия Даруджистан. Няма причини да си толкова мрачен, момко. Приеми го като едно велико приключение.

Крокъс се обърна към Мурильо и вдигна ръце.

— Приключение? Та аз дори не знам къде отиваме! Няма ли да ми каже някой? Не мога да повярвам, че се съгласих на това!

Мурильо се ухили.

— Е, хайде стига, Крокъс. Безброй пъти си проявявал любопитство за пътуванията ни извън града. Е, сега всичките ти въпроси скоро ще намерят отговор.

Крокъс се намръщи.

— Казахте ми, че всички работите като агенти на някакъв си търговец. Какъв търговец? Никакъв търговец не виждам. И къде са ни конете? Как стана така, че Кол е единственият с кон? Защо никой не ми даде меч или нещо подобно? Защо?

— Стига! — Мурильо се засмя и вдигна ръка. — Стига, моля те! Наистина сме агенти на търговец. Но търговията, която въртим, е доста необичайна.

— Пък и търговецът е доста необичаен, добавя с топла усмивка Круппе. Момко, ние събираме информация в полза на своя работодател, който е не кой да е, а Върховният алхимик Барук!

Крокъс го зяпна.

— Барук! И той не може да си позволи да ни даде коне?

Круппе се окашля.

— М-м, да. Получи се малко неразбирателство между достойния и честен Круппе и коварния вероломен коняр. Все едно, Круппе получи пълно обезщетение и спести по този начин цели единайсет сребърника за нашия господар.

— Които той никога няма да види — измърмори Мурильо.

Круппе продължи невъзмутимо:

— Колкото до меч, че за какво ти е той, момко? Ти го остави нашия развилнял се Кол, виж го, че целият е зелен. Превземки са това неговото. Колкото до рапирата на Мурильо, тя не е нищо повече от контешка дрънкулка, макар че той несъмнено ще започне да те убеждава, че всичките рубини и смарагди, отрупани по дръжката й, са за да се постигне точният баланс или друга там някоя военна хитрост. — Круппе се усмихна блажено на Мурильо. — Не, момко, истинските търсачи на информация нямат нужда от разни калъчки; всъщност ние ги презираме.

— Добре де! — изръмжа Крокъс. — Каква информация търсим тогава?

— Всичко, което онези гарвани горе в небето могат да видят — каза Круппе и махна с ръка във въздуха. — Други пътници, други усилия сред хълмовете Джадроуби, все мливо за мелницата на майстор Барук. Наблюдаваме, обаче без нас да ни наблюдават. Научаваме, като обаче оставаме загадка за всички. Изкачваме се към…

— Ще млъкнеш ли? — изстена Кол. — Вода взехте ли?

Мурильо се усмихна, откачи глинената стомна в конопената мрежа от седлото си и му я подаде.

— Сюнгер — рече Круппе. — Сюнгер, натикан в броня. Вижте го само как гълта скъпоценната ни вода, вижте как веднага избива солена и мръсна по сбръчканата му кожа. С какви отрови си се насмукал пак? Круппе тръпне пред тази мисъл.

Без да му обръща внимание, Кол подаде стомната на Крокъс.

— Дай го по-весело, момко. Плащат ти, и при това адски добре. С малко късмет, няма да имаме неприятности. Вярвай ми, в работа като тая възбудата е последното нещо, което търсим. Все пак — той погледна сърдито към Мурильо — щях да се чувствам много по-добре, ако и Ралик беше с нас.

Крокъс настръхна.

— А аз съм само жалък негов заместител, нали? Мислиш, че не го знам ли, Кол? Мислиш, че…

— Не ми казвай какво мисля — избоботи Кол. — Изобщо не съм казвал, че си му заместител. Ти си крадец, а в тоя занаят се иска много повече ловкост, отколкото имам аз. Също и Мурильо. Колкото до Круппе, неговият талант се свежда до търбуха и с каквото там намери да го натъпче. Двамата с Ралик имате много повече общо, отколкото си мислиш, и затуй ти си компетентният човек тука.

— Като оставим настрана необходимия мозък, разбира се — рече Круппе, — което е същинското ми умение… макар че Кол нивга няма да разбере тези качества, щото са му чужди.

Кол се наведе към Крокъс.

— Чудиш се защо я нося тая броня — прошепна той, но така, че да го чуят всички. — Щото ни води Круппе. Когато ни води Круппе, не се чувствам в безопасност, ако не съм подготвен като за война. Стигне ли се до това, момко, аз съм този, дето ще ни измъкне живи. — Изправи се и се загледа право напред. — Правил съм го и преди. Така ли е, Круппе?

— Абсурдни обвинения — измърмори Круппе.

— Е — попита Крокъс, — и за какво точно ще гледаме все пак?

— Ще разберем, като го видим — каза Мурильо. И кимна към хълмовете на изток. — Ей там.

Крокъс помълча малко, после присви очи.

— Хълмовете Джадроуби. Мълва ли търсим, Мурильо?

Мурильо не отговори. Отвърна му Круппе:

— Точно тъй, момко. Браво за умното заключение. Ей, къде отиде тая проклета стомна? Че Круппе нещо много ожадня.

Сори излезе през портата Джамът спокойно, без да бърза. Проследяването на Монетодържача се оказа проста работа — не беше нужно момчето да остава в полезрението й. Усещаше Крокъс и Круппе в компанията на още двама, по пътя на една левга отвъд село Уори. Изглежда, не бързаха много.

Каквато и да им беше задачата, беше ясно, че е свързана с благополучието на Даруджистан. След като си помисли за това, Сори се убеди, че мъжете в тази група трябва да са шпиони и най-вероятно — много способни в работата си. Контето Мурильо можеше да се движи из знатните кръгове с лекота, съчетана с привлекателна сдържаност — съвършеното съчетание за шпионин. Ралик, въпреки че не беше с тях сега, беше очите и ушите в Гилдията на убийците, с което покриваше друг властови кръг. Светът на Круппе беше светът на крадците и отрепките, където слуховете избуяваха като плевели в мокра пръст. Третият мъж явно беше военен и несъмнено бе въоръжена охрана на групата.

На пръв поглед — съвсем подходяща група да пази Монетодържача, макар и недостатъчна, за да й попречи да го убие — особено след като убиецът беше останал в града.

Все пак нещо глождеше ума й, някакво смътно подозрение, че групата е тръгнала към опасност — опасност, застрашаваща и нея самата. След като подмина Уори, тя ускори ход. И щом излезе на пътя, отвори своя Лабиринт на Сянката и пое по бързия му коловоз.

Адюнктата не можеше да види нищо особено в хълма, към който се приближаваха. Покритият му с гъста трева връх беше засенчен от другите хълмове наоколо. От едната страна по склона се редяха чворести, изкривени от вятъра дъбове сред поломени скали. Билото бе почти плосък кръг, по който тук-там изпод земята стърчаха камънаци.

Високо горе кръжаха гарвани, черни петънца в натежалото сиво небе. Лорн погледна Туул, който крачеше пред нея към хълма. Бе потисната и съкрушена. Обедният зной бе изцедил силите й, умората се прокрадваше и в мислите й — тя знаеше, че това поне не е дело на Опонн. Беше просто проникващ в сетивата страх, чувството, че това, което правят, е грешно, ужасно грешно.

Да хвърлят този Джагътски тиран в ръцете на най-големия враг на империята, да разчитат, че този Тайст Андий Аномандър Рейк ще го унищожи, при това на огромна цена за самия себе си — и да отвори по този начин пътя на малазанските чародейства на свой ред да убият Сина на Тъмата, — това вече й се струваше необмислено и абсурдно амбициозно.

Туул стигна до основата на хълма и я зачака да дойде при него. Още отдалече Лорн видя до увитите му с кожа крака една сива скала, стърчаща на трийсетина пръста от земята.

— Адюнкта — каза имасецът, — това е белегът на гробницата, който търсим.

Тя повдигна вежди.

— Та тук почти няма почва. Искаш да кажеш, че този изправен камък е ерозирал до сегашните си размери?

— Камъкът не е ерозирал — отвърна Туул. — Стоял е тук още преди времето, през което ледените кори са покривали тази земя. Стоял е тук, когато равнината Риви е била вътрешно море, много преди водите да се оттеглят до днешното Лазурно езеро. Адюнкта, камъкът всъщност е по-висок от нас двамата, взети заедно, а това, което мислите, че е скална основа, са глинести шисти.

Лорн се изненада от гневната нотка, прокраднала се в гласа му. Слезе от седлото и почна да връзва конете.

— Колко дълго ще останем тук?

— Докато мине вечерта. Утре призори ще отворя пътя, адюнкта.

До ушите й стигна смътният крясък на гарвани. Лорн вдигна глава и се загледа в петънцата, кръжащи високо над двамата. Бяха ги следвали неотлъчно дни наред. Необичайно ли беше това? Не знаеше. Сви рамене и разседла конете.

Имасецът стоеше неподвижен, приковал поглед в камъка.

Лорн почна да приготвя бивака. Под дъбовете намери дърва за огъня. Бяха сухи и едва ли щяха да вдигат много пушек. Не че очакваше компания, но предпазливостта й беше станала навик. Преди да падне здрач, намери един близък хълм, по-висок от околните, и се качи на него. От върха му се разкриваше гледка на много левги във всички посоки. Хълмовете продължаваха на юг и полека се снишаваха към степите на югоизток. Точно на изток от тях се простираше равнината Катлин, съвсем безлюдна, доколкото можеше да се види.

Обърна се на север. Гората, която бяха заобиколили преди няколко дни, все още се виждаше — тъмна ивица, удебеляваща се на запад към планините Тахлин. Седна и зачака да падне нощта. Едва тогава щеше да може да забележи огньове от биваци, ако имаше такива.

Дори и с идването на нощта топлината си оставаше потискаща. Лорн обиколи по билото, за да се разтъпче. Намери доказателства за предишни разкопки, ровове и ями в глината. Останали бяха и свидетелства за присъствието на джадроубските пастири, още от времето, когато си бяха правили каменни сечива. По южния склон на хълма земята беше изровена, не в търсене на гробница, а за каменна кариера. Изглежда, под глинената шиста имаше кремък, шоколадовокафяв, с остри ръбове и покрит с бяла креда.

Обзета от любопитство, тя зарови по-надълбоко в кухината. Основата на ямата беше покрита с каменни парчета. Тя се наведе и вдигна парче кремък. Оказа се връх на копие, оформен съвършено.

Ехото от тази технология можеше да се види в меча на Туул с цвят на халцедон. Не й трябваха повече доказателства за твърденията на имасеца. Хората наистина бяха наследници на чужд свят.

Империята беше част от самите тях, наследство, течащо като кръв през човешките мускули, кости и мозък. Но на такова нещо лесно можеше да се погледне и като на проклятие. Дали не бяха обречени един ден да се превърнат в човешкия вариант на Т’лан Имасс? Нима само войната съществуваше на този свят? Щяха ли да й се преклонят в безсмъртна служба, предназначени за нищо друго, освен да бъдат носители на смърт?

Лорн седна и се облегна на ръбестия, изровен от дъжд и влага камък. Имасс бяха водили война за изтребление в продължение на стотици хиляди години. Кои или какво са били Джагът? Според Туул те бяха изоставили идеята за управление, бяха обърнали гръб на империи и армии, на цикли на възход и упадък, на пожарища и прераждане. Живели бяха сами, с презрение към собствения си вид, с пренебрежение към общността, стремили се бяха към цели, по-велики от самите тях.

Те, реши тя, едва ли са могли да започнат война.

— О, Ласийн — промълви тя и в очите й бликнаха сълзи. — Вече разбирам защо се боиш от този Джагътски тиран. Защото той се е превърнал в човек, станал е като нас, заробвал е, унищожавал е и го е правил много по-добре от нас. — Сведе глава. — Ето от това се боим.

А след това се смълча и сълзите потекоха по бузите й, закапаха между пръстите и затекоха на вадички по китките. Кой плачеше от тези очи? Лорн ли беше, или Ласийн? Или този плач беше заради расата им? Имаше ли значение? Такива сълзи бяха проливани и преди, щяха да се проливат тепърва — от други като нея и не като нея. А ветровете щяха да ги пресушат.

Капитан Паран погледна спътника си и попита:

— Имаш ли някакво правдоподобно обяснение на това?

Ток-младши се почеса по белега.

— Проклет да съм, ако знам, капитане. — Вторачи се отново в черния опърлен гарван, лежащ на земята пред тях. — Но ги броя. Това е единайсетата печена птица за последните три часа. И освен ако не покриват цялата равнина Риви като проклет кървав килим, изглежда, сме тръгнали по нечии следи.

Паран изсумтя.

— И този някой трябва да е много гаден — продължи Ток. — Гарваните като че ли са се взривили отвътре навън. По дяволите, даже мухите ги отбягват.

— С други думи — магьосничество — изръмжа Паран.

Ток примижа към хълмовете на юг. Бяха хванали една просека през леса Тахлин, съкращавайки по този начин няколко дни от пътуването си. Но щом отново излязоха на търговския път, се натъкнаха на гарваните, а също така и на следи — от два коня и от мокасини. Бяха само отпреди няколко дни.

— Не мога да разбера защо адюнктата и имасецът се движат толкова бавно — замърмори Ток; повтаряше думите, които беше изрекъл поне десетина пъти от началото на деня. — Смяташ ли, че не знае, че нещо я следи?

— Тя е самоуверена — каза Паран и опипа дръжката на меча си. — А и имасецът е с нея. Защо да се притеснява?

— Силата привлича сила — рече Ток и пак се почеса по белега. Жестът предизвика поредния блясък светлина в главата му; но тази светлина беше всеки път различна. Понякога му се струваше, че вижда образи и сцени в нея. — Проклетите му седемградни суеверия! — изръмжа той.

Паран го погледна учудено.

— Каза ли нещо?

— Не.

Ток се наведе към врата на коня си. Капитанът прекалено бързаше. А това бързо изтощаваше силите им; въпреки резервния кон животните бяха почти свършили. А и една мисъл го глождеше. Какво щеше да стане, след като догонеха адюнктата? Паран явно смяташе да настигне Лорн и имасеца, пришпорен от жаждата си за отмъщение, надмогнала всичките му предишни намерения. Ако Лорн загинеше или плановете й бъдеха осуетени, хората на Паран щяха да са в безопасност. И той спокойно щеше да може да се присъедини към взвода на Уискиджак. Ако все още бяха живи, разбира се.

Ток можеше да посочи поне хиляда слабости в плановете на капитана. Първото и най-важното беше този Т’лан Имасс. Дали мечът на Паран щеше да се справи с него? В миналото срещу имаските воини беше хвърляна магия с ярост, породена от отчаяние. Нищо не бе действало. Единственият начин да унищожиш имасец бе да го накълцаш на парчета. Ток не смяташе, че оръжието на капитана, колкото и да е докоснато от бог, ще свърши работа, но пък беше невъзможно да убеди Паран в каквото и да било.

Натъкнаха се на поредния гарван, с разрошени от вятъра опърлени пера и издути от слънцето вишневочервени вътрешности. Ток потърка отново белега си и едва не падна от седлото, когато в главата му разцъфтя образ, този път съвсем ясен и чист. Видя някаква малка фигурка, която се движеше бързо като мъгла. Зацвилиха коне и въздухът се раздра. Самият той беше разтърсен, сякаш го удари нещо голямо и тежко, а раздраното зейна и мракът зад него се завихри. Ток чу уплашеното цвилене на собствения си кон. После всичко свърши и той осъзна, че е стиснал с все сила седлото.

Паран продължаваше да язди напред, явно нищо не забелязал, с изправен гръб и вторачил поглед на юг. Лявата му ръка леко почукваше по меча му.

Ток тръсна глава, наведе се на една страна и се изплю. Какво беше видял току-що? Това раздиране — как бе възможно самият въздух да се съдере така? Отговорът веднага го осени. „Лабиринт, отварянето на Лабиринт може да направи това.“ Той пришпори коня си и догони Паран.

— Капитане, пред нас има засада.

Паран извърна рязко глава. Очите му блестяха.

— Тогава се приготви.

Ток отвори уста да възрази, но я затвори, без дума да каже. Каква полза? Изпъна лъка си и разхлаби ятагана в ножницата, после зареди стрела на тетивата. Погледна към Паран, който беше извадил меча си и го беше положил на коленете си.

— Ще дойде от Лабиринт, капитане.

Паран не намери за нужно да оспорва твърдението му. Изглеждаше едва ли не жаден за битка.

Ток се загледа в меча — Шанс. По лъскавото острие като вода проблясваше мътна светлина. Странно защо му се стори, че мечът също е жаден.

15.

Бързия Бен седеше в колибата, опрял гръб в древния камък на градската стена. Пред него се издигаха петте пръчки, свързващи го с Хеърлок. Червото, което свързваше пръчките, се беше изпънало. Срещу магьосника, близо до покрития с кожа вход, седеше Тротс.

Калам все още не беше се съвзел достатъчно, за да придружи Бързия Бен или да го пази, както правеше сега Тротс. Магьосникът познаваше баргасткия воин от много години, сражавал се беше с него в безброй битки и неведнъж единият от двамата бе спасявал кожата на другия. И все пак Бързия Бен си даваше сметка, че знае за Тротс твърде малко. Ала единственото, което знаеше за него, беше достатъчно, за да го успокои. Баргастът беше свиреп, брутален воин, годен да мята брадвите толкова, колкото и да върти дългия меч, който сега беше сгушил в скута си. И беше неустрашим пред магията, предпазен от своите фетиши, навързани по дългата му плитка, и от татуировката си, изписана от ръката на шамана на неговия клан.

Предвид това, което предстоеше да им се струпа на главите, тези защити можеха да се окажат съвсем на място.

Баргастът се беше вторачил в чародея с равнодушен, безизразен поглед, нетрепващ на смътната светлина.

Бързия Бен се наведе и огледа овързаните пръчки.

— Хеърлок се е свил в Лабиринта си — рече той. — Не се движи. Изглежда, изчаква. — Изправи се, извади камата си и я заби в отъпканата пръст. — Значи и ние чакаме. И гледаме.

— Какво гледаме? — попита Тротс.

— Все едно. — Бързия Бен въздъхна. — Онова парче от одеялото у тебе ли е?

Тротс извади парцала от ръкава си. Пристъпи — заобикаляше пръчките повече, отколкото беше необходимо — и го тикна в ръката на магьосника.

Бързия Бен го сложи вляво от себе си. Измърмори няколко думи и прокара дланта си над него.

— Седни си на мястото. И си приготви меча в случай, че работата тръгне на зле.

След това затвори очи и посегна към своя Лабиринт. Пред него се оформи образ, който го накара да подскочи от изненада.

— Какво в името на Гуглата търси Хеърлок в равнината Риви?

Единственото, което изпитваше Паран, бе нажеженият до бяло огън на мъстта, изпълващ ума му и искрящ през тялото му. Опонн бе решил да го използва. Сега той щеше да използва Опонн, Близначната сила, онова страховито острие на унищожението, идващо с асцендентството. И също като боговете, можеше да е съвсем хладнокръвен в тази употреба, дори това да означаваше, че ще накара Опонн да зарита и запищи сред тази равнина пред лицето на това, което го чакаше.

Прониза го предупредителен съсък, може би на собствената му съвест. Ток-младши беше негов приятел, може би единственият приятел, който му беше останал. Не беше защитен от бог и шансът му да оцелее бе повече от нищожен. Нима можеше да навлече на съвестта си поредната невинна смърт? Но той бе тук, за да отмъсти за убийството на Татърсейл. Адюнктата го бе научила колко ценно е да не се колебае. „А Татърсейл на какво те научи?“

— Ако стане много напечено — каза той, — измъквай се, Ток. Бягай към Даруджистан. Намери Уискиджак.

Съгледвачът кимна.

— Ако падна…

— Чух те, капитане.

— Добре.

Двамата се смълчаха. Единственият звук бе тропотът на копитата и воят на горещия западен вятър, шепнещ над камъка.

Смътни очаквания изпълниха главата на Паран. Дали адюнктата ги очакваше? Ако ги познаеше, нямаше да има причина да ги нападне. Доколкото тя знаеше, капитанът беше убит. А Ток беше Нокът. Засада нямаше да има. Адюнктата щеше просто да излезе на открито и да го поздрави, несъмнено изненадана от появата му, но едва ли изпълнена с подозрение.

А щом се приближеше, Шанс щеше да запее. Щеше да се свърши, а ако се наложеше, след това щяха да се справят с имасеца. Надяваше се, че имасецът просто ще се махне, след като мисията му се провали. Без адюнктата всичко щеше да се провали.

Така поне се надяваше. Шанс беше може би вълшебен, но Т’лан Имасс бяха древни създания, родени от магии, пред които Опонн изглеждаше жалко бебенце.

Паран стисна здраво дръжката на меча. Ръката чак го заболя и усети пот между пръстите си. На допир Шанс не се различаваше с нищо от никое друго оръжие. Трябваше ли да очаква нещо повече? Не помнеше много за последния път, когато го беше използвал срещу Хрътката. Но ако в оръжието се криеше някаква сила, не трябваше ли да може да я усети? На допир Шанс беше студен, все едно че стискаше парче лед, което отказва да се стопи в шепата му. И беше някак неудобен, все едно че той беше новак и не го държеше както трябва.

Все пак какво бе предизвикало този негов внезапен прилив на увереност? „Привличане на асцендент в битката… ще мога ли да го направя добре? Разбира се, ако Опонн е нетърпелив като последния път…“ Може би беше нещо повече от напрежението, породено от очакването нещо да се случи. Дали Ток не грешеше? Обърна се към мъжа до себе си и отвори уста да проговори.

Спря го някакъв силен, безумен кикот. Паран дръпна рязко юздите. Конят му изцвили и се изправи на задните си крака. Повя студен вятър. Капитанът вдигна меча си и изруга. Конят отново изцвили, този път от болка, и рухна под него все едно, че костите му станаха на прах. Мечът на Паран изхвърча от ръката му, а земята се втурна до го посрещне. Конят рухна до него, претърколи се и затисна краката му.

Тетивата на Ток изсвистя и стрелата се пръсна в нещо твърдо.

Паран се надигна на лакът и погледна нагоре.

Куклата Хеърлок летеше на двайсет стъпки над тях. Втора стрела я улучи пред очите на капитана и също се пръсна.

Хеърлок отново се изсмя и извърна обезумелия си поглед към Ток. После махна с ръка.

Паран извика, извърна се и видя как Ток изхвърча от коня си. Нокътят се запремята из въздуха, който се раздра пред него. Паран отново извика в безпомощен ужас, а Ток-младши се гмурна в разлома и изчезна сред вихрещите се отвъд мъгли. Раздраното се затвори с трясък, без да остави и следа от спътника на Паран.

Хеърлок бавно се спусна на земята, спря, за да оправи раздърпаните си дрешки, после закрачи към Паран.

— Помислих, че може да си ти — изкиска се Хеърлок. — Не е ли мъстта по-сладка от медец, а, капитане? Твоята смърт ще е дълга, ще се ниже бавничко и ще е много, много болезнена. Представи си удоволствието, което ще изпитвам, докато те гледам!

Паран се измъкна изпод коня, надигна се, взе меча си и се изправи.

Хеърлок го изгледа с явна насмешка и тръгна към него.

— Това оръжие не е за мен, капитане. Та то дори не може да ме пореже. Така че… — куклата продължаваше да се приближава, — почвай воплите.

Паран вдигна меча и го обля вълна на отчаяние.

Хеърлок изведнъж спря, килна глава, извърна се на север и изръмжа:

— Невъзможно!

И чак сега Паран чу това, което Хеърлок вече бе чул: воя на Хрътките.

Бързия Бен сащисан наблюдаваше засадата. Какви ги вършеше Паран? Къде беше Татърсейл?

— Пътя на Гуглата да хвана дано! — прошепна той ядосано. — Изгубил се бил!

Все едно, всичко се случи толкова бързо, че той не можа да предотврати загубата на едноокия спътник на капитана.

Очите му рязко се отвориха и ръката му сграбчи парчето плат.

— Сори — изсъска Бен. — Сори! Чуй ме! Познавам те. Знам коя си. Котильон, Покровителю на убийците, Въжето, призовавам те!

Усети нахлулото в ума му присъствие, последвано от мъжки глас.

— Браво, Бързак.

— Имам съобщение за теб, Въже — каза магьосникът. — За Сенкотрон. — Напрежението в главата му се усили. — Сключена е сделка. Хрътките на твоя господар са гладни за мъст. Сега нямам време да ти обяснявам всичко — остави го за Сенкотрон. Ще ти дам местоположението на оня, когото Сенкотрон търси.

Долови киселата насмешка в гласа на Въжето.

— Аз осигурявам връзката, така ли? Начина да останеш жив във всичко това. Поздравявам те, Бързак. Малцина смъртни са успявали някога да избегнат склонността на моя господар към измамата. Изглежда, си го надхитрил. Добре тогава, разкрий ми това местоположение. Сенкотрон ще го получи незабавно.

Бързия Бен описа точното местоположение на Хеърлок в равнината Риви. Можеше само да се надява, че Хрътките ще пристигнат навреме. Много въпроси имаше към Паран и искаше капитанът да остане жив, за да им отговори, но беше длъжен да признае, че шансовете са нищожни.

Единственото, което му оставаше, бе да попречи на куклата да се измъкне. Той се усмихна отново. Чакал беше отдавна този миг.

Онос Т’уулан клечеше пред изправения камък още от съмване. През това време Лорн обикаляше из околните хълмове и се бореше със себе си. Знаеше със сигурност, че това, което правят, е грешно, че последствията от него далеч надвишават дребнавите усилия на една земна империя.

Т’лан Имасс действаха в продължение на хилядолетия, преследваха своите си цели. И все пак тяхната безкрайна война се бе превърнала в нейната безкрайна война. Империята на Ласийн бе сянка на Първата империя. Разликата беше в това, че Имасс извършваха геноцид срещу друг вид. Малаз избиваше своите. Човечеството не се беше извисило след тъмния век на Имасс: спуснало се беше по спиралата надолу.

Слънцето бе застинало по средата на пътя си. За последен път беше погледнала към Туул преди час. Воинът не беше помръднал. Лорн заизкачва поредния хълм, вече на четвърт миля от стоящия камък. Надяваше се да зърне Лазурното езеро на запад.

Стигна до билото и се озова няма и на трийсет стъпки от четирима пътници. Трудно беше да се определи кой бе по-изненадан, но адюнктата се задвижи първа, мечът изсъска в ръцете й и тя скочи напред.

Двама бяха по същество невъоръжени — едно момче и един нисък дебел мъж. Те, както и още един, контешки облечен, който в момента вадеше от ножницата рапирата си, яздеха мулета. Но този, който прикова вниманието на Лорн, беше последният. В пълни бойни доспехи и яхнал кон, той пръв реагира на нападението й. Изрева, пришпори коня покрай другите трима и бързо измъкна тежкия си меч.

Лорн се усмихна, когато дебелакът се опита да отвори Лабиринт и не успя. Отатаралският й меч за миг се обви в пара, преди от него да се излее леден въздух. Опуленият дебелак се килна назад в седлото си, прекатури се през задницата на мулето и тежко тупна в прахта. Момчето скочи на земята и спря, разколебано дали да се притече на помощ на дебелака, или да извади камата от колана си. След като мъжът в доспехите изтрополи покрай него, най-после взе решението си и затича към дебелия. Онзи с рапирата слезе от мулето си и тръгна след воина.

Очите на Лорн уловиха всичко това за миг. Воинът вече връхлиташе, замахнал с меча си към главата й.

Адюнктата не си направи труда да парира. Сниши се пред коня и се озова от лявата страна на ездача, далече от ръката с меча. Конят се изправи на задните си крака. Лорн се втурна покрай него и посече мъжа в бедрото, над плочестия наколенник. Отатаралското острие с лекота се вряза в железните халки на ризницата, в кожата под нея и в плътта.

Воинът изпъшка, облечената му в желязна ръкавица длан стисна раната и конят го изхвърли от седлото.

Лорн го заряза и се зае с дуелиста, с намерението да избие тънката рапира от ръката му и да му влезе отблизо. Но мъжът се оказа добър и ловко успя да избегне опита за избиване. Замахът на меча я извади от равновесие, преди тя да успее да убие инерцията, предшестваща удара отдолу, и в този момент дуелистът изпъна рапирата.

Движението й напред я постави пред върха на оръжието и тя изруга наум. Острието се промуши през връзките на ризницата и проникна в лявото й рамо. Болката я жегна по ръката като огън. Разгневена, тя замахна дивашки към главата му. Плоското на оръжието го удари право в челото и той се просна по гръб като парцалена кукла.

Лорн погледна бързо през рамо към воина, който все още се мъчеше да спре швирналата от раната в бедрото му кръв, след това се обърна вихрено и се озова лице в лице с последните двама. Момчето стоеше пред дебелия мъж, който лежеше на земята в безсъзнание. Макар лицето му да беше пребледняло, момъкът стискаше тънка кама в лявата си ръка и по-голям нож в другата. Гледаше я твърдо, без да трепва.

Чак сега със закъснение й хрумна, че не беше нужно да напада тези хора. Носеше наемническо облекло, а имасецът дори не се виждаше оттук. Няколко думи щяха да постигнат същия резултат, а и тя изобщо не обичаше да пролива ненужно кръв. Е, за това вече бе късно. Тръгна бавно напред.

— Не искахме да ви направим нищо лошо — заговори момчето на дару. — Оставете ни.

Лорн се поколеба. Предложението я изненада. Защо не?

— Съгласна — отвърна му на същия език. — Събирай си приятелите и да ви няма.

— Ще си тръгнем обратно за Даруджистан — каза момчето, не по-малко изненадано. — Ще си направим тук бивак, за да се съвземем, и ще си тръгнем утре.

— Ако го направите това, ще останете живи. Опитате ли нещо друго, ще ви избия всички. Ясно?

Момчето кимна.

Лорн отстъпи няколко крачки и зави на север. Щеше да продължи още малко в тази посока, после щеше да обърне на изток и да се върне при Туул. Представа нямаше какво е довело тези хора сред хълмовете, но не подозираше, че може да има нещо общо с нея, да не говорим с гробницата. След като се отдалечи достатъчно, се обърна и видя, че момчето тича към воина. Все едно, реши тя, в групата им не беше останало нещо, което да й причини неприятности. Дуелистът не беше мъртъв, но щеше да се събуди с главоболие. Колкото до воина — пиши го взел-дал. Видяла беше, че му изтече много кръв. Дебелият можеше да си е счупил врата, а и като магьосник се беше оказал съвсем безвреден в близост до нея. С което оставаше момчето, но кога се беше бояла от едно момче?

След смайващото съобщение от Бързия Бен Сори се свърза със Сенкотрон. Господарят на Сенките се поразпени, а след като съобщи на Въжето, че Бен Адефон Делат е някогашен върховен жрец на Сянката, Сори усети, че ядът на Сенкотрон не й е чужд. От Бързака щеше да си плати за многобройните си хитрини.

Хрътките на Сенкотрон наистина се оказаха готови и тя бе сигурна, че в този момент се приближават към плячката си.

Когато поднови пътя си през своя Лабиринт, се натъкна на усилваща се съпротива — странен натиск, който ставаше все по-силен с всяка стъпка, която направеше на изток. Най-сетне тя се предаде и излезе сред хълмовете Джадроуби. Беше обед и на половин миля напред по пътя яздеше групата на Монетодържача. Тя бързо преодоля разстоянието и когато се оказа едва на стотина крачки зад тях, започна да сбира около себе си сенки — макар че и това се оказваше все по-трудно. Което можеше да означава само едно: наблизо имаше Т’лан Имасс.

Към какво и към кого яздеше Монетодържача? Дали не се беше заблудила? Дали пък това не бяха агенти на империята Малазан? Такава възможност противоречеше на влиянието на Опонн, но й беше трудно да стигне до друго заключение.

„Интересен ще се окаже този ден“, каза си тя.

Групата беше вече на петдесет крачки и се изкачваше по склона на хълма. Стигнаха билото и се скриха от погледа й. Тя ускори ход и само след няколко мига чу шум от битка горе — битка, в която се беше завихрил отатарал.

Прониза я гняв. С отатарал беше свързан един спомен, много личен спомен. Тя предпазливо затърси удобно място, от което да вижда по-добре.

Схватката се беше оказала бърза и групата на Монетодържача беше като че ли почти пометена. Всъщност самият той все още стоеше на крака срещу някаква висока жилава жена, държаща отатаралски меч.

Сори веднага позна адюнкта Лорн. На мисия, несъмнено, за своята скъпа императрица, мисия, включваща и един Т’лан Имасс, който не се виждаше, но беше наблизо. Успя да улови разговора им. След като хората с момчето не бяха агенти на империята, то може би господарят им в Даруджистан бе усетил присъствието на имасеца тук и ги беше изпратил да проучат.

По-късно щеше да разбере каква точно е мисията на адюнктата. Точно сега бе най-подходящият момент да убие Монетодържача. А близостта на Имасс правеше успеха още по-сигурен. Дори силите на Опонн не можеха да надмогнат влиянието на Лабиринта Телланн. Убиването на момчето щеше да е лесно. Сори изчака, след това се усмихна, щом адюнкта Лорн тръгна на север.

Само след няколко минути Монетата на Опонн щеше да е в ръцете й. И в този ден един бог навярно щеше да умре.

Щом Лорн се отдалечи достатъчно, Крокъс затича към воина. Сори бавно се надигна, присви се и тръгна безшумно, стиснала гаротата.

Хрътките завиха отново и жадният им вой доехтя от всички страни. Хеърлок се присви, разколебан, и се обърна към капитана.

— Ще трябва да изчакаш още малко, преди да умреш, капитане. Нямам намерение да претупвам нещата. О, не, държа да се насладя на скръбната ти кончина.

Паран сви рамене, стиснал Шанс в запотените си ръце. За негова собствена изненада, наистина му беше все едно. Ако Хрътките пристигнеха само за да разберат, че Хеърлок е избягал, сигурно щяха да си изкарат яда на него, и толкова.

— Ще съжалиш за пропуснатата възможност, Хеърлок. Магията на този меч може и да не е предназначена за тебе, но се канех да те насека на трески. Магията ти по-силна ли е от моята омраза? Би било добре да го проверим.

— О, какъв внезапен изблик на храброст! Какво знаеш ти за омразата, капитанче? Като се върна, ще ти покажа съвсем точно какво може да постигне омразата. — Дървената фигурка махна с ръце и на десетина стъпки от тях във въздуха се разтвори нова цепнатина, и от нея лъхна зловоние. — Тъпи и упорити некадърници — измърмори Хеърлок. — До скоро, капитане. — И дървеното човече заситни към процепа.

Бързия Бен се ухили свирепо, измъкна камата с дясната си ръка, с едно-единствено плавно движение сряза изпънатото черво, свързващо пръчките, и изсъска:

— Сбогом, Хеърлок!

Куклата се пльосна по корем и Паран се облещи. Миг след това Хеърлок изврещя.

Капитанът присви очи.

— Някой, изглежда, е срязал конците ти, Хеърлок.

Хрътките приближаваха. Само след няколко мига щяха да се нахвърлят върху тях.

— Животът ти, капитане! — изрева Хеърлок. — Хвърли ме в Лабиринта и животът ти си е твой, кълна ти се!

Паран се подпря на меча си и не отвърна.

— Жалък слуга на Опонн — озъби се Хеърлок. — Бих те заплюл, ако можех! Душата ти бих заплюл!

Земята затътна и изведнъж се появиха огромни фигури, стесняваха кръга около неподвижната кукла. Паран позна Джиър, Хрътката, която бе ранил. Усети как мечът в ръката му отвърна на предизвикателството с жаден трепет, който премина по ръцете му. Джиър бе извърнала глава към него, докато го подминаваше, и Паран прочете заканата в очите на звяра. Капитанът се усмихна. „Ако нещо изобщо може да привлече Опонн, то това ще е скорошната битка.“

Хеърлок изврещя за последен път, после Хрътките се нахвърлиха върху него.

Една голяма сянка мина по хълма. Паран погледна нагоре и видя кръжащия над тях Велик гарван. Птицата грачеше гладно.

— Жалко — каза Паран. — Съмнявам се, че останките ще са вкусни.

Три от Хрътките започнаха да се боричкат над дървените трески — единственото, което бе останало от Хеърлок. Останалите четири, предвождани от Джиър, се обърнаха към Паран. Капитанът надигна меча и се присви за бой.

— Е, хайде. През мен — към бога, който ме използва, само веднъж да попадне отново това оръжие в ръцете на Близнаците. Хайде, Хрътки, нека напоим тази земя с кръв.

Зверовете се развърнаха в полукръг, с Джиър в центъра. Паран се усмихна широко. „Хайде, Джиър. Омръзна ми да ме използват и смъртта май вече не ме плаши. Хайде да свършваме.“

Нещо тежко го притисна надолу, сякаш ръка се бе протегнала от небето и се опитваше да го натика в земята. Хрътките се дръпнаха подплашени. Паран се олюля, останал без дъх, внезапна тъмнина стесни кръгозора му. Земята под него простена, прежълтелите треви полегнаха като стъпкани. След това натискът се вдигна и леден въздух отново изпълни дробовете му.

Капитанът се обърна.

— Стой настрана — каза му един висок чернокож среброкос мъж и пристъпи, и застана срещу Хрътките. Паран едва не изтърва меча си. Тайст Андий?

На гърба на мъжа беше привързан огромен двуръчен меч. Той стоеше пред Хрътките, без да посяга към оръжието. Вече и седемте се бяха подредили пред него, но пристъпваха нервно и го поглеждаха с боязън.

Тайст Андий погледна Паран и му каза на малазански:

— Не знам как си привлякъл вниманието на боговете, но не е било разумно.

— Май така и няма да ми дойде умът — отвърна капитанът.

Тайст Андий се усмихна.

— Значи двамата с теб си приличаме много, смъртни.

„Смъртни?“

Хрътките ръмжаха и се зъбеха. Тайст Андий ги изгледа, после заговори:

— Стига сте се месили. Хайде, Руд — обърна се той към една от Хрътките, мръснокафява, покрита с белези и жълтоока. — Вземи си глутницата и се махайте. Кажи на Сенкотрон, че няма да търпя намесата му. Моята битка с Малаз си е лична. Даруджистан не е за него.

Руд бе единствената Хрътка, която не изръмжа. Блестящите й очи пронизваха лицето на Тайст Андий.

Тайст Андий килна глава, после бавно се обърна към капитана и каза:

— Джиър иска смъртта ти.

— Това е цената за проявената от мен милост.

Тайст Андий вдигна вежда. Паран сви рамене.

— Виждаш ли й белега?

— Това е било грешката ти, смъртни. Трябва да довършваш, каквото си започнал.

— Следващия път. Сега какво правим?

— Засега, смъртни, мисълта да убият мен им се струва по-приемлива от това да убият теб.

— А имат ли шанс?

— Отговорът на това е виден в колебанието им, не мислиш ли, смъртни?

Хрътките нападнаха по-бързо от всичко, което Паран можеше да си представи. Същинска вихрушка връхлетя другия мъж и сърцето на Паран заби бясно. Капитанът отстъпи назад и един невидим юмрук от мрак се взриви зад очите му, придружен от грохота на огромни вериги и скърцането на грамадни дървени колелета. Той стисна очи от зашеметяващата болка, после отново ги отвори и видя, че битката е свършила. Тайст Андий държеше меча си с двете си ръце. Черното острие бе станало хлъзгаво от кръвта — кръв, която кипеше и бързо се превръщаше в пепел. Лъхна вятър и зимният му дъх прекоси полето на битката със стон, от който тревите потръпнаха.

Една Хрътка бе почти обезглавена, друга беше прерязана през широките гърди — не приличаше на смъртоносна рана, но очите на съществото, едното синьо, а другото — жълто, се взираха безжизнено към небето.

Руд изскимтя и останалите отстъпиха назад.

Паран усети в устата си вкус на кръв. Изплю я, след това вдигна ръка и опипа ушите си. И от тях се стичаше кръв. Болката в главата му намаляваше. Вдигна очи тъкмо когато Тайст Андий пристъпи и се взря в него. Прочел гибел в очите на непознатия, Паран отстъпи и надигна меча си, но усилието му отне цялата сила. Объркан и безпомощен, видя как Тайст Андий поклати глава.

— За миг си помислих, че… Не, вече не виждам нищо.

Паран примига да махне парещите сълзи от очите си, след което отри лицето си с ръка. Сепна се, щом видя, че сълзите по ръката му са с цвят на кръв.

— Ти току-що уби две Хрътки на Сянката!

— Другите се оттеглиха.

— Кой си ти?

Тайст Андий не отговори, вперил отново поглед в Хрътките.

Зад тях във въздуха се завихряше облак от сянка и се сгъстяваше в центъра. Миг след това се разсипа и на негово място вече стоеше черна, присвита, полупрозрачна фигура, с пъхнати в ръкавите ръце. Лицето под гуглата тънеше в сенки.

Тайст Андий сниши върха на меча си към земята.

— Бяха предупредени, Сенкотрон. Искам да се разберем за едно нещо. Сигурно ще ми се опреш, особено ако и Въжето се навърта наблизо. Но ти обещавам — ще се лее кръв, а и ще се намерят такива, които ще отмъстят за мен. Твоето съществуване, Сенкотрон, може да стане доста неудобно. Хайде, докато още не съм си изтървал нервите. Изтегли влиянието на своето селение от тукашните дела и ще спра дотук.

— Не бях замесен — отвърна спокойно Сенкотрон. — Хрътките ми си намериха плячката, която търсеха. Ловът приключи. — Главата на бога се обърна и огледа двете мъртви твари. — Свършиха за вечни времена Доън и Ганрод. — Сенкотрон вдигна очи. — Няма ли избавление за тях?

— Никакво. Нито за тези, които биха потърсили мъст.

От скритото под гуглата божие лице се изтръгна въздишка.

— Е, добре. Както казах, не съм замесен. Въжето обаче е.

— Отзови го — заповяда Тайст Андий. — Веднага.

— Той ще бъде ужасно разочарован, Аномандър Рейк. Плановете му стигат далече отвъд Даруджистан. Той иска да стигне до самия трон на Малаз.

„Аномандър Рейк…“ Паран си спомни твърденията на Татърсейл, след като бе гадала над своята Драконова колода: Рицарят на Върховен дом Мрак, Синът на Тъмата, лордът с черния меч и неговите гибелни вериги. Владетелят на Лунния къс — или поне тя така смяташе. Бе видяла това негово идване. Точно този момент, сблъсъка между Сянка и Тъмнина, пролятата кръв…

— Аз водя личните си битки — изръмжа Рейк. — И бих предпочел да си имам работа с Ласийн на Малазанския трон, вместо с един слуга на Сянка. Отзови го.

— А, не — каза Сенкотрон и изпод тъмната гугла се изтръгна кикот. — Не поемам никаква отговорност за действията, които Въжето би могъл да предприеме срещу теб.

В тона на Рейк се долови усмивка.

— Убеди го да е по-благоразумен, Сенкотрон. Няма да търпя игрите ви. Ако се окажа принуден, било от теб, от Хрътките или от Въжето, разлика няма да правя. Ще нападна самото Владение на Сянката, а ти се опитай да ме спреш.

— Липсва ти всякакъв финес — въздъхна богът. — Е, добре. — Замълча и сенките се завихриха около него. — Отзован е. Насила беше извлечен, впрочем. Полето отново е твое, Аномандър Рейк. Империята Малазан изцяло е твоя, както и Опонн — добави Сенкотрон.

— Опонн? — Главата на Рейк бавно се обърна и капитанът отново видя тъмните му леденосини очи. Духът му отпадна. Погледът на Тайст Андий се спря на меча, после отново се върна на Сенкотрон. — Да те няма — каза Рейк. — Въпросът е приключен.

Сенкотрон сведе глава.

— Засега. — Богът вдигна ръце нагоре и сенките около него се струпаха. Оцелелите Хрътки се сбраха, оставяйки мъртвите си събратя. Сенките се сгъстиха, станаха непроницаеми и съвсем ги скриха. Когато се разпръснаха, бога и неговите Хрътки ги нямаше.

Паран изгледа вече обърналия се към него Тайст Андий и сви рамене.

Рейк вдигна вежда.

— Това ли е? До това ли се свежда коментарът ти? Нима говоря пряко с Опонн? Преди малко ми се стори, че усетих присъствието му, но когато се вгледах по-внимателно… нищо. — Рейк стисна меча си. — Криеш ли се в него, Опонн?

— Не, доколкото усещам — отвърна Паран. — Явно Опонн спаси живота ми или по-скоро ме върна към живота. Представа нямам защо, но ми казаха, че съм се превърнал в инструмент на Опонн.

— Ти за Даруджистан ли пътуваш?

Паран кимна.

— Може ли да се приближа? — попита го Рейк, докато прибираше меча си.

— Защо не?

Тайст Андий пристъпи към него и сложи ръка на гърдите му. Паран не почувства жестът да е злонамерен.

— Опонн може да е бил в теб доскоро, но изглежда, че Близнаците са се оттеглили набързо — каза Рейк. — Виждам следите им, но богът вече не те контролира, смъртни. — Замълча. — Отношението им към теб е било… невежливо. Ако Каладън Бруд беше тук, можеше да го изцери… Ти вече не си инструмент на Опонн. — Очите на Тайст Андий останаха сини, но бяха светнали с цвета на небето. — Но мечът ти е.

Чу се грак, двамата се обърнаха и видяха Великия гарван, кацнал на едно от телата на Хрътките. Птицата клъвна едното око и го изгълта. Паран едва се сдържа да не повърне. Грамадната проскубана птица заситни към тях.

— Боя се, господарю — проговори гарванът, — че мечът на този човек е инструмент не само на Опонн.

Паран поклати глава, изненадан единствено от това, че нищо вече не можеше да го изненада, и прибра меча си в ножницата.

— Продължавай — заповяда Рейк на птицата.

Гарванът килна глава към Паран и попита:

— Тук ли, господарю?

Рейк се намръщи и каза:

— Може би не. — Обърна се отново към капитана. — Пази това оръжие, докато късметът не ти изневери. Когато това стане и ако все още си жив, счупи го или го дай на най-големия си враг. — По лицето му премина усмивка. — Дотук късметът ти, изглежда, държи.

Паран се поколеба.

— Може ли да си тръгвам?

Лорд Аномандър Рейк кимна.

Капитанът се огледа, после тръгна да подири оцелелите коне.

След няколко минути мисълта, минала през ума му, го стъписа и го накара да падне на колене. Ток си беше отишъл завинаги. Беше го помъкнал със себе си в своята непреклонна, безумна гонитба из равнината. Паран вдигна глава. Очите му не виждаха нищо. Беше обявил Хеърлок за свой враг. Беше обявил смъртта на Лорн за своя крайна цел. Сякаш тези две неща можеха да облекчат терзанието, да изцерят болката от загубата. „Що за демон ме е обсебил?“

Опонн бил проявил невежливост… Какво искаше да каже Рейк? „Твои собствени ли са били всички тези мисли? Виж се само — всеки твой ход прилича на отчаяно търсене кого да обвиниш, и винаги — някого другиго. Това, че съм станал инструмент на един бог, го превърнах в оправдание, в извинение да не мисля, само да реагирам. И заради това умряха други.“

Рейк му беше казал и още нещо: „Довърши онова, което си започнал.“ С демоните си трябваше да се оправя по-късно. Връщане назад не можеше да има. Но беше погрешно да си въобразява, че онова, което е замислил, ще сложи край на болката му. Кръвта и на Лорн по вече опетнените му ръце нямаше да донесе онова, което търсеше.

Паран стана и поведе конете към мястото на битката. Тайст Андий беше изчезнал, но Хрътките си бяха тук, неподвижни тъмни купчини плът върху жълтата трева. Той пусна юздите и пристъпи към едната. От прореза по гърдите на звяра все още се цедеше кръв. Наведен, Паран протегна ръка и пръстите му пробягаха по козината на животното. „Виждаш ли какво ти носи страстта да убиваш? Кълна се в дъха на Гуглата, беше красив звяр!“ Връхчетата на пръстите му докоснаха кръвта. Капитанът рязко дръпна ръката си, но беше твърде късно. Нещо протече нагоре по ръката му и се вля в него. И той пропадна в мрака, а в ушите му задрънчаха вериги.

А след това Паран вече вървеше, и не беше сам. От всички страни в сумрака го обкръжаваха смътни фигури, всяка окована в дълги железни синджири, и се напрягаха, сякаш теглеха нещо огромно и неимоверно тежко. Земята под нозете му беше гола, безжизнена. Над главата му нямаше нищо освен тъмнина. А под непрестанното дрънчене на веригите се чуваше един още по-тежък звук, който се усещаше дори в земята. Паран — само той не беше окован, изостана, за да види източника на този звук; подминаваха го оковани фигури, човешки и нечовешки. Появи се силует на нещо огромно и тромаво, черно като катран. Фургон, неописуемо грамаден, и колелата му бяха по-големи от човешки бой. Тласнат от неутолимото желание да разбере какво кара фургонът, Паран се приближи.

Един синджир го шибна през гърдите и го накара да залитне. Точно над него се чу разкъсващ ушите вой. Криви нокти стиснаха лявата му ръка и го приковаха към земята. Верига издрънча зад гърба му. Той се задърпа. Над лицето му надвисна студена влажна муцуна, лъснаха два реда свирепи зъби. Челюстите зейнаха, сключиха се около врата му и започнаха да се стягат.

Паран остана съвсем неподвижен, в очакване на фаталното затваряне на огромните челюсти. Но най-неочаквано те се отдръпнаха. И той се озова пред очите на Хрътката, едното синьо, а другото — жълто. Огромен железен нашийник стягаше врата й. Звярът скочи встрани. Синджирът зад него изплющя и се изпъна, Паран литна във въздуха и по-скоро усети, отколкото видя как фургонът изскрибуца и се наклони на една страна, докато се просваше точно на пътя на едно от дървените колелета.

Нечия ръка стисна яката на наметалото му и го издърпа встрани. Капитанът се изправи.

Глас заговори до него:

— Всеки, който е спечелил милостта на Хрътките и върви тук неокован, е човек, с когото си струва да поговориш. Повърви с мен.

Сянката на гуглата криеше лицето на непознатия. Мъжът беше едър, облечен в дрипи. След като пусна Паран, той отново задърпа синджира си.

— Никога досега — изпъшка непознатият — този затвор не е подлаган на такова изпитание. — Изпъшка пак, щом фургонът отново залитна от отчаяните усилия на Хрътките да се измъкнат на свобода. — Боя се, че това ще го обърне.

— И като го обърне, какво?

Лицето се извърна за миг към него и в тъмното Паран успя да види блесналите зъби.

— Тегленето ще е по-трудно, какво.

— Къде сме?

— В Лабиринта, вътре в Меча. Драгнипур не те ли уби и теб?

— Ако беше, нямаше ли и аз да съм окован?

— Вярно. Тогава какво търсиш тук?

— Не знам — призна Паран. — Видях как Хрътките бяха убити от меча на Рейк. После пипнах кръвта на едно от посечените животни.

— Това обяснява объркването им. Помислили са те за някой от тях… отначало. Добре направи, че й се предаде.

— Твърде бях уплашен, за да направя друго, искаш да кажеш.

Непознатият се изсмя.

— И така да е.

— Как се казваш?

— Имената са безсмислени. Рейк ме уби. Отдавна. Това стига.

Паран се умълча. „Окован тука завинаги, вечно да дърпа тая верига. А аз го питам за името му. Едно извинение стига ли?“

Фургонът се разклати дивашки и изпод колелетата му изхвърча суха пръст. Нападаха фигури, чуха се ридания. Хрътките завиха от ярост.

— Кълна се в дъха на Гетол — изпъшка непознатият. — Няма ли да спрат най-сетне?

— Не мисля — каза Паран. — Тези вериги не могат ли да се счупят?

— Не. Е, поне досега никой не е успявал, а между нас има и дракони. Но Хрътките… — Той въздъхна. — Чудна работа, вече копнея за мира, който разбиха с идването си.

— Може би аз мога да помогна?

Непознатият се изсмя горчиво.

— О, опитай, разбира се.

Паран го остави и тръгна към Хрътките. Нямаше никакъв план. „Но аз единствен съм неокован.“ Тази мисъл го накара да спре и той се усмихна. „Неокован. Не съм ничий инструмент.“ Продължи напред; чудеше се какво да направи. Подминаваше фигури, напъващи се стъпка по стъпка, някои смълчани, други — мърморещи несвързано. Никой не вдигаше глава да го погледне. До ушите му стигна пъшкането на зверове.

— Хрътки! — извика Паран. — Аз ще ви помогна!

След малко те се появиха от сумрака. Кръв бе покрила мишците и гърдите им, плътта им беше раздрана от нашийниците. Хрътките трепереха, мускулите по хълбоците им подскачаха. Очите им, на равнището на неговите, срещнаха погледа му с толкова нямо и безпомощно страдание, че сърцето му подскочи. Той посегна с ръка към онази с разноцветните очи.

— Ще разгледам нашийниците ви, синджирите ви, ще потърся слабо място.

Звярът закрачи до него — движеха се все напред и напред, фургонът не спираше безкрайното си търкаляне. Паран се наведе и ръцете му заопипваха нашийника, за да намерят свръзка. Нямаше. Там, където бе прикрепен синджирът, нашийникът бе сякаш съвсем цял. Макар да не разбираше много от ковачество, той вярваше, че тази връзка ще е най-слабата част и че тук ще намери следи от изпъването. Но пръстите му казаха друго. По желязото нямаше и драскотина.

Ръката на Паран тръгна по веригата. Спря, щом видя, че звярът следи всяко негово движение, после продължи. От животното до фургона, над седемдесет разтега дължина, ръцете му опипваха брънка по брънка, търсеха някаква промяна в допира до желязото. Нищо. Стигна до фургона. Колелото беше от масивно дърво, с един разтег ширина, нащърбено и с жлебове, но иначе — без никакви особени белези. Стената на фургона беше над двайсет стъпки висока. Между дъските на канатите от чворесто, сиво като кост дърво се виждаха пролуки. Паран се дръпна уплашено, като видя подаващите се от тях пръсти на скелети — гърчеха се безпомощно.

Рамката на фургона под канатите привлече вниманието му. Тук дървото беше черно, лъскаво като катран. Краищата на синджирите влизаха през него, безбройни, потъваха навътре без никаква спойка. На допир рамката изглеждаше твърда и в същото време брънките на синджирите сякаш преминаваха през нея — значи това, което ги държеше, се намираше някъде вътре. Паран вдиша дълбоко хладния застоял въздух и се пъхна под фургона.

Носещата греда на рамката беше дебела и от катранената й повърхност като нескончаем дъжд капеше влага. От вътрешния й край Паран отново намери синджирите — продължаваха още нататък под фургона. Хвана един и го проследи навътре. Брънките ставаха все по-студени, както и въздухът около тях. Скоро се принуди да ги пусне, защото ръцете му пламнаха от непоносимия студ. Дъждът от долницата на фургона вече капеше като късове лед. Две крачки още по-нататък синджирите се събираха, погълнати от локва абсолютен мрак. От него на пулсиращи вълни се лееше студ. Повече Паран не можеше да приближи.

Изсъска от безсилие. Дори и да успееше да строши някоя верига, представа нямаше кои са на Хрътките. Колкото до другите… Аномандър Рейк бе същество, държащо на справедливостта, макар и хладна справедливост. Скъсването на верига можеше да хвърли някой древен ужас в селенията на живите. Дори непознатият, с когото бе говорил, можеше да се окаже някой древен тиран, някой сеещ ужас властник.

Паран извади Шанс от ножницата. Щом се озова в ръцете му, мечът затрептя диво. Капитанът се усмихна широко; въпреки ужасния трепет, пронизващ дланите му.

— Опонн! Мили мои Близнаци, призовавам ви! Сега!

Въздухът простена. Паран се блъсна в някого и този някой изля порой от проклятия. Той прибра меча, протегна ръка и ръката му стисна броката на дрехата. Издърпа бога на крака.

— Защо ти? — попита го строго Паран. — Сестра ти исках.

— Това е лудост, смъртни! — сопна се мъжкият Близнак. — Да ме призовеш тук! Толкова близо до Кралицата на Мрака — тук, и то с един избиващ богове меч!

Паран го разтърси. Изпълнен с безумен, зверски гняв, капитанът разтърси бога. Чу воя на хрътките и едва устоя на порива да слее и своя глас с техните.

Близнакът, с разширени от ужас светли очи, се вкопчи в Паран.

— Какво… какво правиш?

Паран се спря. Вниманието му бе привлечено от два синджира, които се бяха отпуснали.

— Идат.

Фургонът сякаш подскочи нагоре, разтърси се. Тътенът от удара изпълни въздуха, посипаха се парчета дърво и лед.

— Надушили са те, Близнак.

Богът заврещя, заудря с юмруци лицето на Паран, зарита, но капитанът го удържа.

— Не късметът, който тегли. — Изплю кръв. — Късметът… който бута…

Фургонът се разтресе отново, колелетата му подскочиха във въздуха и паднаха с оглушителен трясък. На Паран дори не му остана време да се зачуди на дивашката сила, която потече през него, сила достатъчна, за да задържи в ръцете си един бог, обзет от паника. Просто го удържа.

— Моля те! — зарева Близнакът. — Всичко ти давам! Само го поискай! Всичко, което е в силата ми.

— Веригите на Хрътките — каза Паран. — Счупи ги.

— Но… това не мога!

Фургонът потръпна и се посипаха парчета дърво. Затъркаля се отново и Паран повлече Близнака крачка напред.

— Измисли начин. Или Хрътките ще те вземат.

— Но… не мога да съм сигурен, Паран.

— Какво? В какво не можеш да си сигурен?

Близнакът махна към тъмната грамада.

— Там, вътре. Веригите се държат на място в… в Лабиринта на Мрака, вътре в Куралд Галайн. Ако те влязат… Не знам… не съм сигурен, но веригите може да изчезнат.

— Как могат да влязат?

— Могат да напуснат един кошмар само като влязат в друг.

— По-лошо не може и да бъде, Близнак. Попитах те — как?

— Стръв.

— Какво?

Близнакът се усмихна боязливо.

— Както каза, те идат. Но, Паран, трябва да ме пуснеш. На всяка цена. Задръж ме пред портала, но моля те, в последния момент…

— Те пускам.

Богът кимна.

— Добре.

Хрътките отново удариха фургона и този път преминаха. Стиснал Близнака, Паран се извъртя и видя втурналите се от сумрака зверове. Пленникът му изпищя.

Хрътките скочиха.

Паран пусна бога, падна по очи на земята и Хрътките профучаха във въздуха над него. Близнакът изчезна. Зверовете изчезнаха през зейналия портал и настъпи тишина.

Паран се надигна. Обгърна го тъмнина, но този път не със студа на забравата, а с топъл дъх, като въздишка на вятъра.

Той отвори очи и видя, че е паднал на ръце и колене върху пожълтялата трева на равнината, до кървавото петно, останало на мястото на тялото на Хрътката. Бръмчаха гадинки. Паран с мъка се изправи. Главата го болеше. Тялото на другата Хрътка също го нямаше. Какво бе направил? И защо? От всички неща, които Близнакът можеше да му предложи… „Татърсейл… Ток-младши…“ Но пък измъкването на душа обратно през Портата на Гуглата едва ли бе във възможностите на Опонн. Беше ли освободил Хрътките? Осъзна, че едва ли някога ще узнае.

Тръгна към конете. Залиташе. Най-малкото, за краткото време, през което се бе озовал на онова място, не беше окован. Беше останал свободен и това, което бе направил, го бе направил по свой избор. „По мой личен избор.“

Погледна на юг. „Даруджистан и адюнктата ме чакат. Довърши каквото си започнал, Паран. Довърши го веднъж и завинаги.“

— Адски неприятно — изръмжа Кол, след като Крокъс довърши превръзката му. — Добра беше — добави той. — Знаеше точно какво трябва да направи. Бих казал, че е тренирана. Пък и беше облечена като наемник, тъй че общо взето съвпада.

— Все пак не разбирам — каза Крокъс и седна. Погледна към Мурильо и Круппе, но и двамата все още бяха в безсъзнание. — Защо ни нападна? И защо не ме уби?

Кол не отговори. Седеше и гледаше ядосано коня си, който кротко хрупаше трева на десетина стъпки от тях. Вече беше избълвал дузина мръсни ругатни по адрес на животното и Крокъс подозираше, че отношенията им са, както сигурно щеше да се изрази Круппе, невъзвратимо компрометирани.

— Какво е това? — изпръхтя Кол.

Крокъс видя, че гледа някъде отвъд коня и че челото му се е намръщило още повече.

Младежът се обърна, извика, скочи и сграбчи камите си.

— Това е тя! — изрева той. — Жената от кръчмата! Тя е убиец, Кол!

— Спокойно, момче. Изобщо не изглежда опасна, въпреки меча на бедрото й. По дяволите — добави Кол и се надигна, — мен ако питаш, изглежда като паднала от небето.

Крокъс зяпна жената, застанала на ръба на билото, и промълви:

— Дъх на Гуглата!

Кол беше прав. Крокъс никога не беше виждал толкова объркан човек. Гледаше ги напрегната, сякаш се канеше всеки миг да побегне. И помен нямаше от онази уравновесеност, от онази смъртно опасна самоувереност, която излъчваше в гостилницата на „Феникс“ — сякаш никога не я беше имало.

— Е, какво ще правим сега, Кол?

Раненият мъж сви рамене.

— Ще успокоим момичето, какво друго. Като го гледам, май има нужда от помощ.

— Но тя уби Черт — напомни Крокъс. — Видях кръвта по ножа й.

Кол примижа към момичето.

— Не че не ти вярвам, момче, но това момиче не изглежда способно да убие никого.

— Мислиш ли, че не го виждам? Просто ти казвам какво видях. Знам, че звучи глупаво, но…

— Все едно, тя пак има нужда от помощта ни — въздъхна Кол. — Тъй че иди и я доведи тук, Крокъс.

— Как?

— Проклет да съм, ако знам — ухили се Кол. — Пробвай с флирт.

Крокъс го изгледа отвратено, обърна се и тръгна предпазливо към девойката. Тя се стегна и отстъпи назад.

— Внимавай! — извика Крокъс и посочи урвата зад нея.

Момичето видя, че стои на самия ръб на стръмния склон. Странно, но това сякаш го поуспокои. То направи няколко крачки към Крокъс и очите му зашариха.

— Спокойно — измърмори той. — Всичко е наред. Разбираш ли ме? — Посочи устата си и направи няколко мимики, уж че говори.

Кол зад него изпъшка.

Момичето изненада и двамата, като му отвърна на дару.

— Разбирам те — заговори то на пресекулки. — Вече повече. Вие не сте малазанци, не говорите малазански. Но те разбирам. — Намръщи се. — Но как?

— Малазанка си значи? — попита Кол. — Откъде си бе, момиче?

Тя помисли малко.

— От Итко Кан.

— Я! — Кол се изсмя. — Буря ли те е издухала чак тук?

Изведнъж тя сякаш осъзна, че е станало нещо нелепо, и очите й се ококориха.

— Къде е татко? Какво стана с мрежите? Купих вървите да ги изплетем, после срещнах онази прорицателка… Риггалай Прорицателката, восъчната вещица. Помня я… тя умря! — Момичето падна на колене. — Тя умря! А след това…

Лицето на Кол беше станало строго, замислено.

— След това?

— Не помня — прошепна момичето и загледа ръцете си. — Нищо друго не помня. — И заплака.

— Кълна се в хилядата цици на Джедъроун — изруга тихо Кол и дръпна Крокъс на една страна. — Слушай ме внимателно, момче. Не ни чакай нас. Отведи това момиче при чичо си. Заведи я при Мамът, и то бързо.

— Крокъс се намръщи.

— Защо? Не мога просто така да ви оставя тук, Кол. Кой знае кога ще се съвземат Мурильо и Круппе? Ами ако оная наемничка пак се върне?

— А ако се върне?

Крокъс се изчерви и извърна глава.

— Мурильо е здраво копеле, въпреки благовонията му — рече Кол. — Ей сега ще стане и ще затанцува. Заведи момичето при чичо си, момче. Направи каквото ти казвам.

— Все още не си ми казал защо — отвърна Крокъс.

— Само предчувствие, нищо повече. — Кол стисна момчето за рамото. — Това момиче е било обсебено. Така мисля. Някой или нещо я е довело тук в Даруджистан и я е пуснало подир нас. Истината се крие някъде в главата й, Крокъс, и може да се окаже съдбоносна. Чичо ти познава подходящите хора, те могат да й помогнат, момче. Хайде, мятай се на коня ми. Аз ще изчакам тук да се събудят приятелите ни. По дяволите, бездруго не мога да вървя пеш. Круппе и Мурильо ще се оправят с нещата тук. Тръгвай!

Крокъс погледна плачещото момиче, после каза:

— Добре, Кол. Връщаме се двамата с нея.

— Добре — изсумтя Кол. — Остави ми едно одеяло и малко храна. И се махай оттук, а ако на оня мой проклет кон му се пръсне сърцето пред градските порти, толкоз по-добре. Скачай на него, момче.

16.

Раната в лявото рамо на Лорн не беше дълбока. Без магическа помощ обаче рискът да забере беше повод за тревога. Тя се върна при бивака и завари Туул на същото място и в същата поза, в която го беше оставила заранта.

Без да обръща внимание на имасеца, адюнктата извади билките от дисагите, седна и се залови да почисти и превърже раната.

Нападението беше глупаво и ненужно. Твърде много неща се бяха случили напоследък, твърде много идеи, твърде много от жената Лорн се беше намесвало в задълженията й на адюнкта на императрицата. Правеше грешки, каквито не беше правила от години.

Туул й беше дал толкова поводи за мислене, че тя не можеше да се справи с тях. Думите, които имасецът бе изрекъл уж между другото, бяха достигнали до нещо дълбоко в нея, бяха го сграбчили и не го пускаха. Чувства раздираха адюнктата и замъгляваха света около нея. Тя отдавна бе изоставила тъгата, а с нея — и съжалението. Състраданието беше проклятие за адюнктата. Но ето че сега всички тези чувства кипяха в нея на приливи и я теглеха във всички посоки. Усети, че се е вкопчила в титлата си на адюнкта и в това, което тя значеше, като в спасително въже към разума, към стабилността и контрола.

„Контрол.“ Думата заотеква в мислите й — стегната, твърда и сигурна. Какво беше ядрото на империята, ако не контрол? Какво оформяше всеки акт на императрица Ласийн, всяка нейна мисъл? А какво бе представлявало ядрото на най-първата империя — великите воини, дали облика на Т’лан Имасс до ден-днешен?

Лорн въздъхна и заби поглед в пръстта под краката си. Но нали всъщност към това се стремяха всички? От едно момиченце, понесло въжета за мрежа на баща си, до безсмъртната сила, която го беше обсебила, за да го използва за своите си цели. „През целия си живот сме се борили за контрол, за начин по-удобно да нагодим живота около себе си, вечния и безнадежден стремеж към привилегията да можеш да определяш облика на своя живот.“

Имасецът с тристахилядогодишните си думи бе внушил на Лорн чувство за безсилие. И то й действаше, заплашваше да я надвие.

Беше оставила живота на момчето, като бе изненадала с това и него, и самата себе си. Усмихна се тъжно. Вече се бе лишила от привилегията да предрича живота си. Да оставим околния свят — та тя не можеше да предскаже дори собствените си действия, нито посоката на мислите си.

Това ли беше истинската природа на чувството? Великият отрицател на логиката, на контрола — прищявката да си човек. Какво й предстоеше?

— Адюнкта.

Сепната, Лорн вдигна глава и видя, че Туул е застанал пред нея. Скреж беше покрил воина и димеше в топлия въздух.

— Ранена сте.

— Малка схватка — отвърна тя хрипливо, почти смутена. — Свърши бързо. — Притисна раната и стегна рамото си с превръзката. Стана малко неугледна, защото можеше да използва само едната си ръка.

Туул коленичи до нея.

— Аз ще ви помогна, адюнкта.

Изненадана, Лорн се вгледа в мъртвешкото лице на воина. Но следващите му думи заличиха всякаква мисъл за това, че имасецът проявява състрадание.

— Малко време ни остава, адюнкта. Отворът ни очаква.

Имасецът я поведе и Лорн видя, че камъкът белег се е пръснал. Но като се изключеше това, всичко останало изглеждаше непроменено.

— Къде е отворът? — попита тя.

Туул се спря пред поломените камъни.

— Аз ще водя, адюнкта. Следвайте ме по петите. Щом влезем в гробницата, извадете меча. Умъртвяващият ефект ще е нищожен, но ще забави връщането на джагъта в съзнание. Достатъчно, за да доведем усилията си докрай.

Лорн вдиша дълбоко. Тръсна глава, за да прогони съмненията си. Връщане вече нямаше. А беше ли имало изобщо някакъв избор? Правотата на самия въпрос беше спорна, осъзна тя. Нейния избор го бяха направили други.

— Е, добре. Води, Туул.

Имасецът разпери ръце. Хълмистият склон пред тях потъна в мъгла, сякаш пред него се издигна навян от вятъра пясък. Вятър кипна през странната мъгла. Туул пристъпи напред.

Лорн изпървом се стъписа от вонята, която я лъхна, воня на въздух, отровен от хилядолетия пулсираща магия, безчет магически прегради, разпръснати от силите Телланн на Туул. Продължи напред с усилие, вперила поглед в широкия, покрит с дрипи гръб на имасеца.

Влязоха в самия хълм. Пред тях се появи коридор, водещ навътре в тъмното. Скреж бе покрил струпаните скални грамади, оформящи стените и тавана. Щом навлязоха по-навътре, въздухът стана леденостуден, лишен от всякакви миризми и гъсто зелен; по стените се нижеха бели въжета от лед. Подът — замръзнала отъпкана пръст — се смени с каменни плочи, хлъзгави от лед.

Крайниците и лицето на Лорн изтръпнаха. Дъхът й се сбираше на бяла пара, която се отнасяше навътре в тъмното. Коридорът се стесни и тя видя странни символи, надраскани по и в леда, покриващ стените. Знаците сякаш докоснаха нещо дълбоко заровено в нея — почти имаше чувството, че ги познава, но щом се съсредоточеше върху тях, усещането, че са й познати, изчезваше.

— От моя народ са влизали тук — заговори Туул. Замълча и погледна адюнктата през рамо. — Добавили са свои прегради към ония, които са оставени от затворилите тиранина джагъти.

Лорн се подразни.

— И какво от това?

Имасецът се взря мълчаливо в очите й, после отвърна глухо:

— Адюнкта, вярвам, че знам името на този Джагътски тиран. Обладан съм от съмнения. Това същество не бива да се освобождава. Но, също като вас, съм принуден.

Лорн затаи дъх.

— Адюнкта — продължи Туул, — разбирам раздвоението, което изпитвате. Споделям го. Когато свърши всичко, ще се махна.

Тя се обърка.

— Ще се махнеш?

Туул кимна.

— Щом направим това, за което сме дошли, клетвата ми ще е изпълнена. Повече няма да могат да ме обвържат. Такава е остатъчната сила на този спящ джагът. Колкото до това, благодарен съм.

— Но защо ми казваш всичко това?

— Адюнкта, каня ви да заминете с мен.

Лорн отвори уста, но не можа да измисли отговор и замълча.

— Моля ви да обмислите предложението ми, адюнкта. Ще отпътувам, за да потърся един отговор, и ще го намеря.

„Отговор? На какво?“ — прииска й се да го попита. Но нещо я накара да спре, някакъв прилив на страх й каза: „Не искаш да знаеш. По-добре да не знаеш това.“

— Да вървим — изхриптя сухо гласът й.

Туул продължи напред в тъмното.

След минута Лорн го попита:

— Колко време ще ни отнеме това?

— Време? — В гласа му се долавяше насмешка. — В тази гробница, адюнкта, времето не съществува. Джагътите, които са затворили тук своя родственик, са донесли леден век в тази земя, последния печат на гробницата. Адюнкта, половин левга лед покрива тази гробна камера — все още. Двамата с вас сме дошли във време и място преди стапянето на джагътския лед, преди появата на голямото вътрешно море, известно на Имасс като Джагра Тил, преди отминаването на безброй векове…

— А когато се върнем? — прекъсна го Лорн. — Колко време ще е изтекло?

— Не мога да кажа, адюнкта. — Имасецът замълча и се обърна към нея, очните му кухини заблестяха с магическа светлина. — Никога досега не съм го правил.

Въпреки коравата кожена броня натискът на женско тяло в гърба на Крокъс бе изкарал повече пот на лицето му, отколкото ако беше само горещината. И все пак чувствата, които караха сърцето му да тупа бясно в гърдите, бяха смесени. От една страна, налице беше голият факт, че с него е едно момиче, почти на годините му и доста привлекателно при това, с изненадващо силни ръце, увити около кръста му, и с топъл, влажен дъх във врата му. От друга страна, същата тази жена беше убила един човек и той не можеше да измисли друга причина тя да се появи тук сред хълмовете, освен че се кани да убие и него. Ето защо се чувстваше твърде напрегнат, за да го зарадва това, че е с него на коня.

Почти нищо не си бяха казали, откакто оставиха Кол. Крокъс знаеше, че след още един ден ще видят стените на Даруджистан. Зачуди се дали тя помни града. А след това един глас, който звучеше като на Кол, заговори в главата му: „Ами защо не я попиташ бе, идиот?“ Крокъс се намръщи.

Тя обаче заговори първа.

— Итко Кан далече ли е оттук?

Той помисли дали да не се изсмее, но нещо — инстинкт може би — го спря.

— Никога не съм чувал за такова място. В империята ли е?

— Да. Ние не сме ли в империята?

— Все още не — изръмжа Крокъс. После се отпусна. — Намираме се на един континент, наречен Дженабакъз. Малазанците дойдоха от моретата, от изток и от запад. Вече контролират всички Свободни градове на север, както и конфедерацията Натилог.

— О — отвърна вяло момичето. — Значи сте във война с империята?

— Повече или по-малко. Макар че стане ли въпрос за Даруджистан, никога не се знае.

— Така ли се казва селото, в което живееш?

— Село ли? Даруджистан е град. Най-големият и най-богатият град на целия континент.

В отговора й се долавяше искрена възхита.

— Град? Никога не съм била в град. А ти се казваш Крокъс, нали?

— Откъде знаеш?

— Така те нарече твоят приятел, войникът.

— О, да. — Защо ли подскочи сърцето му, като разбра, че тя знае името му?

— Няма ли да ме попиташ аз как се казвам? — попита го тихо девойката.

— А ти помниш ли си името?

— Не — призна тя. — Странно, нали?

Той долови чувство в отговора й и нещо се стопи в душата му — което го ядоса още повече.

— Е, не мога да ти помогна кой знае колко с това.

Тя като че ли се отдръпна и ръцете й на кръста му се отпуснаха. Той обаче помръдна в седлото и това я накара отново да го прегърне здраво. „Е, така е по-добре — подсмихна се Крокъс. И очите му се ококориха. — Какви ги приказвам?“

— Крокъс?

— Какво?

— Дай ми някое даруджистанско име. Избери едно. Любимото ти.

— Чалис — отговори той, без да мисли. — Не, почакай! Не може да си Чалис. Вече познавам една Чалис. Ти трябва да си друга.

— Тя приятелката ти ли е?

— Не! — сопна се той. Дръпна юздите и спряха. Крокъс прокара ръка през потната си коса, после скочи на земята и поведе коня за юздите. — Искам да повървя пеш.

— Да — каза тя. — Аз също бих искала да повървя.

— Е, добре, аз пък може би искам да бягам!

Тя го изгледа притеснено.

— Да бягаш? От мен ли, Крокъс?

Видя как зад очите й се срутиха неща — какви бяха тези неща? Изпита отчаяно желание да разбере, но да я попита направо беше просто невъзможно. Защо беше невъзможно — не знаеше. Просто беше. Сведе глава и изрита един камък.

— Не — изломоти Крокъс. — Не исках да кажа това. Прощавай7.

Очите й се разшириха.

— Точно това е името ми! — ахна тя. — Това е името ми, Крокъс — ти току-що каза името ми!

— Какво? — Той се намръщи. — Казваш се Сори?

— Да! — Тя извърна очи. — Само че не винаги съм се казвала така. Това не е името, което ми даде баща ми.

— Него можеш ли да си спомниш?

Тя поклати глава и прокара пръсти през гъстата си тъмна коса.

Крокъс закрачи; момичето тръгна до него. Пътят се виеше през ниски хълмове. След около час стигнаха моста на Катлин. Паниката, която го беше изпълнила, се смаляваше, може би просто се беше изчерпала. Чувстваше се спокоен и това го изненада, защото не можеше да си спомни кога за последен път се е чувствал спокоен в женска компания.

Вървяха мълчаливо. Пред тях слънцето бавно потъваше, блестеше окъпано в злато на синьо-зелената черта на хоризонта оттатък хълмовете. Крокъс посочи блестящата линия и каза:

— Онова там е Лазурното езеро. Даруджистан е на южния му бряг.

— Още ли не си ми измислил име? — попита тя.

— Единственото име, което ми хрумва — каза смутено Крокъс, — е това на господарката ми.

Момичето го погледна.

— Ти си слуга?

Крокъс се засмя.

— Не. Имам предвид Господарката на крадците — Апсалар. Само че не е хубаво да взимаш такова име, понеже тя е богиня. Какво ще кажеш за Салар?

Нослето й се набръчка.

— Не, харесва ми Апсалар. Нека да е Апсалар.

— Но нали ти казах, че…

— Точно това име искам — нацупи се момичето.

„Ох-ох — помисли си Крокъс. — Я по-добре да не се инатим.“

— Е, добре.

— Значи ти си крадец?

— Какво лошо има в това?

Апсалар се усмихна.

— Предвид новото ми име, нищо. Съвсем нищо, Крокъс. Къде ще спим?

Крокъс се изчерви. Не беше мислил за това.

— Може би трябва просто да продължим — отвърна той предпазливо, без да я поглежда.

— Уморена съм. Защо не спрем при този мост?

— Добре, но имам само едно одеяло. Можеш да го вземеш. Аз ще остана да пазя.

— Цяла нощ? Че какво толкова има да пазиш?

Крокъс се ядоса.

— Стига си питала! Тук е опасно! Не видя ли раната на Кол? А и откъде да знаем дали гарнизонът още е тук?

— Какъв гарнизон?

Крокъс се наруга наум и отбегна погледа й.

— Гарнизонът от другата страна на моста. Но мостът е дълъг, тъй че…

— О, стига, Крокъс! — засмя се Апсалар и го сръга в ребрата. — Ще се завием заедно. Нямам нищо против, стига да не ме пипаш.

Крокъс потърка ребрата си и я зяпна.

Круппе изруга и погледна през рамо към Мурильо.

— Проклятие! Не можеш ли да го подкараш по-бързо това животно?

Мулето обаче държеше на ината си. Мурильо се усмихна глуповато.

— Какво толкова си се разбързал, Круппе? Момчето може и само да се погрижи за себе си.

— Изричната заповед на майстор Барук беше да го пазим и трябва да го пазим!

Мурильо присви очи.

— Това непрекъснато го повтаряш. Да не би да е някаква услуга за Мамът? Чичото на момчето какво толкова се е разтревожил изведнъж? Защо Барук се интересува толкова от Крокъс? Ти ни казваш какви са заповедите на алхимика, Круппе, но не ги обясняваш.

Круппе дръпна юздите на мулето си.

— Е, добре. Бунтът в редиците укрепва ловката ръка на Круппе. Опонн е избрал Крокъс за каквито там цели може да си измисли това коварно божество. Барук иска да държим момчето под око и да попречим на каквито и да било други сили да го намерят.

Мурильо потърка цицината на челото си и примижа от болка.

— Трябваше да ни обясниш всичко това още от самото начало, Круппе. Ралик знае ли?

— Разбира се, че не — отвърна язвително Круппе. — Той е твърде зает в края на краищата, не може да се отскубне от всевъзможните си отговорности. И точно затуй… — изражението на Круппе стана лукаво — убиецът не участва в това пътуване. Но защо, смея да попитам, Круппе осведомява Мурильо за такива неща? Очевидно Мурильо знае за делата на Ралик много повече от бедничкия невежа Круппе.

Мурильо го изгледа тъпо.

— Какво искаш да кажеш?

Круппе се изкиска и срита мулето си да тръгне по-бързо.

Мурильо го последва.

— А колкото до настоящата мисия — весело продължи Круппе, — това, което прилича на огромен провал, особено от страна на Кол, всъщност си е един смайващ успех. Майстор Барук трябва да е в течение на нечестивите деяния, вършещи се в хълмовете Джадроуби.

— Успех ли? За какво говориш?

Круппе махна небрежно с ръка.

— Драги човече, въпреки че бях в съзнание само за миг по време на свадата, ясно беше, че тази жена-воин притежава отатаралски меч. Което означава, както би могло да се досети всяко дете, че е от Малаз.

— И ние оставихме Кол там? — изсъска Мурильо. — Ти ум имаш ли, Круппе?

— Той ще се оправи и скоро ще ни последва — каза Круппе. — Нуждата от бързина надделява над всякакви други съображения.

— Освен евтините сделки с някой коняр — изръмжа Мурильо. — Значи из хълмовете Джадроуби има малазанци. Какво се кани да направи тя? Само не ми казвай, че не знаеш. Ако не подозираше нещо, нямаше да бързаме толкова.

— Подозирам, несъмнено. — Круппе кимна. — Помниш ли когато Крокъс изрече схватливата си забележка, след като подминахме кръстопътя? Търсене на слух или нещо подобно?

— Почакай малко — изстена Мурильо. — Пак ли оная легенда за гробницата? Тук няма…

Круппе вдигна пръст и го прекъсна.

— Какво вярваме ние е без значение, Мурильо. Налице е фактът, че малазанците търсят истината за този слух. И както подозират и Круппе, и майстор Барук, бидейки еднакво интелигентни, като нищо може да я намерят. Оттук и тази наша задача, мой скъпи приятелю. — Той свъси вежди. — Отатаралско оръжие в ръцете на майсторка на меча. Плюс Т’лан Имасс, спотайващ се наоколо…

— Какво? — избухна Мурильо и се опули. Опита се да обърне мулето, но животното се заинати и заби копита в земята. — Кол остана там, целият накълцан, с една малазанска убийца наблизо, и един Имасс? Ти луд ли си, Круппе?

— Но, скъпи ми Мурильо — възкликна Круппе, — Круппе би помислил, че ти ще си нетърпелив, не, ще искаш отчаяно да се върнеш в Даруджистан час по-скоро!

Това го спря. Той се обърна към Круппе с помръкнало лице и изхриптя:

— Хайде, изплюй го най-после.

Круппе вдигна вежди.

— Кое?

— Намекваш за нещо, все ме ръчкаш с него. Тъй че ако смяташ, че изобщо знаеш нещо, давай да го чуем. Иначе обръщаме веднага и се връщаме при Кол. — Като видя как се разшаваха очичките на Круппе, Мурильо се засмя. — Ха, мислеше да ме разсееш, нали? Е, няма да стане.

Круппе вдигна ръце.

— Чийто и ум да е измислил този безумен план да се върне на Кол полагащата му се титла, Круппе не може да направи нищо, освен горещо да аплодира!

Мурильо зяпна. „Как, в името на Гуглата, Круппе…“

Дебелакът продължи:

— Но всичко това е несъществено, щом сме изправени пред факта за Крокъс и гибелната опасност, в която той се намира сега. Нещо повече, ако тази млада девойка наистина е била обсебена, както подозира Кол, рисковете са направо ужасни! Дали тя е единствената, тръгнала да отнеме крехкия, беззащитен живот на момчето? Какво да кажем за хилядите богове и демони, които със стръв биха се счепкали с Опонн при първа възможност? Прочие, нима Мурильо, старият и верен приятел на Крокъс, тъй безгрижно ще остави момчето на сляпата съдба? Нима Мурильо е човек, който ще се поддаде на паниката, на разните „ами ако“, на ордата невъобразими кошмари, промъкващи се из сенките на необузданото му въображение.

— Добре, добре! — сопна се Мурильо. — Хайде, млъкни малко.

При тази разумна забележка Круппе само кимна.

Час по-късно, щом здрачът запълзя по склоновете, Мурильо се сепна и изгледа с яд спътника си.

— Проклетник такъв — прошепна той. — Казах му да не ме разсейва. И какво е първото нещо, което прави? Да ме разсее.

— Мурильо нещо си мърмори?

Мурильо разтри челото си.

— Нещо ми се замая главата. Я да си намерим място за бивак. Крокъс и момичето бездруго няма да стигнат до града по-рано от утре. Съмнявам се, че ще е в опасност по пътя, а до утре вечер лесно ще го намерим. През деня всичко ще е наред — в името на Гуглата, те нали ще са при Мамът?

— Круппе признава, че също е налегнат от умора. Наистина трябва да се намери място за бивак, а Мурильо може да спретне едно огънче, може би, а и вечеря да приготви, докато Круппе поразсъждава над жизненоважни дела.

— Страхотно. — Мурильо въздъхна. — Направо страхотно.

Два дни след ненадейната му среща с Тайст Андий на капитан Паран му хрумна, че Рейк не бе заподозрял, че е малазански войник. Иначе щеше да е мъртъв. Недоглежданията, изглежда, го бяха спасили. Убиецът му в Пейл трябваше да провери по-добре… а сега и Синът на Тъмата, който го измъкна от челюстите на Хрътките, на свой ред го беше оставил жив и свободен. Дали имаше някаква схема в това? Долавяше се миризмата на Опонн, макар че Паран не се съмняваше в твърденията на Рейк.

Тогава дали наистина късметът му се намираше в меча му? И дали тези прояви на милостта на съдбата не бележеха повратни моменти — моменти, които щяха да се върнат и да терзаят онези, които го бяха пощадили? Заради собственото му добро, надяваше се, че не.

Пътят на империята вече не беше негов. Твърде задълго бе изоставил тази пътека на кръв и измяна. Никога вече. Това, което стоеше пред него, следователно, бе единствено усилието да спаси живота на Уискиджак и неговия взвод. Ако успееше в това, беше готов да приеме собствената си смърт като последствие.

Някои неща се оказваха по-съществени от живота на човек и може би справедливостта съществуваше извън умовете на хората, отвъд дори алчните очи на богове и богини, нещо сияйно, чисто и окончателно. Някои философи, които беше чел по време на учението си в столицата на Малазан, Унта, твърдяха нещо, което тогава му се беше сторило абсурдно. Моралът, твърдяха те, не е нещо относително, нито съществува единствено в света на човешките отношения. Не, те обявяваха морала за императив на всеки живот, естествен закон, който не се изразява нито в бруталните действия на зверовете, нито във високите амбиции на човека, а е нещо друго, нещо ненакърнимо.

„Поредното търсене на сигурността.“ Паран се намръщи и се вгледа в коловозите на пътя, виещ се напред през ниските хълмове. Спомни си как беше обсъждал това с адюнкта Лорн, по време, когато никой от двамата не беше притиснат от външния свят. Просто поредното търсене на сигурност, беше казала тя, с горчив и циничен тон, и бе сложила край на спора толкова ясно, колкото ако бе забила нож в оцапаната с вино маса между двамата.

За да дойдат такива думи от устата на жена, не по-голяма от него, беше заподозрял тогава Паран, както подозираше и сега, точно тази й гледна точка не беше нищо повече от лековато и лениво подражание на императрица Ласийн. Но Ласийн може би имаше право на такъв възглед, а Лорн — не. Най-малкото според Паран. Ако някой изобщо имаше право на този отегчен от света цинизъм, то това бе императрицата.

Вярно, адюнктата се бе превърнала в продължение на Ласийн. Но на каква цена? Той бе видял младата жена зад маската й само веднъж — когато гледаха онзи път, покрит с телата на мъртвите войници. Пребледнялото, изплашено момиче, което беше Лорн, се бе показало за един-единствен крехък миг. Но можеше да си спомни кое бе предизвикало връщането на маската — сигурно беше нещо, което той самият бе казал, нещо, което бе подхвърлил иззад собствената си маска на закален войник.

Паран въздъхна дълбоко. „Твърде много съжаления. Изгубени шансове — и с подминаването на всеки от тях ставаме все по-малко хора, и все повече затъваме всички в кошмара на властта.“

Невъзвратим ли беше животът му? Жалко, че нямаше отговор на този въпрос.

Някакво движение на юг привлече вниманието му, а с него Паран усети и някакъв тътнещ звук, надигащ се сякаш изпод земята около него. Той се изправи на стремената. Точно отпред над земята се издигаше стена от прах. Той обърна коня си на запад и го подкара в тръс. Няколко мига по-късно дръпна юздите. Завесите от прах висяха и в тази посока. Паран изруга и пришпори до билото на близкото възвишение. Прах. Прах от всички страни. „Буря? Не, тътенът е прекалено равномерен.“ Спусна се надолу към равнината и отново дръпна юздите; чудеше се какво да прави. Стената от прах се издигаше и закриваше хълма отсреща. Дълбокият тътен се усили. Примижал, Паран се загледа през прахта. Там се движеха някакви тъмни грамадни туловища, пръскаха се в двете посоки и идваха право към него. След малко той се оказа обграден от тях.

Бедерини. Беше слушал приказки за огромните космати зверове, движещи се из вътрешните равнини на стада от по половин милион. Сега във всички посоки не можеше да види нищо освен изгърбените червеникавокафяви, покрити с прах гърбове на животните. Наникъде не можеше да подкара коня си, никакво безопасно място не се виждаше. Той се отпусна в седлото и зачака.

Нещо профуча вляво от него, жълтеникавокафяво и ниско до земята. Капитанът понечи да се обърне и в този миг нещо се стовари върху него от дясната страна, стисна го и го повлече от седлото, Паран изруга, тупна тежко в прахта и се вкопчи в някакви жилави ръце и рошава черна коса. Ритна нагоре с коляно и то се удари в здрав като барабан корем. Нападателят му се превъртя на хълбок и изохка. Паран се надигна зашеметен и се озова пред някакъв младок, облечен в избелели кожи. Момчето скочи, за да се счепка отново с капитана.

Паран бързо се дръпна встрани и го цапардоса в скулата. Нападателят му се просна на земята, изгубил свяст.

От всички страни заехтяха разкъсващи тъпанчетата викове. Бедерините се разделяха от двете страни и се отдалечаваха. Появиха се човешки фигури и започнаха да стесняват кръга около Паран. Риви. Заклетите врагове на империята, съюзниците на Каладън Бруд и Пурпурната гвардия.

Двама воини пристъпиха до изпадналото в безсъзнание момче, хванаха го под мишниците и го извлякоха.

Стадото беше спряло.

Приближи се друг воин и закрачи дръзко към Паран. Прашното му лице беше покрито с пришити към кожата боядисани конци, черни и червени, от скулите чак до брадичката и около устата. Широките му рамене бяха загърнати с кожа от бедерин. Воинът спря на по-малко от една ръка разстояние пред Паран, протегна ръка и я сложи на дръжката на Шанс. Паран избута ръката. Риви се усмихна, отстъпи и нададе тънък пронизителен вик.

На гърбовете на обкръжаващите ги бедерини се надигнаха човешки фигури, присвити над косматите гърбици. Всички стискаха копия. Грамадните животни под воините не им обръщаха внимание, все едно че върху тях бяха накацали скорци.

Двамата воини, които бяха изнесли момчето, се върнаха и спряха при воина с обшитото с конци лице. Той каза нещо на единия отляво. Мъжът тръгна напред и преди Паран да успее да реагира, се хвърли към него, единият му крак се озова зад капитана, а рамото му се заби в гърдите му.

Воинът падна върху него. Острие на нож се плъзна към челюстта на Паран и сряза връзката на шлема. Той се изтърколи и жилави пръсти сграбчиха косата на капитана. Повлякъл воина със себе си, Паран се надигна. Беше му дошло до гуша. Смъртта беше едно, но смърт без достойнство — съвсем друго. Докато ръката на риви се извиваше и дърпаше главата му нагоре, капитанът сграбчи воина между краката и дръпна силно.

Воинът изкрещя и пусна косата му. Измъкна нож. Капитанът се дръпна встрани, сграбчи китката на нападателя и отклони ножа. Изви още веднъж с другата ръка. Риви отново изкрещя и тогава Паран го пусна, превъртя се и бронираният му лакът се стовари в лицето на мъжа.

Кръв плисна като дъжд в прахта. Воинът залитна и рухна на земята.

Копие се плъзна покрай слепоочието на Паран и той се завъртя от удара. Второ копие го удари в бедрото силно, като конски ритник, и кракът му изтръпна. Нещо прикова лявото му стъпало към земята.

Паран извади Шанс от ножницата. Оръжието изкънтя и за малко не изхвърча от ръката му. Той го вдигна нагоре и мечът отново беше ударен. Почти заслепен от болката, от потта и прахта, Паран се надигна, стисна дръжката с две ръце и смъкна Шанс в позиция за отбрана. Мечът беше ударен за трети път, но той успя да го задържи.

След което настъпи тишина. Запъхтян, Паран се огледа.

Ривите го бяха обкръжили, но никой не помръдваше. Тъмните им очи бяха широко отворени.

Паран погледна оръжието си, после яростният му поглед отново обиколи воините, накрая очите му се спряха на Шанс. И останаха там.

Три железни остриета на копия стърчаха от оръжието като листа по клон, всеки връх бе разцепен и смачкан; дръжките бяха строшени, само късчета бяло дърво стърчаха от дупките.

Той погледна към прикованото си стъпало. Едно копие се беше забило в ботуша му, но широкият връх се беше огънал и само притискаше стъпалото му. Около него по земята се стелеха потрошени парчета дърво. Паран погледна бедрото си, но не видя рана. Само кожата на ножницата на Шанс се беше раздрала.

Воинът с премазаното лице лежеше неподвижен на няколко стъпки от него. Капитанът видя, че конят му и товарното животно са си на мястото, непипнати. Кръгът на ривите се раздели и към него пристъпи дребна фигура.

Момиче, може би не повече от петгодишно. Воините се отдръпваха от пътя й сякаш в благоговение или страх, а може би — и двете. Беше облечено в кожи на антилопа, вързани на кръста, и беше босо.

Нещо познато имаше в това дете — в начина, по който стъпваше, в стойката й — щом се спря пред него… нещо познато в тежките клепачи, което накара Паран да се намръщи смутено.

Момичето спря, изгледа го и малкото му кръгло личице се намръщи също като неговото. Детето вдигна ръка, сякаш искаше да го докосне, но после я пусна. Капитанът усети, че не може да откъсне погледа си от нея. „Познавам ли те отнякъде, дете?“

След като тишината между двамата се проточи, зад момичето пристъпи някаква старица и положи набръчканата си ръка на рамото му. Очите на старицата огледаха капитана с уморен и едва ли не гневен поглед. Момичето каза нещо на бързия напевен език на риви, изненадващо нисък за толкова малко дете. Старицата скръсти ръце. Момичето заговори отново, този път настоятелно.

Старицата се обърна към Паран на дару:

— Пет копия те обявиха за наш враг. — Замълча. — Пет копия сгрешиха.

— Имате много повече — каза Паран.

— Така е. А богът, който закриля твоя меч, няма следовници тук.

Момичето проговори отново, този път с властен тон, който изкънтя като желязо върху камък.

Старицата се обърна към него, явно изненадана.

Момичето продължи, думите му очевидно обясняваха нещо. Старицата го изслуша, после тъмните й блестящи очи се извърнаха към капитана.

— Ти си малазанец, а малазанците са избрали да бъдат врагове на риви. Този път и твой ли е? И знай: ще разбера дали лъжеш, щом чуя думите ти.

— Малазанец съм по рождение — отвърна Паран. — Нямам никакъв интерес да наричам ривите свои врагове. Бих предпочел изобщо да нямам врагове.

Старицата примигна.

— Тя ти предлага думи, които да облекчат скръбта ти, войнико.

— Тоест?

— Ти трябва да живееш.

Паран не можеше много да повярва на този неочакван обрат на събитията.

— Какви думи има тя за мен? Никога не съм я виждал.

— Нито тя те е виждала преди. И въпреки това се познавате.

— Не. Не се познаваме.

Погледът на старицата се втвърди.

— Ще чуеш ли думите й, или не? Тя ти предлага дар. Нима ще й го хвърлиш в лицето?

Съвсем смутен, той отвърна:

— Не. Мисля, че не.

— Детето казва, че не бива да скърбиш. Жената, която познаваш, не е преминала през Сводестите дървеса на Смъртта. Нейното пътуване е било отвъд земите, които можеш да видиш, отвъд земите на духа, които всеки смъртен усеща. А сега се е върнала. Трябва да си търпелив, войниче. Ще се срещнете отново, така обещава това дете.

— Коя жена? — запита Паран с разтуптяно сърце.

— Онази, която мислиш за умряла.

Той погледна отново момичето. Познатото в чертите му сякаш го удари в гърдите и Паран се олюля.

— Невъзможно — прошепна той.

Момичето бавно се обърна, тръгна си, прах се завихри около него и го скри от погледа му.

— Почакай!

Чу се друг вик. Стадото отново се понесе напред, прахта се вдигна и скри ривите около него. След няколко мига Паран можеше да види само гърбовете на гигантските животни, тътрещи се от двете му страни. Помисли да си пробие път през тях, но знаеше, че това ще му донесе смъртта.

— Почакай! — отново извика капитанът, но тропотът на стотици — на стотици хиляди — копита по равнината заглуши вика му.

„Татърсейл!“

Цял час измина, докато стадото бедерини се източи. След като и последните животни се изнизаха покрай капитана, той се огледа. Вятърът търкаляше облака прах на изток, над изгърбените хълмове.

Паран се метна на седлото и отново обърна коня си на юг. Хълмовете Джадроуби се издигнаха в далечината. „Какво си направила, Татърсейл?“ Спомни си, че Ток бе забелязал диря от малки отпечатъци, водещи от овъгления стълб — единственото, което беше останало от Белурдан и Татърсейл. „Дъх на Гуглата, ти ли си го замислила всичко това? Преродена, вече пет-шестгодишно дете… дали изобщо си смъртна вече? До божество ли си се въздигнала? Намерила си си народ, странен, примитивен народ — но с каква цел? И когато се срещнем следващия път, на колко години ще изглеждаш тогава?“

Замисли се за ривите. Те водеха стадото си на север, стадо достатъчно голямо, за да нахрани… „Армия в поход. Каладън Бруд… той е тръгнал към Пейл. Това е нещо, за което Дужек едва ли е подготвен. Едноръкия е в беда.“

До залез-слънце му оставаха още два часа езда. Отвъд хълмовете Джадроуби се простираше Лазурното езеро и на южния му бряг беше град Даруджистан. А в града — Уискиджак и неговият взвод. „А в този взвод една млада жена, която се подготвям да срещна от три години. Богът, който я е обсебил — дали и той вече е мой враг?“

Въпросът дойде неочаквано и смрази сърцето му. „Богове, какво пътуване само, а ето, че исках да мина през тази равнина незабелязан. Глупава мисъл. Книжници и магове пишат непрестанно за трагични привличания… като че ли самият аз съм се превърнал в едно такова живо привличане, в магнит за асценденти. За тяхна гибел, като че ли. Мечът ми Шанс отвърна на онези пет копия въпреки всичко, което причиних на един от Близнаците. Как да си го обясня това? Истината е, че каузата ми стана моя собствена и ничия друга. Не на адюнктата, не на империята. Заявих, че предпочитам да нямам никакви врагове… и старицата видя в тези мои думи истина, и значи, изглежда, са истинни.“

„Безкрайни изненади, Гъноуз Паран. Продължавай напред, да видим какво ти предстои“.

Пътят се заизкачва по някакъв хълм и капитанът пришпори кобилата. Щом стигна билото, дръпна рязко юздите.

Седналият до малък тлеещ огън, облечен в тежки доспехи войник с мъка се надигна на крака. Близо до него имаше вързано муле. Мъжът закуцука, извади тежкия си меч, подпря се на него и изгледа капитана.

Паран подкара бавно кобилата и се огледа. Воинът като че ли беше сам. Паран спря на около трийсет стъпки от него.

Непознатият му заговори на дару:

— Не съм в добра форма за бой, но ако го искаш — имаш го.

Паран за кой ли път благодари наум за настояването на адюнктата да се образова добре: отговорът му беше толкова добър, колкото ако говореше на родния си език:

— Не. Не обичам битките. — Изчака, после се усмихна широко и посочи мулето. — Този звяр, да не би да е бойно муле?

Мъжът се изсмя.

— Сигурен съм, че то така си мисли — отвърна той и въздъхна облекчено. — Имам храна за двама, пътниче, ако искаш да я споделиш.

Капитанът слезе и се приближи до бивака.

— Казвам се Паран — представи се той и седна край огъня.

— Кол — изпръхтя мъжът, седна от другата страна и изпъна стегнатия си в превръзка крак. — Северняк си май.

— От Дженабарис. Но напоследък прекарах доста време в Пейл.

Кол го погледна учудено.

— На наемник приличаш, макар че по-скоро май си офицер. Чух, че там било доста зле.

— Пристигнах малко късно — призна Паран. — Но видях много руини и много мъртви, тъй че съм склонен да повярвам на приказките. — Поколеба се и добави: — В Пейл разправяха, че Лунният къс сега е над Даруджистан.

Кол изпръхтя и хвърли няколко съчки в огъня.

— Там е. — Махна с ръка към очуканото котле, заровено в жарта. — Това е яхния, ако си гладен. Хапни.

Паран наистина бе огладнял и прие с благодарност поканата на Кол. Докато се хранеше с дървената лъжица, с която му услужи човекът, помисли дали да не го попита за раната на крака. Но си спомни веднага обучението си като Нокът. Когато се правиш на войник, играеш до дръжката. Никой не говори за очевидни неща. Набие ли ти се нещо в очите, поглеждаш настрана и заговаряш за времето. Всяко по-важно нещо ще излезе наяве рано или късно. Войниците няма за какво да бързат, търпението при тях е добродетел, а понякога не просто добродетел, а и състезание по безразличие. Тъй че Паран опразни котлето, докато Кол изчакваше в небрежно мълчание, като ръчкаше огъня и добавяше от време на време по някой клон от огромния куп зад себе си — а откъде беше събрал всичките тези дърва, човек можеше само да предполага.

Накрая Паран изтри устата си с ръкав и изчисти колкото можеше без вода дървената лъжица. После се отпусна и се оригна.

— Е, за Даруджистан си тръгнал значи — заговори Кол.

— Да. А ти?

— Би трябвало да стигна за ден-два, макар че не горя от нетърпение да вляза в града на гърба на муле.

Паран погледна на запад и примижа.

— Е, слънцето май скоро ще се скрие. Нещо против да споделя бивака ти тая нощ?

— Не, разбира се.

Капитанът стана и отиде да се погрижи за конете си. Помисли си дали да не се задържи още ден, за да остави човека да се пооправи, а после да му заеме единия кон. Ако влезеше в града в компанията на местен, щеше да има предимства — някой, който да го упъти може би дори да му предложи място, където да отседне за ден-два. Не само това, ами можеше и да понаучи някои неща междувременно. Щеше ли да е важен един ден? Сигурно, но си струваше. Върза уикските коне до мулето, след това отнесе седлото си при огъня.

— Мислех за твоя проблем — рече Паран, след като смъкна седлото на земята и седна, подпрял гръб на него. — Ще яздим заедно. Можеш да използваш товарния ми кон.

Кол го погледна напрегнато.

— Щедро предложение.

Забелязал подозрението му, Паран се усмихна.

— Първо, един ден почивка няма да дойде зле на животните. Второ, никога не съм бил в Даруджистан, тъй че в замяна на моята така наречена „щедрост“ мисля да те поизмъчвам с безкрайните си въпроси през следващите два дни. След това си взимам коня и ти си вървиш по пътя, и ако някой ще е отгоре в цялата работа, това ще съм аз.

— По-добре да те предупредя отсега, Паран, не ме бива много в приказките.

— Е, ще рискувам.

Кол помисли малко.

— По дяволите, трябва да съм луд да не приема, нали? Не ми приличаш на тип, който ще ме намушка в гърба. Не те знам кой си и за какво си дошъл, Паран. Ако искаш да си го премълчиш, това си е твоя работа. Но няма да ми попречи и аз да ти задавам въпроси. От теб зависи дали ще ме лъжеш, или не.

— Мисля, че това е взаимно, нали? — отвърна Паран. — Е, искаш да чуеш историята ми? Добре, ето ти я, Кол. Аз съм дезертьор от малазанската армия, с ранг капитан. Също така съм вършил доста работа с Нокътя и като си помисля, май оттам започват всичките ми беди. Все едно, с това се свърши. — „О, да, и още нещо: хората, които се окажат близо до мен обикновено мрат.“

Очите на Кол блеснаха на светлината на огъня и се приковаха в лицето му. После той изду бузи и тежко въздъхна.

— Толкова откровена истина е предизвикателство, нали? — Загледа се в огъня, после се подпря на лакти и вдигна глава към звездите, които вече изгряваха в небето. — Някога бях благородник в Даруджистан, последният син на стар и могъщ род. Чакаше ме уговорен брак, но се влюбих в друга жена — алчна и амбициозна жена, макар че бях сляп за това. — Усмихна се кисело. — Всъщност тя беше курва, само че докато повечето курви са доста практични, тази имаше толкова извратена душа, колкото можеш да си представиш.

Изтри очите си с ръка.

— Все едно, аз отхвърлих синовните си задължения и развалих уговорения брак. Мисля, че убих баща си, като се ожених за Ейстал — така се казваше курвата, макар че след това си смени името. — Изсмя се дрезгаво към тъмното небе. — Не й отне много време. Още не знам как успя да уреди подробностите, колко мъже е вкарала в леглото си, за да купи влиянието им, нито как го направиха те. Знам само, че един ден се събудих лишен от титла, лишен дори от семейното си име. Имението беше нейно, парите бяха нейни, всичко беше нейно, и тя вече нямаше нужда от мен.

Пламъците ближеха сухите дърва между двамата. Паран замълча. Усещаше, че мъжът срещу него има да сподели още много неща и че се бори с тях.

— Но не тази измяна беше най-тежката, Паран — най-сетне отрони той и погледна капитана в очите. — О, не. Най-лошото настъпи, след като го преживях. Можех да се боря с нея. Можех да спечеля дори. — Челюстта му се стегна — единственият признак за болката, която изпитваше — после той продължи с равен кух глас: — Познатите ми от десетки години гледаха през мен. За всички тях аз бях мъртъв. Предпочитаха да не ме слушат. Просто ме подминаваха или дори не идваха до вратите на именията си, когато ги виках. И аз се съгласих с тях. Махнах се. Изчезнах. Едно е приятелите ти да скърбят за твоята кончина. Но съвсем друго е да предадеш собствения си живот, Паран. Но както ти каза, с това се свърши.

Капитанът извърна очи и примижа в тъмното. „Каква е тази човешка страст — зачуди се, — дето ни води към това опустошение?“

— Игрите на знатните — промълви той — покриват целия свят. И аз бях роден благородник като теб, Кол. Но в Малаз се оказахме врагове за стария император. Прекършваше ни при всеки повод, докато не се свихме като набити с камшик псета. Свивахме се с години. Но всичко това беше въпрос на власт, нали? — каза той по-скоро на себе си, отколкото на човека, чийто огън споделяше. — Няма достатъчно добри уроци, които да усвои един благородник. Премислям годините си, изживени сред тази извратена среда — вглеждам се сега в този свой живот, Кол, и разбирам, че не е бил никакъв живот. — Той помълча малко, след което погледът му се върна към Кол и по устните му пробяга лека усмивка. — Откакто напуснах империята и отрязах веднъж и завинаги всички съмнителни привилегии на знатната си кръв, в името на Гуглата, никога не съм бил толкова жив. Онова преди изобщо не беше живот, само бледа сянка на това, което откривам сега. Не е ли това една истина, от която повечето от нас твърде много се боят, за да я приемат?

— Не съм най-умният, когото ще срещнеш на този свят, Паран, и мислите ти са някак твърде дълбоки за мен. Но ако те разбирам правилно, седиш си ти тук, гледаш пред себе си един стар глупак и му казваш, че е жив. Точно сега. Толкова жив, колкото може да е. И каквото и да е предал, не е било никакъв живот, така ли?

— Ти ми кажи, Кол.

Мъжът го погледна с гримаса и оправи с ръка оредялата си коса.

— Работата е, че искам да си го върна. Искам да си върна всичко.

Паран прихна и продължи да се смее, докато коремът не го заболя.

Кол го погледа, а после от гърдите му се надигна тих гърлен кикот. Посегна зад гърба си, награби шепа съчки и ги захвърля в огъня, една по една.

— Е, проклет да съм, Паран — заговори той и весели бръчки се струпаха около блесналите му очи, — ако не се появи като пратена от бог мълния. Признавам ти го. Признавам ти го повече, отколкото мога да ти опиша.

Паран изтри сълзите от очите си.

— Кълна се в дъха на Гуглата. Просто две бойни мулета, които си говорят, а?

— Да, Паран. Е, ако бръкнеш в оная торба там, ще намериш шише вино от Уори. Реколтата е някъде отпреди седмица.

Капитанът го изгледа.

— В смисъл?

— В смисъл, че му изтича срокът.