Лунните градини

1.

— Бутай и тегли — редеше старицата, — ей тъй си знае наш’та императрица, досущ като боговете. — Наведе се на една страна и се изхрачи, после извади мръсна дрипа и отри с нея сбръчканата си уста. — Трима мъже и двама сина съм проводила на рат.

Блесналите очи на рибарското момиче се взираха в подминаващата ги с грохот колона конници — то почти не слушаше вещицата. Дъхът на момичето се бе учестил до скоростта на великолепните коне. Усещаше, че лицето й гори, и червенината му нямаше нищо общо с жегата. Денят гаснеше, червеното петно на слънцето се смъкваше над дърветата вдясно, а морската въздишка пред лицето й изстиваше.

— Ей така си беше и по време на императора — не спираше да фъфли вещицата. — Гуглата дано да пече на шиш душицата на кучия му син. Глей само, моме. Ласийн им меша кокалите с най-отбраните от тях. Хе, че тя с неговите ги омеша, ми тъй я!

Рибарското момиче кимна вяло. Както се полагаше за простолюдие, изчакваха встрани от пътя: старицата — превила гръб под грубия чувал, пълен с ряпа, момичето — с тежък, закрепен на главата кош. От време на време старата жена местеше чувала от едното си костеливо рамо на другото. Заради ездачите, запълнили пътя, и урвата край него — свършваща далече долу в назъбените скали, нямаше къде да го остави.

— Кокалите им меша, рекох. Кокали на мъже, на синове, на жени и щерки. Все й е едно. Все й е тая на императрицата. — Бабата отново се изплю. — Трима мъже и двама сина, по десет петака на годинка. Пет по десет, та педесе. Педесе петака на годинка са студена дружка, моме. Студено зиме, студено в постелята.

Рибарската щерка отри праха от челото си. Светлите й очи пробягваха по минаващите войници. Строгите лица на момците гледаха право напред. Малкото яздещи жени седяха изправили високо снага и изглеждаха по-свирепи и от мъжете. Залезът мяташе червени отблясъци по шлемовете им и те блестяха така, че очите й се насълзиха.

— А ти си щерката на рибаря — рече старата жена. — Виждала съм те на пътя, че и долу на брега. Баща ти съм го виждала на пазара. Без една ръка е горкият, нали? И тя ще да е отишла в торбата с кокали на оная, а? — Посече с едната си ръка и кимна. — Мойта къща е първата на пътеката. С парите, дето ми ги дава, си купувам свещи. По пет свещи паля всяка нощ, пет свещи за дружки на старата Ригга. Уморена ми е къщата, пълна с уморени неща, и аз съм едно от тях, моме. Какво носиш в тоя кош?

Девойката бавно осъзна, че са й задали въпрос. Отклони вниманието си от войниците и се усмихна на старицата.

— Прощавай, но конете много тропат.

Ригга повиши глас:

— Попитах какво носиш в тоя кош?

— Връв. Ще стигне за три мрежи. До утре трябва да изплетем една. Тате загуби едната — нещо в дълбоките води отмъкнало и нея, и целия улов. Илгранд лихварят си иска парите, дето ни зае, и утре ни трябва улов. Добър улов. — Отново се усмихна, забърса с поглед войнишката колона и въздъхна: — Нали са чудесни?

Костеливата ръка на Ригга замахна, вкопчи се в гъстата коса на момичето и я дръпна силно.

Момичето писна. Кошът на главата му се люшна и се смъкна на едното му рамо. Девойката посегна обезумяла да го задържи, но беше много тежък — стовари се на земята и се пръсна.

— Ай! — изпищя момичето и понечи да се смъкне на колене. Но Ригга го дръпна и извъртя рязко главата му.

— Ще ме слушаш, моме! — Киселият й старчески дъх изсъска в лицето на момичето. — Империята я поска тая земя от сто години. Ти си родена в нея. Аз не съм. Когато бях на годините ти, Итко Кан беше страна. Веехме знаме и си беше нашето. Свободни бяхме, моме.

На момичето му прилоша от дъха на Ригга и то стисна очи.

— Ей тая истина да я запомниш, моме, че инак Булото на лъжите ще те заслепи, докле си жива. — Гласът на Ригга забръмча монотонно и момичето изведнъж се вкочани. Ригга, Риггалай Прорицателката, вещицата на восъка, дето живи души напъхва в свещи и ги гори. Души, погълнати от огън… От думите на Ригга навяваше смразяващият тон на пророчество. — Тая истина да помниш. Аз съм последната, която ще ти проговори. Ти си последната, която ще ме чуеш. Тъй сме свързани аз и ти, над всичко друго.

Пръстите на Ригга се вкопчиха още по-здраво в косата на момичето.

— Отвъд морето императрицата е забила ножа си в девствена пръст. Сега кръвта иде на прилив и ще те помете под себе си, чедо, ако не си отваряш ушите. Меч ще ти сложат в ръката, хубав кон ще ти дадат и ще те пратят отвъд това море. Ала сянка ще загърне душата ти. Сега ме чуй! Това го зарови дълбоко! Ригга ще те опази, щото ние сме свързани, ти и аз. Но само туй мога да сторя, разбра ли? Господаря, дето от Тъмата е роден, да подириш, че неговата десница ще те освободи, макар че той няма да го знае…

— Какво става тук? — изрева мъжки глас.

Ригга вдигна очи към пътя. Един от конниците беше забавил ход. Прорицателката пусна косата на момичето.

То се надигна и залитна. Един от камъните на пътя се откърти под крака му. Ездачът вече отминаваше. Подир него изтрополи друг конник.

— Я остави хубавелката на мира, дърто — изръмжа той и докато минаваше покрай тях, се наведе от седлото и замахна. Тежката, покрита с железни люспи ръкавица изпращя в главата на Ригга, завъртя я и тя се строполи.

Кокалестото й тяло се стовари върху бедрата на момичето и то изпищя. Червена слюнка потече от устата на старата жена. Хлипайки, момичето запълзя назад по чакъла и избута с крака тялото на Ригга. После се надигна на колене.

Нещо от пророчеството на Ригга сякаш заседна в главата му — тежко като камък и от светлина скрито. Разбра, че не може да възстанови и дума от това, което бе казала Прорицателката. Пресегна се и сграбчи вълнения шал на Ригга. После много внимателно обърна старицата по гръб. Кръв беше оцапала едната страна на главата й, стичаше се зад ухото. Още кръв се бе размазала по покритата с бръчки брадичка и беше зацапала устата й. Очите й се бяха вторачили в небето. Слепи.

Момичето се дръпна, останало без дъх. Огледа се отчаяно. Войнишката колона бе отминала, оставяйки след себе си само прах и заглъхващия тропот на конски копита. Ряпата на Ригга се беше пръснала на пътя. Между отъпканите глави имаше и пет лоени свещи. Момичето вдиша хрипливо прашния въздух, избърса носа си и погледна своя кош.

— Свещите ги остави — замърмори то със странен, непривично хриплив старчески глас. — Вече си заминаха, нали? Само мешане на кости. Зарежи ги. — Запълзя към купчините връв, изпадали от счупения кош, и когато заговори отново, гласът й пак беше млад и нормален. — Трябва ни връвта. Ще се трудим цяла нощ и ще я направим. Тате чака. Стои сега пред вратника, гледа към пътя и чака да си дойда.

Спря и потръпна. Слънчевата светлина почти се беше скрила. Необичаен мраз кървеше от сенките, които вече се стичаха като вода през пътя.

— Ето го, почва се — тихо процеди момичето с глас, който не беше неговият.

И една ръка в мека ръкавица падна на рамото й. Тя се дръпна и се присви уплашено.

— Спокойно, момиче — заговори й мъжки глас. — Свършила е. Вече нищо не може да се направи за нея.

Рибарската щерка вдигна очи. Над нея се беше надвесил мъж, загърнат в черно, с лице — скрито в сянката на качулката.

— Но той я удари — промълви момичето с детски тънък гласец. — А трябва мрежи да плетем, двамата с тате…

— Я първо да те вдигнем — каза мъжът и дългите му пръсти я подхванаха под мишниците. Вдигна я без усилие. Обутите й в сандалки крака се люшнаха за миг във въздуха, преди да я пусне да стъпи на земята.

Чак сега тя видя втория мъж, по-нисък и също облечен в черно. Стоеше на пътя, с гръб към тях, гледаше натам, накъдето бе отминала войнишката част. Заговори — с тънък като тръстика глас.

— Не беше кой знае какъв живот — рече й, без да се обръща към нея. — Дребен талант, отдавна изцеден от Дара. О, сигурно щеше да може да се справи още веднъж, но така и няма вече да го разберем, нали?

Рибарската щерка пристъпи, залитайки, към чувала на Ригга и взе една свещ. Надигна се изведнъж, с втренчен поглед, и се изплю на пътя.

Главата на по-ниския рязко се извърна към нея. Под качулката сякаш танцуваха само сенки.

Момичето се присви и отстъпи крачка назад.

— Хубав живот беше — прошепна то. — Вижте, имаше си тия свещи. Пет. Пет за…

— Некромантика — прекъсна я ниският.

По-високият до нея промълви:

— Виждам ги, дете. Зная какво значат.

Другият изсумтя:

— Вещицата е държала пет крехки души. Дреболия. — Килна глава на една страна. — Мога да ги чуя. Зоват я.

Очите на момичето се напълниха със сълзи. Неизречима мъка сякаш се надигна от някакъв черен камък, заседнал в ума й. Тя избърса бузата си.

— Вие откъде дойдохте? — попита изведнъж. — Не ви видяхме на пътя.

Мъжът до нея погледна настланото с чакъл платно.

— От другата страна бяхме — отвърна й с лека насмешка. — Чакахме. Също като теб.

Другият се изкиска.

— От другата страна, вярно. — Обърна се към пътя и вдигна ръце. Спусна се мрак и момичето вдиша рязко. Силен, раздиращ звук изпълни за миг въздуха и когато мракът се стопи, очите на детето се ококориха.

Седем едри Хрътки клечаха около мъжа на пътя. Очите им грееха жълти — и всички се бяха обърнали в същата посока като мъжа. Чу го как изсъска:

— Жадни сме, а? Вървете тогаз!

Хрътките затичаха безшумно по пътя. Господарят им се обърна и каза на мъжа до нея:

— Нещо, което да погризе ума на Ласийн. — И се изкиска отново.

— Трябва ли да усложняваш нещата? — отвърна другият с досада.

Ниският се вкочани.

— Те виждат колоната.

Килна глава. Нагоре по пътя се чу уплашено конско цвилене. Мъжът въздъхна.

— Взе ли решението си, Котильон?

Другият изсумтя насмешливо.

— Щом използва името ми, Амманас, значи току-що си решил вместо мен. Вече едва ли можем да я оставим тук, нали?

— Можем, разбира се, приятелю. Само че без дъх.

Котильон погледна момичето и рече тихо:

— Не.

Рибарската щерка прехапа устна. Стиснала свещта на Ригга, тя отстъпи още крачка назад и ококорените й очи зашариха от единия мъж към другия.

— Жалко — каза Амманас.

Котильон като че ли кимна, после се окашля и рече:

— Ще отнеме време.

В отговора на Амманас се прокрадна насмешка.

— А ние разполагаме с време, нали? Истинското възмездие е в бавното, предпазливо дебнене на жертвата. Забрави ли болката, която тя ни причини? Гърбът на Ласийн вече е опрян в стената. Може да се сгромоляса и без нашата помощ. Къде му е удовлетворението в това?

Отговорът на Котильон беше хладен и сух.

— Винаги си подценявал императрицата. Оттам идват сегашните ни затруднения… Не. — Посочи щерката на рибаря. — Тази ще ни потрябва. Ласийн събуди гнева на Лунния къс, а ако това не е гнездо на оси — здраве му кажи. Разчетът на времето е съвършен.

Смътно долетя конско цвилене и писъци на мъже и жени — звуци, които разкъсаха сърцето на момичето. Очите й пробягаха към вкочанената фигура на Ригга край пътя, после — към приближаващия се към нея Амманас. Помисли да побегне, но краката й бяха омекнали и трепереха безпомощно. Той пристъпи и като че ли я огледа, въпреки че сенките под качулката му си останаха непроницаеми.

— Рибарска щерка си, нали? — попита я с благ тон.

Тя кимна.

— Имаш ли си име?

— Стига! — изръмжа Котильон. — Не е някоя мишка под лапата ти, Амманас. Освен това аз я избрах и аз ще реша с какво име да я нарека.

Амманас отстъпи и каза:

— Жалко.

Момичето вдигна умолително ръце.

— Моля ви — примоли се то на Котильон, — нищо не съм направила! Баща ми е беден човек, но ще ви плати всичко, каквото може. Аз съм му нужна, както и връвта — той ме чака! — Усети, че се е подмокрило, и седна на земята. — Не съм направила нищичко! — Прониза я срам и тя прибра ръце в скута си. — Моля ви.

— Нямам друг избор, дете — рече Котильон. — В края на краищата ти знаеш имената ни.

— Но не ги знаех, докато не ги казахте! — проплака момичето.

Мъжът въздъхна.

— След това, което става на пътя в момента, ще те разпитват. Неприятно. А някои много добре знаят имената ни.

— Виждаш ли, моме — добави Амманас и потисна кикота си, — ние двамата не трябваше сега да сме тук. Има имена, но има и имена. — Махна на Котильон и добави със смразяващ глас: — С баща й също трябва да се оправим. Хрътките ми?

— Не — отсече Котильон. — Ще живее.

— Как тогава?

— Подозирам — каза Котильон, — че алчността ще стигне, след като плочникът се омете. — Следващите му думи бяха пълни със сарказъм. — Сигурен съм, че ще се справиш с тази магия, нали?

Амманас се изкиска.

— Пази се от сенки, носещи дарове.

Котильон отново се обърна към момичето. И вдигна ръце настрани. Сенките, които бяха крили чертите му, се разсипаха от тялото му.

Амманас заговори и думите му стигнаха до ушите на момичето сякаш от безкрайно далече.

— Идеална е. Императрицата никога няма да може да я проследи, няма да може и да предположи дори. — Гласът му се извиси. — Не е чак толкова лошо, моме, да си пионка на един бог.

— Бутай и тегли — бързо промълви момичето на рибаря.

При странната й реплика Котильон се поколеба за миг, после сви рамене. Сенките наоколо се завихриха и я погълнаха. Бяха хладни. Умът й се отнесе надолу в мрака. Последното, което усети, бе мекият восък на свещта в дясната си ръка и как сякаш той започна да се издува в стиснатия й юмрук.

Капитанът се намести в седлото си и погледна жената, която яздеше до него.

— Затворили сме пътя от двете страни, адюнкта. Местният трафик е преместен навътре в сушата. Досега дума не е изтекла. — Отри потта от челото си и примижа от болка. Вълнената шапка под шлема му беше ожулила челото.

— Нещо не е наред ли, капитане?

Той поклати глава и примижа към пътя.

— Шлемът се е разхлабил. Предния път, когато го носех, имах повече коса.

Адюнктата на императрицата не отвърна.

Жаркото предобедно слънце правеше бялата прашна повърхност на пътя почти ослепителна. Потта се стичаше по тялото му, а рачата опашка на шлема му го щипеше по врата. Кръстът вече го беше заболял. Години бяха минали, откакто за последен път се беше качвал на кон, и прешлените на гръбнака му пукаха с всяко подрусване на седлото.

Всякаквите там титли отдавна бяха престанали да го карат да се стяга. Но това беше адюнктата на императрицата, ръката на Ласийн, живото продължение на имперската воля. Последното, което капитанът желаеше сега, бе да се покаже слаб пред тази млада и опасна жена.

Пътят лъкатушеше по дългия полегат склон. Вляво от тях подухваше солен вятър и свиреше в листата на напъпилите дървета. Към пладне вятърът щеше да задиша жежък като фурна и да донесе вонята на калните плитчини. А слънчевият зной щеше да притури и още нещо. Капитанът се надяваше дотогава да се е прибрал в Кан.

Постара се да не мисли за мястото, през което минаваха. Това го оставяше на адюнктата. През годините служба на империята беше видял предостатъчно, за да знае кога да залости всичко дълбоко в черепа си. Този път беше един от тях.

Адюнктата заговори:

— От дълго ли сте зачислен тук, капитане?

— Да — сухо отвърна мъжът.

Жената помълча, после попита:

— От колко?

Той се поколеба.

— Тринайсет години, адюнкта.

— Били сте се за императора значи.

— Тъй вярно.

— И сте преживели чистката.

Капитанът я изгледа накриво. И да усети погледа му, тя не го показа. Очите й останаха вперени напред. Седеше леко в седлото, ножницата на дългия й меч бе окачена високо под лявата й ръка — беше готова за конна битка. Косата й или беше подрязана късо, или бе прибрана под шлема. Жилава жена, прецени капитанът.

— Свърши ли огледът? — попита тя. — Питах ви за чистката, наредена от императрица Ласийн след преждевременната кончина на предшественика й.

Капитанът стисна зъби и наведе брадичка да придърпа каишката на шлема — не беше имал време да се обръсне и тя го жулеше.

— Не всички бяха убити, адюнкта. Хората на Итко Кан не са толкова буйни. Нямаше ги при нас онези размирици и масовите екзекуции като в другите части на империята. Ние просто си седяхме на задниците и изчаквахме.

— Разбирам — каза с лека усмивка адюнктата, — че не сте от знатно потекло, капитане.

Той изсумтя.

— Ако бях от знатно потекло, нямаше да съм оцелял дори и тук, в Итко Кан. Това и двамата го знаем. Заповедите бяха изрични и дори и канските глупаци не посмяха да не се подчинят на императрицата. — Той се навъси. — Не, само нагоре по ранговете, адюнкта.

— Последното ви назначение?

— В равнините Уик.

Продължиха известно време мълчаливо; подминаваха оставените на пост войници. Дърветата вляво отстъпиха място на ниски храсталаци, морето зад тях показа покритата си с бели гребени шир. Адюнктата пак заговори:

— Този район, дето го държите… Колко стражи сте поставили?

— Хиляда и сто — отвърна капитанът.

Тя извърна глава и хладният й поглед се вледени под ръба на шлема.

Капитанът се вгледа в лицето й.

— Касапницата стига на половин левга от морето, адюнкта, и на четвърт левга в сушата.

Жената замълча.

Наближиха билото. Там се беше струпало множество войници, други чакаха по склона на хълма. Всички се бяха обърнали към тях и ги гледаха.

— Пригответе се, адюнкта.

Жената загледа хората, наредени в шпалир покрай пътя. Знаеше, че са корави мъже и жени, ветерани от обсадата на Ли Хенг и Уикските войни в равнините на север. Но нещо се беше утаило в очите им, зачервени и влажни очи. Гледаха я с копнеж, който й се стори смущаващ, сякаш бяха гладни за отговор. Докато минаваше покрай тях, успя да потисне порива си да им заговори, да им предложи каквито можеше утешителни думи. Дарбите й обаче не й принадлежаха, както не бяха й принадлежали никога. В това отношение с нищо не се отличаваше от самата императрица. Щом наближиха билото, чу отвъд него крясъци на чайки и врани — извисяваха се в оглушителен писклив хор. Без да обръща повече внимание на войнишкия шпалир, адюнктата подкара коня си право напред. Капитанът я последва. Стигнаха до билото и погледнаха надолу. Пътят се спускаше на около една пета от левгата, след което отново започваше да се изкачва нагоре към морския нос.

Хиляди чайки и врани бяха осеяли земята, изсипваха се на рояци в рововете и ниския сух пирен и прещип. Земята под това кипнало бяло и черно море беше еднакво червена. Тук-там се виждаха оголени конски скелети и проблясваше желязо.

Капитанът развърза шлема си, смъкна го бавно от главата си и го окачи на седлото.

— Адюнкта…

— Казвам се Лорн — прекъсна го тихо жената.

— Сто седемдесет и пет мъже и жени. Двеста и десет коня. Деветнайсети ескадрон на Осма кавалерия на Итко Кан. — Гърлото на капитана се стегна за миг. Той погледна Лорн. — Мъртви. — Конят под него се дръпна подплашен, усетил сякаш лъха отдолу. Капитанът дръпна грубо юздите и животното се укроти, с разширени ноздри и дръпнати уши; трепереше под седлото. Жребецът на адюнктата не помръдна. — Всички са били с извадени оръжия. Всички са се били с онова, което ги е нападнало. Но всички мъртви са наши.

— Брега долу огледахте ли? — попита Лорн, без да откъсва очи от пътя.

— Никакви следи от десант — отвърна капитанът. — Никакви следи никъде, нито към морето, нито към сушата. А има и още мъртъвци. Фермери, селяни, рибари, обикновени пътници. Всички разкъсани, с откъснати крайници — деца, стока, кучета. — Млъкна и извърна глава. — Четиристотин мъртъвци — процеди през зъби. — Не сме сигурни за точния им брой.

— Разбирам — промълви безчувствено Лорн. — И никакви свидетели?

— Нито един.

Към тях отдолу по пътя яздеше мъж, привел глава към ухото на коня, сякаш го уговаряше да мине през касапницата. Пред него с крясък излитаха подплашени птици и кацаха отново над плячката си, щом ги подминеше.

— Кой е този? — попита Лорн.

— Лейтенант Гъноуз Паран — изсумтя капитанът. — Нов е в частта ми. От Унта.

Очите на Лорн се присвиха. Младежът беше стигнал до края на ниското и се беше спрял да даде заповеди на работните групи. После отново се изправи в седлото и погледна нагоре към двамата.

— Паран. От дома Паран.

— Е, да. Златна кръв в жилите и така нататък.

— Извикайте го тук.

Капитанът махна с ръка и лейтенантът срита коня. След малко дръпна юзди пред началника си и отдаде чест.

И той, и конят бяха покрити с кръв. Ята мухи и оси бръмчаха около тях на облак. Лорн не видя в лицето на лейтенант Паран младостта, която му се полагаше. И все пак не беше трудно човек да задържи погледа си върху това лице.

— От другата страна огледа ли, лейтенант? — попита капитанът.

Паран кимна.

— Да, сър. В подножието на носа има малко рибарско селище. Десетина колиби. Трупове във всички, с изключение на две. Повечето лодки, изглежда, са се върнали, макар че кеят е празен.

Лорн се намеси.

— Лейтенант, опишете ни празните колиби.

Той прогони с ръка заплашващата да го ужили по лицето оса, преди да отговори.

— Едната е над брега, малко встрани от пътя. Смятаме, че е била на една старица, която намерихме мъртва на пътя, на около половин левга южно оттук.

— Защо?

— Адюнкта, вещите в колибата бяха на стара жена. Освен това, изглежда, е имала навика да пали свещи. Лоени свещи. Старицата на пътя е била с чувал, пълен с ряпа и няколко лоени свещи. Лойта тук е скъпа, адюнкта.

— Колко пъти минахте през бойното поле, лейтенант?

— Достатъчно, за да привикна, адюнкта — отвърна той с гримаса.

— А втората празна колиба?

— Тя, изглежда, е била на някакъв мъж и момичето му. Близо е до линията на прилива, срещу празния кей.

— И никаква следа от тях?

— Никаква, адюнкта. Разбира се, продължаваме да намираме тела — по пътя, както и из полята наоколо.

— Но не и по брега.

— Не.

Адюнктата се намръщи. Не пропусна да забележи, че двамата мъже я гледат напрегнато.

— Капитане, що за оръжия са убили войниците ви?

Капитанът се поколеба, после извърна намръщения си поглед към младия лейтенант.

— Ти от доста време се мотаеш тук, Паран. Да чуем твоето мнение.

Паран отвърна със стиснати в горчива усмивка устни.

— Естествени оръжия, сър.

Капитанът усети, че му се повдига. Беше се надявал, че греши.

— Какво значи „естествени оръжия“? — попита Лорн.

— Зъби, предимно. Много големи, много остри зъби.

Капитанът се окашля и каза:

— В Итко Кан не е имало вълци от сто години. Във всеки случай, наоколо няма леш…

— Вълци са били — настоя Паран. — Големи като мулета. Няма дири, адюнкта. Едно валмо козина няма.

— Значи не са били вълци — каза Лорн.

Паран сви рамене.

Адюнктата си пое дъх, задържа го и бавно въздъхна.

— Искам да го видя това рибарско селище.

Капитанът понечи да си сложи шлема, но адюнктата поклати глава.

— Лейтенант Паран ще е достатъчен, капитане. Бих ви посъветвала междувременно да поемете охраната лично. Мъртвите трябва да се приберат колкото може по-скоро. Всички свидетелства за погрома трябва да се заличат.

— Разбрано, адюнкта — отвърна капитанът. Надяваше се, че е прикрил облекчението си.

Лорн се обърна към младия благородник.

— Е, лейтенант?

Той кимна и смуши коня си.

Чак когато птиците започнаха да се пръскат от пътя им, адюнктата неволно завидя на капитана. Хранещите се с леш твари разкриха пред нея килим от броня, потрошени кости и месо. Въздухът беше горещ, подпухнал и гъст. Видя войници, още с шлемове — вратовете им бяха прегризани сякаш от някакви огромни, ужасяващо яки челюсти. Видя разкъсани ризници, смачкани щитове и ръце, изтръгнати от раменете. Не издържа и се втренчи в морето, безсилна да обхване с ума си мащабите на жестоката касапница. Жребецът й, отгледан от най-добрите раси в Седемте града, боен кон, обучен и свикнал с кръв, бе изгубил гордата си непокорна стъпка и пристъпваше боязливо по каменната настилка.

Лорн осъзна, че трябва да разсее с нещо ума си, и го потърси в разговора.

— Лейтенант, вие получихте ли вече назначението си?

— Не, адюнкта. Очаквам да ме назначат в столицата.

Тя повдигна вежда.

— Нима? И как смятате да го уредите?

Паран примижа и се подсмихна.

— Все някак ще се уреди.

— Разбирам. — Лорн замълча. — Благородниците от доста време се въздържат да се стремят към военни назначения: предпочитат да си кротуват, нали?

— Още от първите дни на империята. Императорът не хранеше обич към нас. Докато грижите на императрица Ласийн май са насочени в друга посока.

Лорн изгледа младежа.

— Поемате голям риск, лейтенант. Освен ако арогантността ви не стига дотам, че да предизвикате адюнктата на императрицата. Толкова ли сте уверен в непобедимостта на своята кръв?

— Откога казването на истината е арогантност?

— Все пак сте млад, нали?

Това, изглежда, жегна Паран. По гладко обръснатите му бузи пробяга червенина.

— Адюнкта, през последните няколко часа газих до коленете раздрана плът и съсирена кръв. Бих се с чайки и врани за тела… знаете ли какво правят тези птици? Точно? Дерат късове месо и се бият за тях; тъпчат се с очи, езици и сърца. В ненаситната си алчност налитат на всякаква плът… — Замълча, овладя се и се изправи в седлото. — Вече не съм чак толкова млад, адюнкта. Колкото до „арогантността“, честно казано, все ми е едно. С истината не можеш да си играеш, не и тук, не и сега — вече не.

Стигнаха отсрещния склон. Една тясна пътека вляво водеше надолу към морето. Паран я посочи и смуши коня си.

Лорн го последва — гледаше замислено широкия му гръб, — после вниманието й се насочи към пътя. Той беше тесен и заобикаляше скалите на носа. Вляво пропадаше рязко на шестдесет стъпки надолу. Беше отлив и вълните се разбиваха в рифа на няколкостотин разтега от брега. Долу се виждаха локви, отразили в тъмните си води облачното небе.

Завиха и видяха извита като полумесец пясъчна ивица. Над нея, в подножието на носа, се простираше широк тревист бряг, по който бяха наклякали десетина колиби.

Адюнктата погледна към морето. Лодките се полюшваха, привързани за кейовете. Въздухът над плажната ивица и низината на прилива беше пуст — не се мяркаше нито една птица.

Тя спря коня си. Миг след това Паран я погледна през рамо и направи същото. Тя смъкна шлема си и разтърси дългата си кестенява коса — беше мокра и сплъстена от потта. Лейтенантът я погледна питащо.

— Лейтенант Паран, докладът ви беше добър. — Тя вдиша соления въздух и срещна очите му. — Боя се, че няма да бъдете назначен в Унта. Заповедите си ще получавате от мен, като офицер, назначен в личния ми състав.

Очите му бавно се присвиха.

— Какво е сполетяло тези войници, адюнкта?

Тя не му отговори веднага. Отпусна се в седлото и замислено огледа морската шир.

— Някой е бил тук. Чародей с голяма мощ. Нещо се е случило и вниманието ни е било отвлечено, за да не го разкрием.

Паран зяпна.

— Да избие четиристотин души само за да ни заблуди?

— Ако този човек и дъщеря му са били в морето, приливът щеше да ги върне.

— Но…

— Няма да намерите телата им, лейтенант.

Паран се озадачи.

— Сега какво?

Тя само го погледна и обърна коня.

— Сега се връщаме.

— И само това ли? — Той я зяпна, докато тя обръщаше коня си, после подкара в тръс, за да я догони. — Почакайте малко, адюнкта — каза й, след като се изравни с нея.

Тя го изгледа предупредително. Паран тръсна глава.

— А, не! Щом вече съм в личния ви състав, искам да знам повече за това, което става.

Тя отново си сложи шлема и стегна здраво каишките под брадичката си. Дългата й коса провисна на парцаливи въжета върху имперската й пелерина.

— Е, добре. Както знаете, лейтенант, аз не съм магьосница…

— Не сте — каза Паран хладна усмивка. — Вие само ги издирвате и ги убивате.

— Не ме прекъсвайте. Смятах да кажа, че съм проклятие за чародейството. Това, лейтенант, означава, че макар да не практикувам магия, имам вземане-даване с нея. Така да се каже. Познаваме се с нея, ако така предпочитате. Познавам шаблоните на магьосничеството и са ми познати шаблоните на онези умове, които го използват. В този случай трябваше да стигнем до извода, че клането е пълно и безразборно. Не е нито едното, нито другото. Тук има диря и ние с вас трябва да я открием.

Паран кимна замислено.

— Първата ви задача, лейтенант, е да отидете до близкото тържище… как се казваше?

— Джером.

— Да, Джером. Те познават тази рибарска махала, защото тук са продавали улова си. Поразпитайте, разберете кое от рибарските семейства е включвало баща и дъщеря. Донесете ми имената и описанията им. Използвайте войската, ако местните се окажат опърничави.

— Няма да се опъват — увери я Паран. — Канците са услужлив народ.

Изкачиха се по пътеката и спряха на пътя. Между труповете долу трополяха коли, воловете мучаха и биеха в пръстта накървавените си копита. Войнишки викове се носеха из гъмжилото, а над всичко това кръжеше облак от хиляди птици. Вонеше на паника. В отсрещния край стоеше капитанът, шлемът му висеше на едната му ръка.

Адюнктата се загледа натам с присвити очи.

— Заради тях, дано да се окажете прав, лейтенант.

Докато капитанът гледаше двамата приближаващи се конници, нещо му подсказа, че спокойните му дни в Итко Кан са преброени. Шлемът в ръката му изведнъж натежа. Той изгледа накриво Паран. Това благородниче пак се беше уредило. „Сто конци го дърпат всяка стъпка по пътя към някое сладко постче в някой мирен град.“

Двамата излязоха на билото и той видя, че Лорн го гледа съсредоточено.

— Капитане, имам една молба към вас.

Капитанът изсумтя. „Молба, в името на Гуглата! Императрицата сигурно всяка сутрин си проверява чехлите да не би тази вече да ги е обула.“

— Разбира се, адюнкта.

Тя слезе от коня си, Паран — също. Лицето на лейтенанта беше равнодушно. Наглост ли бе това, или адюнктата му беше дала повод за размисъл?

— Капитане — започна Лорн, — разбирам, че в Кан се набират войници. От околностите на града ли събирате хората?

— За войската? Най-вече оттам, разбира се. Градските имат много повече, от което да се лишат. Плюс това, те първи чуват лошата вест. Повечето селяни още не знаят, че в Дженабакъз провалът е пълен. И смятат, че гражданите просто са си глезльовци. Може ли да попитам защо питате?

— Можете. — Лорн загледа войниците, разчистващи пътя. — Трябва ми списък на новите наборници. От последните два дни. Тези, които са родени в града, ги забравете, само от външните. И само жените и старците.

Капитанът отново изсумтя.

— Списъкът сигурно ще е кратък, адюнкта.

— Дано, капитане.

— Разбрахте ли какво се крие зад всичко това?

Все така загледана в трескавата дейност по пътя, Лорн отвърна:

— Представа нямам.

„Да бе — помисли капитанът. — Аз пък съм превъплътеният император.“

— Лошо — измърмори той.

— О! — Адюнктата се обърна към него. — Лейтенант Паран вече е в състава ми. Вярвам, че ще направите необходимите размествания.

— Както заповядате, адюнкта. Обичам канцеларщината.

Думите му му спечелиха бегла усмивка, после лицето й отново стана сериозно.

— Лейтенант Паран тръгва веднага.

Капитанът погледна младия благородник и се усмихна така, че усмивката му да каже всичко. Да служиш на адюнктата беше все едно да си червеят на куката. Адюнктата беше куката, а от другия край на кордата беше императрицата. Да се гърчи.

На лицето на Паран се изписа кисела физиономия.

— Слушам, адюнкта. — Той отдаде чест и препусна по пътя.

Капитанът го погледа, докато се отдалечи, после каза:

— Нещо друго, адюнкта?

— Да.

Тонът й го накара да се обърне.

— Бих искала да чуя едно войнишко мнение за сегашните набези на знатното съсловие в имперската командна структура.

Капитанът я изгледа твърдо.

— Не е много ласкаво, адюнкта.

— Продължете.

Капитанът заговори.

Беше осмият ден на набора и кадрови сержант Араган седеше зад писалището с помътнели очи, докато ефрейторът подкарваше поредното пале от редицата. Тук, в Кан, бяха извадили голям късмет. Риба се лови най-добре в мътни води, беше казала Юмрукът на Кан. Тук само слушат истории. А от историите кръв не ти тече. От историите не огладняваш и не ти се подбиват краката. Когато си млад, миришеш още на свински лайна и си убеден, че в целия проклет свят няма ни едно оръжие, което може да те нарани; единственото, което правят историите, е да те накарат да поискаш да станеш част от тях.

Старицата беше права. Както обикновено. Тези хора не бяха тъпкани от ботуша толкова дълго, че всъщност им харесваше. Какво пък, възпитанието започваше оттук.

Денят беше лош: тукашният капитан изхвърча с гръм и трясък навън с три роти, без да остави след себе си поне един достоверен слух какво точно става. И сякаш, че това не стигаше, ами няма и десет минути след това от Унта пристигна адюнктата на Ласийн — за да се добере дотук, беше използвала един от гадните магически Лабиринти. Въпреки че самият той не я видя, само името й в горещия вятър бе достатъчно, за да го полазят тръпки. Убийцата на магове, скорпионът в джоба на императрицата.

Араган се загледа намръщено в писалището. Ефрейторът се окашля и той вдигна глава.

Новобранката, застанала пред него, го стъписа. Той отвори уста — езикът му беше готов да запердаши такава тирада, от която цялата редица младоци щяха да се пръснат като пилци — но само миг след това я затвори и думите останаха неизречени. Указанията на Юмрука на Кан бяха повече от ясни: щом имат две ръце, два крака и глава — взимайте ги. Кампанията за Дженабакъз беше пълен погром. Трябваха свежи попълнения.

Той се ухили на момичето. Напълно отговаряше на описанието на Юмрука. И все пак…

— Е, моме, разбираш, че си се наредила да се включиш във Военноморските сили на Малазан, нали?

Девойката кимна и твърдият й хладен поглед се прикова в Араган.

Лицето на сержанта се вкочани. „Проклятие, едва ли е на повече от дванайсет-тринайсет. Ако ми беше дъщеря…“

„Но защо очите й изглеждат толкова дяволски стари?“ Последния път, когато бе видял нещо подобно, беше извън Леса Мот, на Дженабакъз — вървяха през селска земя, поразена от петгодишна суша и два пъти по-дълга война. Онези състарени очи бяха от глад или от преживяна смърт. Той се навъси.

— Как се казваш, момиче?

— Е, приета ли съм? — попита тихо момичето.

Араган кимна и изведнъж почувства, че черепът му ще се пръсне от болка.

— Назначението си ще получиш в едноседмичен срок. Освен ако нямаш предпочитания.

— Дженабакъзката кампания — моментално отговори момичето. — Под командата на Върховен юмрук Дужек Едноръкия. Войската на Едноръкия.

Араган примига и каза:

— Ще си отбележа. Името ти?

— Сори. Името ми е Сори1.

Араган надраска името в тефтера си.

— Свободна си. Ефрейторът ще ти каже къде да отидеш. — Погледна я, когато тя тръгна към вратата. — И измий тая кал от краката си.

Араган продължи да пише, но след миг спря. Не беше валяло от седмици. А и калта наоколо беше по-скоро зелена и сива, не тъмночервена. Хвърли перото и разтри слепоочията си. „Добре поне, че това главоболие престана.“

Джером бе на левга и половина навътре в сушата, по Стария кански път, предимперска магистрала, рядко използвана след изграждането на горния имперски крайбрежен път. Движението по него напоследък включваше предимно пешаци — местни фермери. Сега само пръснатите по платното развързани и разкъсани вързопи с дрехи, потрошени кошове и стъпкани зеленчуци свидетелстваха за скорошното им преминаване. Едно окуцяло муле, последният страж, надзираващ останките от това преселение, стоеше и гледаше тъпо, нагазило до глезените в чувал с ориз.

Съсипията като че ли не беше от повече от един ден — плодовете и зеленчуците едва започваха да гният в следобедната жега.

Конят го носеше в бавен тръс и пред очите на Паран в сивкавата от прахта омара бавно се откроиха първите постройки на тръжното селище. Никой не се движеше между полупорутените кирпичени къщи; нямаше псета, които да го подгонят с лая си, а единствената кола пред очите му се беше килнала на единственото си останало колело. За да подсили зловещия пейзаж, въздухът бе надвиснал неподвижен, лишен от птичи зов. Паран разхлаби меча в ножницата.

Щом наближи първите постройки, спря коня. Бягството беше станало набързо, в паника. И все пак не видя тела на мъртъвци, нито някакви признаци за насилие, освен явната припряност на онези, които бяха побягнали. Той си пое дъх, бавно издиша и цъкна с език на коня да продължи. Главната улица, всъщност единствената улица на селото, водеше до единствената двукатна каменна постройка: Имперската жандармерия. Ламаринените й кепенци бяха спуснати, тежката обкована врата — залостена. Паран приближи, без да откъсва очи от сградата.

Слезе, върза кобилата на коневръза и отново огледа улицата. Пълно мъртвило. Извади меча си и закрачи към вратата на Жандармерията.

Спря го някакъв тих постоянен звук отвътре, твърде тих, за да може да се чуе от разстояние, но сега, когато застана пред огромната обкована врата, той чу ясно човешко мърморене и настръхна. Изпъна ръката с меча и опря върха му под мандалото. Повдигна го и бутна вратата.

В сумрака вътре пробяга вълна, плясък и лъх на въздух, който донесе до ноздрите му наситения мирис на разлагаща се плът. Той вдиша дълбоко. Устата му внезапно бе пресъхнала.

Взря се. Посрещна го смразяващо тихият шепот на отварящи се да заговорят гърла. Залата беше пълна с черни гълъби — пърхаха и гукаха сред ледена тишина. Сред тях лежаха униформени човешки тела, проснати безразборно по пода между купчините курешки. Пот и смърт изпълваха въздуха, гъст като блатна мъгла. Той влезе. Гълъбите запърхаха, но иначе не му обърнаха внимание: нито един не полетя към вратата.

От сенките към тавана със слепите си очи се взираха подути лица. Бяха посинели, като на удушени. Паран се вгледа в един от войниците и промърмори:

— Доста е нездравословно да носиш тая униформа, а?

„Призоваване на птици с магия за траурно бдение. Черният хумор май не ми допада вече.“ Отърси се и тръгна из помещението. Птиците се отдръпваха тромаво от ботушите му и гъргореха зад него. Вратата към кабинета на капитана зееше. През капаците на прозорците струеше мътна светлина. Паран прибра меча в ножницата и влезе. Капитанът си седеше в стола, с подпухнало лице — на грозни зелени и сини петна.

Младежът помете с ръка влажните черни пера от писалището и зарови в свитъците. Хартията се разпадаше на гнили мазни листа между пръстите му.

„Грижливо премахване на следата.“

Обърна се и излезе вдървено под топлото слънце. Затвори вратата, както несъмнено бяха направили и селяните.

Магията бе поквара, която малцина бяха склонни да разследват. Защото имаше свойството да се разпространява.

Паран отвърза кобилата, яхна я и излезе от изоставеното село. Не се обърна назад.

Слънцето клечеше на хоризонта, натежало и подпухнало сред петно от пурпурни облаци. Паран едва държеше очите си отворени. Беше изнурителен ден. Ужасен ден. Земята наоколо, доскоро позната и спокойна, се бе превърнала в място, кипнало от мрачно чародейство. Той изобщо не държеше да изкара нощта на открито.

Конят му вървеше мудно, навел глава. Сумракът бавно ги загръщаше. Скован от изтощителните вериги на мислите си, Паран се помъчи да си припомни всичко, което бе преживял от заранта.

Беше се отървал от киселия мълчалив капитан и от гарнизона в Кан, беше получил неочаквано бърз шанс за издигане. Адютант на адюнктата бе повишение, за каквото не можеше и да си въобразява допреди седмица. Въпреки професията, която си бе избрал, баща му, а и сестрите му, щяха да са впечатлени, ако не и смаяни от постижението му. Като толкова много други синове и дъщери на благородни фамилии, той отдавна беше хвърлил око на имперската военщина, жаден за престиж и отегчен от безучастното самодоволство на знатната класа. Да, той жадуваше за нещо повече от разпращането на каруци с вино и надзираването на семейната ферма за породисти коне.

Не беше първият, включил се доброволно в поредния набор, за да улесни по този начин пътя си на подготовка за офицер и домогването до висок пост. Само дето го беше споходил лош късмет, който го отпрати в Кан, където гарнизонът ветерани ближеше раните си вече шеста година. Един неизпитан в битки лейтенант не можеше да се надява на особено уважение, още по-малко ако е със знатно потекло.

Паран подозираше, че след погрома на пътя това вече се е променило. Беше се справил по-добре от мнозина от ветераните — е, в не малка степен с помощта на изключителните качества на коня си. Нещо повече, за да докаже на всички хладнокръвието и професионализма си, доброволно бе поел командването на разследващия отряд.

Беше се справил добре, въпреки че нарядът се оказа… труден. Слушал беше писъци, докато обикаляше през труповете, писъци, които излизаха някъде от собствения му череп. Очите му се бяха приковавали във всевъзможни странни подробности — нелепата извивка на някое тяло, необяснимата усмивка на някой мъртъв войник — но най-трудното за понасяне бяха конете: покрити с кървава пяна ноздри и муцуни — признак за преживян ужас — и ужасни рани. Гордите доскоро животни бяха оплескани с черно-жълта пяна и изпражнения и лежаха сред лъскавия килим от кръв и късове червена плът. Доплака му се — за конете.

Размърда се притеснено на седлото. Дланите му бяха потни. Дотук бе разчитал на самоувереността си. Ала сега, когато мислите му се връщаха към онази ужасна сцена, онова, което винаги се беше крепило стабилно и невъзмутимо в ума му, вече пелтечеше, свиваше се боязливо и заплашваше да го извади от равновесие. Пренебрежението, което бе проявил към ветераните от отряда си, смъкнали се безпомощно на колене край пътя и повръщащи само жлъчка, сега му отвръщаше с жестока мъст. А ехото, догонващо го от сградата на Жандармерията в Джером като последен удар върху вече изтерзаната му душа, се надигна отново, за да го изскубне от защитната вцепененост, която все още го крепеше донякъде.

Насили се и се стегна. Беше казал на адюнктата, че младостта му си е отишла. И други неща й беше казал, без страх и без притеснение, без онази предпазливост, която му бе внушавал баща му, станеше ли дума за многоликата империя.

Сякаш от много далече, в ума му се върнаха две стари, много стари думи: Живей кротко. Тогава бе отхвърлил този възглед; и продължаваше да го отхвърля. Но ето, че адюнктата го бе забелязала. И сега той се зачуди за първи път: редно ли беше да изпитва гордост. Онзи закоравял от жестоки боеве командир отпреди толкова много години, на стените на Крепостта на Мок, щеше да се изплюе в краката му с презрение, ако го видеше сега. Момчето вече не беше момче, а мъж. „Трябваше да се вслушаш в думите ми, момче. Виж се сега.“

Кобилата изведнъж спря и копитата й затъпкаха объркано разровения път. Паран посегна към меча и се огледа неспокойно в сумрака. Пътят минаваше през оризови ниви, а най-близките селски колиби бяха горе, на стотина крачки от пътя. При все това насред пътя стоеше някаква фигура. Човешка.

Откъм нея полъхна студен ленив дъх, от който ушите на кобилата се дръпнаха назад, ноздрите й се разшириха и тя потръпна.

Фигурата — на мъж, ако се съдеше по ръста — беше цялата в зелено: зелено наметало със зелена качулка, бледозелена туника и ленен клин над боядисаните в зелено кожени ботуши. Зад тънкия колан беше пъхнат само един дълъг нож — предпочитаното оръжие на воините на Седемте града. Ръцете на мъжа, смътно сиви на предвечерната светлина, проблясваха, отрупани с пръстени — пръстени на всеки пръст, под и над кокалчетата. Мъжът вдигна едната си ръка — стискаше глинено шише.

— Жадни ли сме, лейтенант? — Гласът му беше тих и странно мелодичен.

— Имам ли някаква работа с вас? — попита Паран, без да пуска дръжката на дългия си меч.

Мъжът се усмихна и смъкна качулката си. Лицето му беше издължено, кожата изглеждаше светлосива, очите му бяха тъмни и дръпнати. Изглеждаше около трийсетгодишен, въпреки че косата му бе побеляла.

— Адюнктата ме помоли за малка услуга — рече той. — Гори от нетърпение да чуе доклада ви. Аз трябва да ви придружа… бързичко. — Разклати шишето в ръката си. — Но първо — отдих. Цяло пиршество нося в джобовете си — много по-добро, отколкото може да предложи едно мърляво канско село. Елате да седнете с мен, ей тука, край пътя. Ще си поговорим сладко, докато зяпаме безгрижно как селяците се трудят неуморно. Казвам се Топър2.

— Чувал съм това име — каза Паран.

— Няма начин да не сте — отвърна Топър. — Уви, това съм аз. Кръвта на Тайст Андий се блъска в жилите ми, търси изход, несъмнено, от по-простосмъртния човешки поток. Моя е ръката, която отнема живота на кралското родословие на Унта — крал, кралица, синове, дъщери.

— Братовчеди, втори братовчеди, трети бра…

— Заличавайки всякаква надежда, м-да. Такова ми е задължението като Нокът с ненадмината сръчност. Но вие така и не отговорихте на въпроса ми.

— А той беше?

— Жаден ли сте?

Паран се намръщи, но слезе от коня.

— Не казахте ли, че адюнктата иска да стигнем бързо?

— О, лейтенант, ще побързаме. Но след като си напълним търбусите и побеседваме с изтънчена вежливост.

— Според това, с което сте известен, изтънчеността стои много ниско в списъка на уменията ви, Нокът.

— Тя е една от най-ценните ми черти, но напоследък рядко имам възможност да я упражнявам, лейтенант. Вие, разбира се, ще отделите от скъпоценното си време, след като ще ви придружавам, нали?

— Каквато и уговорка да има между вас и адюнктата — каза му Паран, след като се приближи, — тя си е между вас. Аз не ви дължа нищо, Топър. Освен омраза.

Нокътят клекна край пътя и заизважда от джобовете си пакети, а след тях — и две кристални чаши. После извади тапата на бутилката.

— Стари рани. А на мен ми обясниха, че сте хванали по друг път, оставили сте зад гърба си досадните, бутащи се с лакти тълпи благородна сган. — Наля двете чаши с вино с кехлибарен цвят. — Вече сте едно с тялото на империята, лейтенант. То ви командва. И вие реагирате безпрекословно на волята му. Вие сте малка частица от един от мускулите на това тяло. Ни повече, ни по-малко. Времето за стари омрази отдавна е минало. Тъй че… — той остави бутилката на земята и подаде едната чаша на Паран — да вдигнем наздравица за новото начало, Гъноуз Паран, лейтенант и адютант на адюнкта Лорн.

Паран се намръщи, но взе чашата. Отпиха.

Топър се усмихна и извади копринена кърпа, за да попие устните си.

— Ето, виждате, че не е толкова трудно, нали? Мога ли да ви наричам с избраното ви прозвище?

— Паран е достатъчно. А вие? Каква титла се полага на командира на Нокътя?

Топър отново се усмихна.

— Ласийн продължава да командва Нокътя. Аз й помагам. В това отношение също съм нещо като адютант. Можете да ме наричате с прозвището ми, разбира се. Не съм от тези, които държат на формалностите след определена точка от запознанството.

Паран седна край разкаляния път.

— И преминахме ли вече тази точка?

— И още как.

— Как го решаваш?

— Ех. — Топър почна да развива пакетите и да вади сирене, хлебчета и плодове. — Запознанствата си ги правя по един от два възможни начина. Свидетел сте на втория.

— А първият?

— В тези случаи нямам време за изискани представяния, уви.

Паран развърза шлема си и го смъкна уморено.

— Държиш ли да чуеш какво открих в Джером? — попита той и оправи с ръка черната си коса.

Топър сви рамене.

— Ако изпитваш нужда.

— Може би е по-добре да изчакам аудиенцията си с адюнктата.

Нокътят се усмихна.

— Започваш да се учиш, Паран. Никога не предлагай с лека ръка знанието, с което разполагаш. Думите са като монети — струва си да ги къташ.

— Докато не умреш върху купчина злато — каза Паран.

— Гладен ли си? Мразя да се храня сам.

Паран прие къшей хляб.

— Е, адюнктата наистина ли е нетърпелива, или си тук по други причини?

Нокътят се усмихна и се надигна.

— Уви, изисканият разговор приключи. Пътят ни се отваря. — И се обърна към пътя.

Паран също се извърна и видя как във въздуха се раздира нещо като завеса и от пролуката се изсипва мъглива жълта светлина. „Лабиринт, тайните пътища на магьосничеството.“

— Дъх на Гуглата!

Въздъхна. Мъчеше се да се отърси от внезапно обладалия го мраз. През процепа успя да зърне сивкава пътека, притисната от двете страни от ниски стени и засводена отгоре от непроницаема мъгла с цвета на охра. Въздухът нахлу през портала като поет дъх и показа, че пътеката е от пепел — невидими течения завихриха бясно нагоре прашни вихрушки.

— Ще трябва да свикваш с това — каза Топър.

Паран хвана юздите на кобилата и окачи шлема си на седлото.

— Води.

Нокътят го изгледа одобрително и пристъпи в Лабиринта.

Паран го последва. Порталът зад тях се затвори и пътеката отпред се удължи. Итко Кан беше изчезнал, а с него — и всякакви признаци на живот. Светът, в който бяха навлезли, беше пуст като смъртта. Могилите, ограждащи пътеката като стени, се оказаха грамади от пепел. Въздухът беше наситен и гъст, с метален привкус.

— Добре дошъл в имперския Лабиринт — с лека насмешка каза Топър.

— Колко приятно.

— Изкован със сила от… каквото там е било преди. Постигано ли е някога такова нещо? Боговете само могат да кажат.

Тръгнаха.

— Доколкото разбирам — заговори Паран, — нито един бог не претендира за този Лабиринт. Така можете да избегнете събирачите на пътната дан, пазачите на порти, стражите на невидимите мостове и всички останали, за които разправят, че обитават Лабиринтите в служба на безсмъртните си господари.

Топър изсумтя.

— Значи си представяш, че Лабиринтите са толкова претъпкани? Какво пък, суеверията на невежите винаги са забавни. Струва ми се, че ще се окажеш приятен спътник в тази кратка разходка.

Паран замълча. Хоризонтите отвъд грамадите от пепел изглеждаха близки, смътно различима сплав от охрено небе и сиво-черна повърхност. Пот изби и потече под плетената му ризница. Кобилата му изпръхтя тежко.

— Ако случайно се чудиш — каза след малко Топър, — адюнктата в момента е в Унта. С помощта на този Лабиринт ще преминем разстоянието — около триста левги — само за няколко кратки часа. Някои смятат, че империята е станала твърде голяма, някои дори си въобразяват, че далечните й провинции са извън обхвата на императрица Ласийн. Както току-що научи, Паран, подобни убеждения могат да се поддържат само от глупци.

Кобилата изпръхтя отново.

— Да не би да те засрамих толкова, че да онемееш, лейтенант? Искрено съжалявам, ако съм се подиграл с невежеството ти…

— Риск, с който ще трябва да се примириш — отвърна Паран.

Следващите няколко хиляди крачки мълчание бяха за Топър.

Смътната светлина бе неизменна и нямаше как да се различат отминаващите часове. На няколко пъти се натъкваха на места, където дигите от пепел бяха разбъркани, сякаш по тях с тътрене беше преминало нещо грамадно, широки следи водеха в сумрака. На едно такова място намериха тъмно петно и пръснати наоколо като монети брънки от тежка верига. Топър внимателно огледа околността.

„Май не е толкова безопасно, колкото се опита да ми внуши. Тук витаят странни същества и съвсем не са дружелюбни.“

Не се изненада, че веднага след това Топър ускори крачка. Скоро стигнаха до някаква каменна арка. Личеше, че е построена наскоро, и Паран забеляза, че базалтът е от Унта, от имперските кариери край столицата. Стените на семейното му имение бяха от същия лъскав сиво-черен камък. В средата на арката, високо над главите им, се виждаше увенчана с дълги нокти ръка, стиснала кристален глобус: гербът на империята Малазан.

Отвъд арката цареше мрак.

Паран се окашля.

— Стигнахме ли?

Топър рязко се извърна към него.

— Отвръщаш на любезността с арогантност, лейтенант. Няма да е зле да изоставиш благородническата наглост.

Паран се усмихна и махна с ръка.

— Води, придружителю.

Топър завихри наметалото около себе си, пристъпи през арката и изчезна.

Кобилата се дръпна, щом Паран я подведе към арката, и отметна глава. Той се опита да я успокои, но без полза. Накрая се метна на седлото, стисна юздите, насочи кобилата към арката и заби шпорите в хълбоците й. Животното се понесе напред и скочи в пустошта.

Пред тях избухна взрив от светлина и цветове и ги погълна. Копитата на кобилата се приземиха с трясък и пръснаха във всички посоки нещо, което трябваше да е чакъл. Паран я спря и примига, преди да обгърне с поглед сцената около себе си. Просторна зала с таван, блеснал от златния обков, със стени, отрупани с гоблени, и с десетки стражи в пълно снаряжение — приближаваха се към него от всички страни.

Стъписана, кобилата отстъпи встрани и просна Топър на пода.

Едно от копитата изтропа точно до главата му. Изпращя още чакъл — само че не беше никакъв чакъл, забеляза Паран, а камъчета от мозайка. Топър се надигна и изгледа с яд лейтенанта.

Стражите, изглежда, се подчиниха на някаква неизречена заповед, защото бавно се отдръпнаха на позициите си до стените. Паран бързо откъсна очи от Топър. Пред него се издигаше подиум, увенчан с трон от сплетени кости. А на трона седеше императрицата.

В залата цареше пълна тишина, нарушена само от пращенето на полускъпоценни камъни под копитата на кобилата. С гримаса, Паран се смъкна от седлото и уморено изгледа седящата на трона жена.

Ласийн с нищо не беше се променила от последния път, когато се бе оказал толкова близо до нея: простовата и груба, с къса сплъстена светла коса над синкаво невзрачно лице. Кафявите й очи го гледаха присвити.

Паран намести колана на меча си, събра длани и се поклони.

— Императрице.

— Виждам — провлече Ласийн, — че не си се вслушал в съвета на командира преди седем години.

Той примигна изненадано. Тя продължи:

— Разбира се, той също не се вслуша в съвета, който му дадох аз. Чудя се, кой бог ви събра двамата на онзи парапет — готова съм да му отслужа служба в признание на чувството му за хумор. Нима си представяхте, че Имперската арка свършва в конюшните, лейтенант?

— Кобилата ми се опъваше и не искаше да премине, императрице.

— И с основание.

Паран се усмихна.

— За разлика от мен, тя е с потекло, известно със своята интелигентност. Моля приемете покорните ми извинения.

— Топър ще те заведе при адюнктата. — Тя махна с ръка и един от стражите пристъпи да хване юздите на кобилата.

Паран отново се поклони и се извърна с усмивка към Нокътя.

Топър го поведе към една от страничните врати.

— Тъпак! — сопна се той, след като вратата звучно се тръшна след тях, и бързо закрачи по тесния коридор. Паран не направи никакво усилие да го догони и го принуди да чака в другия край, завършващ с вито стълбище. Лицето на Топър беше потъмняло от яд. — Какво беше това за парапета? Значи и друг път си я срещал. Кога?

— След като тя се въздържа да обясни, мога само да последвам примера й — отвърна Паран. И изгледа стъпалата с двата фронтона над тях. — Значи това трябва да е Западната кула. Кулата на Праха…

— Най-горният етаж. Адюнктата те чака в покоите си — други врати няма, така че няма да се загубиш, просто продължаваш, докато не стигнеш горе.

Паран кимна и започна да се изкачва.

Вратата на стаята на самия връх на кулата беше открехната. Паран потропа възпитано по нея и пристъпи. Адюнктата седеше на пейка в другия край, с гръб към широк прозорец. Крилата му бяха отворени и пропускаха червеникавия блясък на изгрева. Обличаше се. Паран се спря смутен.

— Не държа на благоприличието — каза адюнктата. — Влез и затвори вратата.

Паран изпълни заповедта. Огледа се. Стените бяха покрити с овехтели гоблени. Каменните плочи на пода бяха застлани с кожи. Мебелите — оскъдни — бяха стари. Напанска изработка, груби, без никакво изящество.

Адюнктата стана и навлече кожената си ризница. Косата й блесна под червената светлина.

— Изглеждаш уморен, лейтенант. Сядай.

Той се огледа, намери стол и блажено се отпусна в него.

— Следите бяха скрити грижливо, адюнкта. Хората, останали в Джером, едва ли ще проговорят.

Тя пристегна последната каишка.

— Освен ако не пратя некромант.

Паран изсумтя.

— Свидетелства на гълъби… Мисля, че тази възможност е била предвидена.

Тя го изгледа с вдигната вежда.

— Извинете, адюнкта. Изглежда, че вестителите на смъртта са били… птици.

— И ако трябва да погледнем през очите на мъртвите войници, няма да видим нищо повече. Гълъби, казваш?

Той кимна.

— Любопитно. — Тя замълча.

Той я изгледа продължително.

— Аз стръв ли бях, адюнкта?

— Не.

— А навременната поява на Топър?

— Съвпадение.

Паран замълча и затвори очи. Главата му се замая. Не си беше дал сметка колко е уморен. Мина време, преди да осъзнае, че тя му говори. Тръсна глава и се изправи.

Адюнктата стоеше пред него.

— Изтрай малко и ще поспиш, лейтенант. Тъкмо ти обяснявах какво бъдеще те очаква. Няма да е зле да обърнеш внимание. Ти изпълни задачата си според указанията. Всъщност оказа се доста… издръжлив. Погледнато външно, аз съм приключила с теб, лейтенант. Ще те върнат в офицерския корпус, тук в Унта. Ще последват много назначения, с които ще преминеш официалното си обучение. Колкото до службата ти в Итко Кан, там не се е случило нищо особено, разбираш ли ме?

— Да.

— Добре.

— Но какво все пак се случи там, адюнкта? Нима ще изоставим разследването? Нима ще се примирим, без да узнаем какво точно е станало и защо? Или само аз съм този, който трябва да остане в неведение?

— Лейтенант, това е следа, с чието проследяване не бива да се престараваме. Но ще я проследим. И ти ще бъдеш централната фигура в това усилие. Стигнах до извода — може би греша, — че би искал да бъде разкрита, да си свидетел на момента, когато ще дойде възмездието. Греша ли? Може би си видял достатъчно и предпочиташ да се върнеш към нормалното?

Той затвори очи.

— Адюнкта, ще бъда на разположение, когато дойде моментът.

Тя замълча и той усети, че преценява колко струва. Беше превъзмогнал тревогата си и му беше все едно. Беше изразил желанието си; оттук нататък решението бе нейно.

— Ще продължим, без да бързаме. Преназначението ти ще влезе в сила след няколко дни. Междувременно, върни се в бащиното си имение и си почини.

Той стана. Когато стигна до вратата, тя заговори отново:

— Лейтенант, надявам се, че няма да повториш сценката в Тронната зала.

— Съмнявам се, че втория път бих си спечелил толкова смях, адюнкта.

Когато излезе на стълбите, чу нещо като окашляне от стаята зад себе си. Трудно му беше да си представи, че е нещо друго.

Поведе кобилата си по улиците на Унта. Чувстваше се изтръпнал отвътре. Познатите гледки, хорското гъмжило, гласовете и смесицата от езици го поразиха като нещо съвсем странно и променено, не пред очите му, а по-скоро някъде в онова неведомо място между очите и мислите му. Промяната сякаш беше в самия него и го накара да се почувства изхвърлен и прокуден.

И все пак градът изглеждаше същият: гледките, които се редуваха пред очите му, бяха същите както винаги, и редуването им дори беше същото; нищо не се беше променило. Единствено дарът на знатното потекло беше държал околния свят на разстояние, за да може да го наблюдава отстрани, от позиция, неопетнена от досега с простолюдието. Дар… и проклятие.

Сега обаче Паран крачеше през тази гмеж, без да го пази семейната охрана. Нямаше я вече властта на кръвта и единственото, на което можеше да разчита, бе униформата, която носеше. Не някакъв си там занаятчия, нито уличен амбулант или търговец, а войник. Оръжие на империята, а империята разполагаше с десетки хиляди оръжия като него.

Подмина портата Данъчна рампа и продължи по Мраморен скат, където се появиха първите търговски имения, полускрити от високи зидове. Зеленината на разлистените дървета се смеси с щедрите цветове на боядисаните стени; тълпите намаляха и пред сводестите порти започнаха да се мяркат стражи. Жежкият въздух изгуби вонята на смет и гнила храна, постепенно захладня от невидимите фонтани и по улицата се понесе ароматът на цветя.

Миризми от детството.

Поведе кобилата навътре в Благородническия квартал. Място за дишане, изкупено с история и с купища древни пари. Империята сякаш се стопи назад, далечна и дребнава грижа. Тук фамилии проследяваха родословието си седем века назад, чак до номадските племена, първи дошли на конете си в тази земя от изток. С кръв и огън, както винаги бяха надвивали и покорявали древните родственици на канците, вдигнали поселищата си по този бряг. От конни воини в коневъди, сетне — търговци на вино, на бира и на платове. Древна знат, извоювала властта си със силата на меча, а сега — знат, разчитаща на грамадите струпано злато и на търговски договори, сключвани в стаи с позлата и осветени с маслени светилници коридори, на потайни интриги и подкупи.

Паран си беше представял как ще носи доспехи, за да затвори един кръг, едно завръщане към меча, от който се беше появила фамилията му, силна и свирепа преди толкова много столетия. А баща му го беше осъдил за избора му.

Стигна до познатата задна вратичка в малката задънена уличка, която в някоя друга част на града щеше да е широк булевард. Пазач нямаше, само една тънка верижка на камбана, и той я дръпна два пъти.

Сам в уличката, Паран зачака.

От другата страна мандалото издрънча, някакъв мъжки глас изръмжа ругатня и вратата се открехна със скърцането на старите ръждясали панти.

Паран се озова пред съвсем непознат човек. Мъжът беше стар, с нашарено с белези лице и облечен в многократно кърпена плетена ризница, провиснала до коленете. Плоският шлем на главата му беше очукан, но излъскан до блясък.

Мъжът изгледа Паран от глава до пети с воднистите си сиви очи и изпръхтя:

— Старият гоблен оживя.

— Моля?

Пазачът разтвори вратата широко.

— Вече по-стар, разбира се, но чертите са същите. Добър артист, толкова да уподоби и стойката, и изражението, и всичко. Е, добре дошъл у дома, Гъноуз.

Паран вкара кобилата през тясната врата. Пътеката минаваше между две от външните пристройки на имението и небето просветваше отгоре.

— Не те познавам, войнико — каза той. — Но изглежда, портретът ми е бил добре изучен от стражите. Сигурно е вече някоя мръсна дрипа в бараките ви?

— Нещо такова.

— Как се казваш?

— Гамът — отвърна пазачът. — Служа на баща ви през последните три години.

— А преди това, Гамът?

— Въпроса не съм го чул.

Излязоха на двора. Паран спря и изгледа пазача.

— Баща ми обикновено проучва грижливо биографиите на тези, които взима на работа.

Гамът се ухили и се видяха две редици здрави бели зъби.

— О, направи го той. И ей ме на. Предполагам, че не е била много лоша.

— Ветеран си.

— Дайте да прибера коня ви, сър.

Паран му подаде юздите и огледа двора. Стори му се по-малък, отколкото го помнеше. Старият кладенец, съграден от безименните хора още преди канците, изглеждаше готов да рухне. Никой зидар нямаше да посмее да подмени древните дялани камъни от страх да не си навлече проклятията на разбудените богове. Под самата къща на имението също имаше такива нескрепени с хоросан камъни, дълбоко долу — многобройните помещения, кривите и неравни, негодни подземни тунели.

Из двора сновяха слуги и пазачи. Все още никой не беше забелязал пристигането му.

Гамът се окашля и каза:

— Баща ви и майка ви не са тук.

Паран кимна. По това време трябваше да се грижат за жребчетата в Емалау, селското имение.

— Сестрите ви обаче са тук — продължи Гамът. — Ще поръчам на слугите да разтребят стаята ви.

— Значи е оставена както си беше?

Гамът отново се ухили.

— Е, ще разкараме излишните мебели и сандъци. Мястото за склад все не стига, знаете…

— Както винаги — въздъхна Паран и без повече приказки се запъти към къщата.

Широката трапезария заотеква от ботушите му, щом закрачи към дългата маса. По пода се разбягаха котки, стреснати от появата му. Той откопча пътното си наметало, метна го на гърба на един от столовете, после седна на дългата пейка и опря гръб на облицованата с дърво стена. Затвори очи.

Минаха няколко минути и го заговори женски глас.

— Мислех, че си в Итко Кан.

Паран отвори очи. Сестра му Тавори, с една година по-малка от него, стоеше до масата, с една ръка, опряна на гърба на бащиния им стол. Грозновата както винаги, с груби черти на безкръвното лице. Червеникавата й коса бе подрязана по-късо от обичайното. Беше порасла, почти колкото него на ръст, не приличаше вече на онова непохватно дете. Гледаше го съвсем безизразно.

— Преназначение — каза Паран.

— Тук? Щяхме да чуем.

„Е да, щяхте, нали? Всички онези лукави подшушвания между свързаните семейства.“

— Непредвидено — отстъпи той. — Но все едно, стана. Само че не съм в Унта засега. Гостувам само за няколко дни.

— Да не са те повишили?

Той се усмихна.

— Дали вложението ще се оправдае, а? Колкото и да е неприятно, все пак трябва да мислим за възможното влияние, нали?

— Уреждането на положението на това семейство вече не е твое задължение, братко.

— Значи вече е твое? Да не би татко да се е оттеглил от ежедневните грижи?

— Постепенно се оттегля. Здравето му се влошава. Да беше попитал, макар и в Итко Кан…

Той въздъхна.

— Още ли се мъчиш да компенсираш липсата ми, Тавори? При това бреме от провали? Не бих казал, че напуснах тази къща на килим от рози, ако си спомняш. Все едно, винаги съм вярвал, че домашните дела ще попаднат в способни ръце…

Светлите й очи се присвиха, но гордостта премълча очевидния въпрос.

— А как е Фелисин? — попита той.

— Учи си уроците. Още не е чула, че си се върнал. Ще е много възбудена, а после ще е съкрушена, като разбере колко кратка е визитата ти.

— Тя ли е съперничката ти вече, Тавори?

Сестра му изсумтя и се обърна.

— Фелисин? Твърде мека е тя за този свят, братко. За който и да е свят, мисля. Не се е променила. Ще се радва да те види.

Той изгледа мълчаливо вкочанения й гръб, докато тя напускаше стаята.

Миришеше на пот — на своята собствена и на кобилата, — на път, на мръсотия и на още нещо… „Старата кръв и стария страх. — Паран се огледа. — Много по-малък, отколкото го помня.“

2.

Гарвани кръжаха из бледнината на пушеците. Гракът им се сливаше в писклив хор над виковете на ранените и издъхващи войници. Вонята на разкъсана плът тежеше неподвижно в мъглата.

Татърсейл стоеше сама на третия хълм над падналия град Пейл. Купища изгоряла броня — наколенници, нагръдници и оръжия — се въргаляха пръснати около магьосницата. Само допреди час това снаряжение го бяха носили мъже и жени, но от тях сега нямаше и помен. Тишината в овъглените коруби кънтеше в главата й като погребална песен.

Беше скръстила ръце на гърдите си. Пурпурният плащ със сребърната торква, знака на магьосническото ядро на Втора армия, бе провиснал от кръглите й рамене, оцапан със сажди и опърлен. Овалното й месесто лице, излъчващо обикновено херувимска ведрост, бе сякаш изсечено с тъмно призрачни черти, откроили бледостта на посърналите й страни.

При всичките миризми и звуци наоколо Татърсейл усети, че се вслушва неволно в една по-дълбока тишина. Донякъде тя идеше от грамадите празна броня наоколо й — отсъствие само по себе си звучащо като присъда. Но тишината имаше и друг източник. Чародейството, развихрило се днес тук, бе достатъчно, за да раздере тъканта между световете. Каквото и да обитаваше отвъд, в Лабиринтите на хаоса, то изглеждаше толкова близо сега, само да се пресегнеш, и ще го докоснеш.

Беше мислила, че чувствата й са изчерпани, изцедени от току-що преживяния ужас, ала сега, докато гледаше плътните редици на настъпващия към града легион на Черните моранти, от натежалите й клепачи се сипеше скреж на омраза.

„Съюзници. Искат своя час за кръв.“ След този час оцелелите жители на Пейл щяха да са с десетки хиляди по-малко. Дългата дивашка вражда между съседните народи щеше отново да изравни везните на мъстта. С меча. „Шеденул милостиви, не беше ли достатъчно?“

Десетки пожари бушуваха неудържими из града. Най-сетне обсадата бе приключила, след три дълги години. Но Татърсейл знаеше, че предстои още. Нещо се криеше и чакаше в тишината. Все едно. Тя също щеше да чака. Смъртта, посята в този ден, изискваше от нея поне това — в края на краищата се беше провалила във всички други по-важни неща.

Равнината долу беше застлана с тела на малазански воини — дрипав килим от мъртъвци. Щръкнали нагоре крайници тук-там, с властно накацалите по тях черни гарвани. Войници, оцелели след касапницата, сновяха замаяни между труповете и търсеха мъртвите си другари. Пълни с болка, очите на Татърсейл ги следваха.

— Идат — промълви глас на десетина стъпки вляво от нея и тя бавно се обърна. Магьосникът Хеърлок лежеше проснат върху изгорялата броня, темето на бръснатия му череп отразяваше посърналото небе. Вълна от чародейство го беше помляла от кръста надолу. Розови, оплискани с кал черва се свличаха изпод ребрата му, замрежени с мазни полузасъхнали капки. Смътно сив магически ореол издаваше усилията му да остане жив.

— Мислех те за умрял — промърмори Татърсейл.

— Извадих късмет.

— Не ти личи.

Хеърлок изпъшка и под сърцето му бликна гъста и тъмна кръв.

— Идат — повтори той. — Видя ли ги вече?

Тя отново насочи вниманието си към склона, присвила светлите си очи. Приближаваха се четирима войници.

— Кои са?

Магьосникът не отговори.

Татърсейл извърна лице към него и видя, че погледът му се е приковал в нея, напрегнат като на смъртник в последните мигове.

— Мислех, че вълната те е ударила през корема. Какво пък, предполагам, че и това е начин да те извозят оттук.

Отговорът му я изненада.

— Маската на грубост не ти приляга, Сейл. Никога не ти е прилягала. — Той се намръщи и примига рязко, за да надвие мрака, предположи тя. — Винаги има риск да научиш твърде много. Радвай се, че ти го спестих. — Усмихна й се и се видяха оцапаните му с кръв зъби. — Мисли за хубави неща. Плътта е тленна.

Тя го изгледа твърдо, учудена от внезапната му… човещина. Умирането може би слагаше край на обичайните игри, на преструвките на живия танц. Може би просто не бе подготвена да види как най-сетне у Хеърлок ще се прояви смъртният човек.

— Прав си. Моментът не е подходящ за маски, нали? Никога не съм те харесвала, Хеърлок, но никога не съм оспорвала храбростта ти… Никога няма да я отрека. — Изгледа го критично, отчасти смаяна, че ужасната му рана не можа да я накара дори да трепне. — Мисля, че дори изкуството на Тайсхрен вече не може да те спаси.

Нещо лукаво просветна в очите му и той се изсмя хрипливо.

— Мило момиче… Наивността ти никога не е преставала… да ме очарова.

— Разбира се — сопна се тя, ужилена и уязвена от внезапната му откровеност. — Последната ти шега за моя сметка, просто заради доброто старо време, нали?

— Не разбираш…

— Толкова ли си сигурен? Твърдиш, че още не е приключило. Омразата ти към нашия Върховен маг е толкова свирепа, че може да те изтръгне от хладната прегръдка на Гуглата, нали? Мъст и отвъд гроба, това ли е?

— Би трябвало вече да ме познаваш. Винаги си приготвям задна вратичка.

— Та ти не можеш дори да пълзиш. Как смяташ да стигнеш до нея?

Магьосникът облиза напуканите си устни.

— Част от сделката — промълви той. — Вратата иде към мен. Идва, докато си говорим.

Смътна тревога стегна вътрешностите й. Татърсейл чу зад себе си дрънчене на желязна броня, звук, който стигна до ушите й като хладен вятър. Обърна се и видя, че четиримата войници са излезли на билото. Трима мъже и една жена — оцапани с кал и оплискани с кръв, с лица, побелели като кости. Магьосницата усети, че погледът й е привлечен от жената, задържала се най-отзад като нежелана мисъл. Момичето беше младо, хубаво като ледена висулка и също толкова топло сякаш на допир. „Нещо зло има тук. Внимавай.“

Водачът им — сержант според торквата на рамото му — пристъпи към Татърсейл. Хлътналите дълбоко в набръчканото му, уморено лице тъмносиви очи я изгледаха с равнодушие.

— Тази ли е? — попита той високия чернокож мъж, който застана до него.

Онзи поклати глава.

— Не. Търсим ето този. — Говореше малазански, но грубоватият му акцент издаваше човек от Седемте града.

Третият мъж, също чернокож, мина вляво от сержанта — сякаш се плъзна напред, без да откъсва очи от Хеърлок. Пренебрежението му към Татърсейл я накара да се почувства леко унизена. Помисли дали да не му каже една-две подходящи за случая думи, но усилието изведнъж й се стори прекомерно.

— Е — обърна се тя към сержанта. — Ако сте погребалното отделение, подранили сте. Все още не е умрял. Но разбира се — продължи тя, — не сте погребалното. Знам го. Хеърлок е сключил някаква сделка… смята, че ще оживее, макар и с половин тяло.

Устните на сержанта се свиха под коравата прошарена брада.

— Какво искаш да кажеш, магьоснице?

Чернокожият до сержанта погледна през рамо към момичето, което все още стоеше на десетина крачки зад тях. Като че ли потрепери, но мършавото му лице остана безизразно. Той сви загадъчно рамене и също подмина Татърсейл.

Тя потръпна неволно, щом силата перна сетивата й. Пое си рязко дъх. „Той е маг.“ Проследи го с поглед как застава до другаря си от едната страна на Хеърлок и се мъчи да види през мръсотията и петната кръв, оцапали униформата му.

— Що за хора сте вие?

— Девети взвод, Втора.

— Девети? — Дъхът й излезе на съсък през стиснатите й зъби. — Мостоваците. — Присвитите й очи се спряха на сержанта. — Което значи, че вие сте Уискиджак.

Той сякаш трепна.

Татърсейл усети, че устата й е пресъхнала. Окашля се.

— Чувала съм за вас, разбира се. Слушала съм за…

— Все едно — прекъсна я той с пресипнал глас. — Старите истории растат като троскот.

Тя потърка лицето си и усети как под ноктите й се събра мръсотия. Мостоваците бяха елитът на стария император, неговите фаворити, но след кървавия преврат на Ласийн преди девет години ги бяха натикали във всички миши дупки, които можеха да се намерят. Това почти десетилетие ги беше свело до жалък малоброен дивизион. Но и сред тях се бяха издигнали имена. Оцелелите, предимно взводни сержанти, си бяха пробили път и се бяха наложили в Малазанската армия на Дженабакъз и отвъд него. Имена, придаващи вкус на разрастващата се вече легенда за Войнството на Едноръкия. Деторан, Анци, Спиндъл, Уискиджак. Имена, натежали от слава и вгорчени от цинизма, от който се храни всяка армия. Те ги носеха като знамена в лудостта на тази безкрайна кампания.

Сержант Уискиджак оглеждаше разрухата, осеяла хълма. Татърсейл виждаше как малко по малко сглобява цялата картина на случилото се. Един мускул на брадичката му потръпваше. След малко той я погледна с някак ново разбиране, с намек за нещо в дълбоките тъмносиви очи, нещо, което насмалко щеше да я съкруши.

— Вие сте последната, останала в ядрото. Нали?

Тя извърна очи уязвена.

— Последната оставена жива. И не беше въпрос на умение. Чист късмет.

И да усети горчивината в думите й, той не го показа, замълча и загледа двамата си войници, надвесени над Хеърлок.

Татърсейл облиза устни и пристъпи неспокойно на място. Двамата войници си говореха тихо. Чу смеха на Хеърлок, звукът я жегна и я накара да трепне.

— Високият — каза тя. — Маг е, нали?

Уискиджак изсумтя, после отвърна:

— Той е Бързия Бен.

— Едва ли е рожденото му име.

— Не е.

Тя раздвижи рамене под тежестта на плаща, за да облекчи малко тъпата болка в гърба.

— Би трябвало да го познавам, сержант. Такава сила се забелязва. Не е новак.

— Да — отвърна Уискиджак. — Не е.

Тя усети, че я обзема гняв.

— Искам обяснение. Какво става тук?

Уискиджак й отвърна с гримаса.

— Нищо особено, както изглежда. — Повиши глас: — Бързак?

Магът се озърна през рамо и белите му зъби блеснаха.

— Последни договорки, сержант.

— Дъхът на Гуглата да ме лъхне дано. — Татърсейл въздъхна и извърна глава. Момичето продължаваше да стои на билото и като че ли се взираше към колоните на Морантите, минаващи през града. Усетило сякаш вниманието й, то се обърна рязко. Изражението му стъписа магьосницата и тя извърна очи. — Това ли остана от взвода ви, сержант? Двама мародери и една жадна за кръв новобранка?

Уискиджак отвърна равнодушно:

— Останаха ми седем.

— А заранта бяха?

— Петнайсет.

„Тук нещо не е наред.“ Изпита нужда да каже нещо.

— По-добре от повечето. — Изруга мълчаливо, щом видя как се отцеди кръвта от лицето на сержанта. — Все пак — добави тя — сигурна съм, че са били добри хора… онези, които сте изгубили.

— Добри за умиране — отвърна той.

Жестокостта на думите му я порази. Замаяна, тя затвори очи да спре сълзите на смут и безсилие. „Твърде много неща се случиха. Не съм готова за това. Не съм готова за Уискиджак, премазан от тежестта на собствената си легенда, човека, изкачил планини от мъртъвци в служба на империята.“

Мостоваците не се бяха показвали много в последните три години. От самото начало на обсадата им бяха възложили задачата да подровят масивните древни стени на Пейл. Заповедта бе дошла направо от столицата и беше или жестока шега, или плод на въпиещо невежество: цялата долина представляваше ледникова шлака, скална грамада, запушила разлом толкова дълбок, че дори маговете на Татърсейл много трудно можеха да намерят дъното му. „Били са под земята цели три години. Кога са видели слънцето за последен път?“

Изведнъж Татърсейл се вкочани.

— Сержант? — Погледна го. — До тази сутрин сте били в тунелите си?

Видя терзанието, което пробяга по лицето му, и разбирането за случилото се бавно се утаи в ума й.

— Какви тунели? — промълви той и тръгна да я подмине.

Тя протегна ръка и го стисна за рамото. Сякаш го полазиха тръпки.

— Уискиджак — прошепна Татърсейл. — Вие се сетихте. За… за мен, за онова, което стана на този хълм, за всички тези войници. — Поколеба се, после добави: — Провалът е за всички ни. Съжалявам.

Той се дръпна, извърнал очи.

— Недейте, магьоснице. — Обърна се и срещна погледа й. — Съжалението е нещо, което не можем да си позволим.

Зад гърба й проговори женски глас.

— Тази сутрин бяхме хиляда и четиристотин, магьоснице.

Татърсейл се обърна. Девойката не изглеждаше на повече от петнадесет години. Освен очите й, с притъмнелия блясък на изтъркан оникс — те изглеждаха стари, сякаш всички чувства бяха изцедени от тях до последната капка.

— А сега?

Момичето сви рамене почти безучастно.

— Трийсет, може би трийсет и пет. Четири-пет тунела се сринаха напълно. Ние бяхме в петия и ровихме, за да излезем. Фидлър и Хедж са при другите, но според тях всички останали са погребани завинаги. Опитаха се да окажат помощ. — По зацапаното й с кал лице се плъзна хладна, веща усмивка. — Но вашият старши, Върховният маг, ги спря.

— Тайсхрен? Защо?

Момичето се намръщи, сякаш разочаровано. И просто се отдалечи, спря се на билото и отново се загледа към града.

Татърсейл я проследи с поглед. Момичето бе подхвърлило последното, сякаш искаше да улови някаква особена реакция. „Съучастничество?“ Определено не беше улучило. „Тайсхрен няма приятели. Добре.“ Денят беше пълно бедствие и вината за това явно бе на Върховния маг. Загледа се към Пейл, после погледът й се извиси към изпълненото с пушеци небе.

Масивната, високо издигаща се черна грамада, която я беше посрещала всяка сутрин през последните три години, беше изчезнала. Все още й беше трудно да го повярва, въпреки че го виждаше с очите си.

— Ти ни предупреди — прошепна тя към пустото небе, докато спомените се връщаха. — Предупреди ни, нали?

Последните няколко месеца беше спала с Калът: дребно развличащо удоволствие, което да облекчи досадата от една обсада, която не водеше доникъде. Поне така си беше обяснявала непрофесионалното поведение на двамата. Беше много повече от това, разбира се, много повече. Но честността към себе си не беше от най-силните качества на Татърсейл.

Магическият зов я събуди преди Калът. Малкото, но атлетично тяло на мага се беше сгушило в мекотата на плътта й. Тя леко отвори очи и видя как се е вкопчил в нея като дете. Тогава той също усети призива и се събуди. Посрещна го усмивката й.

— Хеърлок ли? — попита той, потръпна сънено и се измъкна от топлите завивки.

Татърсейл отвърна с гримаса.

— Кой друг? Този човек никога не спи.

— Сега пък какво ли има? — Стана и се огледа за туниката си.

Тя го гледаше. Беше толкова тънък, че съчетанието между двамата изглеждаше почти нелепо. На смътната утринна светлина, процеждаща се през платнените стени на палатката, резките очертания на тялото му изглеждаха смекчени, почти детски. Като за стогодишен мъж се поддържаше добре.

— Хеърлок изпълнява дребни поръчки за Дужек — рече тя. — Вероятно е само уточнение.

Калът изсумтя и нахлузи ботушите си.

— Това получаваш, щом поемеш командата на ядрото, Сейл. Обаче да ти кажа, по-лесно ми беше да отдавам чест на Недуриан. А теб, всеки път щом те погледна, ми се дощява да…

— Не се отклонявай от службата, Калът — прекъсна го Татърсейл уж на шега, но толкова рязко, че той я погледна накриво.

— Нещо се готви? — попита той тихо и старото намръщване очерта познатите дълбоки бръчки по високото му чело.

„Мислех, че съм се отървала от тях.“ Татърсейл въздъхна.

— Не мога да знам, освен че Хеърлок се свърза и с двама ни. Ако беше само доклад, щеше още да хъркаш.

Дооблякоха се мълчаливо, обзети от усилващо се напрежение. След по-малко от час Калът щеше да изгори под вълната от син пламък и гарваните щяха да отвърнат на отчаяния писък на Татърсейл. Но за момента двамата се приготвяха за извънредното събиране в командната палатка на Върховен юмрук Дужек Едноръкия.

Навън войници от последния караул се бяха струпали около мангалите, пълни с горящ конски тор, и протягаха ръце над жарта. Малко хора се мяркаха по пътеките из лагера, все още беше много рано. Редица след редица сиви палатки се катереха по хълмовете над равнината, обкръжаваща град Пейл. Полкови знамена вяло се полюшваха под лекия полъх — от предната нощ вятърът беше сменил посоката си и донасяше вонята от отходните ровове. Последната шепа звезди гаснеше в изсветляващото небе. Светът изглеждаше почти мирен.

Татърсейл придърпа плаща си да се предпази от студа, спря пред палатката, обърна се и се загледа към огромната планина, надвиснала на четвърт миля над Пейл. Огледа нащърбеното лице на Лунния къс — името му, откакто се помнеше. Назъбена и проядена като почернял зъб, базалтовата крепост беше домът на най-могъщия враг, срещу когото някога се беше възправяла империята Малазан. Високо над земята, Лунния къс не можеше да бъде съкрушен с обсада. Дори собствената армия на Ласийн, съставена от немрящите Т’лан Имасс и придвижваща се с лекотата на прах, понесен от вятъра, не можеше или не искаше да проникне през магическите му защити.

Чародеите на Пейл си бяха намерили могъщ съюзник. Татърсейл помнеше, че империята вече се беше сблъсквала със загадъчния Лунен господар, по времето на императора. Имаше опасност нещата да тръгнат много на зле, но после Лунният къс се беше оттеглил от играта. Никой между живите все още не бе разбрал защо — просто една от хилядите тайни, които императорът бе отнесъл със себе си във влажния си гроб.

Повторната поява на Лунния тук на Дженабакъз беше изненада. И този път нямаше отбой в последната минута. Шест легиона от магьосническите Тайст Андий бяха слезли от Лунния къс и под командата на бойния вожд Каладън Бруд бяха обединили силите си с наемниците на Пурпурната гвардия. Заедно двете армии започнаха да изтласкват Пета армия на Малаз, която беше настъпвала на изток, по северния край на равнината Риви. През последните четири години Пета беше затънала в тресавищата на Леса на Черното псе и бе принудена да устоява на тази позиция срещу Бруд и Пурпурната гвардия. Опора, която бързо се превръщаше в смъртна присъда.

Но беше явно, че Каладън Бруд и Тайст Андий не са единствените обитатели на Лунния къс. Един невидим господар оставаше да командва крепостта, скрепил договор със страховитите чародеи на Пейл.

Ядрото на Татърсейл хранеше нищожни надежди, че ще може да надвие с магията си такъв противник. Ето защо обсадата беше замряла, с изключение на Мостоваците, чиито упорити усилия да подровят древните стени на града не секваха.

„Остани — помоли се тя на Лунния къс. — Извръщай безкрайно лика си и пази мирисът на кръв, писъците на загиващите да не покрият тази земя. Изчакай ние да примигнем първи.“

Калът чакаше до нея. Не каза нищо: разбираше в какъв ритуал се е превърнало това. Това бе една от многото причини Татърсейл да го заобича. Като приятел, разбира се. Нищо сериозно, нищо страшно нямаше в обичта към един приятел.

— Долавям нетърпение у Хеърлок — промърмори Калът до нея.

Тя въздъхна.

— И аз. Точно затова така не ми се иска да бързам.

— Знам, но не можем и да се бавим много, Сейл. — Ухили се лукаво.

— Хм, не можем да им позволим да стигнат далече в заключенията си, нали?

— Няма да им се налага да ходят много далече. Все едно. — Усмивката му изведнъж се стопи. — Да вървим.

След няколко минути бяха пред командната палатка. Единственият морски пехотинец, стоящ на пост пред нея, им отдаде чест. Изглеждаше изнервен. Татърсейл спря и се вгледа в очите му.

— Седми полк?

Войникът отбегна погледа й и кимна.

— Да, магьоснице. Трети взвод.

— Сторихте ми се познат. Предайте поздравите ми на сержант Ръсти. — Пристъпи към него. — Носи ли се нещо във въздуха, боец?

Той примигна.

— Високо във въздуха, магьоснице. Толкова високо, отколкото идват.

Татърсейл погледна към Калът, който беше спрял до процепа. Той изду бузи и направи комична физиономия.

— Мисля, че го надушвам.

Тя трепна от потвърждението му. Часовият, както забеляза, се потеше под железния шлем.

— Благодаря за предупреждението, войник.

— Винаги честна сделка, магьоснице. — Мъжът отново отдаде чест, този път по-отривисто и по свое му — някак по-лично. „Толкова години с това. Все да настояваш, че си едно семейство с тях, че си една от Втора армия — най-старата непокътната сила, лично на императора. Винаги честна сделка, магьоснице. Спаси ни кожите и ние ще спасим твоята. Семейство сме, в края на краищата. Защо тогава винаги се чувствам толкова отчуждена от тях?“ Татърсейл отвърна на поздрава.

Влязоха в командната палатка. Тя веднага долови присъствието на сила, онова, което Калът каза, че е „подушил“. Очите й се навлажниха и главата й се разцепи от рязка болка. Точно тази еманация на сила познаваше много добре и тя бе проклятие спрямо собствената й. Което правеше главоболията още по-лоши.

Няколко фенера хвърляха пушлива светлина над десетината дървени стола в първото отделение. На походната масичка в единия край беше поставена кана с разредено вино и шест потъмнели чаши, по които блестяха капки.

Калът промърмори:

— Кълна се в дъха на Гуглата, Сейл, не ми харесва това.

След като очите й свикнаха с полумрака, Татърсейл видя през отвора, водещ към второто отделение на палатката, позната фигура по халат. Мъжът беше опрял дългите си пръсти на масата с картата на Дужек. Пурпурният му плащ се вълнуваше като вода, въпреки че стоеше неподвижен.

— О, само това не! — прошепна Татърсейл.

— Същото си помислих и аз — отвърна Калът и изтри очи.

— Мислиш ли — каза му тя, докато сядаха, — че позата е заучена?

Калът се ухили.

— Абсолютно. Върховният маг на Ласийн не би могъл да чете бойна карта, дори животът му да зависи от това.

— Стига нашият живот да не зависи от това.

От стола до тях се чу глас:

— Днес сме на работа.

Татърсейл се навъси към свръхестествения мрак, обгърнал стола.

— Също толкова лош си като Тайсхрен, Хеърлок. И бъди благодарен, че не реших да седна в този стол.

В тъмното бавно се очертаха два реда жълти зъби, а после — и всичко останало от мага, след като Хеърлок прекрати заклинанието. Капчици пот лъщяха по плоското му, нашарено с белези чело и гладко обръснатото теме. Нищо необичайно дотук: Хеърлок щеше да се поти дори да го тикнат в ледена яма. Държеше главата си килната на една страна, придавайки на изражението си нещо като самодоволна разсеяност, съчетана с пренебрежение. Черните му очички се спряха върху Татърсейл.

— Не си забравила какво значи работа, нали? — Усмивката му се разшири и месестият му безформен нос сякаш се сплеска още повече. — Да де, онова, което правеше, преди да се затъркаляш в чувала със скъпия ни Калът. Преди да омекнеш.

Татърсейл си пое дъх да отвърне на подигравката, но я прекъсна бавният, провлечен глас на Калът.

— Самотен ли си, Хеърлок? Да ти казвам ли, че лагерните пачаври ще искат двойно от такива като теб? — Махна с ръка, сякаш да разкара от главата си някоя по-неприлична мисъл. — Простият факт е, че Дужек избра Татърсейл да командва ядрото след безвременната кончина на Недуриан в леса Мот. Може да не ти харесва, но толкова по-зле. Това е цената, която плащаш за двойствеността си.

Хеърлок избърса някаква прашинка от сатенените си чехли, които — невероятно — бяха останали неоцапани по калните пътеки вън.

— Сляпата вяра, скъпи приятели, е за глупците…

Отворът на палатката изплющя и го прекъсна. Върховен юмрук Дужек Едноръкия влезе; сапунът от сутрешното му бръснене още бе полепнал по космите в ушите му; от него лъхна на канелена вода.

През годините Татърсейл беше свързала много неща с този аромат. Сигурност, стабилност, здравомислие. Дужек Едноръкия олицетворяваше всички тези неща, при това не само за нея, а за армията, която се сражаваше за него. И сега, когато той се спря в центъра на помещението и изгледа тримата магове, тя се отпусна леко в стола и загледа изпод натежалите си клепки Върховния юмрук. Три години принудителна пасивност в тази обсада сякаш се бяха отразили освежително на състаряващия се мъж. Приличаше по-скоро на петдесет, отколкото на седемдесет и девет годишен. Сивите му очи си оставаха остри и неумолими на загорялото му мършаво лице. Стоеше изправен и изглеждаше по-висок от неговите пет стъпки и половина. Беше облечен в проста кожена униформа без отличия, зацапана повече от петна пот, отколкото от пурпурната имперска боя. Чуканът на лявата му ръка малко под рамото беше увит в ивици кожа. Косматите му, бели като креда прасци се виждаха между връзките от кожа на акула на напанските му сандали.

Калът извади от ръкава си копринена кърпичка и я хвърли на Дужек.

Върховният юмрук я хвана.

— Пак ли? Проклетият му бръснар — изръмжа той и изтри пяната от брадичката и ушите си. — Заклевам се, че го прави нарочно. — Смачка кърпата на топка и я хвърли в скута на Калът. — Вече всички сме тук. Добре. Първо — ежедневните неща. Хеърлок, свърши ли със заяжданията си с момчетата долу?

Хеърлок потисна прозявката си.

— Някакъв сапьор, казва се Фидлър, ме вкара и ме поразведе. — Млъкна, за да махне някаква власинка от брокатения си ръкав, и погледна Дужек в очите. — Дайте им още шест-седем години и може и да стигнат до градските стени.

— Безсмислено е — каза Татърсейл, — и точно това отбелязах в рапорта си. — Примижа към Дужек. — Ако изобщо е стигнал до имперския двор.

— Камилата още плува — подхвърли Калът. Дужек изпръхтя — най-близкото у него до смеха.

— Добре, кадър. Сега ме слушайте внимателно. Две неща. — Покритото му с белези лице се намръщи. — Първо, императрицата е изпратила Нокти. В града са, избиват чародеите на Пейл.

По гръбнака на Татърсейл пробяга мраз. Никой не обичаше Ноктите. Тези имперски убийци държаха отровните си ками наточени за всички и за всеки — в това число и за малазанци.

Калът, изглежда, си помисли същото, защото рязко изправи гръб.

— Ако са тук по друга причина…

— Ще трябва да минат първо през мен — заяви Дужек и ръката му се отпусна на дръжката на дългия меч.

„Има си публика. Там, в другото помещение. Обяснява на командващия Нокътя как стоят нещата. Шеденул да го благослови.“

Хеърлок заговори:

— Ще се скрият в миша дупка. Те са чародеи, не са идиоти.

Трябваше й малко време, докато разбере забележката му. „О, добре. Чародеите на Пейл.“

Дужек погледна замислено Хеърлок и кимна.

— Второ, атакуваме Лунния къс днес.

В другото отделение Върховният маг Тайсхрен се обърна при тези думи и бавно се приближи. Широката му усмивка за миг набразди гладкото му тъмно лице под качулката. Усмивката бързо изчезна и несъстаряващата се кожа отново се изпъна.

— Здравейте, скъпи колеги — каза той ведро и в същото време заплашително.

— Сведи мелодрамата до минимум, Тайсхрен, и всички ще сме много по-щастливи — изсумтя Хеърлок.

Без да обръща внимание на забележката му, Върховният маг продължи:

— Императрицата изгуби търпение с Лунния къс и…

Дужек килна глава на една страна и го прекъсна с тихия си хриплив глас.

— Императрицата е наплашена достатъчно, за да нанесе първа удара и да го нанесе здраво. Кажи го направо, магьоснико. Тук говориш на хора от първата линия. Прояви малко уважение, в името на Гуглата.

Върховният маг сви рамене.

— Разбира се, Върховен юмрук. — Огледа командния кадър. — Вашата група, аз самият и още трима Върховни магове ще ударим Лунния къс до един час. Северната кампания е привлякла повечето обитатели на крепостта. Убедени сме, че Лунният господар е сам. От близо три години само присъствието му беше достатъчно, за да ни държи нащрек. Тази сутрин, колеги, ще изпитаме издръжливостта му.

— И адски ще се надяваме, че през цялото време е блъфирал — добави Дужек навъсено. Дълбоки бръчки прорязаха челото му. — Въпроси?

— За колко време мога да бъда преместен? — попита Калът.

Татърсейл се окашля.

— Какво знаем за Господаря на Лунния къс?

— Съвсем малко, опасявам се — отвърна с присвити очи Тайсхрен. — Че е Тайст Андий — със сигурност. Архимаг.

Хеърлок се наведе и се изплю на пода точно пред Тайсхрен.

— Тайст Андий ли, Върховен маг? Мисля, че можем да сме малко по-точни по този въпрос, нали?

Мигрената на Татърсейл се усили. Усети, че е затаила дъх и следи реакцията на Тайсхрен — на думите на мъжа пред нея, както и на традиционната за Седемте града предизвикателност.

— Архимаг — повтори Тайсхрен. — Може би архимагът на Тайст Андий. Уважаеми Хеърлок — добави той малко по-тихо, — вашите примитивни племенни жестове си остават доста старомодни и някак безвкусни.

Хеърлок се озъби.

— Тайст Андий са първите чеда на Майката Тъма. Усещал си трусовете по магическите лабиринти, Тайсхрен. Аз също. Попитай Дужек за донесенията, идващи от Северната кампания. Древна магия — Куралд Галайн. Господарят на Лунния къс е Старшият архимаг — знаеш името му точно толкова добре, колкото и аз.

— Нищо такова не знам — сопна се Върховният маг, най-после изтървал нервите си. — Може би ще благоволите да ни осветлите, Хеърлок, след което ще ви поразпитам за източниците ви.

— Аххх! — Хеърлок се изпъна в стола си с изпънато от злоба лице. — Заплаха от Върховния маг. Ето, че стигаме донякъде. Отговори ми тогава не това. Защо само още трима Върховни магове? Едва ли сме чак толкова изтънели! И още, защо не направихме това преди две години?

Онова, което се надигаше, готово всеки момент да избухне между Хеърлок и Тайсхрен, бе прекъснато от Дужек, който изръмжа сърдито:

— Защото сме отчаяни и трябва много да бързаме, Хеърлок. Северната кампания е пред разгром. Пета е почти довършена, в името на Гуглата, и няма да може да получи подкрепления до следващата пролет. Работата е, че Лунният господар може всеки момент да изтегли армията си. Не искам да ми се налага да ви изправям срещу цяла армия Тайст Андий и съм адски сигурен, че никак не желая на Втора да й се наложи да отваря два фронта с идващата зад гърба й сила. Лоша тактика, а който и да е този Каладън Бруд, той доказа, че е способен да ни накара да си плащаме за грешките.

— Каладън Бруд — промърмори Калът. — Кълна се, че съм чувал някъде това име. Странно, че не му обърнах достатъчно внимание.

Татърсейл присви очи към Тайсхрен. Калът беше прав: името на командващия Тайст Андий редом до Пурпурната гвардия наистина звучеше познато — но по някакъв странен начин като ехо от древни легенди или може би — от някой епос.

Върховният маг срещна погледа й хладно и преценяващо.

— Необходимостта — обърна се той към всички — от оправдания е отминала. Императрицата е заповядала и сме длъжни да се подчиним.

Хеърлок отново изсумтя.

— Като стана дума за извиване на ръце — все така презрително се усмихваше на Тайсхрен, — помниш ли как си играхме на котка и мишка в Ейрън? В този план се долавя твоята воня. От дълго време драпаш за такъв шанс. — Ухили се дивашки. — Е, кои са другите трима Върховни магове? Чакай да се сетя…

— Достатъчно! — Тайсхрен пристъпи към Хеърлок и той се вкопани в стола си, с блеснали очи.

Фенерите бяха загаснали. Калът изтри с кърпата сълзите от бузите си.

„Сила, в името на Гуглата. Главата ми сякаш ще се пръсне!“

— Добре — прошепна Хеърлок. — Да сложим всичко на масата. Сигурен съм, че Върховният юмрук ще ти бъде много благодарен, ако разсееш всичките му подозрения. Да опростим нещата, стари приятелю.

Татърсейл погледна Дужек. Лицето на командира беше помръкнало, острите му присвити очи се бяха приковали в Тайсхрен. Личеше, че мисли напрегнато.

Калът се наведе към нея.

— Какво в името на Гуглата става тук, Сейл?

— Представа нямам — прошепна му тя. — Но доста се нажежи. — Отговорът прозвуча лековато, но умът й бясно се вихреше около студения възел на страха. Хеърлок си беше имал работа с империята много по-дълго от нея… както и от Калът. Беше един от магьосниците, сражавали се срещу малазанците в Седемте града, преди да падне Ейрън и да бъде разбит Свещеният Фалад, преди да му дадат избора или да умре, или да служи на новите господари. Беше се включил в кадъра на Втора при Пан’поцун… също като Дужек беше там със старата гвардия на императора, когато плъзнаха първите змии на узурпацията, в деня, в който с измяна брутално беше убит Първият меч на империята. Хеърлок знаеше нещо. Но какво?

— Добре — провлече Дужек, — чака ни работа. Да се залавяме с нея.

Татърсейл въздъхна. Стария Еднорък с неговата вечна работа. Погледна го крадешком. Познаваше го добре, не като приятел — Дужек нямаше приятели, — но като най-добрият военен ум, останал в империята. Ако, както току-що беше намекнал Хеърлок, спрямо Върховния юмрук се извършваше измяна — от някого, от някъде, и ако Тайсхрен беше съучастник… „Ние сме приведен клон — бе казал веднъж Калът за Войнството на Едноръкия — и внимавай, когато империята се прекърши. Войници от Седемте града, затворени в килера призраци на завладените, но несъкрушими…“

Тайсхрен махна към нея и останалите магове. Татърсейл се надигна, също и Калът. Хеърлок остана седнал, затворил очи като заспал.

Калът се обърна към Дужек.

— Все пак, нещо за преместването ми?

— По-късно — изпръхтя Върховният юмрук. — Канцеларщината е цял кошмар, когато си само с една ръка. — Огледа кадъра си и понечи да заговори, но Калът го изпревари.

— Аномандарис.

Очите на Хеърлок се отвориха рязко и се спряха самодоволно на Тайсхрен.

— А-ха — наруши той тишината, последвала едничката дума на Калът. — Разбира се. И още трима Върховни магове. Само трима?

Татърсейл се взря в пребледнялото, вкочанено лице на Дужек.

— Поемата — промълви тя. — Сега си я спомних.

Калът подхвана следващите стихове:

Татърсейл продължи:

Всички се бяха вторачили в Татърсейл, докато последните й думи заглъхваха.

— Събудил се е, изглежда — промълви тя с пресъхнала уста. — „Аномандарис“, епическата поема на Фишър Кел Тат.

Хеърлок бавно се надигна и пристъпи срещу Тайсхрен.

— Аномандър Рейк, Повелителят на Тайст Андий, които са душите на Беззвездната нощ. Рейк, Гривата на хаоса. Това е Лунният господар и ти тикаш срещу него четирима Върховни магове и само едно кадрово ядро.

По гладкото чело на Тайсхрен вече бяха избили капчици пот.

— Тайст Андий — заговори той с равен глас — не са като нас. За вас може да изглеждат непредсказуеми, но не са. Просто са различни. Те нямат своя кауза. Просто се местят от една човешка драма на друга. Наистина ли мислиш, че Аномандър Рейк ще остане и ще се бие?

— Каладън Бруд отстъпвал ли е някога? — сряза го Хеърлок.

— Той не е Тайст Андий, Хеърлок. Той е човек… според някои с баргастка кръв, но все пак няма нищо общо с Древната кръв, нито с нейния нрав.

— Разчиташ на това, че Рейк ще измени на чародеите на Пейл — каза Татърсейл. — Ще измени на сключения с тях договор.

— Рискът не е толкова прекомерен, колкото изглежда — отвърна Върховният маг. — Белурдан е направил проучване в Дженабарис, магьоснице. Открити са няколко нови ръкописа на „Безумството на Готос“ в една планинска твърдина, отвъд Леса на Черния пес. В писанията се съдържат разсъждения за Тайст Андий и за други народи от Древния век. И не забравяйте, Лунният къс вече се е оттеглял от пряк сблъсък с империята.

Вълната на страх, която премина през Татърсейл, накара коленете й да омекнат. Тя седна отново, толкова тежко, че столът изскърца.

— Вие сте ни обрекли на смърт, ако тази ваша хазартна игра се окаже погрешна. Не само нас, Върховен маг, цялото Войнство на Едноръкия.

Тайсхрен бавно се извърна, с гръб към Хеърлок и останалите.

— Заповедите са на императрица Ласийн — каза той, без да се обръща. — Колегите ни идват през Лабиринт. Когато пристигнат, ще получите точните си позиции. Това е всичко. — Закрачи към стаята с картите, изправил гръб.

Дужек сякаш се беше състарил пред очите на Татърсейл. Тя бързо извърна поглед от него, твърде съсипана, за да срещне пустотата в очите му и подозрението, набъбващо под повърхността. „Страхливка… това си ти. Страхливка.“

Най-сетне Върховният юмрук се окашля.

— Пригответе Лабиринтите си, кадър. Както обикновено, сделката е честна.

„Признай му го на Върховния маг“, помисли Татърсейл. На първия хълм стоеше Тайсхрен, почти под сянката на Лунния. Бяха разделени на три групи, всяка от които беше заела билото на един хълм на равнината извън стените на Пейл. Най-далечен беше кадърът на Втора армия, най-близо — този на Тайсхрен. На централния хълм стояха другите трима Върховни магове. Татърсейл ги познаваше всички. Найтчил3, с катраненочерна коса, висока, властна и с жестокия белег, заради който толкова често се беше лигавил старият император. До нея беше неизменният й спътник Белурдан, трошачът на черепи, теломският гигант, който щеше да изпробва разточителната си мощ срещу Лунния къс, ако се стигнеше дотам. И А’Каронис, владетелят на пламъка — нисък и трътлест, горящият му прът бе по-висок от копие.

Втора и Шеста армия се бяха строили в равнината, с извадени оръжия и в очакване да тръгнат срещу града, когато дойдеше моментът. Седем хиляди ветерани и четири хиляди новобранци. Легионите на Черните моранти бяха заели западния рид, на четвърт миля от тях.

Обедният въздух беше замрял, без никакъв полъх на вятъра. Облаци настървени комари летяха над чакащите долу войници. Небето се беше смрачило, с тънки, но непроницаеми облаци.

Татърсейл стоеше на хълма — под дрехите й се стичаше пот — и гледаше строените долу войници, преди да се обърне към изтощеното си ядро. В пълен състав зад нея щяха да са строени шестима магове, но вече бяха останали само двама. Хеърлок изчакваше отстрани, загърнат в тъмносивото си наметало против дъжд — бойното му облекло. Физиономията му беше доволна. Калът сръга Татърсейл и кимна към Хеърлок.

— От какво е толкова щастлив?

— Хеърлок — извика Татърсейл и той се обърна. — Прав ли беше за тримата Върховни магове?

Той се усмихна и отново извърна глава.

— Мразя, когато крие нещо — каза Калът.

— Добавил е нещо към подозренията си, добре — изсумтя магьосницата. — Какво им е толкова особеното на Найтчил, Белурдан и А’Каронис? Защо Тайсхрен е избрал точно тях и как Хеърлок е разбрал, че ще избере тях?

— Въпроси, въпроси. — Калът въздъхна. — И тримата са стари кучета в тия неща. По времето на императора всеки от тях е командвал по цяла рота Адепти — когато империята е разполагала с достатъчно магове, за да попълни цели роти. А’Каронис се е издигнал в кариерата по време на Фаларската кампания, а Белурдан и Найтчил са още от по-рано — дошли са от Фенн на континента Кюон по време на обединителните войни.

— Всички са стари кучета — съгласи се Татърсейл, — както каза. Никой от тях не е бил действащ напоследък, нали? Последната им кампания са били Седемте града…

— Където А’Каронис е претърпял поражение в пустинята Пан’поцун…

— Оставили са го да виси — императорът току-що е бил убит. Всичко е било в хаос. Т’лан Имасс отказали да признаят новата императрица и се оттеглили в Джаг Одан.

— Според слуховете се връщат с половината сила… онова, на което са се натъкнали, не е било никак приятно.

Татърсейл кимна.

— На Найтчил и Белурдан им заповядали да се подчиняват на Натилог, оставили са ги да си седят шест-седем години…

— Докато Тайсхрен изпраща теломеца в Дженабарис да проучва купчина древни ръкописи, представи си.

— Страх ме е — призна Татърсейл. — Много ме е страх. Видя ли лицето на Дужек? Той знаеше нещо — досети се нещо и то го порази като нож в гърба.

— Време е за работа — извика им Хеърлок.

Калът и Татърсейл се обърнаха.

И потръпнаха.

Лунният къс — черната грамада в небето — се беше въртял неизменно през последните три години. И току-що беше спрял да се върти. Близо до самия му връх, на страната точно срещу тях, в скалата се виждаше малка издатина и зад нея се беше появила тъмна хлътнатина. Портал. Все още не се забелязваше никакво движение.

— Той знае — прошепна тя.

— И не бяга — добави Калът.

Далече на първия хълм Върховният маг Тайсхрен се изправи и вдигна ръце настрани. Вълна от златист пламък обгърна дланите му, после се затъркаля нагоре, набъбна и се понесе към Лунния къс. Заклинанието разтресе черната скала, изхвърли от нея облак базалтови отломки и ги отпрати надолу. Смъртоносен дъжд се посипа върху град Пейл и пред чакащите в равнината малазански легиони.

— Почна се — промълви Калът.

Пълна тишина отвърна на първата атака, накъсана само от далечното трополене на каменни късове по плочестите покриви на града и виковете на ранени войници в равнината. Очите на всички се бяха вторачили нагоре.

Отговорът не беше този, който очакваха.

Черен облак загърна Лунния къс, последва едва доловим птичи крясък. Миг след това облакът се разпростя като пелена, раздроби се и Татърсейл осъзна какво виждат очите й.

Гарвани.

Хиляди и хиляди Велики гарвани. Сигурно бяха свили гнезда по цепнатините и издатините на Лунния къс. Гракът им стана по-доловим, креслив хор на побеснели твари. Кръгът им около Лунния къс се разшири, а после дългият петнайсет стъпки разтег на крилете им ги понесе по вятъра и ги надигна високо над града и равнината.

Страхът в сърцето на Татърсейл прерасна в ужас.

Хеърлок се изсмя горчиво и се извърна към тях.

— Това са Лунните пратеници, колеги! — В очите му блестеше безумие. — Тези ядачи на леш! — Загърна се в наметалото си и вдигна ръце. — Представете си владетел, който държи трийсет хиляди Велики гарвана добре нахранени!

На ръба пред портала се беше появила фигура — с вдигнати ръце, с дълга, развята зад главата сребриста коса.

„Гривата на хаоса. Аномандър Рейк. Господарят на чернокожите Тайст Андий, гледал отвисоко сто хиляди зими, онзи, който е пил от кръвта на дракони, онзи, който предвожда последните от своята раса, седнал в Трона на скръбта и начело на кралство, трагично и обречено — кралство без земя, която да назове своя.“

Аномандър Рейк изглеждаше дребен на фона на своята крепост, почти нищожен от толкова далече. Илюзията скоро щеше да рухне. Татърсейл ахна, когато аурата на силата му блесна навън… видима от толкова далече…

— Привлечете Лабиринтите си — изплющя властно гласът на Татърсейл. — Веднага!

Докато Рейк все още сбираше силата си, две кълба от син пламък изхвърчаха нагоре от средния хълм. Поразиха Лунния къс при основата и го разтресоха. Тайсхрен изхвърли нова вълна златисти пламъци, те се разбиха в кехлибарена пяна и червени езици облизаха базалтовата повърхност.

И тогава Лунният господар отвърна. Черна, гънеща се като огромна змия вълна се затъркаля надолу към първия хълм. Върховният маг се беше присвил на колене, за да го отклони, билото около него помръкна, щом носещата гибел сила се затъркаля по склоновете, покривайки близките воински редици. Пред очите на Татърсейл среднощната мълния погълна нещастниците, последвана от тътен, който разтърси земята. Когато мълнията се разсипа, войниците бяха нападали на мъртви купове като пожънати житни стръкове.

„Магията на Куралд Галайн. Древната магия. Дъхът на Хаоса.“

С учестен дъх и стегнати гърди, Татърсейл усети как нейният Тирски лабиринт се вля в тялото й. Тя го оформи, изричайки тихо думите-брънки, а след това силата изригна. Калът я последва, привлякъл Лабиринта Мокра. Хеърлок се обкръжи с тайнствения си извор и ядрото й влезе в битката.

Оттук нататък всичко около Татърсейл се сви като в стиснат юмрук, но част от ума й остана отдалечен, понесен от стихията на ужаса, за да следи с приглушения си взор всичко, което ставаше наоколо.

Светът се превърна в оживял кошмар, щом чародейство полетя нагоре, за да разбие Лунния къс, и чародейство изригна надолу, неумолимо и опустошително. Пръст се заиздига с тътен към небето на огромни стълбове. Скали се затъркаляха между воинските редици като нажежени камъни през сняг. Порой от пепел се спусна, за да покрие и живи, и мъртви. Небето се замъгли до бледорозово и слънцето се превърна в бронзов диск.

Очите й видяха как една вълна помете защитата на Хеърлок и го преряза на две. Воят му беше по-скоро от ярост, отколкото от болка, моментално заглушен от злостната сила, изригнала от хладната, врещяща воля на чародея и втурнала се да я унищожи. Тя залитна назад, но Калът я спря, добавил силата на своя Мокра, за да укрепи разколебаната й защита. После ударът отмина, помитайки всичко надолу по хълма и вляво от тях.

Татърсейл беше паднала на колене. Калът стоеше изправен над нея, редеше слова на мощ, с лице извърнато от Лунния къс, приковано към нещо или към някой долу в равнината. Очите му се бяха разширили от ужас.

Твърде късно Татърсейл разбра какво става. Калът я пазеше с цената на собствената си защита. Последен акт, още докато виждаше как собствената му смърт изригва наоколо му. Блъвна до бяло пламък и го погълна. Изведнъж защитната мрежа над Татърсейл изчезна. От мястото, където допреди миг стоеше Калът, лъхна непоносим зной и я опърли по бедрото. Тя по-скоро усети, отколкото чу собствения си писък и тогава чувството й за разстояние се разсипа заедно със заличения пласт на духовна защита.

Като храчеше пръст и пепел, Татърсейл се надигна на колене и продължи битката, вече без да нанася удари — бореше се само да оживее. Някъде в тила й един глас крещеше настойчиво и в паника: „Калът се беше извърнал не към Лунния къс — беше се извърнал надясно! Хеърлок беше покосен откъм равнината!“

Видя как демонът Кенрилах се надигна зад Найтчил и с пронизителен смях я разкъса на две. Беше започнал да се тъпче, когато се появи Белурдан. Теломецът изрева, а демонът загреба с дългите си като ножове нокти към гръдта му. Забравил за раните и за кръвта, лееща се от тях, той стисна с длани главата на демона и му прекърши врата.

А’Каронис изригваше огнени валма от тоягата в ръцете си и Лунният къс почти изчезна сред кълбо от пламъци. А после невидими ледени криле обкръжиха ниския дебел чародей и го смразиха на място. Миг след това той се разсипа на прах.

Магията се сипеше в непрестанен порой около Тайсхрен, свит все така на колене върху овъгления връх на хълма. Но всяка насочена към него вълна той отмяташе настрана — и сееше опустошение сред присвилите се из равнината войници. През касапницата, изпълнила въздуха, над пепелищата и яростния грак на гарваните, през пороя от камъни и писъците на ранени и издъхващи, над смразяващите кръвта врясъци на демони, хвърлящи се сред воинските редици — над и през всичко това отекваше непрестанният тътен от ударите на Върховния маг. Огромни канари, изтръгнати от Лунния къс сред пламъци и стълбове черен дим, се сриваха върху Пейл и го превръщаха във врящ казан от смърт и хаос.

Изтръпнала и разтреперана, сякаш самата й плът се мъчеше да си поеме дъх, Татърсейл бавно разбра, че чародейството вече е спряло. Дори гласът, писнал в тила й, беше замлъкнал. Вдигна замъглените си очи и видя как Лунният къс, обгърнат в пушеци и обгорен на десетина места, се отдръпва, отстъпва. След това се озова над града, завъртя се колебливо, наклонен на една страна. А после се понесе на юг, към далечните планини Тахлин.

Тя се огледа; смътно си спомняше, че една рота бе потърсила убежище на опожареното било. Вече нищо не беше останало от бойците, освен снаряжението им. „Винаги честна сделка, магьоснице.“ Успя да потисне хлипа си и извърна поглед към първия хълм.

Тайсхрен беше паднал, но беше оцелял. Половин дузина морски пехотинци се изкатериха по склона и се струпаха около Върховния маг. Минута след това го отнесоха.

Белурдан, с изгоряло облекло и опърлена плът, стоеше на централния хълм, събираше пръснатите крайници на Найтчил и виеше скръбно. Гледката, с целия й ужас и жал, удари сърцето на Татърсейл като чук и тя бързо се извърна настрани.

— Проклет да си, Тайсхрен.

Пейл беше паднал. Цената беше Войнството на Едноръкия и четирима магове. Едва сега настъпиха легионите на Черните моранти. Татърсейл стисна зъби, пълните й устни се изпънаха в бяла резка. Нещо се впи в паметта й и тя усети с нарастваща убеденост, че тази сцена все още не е свършила.

Магьосницата зачака.

„Лабиринтите на магията витаят в отвъдното. Намери портата и я открехни на косъм. Това, което изтече, е твое, за да го оформиш.“ С тези думи една млада жена пое по пътя на чародейството. „Разтвори се за Лабиринта, който иде към теб — той те намира. Притегли от силата му — толкова, колкото тялото и душата ти са способни да удържат — но запомни, когато тялото изнемогне, портата се затваря.“

Всичко я болеше. Имаше чувството, че някой я е пердашил с тояги през последните два часа. Последното, което беше очаквала, бе горчивият вкус на езика, усещането, че нещо мръсно и отвратително се е изкачило на билото на хълма. Подобни прозрения рядко спохождаха един практикуващ магьосник, освен когато портата е отворена — разбулен Лабиринт, настръхнал от силата. Слушала беше разкази на други магьосници и беше чела мухлясали ръкописи, засягащи мигове като този, когато силата пристига със стон и вещае гибел, и всеки път, казваха, някой бог е пристъпил по смъртната твърд.

Но ако беше привлякла тук нокътя на нечие безсмъртно присъствие, то трябваше да е на Гуглата — бога на Смъртта. Инстинктите й все пак го отхвърляха. Не вярваше, че е пристигнал бог, но нещо друго все пак беше дошло. Това, което обезсърчаваше магьосническия й ум, беше, че не можеше да реши кой сред обкръжаващите я хора е опасният. Нещо продължаваше да привлича погледа й все към младото момиче. Но детето през повечето време като че ли беше едва наполовина тук.

Гласовете зад нея най-сетне привлякоха вниманието й. Сержант Уискиджак стоеше над Бързия Бен и другия войник, все така коленичили до Хеърлок. Бързия Бен стискаше нещо продълговато, увито в кожи, и гледаше сержанта, сякаш очакваше одобрението му.

Между двамата витаеше напрежение. Намръщена, Татърсейл се приближи.

— Какво правите? — попита тя Бързия Бен, с очи приковани в предмета, стиснат в почти женствените ръце на чародея. Той все едно не я чу — беше приковал очи в сержанта.

Уискиджак я изгледа рязко.

— Давай, Бързак — изръмжа сержантът, обърна се и застана на ръба на хълма, с лице на запад — към планините Морант.

Аскетичното лице на Бързия Бен се изопна и той кимна на приятеля си.

— Приготви се, Калам.

Калам се отпусна, прибрал ръце в ръкавите си. Позата му в отговор на подканата на Бързия Бен й се стори странна, но чародеят сякаш остана доволен. Татърсейл загледа как положи тънките си жилави ръце върху треперещата, оплискана с кръв гръд на Хеърлок. После прошепна няколко обвързващи думи и притвори очи.

— Прозвуча като Денъл — каза Татърсейл и погледна Калам накриво; той стоеше присвит и неподвижен. — Но не съвсем — добави тя бавно. — Някак го изкриви. — След това замълча, забелязала у Калам нещо, което й напомни за змия, готова за удар. Нямаше да е нужно много, за да го предизвика. Само още няколко зле премерени думи, едно невнимателно движение към Бързия Бен или към Хеърлок. Калам беше едър, като мечок, но Татърсейл си спомни как опасно се бе плъзнал покрай нея. „Истинска змия. Този човек е убиец, войник, достигнал следващото ниво в изкуството да се убива. Вече не е просто работа, този човек го харесва.“ И в този момент се зачуди дали тъкмо тази енергия, това кротко обещание за заплаха не я залива с аромата на сексуална напрегнатост. Татърсейл въздъхна. Ден за перверзия.

Бързия Бен продължи да припява обвързващите слова — този път над предмета, който положи до Хеърлок. А тя загледа как къдрещата се на гирлянди сила започна да загръща увития предмет, загледа с нарастващ страх как дългите пръсти на мага се плъзгаха по пластовете кожа. Енергията се изцеждаше от него с абсолютен контрол. Стоеше по-високо от нея в изкуството. Беше отворил Лабиринт, който тя дори не беше усетила.

— Що за хора сте вие? — отново прошепна тя и отстъпи назад.

Очите на Хеърлок се отвориха рязко, вече изчистени от болката. Погледът му намери Татърсейл и на разбитите устни се появи зацапана с кръв усмивка.

— Забравено изкуство, Сейл. Това, което ще видиш, не е правено от хиляда години. — Лицето му помръкна и усмивката се стопи. Нещо лумна в очите му. — Напрегни си ума, жено! Калът и аз. Когато паднахме. Какво видя? Усети ли нещо? Нещо странно? Хайде, помисли! Виж ме. Виж раната ми, виж как лежа! В коя посока се бях обърнал, когато вълната ме порази?

Тя видя пламъка в очите му — на гняв, смесен с триумф.

— Не съм сигурна — отвърна му замислено. — Да, имаше нещо. — Онази отчуждена, разсъдлива част на ума й, която се беше трудила с нея по време на битката, която беше крещяла в тила й при смъртта на Калът, беше изкрещяла в отговор на магическите вълни… за това, че бяха дошли откъм равнината. Очите й се присвиха към Хеърлок. — Аномандър Рейк изобщо не си правеше труд да се цели. Ударите му бяха безразборни. Но онези вълни бяха прицелени, нали? Дойдоха не откъдето трябва. — Трепереше. — Но защо? Защо ще го прави Тайсхрен?

Хеърлок посегна с разкъсаната си длан и стисна наметалото на Бързия Бен.

— Нея използвай, магьоснико. На мой риск.

Мислите на Татърсейл запрепускаха бясно. Хеърлок беше изпратен долу в тунелите с Дужек. А Уискиджак и взводът му бяха долу. Бяха сключили сделка.

— Хеърлок, какво става? — настоя тя, а страхът вкочани мускулите на шията и раменете й. — Какво значи това, да ме „използва“?

— Не си сляпа, жено!

— Тихо — каза Бързия Бен и положи предмета върху разкъсаната гръд на магьосника: постави го много внимателно така, че да е по дължината на гръдната кост. Горният край се опря малко под брадичката му, а долният се изпъна на няколко пръста под онова, което беше останало от торса му. Паяжини черна енергия се запредоха над омачканата кожа.

Бързия Бен прокара длан над предмета и паяжината се разпростря навън. Лъскавите черни нишки се заплетоха в хаотична шарка, която обхвана цялото тяло на Хеърлок, над плътта и през нея, плетката започна да се мени и промяната ставаше все по-бърза и побърза. Хеърлок се изпъна, очите му се облещиха, после падна на гръб. От дробовете му се изтръгна дъх — на бавен и дълъг съсък. После секна в мокро гъргорене и той повече не вдиша.

Бързия Бен седна и погледна към Уискиджак. Сержантът вече се беше извърнал към тях, с неразгадаема физиономия.

Татърсейл изтри потта от челото си с калния си ръкав.

— Е, не подейства. Не успяхте с това, което опитвахте.

Бързия Бен се изправи. Калам взе увития предмет и пристъпи към Татърсейл. Очите на убиеца бяха тъмни, пронизаха я, щом я погледна в лицето. Бързия Бен заговори:

— Вземи го, магьоснице. Прибери го в палатката си и там го развий. И най-важното — не позволявай Тайсхрен да го види.

Татърсейл се намръщи.

— Какво? Просто така? — Очите й се спряха на предмета. — Та аз дори не знам какво приемам. Каквото и да е, не ми харесва.

Момичето заговори точно зад нея, с рязък и обвиняващ глас:

— Не знам какво си направил, чародеецо. Усетих, че ме държите настрана. Беше невежливо.

Татърсейл се обърна към нея, после погледна през рамо към Бързия Бен. „Какво беше това?“ Лицето на черния беше ледено, но тя забеляза мигновен блясък в очите му. Като при страх. Уискиджак я сряза грубо:

— Имаш нещо да кажеш за всичко това ли, новобранец?

Тъмните очи на момичето се плъзнаха към сержанта. После то сви рамене, обърна се и се отдалечи.

Калам подаде странния предмет на Татърсейл.

— Отговори — промълви той с акцента на Седемте града — мелодичен и изразителен. — Всички имаме нужда от отговори, магьоснице. Върховният маг уби другарите ви. Погледнете ни. Само ние останахме от Мостоваците. Отговорите не се… добиват лесно. Ще платиш ли цената?

Тя погледна за последен път безжизненото тяло на Хеърлок — така жестоко разкъсано — и сляпо взрените му в небето очи, и взе предмета. Оказа се много лек. Онова, което лежеше увито в кожената коруба, изглеждаше дребно; щом го хвана, то сякаш се раздвижи и тя усети изпъкналости и ръбове. Вгледа се в мечешкото лице на убиеца и промълви бавно:

— Искам да видя, че Тайсхрен ще получи каквото заслужава.

— Значи се разбрахме — усмихна й се Калам. — Оттук се започва.

Татърсейл усети как стомахът й подскочи от тази усмивка. „Какво ти става, жено?“ Въздъхна.

— Става.

Когато се обърна и закрачи надолу по склона към лагера, улови погледа на момичето. Прониза я хлад. Магьосницата спря.

— Новобранец — извика й. — Как ти е името?

Момичето се усмихна като на някаква шега.

— Сори.

Татърсейл изсумтя, пъхна пакета под мишница и се затътри по склона.

Сержант Уискиджак изрита шлема в краката си и загледа как се затъркаля по склона. Обърна се рязко и погледна сърдито Бързия Бен.

— Стана ли?

Магьосникът погледна към Сори, после кимна.

— Ще привлечете неоправдано внимание към взвода ни — заговори момичето. — Върховният маг Тайсхрен ще забележи.

Сержантът повдигна вежда.

— Неоправдано внимание? Какво, в името на Гуглата, значи това?

Сори не му отвърна.

Уискиджак преглътна резките думи. Как я беше нарекъл Фидлър? „Странна кучка.“ Беше го казал в лицето й, а тя само го изгледа отвисоко с мъртвите си каменни очи. Колкото и да не искаше да й го признае, Уискиджак споделяше грубата преценка на сапьора. Още по-обезпокоителното беше, че това петнайсетгодишно момиченце беше изплашило Бързия Бен почти до лудост и магьосникът не желаеше да говори за това. Какво му беше изпратила империята?

Погледът му се отнесе отново надолу към Татърсейл. Вече пресичаше бойното поле. Гарваните с грак се надигаха от пътя й и кръжаха над нея, разтревожени и уплашени. Сержантът усети, без да се обръща, спокойното присъствие на Калам до себе си.

— Кълна се в дъха на Гуглата — промърмори Уискиджак. — Според онези птици долу нашата магьосница, изглежда, е нещо ужасно.

— Не тя — каза Калам. — Това, което носи.

Уискиджак се почеса по брадата и присви очи.

— Цялата тази работа вони. Сигурни ли сте, че е необходимо?

Калам сви рамене.

— Уискиджак — каза Бързия Бен. — Те все пак ни държаха в тунелите. Мислиш ли, че Върховният маг не е могъл да се досети какво може да се случи?

Сержантът го погледна. Сори стоеше на десетина крачки от тях и не можеше да ги чуе. Уискиджак се намръщи и не отвърна нищо.

След миг тягостна тишина сержантът се обърна и се загледа към града. Последният от легионите на Морант навлизаше под арката на Западната порта. Стълбове черен дим се вдигаха иззад разбитите овъглени стени. Той знаеше нещо за историята на безмилостна вражда между Морант и градовете на доскорошния Свободен град Пейл. Оспорвани търговски маршрути и две основани на търговията сили, хванали се гуша за гуша. И повечето пъти беше надвивал Пейл. Най-сетне като че ли облечените в черна броня воини, дошли отвъд планините на запад — лицата им бяха скрити зад хитиновите забрала на шлемовете им и те си говореха с цъкания и бръмчене, — изравняваха сметката. Смътно, през грака на лешоядните птици, до ушите му достигаха риданията на мъже, жени и деца, издъхващи под вражеския меч.

— Изглежда, империята спазва думата си с Морант — промълви Бързия Бен. — Един час за клане. Не мисля, че Дужек…

— Дужек си знае заповедите — прекъсна го Уискиджак. — А и един Върховен маг е впил нокти в рамото му.

— Един час — повтори Калам. — А после ние ще почистим боклука.

— Не нашият взвод — каза Уискиджак. — Ние получихме нови заповеди.

Двамата зяпнаха сержанта си.

— Още доказателства ли ти трябват? — попита го ядосано Бързия Бен. — Те ни тикат в земята. Искат да ни…

— Престани! — сряза го Уискиджак. — Не сега. Калам, намери Фидлър. Трябват ни попълнения от морантите. Събери останалите, Бързак, и вземи Сори с теб. Ще се срещнем пред палатката на Върховния юмрук след един час.

— А ти? — попита Бързия Бен. — Ти какво ще правиш?

Сержантът долови зле прикритата молба в гласа на магьосника. Трябваше му насока, а може би потвърждение, че това, което правят, е правилно. „Късно е малко за това.“ Все пак Уискиджак изпита угризение — не можеше да даде на Бързия Бен това, от което имаше най-много нужда. Не можеше да го увери, че нещата ще тръгнат на добре. Седна уморено и загледа Пейл.

— Какво ще правя аз? Ще помисля малко, Бен. Слушах ви двамата с Калам, слушах и Малът и Фидлър, даже Тротс ми дрънка на ухото. Е, сега е мой ред. Така че ме остави на мира, магьоснико, и вземи с теб проклетото момиче.

Бързия Бен се сепна и като че ли се предаде. Нещо в думите на Уискиджак го беше разстроило — а може би всичко.

Сержантът беше твърде уморен, за да се безпокои и за това. Трябваше да обмисли новото им назначение. Ако беше религиозен човек, Уискиджак щеше да пусне кръв в Купата на Гуглата, за да призове сенките на предците си. Колкото и да не искаше да си го признае, споделяше настроенията на взвода си: някой в империята искаше смъртта на Мостоваците.

Пейл вече бе паднал и от целия този кошмар беше останал само вкусът на пепел в устата му. Очакваше ги новата им задача: легендарният град Даруджистан. Предусещаше, че много скоро ще започне нов кошмар.

Теглени от коне коли, натоварени с ранени войници, запълваха тесните проходи между палатките. От безукорния ред на малазанския лагер не беше останала и следа; въздухът трепереше от крясъците на войниците, дали глас на болката и воля на ужаса си.

Татърсейл повлече уморените си крака покрай замаяните оцелели; прекрачваше локвите кръв в коловозите, очите й пробягваха към грозната грамада крайници пред палатката на резача. Откъм петното дрипави шатри и заслони на тълпата, придружаваща войнишкия лагер, се носеха ридания — накъсан хор от хиляди гласове, звук, напомнящ със смразяваща душата горчивина, че войната винаги носи скръб.

В някой военен щаб в имперската столица Унта, на три хиляди левги оттук, някой анонимен чиновник щеше да драсне червена черта в действащия списък над Втора армия и после щеше да изпише със ситен почерк до нея: „Пейл, края на зимата, 1163 г. от Съня на Бърн“ — и да отбележи така гибелта на девет хиляди мъже и жени. За да бъдат забравени след това.

Лицето на Татърсейл се сгърчи. „Някои от нас няма да забравят.“ Мостоваците таяха някакви ужасни подозрения. При мисълта да предизвика Тайсхрен в пряк сблъсък я обзе гняв и — ако Върховният маг наистина беше убил Калът — усещането, че го е предала. Но знаеше, че чувствата й винаги имат свойството да я оставят. Един магьоснически двубой с Върховния маг щеше да й осигури бърз превоз до Портата на Гуглата. Праведният гняв беше вкарвал в гроба много повече трупове, отколкото империята можеше да претендира. Или както често й беше казвал Калът: „Размахвай юмрук колкото си искаш, но смъртта си е смърт.“

Виждала беше твърде много сцени на смърт, откакто се включи в бойните рангове на империята Малазан, но те поне не можеха да се припишат в сметката й. Тъкмо в това беше разликата и дълго време й стигаше. „Не като по-рано. Цели двайсет години измивах кръвта от ръцете си.“ Точно сега обаче сцената, която отново и отново се изправяше пред очите й, беше на празните брони на билото на хълма — и гризеше сърцето й. Онези мъже и жени бяха тичали към нея, от нея бяха потърсили защита от ужасите, вихрещи се в равнината. Актът им беше отчаян, фатален, но тя го разбираше. На Тайсхрен му беше все едно за тях. Не и на нея. Тя беше част от тях. В предишните битки се бяха били като побеснели псета, за да попречат на вражеските легиони да я убият. Този път беше битка на магьосници. Нейната територия. Привилегиите във Втора бяха сделка. Това опазваше всички живи и това беше превърнало Втора в легенда. Войниците бяха имали очаквания и имаха право. Бяха дошли при нея за спасение. И бяха загинали заради това.

„А ако се бях принесла в жертва? Ако бях хвърлила защитите на своя Лабиринт над тях, вместо да пазя кожата си?“ Беше оцелявала толкова пъти заради инстинкта си, а инстинктът й нямаше нищо общо с алтруизма. Хора от този тип не оцеляваха дълго във война.

Да си жива, заключи Татърсейл докато приближаваше палатката си, още не означава, че се чувстваш добре от това. Влезе, застана насред палатката и огледа вещите си. Оскъдни, след всичките двеста и деветнайсет години живот. Дъбовата ракла с книгата й за Тирската магия, запечатана с предпазни заклинания; малка сбирка алхимични прибори, пръснати на масичката до постелята й като детски играчки, оставени по средата на играта.

Татърсейл пристъпи към масичката. Разсеяно остави пакета, който й бе дал Калам, и измъкна столчето изпод нея. Седна и посегна към Колодата. Поколеба се.

Беше преди месеци. Нещо я беше задържало. Може би смъртта на Калът щеше да бъде предсказана и може би точно това подозрение бе крачило в мрака на мислите й през цялото това време. Болката и страхът бяха оформяли душата й през целия й живот, но времето с Калът имаше друга форма — нещо, което беше леко, щастливо, носеше се във въздуха с радост. Беше го нарекла „просто отвличане“.

— Пак ли ще го отричаш упорито? — Долови горчивината в гласа си и изпита омраза към себе си. Старите й демони се връщаха, смееха се на смъртта на илюзиите й. „Веднъж отказа Колодата, в нощта, преди да бъде разпрано гърлото на Мок, в нощта, в която Танцьора и мъжът, който един ден щеше да управлява империя, се промъкнаха в замъка на твоя господар — и любовника ти. Ще отречеш ли, че има схема, жено?“

Погледът й се замъгли от спомени, за които бе мислила, че са заровени завинаги. Тя погледна Колодата и примига.

— Искам ли да ми поговориш, стара приятелко? Нужни ли са ми напомнянията ти, горчивото ти потвърждение, че сляпата съдба е за глупците?

Смътно движение привлече очите й. Онова, което се криеше в кожения пакет, се беше размърдало. Напираше отвътре да се измъкне от кожената обвивка, издуваше се на бучки и възли. Татърсейл зяпна. След това затаи дъх, посегна с една ръка и постави пакета пред себе си. Извади малката кама от колана си и започна да реже връзките. Предметът вътре се укроти, сякаш очакваше резултата от усилията й. Тя разгърна кожите.

— Сейл? — чу се познат глас.

Пред изумените й очи в яркожълто копринено облекло от вързопа излезе една дървена кукла. Кръглото й лице беше с изрисувани черти, в които позна…

— Хеърлок?

— Радвам се, че те виждам — каза куклата и се надигна. Залитна и протегна умело издяланите си ръце, за да се закрепи. — А душата наистина се премести — добави той, свали меката шапка от главата си и направи недодялан поклон.

„Преместване на душата!“

— Но това е изгубено от столетия. Дори Тайсхрен не би могъл да… — Замълча, присви устни. Умът й заработи трескаво.

— По-късно — каза й Хеърлок. Направи две крачки по масата, после се наведе, за да огледа новото си тяло, и въздъхна. — Какво пък, не можеш много да придиряш, нали? — Вдигна глава и изрисуваните му очи се спряха на магьосницата. — Трябва да идеш в палатката ми, преди да му е хрумнало на Тайсхрен. Да донесеш книгата ми. Ти вече си съучастница. Връщане няма.

— Съучастница в какво?

Хеърлок не отговори, бе извърнал странния си поглед от нея. Смъкна се на колене.

— Стори ми се, че подуших Колода.

Студени капки пот избиха под мишниците й. Хеърлок неведнъж беше успявал да я притесни, но това… Успя да долови мириса на собствения си страх. Това, че бе отклонил погледа си, не я облекчаваше кой знае колко. Това беше Древна магия, Куралд Галайн, ако можеше да се вярва на легендите, и беше смъртно опасна, порочна, сурова и първична. Мостоваците имаха славата на проклета сган, но да тръгнат по Лабиринтите най-близо до Хаоса си беше чиста лудост. Или отчаяние.

Почти самоволно Тирският й Лабиринт се разтвори и прилив на сила изпълни умореното й тяло. Очите й светнаха към Колодата.

Хеърлок, изглежда, го усети.

— Татърсейл — прошепна й той с насмешка. — Хайде. Фатидът те вика. Прочети каквото има за четене.

Дълбоко обезпокоена от възбудата, която я накара да се изчерви, Татърсейл посегна неохотно към Драконовата колода. Стисна я и забеляза, че ръката й трепери. Заразбърква я бавно и усети как мразът от лъскавите дървени карти попи в пръстите й, а после плъзна нагоре по ръцете.

— Усещам, че в тях вече бушува буря — промълви тя, подравни Колодата и я постави на масата.

Смехът, с който й отвърна Хеърлок, беше нетърпелив и зъл.

— Първи Дом налага посоката. Бързо!

Тя обърна най-горната карта. Дъхът й секна.

— Рицар на Мрака.

Хеърлок въздъхна.

— Господарят на нощта властва в тази игра. Как иначе.

Татърсейл огледа нарисуваната фигура. Лицето оставаше замъглено както винаги; Рицарят беше гол, с катраненочерна кожа. От кръста нагоре беше човек — с яки мускули, вдигнал с две ръце тежък меч, от чийто връх се къдреха пушливи валма и се сливаха с пустия мрак на фона. Долната част на тялото му беше драконска, покрита с черни люспи, избледняващи до сиво при слабините. Както винаги, тя забеляза и нещо ново, нещо, което никога досега не беше виждала и което беше свързано с настоящия миг. Някаква фигура беше надвиснала в тъмното над главата на Рицаря: успя да я различи много смътно, на границата между видимо и невидимо, едва доловим намек, който изчезна, щом съсредоточи погледа си върху петното. „Разбира се, никога не си отстъпвала пред истината толкова лесно, нали?“

— Втора карта! — прикани я Хеърлок, присвит до игралното поле, очертано на масата.

Тя обърна втората карта.

— Опонн. — Двуликият Шут на съдбата.

— Гуглата да ги прокълне дано, бъркат се навсякъде — изръмжа Хеърлок.

Дамата беше отгоре, насмешливият поглед на мъжкия й близнак бе обърнат надолу. Нишката на късмета, по-скоро дърпаща назад, отколкото бутаща напред — нишката на успеха. Изражението на Дамата изглеждаше меко, почти нежно, нов аспект, показващ как са балансирани нещата сега. Един невидим допреди секунда детайл привлече напрегнатия поглед на Татърсейл. Там, където ръката на Лорда се протягаше, за да докосне лявата ръка на Дамата, между двете се беше очертал малък сребърен диск. Магьосницата се наведе и примижа. Монета, а на нея — мъжка глава. Татърсейл примигна. Не, женска. После — мъжка, после — женска. Изведнъж тя се отпусна на столчето. Монетата се въртеше.

— Следващата! — настоя Хеърлок. — Много си бавна!

Татърсейл забеляза, че куклата не обръща внимание на картата Опонн — всъщност я беше погледнала само колкото да я различи. Вдиша дълбоко. Хеърлок и Мостоваците бяха обвързани в това, знаеше го инстинктивно, но нейната роля тепърва предстоеше да се реши. С тези две карти тя вече знаеше повече от тях. Все още не беше много, но можеше да се окаже достатъчно, за да я опази жива в онова, което предстоеше. Издиша, протегна ръка и я плесна върху Колодата.

Хеърлок подскочи и се извърна към нея побеснял.

— Задържаш на това? Задържаш на Шута? На втората карта? Абсурд! Продължи играта, жено!

— Не — отвърна Татърсейл, прибра двете карти и ги върна в Колодата. — Предпочитам да задържа. И ти не можеш да направиш нищо.

Стана.

— Кучка! Докато мигнеш, мога да те убия! Тук и веднага!

— Чудесно — каза Татърсейл. — Добро оправдание да пропусна разпита на Тайсхрен. Хайде, Хеърлок. — Скръсти ръце и зачака.

Марионетката изръмжа.

— Не. Трябваш ми. А и ти презираш Тайсхрен повече и от мен. — Килна глава, премисляйки последните си думи, и се изсмя злобно. — Така поне ще съм сигурен, че няма да има предателство.

Татърсейл помисли.

— Прав си. — Обърна се и тръгна да излиза. Ръката й хвана грубото платно, после тя спря. — Хеърлок, колко добре можеш да чуваш?

— Достатъчно добре — изръмжа куклата зад нея.

— Чуваш ли нещо тогава? — „Въртяща се монета?“

— Шумовете на лагера, нищо друго. Защо, ти какво чуваш?

Татърсейл се усмихна. Без да отговори, дръпна платнището и излезе навън. Запъти се към командната палатка, обзета от странна надежда.

Никога не беше гледала на Опонн като на съюзник. Да призоваваш слепия шанс в каквото и да било си беше чист идиотизъм. Пърдят дом, който бе поставила, Мрак, беше докоснал дланта й леденостуден, кънтящ със съкрушителните вълни на жестокост и освирепяла сила — но и с един странен привкус, с нещо като спасение, рицарят можеше да е враг или съюзник, или нито едно от двете, просто там някъде — непредсказуем и погълнат от себе си. Но сянката на воина яздеше Опонн, оставил дома Мрак да залита на ръба, виснал между нощта и деня. А над всичко останало тъкмо въртялата се монета на Опонн бе настояла да избере и да задържи. Хеърлок не чуваше нищо. „Великолепно.“ Докато приближаваше командната палатка, смътният звук продължаваше да бръмчи в главата й и щеше да си остане там сигурно още дълго. Монетата се въртеше и въртеше. Опонн премяташе двете лица на космоса, но залогът беше на Дамата. „Върти се, сребърниче, върти се.“

3.

Имперската трирема цепеше морските вълни като неумолимо острие на брадва, с изпънати платна и пращящи под напористия вятър реи. Капитан Гъноуз Паран беше в каютата си. Отдавна се беше уморил да се взира в хоризонта на изток, за да види появата на сушата. Щеше да дойде, и то много скоро.

Беше се облегнал на извитата стена срещу койката, гледаше поклащащите се фенери и вяло мяташе камата си в кръста в средата на единствената маса, вече нашарена с безброй дупчици.

Лъхна го хладен въздух, той се обърна и видя Топър — излизаше от Имперския Лабиринт. Две години бяха минали, откакто за последен път беше видял Старшия на Нокътя.

— Кълна се в Дъха на Гуглата, човече — въздъхна Паран, — не можеш ли да избереш друг цвят за облеклото си? Сигурен съм, че тази перверзна любов към зеленото е лечима.

Високият мъж, в чиито жили течеше наполовина кръвта на Тайст Андий, като че ли носеше същите дрехи, в които Паран го беше видял за последен път: зелена вълна и зелена кожа. Само безбройните пръстени, отрупали дългите му пръсти, бяха с друг цвят. Командващият Нокътя беше в кисело настроение и думите на Паран за „добре дошъл“ никак не го подобриха.

— Капитане, да не би да си въобразяваш, че такова пътуване е голямо удоволствие? Намирането на кораб сред океана е предизвикателство, с което малцина биха могли да се справят.

— Следователно те прави пратеник, на който може да се разчита — измърмори Паран.

— Изглежда, не полагаш никакво усилие да усъвършенстваш обноските си, капитане… Признавам, че изобщо не разбирам защо адюнктата залага толкова на теб.

— Само гледай да не си загубиш съня от това, Топър. След като ме намери, какво е съобщението?

Мъжът се намръщи.

— Тя е с Мостоваците. Извън Пейл.

— Обсадата продължава? Откога е информацията ти?

— По-малко от седмица, времето, през което те търсих. Във всеки случай — продължи той — безизходицата скоро ще приключи.

Паран изсумтя и се намръщи.

— Кой взвод?

— Всички ли ги знаеш?

— Да — увери го Паран.

Топър се навъси още повече, вдигна ръка и заоглежда пръстените си.

— На Уискиджак. Тя е от новобранците му.

Паран затвори очи. Това не биваше да го изненадва. „Боговете си играят с мен. Въпросът е кои богове? О, Уискиджак. Някога командваше цяла армия, още когато Ласийн се наричаше Въслата, още когато можеше да се вслушваш в съвета на своя приятел, когато можеше да правиш избор. Ти можеше да спреш Въслата. По дяволите, сигурно можеше да спреш и мен. Но сега командваш взвод, само един взвод, а тя е императрицата. А аз? Аз съм един глупак, тръгнал подир своята мечта, а вече единственото, което искам, е краят.“ Отвори очи и изгледа Топър.

— Уискиджак. Войната на Седемте града: през пробива при Ейрън, Свещената пустиня Рараку, Пан’поцун, Натилог…

— Всичко това по време на императора, Паран.

— Значи — каза Паран — трябва да поема командата на взвода на Уискиджак. Мисията ще ни отведе до Даруджистан, града на градовете.

— Твоята новобранка вече показва силата си — каза с гримаса Топър. — Покварила е Мостоваците, вероятно дори Дужек Едноръкия и цялата Втора и Трета армии на Дженабакъз.

— Не говориш сериозно. Освен това аз се занимавам само с нея. Адюнктата е съгласна, че чакахме дълго. Сега ми казваш, че сме чакали прекалено дълго? Не мога да повярвам, че от Дужек ще се получи ренегат — не и Дужек. Нито Уискиджак.

— Трябва да действаш според плана, но ми наредиха да ти напомня, че секретността е от съдбоносно значение, сега — повече от всякога. Щом стигнеш в Пейл, един агент на Нокътя ще се свърже с теб. Не се доверявай на никой друг. Твоята новобранка е намерила оръжието си и с него се кани да удари в самото сърце на империята. Провалът е недопустим. — Очите на Топър светнаха. — Ако се чувстваш непригоден за задачата…

Паран го изгледа. „Ако е толкова зле, колкото го описваш, защо не изпратите отделение убийци на Нокътя?“

Топър въздъхна, сякаш по някакъв начин бе чул мълчаливия въпрос.

— Някой бог я използва, капитане. Няма да умре лесно. Планът за справянето ни с нея изискваше… настройка. Разтягане, по-скоро. Трябва да се погрижим за някои допълнителни заплахи, но някои нишки вече са изтъкани. Прави каквото ти е заповядано. Всякакъв риск трябва да бъде предотвратен, след като ще взимаме Даруджистан, а императрицата иска Даруджистан. Освен това тя смята, че е време Дужек Едноръкия да бъде… — усмихна се — обезоръжен.

— Защо?

— Има последователи. Все още се смята, че императорът е имал наум Едноръкия да стане наследникът му.

Паран изсумтя.

— Императорът се канеше да управлява вечно, Топър. Това подозрение на Ласийн е пълна глупост и тя не го отхвърля само защото оправдава параноята й.

— Капитане — каза кротко Топър, — много по-велики хора от теб са умирали заради по-дребни неща. Императрицата очаква подчинение от слугите си и настоява за лоялност.

— Всеки разумен владетел би трябвало да храни очаквания и да настоява точно за обратното.

Топър стисна устни.

— Вземи взвода под свое командване, стой близо до новобранката, но освен това не предприемай нищо, което би могло да събуди подозренията й. След като заемеш мястото си, трябва да чакаш. Ясно ли е?

Паран извърна очи и погледът му се спря на люка. Зад него се виждаше синьо небе. Толкова много премълчани неща, полуистини и откровени лъжи имаше в… „Ах, каква мешавица. Как ще го изиграя, когато дойде моментът? Новобранката трябва да умре. Това поне е сигурно. Но останалите? Уискиджак, помня те, помня как се извисяваше тогава и в мечтите си не съм си представял този усилващ се кошмар. Нима ще трябва да оцапам ръцете си с твоята кръв, когато всичко това свърши?“ Осъзна, че в самата сърцевина на нещата вече не знае кой е крайният предател във всичко това, ако изобщо трябваше да има предател. Империята императрицата ли беше? Или нещо друго — един завет, една амбиция, визия за мир и благополучие за всички? Или беше звяр, който не можеше да спре да поглъща? Даруджистан — най-великият град на света. Щеше ли да влезе в империята, опустошен от пожари? Мъдро ли беше да се отворят портите му? В рамките на неспокойните граници на империята Малазан хората живееха в такъв мир, за какъвто предците им никога не бяха мечтали; и ако не беше Нокътят, ако не бяха безкрайните войни в далечни земи, щеше и свобода да има. Това ли бе мечтата на императора от самото начало? Имаше ли вече някакво значение?

— Ясни ли са указанията ми, капитане?

Той го погледна и махна с ръка.

— Напълно.

Топър изръмжа, разпери ръце и Имперският Лабиринт зейна зад него. Той пристъпи назад и изчезна. Паран клюмна и подпря глава на масата.

Беше Сезонът на теченията и тежките транспортни кораби на Малаз се поклащаха и извиваха в пристанищния град Дженабарис, изпъваха въжетата си като огромни зверове. Кейовете, непривикнали с такива гигантски съдове, пращяха заплашително с всяко дивашко дръпване.

Сандъци и увити с плат бали се трупаха пред пристанищните складове, току-що докарано от Седемте града продоволствие, предназначено за фронтовите линии. Чиновници се катереха по куповете като маймуни, търсеха отличителните знаци и си подвикваха над главите на докери и войници.

Агентът стоеше подпрян на един сандък в началото на кея, скръстил яките си ръце. Малките му присвити очички се заковаха на офицера, седнал на една бала на трийсетина разкрача по кея. През последния час никой от двамата не беше помръднал.

На агента все още му беше трудно да се убеди, че точно това е мъжът, за когото трябваше да се погрижи. Изглеждаше ужасно млад и толкова зелен, колкото мръсната вода в залива. По униформата му все още личаха чертите от кредата на шивача, а по увитата с кожа дръжка на дългия меч не се виждаха петна от пот. От него като от облак парфюм вонеше на благородство. И последния час просто си беше седял там, прибрал ръце в скута си и свил рамене, и гледаше като глупава крава трескавата дейност, кипяща около него. И макар рангът му да беше на капитан, нито един войник не си правеше труда да му отдава чест — вонята се усещаше отдалече.

Адюнктата сигурно я бяха халосали по главата при последния опит за покушение над императрицата. Това бе единственото възможно обяснение за този нелеп мъж, удостоен със службата, която агентът бе задължен да му осигури. „Лично, при това. Напоследък — горчиво заключи той — цялото представление се води от идиоти.“

Със звучна въздишка агентът се надигна и мудно закрачи към офицера.

Мъжът дори не беше разбрал, че си има компания, докато агентът не пристъпи пред него — едва тогава вдигна глава.

Агентът бързо премисли. Нещо в погледа на този мъж изглеждаше опасно. Някакъв блясък имаше там, заровен дълбоко, и от него очите му изглеждаха по-стари от останалата част на лицето.

— Името? — изхриптя глухо гласът му.

— Много време ли ти отне? — каза капитанът и стана.

„И е висок, копелето му!“ Агентът се навъси. Мразеше високи копелета.

— Кого чакате тук, капитане?

Мъжът погледна към кея.

— Чакането приключи. Да повървим. Ще приема на доверие, че знаете къде отиваме. — Наведе се, вдигна брезентовата си пътна торба и поведе.

Агентът закрачи до капитана.

— Добре — изръмжа той. — Така да бъде. — Кеят остана зад тях и агентът свърна по първата улица вдясно. — Един Зелен кворл пристигна снощи. Ще бъдете отведен направо в Облачния лес, а оттам един Черен ще ви заведе до Пейл.

Капитанът го изгледа тъпо.

— Не сте ли чували за кворл?

— Не. Допускам, че е някакво транспортно средство. Иначе защо ще ме свалят от кораб на хиляда левги от Пейл?

— Морантите ги използват, а ние използваме морантите. — Агентът се намръщи. — Много ги използваме напоследък. Зелените вършат повечето куриерска работа и местят хора като вас и мен насам-натам, но Черните са разположени в Пейл, а различните кланове не обичат да се мешат. Морантите имат цяла камара кланове, с цветове за имена, и си ги носят. Така никой не ги бърка.

— И аз ще се возя със Зелен, на кворл?

— Схванахте, капитане.

Продължиха по една тясна уличка. На всяка пресечка се мяркаха малазански стражи, с ръце на оръжията.

Капитанът отвърна на поздрава на един от постовете и попита:

— Имате ли си неприятности с бунтове тук?

— Бунтове — да. Неприятности — не.

— Да видим дали ви разбирам добре. — Тонът на капитана беше стегнат. — Вместо да ме закарате с кораб някъде близо до Пейл, трябва да се возя на сушата с някаква сган получовешки варвари, които миришат на скакалци и се обличат като такива също така. И по този начин никой няма да забележи, особено след като ще ни трябва цяла година, докато стигнем Пейл, а междувременно всичко ще трябва да е свършило в името на Гуглата. Прав ли съм дотук?

Ухилен, агентът поклати глава. Въпреки че мразеше високите или по-точно по-високите, усети, че се отпуска. Този поне говореше направо — а за един благородник това беше доста впечатляващо. Лорн може би все пак беше намерила от старата мая.

— На сушата, казвате? По дяволите, да, капитане. Доста над сушата. — Спря пред една невзрачна врата и се обърна към мъжа. — Кворлите, разбирате ли, летят. Имат крила. Четири при това. И можеш да виждаш през всяко от тях, можеш дори пръста си да пъхнеш през някое от тях, ако ти хрумне. Само че не го правете, когато сте на четвърт миля височина, нали? Щото отгоре може да ви изглежда далече, но ще се окаже ужасно бързо. Чухте ли ме, капитане? — Отвори вратата. Зад нея се показа стълбище. Лицето на мъжа беше изгубило цвета си.

— Дотук с данните на разузнаването — измърмори той.

Агентът се ухили още повече.

— Ние ги виждаме преди вас. Животът е марионетка, конците са знанието. Помните ли това, капитане?

В отговор мъжът само се усмихна.

Влязоха и затвориха вратата.

Един млад морски пехотинец пресрещна Татърсейл, докато тя минаваше през двора на сградата, в която сега се беше разположил главният имперски щаб в Пейл. На момчешкото му лице се беше изписало пълно объркване и той няколко пъти отвори уста, преди да успее да проговори.

— Магьоснице?

Тя спря. Мисълта да накара Тайсхрен да почака малко я поблазни.

— Какво има, войник?

Боецът погледна крадешком над рамото й и отвърна:

— Стражите, магьоснице. Имат някакъв проблем. Пратиха ме да…

— Кои стражи? Заведи ме при тях.

— Да, магьоснице.

Тя тръгна след пехотинеца. Завиха на ъгъла на главната сграда, където стената на имението оформяше тесен проход по дължината на сградата. В другия край се виждаше коленичил човек, с гола, ниско наведена глава. До него имаше голям чувал от зебло, покрит с ръждивокафяви петна. Рояци мухи бръмчаха около мъжа и чувала.

Морският пехотинец спря и се обърна към магьосницата.

— Стои така и не помръдва. На стражите непрекъснато им се повдига, щом патрулът им мине оттук.

Татърсейл се взря в присвития мъж и в очите й занапираха сълзи. Остави войника и закрачи по тясната пътека. Вонята я удари като стена. Проклятие, беше стоял тук от края на битката. Пет дни. Магьосницата се приближи. Макар Белурдан да бе коленичил, главата му стигаше почти до нейната. Теломският Върховен маг все още беше облечен в онова, което бе останало от бойното му облекло, раздраните ивици от кожената ризница — опърлени и дрипави, парчетата от грубо изтъканата туника — оцапани със засъхнала кръв. Когато се спря пред него, тя видя, че вратът и лицето му са покрити с мехури от изгаряне и повечето му коса е окапала.

— Изглеждаш ужасно, Белурдан.

Главата на великана бавно се обърна. Обкръжените с червени петна очи се спряха на лицето й.

— А — избоботи той. — Татърсейл. — Усмихна се уморено и изгорялата плът на бузата му се напука. Раната зейна, червена и суха.

Тази усмивка почти я съсипа.

— Трябва ти лечение, приятелю. — Погледът й пробяга към чувала, покрит с тлъсти мухи. — Хайде. Найтчил щеше да ти откъсне главата, ако можеше да те види такъв. — В душата й се прокрадна трепет, но тя продължи: — Ще се погрижим за нея, Белурдан. Двамата с теб. Но за да го сторим, ще ни трябва сила.

Теломецът поклати бавно глава.

— Предпочитам това, Татърсейл. Белезите отвън са белези отвътре. — Вдиша дълбоко. — Ще преживея тези рани. И сам ще вдигна гробната могила на любимата си. Но още не му е дошло времето. — Той сложи огромната си длан на чувала. — Тайсхрен ми разреши да направя това. А ти?

Татърсейл се стъписа и усети надигащия се в нея гняв.

— Тайсхрен ти го е разрешил, така ли? — В собствените й уши гласът й прозвуча брутално, изпълнен с груб сарказъм. Видя как Белурдан потръпна и сякаш искаше да се свие още повече и й се дощя да заплаче, да прегърне гиганта и да заплаче, но гневът я беше обладал. — Тоя кучи син уби Найтчил, Белурдан! Лунният господар нито имаше време, нито беше склонен да призове демони. Помисли само! Тайсхрен имаше време да се подготви…

— Не! — Гласът на теломеца изкънтя по прохода. Той се надигна бавно и Татърсейл отстъпи. Великанът сякаш бе готов да разкъса стените, в очите му горяха пламъци на отчаяние. После погледът му се прикова в нея. И Белурдан сякаш замръзна. Изведнъж раменете му се смъкнаха, ръцете му се отпуснаха и очите му се замъглиха. — Не — повтори той с глас, изпълнен със скръб. — Тайсхрен е нашият закрилник. Както е бил винаги, Татърсейл. Помниш ли самото начало? Императорът беше полудял, но Тайсхрен застана на неговата страна. Той оформи мечтата на империята и така се противопостави на императорския кошмар. Ние подценихме Господаря на Лунния къс, това е всичко.

Татърсейл се взря в обезобразеното лице на Белурдан. Споменът за разкъсаното тяло на Хеърлок се върна в ума й. И някакво ехо се долавяше там, но не можеше да го разбере.

— Спомням си началото — промълви тя и се зарови в спомените си. Всички те бяха ярки, но и да съществуваше някаква нишка, свързваща тогава със сега, тя все още й убягваше. Отчаяно й се дощя да поговори с Бързия Бен, но от деня на битката не беше видяла никого от Мостоваците. Бяха я оставили сама с Хеърлок и дървената кукла я плашеше все повече и повече с всеки ден. Особено сега, когато Хеърлок си беше намерил повод за злоба, за който да се хване — сцената с Драконовата колода продължаваше да го гризе, — и го правеше, като я държеше на тъмно. — Императорът умееше да събира около себе си подходящите хора — продължи тя. — Но не беше глупак. Знаеше, че измяната ще дойде точно от тази група. Това, което ни правеше подходящите хора, беше силата ни. Помня, Белурдан. — Поклати глава. — Императора го няма, но силата още си е тук.

Татърсейл затаи дъх.

— И тъкмо това е — каза по-скоро на себе си. — Тъкмо това е нишката на Тайсхрен.

— Императорът беше обезумял — каза Белурдан. — Иначе щеше да се защити по-добре.

Татърсейл се намръщи. Теломецът имаше право. Както сама бе казала току-що, старецът не беше глупак. Какво беше станало тогава?

— Съжалявам. Ще поговорим по-късно. Върховният маг ме вика. Белурдан, ще поговорим ли по-късно?

Великанът кимна.

— Както искаш. Скоро ще замина да вдигна могилата на Найтчил. Далече, в равнината Риви, мисля.

Татърсейл се озърна през рамо. Пехотинецът чакаше и пристъпваше нервно от крак на крак.

— Белурдан, имаш ли нещо против да запечатам останките й със заклинание?

Очите му се замъглиха и той погледна чувала на земята.

— Стражите са недоволни, вярно. — Помисли малко и отвърна: — Да, Татърсейл. Можеш да го направиш.

— Вони оттук чак до трона — каза Калам. Нашареното му от белези лице беше угрижено. Той седеше отпуснат и драскаше разсеяно плетеница от черти по земята; после вдигна очи към сержанта си.

Уискиджак изгледа накриво покритите със сажди стени на Пейл и мускулите на челюстите му се заиздуваха под четинестата брада.

— Последния път, когато стоях на този хълм — той присви очи, — той беше затрупан с брони. И с един маг и половина. — Помълча малко и въздъхна. — Продължавай, ефрейтор.

Калам кимна.

— Дръпнах няколко стари нишки — каза той и примижа срещу ярката утринна светлина. — Някой много нависоко ни е белязал. Може да е самият двор, или благородничеството, може би… слуховете говорят, че отново са се върнали зад кулисите. — Лицето му се изкриви. — А ето, че вече си имаме и нов капитан от Унта, жаден да ни клъцне гърлата. Четирима капитани за последните три години, и нито един от тях не струваше толкова оки сол, колкото му е собственото тегло.

Бързия Бен стоеше на десетина стъпки от тях, на самото било, скръстил ръце. Сега заговори:

— Чу плана. Стига вече, Уискиджак. Тоя човек се изпързаля от двореца право в скута ти по поток от…

— Тихо — измърмори Уискиджак. — Мисля.

Калам и Бързия Бен се спогледаха. Тишината се проточи. Долу на пътя към града трополяха войскови фургони. Останки от Пета и Шеста армии, разнебитени и почти разбити от Каладън Бруд и Пурпурната гвардия. Уискиджак поклати глава. Единствената непокътната сила бяха морантите, а те, изглежда, бяха решили да попълват само полковете на Черните, използвайки Зелените за транспорт… а къде в името на Гуглата бяха Златните, за които толкова много беше слушал? „Все едно, проклети нечовешки копелета.“ От недрата на Пейл все още се изливаше кръв, след техния час на възмездието. Започнеха ли погребалните наряди, извън градските стени щяха да се издигнат още няколко хълма. Големи при това.

Нищо обаче нямаше да остане в памет на хиляда и тристате мъртви Мостоваци. Червеите нямаха нужда да пълзят много далече, за да пируват с техните тела. Това, което смразяваше сержанта до костите, бе фактът, че освен малцината оцелели никой не беше направил сериозно усилие да ги спаси. Някакъв младши офицер им беше поднесъл съболезнованията на Тайсхрен за загиналите на първата линия при изпълнение на войнския им дълг, след което беше разтоварил цял фургон буламач за героизма и саможертвата. Публиката от трийсет и девет войници го беше гледала, без да промълви и дума. След два часа офицерът беше намерен мъртъв в стаята си, удушен професионално с гарота. Настроението беше тягостно — никой в полка нямаше и да помисли за нещо толкова гадно преди пет години. Но сега дори не мигнаха при новината.

„Гарота… прилича на работа на Нокътя.“ Калам бе предположил, че е нагласено, че е машинация, за да бъде дискредитирано онова, което бе останало от Мостоваците. Уискиджак беше скептичен.

Помъчи се да подреди мислите си. Ако имаше някаква схема, то тя щеше да е проста, достатъчно проста, за да мине незабелязана. Но умората го обгръщаше като гъста мъгла. Той вдиша и напълни докрай дробовете си с хладния утринен въздух.

— Новата? — попита Уискиджак.

Калам се надигна със сумтене. Погледът му се зарея нанякъде, далечен и празен.

— Може би — отрони накрая той. — Макар че е доста млада за Нокът.

— Не вярвах в съществуването на чистото зло, преди да се появи тая Сори — каза Бързия Бен. — Но ти си прав, ужасно млада е. Колко време ги обучават, преди да ги пуснат?

Калам сви нервно рамене.

— Петнайсет години, най-малко. И не забравяй, взимат ги малки. На пет-шест.

— Може да е замесена магия, да я прави да изглежда по-млада, отколкото е — каза Бързия Бен. — Високо ниво, но при способностите на Тайсхрен…

— Прекалено очевидно изглежда — измърмори Уискиджак. — Наречи го лошо възпитание.

Бързия Бен изсумтя.

— Само не ми казвай, че го вярваш, Уискиджак. Лицето на сержанта се стегна.

— Темата за Сори е засега приключена. И не ми казвай какво мисля, магьоснико. — Обърна се към Калам. — Добре. Значи смяташ, че империята напоследък се е захванала да избива своите. Смяташ, че Ласийн си почиства къщата, може би? Или някой близо до нея? Отървава се от определени хора. Чудесно. Кажи ми защо.

— Старата гвардия — отговори моментално Калам. — Всички продължават да са верни на паметта на императора.

— Не върви — каза Уискиджак. — Ние все едно измираме. Нямаме нужда от помощта на Ласийн. Освен Дужек в тази армия няма нито един, който поне да знае името на императора, и във всеки случай на никой вече не му пука. Той е мъртъв. Да живее императрицата.

— Но тя няма търпение да го изчака да заглъхне — каза Бързия Бен.

Калам кимна съгласен.

— Губи инерция, един вид. Нещата бяха по-добри… точно този спомен иска да убие.

— Нашата змия в дупката е Хеърлок — каза Бързия Бен и кимна рязко. — Ще стане, Уискиджак. Знам какво правя.

— Ще го направим така, както щеше да го направи императорът — добави Калам. — Ще обърнем играта. Ще си направим своето почистване на къщата.

Уискиджак вдигна ръка.

— Добре. Сега малко тишина. И двамата говорите все едно, че сте го репетирали. — Помълча. — Това е само хипотеза. Заплетена. Кой е забъркан и кой — не? — Изгледа навъсено Бързия Бен. — Добре, това е задачата на Хеърлок. Но какво става, когато се озовем пред някой голям, могъщ и много зъл?

— Като Тайсхрен ли? — Магьосникът се ухили.

— Да. Сигурен съм, че имаш отговор. Да видим дали сам ще се досетя. Търсиш някой още по-гаден. Сключваш сделка и уговаряш нещата, и ако сме достатъчно бързи, се измъкваме от всичко това, ухаещи на рози. Налучквам ли, магьоснико?

Калам изсумтя подигравателно. Бързия Бен извърна очи.

— Едно време в Седемте града, преди да се появи империята…

— Едно време в Седемте града си е едно време в Седемте града — прекъсна го Уискиджак. — По дяволите, аз командвах отряда, който ви гонеше през пустинята, забрави ли? Знам как действате вие, Бързак. И знам колко адски добри сте в това. Но също така много добре си спомням, че ти беше единственият от групата ви заговорници, който оцеля тогава. А този път?

Магьосникът изглеждаше уязвен от думите му. Устните му се бяха свили в тънка бяла резка. Сержантът въздъхна.

— Е, добре. Залавяме се. Завъртете нещата. И онази чародейка я вкарайте изцяло в играта. Ще ни потрябва, ако Хеърлок скъса веригите.

— А Сори? — попита Калам.

Уискиджак се поколеба. Разбираше въпроса, криещ се зад въпроса. Бързия Бен беше мозъкът на взвода, но Калам беше убиецът. И двамата го притесняваха с всеотдайността си към съответния талант.

— Остави я на мира — най-после отрони той. — Засега.

Калам и Бързия Бен въздъхнаха и се ухилиха един на друг зад гърба на сержанта си.

— Само не ставайте самонадеяни — каза сухо Уискиджак.

Усмивките им повехнаха.

Погледът на сержанта се върна на пътя с фургоните, влизащи в града. Насам приближаваха двама конници.

— Добре. Яхайте конете. Ето, че идва и комисията по посрещането. — Ездачите бяха от неговия взвод: Фидлър и Сори.

— Мислиш ли, че новият капитан е пристигнал? — попита Калам и се качи на седлото. Дорестата кобила му се озъби и той й изръмжа. След малко — нали бяха стари спътници — се примириха с взаимното си недоверие.

Уискиджак продължи да гледа напред с насмешлива усмивка.

— Сигурно. Да слизаме при тях. Всеки, който ни гледа от стената, направо ще се изнерви.

Но бързо се отказа от хумора. Наистина бяха обърнали играта. А моментът едва ли можеше да бъде по-лош. Знаеше всичко за следващата им задача. И следователно знаеше много повече от Бързия Бен и Калам. Но нямаше смисъл нещата да се усложняват още повече. „Много скоро ще разберат.“

Татърсейл стоеше на пет-шест крачки зад Върховния маг Тайсхрен. Малазанските знамена плющяха на вятъра, прътовете им скърцаха над опушената кула, но тук, в заслона на стената, въздухът беше кротък. На хоризонта на запад, срещу нея, се издигаха планините Морант, протегнали кривата си ръка на север към Дженабарис. Масивът завиваше на юг, за да се слее с Тахлин в назъбена линия, простираща се на хиляда левги на изток. Вдясно от нея лежеше плоската, обрасла с жълта трева равнина Риви.

Тайсхрен се беше облегнал на една бойница и гледаше трополящите към града фургони. Отдолу се носеше волско мучене и войнишки крясъци. Върховният маг не беше помръднал, нито беше изрекъл и дума от много време. Вляво от него чакаше дървена масичка с надраскана и издълбана повърхност, покрита с дълбоко врязани в дъбовото дърво руни. Тук-там повърхността й беше покрита със странни тъмни петна.

Раменете на Татърсейл потръпваха, стегнати от напрежение. Срещата й с Белурдан я беше развълнувала и тя не се чувстваше готова за онова, което предстоеше.

— Мостоваците — промърмори Върховният маг.

Сепната, магьосницата се намръщи, после пристъпи и застана до Тайсхрен. От познатия й вече до болка хълм вдясно се спускаше група войници. Макар и отдалече, тя веднага позна четирима: Бързия Бен, Калам, Уискиджак и онази новобранка, Сори. Петият ездач беше нисък жилав мъж и по всичко личеше, че е сапьор.

— О? — промълви тя с престорено равнодушие.

— Взводът на Уискиджак — каза Тайсхрен. Обърна се и изгледа магьосницата в очите. — Същият взвод, с който говори веднага след оттеглянето на Лунния къс. — Върховният маг се усмихна, после потупа Татърсейл по рамото. — Хайде. Трябва ми Прочит. Да започваме. — Пристъпи и застана пред масичката. — Нишките на Опонн заплитат странен лабиринт, влиянието им ме впримчва все повече. — Обърна се с гръб към стената и седна на един зъбер, после вдигна глава и каза навъсено: — Татърсейл. В имперските дела аз съм слугата на императрицата.

Татърсейл бързо си припомни спора им по време на разпита. Нищо не се беше решило.

— В такъв случай може би трябва да представя оплакванията си на нея.

Тайсхрен повдигна вежда.

— Приемам го за проява на сарказъм.

— Нима?

Върховният маг отвърна вдървено:

— Да. И бъди благодарна за това.

Татърсейл извади Колодата си и я опря на корема си, пръстите й опипаха най-горната карта. Хладна, с усещане за огромна тежест и за мрак. Постави Колодата в средата на масичката и бавно смъкна телесата си на колене. Погледът й се задържа на очите на Тайсхрен.

— Започваме ли?

— Кажи ми за Въртящата се монета.

Татърсейл затаи дъх. Не можеше да помръдне.

— Първата карта — заповяда Тайсхрен.

Тя изкара въздуха от дробовете си в съскаща въздишка. „Проклет да е!“, помисли си. Ехо от смях прокънтя в главата й и тя разбра, че някой, нещо беше отворило пътя. През същността й премина асцендент и тя усети присъствието му — студено и насмешливо, почти капризно. Очите й сами се затвориха и тя посегна за първата карта. Хвърли я почти напосоки вдясно. Все така със затворени очи усети, че се усмихва.

— Несвързана карта: Глобус. Разсъдливост и ясен взор. — Втората карта хвърли от лявата страна на полето. — Дева, Върховен дом Смърт. Тук — с белези по лицето и с вързани очи, с кръв по ръцете.

Смътно, сякаш от огромно разстояние, до слуха й достигна тропот на коне, прокънтя още по-близо, вече под нея, сякаш земята ги беше погълнала. Звукът се извиси отново, зад нея. Тя кимна на себе си. „Новобранката.“

— Кръвта по ръцете й не е нейна, престъплението не е нейно. Платът на очите й е мокър.

Третата карта плесна точно пред себе си. Зад клепачите й се оформи образ. Почувства го студен и уплашен.

— Убиец, Върховен дом Сянка. Въжето, безбройните възли по него. Покровителят на убийците е в тази игра. — За миг й се стори, че чува воя на Хрътките. Сложи ръка на четвъртата карта, позна я и потрепери от възбуда, а сетне — и от някакво подобие на лъжлива скромност. — Опонн, с главата на Дамата отгоре и на Лорда — отдолу. — Вдигна я и я постави срещу Тайсхрен.

„Ето го твоя блок.“ Усмихна се наум. „Преглътни го, Върховен маг. Дамата те гледа с погнуса.“ Татърсейл знаеше, че главата му гъмжи от въпроси, но той нямаше да ги изрече. Твърде много сила стоеше зад това отваряне. Беше ли усетил присъствието на асцендента? Зачуди се дали то го плаши.

— Монетата — чу тя собствения си глас — продължава да се върти. Лицето й гледа към много хора, може би това е тяхната карта. — Петата карта постави вдясно от Опонн така, че ръбовете им да се допрат. — Друга несвързана карта: Корона. Мъдрост и справедливост, след като е изправена. Около нея — стени на хубав град, огрян от пламъци на газ, сини и зелени. — Замисли се. — Да. Даруджистан, последният Свободен град.

Пътят се затвори, асцендентът се отдръпна, сякаш му беше омръзнало.

Очите на Татърсейл се отвориха и неочаквана топлина приятно обля умореното й тяло.

— В Лабиринта на Опонн — каза тя и я досмеша от истината, скрита в тази фраза. — Повече не мога да продължа.

Тайсхрен издиша тежко и се отпусна назад.

— Стигна много по-далече, отколкото съм успявал аз, магьоснице — Лицето му беше изопнато. — Впечатлен съм от извора ти, въпреки че не съм доволен от посланието му. — Намръщи се, опря лакти на коленете си и събра дългите си пръсти. — Тази Въртяща се монета, този неин неспирен ек. В тази фигура е целият хумор на Смешника — и усещам, че сме подведени. Това най-вероятно е уловка.

Беше ред на Татърсейл да се впечатли. Върховният маг беше адепт значи. И той ли беше чул смеха, придружаващ подреждането по полето? Надяваше се, че не е.

— Може би си прав — каза тя. — Лицето на Девата винаги е променливо — може да е, която си ще. Не мога да кажа същото за Опонн или за Въжето. — Кимна. — Много е вероятно да е уловка — добави тя, доволна, че говори с равен тон — истина, която я накара да се намръщи. „Винаги е по-добре, когато омразата и гневът си останат чисти, безкомпромисни.“

— Бих искал да чуя разсъжденията ти — каза Тайсхрен.

Татърсейл се стъписа, смутена от твърдия поглед на Върховния маг. Започна да прибира картите. Щеше ли да навреди, ако предложеше няколко обяснения? „Ако не друго, поне ще го обърка още повече.“

— Измамата е силата на Покровителя на убийците. Нищо не усетих за предполагаемия му господар, самия Сенкотрон. Което ме кара да подозирам, че тук Въжето играе сам. Пази се от Убиеца, Върховни, ако не за друго, то защото неговите игри са много по-потайни от тези на Сенкотрон. А докато Опонн играят своята версия, играта си остава същата и тази игра се играе в нашия свят. Близнаците на сляпата съдба нямат контрол във Владението на Сянката, а Сянка е Лабиринт, известен с това, че границите му се изплъзват. Заради нарушаването на правилата.

— Съвсем вярно — каза Тайсхрен и се надигна със стон. — Раждането на това проклето владение винаги ме е безпокоило.

— Още е младо — каза Татърсейл, взе Колодата и я прибра. — Окончателното му оформяне все още е на столетия далече и може изобщо да не се състои. Спомни си, че и други нови домове са загивали много бързо.

— От това вони на твърде много сила. — Тайсхрен отново се загледа към планините Морант. — Моята благодарност — каза той, щом Татърсейл пристъпи към стъпалата, отвеждащи долу в града, — струва нещо, надявам се. Тъй или иначе я имаш, магьоснице.

Татърсейл се поколеба за миг на площадката, после заслиза.

Нямаше да е толкова великодушен, ако разбереше, че току-що го е подвела. За самата нея не беше трудно да се досети за идентичността на Девата. Мислите й се върнаха към мига на появата на Девата. Конете, които беше чула да минават отдолу, не бяха илюзия. Взводът на Уискиджак току-що беше влязъл в града, през портата долу. А сред тях яздеше и Сори. Съвпадение? Може би, но не мислеше, че е това. Въртящата се монета леко беше залитнала в този момент, а веднага след това звънът й се върна. Въпреки че я слушаше в ума си ден и нощ, въпреки че тя се беше превърнала почти във втора природа, Татърсейл трябваше да се съсредоточи, за да я намери. Но беше уловила лекия тласък, усетила беше малката промяна и бе почувствала мига на колебание.

Девата на Смърт и Убиецът на Върховен дом Сянка. Тук имаше някаква връзка и тя притесняваше Опонн. Очевидно всичко оставаше в движение. „Страхотно“, промърмори тя, щом стигна най-долното стъпало.

Видя морския пехотинец, който я беше спрял, преди да дойде тук. Стоеше с други новобранци на двора. Офицери не се мяркаха. Татърсейл го повика.

— Да, магьоснице? — каза той, след като застана мирно пред нея.

— Защо стоите тук?

— След малко ще ни раздават оръжия. Сержантът отиде да докара фургона.

Татърсейл кимна и каза:

— Имам задача за теб. Ще се погрижа да получиш оръжие — но не от тенекиените, каквито ще дадат на приятелите ти. Ако някой старши офицер започне да те разпитва защо си отсъствал, донеси ми.

— Слушам, магьоснице.

Жегна я за миг съжаление, щом срещна блесналия, жаден поглед на момчето. Най-вероятно до няколко месеца щеше да е мъртво. Много престъпления бяха опетнили знамето на империята, но това беше най-тежкото. Татърсейл въздъхна.

— Отнеси лично следното съобщение на сержант Уискиджак, от Мостоваците: „Дебелата дама с магиите иска да говори с вас.“ Ще го направиш ли?

Хлапакът се изпъна, беше пребледнял.

— Да го чуя.

Пехотинецът повтори съобщението с безучастен тон. Татърсейл се усмихна.

— Добре. Сега бегом и не забравяй да ми донесеш отговора. Ще съм в квартирата си.

Капитан Паран се извърна, за да погледне за последен път Черните моранти. Взводът току-що се беше изкачил на платото. Гледа ги, докато не се скриха от очите му, след което се обърна към града на изток.

От това разстояние, с широката равнина помежду им, Пейл изглеждаше съвсем мирен, въпреки че земята извън крепостните стени беше осеяна с черни базалтови отломки и споменът за пушеци и пожари все още витаеше във въздуха. На някои места покрай стената се издигаха скелета и по тях се мяркаха дребни фигури. Изглежда, запълваха проломите в каменния зид. Откъм северната порта колона фургони мудно се тътреше към хълмовете, въздухът над тях беше пълен с гарвани. Покрай хълмовете имаше редица могили, прекалено еднакви, за да са естествени.

Чул беше мълвата. Петима мъртви магьосници, двама от които Върховни магове. Загубите на Втора бяха достатъчни, за да събудят предположенията, че ще бъде слята с Пета и Шеста, за да се сформира нова част. А Лунният къс се беше оттеглил на юг, през планините Тахлин към Лазурното езеро, оставяйки след себе си пушлива диря и килнат на една страна. Но една история се беше загнездила в мислите на капитана по-дълбоко от всичко друго: Мостоваците ги нямаше. Според някои бяха избити до крак; според други няколко отделения успели да се измъкнат от тунелите, преди те да рухнат.

Паран се чувстваше обезсърчен. Беше прекарал няколко дни сред морантите. Тайнствените воини почти не говореха, а когато изобщо го правеха, говореха само помежду си, на неразбираемия си език. Цялата му информация беше остаряла и това го поставяше в неблагоприятна позиция. Да, от Дженабарис насам неясните ситуации се редяха една след друга.

Ето че отново се беше озовал откъм страната на чакащите. Намести платнената торба на гърба си и се приготви да чака дълго — и тогава видя конника — далече на платото. Водеше още един кон и яздеше право към капитана. Паран въздъхна. Да си имаш работа с Нокътя винаги беше дразнещо. Бяха адски самодоволни. С изключение на онзи в Дженабарис, като че ли никой не го харесваше особено. Доста време беше изтекло, откакто бе познавал някой, когото да може да нарече „приятел“. Всъщност — повече от две години.

Конникът се приближи. Когато го видя отблизо, Паран неволно отстъпи назад. Половината лице на мъжа беше изгоряло. Черна кръпка покриваше дясното му око и той държеше главата си странно килната на една страна. Мъжът го поздрави с грозна усмивка и скочи от седлото.

— Значи ти си оня, а? — попита грубо.

— Вярно ли е за Мостоваците? — настоя Паран. — Че са пометени?

— Повече или по-малко. Пет отделения им останаха, там някъде. Около четирийсет души всичко. — Примижа с лявото око и намести очукания шлем на главата си. — Одеве не знаех накъде ще хванеш. Сега знам. Ти си новият капитан на Уискиджак, а?

— Познаваш сержант Уискиджак? — Паран се намръщи. Този Нокът не беше като другите. Каквото и да мислеха за него, пазеха го за себе си, а и на него така му харесваше повече.

— Да тръгваме — каза мъжът. — Можем да говорим и по пътя.

Паран отиде при другия кон и върза торбата си за седлото, изработено в стила на Седемте града, с висок гръб и със сгъващ се напред ефес — беше виждал няколко такива на този континент. Подробност, която бе скътал в ума си. Местните от Седемте града имаха навика да създават неприятности, а и цялата тази Дженабакъзска кампания си беше пълен провал от самото начало. „И това не е съвпадение.“ Повечето от Втора, Пета и Шеста армии бяха събрани от подконтинента на Седемте града.

Поеха в тръс по платото.

Нокътят заговори.

— Сержант Уискиджак си има много последователи тука. Ама се прави, че не го знае. Не е зле да си спомните нещо, което е почти забравено в Малаз — Уискиджак някога командваше рота…

Паран извърна рязко глава. Тази подробност беше грижливо заличена от аналите. Ако можеше да се вярва на Имперската история, това изобщо не беше се случвало.

— … още по времето, когато Дасем Ълтър командваше войската — продължи безгрижно Нокътят. — Точно Седма рота на Уискиджак подгони и изби магьосническия кабал на Седемте града в пустините Пан’поцун. Там сложи край на войната. Разбира се, всичко след това отиде в името на Гуглата, след като Гуглата взе щерката на Ълтър. А и скоро след това, когато умря и Ълтър, всичките му хора изпомряха набързо. Когато бюрократите глътнаха армията. Проклети чакали. А и оттогаз се трепят един-друг, а кампаниите в пъкъла да вървят. — Нокътят се намести в седлото и се изплю покрай лявото ухо на коня.

Паран забеляза жеста и потръпна. В стари времена с него се бе обявявало началото на племенна война между Седемте града. Сега се беше превърнал в символ на Втора армия.

— Да не би да намекваш — подхвърли той, — че историята, която току-що ми разказа, се е превърнала в клише?

— Не и в подробностите — призна Нокътят. — Но някои стари ветерани във Втора са се сражавали с Ълтър не само в Свободните градове, но още при Фалар.

Паран се замисли. Яздещият до него мъж, макар да беше Нокът, беше също така от Втора армия. И беше преживял много премеждия с бойците й. А това предполагаше интересна гледна точка. Погледна го и видя, че се усмихва.

— Какво ти е толкова смешно?

Мъжът сви рамене.

— Мостоваците напоследък са се поразгорещили. Режат ги с новия набор, сякаш се канят да ги разформироват. С когото и да говориш в Малаз, кажеш ли им, че ще си докарат някой бунт, започват да ровят при Мостоваците. Това им го казвам във всеки доклад, но май никой не ме слуша. — Ухили се още по-широко. — Сигурно мислят, че съм минал на другата страна, а?

Паран сви рамене.

— Наредили са ти да ме посрещнеш, нали?

Нокътят се засмя.

— Ама ти май наистина не си в течение, а? Наредиха ми, защото съм последният действащ във Втора. Колкото до Пета и Шеста — забрави. Тайст Андий на Бруд можеха да надушат един Нокът от хиляда крачки. И от тях никой не остана. Моя старши Нокът го удушиха с гарота само преди два дни — но това е друго, нали? А теб те наследих, капитане. Стигнем ли в града, пускам те и това може би ще е последният път, в който ще се видим. Връчваш си пълномощията като капитан на Девети взвод и или ти се изсмиват в лицето, или ти мушкат ножа в окото — и за двете залогът е петдесет на петдесет. Много лошо, но това е.

Пред тях се извисиха портите на Пейл.

— Още нещо — каза Нокътят, загледан в бойниците над портата, — само едно кокалче да ти подхвърля, в случай че Опонн ти се усмихне благосклонно. Тук конците ги дърпа Върховният маг Тайсхрен. Дужек никак не е щастлив, особено след онова, което стана с Лунния къс. Положението между тях е много лошо, но Върховният маг разчита на близката си и постоянна връзка с императрицата и това го държи отгоре. Та значи предупреждавам те. Войниците на Дужек ще го последват. Навсякъде. А това важи и за Пета и Шеста армии. Тук се трупа буря, която всеки момент ще се разрази.

Паран го изгледа. Топър му беше обяснил положението, но Паран беше отхвърлил преценките му — твърде много приличаше на сценарий, замислен, за да оправдае бесилките на императрицата. „В тая бъркотия не искам да се замесвам. Нека да си изпълня единствената задача — нищо друго не желая.“

Щом навлязоха в сянката на портата, Нокътят заговори отново.

— Между другото, Тайсхрен току-що ни видя, че влизаме. Някаква възможност да те познава, капитане?

— Не. — „Надявам се, че не“, добави той наум.

Влязоха в същинския град и очите на Паран леко се оцъклиха. Пейл приличаше на лудница с изтърбушените от пожарите постройки, с улиците, някъде павирани с каменни плочи, другаде разровени и пълни с хора, с коли, мучащи животни и войници. Той се зачуди дали не трябва да започне да измерва живота си в минути. Поемането на командата на взвод, преминал през четири кампании в продължение на три години и получаващ след това задача, каквато не би приел никой разумен войник, съчетано с тлеещия пожар на мащабен бунт, оглавен вероятно от най-добрия военен командир на империята, срещу един Върховен маг, който, изглежда, се бе заловил здраво да издълбае собствената си доста голяма ниша в този свят — всичко това караше Паран да се чувства доста обезсърчен.

Сепна се от тежкото потупване по гърба. Нокътят се наведе към него.

— Отчаяхме ли се, капитане? Не се безпокой, тук всички са отчаяни. Някои го знаят, други — не. Тия, дето не го знаят, трябва да те безпокоят. Започни с онова, което е пред теб, и останалото забрави засега. То ще си покаже, като му дойде времето. Намери някой боец и го накарай да те упъти към Мостоваците. Това е леката част.

Паран кимна.

Нокътят се поколеба, след което отново се наведе към него.

— Мислех си, капитане. Само предчувствие, нищо повече, но си мисля, че си тук, за да свършиш нещо добро. Не, не си прави труда да ми отговаряш. Ако обаче изпаднеш в беда, потърси Ток-младши, това съм аз. Аз съм в Съобщителния корпус, помощни части, Втора. Разбрахме ли се?

Паран отново кимна.

— Благодаря — промълви той и в този момент зад гърба им се чу силен трясък, последван от хор разгневени гласове. Никой от двамата не се обърна.

— Та какво каза, капитане?

Паран се усмихна.

— По-добре не си показвай главата. Покрий се — в случай че нещо стане с мен. Аз ще си намеря водач.

— Ясно, капитане. — Ток-младши му махна с ръка и свърна по една от страничните улици. След няколко мига Паран го изгуби от погледа си. Пое си дълбоко дъх и затърси с очи подходящ войник.

Паран знаеше, че ранните му години, прекарани из благородническите дворове в родината, са го подготвили за измамата, която му беше възложила адюнкта Лорн. Ала през последните две години беше започнал все по-ясно да съзнава в какво се превръща. Безразсъдният и искрен младеж, който беше говорил с адюнктата на императрицата в онзи ден на брега на Итко Кан, сега го глождеше отвътре. Паднал беше в скута на Лорн като бучка неоформена глина. А тя беше продължила да прави онова, което правеше най-добре.

Онова, което най-много плашеше Паран напоследък, беше, че вече бе привикнал да го използват. Беше се превръщал в друга личност вече толкова пъти, че виждаше хиляда различни лица, чуваше хиляда различни гласове, и всички те — на нож със собствените му. Вече не беше онзи младеж с благородна кръв, с прекомерната му вяра в честността и в целостта; образът, който се появяваше сега в ума му, когато мислеше за себе си, бе на нещо студено, кораво и тъмно. Младежът се криеше в най-дълбоките сенки на ума му и наблюдаваше оттам. Без съжаление, без осъждане — само ледено, безстрастно наблюдение.

Не смяташе, че онзи младеж ще може отново някога да види белия ден. Щеше да се свие още по-назад, погълнат от тъмнината, и после да изчезне, без да остави следа.

И Паран се чудеше дали това изобщо го тревожи.

Влезе в казармата, приютявала доскоро Знатната гвардия на Пейл. На нара близо до вратата на помещението се беше изтегнал ветеран. Жена. Стъпалата й се показваха изпод дрипавата завивка. Дюшекът беше смъкнат и захвърлен в един ъгъл; жената лежеше върху рендосаните дъски, с ръце под главата.

Паран се огледа. Ако не беше ветеранката — от морската пехота, — беше празно. Вниманието му отново се върна на нея.

— Ефрейтор, нали?

Жената не помръдна.

— М-да. Какво?

— Доколкото схващам — каза той сухо, — старшинството тук съвсем се е разпаднало.

Тя отвори очи и изгледа сънливо застаналия пред нея офицер.

— Може би. — И ги затвори отново. — Търсиш ли някой?

— Търся Девети взвод, ефрейтор.

— Що? Пак ли си имат неприятности?

Паран се усмихна на себе си.

— Да смятам ли, че вие сте средният тип Мостовак, ефрейтор?

— Средният тип измряха.

— Кой ви е командирът? — попита Паран.

— Анци, но го няма.

— Това го виждам. — Капитанът изчака, после въздъхна. — Е, къде е Анци?

— В гостилницата на Ноб, нагоре по улицата. Последния път, когато го видях, си загуби ризата срещу Хедж. Анци ги върти картите, но не е добър. — Заопипва един от кътниците си.

Паран вдигна вежди.

— Вашият командир играе хазарт с хората си?

— Анци е сержант — обясни жената. — Капитанът умря. Все едно, Хедж не е от нашия взвод.

— О. И в кой взвод е?

Жената се ухили и преглътна каквото там беше измъкнал пръстът й.

— Девети.

— Как се казвате, ефрейтор?

— Пикър. А вие?

— Капитан Паран.

Тя се сепна, седна и се ококори.

— О, вие сте новият капитан, дето тепърва ще вади меча, а?

Паран се ухили.

— Точно така.

— Имате ли представа какви са ви шансовете в момента? Не изглеждат добри.

— Какво имате предвид?

— Както схващам работата — тя се усмихна широко, облегна се на стената и отново затвори очи, — първата кръв, която ще видите по ръцете си, ще е вашата, капитан Паран. Върнете се в Кюон Тали, по-безопасно е. Вървете си. Все някой трябва да ближе краката на императрицата.

— Те са си чисти — каза Паран. Не му беше много ясно как да се оправи в тази ситуация. Отчасти му се искаше да извади меча и да посече Пикър на две. От друга страна, искаше му се да се разсмее и в това желание имаше нещо истерично.

Вратата зад него изтрещя и по дъските на помещението закънтяха тежки стъпки. Паран се обърна. В стаята нахлу някакъв сержант с червендалесто лице, с огромни, извити като дръжки на врата мустаци. Без да обръща внимание на Паран, той закрачи към нара на Пикър, спря и я изгледа навъсено.

— По дяволите, Пикър, каза ми, че на Хедж картата не му върви, а това кривокрако говно ме обра!

— На Хедж картите наистина не му вървят — отвърна Пикър. — Но твоите са още по-зле. Ти изобщо не ме попита за това, нали? Анци, запознай се с капитан Паран, новия офицер на Девети.

Сержантът се обърна и го зяпна. После измърмори:

— Дъх на Гуглата! — И отново се обърна към Пикър.

— Търся Уискиджак, сержант — каза тихо Паран.

Нещо в тона му накара Анци да се обърне. Той отвори уста, после я затвори, щом очите му уловиха немигащия поглед на Паран.

— Някакво хлапе донесе съобщение и Уискиджак изхвърча навън. Няколко от хората му са при Ноб.

— Благодаря ви, сержант. — Паран излезе вдървено от помещението.

Анци бавно издиша и погледна Пикър.

— Два дни — заяви тя, — и някой ще го оправи. Старият Рокфейс вече е заложил двайсет за това.

Лицето на Анци застина.

— Нещо ми подсказва, че това ще е голям срам.

Паран влезе в гостилницата на Ноб и спря до входа. Вътре беше тъпкано с войници, гласовете им се сливаха в оглушителна врява. Само неколцина носеха на униформите си емблемата с пламъка на Мостоваците. Останалите бяха Втора армия.

На една голяма маса под висящия пасаж между стаите за гости на първия етаж седяха и играеха карти половин дузина Мостоваци, с гръб към помещението седеше широкоплещест мъж с вързана на конска опашка черна коса, отрупана с амулети и талисмани, и раздаваше картите с безкрайно търпение. Въпреки врявата Паран можа да чуе от мястото си монотонното му отброяване. Другите на масата го заливаха с люти ругатни, но без особен ефект.

— Баргастът — промърмори на себе си Паран, приковал погледа си в гърба на раздаващия. — Единствен при Мостоваците. Значи е Девети. — Вдиша дълбоко и навлезе в тълпата.

Докато стигне зад баргаста, чистото му наметало вече миришеше на вкисната бира и горчиво вино, а челото му беше плувнало в пот. Баргастът тъкмо приключваше с раздаването и поставяше тестето в средата на масата — видяха се безкрайните татуировки със синя сърпица по оголената му ръка: спиралните шарки бяха прорязани от бели белези.

— Това ли е Девети? — попита високо Паран.

Мъжът срещу баргаста вдигна очи — лицето му имаше същия цвят като кожената шапка на главата му, — после отново се загледа в картите си.

— Капитан Паран?

— Аз съм. А вие, войник?

— Хедж. — Той кимна към седящия вдясно от него едър мъж. — Това е Малът, взводният ни лечител. А името на баргаста е Тротс. — Врътна глава наляво. — Другите са без значение — Втора армия и са много калпави в играта. Сядайте, капитане. Уискиджак и останалите ги извикаха за малко. Би трябвало скоро да се върнат.

Паран си намери свободен стол и го придърпа между Малът и Тротс.

— Ей, Тротс, ще я отваряш ли тая игра, или к’во? — изръмжа Хедж.

Паран издиша бавно и се обърна към Малът.

— Кажете ми, лечител, каква е средната продължителност на живота за един офицер при Мостоваците?

— Преди или след Лунния къс? — изсумтя Хедж.

Тежките вежди на Малът леко се повдигнаха, преди да отговори на капитана.

— Две кампании, може би. Зависи от много неща. Куражът не стига, но помага. А това ще рече, че забравяте всичко, на което са ви учили, и скачате в скута на сержанта си като бебенце. Слушате ли него, може и да оцелеете.

Хедж потупа по масата.

— Събуди се бе, Тротс! Ще играем ли тука, или к’во?

Баргастът се намръщи и избоботи:

— Мисля.

Паран се отпусна и откопча колана си.

Тротс най-после реши да играе, което бе посрещнато от стоновете на Хедж, Малът и тримата войници от Втора армия, защото Тротс в края на краищата винаги решаваше да играе.

— Капитане, чували сте едно-друго за Мостоваците, нали? — заговори Малът.

Паран кимна.

— Повечето офицери изпитват ужас от Мостоваците. Разправят, че средната смъртност била толкова висока, защото половината капитани свършвали с кама, забита в гърба.

Замълча и тъкмо се канеше да продължи, когато забеляза, че е настъпила мъртва тишина. Играта беше престанала и очите на всички се бяха приковали в него. Под мишниците му изби пот.

— А според това, което видях досега — продължи той, — съм склонен да повярвам на този слух. Но ще ви кажа следното — на всички ви. — Ако умра с нож в гърба, гледайте поне да съм си го заслужил. В противен случай ще съм ужасно разочарован. — Закопча колана си и стана. — Кажете на сержанта, че ще го чакам в казармата. Бих искал да поговоря с него, преди да се запознаем официално.

Хедж кимна бавно.

— Ясно, капитане. — Поколеба се и добави: — А, капитане? Що не седнете да се включите в играта?

Паран поклати глава.

— Не, благодаря. — Устата му се кривна в усмивка. — Лоша практика е един офицер да обира парите на подчинените си.

— Виж, това предизвикателство ще трябва да го подкрепите някой път — отвърна с блеснали очи Хедж.

— Ще си помисля — каза Паран и се обърна.

Докато си пробиваше път през тълпата, изпита чувство, което го хвана съвсем неподготвен: чувство за собствената си незначителност. Много арогантност се беше натрупала в него, още от момче в благородническите среди, чак до времето, прекарано в академията. Тази арогантност сега се беше свила в някакво кътче в мозъка му, затаила дъх и изтръпнала.

Беше го знаел много преди да се срещне с адюнктата: че пътят му към и през офицерския учебен корпус на Военноморската академия беше лек и белязан с намигвания и кимвания. Но имперските войни се водеха тук, на хиляди левги от двора, и тук, осъзнаваше Паран, никой пет пари не даваше за дворцовите влияния и взаимноизгодните сделки. Бързото изкачване в кариерата само беше усилило шансовете му да умре, и то бързо. Ако не беше адюнктата, щеше да е съвсем неподготвен да поеме командването.

Отвори с гримаса вратата на кръчмата и излезе на улицата. Никак не беше чудно, че армиите на стария император толкова леко бяха погълнали феодалните кралства, разположени по този участък от пътя на империята. Изведнъж петната по униформата му го зарадваха — вече не изглеждаше толкова не на място.

Навлезе в уличката, водеща към страничния вход на казармата. Тя тънеше в сенки под високите стени на околните сгради и избледнелите платнища, провиснали над хлътнали тераси. Пейл беше умиращ град. Паран знаеше достатъчно за историята му, за да може да различи избледнелите багри на някогашната му, отдавна изгубена слава. Вярно, беше съсредоточил достатъчно сила, за да сключи съюз с Лунния къс, но капитанът подозираше, че това бе свързано по-скоро с чувството за лична изгода на Лунния господар, отколкото с някакво взаимно признаване на сила. Местното знатно съсловие държеше много на труфилата и външния блясък, но опорите му бяха разклатени. И той се замисли колко много приличат тези оклюмали граждани на него самия и на хората от неговото потекло…

Някакъв звук зад него, едва доловими стъпки, го накараха да се обърне. Към него пристъпваше загърната в сянка фигура. Паран ахна и посегна към меча си. Фигурата се раздвижи и го помете вледеняващ лъх. Капитанът заотстъпва заднешком, зърнал блясъка на остриетата в двете ръце. Изви се на една страна, едва успял да извади наполовина меча. Лявата ръка на нападателя се стрелна нагоре. Паран дръпна рязко глава назад и изхвърли напред рамото си, за да блокира оръжието, което така и не се появи. Вместо това дългата кама се хлъзна като огън в гърдите му. Второто оръжие се заби в хълбока му, още докато кръвта напираше отвътре и пълнеше устата му. Паран се закашля и се завъртя замаян, блъсна се в стената, после се смъкна на земята и заопипва безсилно влажните камъни, ноктите му задраскаха в разкаляната пръст. Чернота загърна мислите му, в които сякаш нямаше нищо друго освен дълбока, жегнала сърцето му жалост. Отнякъде до ушите му смътно стигна звън, като от нещо малко и метално, затъркаляло се по твърда повърхност. Звукът остана — от нещо въртящо се, а мракът спря да пълзи към него.

— Немарливо — чу се тънък мъжки глас. — Изненадан съм. — Акцентът беше познат, притегли го към един детски спомен с баща, пазарящ се с търговци от Дал Хон. Отговорът дойде точно над Паран.

— Под око ли ме държиш? — И този акцент позна, беше от Итко Кан, а гласът сякаш беше момичешки или на дете, и все пак той знаеше, че е на убиеца му.

— Съвпадение — отвърна другият с кикот. — Някой… нещо, би трябвало да кажа… е проникнало в нашия Лабиринт. Неканено. Хрътките ми душат.

— Не вярвам в съвпадения.

Отново същият кикот.

— Аз също. Преди две години двамата започнахме своя игра. Просто разчистване на стари сметки. Изглежда, че тук, в Пейл, сме се набутали в съвсем друга игра.

— Чия?

— Този отговор ще го имам съвсем скоро.

— Не се отвличай, Амманас. Нашата цел си остава Ласийн и събарянето на империята, която тя управлява, но не я заслужава.

— Както винаги, храня изключително доверие в теб, Котильон.

— Трябва да се връщам — каза момичето и се отдръпна.

— Разбира се. Този ли е изпратила Лорн, за да те намери?

— Така мисля. Във всеки случай това би трябвало да я подмами да влезе в играта.

— А това желателно ли е?

Двамата се отдалечиха и разговорът заглъхна, и в главата на Паран остана само един звук — непрестанно бръмчене като от въртяща се монета.

4.

Татърсейл изгледа Уискиджак с гняв и заяви:

— Хеърлок е луд. Винаги е бил на ръба, но вече е изровил дупки в Лабиринта си и вкусва от Хаоса. Още по-лошото е, че това го прави по-мощен, по-опасен.

Бяха се събрали в квартирата на Татърсейл, включваща външна стая — където седяха в момента — и спалня с редкия лукс на солидната дървена врата. Предишните обитатели набързо бяха опразнили жилището от всичко по-ценно и преносимо — бяха оставили само по-масивните мебели. Татърсейл седеше на масата с Уискиджак, Бързия Бен, Калам и сапьора Фидлър. Въздухът в стаята беше станал горещ и душен.

— Разбира се, че е луд — отвърна Бързия Бен и погледна сержанта, чието лице оставаше безизразно. Магьосникът добави припряно: — Но това трябва да се очаква. Кълна се в опашката на Финир, та той получи тяло на кукла! Разбира се, че това го е побъркало.

— Колко? — попита Уискиджак магьосника си. — Той трябваше да ни пази гърба, нали?

— Бързия го държи под контрол — намеси се Калам. — Хеърлок търси следи, рови из лабиринтите — ще разбере кой в империята иска да умрем.

— Опасността — добави Бързия Бен, като се обърна към Татърсейл, — е да не го хванат. Хеърлок трябва да се промъква през Лабиринтите по необичайния начин — всички редовни пътеки са заредени с капани.

Татърсейл се замисли над това и кимна.

— Тайсхрен може да го открие или поне да усети, че някой души наоколо. Но Хеърлок използва силата на Хаоса, пътеките, които лежат между Лабиринтите, а това е нездравословно — не само за него, но за всички нас.

— Защо пък за всички нас? — попита Уискиджак.

— Това отслабва Лабиринтите — отвърна Бързия Бен. — Разбрида тъканта, което пък на свой ред позволява на Хеърлок да прониква в тях по своя воля… и отново да се измъква. Но друг избор нямаме. Трябва да му отпуснем въжето. Поне засега.

Магьосницата въздъхна и разтри челото си.

— Тайсхрен е този, когото търсите. Вече ви го казах…

— Това не е достатъчно — отсече Бързия Бен. — Колко агенти използва? Какви са подробностите на плана… какъв е планът? Всичко това по заповед на Ласийн ли става, или Върховният маг е хвърлил око на трона? Трябва да го разберем, в името на Гуглата!

— Добре, добре — каза Татърсейл. — Значи Хеърлок ви разкрива всичко това — и после какво? Да не би да се каните да убиете Тайсхрен и всички замесени около него? Нима разчитате на моята помощ в това? — Изгледа ги един по един. Лицата им не изразяваха нищо. Обзе я гняв и тя стана. — Знам, че Тайсхрен вероятно е убил А’Каронис, Найтчил и може би моя кадър. Вероятно е знаел, че тунелите ще се сринат върху вас, и като нищо може да е решил, че Втора на Дужек представлява заплаха, която трябва да се премахне. Но ако си мислите, че ще ви помагам, без да знам какво замисляте, грешите. Във всичко това има нещо повече, отколкото искате да ми кажете. Ако е заложено само оцеляването ви, защо просто не дезертирате? Съмнявам се, че Дужек ще тръгне да ви гони. Освен ако, разбира се, подозренията на Тайсхрен за Едноръкия и Втора не почиват на истина — ако не кроите планове за бунт, за да обявите Дужек за император и да тръгнете за Дженабарис. — Замълча и отново ги изгледа един по един. — Да не би Тайсхрен просто да ви е разкрил и по този начин да е осуетил плановете ви? Да не би да ме въвличате в заговор? Ако е така, трябва да знам какви са целите му. Имам това право, нали?

Уискиджак изсумтя, после посегна към бутилката вино на масата и напълни всички чаши.

Бързия Бен издиша бавно и разтри схванатия си врат.

— Татърсейл — кротко заговори той, — няма да предизвикваме Тайсхрен пряко. Това би било самоубийство. Не, ще отстраним поддръжката му, предпазливо, прецизно, след което ще уредим неговото… изпадане в немилост. При условие, че императрицата не е намесена. Но трябва да научим повече, трябват ни тези отговори, преди да можем да решим какъв избор имаме. Не се налага да се въвличаш повече, отколкото вече си. Всъщност така дори е по-безопасно. Хеърлок иска да пазиш неговия гръб в случай, че всяка друга възможност се провали. Възможно е да не се наложи. — Вдигна очи към нея и се усмихна сковано. — Тайсхрен го остави на мен и Калам.

„Всичко това е великолепно, но все пак не ми отговорихте.“ Татърсейл погледна другия чернокож мъж, присвила очи.

— Ти си бил Нокът преди, нали?

Калам само сви рамене.

— Мислех, че никой не може да напусне — жив.

И отново сви рамене.

Сапьорът Фидлър изръмжа нещо неразбрано и се надигна от стола си. Закрачи из стаята; кривите му крака го носеха от единия край на стената до другия и обратно, като затворена в клетка лисица. Никой не му обърна внимание.

Уискиджак подаде чаша на Татърсейл.

— Остани с нас, магьоснице. Бързия Бен обикновено не се издънва… много лошо. — Направи кисела физиономия. — Признавам, аз също не съм напълно убеден, но съм се научил да му вярвам. Приеми нещата такива, каквито са.

Татърсейл отпи дълбока глътка и избърса устни.

— Взводът ви заминава тази нощ за Даруджистан. Под прикритие, което значи, че няма да мога да се свържа с вас, ако положението стане много лошо.

— Тайсхрен би могъл да засече обичайните начини — каза Бързия Бен. — Хеърлок е единствената ни нерушима връзка — свързваш се с нас чрез него, Татърсейл.

Уискиджак изгледа заклинателката.

— Пак се връщаме на Хеърлок. Не му вярваш.

— Да. Не му вярвам.

Сержантът замълча, свел очи към масата. Маската му на равнодушие беше паднала и на лицето му се разкриваше борба на чувства.

„Държи вътрешния си мир запушен в бутилка, но напрежението се вдига.“ Тя се зачуди какво ли ще стане, когато всичко, което кипи в него, изведнъж избухне.

Двамата мъже от Седемте града изчакваха, без да откъсват очи от сержанта си. Фидлър продължаваше да крачи из стаята. Опърпаната му униформа беше изцапана с петна от тунелите. Нечия кръв беше оплискала предницата на куртката му — сякаш някой приятел беше издъхнал в ръцете му. Под четината на бузите му се виждаха незараснали мехури от изгарянията, сплъстената му рижа коса висеше чорлава изпод кожения шлем.

Тягостната тишина се проточи. Накрая сержантът кимна рязко на себе си и без да откъсва очи от масата, промълви:

— Добре, магьоснице. Ще ти го кажем. Бързак, кажи й за Сори.

Татърсейл повдигна вежди, скръсти ръце и се обърна към чародея. Бързия Бен не изглеждаше доволен. Помръдна неловко в стола си и погледна с надежда към Калам, но едрият мъж извърна очи.

— Хайде — изръмжа Уискиджак.

Бързия Бен срещна твърдия поглед на Татърсейл с почти детинско изражение — страх, вина и огорчение пробягаха по гладкото му лице.

— Помниш ли я?

Тя се изсмя грубо.

— Тая не можеш да я забравиш лесно. Едно странно… усещане… лъха от нея. Опасно. — Помисли дали да им разкрие какво беше разбрала по време на своя Фатид с Тайсхрен. „Девата на Смърт.“ Но нещо я задържа. Не, поправи се тя, не просто нещо — „Все още не им вярвам.“ — Подозирате, че е на двойно подчинение?

Лицето на магьосника беше станало пепеляво. Той се окашля.

— Беше взета преди две години в Итко Кан, един от обичайните набори из вътрешността на империята.

Гласът на Калам забоботи:

— По същото време там се случи нещо много гадно. Скрили са го доста надълбоко, но е била замесена адюнктата, а след нея дошъл Нокът и запушил устите на почти всички стражи в града, които са могли да проговорят. Използвах няколко стари източника и измъкнах някои странни подробности.

— Странни — допълни Бързия Бен, — но доста красноречиви, стига да знаеш какво търсиш.

Татърсейл се усмихна вътрешно. Тези двамата имаха навик да говорят в тандем. Отново насочи вниманието си към магьосника и той продължи:

— Както изглежда, един конен ескадрон е извадил лош късмет. Оцелели няма. Колкото до това, на което са се натъкнали, имало е нещо общо с…

— Псета — довърши Калам.

Заклинателката изгледа убиеца намръщено.

— Като събереш нещата — каза Бързия Бен, — адюнкта Лорн е личната магоубийца на Ласийн. Появата й на сцената предполага, че в избиването е намесено магьосничество. Висше магьосничество. — Присви очи срещу Татърсейл и зачака.

Тя отново отпи от виното. „Фатидът ми го показа. Псета и магьосничество.“ В ума й отново изплува образът на Въжето, както го беше видяла при четенето. „Върховен дом Сянка, управляван от Сенкотрон и Въжето, а на тяхна служба…“

— Седемте Хрътки на Сянката. — Погледна Уискиджак, но очите на сержанта си останаха сведени към масата, лицето му бе гладко като камък.

— Добре — отсече някак нетърпеливо Бързия Бен. — Значи Хрътките са излезли на лов. Така предполагаме и ние, но предположението е добро. Деветнадесети ескадрон на Осма кавалерия бил избит до крак, при това с конете. Наложило се е да заселят отново цяла левга крайбрежни поселища.

— Чудесно — въздъхна Татърсейл. — Но какво общо трябва да има всичко това със Сори?

Магьосникът извърна с досада очи и заговори Калам:

— Хеърлок ще проследи не една следа, зклинателко. Почти сме сигурни, че Сори по някакъв начин е свързана с дома Сянка…

— Определено изглежда — каза Татърсейл, — че след появата й в Колодата и отварянето на Лабиринта й, пътеката на Сянка пресича империята твърде често, за да е случайност. Но защо Лабиринтът между Светлина и Мрак трябва да проявява такъв… маниакален интерес към Малазанската империя?

Калам й отвърна със замъглен поглед:

— Странно е, нали? В края на краищата Лабиринтът се появи едва след убийството на императора от Ласийн. Сенкотрон и неговият спътник, Покровителят на убийците — Котильон — бяха нещо нечувано преди смъртта на Келанвед и Танцьора. Изглежда също така, че ако има някакъв… спор между дом Сянка и императрица Ласийн, то той е нещо, хм, лично…

Татърсейл затвори очи. „Проклятие, толкова очевидно е, нали?“

— Бен — попита тя, — не е ли съществувал винаги достъпен Лабиринт на Сянка? Рашан, Лабиринтът на Илюзии?

— Рашан е фалшив Лабиринт, магьоснице. Сянка на това, което претендира, че олицетворява, ако ме извиниш за израза. Сам по себе си той е илюзия. Боговете само знаят откъде се е появил или кой го е създал, или даже защо. Истинският Лабиринт на Сянка е бил затворен, недостъпен от хилядолетия, до 1154 година от Съня на Бърн, преди девет години. Най-ранните писания за Дом Сянка, изглежда, сочат, че тронът му е бил зает от Тайст Едур…

— Тайст Едур ли? — прекъсна го Татърсейл. — Те пък кои са?

Чародеят сви рамене.

— Братовчеди на Тайст Андий, може би? Не знам.

„Не знаеш ли? Всъщност ти май знаеш адски много.“

Бързия Бен сви рамене да подчертае последните си думи, след което добави:

— Във всеки случай сме убедени, че Сори е свързана с дом Сянка.

Уискиджак изведнъж стана от стола си и ги стресна.

— Аз не съм убеден — заяви той и хвърли на Бързия Бен поглед, който подсказа на Татърсейл, че по този въпрос между тях са се вихрили нескончаеми спорове. — Сори обича да убива и да си край нея е все едно паяци да лазят под ризата ти. Това го знаем всички, аз самият го виждам и го чувствам по същия начин като вас. Но то все още не означава, че тя е едва ли не някакъв демон. — Той се обърна към Калам. — Тя убива също като теб, Калам. В жилите и на двама ви тече лед. Е, и какво? Гледам те и виждам в теб човек, защото хората са способни на… и не търся оправдания, защото не обичам да се замислям колко гадни можем да ставаме понякога. Гледаме Сори и виждаме в нея собствените си отражения. Гуглата да ме вземе, ако харесваме това, което виждаме.

Седна също толкова рязко, колкото беше станал, и посегна за бутилката вино. Когато продължи, гласът му беше малко по-спокоен.

— Във всеки случай това е моето мнение. Самият аз не съм експерт по демони, но съм виждал предостатъчно смъртни мъже и жени, които се държат като демони, когато се наложи. Взводният ми чародей ще се побърка от страх от едно петнайсетгодишно момиче. Щатният ми убиец пуска ножа в ръката си всеки път, щом тя се озове на двайсет крачки от него. — Срещна очите на Татърсейл. — Така че Хеърлок има две задачи вместо една и ако смяташ, че Бързия Бен и Калам са прави в подозренията си, можеш да се оттеглиш — знам как тръгват нещата, когато в свадата се намесят богове. — Бръчките около очите му за миг се изопнаха, докато превърташе спомени в ума си. — Знам — повтори той шепнешком.

Татърсейл бавно издиша — беше затаила дъх, откакто сержантът се бе изправил. Вече разбираше на какво се надява той: искаше Сори да е просто човек, само едно момиче, извратено от един жесток свят. Защото това бе нещо, което той разбираше, нещо, с което можеше да се справи.

— В Седемте града — заговори тя тихо — се разправя, че Първият юмрук на императора — пълководецът на неговите армии — Дасем Ълтър, приел предложението на един бог. Гуглата превърнал Дасем в своя Рицар на Смъртта. Но после нещо се случило, нещо се… объркало. И Дасем отхвърлил титлата, положил клетва за мъст срещу Гуглата — срещу самия Господар на Смъртта. Изведнъж започнали да се месят други асценденти, да манипулират събитията. Всичко свършило с убийството на Дасем, след това с убийството на императора, кръв по улиците, храмове повели война един против друг, били отприщени на воля зли магии. — Замълча, видяла как спомените от онези времена заиграха по лицето на Уискиджак. — Ти си бил там. — „И не искаш да се случи отново, тук и сега. Мислиш, че ако можеш да отречеш, че Сори служи на Сянка, убеждението ти ще е достатъчно, за да оформи реалност. Необходимо ти е да вярваш в това, да спасиш разсъдъка си, защото в живота ти има някои неща, които можеш да преживееш само веднъж. О, Уискиджак, не мога да облекча бремето ти. Виждаш ли, според мен Бързия Бен и Калам са прави.“ — Ако Сянка властва над момичето, тогава следата ще е очевидна — Хеърлок ще я намери.

— Искаш ли да се оттеглиш? — попита сержантът.

Татърсейл се усмихна.

— Единствената смърт, от която се боя, е да умра в невежество. Отговорът ми е „не“. — „Колко храбри думи! Тези хора умеят да предизвикат най-доброто — или може би най-лошото — в мен.“

Нещо проблесна в очите на Уискиджак и той кимна.

— Значи така — изръмжа той и се отпусна в стола. — Фидлър, какво ти се върти в ума? — попита той сапьора, който продължаваше да крачи зад гърба му.

— Имам лошо предчувствие — измърмори мъжът. — Става нещо лошо. Не тук, но е наблизо. Просто… — Спря се, килнал глава на една страна, после въздъхна и отново закрачи неспокойно. — Не, не съм сигурен.

Очите на Татърсейл проследиха жилавия дребничък мъж. Природен талант? Нещо, което действа по чист инстинкт? Много рядко.

— Смятам, че трябва да го слушате — каза тя.

Уискиджак й кимна уморено.

Калам се ухили и плетеница от бръчици обкръжи черните му очи.

— Фидлър спаси живота ни в тунела — обясни той. — Едно от „лошите му предчувствия“.

Татърсейл се отпусна в стола си и скръсти ръце. После попита:

— Е, и къде е Сори в момента?

Фидлър изведнъж се обърна и опули очи към заклинателката. Отвори уста и рязко я затвори.

Другите трима скочиха на крака и столовете зад тях изпопадаха.

— Трябва да тръгваме — изхриптя Фидлър. — Навън има нож. Оцапан е с кръв.

Уискиджак опипа дръжката на меча си.

— Калам, двайсет крачки фронт. — Убиецът се шмугна през вратата и той се обърна към Татърсейл. — Изгубихме я преди два часа. Случва се често. — Лицето му помръкна. — Може да няма връзка с този окървавен нож.

Стаята блесна от лумналата сила, Татърсейл рязко се обърна и се озова лице в лице с Бързия Бен. Чародеят беше привлякъл Лабиринта си. От магията струеше странна, непозната за сетивата й вихрушка от ухания; мощта й я ужаси. Погледът й срещна блесналите очи на чернокожия.

— Би трябвало да те познавам — прошепна тя. — На този свят не съществуват толкова истински майстори, които да не познавам. Кой си ти, Бързи Бен?

Уискиджак се намеси:

— Готови ли са всички?

Чародеят срещу нея само сви рамене.

— Готови.

Уискиджак пристъпи към вратата.

— Пази се, магьоснице.

Миг след това изчезнаха. Татърсейл вдигна столовете, след това си доля вино. „Върховен дом Сянка, и нож в мрака. Започва нова игра. Или старата току-що се обърна.“

Паран отвори очите си към ярката, жарка слънчева светлина, но небето над него… не беше същото. Никакво слънце не видя; жълтият блясък отгоре беше рязък, но без източник. Зноят се сипеше с потискаща тежест.

Стон изпълваше въздуха, но не беше вятър, защото вятър нямаше. Помъчи се да помисли, опита се да върне последните си спомени, но миналото беше заличено, откъснато, останали бяха само фрагменти: корабна каюта, звън на кама, която той хвърляше и хвърляше, забиваше я в дървото; някакъв мъж с бяла коса, с пръстени, ухилен язвително.

Превъртя се на една страна да потърси източника на стона. На десетина крачки от него, над плоската равнина, която не беше нито трева, нито пръст, се издигаше портал, водещ към…

„Нищо. Виждал съм такива порти, но не и толкова голяма, струва ми се. Нито една не беше като това… това нещо.“ Изкривена, изправена нагоре и в същото време, от позицията му, някак настрани, портата не беше, осъзна той, направена от камък. „Трупове. Голи човешки тела. Изваяни подобия? Не… о, не!“ Телата се движеха, стенеха, бавно се гърчеха. Почерняла плът, оплескана сякаш с блатна тиня, очи затворени и уста — отворени, едва доловими, неспирни стонове.

Паран се надигна, залитна, залят от замаялата го вълна, после падна отново на земята.

— Нещо като нерешителност — изрече хладен глас.

Паран примига и се обърна по гръб. Над него стояха млад мъж и жена — близнаци. Мъжът бе облечен в широки копринени дрехи — бяло и златисто; слабото му лице беше бледо и безизразно. Близначката му беше загърната в бляскава пурпурна пелерина, светлата й коса се спускаше на огнени къдрици.

Беше проговорил мъжът. Усмихна му се тъжно.

— От дълго време се възхищаваме на твоя… — Очите му се разшириха.

— Меч — довърши жената с доволна усмивка.

— Много по-изтънчено от, да речем, една монета, не мислиш ли? — Усмивката на мъжа стана язвителна. — Повечето — продължи той и рязко извърна глава, за да огледа ужасяващия градеж на портата, — не се спират тук. Казват, че някога съществувал култ, давели жертви в блатата… Предполагам, че Гуглата ги намира за много естетични.

— Едва ли е изненадващо — провлече жената, — че Смъртта няма никакъв вкус.

Паран се опита да седне, но крайниците му отказаха да се подчинят. Главата му клюмна и той усети, че странната глинеста почва поддава под тежестта му.

— Какво стана? — изхриптя той.

— Убиха те — отвърна небрежно мъжът.

Паран затвори очи.

— Ако е така, защо не съм преминал през Портата на Гуглата?

— Ние се намесихме — каза жената.

„Опонн, Близнаците на Шанса. И моят меч, още неизпитаният ми меч, купен преди години, чието име избрах толкова суетно…“

— Какво иска от мен Опонн?

— Само това кретащо, глупаво нещо, което наричаш свой живот, мило момче. Лошото с асцендентите е, че се опитват да извъртат всяка игра. Разбира се, ние се забавляваме с… несигурността.

Във въздуха отекна далечен вой.

— Опаа — каза мъжът. — Идат да се погрижат за нещата, бих казал. Май трябва да си ходим, сестро. Съжалявам, капитане, но както изглежда, май все пак ще преминеш през онази Порта.

— Може би — каза жената.

Брат й се извърна рязко към нея.

— Разбрахме се! Никакви сблъсъци! Сблъсъците са мръсно нещо. Неприятно. Мразя обърканите сцени! Освен това онези, които идват, не играят честно.

— Ние също — отсече сестрата.

Обърна се към портата и извика:

— Господарю Смърт! Искаме да поговорим с теб! Гугло!

Паран извърна глава и видя как от Портата се появи приведена гърбава фигура. Облечена в дрипи. Запристъпва бавно към него. Паран примижа — старица, дете, с лиги, стичащи се по брадичката му, уродливо момиче, недорасъл прекършен трелл, изсушен Тайст Андий…

— О, реши най-после! — каза сестрата.

Видението килна мъртвешката си глава, ухили се и оголи оцапаните си с кално жълто зъби.

— В избора ти — каза то с треперлив глас — нямаше капка въображение.

— Ти не си Гуглата — намръщи се братът.

Кокалите се свиха под скрибуцащата кожа.

— Господарят е зает.

— Зает? Обиди не търпим — каза сестрата.

Видението се изкиска и рязко спря.

— Жалко. Един мелодичен, гърлен смях щеше да ми отива повече. Е, добре, в отговор: моят господар също не приема намесата ви в естествения преход на една душа.

— Убита от ръката на бог — уточни сестрата. — Това го прави честна плячка.

Съществото изсумтя, дотътри се по-наблизо и се наведе да огледа Паран. Очните му кухини леко просветваха, сякаш в сенките се криеха стари бисери.

— Какво, Опонн — попита то, докато оглеждаше Паран, — желаете от моя господар?

— От моя страна — нищо — каза братът и обърна гръб.

— Сестро?

— Дори за боговете — отвърна тя — смъртта чака, несигурност, дълбоко скрита в тях. — Помълча. — Прави ги колебливи.

Съществото отново се изкиска и отново млъкна рязко.

— Взаимност.

— Разбира се — отвърна сестрата. — Ще потърся друга, преждевременна смърт. Безсмислена дори.

Привидението се смълча, после главата му изскърца в леко кимване.

— В сянката на този смъртен, разбира се.

— Съгласна.

— Моята сянка ли? — попита Паран. — Какво по-точно означава…

— Много скръб, уви — каза привидението. — Някой твой близък трябва да мине през Портите на Смъртта… вместо теб.

— Не. Вземете мен, моля ви.

— Млъкни! — сопна се привидението. — От жалостта ми призлява.

Воят отекна отново, този път — много по-близо.

— По-добре да си ходим — каза братът.

Привидението разтвори челюсти, сякаш се канеше отново да се изкиска, после рязко ги затвори.

— Не — измърмори то. — Стига толкова. — Помъкна се обратно към портата, спря се, обърна се и махна с ръка.

— Време е да си ходим — повтори неспокойно братът.

— Да, да — каза сестра му и погледна Паран.

Капитанът въздъхна и извърна очи.

— Само без повече гатанки, ако обичате. — Когато отново погледна, Опонн бяха изчезнали. Отново понечи да се изправи. Отново не успя.

И се появи ново присъствие, изпълни въздуха с напрежение, с мирис на заплаха.

Паран въздъхна и завъртя глава. И видя две Хрътки — грамадни мършави същества, изплезили дългите си езици; клечаха и го гледаха. „Ей тия са избили ескадрона в Итко Кан. Тези проклети, ужасни твари.“ Двете Хрътки замръзнаха, изпънали главите си към него, сякаш видели омразата в очите му. Паран усети как сърцето му изстива пред жадния им поглед. Чак сега осъзна, че е оголил зъби.

Сенчесто петно разделяше двете Хрътки; после петното смътно се очерта в прозрачна човешка фигура. Сянката заговори.

— Тоя, дето го изпрати Лорн. Щях да помисля, че е някой със… способности. Макар че, длъжен съм да призная, добре умря.

— Явно не съм — каза Паран.

— Ах, да — рече сянката. — Значи на мен се пада да довърша задачата. Много работа се събра напоследък.

Паран помисли за разговора на Опонн със слугата на Гуглата. „Несигурност. Ако един бог се бои от нещо…“

— В деня, в който умреш, Сенкотрон — промълви той, — ще те чакам от другата страна на тази порта. С усмивка. Боговете могат да умират, нали?

Нещо в портала изпращя. Сенкотрон и двете му Хрътки трепнаха.

Удивен от собствения си кураж, Паран продължи да дразни асцендентите. „Винаги съм презирал по-старшите, нали?“

— По средата между живот и смърт — това обещание не ми струва нищо, както разбираш.

— Лъжец. Единственият Портал, който тепърва може да те докосне, е…

— Смърт — каза Паран. — Разбира се — добави той, — някой друг се… намеси и се постара да си отиде много преди да дойдеш с шумните си Хрътки.

Кралят на Върховен трон Сянка пристъпи напред.

— Кой? Какво е намислил? Кой ни се противопоставя?

— Сам намери отговорите си, Сенкотрон. Но разбираш, нали, че ако сега ме отпратиш по пътя ми, твоят… противник ще потърси други средства? След като няма да знаеш кой е следващият им инструмент, как ще надушиш какъв ще е следващият им ход? Ще ти остане да удряш по сенките.

— По-лесно ще е да следя теб — отстъпи богът. — Трябва да поговоря със спътника си…

— Както искаш — прекъсна го Паран. — Искам да се изправя…

Богът се изсмя хрипливо.

— Изправиш ли се, ще тръгнеш. Посоката е само една. Имаш отсрочка… а ако Гуглата дойде да те вдигне на крака, водещата ръка ще е негова, не наша. Чудесно. Но продължиш ли да живееш, сянката ми ще те преследва.

— Сянката ми е доста претъпкана напоследък — изсумтя Паран. Погледът му отново се върна на Хрътките. Гледаха го неподвижно, с очи като тлееща жарава. „Тепърва ще се разправям с вас.“ И сякаш лъхнат от мълчаливата му закана, червеният блясък се усили.

Богът продължи да говори, но светът около Паран вече помръкваше, гаснеше и се стапяше, докато гласът не изчезна, а с него и всичките му сетива, освен онова смътно, подновено бръмчене на въртящата се монета.

Измина неизвестно колко време, през което Паран се скиташе из спомени, за които беше мислил, че са загубени отдавна — дните му като малко дете, впило ръчички в роклята на майка си и правещо първите си неуверени стъпки; нощите с буря, в които тичаше през студения коридор до спалнята на родителите си и малките му стъпалца плющяха по студения камък; как е хванал ръцете на двете си сестри и тримата чакат на коравите плочи на двора — чакат, чакат някого. Образите сякаш се отвяваха встрани. Роклята на майка му не, а на старица, служеща в домакинството. Не беше спалнята на родителите му, бяха слугинските стаи; а там, на двора, със сестрите си бе чакал цяла сутрин — чакаха да се върнат майка им и баща им, двама души, които едва познаваха.

Сцените се превъртаха и превъртаха в ума му, мигове с тайнствена важност, със скрито значение, късчета от главоблъсканица, която не можеше да разгадае, оформена от ръце, които не бяха негови, и с невъобразима за него цел. Трепетен страх потече през мислите му, щом усети, че нещо — или някой — бързо пренарежда съществените мигове от живота му, преобръща ги с главата надолу и ги съчетава отново сред сегашните, новите сенки. Странно как насочващата ги ръка си… играеше. С него, с живота му.

Странно изглеждаше тази смърт…

До него стигнаха гласове.

— О, проклятие! — Нечие лице се надвеси над лицето на Паран, взря се в отворените му, празни очи. Лицето на Пикър. — Няма шанс — каза тя.

От няколко крачки встрани се чу гласът на сержант Анци.

— Никой в Девети не би го направил така — каза той. — Не и тук, в града.

Пикър опипа раната на гърдите му. Пръстите й бяха изненадващо меки.

— Не е работа на Калам.

— Ще се оправиш ли тук? — попита Анци. — Ще ида да доведа Хедж и Малът, и който още ми се мерне пред очите.

— Отивай — отвърна Пикър, потърси с пръсти и намери втората рана, на две педи по-надолу. — Тази е дошла по-късно, с дясна ръка. Ударът е слаб.

„Много странна смърт наистина“, помисли Паран. Какво го задържаше тук? Не беше ли заминал в друго… място? Място с гореща, разкъсваща жълта светлина? И с гласове, смътни гласове, неясни, там под арката от… от тълпи, странно привързани на едно място, със затворени очи и отворени уста. Хор от мъртъвци… Беше заминал някъде само за да се върне при тези истински гласове, при тези истински ръце по тялото му? Как можеше да вижда през празното стъкло на очите си, да усеща лекото докосване на ръцете на тази жена по тялото си? А болката, която се надигаше от дълбините като левиатан?

Пикър отдръпна ръце, опря лакти на бедрата си и се надвеси над Паран.

— Добре де, че си умрял, умрял си, но защо все още кървиш, капитане? Тези рани са поне отпреди час.

Болката се добра до повърхността. Паран усети как вкочанените му устни се разтвориха. Ставите на челюстта му изпукаха и той вдиша яростно. И изкрещя.

Пикър скочи, мечът се появи в ръката й сякаш отникъде и тя заотстъпва към отсрещната стена на уличката.

— Шеденул милостиви!

Вдясно от нея се чу тропот на ботуши и тя рязко извърна глава.

— Лечител! Това копеле е живо!

Третата нощна камбана звучно прокънтя из град Пейл и отекна по улиците, опразнени от комендантския час. Заваля ситен дъжд и затули нощното небе с тъмнозлатиста пелена. Пред главната порта на просторното имение на две карета от стария дворец, превърнато в част от казармите на Втора, стояха на пост двама загърнати в плътни черни пелерини морски пехотинци.

— Окаяна нощ — измърмори единият и потрепери.

Другият намести тежката пика на лявото си рамо и се изхрачи в близката канавка.

— Само предположения, драги — отвърна той и поклати глава. — Ако се чувстваш готов да ми подхвърлиш други гениални прозрения, просто ги кажи, чу ли?

— Че аз какво направих? — каза обидено първият.

Вторият внезапно се вкочани.

— Шшт. Някой идва.

Зачакаха напрегнато, стиснали оръжията. Някакъв силует прекоси улицата и излезе на светлината на факлите.

— Стой! — изръмжа вторият пазач. — Приближи се бавно и дано да си по работа тук.

Мъжът пристъпи още крачка напред и каза кротко:

— Калам. Мостоваци, Девети.

Пехотинците останаха нащрек, но Мостовакът се задържа на разстояние; тъмното му лице лъщеше от капките дъжд.

— Каква работа имаш тук? — попита вторият караулен.

Калам изсумтя и се озърна през рамо.

— Не очаквахме, че ще се върнем. Колкото до работата ни, ами по-добре ще е Тайсхрен да не разбере за нея. С мен ли си, войник?

Морският пехотинец се ухили и отново се изхрачи в канавката.

— Калам… ти ще да си ефрейторът на Уискиджак. — В гласа му се долови почтителност. — Каквото поискаш, имаш го.

— Адски вярно — избоботи другият войник. — Бях при Натилог, сър. Ако искате да сме ослепели от дъжда в следващия един час, само кажете.

— Внасяме едно тяло — каза Калам. — Но това изобщо не е ставало по време на вашата смяна.

— Кълна се в Портата на Гуглата, не е — отвърна вторият пехотинец. — Мирно е като Седмата зора.

По улицата се чуха стъпки — идваха няколко души. Калам им махна да се приближат, след което се шмугна вътре, щом първият часовой отключи портата.

— Какво са намислили според теб? — попита часовоят, след като Калам се скри от погледа му.

Другият сви рамене.

— Дано само да забие нещо по-твърдо и остро в Тайсхрен, Гуглата дано да го вземе тоя подъл убиец. А като ги знам тия Мостоваци, точно това ще направят. — Групата се приближи и той замълча. Двама мъже носеха трети. Очите на втория страж се ококориха, щом видя ранга на изпадналия в несвяст и кръвта, оцапала широкия кожен колан. — Късметът на Опонн да му е на помощ — изсъска той на най-близкия до него Мостовак, с лъскава черна кожена шапка на главата. — Дърпането, не бутането — добави бързо.

Мостовакът го изгледа рязко.

— Видите ли една жена да идва след нас, разкарвате се от пътя й, чу ли ме?

— Жена ли? Коя?

— Една от Девети. Може да е жадна за кръв — отвърна мъжът и двамата с другаря му помъкнаха капитана през портата. — Сигурността я забравете — подхвърли той през рамо на стражите. — Само гледайте да останете живи, ако можете.

Двамата пехотинци се спогледаха. След малко първият войник посегна да затвори вратата. Другият го спря.

— Остави я отворена. Дай да си намерим малко завет. Наблизо, ама не съвсем.

— Проклета нощ — каза първият пехотинец.

— Имаш навика да изтъкваш очевидни неща — отвърна другият, докато се отдръпваше от портата. — И да се повтаряш.

Първият сви безпомощно рамене и забърза след него.

Татърсейл се загледа втренчено в картата в средата на полето, което беше подредила. Избрала беше спирална фигура, за да мине през цялата Драконова колода и да завърши с последна карта, която можеше да означава или кулминация, или божествено откровение според това как щеше да се намести.

Спиралата се бе превърнала в яма, във водещ надолу тунел — и в дъното му, някак далечна и забулена в сянка, чакаше една Хрътка. В това четене тя долови предупреждение за непосредствена заплаха. Беше се намесил Върховният дом Сянка, предизвиквайки властта на Опонн над играта. Погледът й бе привлечен от първата карта, която беше поставила, в самото начало на спиралата. Зидарят на Върховен дом Смърт стоеше ниско в цялата йерархия, но сега издълбаната в дървото фигура като че ли се беше издигнала до високо положение. Брат на Войника от същия дом, образът на Зидаря показваше слаб побелял мъж, облечен в изтъркани кожени дрехи. Едрите му мазолести ръце държаха каменоделски сечива и около него се издигаха грубо издялани менхири. Татърсейл забеляза, че може да открои по камъните смътно различими глифове на непознат за нея език, но като че ли напомнящ за писмото на Седемте града. В Дома на Смъртта Зидарят беше строителят на гробници, вдигащият каменните стълбове, обещание за смърт не за едного или за неколцина, а за мнозина. Езикът по менхирите носеше послание, което не беше предназначено за нея: Зидарят беше изсякъл тези думи за себе си и времето бе заличило ръбовете на знаците — самият мъж дори изглеждаше съвсем обрулен, лицето му беше покрито с мрежа от ситни бръчки, сребристата му брада бе рядка и проскубана. Ролята се играеше от човек, който някога е работил с камък, но вече не.

Беше й трудно да разгадае това поле. Съчетанията, които виждаше в него, я смайваха: сякаш бе започнала съвсем нова игра, с играчи, излизащи на сцената с всеки нов кръг. В средата на спиралата беше застанал Рицарят на Върховен дом Мрак, мястото му бе контрапункт както на началото, така и на края. Както и последния път, когато Колодата беше разбудила тази драконова фигура, нещо надвисваше в мастиленото небе над Рицаря, неуловимо както винаги и на моменти приличащо на тъмно петно.

Мечът на Рицаря хвърляше черна пушлива резка към Хрътката на върха на спиралата и този път тя разбираше значението й. В бъдеще предстоеше сблъсък между Рицаря и Върховен дом Сянка. Тази мисъл едновременно изплаши Татърсейл и я накара да изпита облекчение: щеше да е противопоставяне. Между двата дома нямате да има съюз. Рядкост беше да се види толкова чиста и пряка връзка между два дома; опустошителният й потенциал я накара да се смрази от тревога. Кръв, пролята на толкова високо ниво на силата, бе в състояние да разтърси целия свят. Неизбежно щяха да пострадат много хора. А тази мисъл отново я върна към Зидаря на Върховен дом Смърт. Сърцето на Татърсейл тежко затуптя в гърдите й. Тя примига да махне потта от очите си и вдиша дълбоко.

— Кръвта — промълви тя — винаги тече надолу. „Зидарят строи гробница — в края на краищата нали е слуга на Смърт — и ще ме докосне пряко. Тази гробница… дали не е моята? Дали да не се оттегля? Да оставя Мостоваците на собствената им съдба, да избягам от Тайсхрен, от империята?“

Древен спомен, който беше потискала почти две столетия, нахлу в мислите й. Образът я потресе. Тя отново крачеше по калните улички на селото, в което бе родена, дете, надарено с Таланта, дете, което беше видяло тръгнали на рат конници да се изсипват в тихия им, заслонен от външни беди живот. Дете, което беше избягало от това, което знаеше, без да го каже на никой, а след това дойде нощта, нощ на писъци и на смърт.

В душата й се надигна чувство за вина. Призрачната сянка й беше натрапчиво позната. След всичките тези години ликът й все още притежаваше силата да разруши нейния свят, да направи кухи онези неща, които й бяха нужни стабилни, да разбие илюзията й за сигурност с двестагодишен срам.

Образът отново потъна в гъстата локва на паметта, но я остави променена. Този път бягство нямаше да има. Очите й за последен път се върнаха на Хрътката. Очите на звяра горяха сякаш с жълти пламъци, пронизваха я, сякаш искаха да изпепелят душата й.

Хладно присъствие я лъхна отзад и тя замръзна в стола си. После бавно се извърна.

— Прощавай, че дойдох без предупреждение — каза Бързия Бен, появил се от вихрещия се облак на своя Лабиринт. Вихърът носеше странно ухание. — Идва ни компания — добави той леко разсеяно. — Повиках Хеърлок. Идва през Лабиринт.

Татърсейл потръпна, по гръбнака й полази вълната на мрачно предчувствие. Обърна се отново към Колодата и започна да прибира картите.

— Положението току-що се усложни много — каза чародеят зад гърба й.

Магьосницата помълча за миг и на устните й се изписа тънка, стегната усмивка.

— Нима?

Вятърът набиваше капките дъжд в лицето на Уискиджак. В тъмната нощ глухо изкънтя четвъртата камбана. Сержантът уморено придърпа пелерината си. Гледката от покрива на източната кула на двореца беше почти никаква от поривите на дъжда.

— От няколко дни предъвкваш нещо — каза той на мъжа до себе си. — Я да чуем.

Фидлър отри капките от очите си, примижа на изток и избоботи:

— Няма много за казване, серж. Само предчувствия. Онази магьосница например.

— Татърсейл?

— Да. — Сапьорът разкопча колана на меча си и металната тока изщрака. — Мразя го това нещо — измърмори той.

Уискиджак го изгледа как хвърли колана с прибрания в ножницата меч на покрития с чакъл покрив зад тях, прикри усмивката си и каза:

— Само гледай да не го забравиш като миналия път.

Фидлър се намръщи.

— Ей, сбърка човек и никой не го оставя да го забрави.

Уискиджак не отвърна нищо, макар че раменете му се разтресоха от смях.

— Кълна се в кокалите на Гуглата — продължи Фидлър, — не съм боец. Във всеки случай не и с онова там. Родих се в една задънена уличка в Малаз, научих каменоделския занаят, докато ровехме с другите хлапета из гробниците по равнината зад Твърдината на Мок. — Погледна сержанта. — Ти също си бил каменоделец. Като мен. Само че не можах да науча войниклъка бързо като теб. За мене бяха миньорските части — понякога си мисля, че съм направил грешен избор.

Думите на Фидлър жегнаха Уискиджак и веселието му се изпари. Какво да е научил? „Как се убиват хора? Как да ги пращаш да умрат в чужда земя?“

— Какво ти е чувството за Татърсейл? — попита сухо сержантът.

— Уплашена е — отвърна сапьорът. — Яхнали са я някакви стари демони, струва ми се, и са я стиснали здраво.

— Рядко ще намериш маг с приятно минало — изсумтя Уискиджак. — Разправят, че не била минала през набор. Бягала. После се издънила с първата си задача.

— Не е подходящ моментът да ни омеква така.

— Тя изгуби кадъра си. Беше предадена. Без империята, какво й е останало, за което да се хване? — „Какво е останало на всеки от нас?“

— Сякаш е готова да се разреве. На ръба е, всеки момент. Мисля, че й е скършен гръбнакът, серж. Затисне ли я Тайсхрен с палеца си, ще се разхленчи и ще ни издаде.

— Аз пък мисля, че я подценяваш, Фидлър. Тя умее да оцелява… и е вярна. Повечето не го знаят, но неведнъж са й предлагали титлата Върховен маг и тя отказва. Външно не личи, но между нас казано, не отстъпва на Тайсхрен. Господарка е на Лабиринта си, а това не можеш да го придобиеш със слаб гръбнак.

Фидлър подсвирна и се облегна на парапета.

— Поправям се.

— Нещо друго, сапьор?

— Само едно — отвърна безучастно Фидлър.

Уискиджак се вцепени. Знаеше какво означава този тон.

— Казвай.

— Тая нощ ще се развихри нещо, сержант. — Фидлър се извърна и очите му блеснаха в тъмното. — Много гадно ще бъде.

Дървеният капак на покрива изтропа и двамата се обърнаха. През отвора се появи Върховният юмрук Дужек Едноръкия, с блесналата около него светлина от помещението долу. Изкачи последното стъпало и стъпи до тях.

— Помогнете ми да го затворя тоя проклет капак!

Ботушите на двамата мъже заскърцаха по ситния чакъл.

— Някаква вест за капитан Паран, Върховен юмрук? — попита Уискиджак, докато Фидлър с пъшкане върна тежкия капак на мястото му.

— Нищо — отвърна Дужек. — Изчезнал е. Както и вашият убиец, Калам.

Уискиджак поклати глава.

— Знам къде е той и къде е бил цяла нощ. Хедж и Малът са видели капитана последни, когато напуснал гостилницата на Ноб, а след това просто се е стопил. Върховен юмрук, ние не сме убили Капитан Паран.

— Недей да шикалкавиш — измърмори Дужек. — По дяволите, Фидлър, тоя меч там твоят ли е? В локвата?

Фидлър изсъска ядосано през зъби и изтича да си прибере оръжието.

— Тоя човек е безнадежден — въздъхна Дужек. — Шеденул дано се смили над кожата му. — Замълча за момент. — Добре, тая мисъл я зарязваме. Не сте убили Паран. Тогава къде е?

— Търсим — отвърна сухо Уискиджак.

Върховният юмрук въздъхна.

— Добре. Разбрах. Искате да разберете кой друг може да е искал смъртта на Паран, а това ще обясни кой го е изпратил. Е, той е човек на адюнкта Лорн, при това от доста време. Не е Нокът обаче. Той е проклет благороднически син от Унта.

Фидлър беше взел оръжието си и стоеше на двайсетина крачки от тях, с ръце на кръста. „Добър човек. Всички са добри, в името на Гуглата.“ Уискиджак примига да махне капките дъжд от очите си.

— От столицата? Може да е някой от онези. Никой не обича старите благороднически фамилии, дори и самите благородници.

— Възможно е — съгласи се Дужек, без много да е убеден. — Във всеки случай, той ще командва взвода ви, и не само за тази задача. Назначението му е безсрочно.

— Проникването ни в Даруджистан негова идея ли е?

— Не, но чия е, мога само да предполагам — отвърна Върховният юмрук. — Може да е на адюнктата, може да е на самата императрица. А всичко това означава, че така или иначе ви изпращаме. — Замълча и се намръщи. — Скоро ще ти дам последните указания. — Погледна сержанта в очите. — В случай, че Паран си е отишъл завинаги.

— Мога ли да говоря свободно, Върховен юмрук?

Дужек се изсмя горчиво.

— Мислиш, че не знам ли, Уискиджак? Този план вони. Тактически кошмар…

— Не съм съгласен.

— Какво?

— Този план ще постигне точно това, за което е предназначен — каза глухо сержантът и погледна първо към просветляващия хоризонт на изток, а после — към войника, застанал на ръба на покрива. „Защото е предназначен да ни избие всички.“

Върховният юмрук се вгледа в лицето на сержанта, после каза:

— Ела с мен. — И поведе Уискиджак към Фидлър. Сапьорът им кимна. След малко тримата вече стояха един до друг и гледаха града долу. Зле осветените улици на Пейл се виеха между грубите карета на сградите, които сякаш не искаха да се покорят на нощта; тромавите им силуети сякаш потръпваха зад дъждовната пелена пред настъпващия изгрев.

След малко Дужек промълви:

— Адски самотно е тук, нали?

— Така е, сър — изсумтя Фидлър.

Уискиджак затвори очи. Онова, което ставаше на хиляди левги от тях, се отиграваше тук. Такова нещо беше империята и винаги щеше да е така, все едно кое е мястото и кои — хората. Всички те бяха сечива, слепи за ръцете, които боравеха с тях. Сержантът беше разбрал тази истина много отдавна. Глождеше го тогава, глождеше го и сега. Единственото облекчение в последно време вървеше редом със смъртната умора.

— Има натиск — продължи унило Върховният юмрук — да разформировам Мостоваците. Вече получих заповедта да слея Втора с Пета и Шеста. Ще продължим като Пета, в почти пълен състав. Приливите тласкат нови води към брега ни, господа, и те миришат горчиво. — Поколеба се, после добави: — Ако ти и взводът ти се измъкнете живи от Даруджистан, сержант, имаш разрешението ми просто да се махнеш.

Главата на Уискиджак се извърна рязко и Фидлър се вцепени.

Дужек кимна.

— Добре ме чу. Колкото до останалите Мостоваци, можеш да спиш спокойно, аз ще се погрижа за тях. — Върховният юмрук погледна на изток и оголи зъби в горчива усмивка. — Притискат ме. Но проклет да съм, ако им се оставя без място за маневриране. Имам десет хиляди войници и много им дължа за…

— Извинете ме, сър — прекъсна го Фидлър, — десет хиляди войници твърдят, че длъжниците са те. Вие само кажете и…

— Тихо — предупреди Дужек.

— Слушам, сър.

Уискиджак мълчеше, но мислите му се завихриха на въртоп. Дезертьорство. Думата закънтя в главата му като траурна песен. А чувстваше, че уверението на Фидлър е искрено. Решеше ли Върховният юмрук Дужек, че е дошъл моментът да направи своя ход, да е на стотици мили от центъра на събитията щеше да е последното място, което сержантът би си пожелал. Твърде близки бяха двамата с Дужек и колкото и да се стараеха да го прикриват, общото им минало винаги тлееше под повърхността. Имаше време, когато Дужек беше наричал него „сър“ и макар Уискиджак да не изпитваше злоба, на самия Дужек все още му беше трудно да приеме този обрат на съдбата. Дойдеше ли моментът, Уискиджак смяташе да бъде до Едноръкия.

— Върховен юмрук — най-сетне проговори той, усетил, че двамата мъже го чакат, — все пак останаха няколко Мостоваци. По-малко са ръцете върху меча. Но мечът все още е остър. Не е в стила ни да улесняваме живота на онези, които са срещу нас — които и да се окажат те. Да си отида просто ей така, кротко… — Сержантът въздъхна. — Е, това би ги устроило, нали? Докато има ръка на меча, една-единствена ръка, Мостоваците няма да отстъпят. Въпрос на чест.

— Чух те — каза Дужек. — А, ето ги, идват.

Уискиджак вдигна глава и очите му проследиха погледа на Върховния юмрук към небето на изток.

Бързия Бен килна глава и изсъска през зъби:

— Хрътките са уловили дирята му.

Калам изруга и скочи на крака.

Седнала на леглото, магьосницата загледа намръщено с помътнелите си очи крачещия из стаята едър като мечок мъж. Стъпките му по стария дървен под почти не издаваха звук. Колкото и едър да беше, Калам сякаш се плъзгаше и това усилваше свръхестественото в сцената с чародея, скръстил нозе и реещ се във въздуха на няколко пръста над пода.

Умората я бе налегнала. Твърде много неща се случваха и всичко ставаше едновременно. Тя тръсна глава и вниманието й отново се върна на Бързия Бен.

Чародеят беше обвързан с Хеърлок, а марионетката беше тръгнала по следата на някого — или на нещо — и го водеше през Лабиринта на Сянка. Хеърлок беше стигнал до самите порти на Владението на Сянката — а след това ги беше преминал.

За известно време Бързия Бен беше изгубил връзка с куклата и тези тягостни минути тишина бяха скъсали нервите на всички. Когато чародеят отново усети присъствието на Хеърлок, той вече не беше сам.

— Вече излиза — обяви Бързия Бен. — Сменя Лабиринтите. С късмета на Опонн, ще се измъкне от Хрътките.

Татърсейл потръпна при това небрежно упоменаване на името на Шута. При толкова много течения, завихрили се под повърхността, непредпазливостта на магьосника като нищо можеше да привлече към тях нежелано внимание.

В стаята като горчив тамян бе надвиснала тежка умора, изпълнена с миризмата на пот и напрежение. След последните си думи Бързия Бен беше свел глава. Татърсейл знаеше, че умът му сега пътува през Лабиринтите, впит в несъкрушима хватка в рамото на Хеърлок.

Калам най-сетне спря пред магьосницата и я погледна в очите.

— А Тайсхрен? — попита той рязко. Ръцете му леко трепереха.

— Той знае, че се е случило нещо. Тръгнал е на лов, но плячката му се изплъзва. — Тя се усмихна на убиеца. — Усещам го как стъпва предпазливо. Много предпазливо. Доколкото може да разбере, плячката може да е заек, а може и да е вълк.

Лицето на Калам си остана мрачно.

— Или Хрътка — промърмори той и пак закрачи.

Татърсейл го зяпна. Това ли правеше Хеърлок? Да привлича Хрътка след себе си? Нима водеха Тайсхрен към гибелна за него засада?

— Надявам се, че не — каза тя и изгледа твърдо убиеца. — Това би било глупаво.

Калам видимо избягваше погледа й.

Татърсейл стана.

— Не глупаво. Безумно! Давате ли си сметка какво може да се развихри тук? Някои вярват, че Хрътките са по-древни от самото Владение на Сянката. Но въпросът не е само в тях — силата привлича сила. Ако един асцендент разтвори тъканта тук и сега, ще дойдат други, надушили кръв. До съмване всички смъртни в този град може да са мъртви.

— Спокойно, мадам — каза й Калам. — Никой не иска в този град да скочи някоя Хрътка. Казах го от страх. — Все още не искаше да я погледне.

Признанието на убиеца стъписа Татърсейл. Срамът беше това, което задържаше очите му настрана от нея. Страхът беше признание за слабост.

— Гуглата да ме вземе — изсумтя тя, — от два часа седя на тоя креват.

Той я погледна в очите и се засмя.

Смехът му беше гърлен и плавен и я зарадва безкрайно.

Вратата на спалнята се отвори внезапно и влезе Малът. Кръглото му лице беше лъснало от пот и зачервено. Лечителят погледна Бързия Бен, после отиде при Татърсейл и клекна пред нея.

— Според всички правила — заговори той тихо — капитан Паран трябваше да е в някоя офицерска дупка с пет стъпки кал върху хубавичкото си лице. — Кимна на Калам, който вече бе застанал до тях. — Първата рана е била фатална, точно под сърцето. Професионална забивка — добави той и погледна многозначително убиеца. — Втората рана е трябвало да го довърши по-бавно, но също толкова сигурно.

Калам направи гримаса.

— Значи би трябвало да е мъртъв. А не е. Което означава?

— Намеса — отговори Татърсейл и усети, че й се гади. Погледът й изпод натежалите клепачи се прикова в Малът. — Твоите денълски умения достатъчни ли се оказаха?

Лечителят се усмихна криво.

— Лесно беше. Имах помощ. — И обясни: — Раните вече се затваряха, поражението вече беше поправено. Аз малко го ускорих, но нищо повече. Има дълбока травма, телесна и умствена. Би трябвало да минат седмици, докато се възстанови физически. А това само по себе си може да се окаже проблем.

— Какво имаш предвид? — попита Татърсейл.

Калам отиде до масата и взе бутилка вино и три глинени чаши. Върна се при тях и започна да налива. Малът заговори:

— Лечението никога не бива да разделя плътта и усещането за плътта. Трудно е да се обясни. Лабиринтът на Денъл включва всички страни на лечителството, тъй като поражението, когато възникне, е на всички нива. Шокът е белегът, който свързва пропастта между тялото и ума.

— Всичко това — добре — изръмжа Калам и подаде чаша на лечителя. — А Паран?

Малът отпи дълга глътка и отри устата си с ръка.

— Силата, която се е намесила, не се е интересувала от нищо друго, освен от изцеряването на плътта. Като нищо може да се вдигне на крака след ден-два, но шокът трябва да се изцери.

— Ти не можеш ли да го направиш? — попита Татърсейл.

Той поклати глава.

— Всички тия неща са свързани. Онова, което се е намесило, е разкъсало тези връзки. Колко шокове, колко травмиращи събития е преживял Паран през живота си? Кой белег да проследя? С незнанието си като нищо мога да му причиня повече вреда.

Татърсейл се замисли за младежа, когото бяха донесли в стаята й само преди час. След крясъка му в тъмната уличка, известил Пикър, че все още е жив, той беше изпаднал в несвяст. Единственото, което знаеше за Паран, беше, че е син на благородник, че идва от Унта и че е новият взводен командир за задачата им в Даруджистан.

— Тъй или иначе — каза Малът, след като пресуши чашата си — Хедж го държи под око. Може да се съвземе всеки момент, но не се знае в какво състояние ще е умът му. — Лечителят се ухили на Калам. — Хедж почва да го харесва кучия му син.

Убиецът изруга и Малът се ухили още повече.

Татърсейл повдигна учудено вежди.

Като видя физиономията й, Малът обясни:

— Хедж гледа улични псета — и други, хм, полезни твари. — Погледна към Калам, който отново беше започнал да крачи из стаята. — И в тая работа често е голям инат.

Ефрейторът изръмжа.

Татърсейл се усмихна, но щом мислите й се върнаха към капитан Паран, усмивката й угасна.

— Ще го използват — промълви тя. — Като меч.

Думите й отрезвиха Малът.

— В лечителството няма милост. Само пресмятане.

Гласът на Бързия Бен стресна и тримата.

— Покушението над живота му дойде от Сянка.

В стаята настъпи тишина.

Татърсейл въздъхна. Допреди малко беше само подозрение. Видя как се спогледаха Малът и Калам и се досети какво си казаха без думи. Където и да се намираше Сори сега, върнеше ли се, я чакаха трудни въпроси. И Татърсейл вече разбра — със сигурност, — че момичето принадлежи на Сянка.

— А това означава — продължи нехайно Бързия Бен, — че онзи, който се е намесил на страната на Паран, вече се е противопоставил пряко на Владението на Сянка. — Извърна глава и тъмните му очи пронизаха заклинателката. — Ще трябва да разберем какво знае Паран, щом се съвземе. Само че…

— Няма да сме тук — довърши вместо него Калам.

— И понеже Хеърлок ми е малко — измърмори Татърсейл, — сега искате да стана болногледачка и на това ваше капитанче.

Бързия Бен се надигна и изтупа прахта от кожените си гащи.

— Хеърлок ще го няма доста дълго. Хрътките са упорити. Може би ще мине време, преди да успее да ги пораздруса. Или, ако най-лошото стигне до още по-лошото — ухили се мрачно магьосникът, — ще им скочи и ще даде на Господаря на Сянка повод да се позамисли малко.

Калам се обърна към Малът и каза:

— Вдигай Хедж. Трябва да тръгваме.

Татърсейл остана смразена от последните думи на Бързия Бен. Лицето й се сгърчи от пепелявия вкус в устата й, докато гледаше мълчаливо приготвящия се за заминаване взвод. Предстоеше им мисия, която щеше да ги отведе в сърцето на Даруджистан. Градът бе следващият в списъка на империята, последният Свободен град, единствената останала перла на континента, заслужаваща да бъде пожелана. Взводът щеше да проникне вътре и да подготви пътя. Щяха да зависят изцяло от себе си. По някакъв странен начин Татърсейл почти им завидя за изолацията, в която щяха да се озоват. Почти, но не съвсем — нали щяха да загинат.

Гробницата на Зидаря се върна в мислите й, вдигната сякаш от собствените й страхове. И тя осъзна, че е достатъчно голяма, за да побере всички.

Зората изгря — тънка като острие на меч пурпурна резка зад гърбовете им — и Черните моранти, присвити на високите седла на кворл, заблестяха като опръскани с кръв диаманти. Уискиджак, Фидлър и Върховният юмрук гледаха към приближаващите се летци. Дъждът над главите им бе поотслабнал и валма сива мъгла се слягаха по каменните плочи и керемидите по околните покриви.

— Къде е взводът ви, сержант? — попита Дужек.

Уискиджак кимна на Фидлър, който се обърна и закрачи към капака, после отвърна:

— Ей сега ще са тук.

Искрящите, тънки като ципи криле на кворлите, по четири на всяко същество, изпърхаха за миг и дванадесетте моранти като един се спуснаха към покрива на стражевата кула. Рязкото бръмчене на крилете се прекъсваше от цъкащите команди на подвикващите си морантски ездачи. Съществата се люшнаха над двамата мъже, само на пет стъпки над главите им, и най-безцеремонно кацнаха на чакъла.

Фидлър беше слязъл долу. Дужек, с ръка на кръста, изгледа ядосано морантите, изръмжа нещо неразбрано и закрачи към капака.

Уискиджак пристъпи към най-близкия морант. Лицето на воина беше покрито с черно хитиново забрало. Съществото се извърна към сержанта и го изгледа мълчаливо.

— Имаше един между вас — заговори го Уискиджак, — с една ръка. Имаше пет отличия за храброст. Още ли е жив?

Черният морант не отговори.

Сержантът сви рамене и насочи вниманието си към кворлите. Въпреки че се беше возил на гърбовете им, те продължаваха да го смайват. Крилатите същества се крепяха на четири тънки крака, показващи се изпод седлата. Чакаха на покрива с разперени криле — те потрепваха толкова бързо, че около тях се образуваше мъгла от малки водни капчици. Дългите им, странно сегментирани опашки стърчаха право нагоре зад тях, многоцветни и дълги по двайсет стъпки. Ноздрите го засърбяха от стигналата до носа му позната парлива миризма. На огромните клиновидни глави имаше фасетни очи. Челюстите на съществата помръдваха. Отдолу стърчаха два допълнителни крайника — ръце, предполагаше Уискиджак. Главата на най-близкия кворл се извърна и лявото око го изгледа безучастно.

Сержантът продължи да го гледа; чудеше се какво ли вижда в този момент кворлът, чудеше се какво ли мисли — ако изобщо можеше да мисли. Странно, но кворлът му кимна.

Главата се килна, обърна се на другата страна. Очите на Уискиджак се опулиха, като видя как върхът на опашката на кворла за миг се изви. За първи път виждаше такова движение.

Съюзът между морантите и империята беше променил облика на имперската война. Малазанската тактика тук, на Дженабакъз, бе придобила нов облик, все повече зависещ от въздушния транспорт и на войници, и на боеприпаси. Такава зависимост беше опасна, поне според Уискиджак. „Малко знаем за тези моранти — никой никога не е виждал градовете им в горите. Аз дори не мога да различавам пола им.“ Повечето учени настояваха, че са си истински хора, но това не можеше да се докаже със сигурност — морантите прибираха мъртвите си от бойните полета. Империята щеше да си има неприятности, ако морантите някога проявяха жажда за власт. Но според това, което беше чувал, разноцветните фракции между тях издаваха вечно променяща се йерархия, а съперничеството и противоборството помежду им си оставаха на фанатично високо ниво.

Върховен юмрук Дужек се върна и застана до Уискиджак. Изражението му бе поомекнало от облекчение. Откъм вратата на стълбата се чуваха ядосани гласове.

— Тук са — каза Дужек. — Карат се на новобранката ви за нещо… не, не ми казвай за какво, не искам да знам.

Моментното облекчение на Уискиджак се стопи, щом той осъзна, че тайно се беше надявал Сори да е дезертирала. Значи хората му я бяха намерили в края на краищата — или тя ги беше намерила? Така или иначе, ветераните му май не бяха никак доволни, че е дошла. Не можеше да ги обвинява. Тя ли се беше опитала да убие Паран? Изглежда, Бързия Бен и Калам подозираха точно това.

Най-много се дереше Калам — влагаше в ролята си на ефрейтор повече, отколкото му се полагаше. Питащият поглед на Дужек към сержанта бе достатъчен, за да го тласне към вратата на стълбата. Той отиде до ръба и надникна ядосано в помещението долу. Всички бяха там, стояха в заплашителен кръг около Сори, която се беше подпряла на стълбата, сякаш отегчена от цялата процедура.

— Млък — изрева отгоре Уискиджак. — Прегледай си вещевото продоволствие и се качвай горе, веднага! — Изгледа ги как се разтичаха, после кимна доволно и се върна при чакащия Върховен юмрук.

Дужек намръщено разтриваше чукана на лявата си ръка.

— Проклето време — измърмори той.

— Малът може да го пооправи — предложи Уискиджак.

— Няма нужда — отвърна Дужек. — Просто остарявам. — Почеса се по брадичката. — Цялото ви тежко продоволствие е доставено в пункта за кацане. Готови ли сте за полета, сержант?

Уискиджак хвърли око към набръчканите втори седла на кворлите — като качулки точно над вратовете им — и кимна отсечено.

Загледаха качващите се през квадратния отвор членове на взвода — всички бяха загърнати в плътни пелерини против дъжда и носеха тежки пътни торби. Фидлър и Хедж спореха шепнешком за нещо и Хедж хвърли през рамо ядосан поглед към настъпилия го по петата Тротс. Баргастът беше накачил цялата си сбирка от амулети, талисмани и трофеи по едрото си туловище и приличаше на окичено дърво по време на Канските празници на Скорпионите. Баргастите се славеха със странното си чувство за хумор. Бързия Бен и Калам крачеха от двете страни на Сори — и двамата ядосани, а Сори, без да обръща внимание на никого, вървеше бавно към чакащите кворли. Багажът й беше само едно навито походно одеяло, а пелерината й приличаше по-скоро на наметало — неуниформено, стигаше до глезените. Беше си вдигнала качулката и лицето й беше в сянка. Уискиджак въздъхна.

Дужек попита тихо:

— Тя как се справя, сержант?

— Диша още — отвърна вкочанено Уискиджак.

Върховният юмрук поклати замислено глава.

— Адски млади са напоследък.

Уискиджак се замисли над думите му и в ума му се върна един спомен. При едно кратко назначение към Пета, далече от обсадата на Пейл, в разгара на Мотската кампания, Сори се беше присъединила към тях от новите набори, пристигащи в Натилог. Беше гледал как вади нож на тримата наемници, които бяха пленили в Сивия пес — уж за да измъкне информация от тях, спомни си той с трепет, но изобщо не беше това. Не беше акт на целесъобразност. Беше зяпал, потресен и ужасен, как Сори се залови със слабините им. Спомни си как се спогледаха с Калам и отчаяния жест, който накара чернокожия да се хвърли напред с извадени ножове. Калам се беше мушнал покрай Сори и с три бързи движения беше срязал гърлата им. И тогава дойде мигът, който все още свиваше сърцето на Уискиджак. С последните си, задавени от кръв думи, тримата наемници бяха благословили Калам.

А Сори просто прибра оръжието си и излезе.

Въпреки че беше с взвода вече от две години, продължаваха да я наричат „новобранката“ и сигурно щяха да я наричат така до смъртта си. Тук се криеше смисъл и Уискиджак го разбираше добре. „Новобранците“ не бяха Мостоваци. Смъкването на този етикет трябваше да се спечели, като признание за извършени дела. Сори беше „новобранката“, защото мисълта да остане незаличимо свързана с Мостоваците пареше като нажежен нож в гърлото на всеки от взвода. А това беше нещо, против което и самият сержант не беше имунизиран.

Всичко това просветна в мислите на Уискиджак и невъзмутимото му обикновено изражение този път му изневери. И той отвърна в ума си: „Млада ли? Не, на младите можеш да простиш, можеш да отвърнеш на най-простите им нужди и можеш да ги погледнеш в очите и да видиш там достатъчно разбираеми неща. Но тя? Не. По-добре е да отбягваш тези очи, в които няма нищо младо — нищичко.“

— Време е да тръгвате — изръмжа Дужек. — Всички по седлата.

Върховният юмрук се обърна да каже няколко последни думи на сержанта, но това, което видя в лицето на Уискиджак, спря думите в гърлото му.

Два приглушени гръма прокънтяха в града, щом изтокът просна пурпурния си плащ към небето, първият ек — последван няколко минути по-късно от втория. Последните сълзи на нощта се стичаха от водостоците и шуртяха в уличните канавки. Кални локви изпълваха дупките и отразяваха изтънелите облаци с матов оттенък. Нощният студ и влагата се бяха вкопчили упорито в тъмните тесни и криви улички на квартала Краел. Тук непечените тухли и изтърканите каменни плочи бяха погълнали втория гръм, без да оставят ехо, което да надмогне брътвежа на водните капки.

По една такава уличка, извиваща се на юг покрай външната крепостна стена, тичаше псе, голямо колкото муле. Масивната му глава беше изпъната ниско пред издутите мускули на раменете. Това, че беше видяло нощ без дъжд, личеше по прашната му суха пъстра сиво-черна козина. Муцуната на животното беше опръскана със сиви петна, а очите му блестяха като кехлибар.

Хрътката, Седмата между слугите на Сенкотрон, наречена Джиър, беше излязла на лов. Плячката беше неуловима, хитра и бърза в полета си. Но Джиър чувстваше, че е близо. Знаеше, че е тръгнал по дирята на човешко същество — нито един смъртен мъж или жена не можеше да се измъкне толкова задълго от челюстите му. Още по-удивително беше, че на Джиър тепърва му предстоеше да зърне плячката. Но тя беше прегрешила, безнаказано беше нахлула във Владението на Сянка, проследила беше самия Сенкотрон и беше разбридала всички мрежи, изплетени от господаря на Джиър. Единственият отговор за такова оскърбление беше смъртта.

Скоро, знаеше Джиър, той самият щеше да се превърне в плячка и ако неговите ловци дойдеха много и със сила, щеше да му стане доста трудно да продължи диренето си. В града имаше някои, които бяха усетили свирепото разтваряне на тъканта. А по-малко от минута след като премина през портата на Лабиринта, космите му бяха настръхнали — подсказваха му, че някъде наблизо е разцъфтяла магия. До този момент Хрътката беше избегнала засичането, но това нямаше да продължи дълго.

Движеше се безшумно и предпазливо през гмежта от съборетини, присвити до градската стена, без да обръща внимание на някой случаен техен обитател, излязъл да вдиша изчистения от дъжда утринен въздух. Прескачаше просяци, изтегнали се на земята. Местни псета го зърваха и бързо бягаха по-надалече, с клепнали уши и подмитащи разкаляната пръст опашки.

Когато зави зад ъгъла на една полусрутена каменна къща, утринният вятър го накара да извърне глава. Спря и очите му затърсиха по улицата. Тук-там над земята плуваха облачета мъгла и първите каручки на дребните търговци вече излизаха — теглеха ги хора, загърнати в топли дрехи заради студа. Времето на Хрътката изтичаше.

Очите на Джиър се заковаха в голямото, заградено със стени имение в другия край на улицата. Четирима войници пред портата му си говореха нещо. Джиър вдигна глава и погледът му се спря на затворения с капаци прозорец на втория етаж.

Прониза го предчувствие и тръпка на задоволство. Беше намерил края на дирята си. Наведе отново глава и тръгна, без да откъсва поглед от четиримата пазачи.

Двамата от новата смяна гледаха портата — беше отворена.

— Защо? — попита по-младият от смяната и изгледа посърналите лица на двамата войници, застанали до стената.

— Такава беше тази нощ — отвърна единият, вече възрастен мъж. — От тия, в които не задаваш въпроси.

Двамата нови се спогледаха, после този, който беше заговорил, кимна и се ухили.

— Знам ги тия нощи. Е, прибирайте се. Наровете ви чакат.

Възрастният мъж намести пиката на рамото си и погледна партньора си, но той се взираше в нещо на улицата.

— Е, вече сигурно е късно — заговори възрастният мъж на новата смяна — и сигурно няма да дойде, тъй че е все едно, но ако все пак се появи една жена, от Мостоваците, я пускате да влезе и зяпате настрани.

— Я вижте онова куче — рече младият.

— Разбрах — каза новият караулен. — Тоя живот във Втора…

— Вижте онова куче — повтори младият пехотинец.

Другите се обърнаха и погледнаха. Старият пазач се ококори, после изруга и посегна в паника към пиката. Другите и до това не стигнаха, когато Хрътката скочи.

Останала без сън, Татърсейл лежеше по гръб на леглото във външната стая. Изтощението й беше стигнало до онзи връх, при който дори сънят й убягваше, и затова тя се взираше в тавана, а мислите й кръжаха неподредени около преживяното през последните седем дни. Въпреки първоначалния си гняв, че е въвлечена в схемите на Мостоваците, трябваше да признае, че изпитва възбуда.

Желанието да събере вещите си и да отвори Лабиринт, далече от империята, далече от безумието и глада на Хеърлок, далече от полето на безкрайната война вече й изглеждаше остаряло, породено от отчаяние, каквото вече не изпитваше.

Но имаше нещо повече от съживеното чувство за човещина, което я принуждаваше да остане и да види какво ще се случи — Мостоваците, в края на краищата, бяха доказали много пъти, че могат да се справят и сами. Не, тя искаше да види как ще бъде съборен Тайсхрен. Тази истина я плашеше. Жаждата за мъст тровеше душата. А и най-вероятно щеше да чака твърде дълго. Зачуди се дали, след като се беше подхранвала толкова дълго с тази отрова, нямаше най-накрая да започне да гледа на света с блесналите от лудост очи на Хеърлок.

— Твърде много — измърмори тя. — Твърде много и всичко наведнъж.

Шумът откъм вратата я стресна и тя се надигна в леглото и се навъси.

— О! Върна се.

— Жив и здрав — каза Хеърлок. — Съжалявам, че те разочаровах, Сейл. — Марионетката й махна с малката си, облечена в ръкавица ръка — и вратата се затвори, резето падна на мястото си. — Ха, много ме уплашиха тия Хрътки на Сянка — рече той, дощъпука до средата на стаята и направи пирует, преди да седне на пода, изпружил дървените си крачета и с отпуснати ръце. Изкиска се. — Но накрая нищо не остана от тия гадни псета, мудни, тъпи и душещи под всяко дърво. Не можаха да спипат нашия хитър Хеърлок.

Татърсейл се облегна на стената и затвори очи.

— Бързия Бен беше разочарован от небрежността ти.

— Глупак! — сопна се Хеърлок. — Нарочно го оставям да ме наблюдава, оставям го с убеждението, че с това знание има власт над мен, докато в същото време ходя там, където сам реша. Той страшно държи да ме командва — глупост, която засега му отстъпвам, за да бъде възмездието ми още по-сладко.

Вече беше слушала всичко това и знаеше, че той й въздейства, че иска да отслаби решимостта й. За съжаление отчасти успяваше, защото я бе накарал да изпита съмнение. Може би Хеърлок говореше истината: може би Бързия Бен вече го беше изгубил, без да го съзнава.

— Запази си мъстта за човека, който ти отне първо краката, а после и тялото — сухо каза Татърсейл. — Тайсхрен все още ти се надсмива.

— Той ще плати пръв! — кресна Хеърлок. После се сви и се стисна за хълбоците. — Едно по едно.

През прозореца долетяха първите писъци.

Татърсейл скочи на крака, а Хеърлок извика:

— Намериха ме! Не трябва да ме видят!

Куклата се надигна и заситни към кутията си до отсрещната стена.

— Убий Хрътката! Нямаш друг избор! — Изкатери се, отвори кутията и се пъхна вътре. Капакът се тресна отгоре и го обкръжи нимб от защитна магия.

Татърсейл стоеше до леглото. Беше разколебана. Долу изпука дърво и сградата се разтърси. Закрещяха мъже, задрънчаха оръжия. Заклинателката се изправи, ужас пронизваше ръцете и краката й като разтопено олово. „Да убия Хрътка на Сянката?“ Тежки удари разтърсиха стените, като от хвърляни насам-натам човешки тела, после думтенето стигна до стълбището и писъците секнаха. От другата страна на двора се чуха викове на войници.

Татърсейл привлече своя Тирски лабиринт. Силата се вля в нея и помете парализиращия страх. Тя се изправи, забравила за всякаква умора, и погледът й се плъзна към вратата. Изпращя дърво, после дървената врата влетя навътре, тласната сякаш от катапулт, и моментално бе изметната встрани от магическия щит на Татърсейл. Двата удара я разбиха и към тавана и стените се разхвърчаха трески. Зад Татърсейл издрънча стъкло и кепенците на прозореца се отвориха с трясък. Леден вятър забушува из стаята.

Хрътката се появи — с очи като жълти пламъци, със стегнати на възли, подскачащи под кожата мускули. Силата на съществото заля Татърсейл като вълна и тя рязко вдиша. Хрътката беше стара, по-стара от всичко, с което се беше сблъсквала. Съществото спря на прага, подуши във въздуха и от черната му муцуна закапа кръв. После погледът му се прикова в обкованата с желязо кутия до стената вляво от Татърсейл. Звярът пристъпи напред.

— Не — каза Татърсейл.

Хрътката замръзна. Чудовищната глава бавно се изви към нея, сякаш я забелязваше едва сега. Устните се издърпаха назад и блеснаха кучешките зъби, дълги колкото човешки палец.

„Проклет да си, Хеърлок! Помогни ми! Моля те!“

Тежките клепки се отвориха рязко, бяла резка просветна над очите на Хрътката. И тя нападна.

Атаката беше толкова бърза, че Татърсейл не успя да вдигне ръцете си, преди звярът да скочи върху нея — прониза външната й магия все едно, че не беше нищо повече от мъгла. Вътрешната й защита, дебелият пласт Висши прегради, посрещна скока на Хрътката като каменна стена. Татърсейл усети как тя се пропуква, цепнатините плъзнаха по ръцете, и гърдите й с режещ звук, запълнени мигновено от швирналата кръв. Това пропукване, както и инерцията на звяра, я отхвърлиха назад. Преградите зад нея смекчиха сблъсъка, когато се удари в стената до прозореца. Около нея изригна облак изкъртена мазилка, парчета тухла се разпиляха по пода.

Хрътката беше паднала на колене. Разтърси глава, надигна се, изръмжа и нападна отново.

Замаяна от първия сблъсък, Татърсейл вяло вдигна окървавената си ръка пред лицето си. Не можеше да направи нищо друго.

Ала щом Хрътката скочи във въздуха, разтворила челюсти, за да впие зъби в гърлото й, вълна сива светлина я порази в хълбока и я отпрати към леглото вдясно от Татърсейл. Изпращя дърво. Хрътката изръмжа и се надигна отново, но този път извърна главата си към Хеърлок — той стоеше на капака на кутията си, лъснал от пот и с вдигнати ръце.

— О, да, Джиър — изврещя куклата. — Аз съм твоята плячка!

Татърсейл се свлече на пода и повърна. Из стаята в хаотичен вихър бушуваше Лабиринт и адската му воня закипя из вътрешностите й като побесняла чума. Излъчваше се от Хеърлок на видими вълни от зърнисто сиво, осеяно с черно.

Хрътката гледаше Хеърлок, хълбоците й се вдигаха и отпускаха. Сякаш се мъчеше да изтласка от мозъка си вълните на сила. От гърдите й се изтръгна глухо ръмжене. Огромната й глава се отпусна.

Татърсейл зяпна — и след миг разбирането за това, което ставаше, я удари в гърдите като чук.

— Хрътко! — изкрещя магьосницата. — Той иска да изтръгне душата ти! Бягай!

Ръмженето на звяра се усили, но той не помръдна.

Никой от тримата не забеляза как вратата към спалнята се открехна, нито как влезе капитан Паран, загърнат в избеляло вълнено одеяло, покриващо го до глезените. Пребледнял и измъчен, той пристъпи напред с помръкнали очи, приковани в Хрътката. Невидимата битка на волята между Джиър и Хеърлок продължаваше… и тогава Паран направи още една крачка.

Движението привлече погледа на Татърсейл. Тя отвори уста да извика предупредително, но Паран я изпревари. Одеялото се разтвори и под него се показа дълъг меч; той го вдигна и острието блесна. Мечът потъна в гърдите на Джиър и в същия миг мъжът отскочи назад и го издърпа. От гърлото на Джиър се изтръгна рев. Хрътката се олюля, рухна в потрошеното легло и захапа раната, от която швиртеше тъмна кръв.

Хеърлок изкрещя от ярост, скочи и тръгна към Джиър.

Татърсейл изрита куклата към отсрещната стена.

Джиър нададе вой. Около него със звука на съдрано зебло се разтвори тъмен процеп. Звярът вихрено се обърна и скочи в помръкващата сянка. Зевът се затвори и изчезна, оставяйки след себе си вълна от леден въздух.

Смаяна дотолкова, че бе забравила болката, Татърсейл зяпна капитан Паран и окървавения меч в ръцете му.

— Как? — ахна тя. — Как можахте да разкъсате магията на Хрътката? Вашият меч…

Капитанът го погледна неразбиращо.

— Чист късмет, предполагам.

— Опонн! — изсъска Хеърлок — беше успял да стане и гледаше ядосано Татърсейл. — Гуглата дано прокълне тия Шутове! А ти, жено… това няма да го забравя. Ще си платиш — заклевам се!

Татърсейл извърна очи и въздъхна. На устните й плъзна усмивка и думите, които бе изричала преди, сега се върнаха с много по-мрачен смисъл.

— Твърде много ще си зает с оцеляването си, Хеърлок, за да се занимаваш с мен. Ти даде на Сенкотрон повод за размисъл. И тепърва ще съжаляваш, че привлече вниманието му, кукло. Отречи го, ако смееш.

— Аз си се прибирам в кутията — измърмори Хеърлок и се закатери по нея. — Тайсхрен ще дойде до няколко минути. Да не си му казала нищо, магьоснице. — Напъха се в кутията. — Нищичко. — Капакът се затръшна.

Усмивката на Татърсейл се разшири, вкусът на кръв в устата й беше като поличба — мълчаливо, видимо предупреждение към Хеърлок за онова, което му предстоеше — предупреждение, което тя знаеше, че не би могъл да види. От това вкусът на кръв сякаш стана по-сладък.

Опита се да помръдне, но мраз сякаш беше сковал крайниците й. В ума й изплуваха видения, но стени от мрак ги затискаха, преди да са се откроили. И тя усети, че изпада в несвяст.

Някъде наблизо проговори нетърпелив мъжки глас.

— Какво чуваш?

Тя се намръщи, мъчеше се да се съсредоточи. После се усмихна.

— Въртяща се монета. Чувам въртяща се монета.