Четвърта книгаУбийците

Сънувах монета;

въртеше се ликът и се менеше —

тъй много образи от младостта,

тъй много скъпи сънища,

а тя въртеше се със звън

по ръбченцето на бокала,

догоре пълен с диаманти.

„Живот в сънища“

Илбарес Вещицата

11.

Нощта сниши се,

когато се заскитах

аз с босоногия си дух

по пръст или по камък,

от корените неразровени

и неизкъртени от клин железен,

ала като самата нощ

въздушна и от светлина оголена

натъкнах се на тях,

зидарите, които дялаха и ваеха

по камъка в нощта

ваяние на звезден зрак

и на ръка очукана.

— А слънцето? — попитах ги. — Не е ли неговият

плащ на откровение

топлик на разума

за вашето творение?

Тогаз отвърна ми един от тях:

— Душа не би понесла

на слънчевата светлина костите,

а разумът погасва,

щом падне мрак —

затуй в нощта извайваме

за теб и близките ти гробница.

— Простете ми тогаз, че ви прекъснах.

— О, мъртъвците не прекъсват никога — отвърна ми

зидарят. — Те само идват.

„Камъкът на просяка“

Даруджистан

— Поредната нощ и поредният сън — простена Круппе. — И нищичко за компания освен едно жалко огънче. — Протегна ръце над мигащите пламъци на огъня, запален от някой Древен бог. Дарът изглеждаше странен, но той долови в него някакъв смисъл. — Ала Круппе ще разбере неговото значение, нали? Защото рядко е и нежелано това обезсърчение.

Пейзажът беше пуст; нямаше ниви, и помен нямаше наоколо от обитатели. Той приклекна до самотния огън сред пустошта и въздухът го лъхна с ледения дъх на гнило. Хоризонтът на североизток сияеше в смътно зелено, макар да нямаше луна, която да засенчи блясъка на звездите. Круппе никога не беше виждал такава сияйна зеленина, но някакъв образ все пак се оформи в ума му.

— Смущаващо, наистина, казва Круппе. Все пак дали сегашните му видения нарочно са пратени в съня му? Круппе не знае и би се върнал тутакси в топлото си легълце, ако зависеше от него.

Взря се в покритата с лишеи и мъх земя наоколо и в раждащите се из нея странно ярки цветове. Беше слушал разкази за равнината на Червения шпил, земята далече на север, отвъд платото Ледерон. Така ли изглеждаше тундрата? Винаги си беше представял един пуст, лишен от цветове свят.

— Вгледай се все пак в тези звезди горе, Круппе. Виж как блестят, млади и жизнени, не, искрят, сякаш се надсмиват над оня, що ги съзерцава. А земята отдолу в туй време руменее от срам, с червени, оранжеви и сини петна.

От запад го догони глух тътен и Круппе се надигна. В далечината се движеше огромно стадо зверове с кафява козина. Парата на дъха им се сбираше на сребърни валма над и зад тичащите животни, завиващи насам-натам, но все на разстояние. Той ги гледа дълго. Когато се приближиха, видя червените ивици по козината им и рогата им, поклащащи се заканително. Земята се тресеше под копитата им.

— Такъв ли е животът в тоя свят, диви се Круппе? Дали пък не се е върнал той в самото начало на нещата?

— Така е — рече един дълбок глас зад него.

Круппе се обърна.

— А, дошъл си да се стоплиш на огъня ми, разбира се. — Видя пред себе си тантуреста фигура, увита в кожи от елен или от някое подобно животно. От плоския череп на главата на мъжа се протягаха рога, сиви и покрити с мъхеста кожа. Круппе се поклони. — Виждате пред себе си Круппе, от Даруджистан.

— Аз съм Пран Чоул от клана на Каниг Тол, от Крон Тал. — Пран се приближи и клекна до огъня. — И освен това аз съм Бялата лисица, Круппе, мъдър съм като леда. — Погледна Круппе и се усмихна.

Лицето на Пран беше широко, скулите се открояваха под гладката златиста кожа. Очите му едва се виждаха под тежките клепачи, но това, което впечатли Круппе в тях, беше смайващият им цвят на кехлибар. Пран протегна дългите си меки ръце над огъня.

— Огънят е живот, а животът е огън. Леденият век свършва, Круппе. Дълго живяхме тук, гонехме големите стада и се сбирахме на рат с Джагът в земите на юг, раждахме се и умирахме с притока и оттока на замръзнали реки.

— Е, значи Круппе е отишъл много далече.

— До самото начало и до самия край. Моят вид отстъпи на твоя вид, Круппе, макар че войните не секват. Това, което ще ви дадем, е избавлението от тези войни. Гаснат джагътите, оттеглят се в запретени места. Форкрул Ассаил са изчезнали, макар никога да не ни се е налагало да воюваме с тях. А и К’Чаин Че’Малле вече ги няма — ледът им проговори със словата на смъртта. — Погледът на Пран се насочи към огъня. — Нашият лов причини гибелта на големите стада, Круппе. Изтласкани сме на юг, а това не бива. Ние сме Т’лан, но скоро иде Сбирането и ще бъде огласен Ритуалът на Имасс и Избора на Хвърлячите на кости, и плът ще се къса от плът, и ще бъде разкъсано самото време. Със Сбирането ще се родят Т’лан Имасс и Първата империя.

— Че какво ли търси пък той тука, чуди се Круппе и се мае?

Пран Чоул сви рамене.

— Аз дойдох, защото бях призован. От кого — не знам. Може би и с теб е същото.

— Но Круппе сънува. Това е сънят на Круппе.

— Тогаз за мен висока е честта. — Пран се изправи. — Иде някой от твоето време. Навярно този някой притежава отговорите, които търсим.

Круппе проследи погледа на Пран на юг. И вдигна вежда.

— Стига да не греши, Круппе май разпознава в нея риви.

Жената, която се приближи, беше на средна възраст и непразна. Смуглото й кръгло лице имаше черти, подобни на Пран Чоул, макар и не толкова ясно изразени. Страх се излъчваше от очите й, но и някаква мрачна решимост. Тя спря до огъня и изгледа двамата мъже, но вниманието й бе привлечено повече от Пран Чоул.

— Т’лан — заговори му тя, — Лабиринтът Телланн на Имасс от нашето време роди дете в притока на магии. Душата му се скита изгубена. Плътта му е ненавистна. Нужно е прехвърляне. — Жената се обърна към Круппе, разтвори широкия си груб халат и му показа издутия си корем. Голата изпъната кожа наскоро беше нашарена с татуировка с образа на бяла лисица. — Древният бог отново е тръгнал по света, събуден от кръв, пролята върху свят камък. К’рул дойде, за да отвърне на нуждата на детето и да ни помогне в издирването ни. Той ти се извинява, Круппе, че използва света на твоя сън, но тук никой от по-младите богове не би могъл да се намеси. Незнайно как, но ти си направил душата си неподвластна на влиянието им.

— Отплата за цинизма — отвърна с поклон Круппе.

Жената се усмихна.

— Разбирам — каза Пран Чоул. — Искаш да направиш от това дете, родено от силите на Имасс, соултейкън.

— Да. Друго решение няма, Т’лан. Трябва да се създаде превъплъщенец — това, което ни е известно като соултейкън.

Круппе се окашля.

— Ще го прощавате Круппе, но да не би тук да липсва някой, който жизнено е важен в тия планове?

— През два свята гази тя — каза жената. — Сега К’рул я насочва към твоя. Още е изплашена. На теб, Круппе, се полага да я приемеш с „добре дошла“.

Круппе оправи ръкавите на опърпаното си, протрито палто.

— Че то едва ли ще е толкоз трудно, Круппе си има чарове.

— Може би — отвърна намръщено жената. — Ала плътта й е ненавистна. Предупреден си.

Круппе кимна вежливо.

— В коя посока ще е най-добре?

Пран Чоул се изсмя.

— Аз бих предложила на юг — каза жената.

Той сви рамене, поклони се вежливо на двамата и закрачи на юг. След няколко минути погледна през рамо, но от огъня нямаше и помен. Беше сам в ледената нощ.

Над хоризонта на изток се появи пълна луна и окъпа земята със сребриста светлина. Тундрата се простираше напред, докъдето стигаше поглед, плоска и безлика. После той примижа. Нещо се беше появило току-що, все още далече, крачеше насам сякаш с огромно усилие. Видя го как падна веднъж, после отново се изправи. Въпреки сребристото сияние фигурата изглеждаше черна.

Круппе продължи напред — и се закова на място, когато стигна на трийсет стъпки. Риви се беше оказала права. Круппе извади копринената кърпа от ръкава си и изтри потта, избила на челото му. Виждаше се, че фигурата е принадлежала някога на жена, висока и с дълга черна коса. Но си личеше също така, че жената е умряла отдавна. Плътта й се беше свила и бе добила цвета на тъмно дърво. А може би най-ужасното във външността й бяха крайниците й, грубо пришити към тялото.

— М-да — прошепна си Круппе. — Тая жена е била разкъсана.

Главата на жената тромаво се надигна и лишените от взор очи се приковаха в Круппе. Тя спря и устата й се отвори, но от нея не излязоха думи.

Тайничко, Круппе се загърна в магия, отново я погледна и се намръщи. Около жената беше запредено заклинание за съхраняване. Но с тази магия беше станало нещо, нещо я беше променило.

— Моме! — сопна се Круппе. — Знам, че ме чуваш. — Не че знаеше, но реши за всеки случай да е по-настоятелен. — Душата ти е затворена в тяло, което не е твое. С него не ставаш ти. Името ми е Круппе и ще те заведа при едни, дето ще ти помогнат. Ела! — Обърна се и тръгна. Миг след това чу шумолене зад себе си и се усмихна. — Е, има си чарове Круппе, няма що. Ти остави това, ами и груб може да бъде, щом потрябва.

Огънят се беше появил отново, като маяк пред двамата, и Круппе видя, че двете фигури ги чакат. Заради трошиците магия, с които се беше покрил, т’ланът и жената риви само дето не заслепиха очите му, толкова голяма им беше силата. Круппе и жената спряха пред тях.

Пран Чоул пристъпи напред и каза:

— Благодаря, Круппе. — Огледа жената от глава до пети и кимна замислено. — Да, виждам въздействието на Имасс над нея. Но и още нещо има. — Погледна към риви. — Не е ли била маг преди?

Жената риви също се приближи към жената.

— Чуй ме, изгубена. Името ти е Татърсейл, магията ти е Тир. Сега в теб тече Лабиринтът, той те изпълва с дух и той те съхранява. — Тя разтвори отново халата си. — Време е да те върнем в света.

Татърсейл отстъпи уплашено.

— В тебе е миналото — каза Пран. — Моят свят. Ти познаваш настоящето, а риви ти предлага бъдещето. Тук всичко е слято. Плътта, в която си сега, е съхранена с магия и в мига на смъртта ти си отворила своя Лабиринт под въздействието на Телланн. И сега скиташ в съня на един смъртен. Круппе е съсъдът на промяната. Позволи ни да ти помогнем.

Татърсейл отвори уста в безмълвен вик и рухна в прегръдките на Пран. Жената риви бързо пристъпи до тях.

— Леле — въздъхна Круппе, — виж как сънищата на Круппе пак взеха странен обрат. Личните му грижи са си тук, гласът им си витае призрачен, ама той пак трябва да ги остави настрана.

Изведнъж К’рул застана до него.

— Не е така. Не ми е в нрава да те използвам без отплата.

Круппе вдигна очи към Древния бог.

— Круппе не моли за нищо. Дар има в това нещо и се радвам, че имам дял в правенето му.

К’рул кимна.

— И все пак кажи ми за мъките си.

— Ралик и Мурильо искат да поправят една стара несправедливост — рече с въздишка Круппе. — Мислят, че не зная какво кроят, но аз ще обърна кроежите им в своя полза. Това решение кара Круппе да се чувства гузен, но те са нужни.

— Разбрано. А Монетодържача?

— Взети са мерки да бъде опазен, но крайното им оформяне предстои. Знам, че империята Малазан е в Даруджистан, прикрито засега. Това, към което се стремят…

— Не е никак ясно, Круппе. Дори за тях. Използвай това като свое предимство, когато ги откриеш. Съюзникът може да се появи от най-неочаквания ъгъл. Ще ти кажа следното: сега към града се приближават двама, единият е Т’лан Имасс, а другият — жена — е проклятие за всякоя магия. Техните цели са разрушителни, но в играта вече са се включили сили, които се грижат за тях. Потърси от тях знание, но не им се противопоставяй открито. Те са опасни. Силата привлича още сила, Круппе. Остави ги на последствията от собствените им действия.

Круппе кимна.

— Круппе не е глупак, К’рул. Той не се противопоставя открито на никого и е убеден, че силата е нещо, което трябва да се избягва на всяка цена.

Докато си говореха, жената риви беше взела Татърсейл в прегръдките си. Пран Чоул беше клекнал наблизо, притворил очи и устните му оформяха безмълвни слова. Жената риви люлееше посеченото тяло в бавен ритъм и тихо припяваше. От слабините й се стичаше вода на вадички.

— М-да — прошепна Круппе. — Че тя май наистина се готви да ражда.

Изведнъж жената бутна мъртвото тяло от себе си и то се смъкна на земята в безжизнена купчина суха плът и кости.

Луната вече бе увиснала точно над главите им, толкова ярка, че за Круппе бе невъзможно да я погледне.

Риви също беше приклекнала, поклащаше се в ритъма на родилното усилие и лицето й беше плувнало в пот. Пран Чоул беше неподвижен, макар че тялото му се разтърсваше на пристъпи и лицето му се кривеше от болка. Беше отворил широко кехлибарените си очи и те блеснали се взираха в луната.

— Древни боже — заговори тихо Круппе, — колко ще си спомня тази Татърсейл от предишния си живот?

— Неизвестно — отвърна К’рул. — Преместването на душата е деликатна работа. Жената е била погълната от пожар. Нещо повече, влязла е в друго опустошено тяло, носещо спомена за собствените си травми. Детето, което се ражда, не е като никое друго, раждало се на света. Неговият живот е загадка, Круппе.

Круппе изсумтя.

— Като му гледа човек родителите, тя май наистина ще е изключителна. — Хрумна му нещо и той се намръщи. — К’рул, какво би ми казал за първото чедо на риви?

— Такова не е имало, Круппе. Жената риви бе подготвена по начин, непознат за никой мъж. — Изсмя се късо. — Дори за мен. — Вдигна глава нагоре. — Тази магия е на луната, Круппе.

Продължиха да гледат мъките на родилката. За Круппе сякаш минаха повече часове на нощен мрак, отколкото можеше да има обикновена нощ. Луната си стоеше точно отгоре, сякаш си беше избрала тази позиция по своя угода — или, премисли той, сякаш стоеше като страж над тях.

После в замрелия въздух се чу тих вик и жената риви вдигна в ръцете си дете със сребриста козина.

Пред очите на смаяния Круппе блестящата козинка по телцето опада. Риви долепи устата си до коремчето на детето и челюстите й завързаха останалото от пъпната връв.

Пран Чоул се надигна, пристъпи и застана до Круппе и Древния бог. Изглеждаше безкрайно изтощен.

— Детето изсмука всичките ми сили, не можах да го удържа — промълви той.

Риви приклекна да си почине сред раждането и очите на Круппе се ококориха. Коремът на жената беше гладък, а от татуировката с бялата лисица нямаше и следа.

— Тъжен съм — каза Пран, — че може би няма да мога да се върна след двайсет години, за да видя каква жена ще стане от това дете.

— Ще се върнеш — каза тихо К’рул. — Но не като Т’лан. Ще се върнеш като Хвърляч на кости на Т’лан Имасс.

— Кога? — изсъска Пран.

— След триста хиляди години, Пран Чоул от клана Каниг Тол.

Круппе сложи ръка на рамото на Пран и каза успокоително:

— Е, поне ще има нещо, за което да чакаш.

Т’лан го зяпна за миг, после отметна глава и се изсмя гръмогласно.



Часовете преди съня на Круппе бяха наситени със събития, като се почне със срещата му с Барук, позволила разкритието за Монетодържача, подчертано с умното, макар и леко драматично сваляне на восъчния отпечатък на монетата — хитринка, която странно защо се беше пообъркала.

Ала скоро след срещата, с капчиците втвърден восък по гърдите и ръкавите на палтото си, Круппе спря пред вратата на алхимика. Роалд го нямаше никакъв.

— Леле — въздъхна Круппе и изтри потта от челото си. — Защо трябва да му е познато на майстор Барук името на Крокъс? Ах ти, глупав Круппе! Ами чичо Мамът, разбира се. Мале, за малко всичко щеше да пропадне! — И той продължи по коридора към стълбите.

Силата на Опонн бе набъбнала. Нямаше да е зле да избягва такива контакти. Силата имаше навик да включва дарбите му; ето, че вече усещаше в главата си подтика да посегне към Драконовата колода.

Забърза надолу по стъпалата и по главния коридор към портала. Роалд тъкмо влизаше, натоварен с ежедневните продукти. Круппе забеляза, че дрехите на стареца са целите в прах.

— Драги ми Роалд, изглеждаш, сякаш току-що те е налетяла пясъчна буря! Трябва ли ти помощта на Круппе?

— Не — изпръхтя Роалд. — Благодаря, Круппе. Ще се оправя сам. Ще бъдеш ли така добър да затвориш вратата на излизане?

— Ама разбира се, драги Роалд! — Круппе го потупа по рамото и излезе на двора. Портите към улицата бяха оставени отворени и зад тях се вихреше прахоляк. — Да бе, ремонтът на улицата — измърмори Круппе.

Зад очите го мъчеше болка и яркото слънце отгоре ни най-малко не облекчаваше нещата. Беше стигнал до средата на двора, когато спря.

— Вратите! Круппе забрави да затвори вратите! — Обърна се рязко, тръгна обратно към вратите на входа на имението и въздъхна, когато те се затръшнаха и резето изщрака. Когато отново се обърна към портите на двора, някой вън на улицата изруга. Последва силен трясък, но последният звук не стигна до ума на Круппе.

С гръмката ругатня в главата му се беше завихрила магия. Той падна на колене, после рязко вдигна глава и широко отвори очи.

— Е, това — прошепна той — си беше чиста малазанска ругатня. Но защо тогаз знакът на дома Сянка пари като огън в черепа на Круппе? Какво ли пък е тръгнало сега по улиците на Даруджистан? — „Безкраен низ от възли…“ — Една загадка се реши, десет нови поникнат.

Болката беше минала. Круппе се надигна и отупа прахта от дрехите си.

— Добре, че тази злочестина не се случи пред очите на подозрителни същества, отбелязва с облекчение Круппе. И всичко — заради едно обещание, направено на един приятел на име Роалд. Умният стар приятел Роалд. Тоя път дъхът на Опонн бе добре дошъл, макар да не беше много приятен.

Отиде до портата и надникна към улицата. Беше се обърнала една кола, пълна с големи каменни плочи за уличната настилка. Двама мъже не спираха да се карат кой бил виновният. Круппе ги огледа внимателно. Говореха съвсем прилично на езика на Дару, но вслушаше ли се човек добре, щеше да долови лекия акцент — непривичен акцент.

— Леле, леле — каза си Круппе и се дръпна назад. Оправи палтото си, вдиша дълбоко, после отвори вратата и закрачи по улицата.



Дебелият дребен мъж с дългите, почти влачещи се по земята ръкави излезе от къщата и зави наляво. Като че ли бързаше.

Сержант Уискиджак изтри потта от челото си с нашарената си с белези ръка, присвил очи срещу ярката светлина.

— Това е той, сержанте — каза Сори до него.

— Сигурна ли си?

— Да.

Уискиджак изгледа човека, който бързо си пробиваше път през навалицата.

— Какво му е толкова важното?

— Признавам — отвърна Сори, — че не съм много сигурна за значението му. Но е съдбоносно важен, сержанте.

Уискиджак прехапа устна, после насочи отново вниманието си към картата, разгъната на дъното на колата и затисната в четирите ъгъла с по един камък.

— Кой живее в това имение?

— Барук — отвърна Сори. — Алхимик.

Той се намръщи. Откъде знаеше това?

— Искаш да кажеш, че онзи дебел дребосък е Барук?

— Не. Той работи за алхимика. Не като слуга. Шпионин може би. Уменията му включват крадене и притежава… талант.

— Прорицател ли е?

Странно защо, но Сори потрепери и лицето й пребледня. „Проклятие — помисли си сержантът, — какво, в името на всички богове, става с това момиче?“

— Така мисля — отвърна тя с разтреперан глас.

— Добре. Тогава го проследи.

Тя кимна — още трепереше — и се шмугна в тълпата.

Сержантът се облегна на колата и огледа кисело взвода си. Тротс размахваше кирката си като на бойно поле. Камъни хвърчаха навсякъде. Минувачите се снишаваха и ругаеха, щом се окажеше, че снишаването не върши работа. Хедж и Фидлър се бяха присвили до една ръчна количка и примижаваха всеки път, щом кирката на баргаста се стовареше върху уличното платно. Малът стоеше малко по-настрана и отпращаше минувачите на отсрещния тротоар. Вече не ревеше на хората, беше прегракнал след караницата с един старец с магаре, натоварено с кошове дърва за огрев. Дървата сега лежаха разпилени по улицата, а от стареца и магарето му нямаше и помен — добра преграда срещу коли и фургони.

Общо взето, заключи Уискиджак, всички бяха приели ролите си на разгорещени улични работници с лекота, която му се стори малко смущаваща.

Хедж и Фидлър бяха осигурили колата, натоварена с камъни, по-малко от час след среднощното им дебаркиране в градското пристанище на Крайезерна. Как точно го бяха постигнали, Уискиджак не смееше и да пита. Но идеално пасваше на плана им. Нещо все пак човъркаше ума му, но Уискиджак го потисна. Беше войник, а войникът изпълнява заповеди. Дойдеше ли моментът, на всяка пресечка по улиците на града щеше да се възцари хаос.

— Поставянето на мини няма да е лесно — беше изтъкнал Фидлър, — затуй ще е най-добре да го направим пред очите на всички. Уличен ремонт.

Уискиджак поклати глава. Точно според предсказанието на Фидлър, до този момент никой не ги беше разпитвал. Продължаваха да разкъртват улиците и да подменят старите камъни с морантски муниции в печена в огън глина. Нима всичко щеше да мине толкова лесно?

Мислите му се върнаха на Сори. „Едва ли.“ Бързия Бен и Калам най-сетне го бяха убедили, че тяхната половина от задачата ще е по-добре да се извърши без нея. Лепнала се беше за екипа му, очите й шареха неспокойно, но иначе не можеше да предложи кой знае каква помощ. Призна си, че изпитва известно облекчение от това, че я прати по дирята на дебелия.

Но какво беше привлякло едно седемнайсетгодишно момиче към света на войната? Това не можеше да го разбере — не можеше да подмине младостта й, не можеше да погледне зад нея, към хладнокръвния, смъртно опасен убиец зад тези мъртви очи. Колкото и да се мъчеше да убеди взвода си, че и тя е човек като всеки от тях, съмненията избуяваха с всеки въпрос за нея, на който не можеше да отговори. Почти нищо не знаеше за нея. Разкритието, че може да се справя с рибарска лодка, се беше появило сякаш отникъде. А тук в Даруджистан не можеше да се каже, че се държи като момиче, отраснало в рибарско селце. Притежаваше някаква естествена самоувереност, присъща по-скоро на по-висшите, образовани съсловия. Където и да се озовеше, се държеше все едно, че мястото й е точно там.

Нормално ли беше това за едно седемнайсетгодишно момиче? Не. По-скоро като че ли доказваше твърденията на Бързия Бен и това го глождеше. Как иначе да си обясниш леденокръвната жена, в която се бе превърнала при изтезанията на пленниците в Натилог? Можеше да я погледне и част от съзнанието му да си каже: „Млада, приятна за окото, а самоувереността я прави магнетична.“ Докато друга част на ума му млъкваше стъписана. Млада ли? Все едно че чуваше собствения си дрезгав горчив смях. О, не, не и това девойче. Тя беше стара. Бе вървяла под кървавочервената луна още в зората на времето. „Лицето й е лицето на всичко невъобразимо и тя те гледа в очите, Уискиджак, а ти така и няма да разбереш какво си мисли.“

Усещаше потта, стичаща се по лицето и врата му. Глупости. Част от съзнанието му потъна в собствения си ужас. Взимаше непознатото и го оформяше, в сляпото си отчаяние, в непонятен образ. „Отчаянието — напомни си той — винаги предполага посока, точка на съсредоточаване. Намери посоката и отчаянието ще си иде.“

Разбира се, не беше толкова лесно. Отчаянието, което изпитваше, нямаше форма. Не беше само Сори, не беше само тази безкрайна война, не беше дори предателството от страна на империята. Нямаше къде да потърси отговори, а се беше уморил да задава въпроси.

Когато бе погледнал Сори за пръв път, източникът на ужаса му бе в разкритието в какво се превръща самият той: убиец, лишен от угризения, брониран в хладното желязо на безчовечността, освободен от необходимостта да задава въпроси, да търси отговори, да оформи един смислен живот, като остров сред море от убийства.

В празните очи на това дете беше видял гърча на собствената си душа. Отражението беше безукорно, без никакви несъвършенства, които да оспорят истината за това, което вижда.

Потта, стичаща се по гърба му, бе гореща в сравнение с ледения мраз, който го беше обзел. Уискиджак вдигна разтрепераната си ръка и избърса чело. През следващите дни и нощи по негова заповед щяха да гинат хора. Мислил бе за това, докато довършваше внимателното планиране на операцията — мислил бе за успеха, измерен в съотношението на вражеските жертви спрямо собствените загуби. Градът, с неговите шумни тълпи, следващи непрестанно посоката на жизнените си съдби, малки или големи, страхливи или храбри — само едно игрално табло, а играта се играе заради облагата на други. Беше съставял плановете си все едно, че нищо не залагаше от себе си. Но все пак негови приятели можеха да умрат — ето, най-после ги беше нарекъл това, което всъщност бяха — и приятелите на други можеха да умрат, и синове, и дъщери, бащи и майки. Списъкът на съсипани човешки съдби изглеждаше безкраен. Уискиджак притисна гръб до колата и отчаяно огледа улицата. На един прозорец на втория етаж на имението видя някакъв мъж. Мъжът го гледаше, а дланите му бяха яркочервени.

Стъписан, сержантът извърна поглед. Захапа устната си отвътре, докато болката не го жегна и не закапа кръв. „Съсредоточи се — каза си. — Измъкни се от тази пропаст. Съсредоточи се или ще умреш. И не само ти, а целият ти взвод. Те се довериха на теб, че ще ги измъкнеш. Трябва непрекъснато да печелиш това доверие.“ Вдиша дълбоко, после се обърна настрана и изплю кръвта. И зяпна оцапаните с червено камъни.

— Ето — изсъска Уискиджак, — не е толкова трудно да я гледаш, нали?

Чу стъпки, вдигна глава и видя, че идват Хедж и Фидлър. И двамата изглеждаха угрижени.

— Добре ли си, серж? — тихо попита Фидлър. Зад двамата сапьори се приближи и Малът — гледаше внимателно побелялото, плувнало в пот лице на Уискиджак.

— Закъсняваме с графика — отвърна сержантът и се намръщи. — Колко остава?

Двамата мъже, с лица, оцапани от бялата улична прах и пот, се спогледаха и Хедж отвърна:

— Още три часа.

— Решихме да са седем мини — каза Фидлър. — Четири искромета, два подпалвача и едно проклятие.

— Това ще събори ли някоя от тези сгради? — попита Уискиджак.

Избягваше погледа на Малът.

— Естествено. Няма по-добър начин да блокираме пресечката. — Фидлър се ухили.

— Коя точно искаш да падне? — попита Хедж.

— Имението зад вас е на един алхимик.

— Да — отвърна Хедж. — Точно тази ще хвръкне идеално.

— Имате два часа и половина — каза Уискиджак. — След това сме на кръстовището за хълм Величие.

Малът пристъпи към него и попита:

— Пак ли главоболие?

Уискиджак стисна очи и кимна рязко.

Лечителят вдигна ръка, прекара я по лицето на сержанта и промълви:

— Само малко ще те поотпусне.

Сержантът изпъшка отчаяно.

— Това почва да остарява, Малът. Ти дори използваш едни и същи думи. — През мислите му протече хладна тръпка.

Лицето на Малът беше посърнало. Той свали ръката си.

— Когато имаме повече време, ще намерим източника, Уискиджак.

— Добре. — Сержантът се усмихна. — Когато имаме време.

— Дано Кал и Бързия да са добре — каза Малът, обърна се и загледа движението по улицата. — Ти ли прати Сори някъде?

— Да. Сами сме. Знаят къде да ни намерят, и тримата. — Погледна отново към прозореца на имението. Мъжът с червените длани все още беше там, макар че сега гледаше отсрещните покриви. Вдигна се облак прах и Уискиджак отново насочи вниманието си към картата на града: всички пресечки, както и казармите и хълм Величие, бяха очертани с червено. — Малът?

— Серж?

— Пак си ухапах бузата.

Лечителят пристъпи към него и отново вдигна ръка.



Крокъс Младата ръка крачеше на юг по алеята на Трала. Първите белези за приближаващия се празник Джедъроун вече се бяха появили. По просторите за пране над улицата висяха пъстроцветни знамена, рисувани цветя и парчета дървесна кора обрамчваха входовете, а на всяко кръстовище по стените бяха накачени крини със зърно.

Улиците бяха пълни с пришълци — пастири от Джадроуби, търговци от Риви, тъкачи от Катлин — многолюдна тълпа потни, шумни и възбудени хора. Животински миризми се смесваха с човешките и по-тесните улички бяха толкова задръстени, че изглеждаха почти непроходими, което на свой ред още повече усилваше наплива по главните улици.

В предишните години Крокъс се беше наслаждавал искрено на празненството — промъкваше се през гъстите среднощни тълпи и пълнеше джобовете си, изпразвайки тези на хората наоколо. По време на Празненството тревогите около настъплението на империята Малазан в далечния север за известно време изчезваха. Чичо му винаги се усмихваше на това и изтъкваше, че смяната на сезона придава на човешките усилия вярна перспектива.

— Хленченето и дребнавостта — казваше му той — на един мимолетен и късоглед вид като нашия, Крокъс, не могат с нищо да затъмнят Великия цикъл на живота.

Сега, на връщане към къщи, думите на Мамът се върнаха в ума му. Винаги беше гледал на чичо си като на мъдър, макар и доста непрактичен старец. С течение на времето обаче все повече усещаше, че наблюденията на Мамът го безпокоят.

Празнуването на Пролетния ритуал на Джедъроун не можеше да бъде извинение да се избегнат тежестите на реалността. Това не беше само едно безвредно, временно бягство: беше начин да се отлага вероятното, докато не стане неизбежно. Можем цяла година да си танцуваме по улиците, намръщи се той, до хиляда Велики цикъла, и със сигурността на идващите и отиващи си сезони империята Малазан пак ще влезе през портите ни. Ще сложат край на танца с острието на меча си — защото са практичен, дисциплиниран народ, нетърпящ безполезното хабене на енергия — мрачно късогледи.

Стигна до жилищната сграда, кимна на старицата с лулата на входа и влезе. Коридорът беше пуст, обичайната тумба деца явно си играеше по улиците и зад затворените врати се носеше успокоителната, приглушена домашна глъч. Изкачи се по скърцащите стълби на втория етаж.

Пред вратата на Мамът домашната любимка на учения, крилатата маймунка, подскачаше, драскаше и дърпаше отчаяно резето. Не обърна внимание на Крокъс, чак докато той не застана до нея и не я избута, и тогава изцвърча и закръжи около главата му.

— Пак досаждаш, а? — каза Крокъс на животинчето и махна с ръка да го разкара. Двете малки човекоподобни ръчички го стиснаха за косата. — Е, добре, Моби — отстъпи той и отвори вратата.

Мамът правеше билков чай. Без да се обръща, попита:

— Чай искаш ли, Крокъс? Колкото до това малко чудовище, което вероятно е яхнало главата ти, кажи му, моля те, че за днес ми е писнало от него.

Моби изсумтя възмутено, прелетя до писалището на учения и тупна по коремче отгоре, като пръсна листове хартия по пода, и изцвърча весело.

Мамът въздъхна и се обърна с подноса в ръце. Воднистите му очи се втренчиха в Крокъс.

— Изглеждаш уморен, момко.

Крокъс се тръшна на по-малко опърпания от двата стола в стаята.

— Да. Уморен и в мрачно настроение.

— Моят чай прави обичайните чудеса — каза с усмивка Мамът.

Крокъс изпръхтя, без да вдига очи.

— Може би. А може би не.

Мамът постави подноса на масичката между двата стола, седна и изпъшка.

— Както знаеш, имам малко скрупули, свързани с избраната от теб професия, Крокъс, тъй като поставям под въпрос всякакви права, включително правото на собственост. Дори привилегиите изискват отговорност, както съм се уморил да твърдя, а привилегията на собствеността изисква собственикът да бъде отговорен за това, което твърди, че притежава. Единственото ми притеснение, разбира се, е от рисковете, които се налага да поемаш. — Мамът се наведе над масичката и наля чай. — Момко, един крадец трябва да е сигурен в едно нещо — в своята съсредоточеност. Разсейванията са опасни.

Крокъс вдигна глава към чичо си.

— Какво пишеш през всички тези години? — изведнъж попита той и махна с ръка към бюрото.

Изненадан, Мамът вдигна чашата си и се отпусна в стола.

— Е, най-после искрен интерес към образованието. Най-сетне! Както винаги съм твърдял, Крокъс, засега поне ти проявяваш достатъчно интелигентност. И макар да съм само един жалък писач, моята дума ще ти отвори много врати в този град. Всъщност дори Градският съвет не е нещо недостижимо за теб, стига да предпочетеш тази посока. Дисциплина, момко. Съвсем същото изискване, което си усвоил добре като крадец.

Крокъс погледна Мамът с лукав блясък в очите.

— Колко време ще трябва, за да стана известен в такива кръгове?

— Ами — провлече Мамът, — важно е ученето, разбира се.

— Разбира се. — В ума на Крокъс обаче изплува образът на една спяща девица.

Мамът задуха в чашата си.

— При целодневни уроци и при твоя младежки жар за наука, бих заложил на около година. Повече или по-малко. Нужно ли е да се бърза?

— А, от младежкия жар ще да е. Все едно, така и не ми отговори. Какво пишеш, чичо?

— О. — Мамът погледна към бюрото и вдигна вежда към Моби, който беше отворил една мастилница и пиеше от нея. — Историята на Даруджистан. Тъкмо започвам петия том, с царуването на Екталм, предпоследния от кралете тирани.

Крокъс примигна.

— Кой?

Мамът се усмихна и отпи от чая си.

— Узурпатор на Летасти, бил е наследен от дъщеря си Сандъней, която докарала Времето на възхода и с него — края на века на тираните.

— Аха.

— Крокъс, ако намеренията ти наистина са сериозни, ще почнем уроците си тъкмо с историята на Даруджистан, но това не значи, че ще започнем с петия том. Трябва да се започне от самото начало.

Крокъс кимна и каза:

— Родено от мълва.

Моби изцвърка и се закашля. Мамът го стрелна с поглед и отново насочи вниманието си към Крокъс.

— Да, момче. Даруджистан е бил роден от мълва. — Замълча. — Ама ти си го чувал другаде. Наскоро ли?

— Някой ми го спомена — отвърна небрежно Крокъс. — Не си спомням кой. — Всъщност помнеше. Каза го убиецът, Ралик Ном.

— Знаеш ли какво означава това?

Крокъс поклати глава.

Мамът се отпусна в стола.

— Пий си чая, момко. — Старецът помълча малко, след което започна: — В Ранните цикли на това селение, за господство се борили три велики народа, никой от които не бил човешки в смисъла, който ние влагаме в думата „човешки“. От тази борба рано отпаднали Форкрул Ассаил, или както са известни днес — Крусаил. Не поради слабост, а… да го наречем, незаинтересованост. Останалите два народа продължили да се бият нескончаемо. След време единият паднал, защото били раса на индивидуалисти, биели се колкото срещу расовите си врагове, толкова и помежду си. Наричали са се Джагът, макар че името днес се е изродило до Джаг или Шърл. Макар да загубили войната, те не изчезнали напълно — твърдят, че някои Джагът били оцелели и до ден-днешен, макар че, за наше щастие, не и на Дженабакъз.

— И тъй… — Мамът хвана чашата си с две ръце, — Даруджистан се родил от един слух. Сред местните племена около хълма Джадроуби се породила легенда, че някъде из хълмовете има могила на един велик джагът. Джагътите впрочем били могъщи магьосници, създавали са Лабиринти и други неща, свързани с привличането на сила. С времето легендата на Джадроуби се разпространила отвъд хълмовете, в Дженабакъзкия север и в Катлин на юг, до царства, които днес са рухнали в прахта на изток и на запад. Все едно, търсачите се стичали към хълмовете, отначало на тънки струйки, след това — цели орди, цели племена, водени от жадуващи за мощ шамани и чародеи. Всички склонове на хълмовете се осеяли с окопи и ровове. От тези лагери и временни поселища, от хилядите прииждащи всяка пролет търсачи на съкровището се родил град.

— Даруджистан — промълви Крокъс.

— Да. Могилата така и не била намерена, а слухът отшумял — в днешно време малцина дори знаят за него, а тези, които знаят, са достатъчно благоразумни, за да не подновят търсенето.

— Защо?

Мамът се намръщи.

— Рядко нещо, построено от Джагът, е попадало в човешки ръце, но се е случвало и последствията неизбежно са били катастрофални. — Веждите на стареца се смръщиха още повече. — Урокът е съвсем ясен за тези, които предпочитат да го признаят.

Крокъс помисли.

— Значи Крусаил са изчезнали, а Джаг са били победени. А какво е станало с третия народ? Онези, които са спечелили? Защо не са те тук, вместо нас?

Мамът отвори уста да отговори, но спря и се умълча.

Крокъс присви очи. Зачуди се какво ли би искал да му разкрие Мамът и защо бе предпочел да го премълчи.

Мамът остави чашата си.

— Никой не знае какво точно е станало с тях, Крокъс, нито как са се превърнали в това, което са сега. Те съществуват, един вид, и са известни на всички, които са се сблъсквали с империята на Малаз, като Т’лан Имасс.



Сори си запробива път през гъстата навалица. Мъчеше се да не изпуска от погледа си дебелия мъж. Не че беше трудно да го проследи, но се бореше с буря в главата си, буря, предизвикана от една-единствена дума, изречена от сержант Уискиджак.

„Прорицател.“

Имаше чувството, че с тази дума нещо тъмно и свито в мозъка й е избухнало и сега се бори с всичко, което го заобикаля. Макар да се беше появило първоначално с почти смазваща сила, сега тя усещаше, че гасне. Онова, с което се бореше, като че ли печелеше битката. Все пак, макар и смътно, й се стори, че чува плач на дете.

— Аз съм Котильон — неволно промълви тя. — Покровителят на убийците, известен на всички като Въжето на Сянката. — Плачът заглъхна. — Прорицателката е мъртва.

Част от ума й проплака от това, а друга попита: „Каква прорицателка?“

— Аз съм вътре и в същото време — отвън. Стоя от дясната страна на Сенкотрон, а неговото име е Амманас и е Господарят на Сенките. Тук съм като ръката на смъртта. — Сори се усмихна и кимна на себе си. Каквото и да беше предизвикало това, вече го нямаше, отново беше заровено дълбоко вътре. Луксът да плаче, да се гневи или да изпитва страх не й беше присъщ. Никога не й беше принадлежал.

Тя вдиша дълбоко и съсредоточи сетивата си върху текущата задача. Дебелият дребен мъж беше опасен. С какво и защо — тези въпроси тепърва щяха да получат отговорите си, но цялата й сила просъскваше в тревога всеки път, щом го зърнеше сред тълпата. А всичко, което е опасно, напомни си тя, трябва да умре.



Под втората стена, при брега на езерото, пазарът по Солната улица беше в обичайния си разгар. Зноят се беше усилвал през целия ден по претъпканите булеварди и странични улички и вече бе стигнал връхната си точка. Запотени и уморени търговци сипеха ругатни към съперниците си над главите на купувачите. Тук-там на всеки няколко минути избухваха кавги, но постоянният наплив на тълпите разделяше биещите си много преди да се появят изнервените стражи.

Наклякали по рогозките си от суха трева, хората риви от равнината хвалеха неспирно конете си на носовото си, напевно наречие. По пресечките джадроубски пастири стояха сред блеещи кози и овце, а други бутаха каручки, натоварени със сирене и глинени делви, пълни с кисело мляко. Рибари от Дару обикаляха с пръти с нанизана сушена риба, около които кръжаха рояци мухи. Катлински тъкачи седяха зад високите си до кръста укрепления, издигнати от топове пъстроцветни платове. Селяни от Гредфалан стояха във фургоните си и продаваха горчиви плодове и сладки гулии. Продавачи на дърва караха сред тълпите волските си коли — децата им бяха вкопчени като маймуни в куповете вързани дърва за огрев. Мъже и жени от Калоуз в черни халати пееха хвалби за своите Хиляда секти на Д’рек, всеки вдигнал високо над главата си иконата на божеството на своята секта.

Круппе крачеше по улиците с игрива стъпка и ръцете му се мятаха насам-натам, сякаш по своя воля. Това движение обаче не беше просто преструвка: то прикриваше жестовете, нужни за правене на заклинания. Като крадец, Круппе на пръв поглед като че ли не беше особено придирчив. Крадеше храна — най-вече плодове и сладкиши, а точно това угаждане на желанията на небцето изостряше уменията му в магията.

Хаотичният танц на ръцете му бе пригоден така, че те да улавят хвръкнали от кошниците ябълки, подскочили в подносите сладкиши, извадени от везните череши с шоколадова глазура — всичко това се движеше толкова бързо, че отстрани приличаше на мъгла отскачаща от пътя на човешките тела. В широките му, припляскващи от движенията ръкави на палтото му имаше пришити джобове, едни по-големи, а други — по-мънички. Всичко, което попадаше в ръцете на Круппе, тутакси изчезваше в широките ръкави и се озоваваше в подходящия за размера му джоб. И Круппе продължаваше да крачи, вещ познавач на сладки деликатеси от сто различни култури, със светнало от кротко задоволство, леко зачервено кръгло лице.

Най-сетне, след една дълга обиколка из пазара, Круппе стигна до хана „Феникс“. Спря на стъпалата да побъбри с облегналия се на стената уличен катил и извади от ръкава си една захаросана ябълка. Отхапа, бутна вратата и изчезна вътре.



Сори спря до олющената стена на една сграда и скръсти ръце. Този дебел дребосък беше цяло чудо. Достатъчно беше погледала изкусния му танц, за да разбере, че е адепт. Но все пак се чувстваше объркана, защото умът зад фасадата му намекваше за качества, далеч надхвърлящи това, което се виждаше външно. Потвърждение, че в случая наистина ставаше дума за едно опасно същество.

Тя погледна хана от мястото, където беше застанала. Мъжът на входа като че ли оглеждаше всеки, който понечи да влезе, но в жестовете му не можа да долови нещо, което да издава навици на крадец. Думите, които разменяше с хората, бяха кратки, сигурно просто се поздравяваха като познати. Все пак тя смяташе да влезе в хана. Уискиджак беше изпратил Калам и Бързия Бен да намерят… свърталище на крадци, на побойници и убийци. Защо сержантът искаше да намерят точно такова място, беше подробност, която не споделиха с нея. Магьосникът и Калам хранеха подозрения към нея и тя чувстваше, че аргументите им започват да убеждават Уискиджак. Ако успееха, щяха да я държат настрана от всичко, но тя нямаше намерение да го допусне.

Прекоси улицата и се приближи до хана. Жаркият следобед вече се стапяше в гъст предвечерен здрач, натежал от миризмата на дъжд. Щом пристъпи към първото стъпало, катилът я погледна и се ухили.

— Круппе преследваме, а? — Поклати глава. — Все едно, момичетата не бива да носят саби. Надявам се, че не се каниш да влизаш вътре? Със сабя? Тц. Не и без придружител.

Сори отстъпи крачка назад и огледа улицата. Най-близкият пешеходец беше чак на следващата пресечка, вървеше в обратната посока. Тя придърпа късото си наметало около кръста.

— Пусни ме да вляза — каза тихо на мъжа. Как бе успял да я забележи дебелакът?

Мъжът пред нея се облегна на перилото.

— Всичко това май плаче за едно разговорче, най-приятелско. Какво ще кажеш да идем двамата с теб в уличката отзад? Ти оставяш сабята си, а аз ще съм добър. Иначе работите може да загрубеят и какво ще му е хубавото, ако…

Лявата ръка на Сори се стрелна напред. Блесна кама. Острието се заби в дясното око на мъжа и оттам — в мозъка. Той се изтърколи през перилото и тупна тежко до стъпалата. Сори се наведе и си прибра камата. Намести колана със сабята и огледа отново улицата. Не видя никой, който можеше да е забелязал, че става нещо, качи се по стъпалата и влезе в хана.

Спря се още на втората стъпка, когато се озова лице в лице с едно разплакано момче, увесено с главата надолу. Две грубовати жени се редуваха да го лашкат напред-назад. Щом се опиташе да се хване за въжето, момчето получаваше по един ритник в главата.

— Ей, ти! — подвикна едната жена, ухили се и хвана Сори за лакътя.

Сори се обърна и я изгледа хладно.

— Какво искаш?

Жената се наведе към нея, лъхна я на вкиснала бира и й прошепна:

— Ако влезеш в беля, само викни за Ирилта и Мийзи. Това сме ние, разбра ли?

— Благодаря.

Сори продължи навътре. Вече бе зърнала дебелия дребосък — как го беше нарекъл тъпакът отвън? Круппе. Седеше на една маса до отсрещната стена, под галерията. Тя пък можеше да се настани до тезгяха и да наблюдава. Тръгна натам.

След като Круппе явно знаеше за нея, тя реши да не прави усилия да се прикрива. Често неприкритото внимание най-добре прекършваше чуждата воля. В една война на търпението, усмихна се наум Сори, смъртният винаги е в по-неизгодна позиция.



Крокъс зави на ъгъла и се приближи до хана. Курсът, който му беше определил Мамът, го плашеше: образованието щеше да се разпростре далеч отвъд книгите, до етикета и изисканите маниери, до функциите на различните обществени длъжности, родословията и личните особености на определени особи — но той се беше заклел да го изкара до края. Целта му беше един ден да застане пред онази девица на Д’Арл в очакване да го представят официално.

И в същото време се надсмиваше вътрешно на това. Нашият Крокъс — учената глава, изисканият и обещаващ млад чаровник, крадецът. Прекалено нелепо изглеждаше. И все пак това го блазнеше и втвърдяваше решимостта му. Рано или късно щеше да го постигне. Но дотогава трябваше да свърши други неща, имаше неща, които трябваше да оправи.

Когато стигна до стъпалата на хана, видя под парапета загърната в сянка фигура и се приближи предпазливо.



Тъкмо когато Сори стигна до тезгяха, вратата се отвори с трясък. Тя се обърна с всички останали и видя застаналия на прага чернокос младеж.

— Убили са Черт! — изрева младият мъж. — Наръган е с нож!

Неколцина клиенти наскачаха и се втурнаха към вратата.

Сори отново се обърна към тезгяха, срещна погледа на кръчмаря и каза:

— Гредфаланска бира, моля. В калаена халба.

Жената, която Ирилта беше нарекла Мийзи, се появи до нея, тупна яките си ръце на тезгяха и изръмжа:

— Бързо обслужи дамата, Скърви. Има вкус тя. — После наведе глава към Сори и добави: — Добър вкус, отвсякъде. Черт си беше свиня.

Сори се вцепени. Ръцете й се шмугнаха под наметалото.

— Ей, ей, я по-кротко, момиче — тихо каза Мийзи. — Тук не си чешем езиците. Тук всеки първо гледа себе си и хич не ща нож в окото. Казахме, че ще се грижим за тебе, нали?

Бирата дойде веднага. Сори хвана дръжката на халбата и каза кротко:

— Гледай много-много да не се грижиш за мен, Мийзи.

От другата страна на Мийзи застана още някой. Сори го погледна и видя, че е чернокосият младеж. Лицето му беше пребледняло.

— По дяволите, Мийзи — изсъска той през зъби, — днес наистина имам лош ден.

Мийзи се изкиска и го прегърна през рамо.

— Скърви, я дай и на нас двамата тука по една от тая гредфаланска бира. Нашият Крокъс си спечели най-доброто в Даруджистан. — Обърна се отново към Сори и й прошепна: — Следващия път гледай много-много да не показваш такава класа. Не и тук, всеки случай.

Сори се намръщи над питието си. Наистина беше станала непредпазлива — да си поръча най-доброто в града. После отпи глътка.

— Чудесна е. Направо страхотна.

Мийзи се ухили и сръга Крокъс.

— Видя ли, дамата я хареса. Страхотна била.

Крокъс кимна на Сори с малко уморена, но топла усмивка.

Скърви им донесе двете бири.

Сори видя как очите на Крокъс се плъзнаха по тялото й, след което се спряха. Усмивката на младежа се стегна, а лицето му пребледня още повече. Когато сложиха халбата пред него, Крокъс извърна поглед и посегна към нея.

— А, това най-напред си го плати, пък тогаз ще го пиеш, Крокъс — измърмори Скърви. — Почваш да ставаш тарикат като Круппе.

Крокъс бръкна в джоба си и извади шепа монети. Докато се опитваше да ги преброи, няколко се изплъзнаха между пръстите му и подскочиха на тезгяха. От трите, които паднаха, две само издрънчаха и се спряха. Третата монета обаче се завъртя и продължи да се върти. Очите на Сори се взряха в нея, както и тези на Скърви и Мийзи. Крокъс посегна да си я прибере, но се поколеба. Монетата продължаваше да се върти със същата скорост.

Сори я зяпна и усети как в главата й отекна прилив на сила, като океански прибой. В отговор на това отвътре избликна също толкова мощна вълна. Скърви ахна, а монетата се затъркаля по тезгяха, подскочи високо във въздуха и се спря точно пред Крокъс.

Никой от четиримата не проговори. Освен тях никой не беше забелязал случилото се.

Крокъс протегна ръка, прибра монетата и процеди през зъби.

— Тази — не.

— Хубаво — отвърна със също толкова дрезгав глас Скърви и прибра с треперещи ръце другите монети, които Крокъс беше оставил на тезгяха.

Под тезгяха, Сори опипа дръжката на камата. Беше лепкава. Значи Крокъс беше видял кръвта. Налагаше се да го убие. Но знаеше, че няма да го направи.

— Крокъс, момчето ми! — извика някой.

Мийзи се обърна натам и измърмори:

— Пак оная вмирисана риба. Круппе те вика, момко.

Крокъс прибра монетата в джоба си, изсумтя и си взе халбата.

— Ще се видим после, Мийзи.

Значи беше намерила човека на Опонн — колко лесно. И той по някакъв начин беше свързан с този Круппе. Изглеждаше прекалено лесно и това събуди подозренията й.

— Добро момче — рече Мийзи. — Двете с Ирилта се грижим за него, ясно?

Сори гледаше халбата си. Тази част трябваше да я отиграе много внимателно. Избухването на магията на Сянка под влиянието на Монетата беше станало съвсем инстинктивно.

— Ясно, Мийзи. За него не се притеснявай.

Мийзи въздъхна.

— Добре. Я да пробваме от евтиното. Скърви? Сипи по една дарска тоя път. В глинени чаши, ако имаш.



Схлупената кръчма „При Куип“, обичайното свърталище за моряци и рибари, се намираше до Втората градска стена, откъм Крайезерна. Стените на кръчмата бяха от пясъчник и с времето цялата постройка се беше килнала назад, сякаш отстъпваше от крайбрежната улица. „При Куип“ се беше подпряла на Втората стена като повечето други околни съборетини, направени най-вече от изхвърлени от водата дървета или греди след поредното разбиване на някой кораб в скалите на Къртицата.

Вечерният здрач донесе в Даруджистан лек дъжд, чиито мъгли запълзяха от водата към брега. Далече над езерото просветваха мълнии, но гръмотевици не се чуваха.

Калам излезе от „При Куип“ тъкмо когато един Сиволик поднасяше горящия, натопен в катран прът към близката газова лампа, след като преди това беше отворил медните клапи. Лампата лумна с яркосин пламък, който бързо се успокои. Калам спря пред входа да погледа странния, загърнат в сив халат човек, който продължи надолу по улицата. После примижа към небето и тръгна нагоре. Стигна до последната съборетина, подпряна на една издатина на стената, и влезе.

Бързия Бен, който седеше със скръстени крака на пръстения под, вдигна очи към него.

— Извади ли късмет?

— Не — отвърна Калам. — Гилдията е потънала вдън земя, но защо — представа нямам. — Отиде до отсрещната стена и седна на одеялото си. Облегна гръб на стария ронлив камък и погледна приятеля си. — Мислиш ли, че Градският съвет може да е предприел действия срещу местните убийци?

Очите на Бързия Бен лъснаха в тъмното.

— Искаш да кажеш, да са се сетили, че може да се свържем с тях?

— Едва ли са идиоти. Не може да не знаят, че Малаз действа точно така. Предлагаш на Гилдията договор, който не могат да откажат, сядаш си на задника и гледаш как управителите падат като мухи без глави. Уискиджак предложи плана. Дужек го одобри. Тия двамата си говорят на езика на стария император, да го знаеш от мен, Бързак. Старецът сигурно се смее в ада.

Магьосникът потрепери.

— Неприятен образ.

Калам сви рамене и продължи:

— Все едно, всичко е на теория, ако не можем да намерим и един местен убиец. Където и да са се скрили, не е в Крайезерния квартал, в това мога да се закълна. Единственото име, което хванах, е някой си Змиорката. Обаче не е убиец. Нещо друго е.

— Тогава къде ще търсим? — попита Бързия Бен. — В квартал Джадроуби?

— О, не. Там са само селяни и овчари. По дяволите, само миризмата, която лъха от това място, е достатъчна, за да го зачеркнеш от списъка. От утре ще пробваме в Дару. — Калам замълча. — А твоите работи как вървят?

Бързия Бен наведе глава и отговори почти шепнешком:

— Почти съм готов.

— Уискиджак само дето не се задави, като чу предложението ти. Аз също де. Ще нагазиш в гнездо на усойници, Бързак. Сигурен ли си, че е необходимо?

— Не съм. — Бързия Бен вдигна глава. — Лично аз бих предпочел да зарежем всичко и да бягаме — далече от всичко това, от империята, от Даруджистан, от войната. Но опитай се да убедиш сержанта. Той, видиш ли, е верен на идеята, а такива е най-трудно да ги обърнеш.

Калам кимна.

— Чест, доблест, всичките тия скъпо струващи говна.

— Точно. За това го правим така, щото е единственият начин, който ни е останал. Лудостта на Хеърлок се превърна в пасив, но все още можем да го използваме, за последен път. Силата привлича сила и с малко късмет кончината на Хеърлок ще направи точно това. Колкото повече асценденти привлечем в свадата, толкова по-добре.

— Все си мислех, че точно това трябва да избегнем, Бързак.

Магьосникът се усмихна криво.

— Ще ми кажеш за това. Но точно сега колкото по-голям е хаосът, толкова по-добре.

— А ако Тайсхрен надуши?

Бързия Бен се усмихна широко.

— Тогава ще умрем по-скоро. Това е положението.

Калам се изсмя сухо.

— Да. Това е положението.

— Слънцето слезе зад хоризонта. Време е да почвам.

— Искаш ли да се махна оттук? — попита Калам.

Бързия Бен поклати глава.

— Не. Точно за тази работа искам да останеш тук. Ако не се върна, вземи трупа ми и го изгори на пепел. Пръсни пепелта по четирите ветрове и ме прокълни с цялото си сърце.

Калам замълча. После изръмжа:

— Колко да чакам?

— До заранта — отвърна Бързия Бен. — Разбираш, че бих помолил за това само най-близкия си приятел.

— Разбирам. Е, почвай тогава, в името на Гуглата.

Бързия Бен замаха с ръце. От земята лумна огнен кръг и го обкръжи. Магьосникът затвори очи.

Калам видя как приятелят му сякаш леко се сви — все едно че го напусна нещо, от което зависи животът му. Вратът на Бързия Бен изпука и брадичката му клюмна на гърдите, раменете му се смъкнаха и от устата му с бавно съскане излезе дъхът. Огненият кръг запращя, след това се смали и се стопи в смътно сияние върху пръстта.

Калам се намести, изпъна крака и скръсти ръце. И зачака.



— Прибират трупа — рече пребледнелият Мурильо и поклати глава. — Тоя, дето е убил Черт, е професионалист и е много гаден. Право през окото и…

— Стига! — ревна Круппе и вдигна ръце. — Круппе, между другото, е седнал да яде, Мурильо, и освен това Круппе, между другото, има деликатен стомах.

— Черт беше тъпак — продължи Мурильо, без да обръща внимание на Круппе, — но едва ли е от тоя тип, дето привлича толкова жестокост.

Крокъс си мълчеше. Беше видял кръвта по камата на тъмнокожата жена.

— Знае ли човек? — Круппе размърда вежди. — Може да е преживял някоя ужасна ужасия. Може да са го смачкали, както човек смачква някоя хлебарка с ботуша си.

Крокъс се огледа. Очите му се върнаха на жената, която стоеше до тезгяха с Мийзи. Облечена с кожени дрехи, с проста сабя на бедрото, тя му напомняше за времето, когато беше гледал като момче минаващата през града наемническа войска. Помнеше, че бяха от Пурпурната гвардия: петстотин мъже и жени, без нито една лъскава тока между тях.

Погледът му се спря на жената. Беше същата като наемниците. Убийца, отдавна престанала да изпитва ужас. Какво толкова беше направил Черт, че да си заслужи нож в окото?

Крокъс извърна глава и точно в този момент в кръчмата влезе Ралик Ном. Закрачи право към масата им, сякаш без да забелязва отдръпващите се от пътя му мъже.

Кол се изпречи срещу него, преди да е стигнал до масата, плесна го по гърба и залитна пиянски.

— Ном, копеле старо!

Ралик го прегърна през раменете и го поведе към масата.

Круппе вдигна глава.

— О, скъпи мои приятели! Круппе ви кани да се включите в дружеското ни събрание. — Махна с ръце към двата свободни стола и се заклати в своя. — Да ви въведа в текущите ни драматични дела. Нашият младеж Крокъс зяпа замечтано в празното, докато Мурильо и Круппе обсъждат последните клюки на уличните плъхове.

Кол остана прав; поклащаше се и мръщеше вежди. Ралик седна и взе каната с бира.

— Какви са клюките? — попита небрежно убиецът.

— Клюките са, че вече сме съюзници с Лунния къс — рече Мурильо.

— Глупости, разбира се — каза Круппе. — Да си видял нещо, което да го предполага?

Мурильо се ухили.

— Луната стои ли си на мястото? Стои си. Не само това, ами точно под нея са опънали шатра на Съвета.

Крокъс се намеси.

— Чух от чичо Мамът, че съветниците още не са успели да пратят съобщение до оня, който живее на Лунния къс.

— Нормално — отбеляза Мурильо и присви очи към Ралик.

— Всъщност кой живее там? — попита Крокъс.

Кол залитна и се подпря с ръце на масата, за да не падне. Заби червеното си лице в Крокъс и изрева:

— Пет черни дракона!



В Лабиринта на Хаоса Бързия Бен знаеше за безбройните подвижни пътеки, водещи към вратите. Макар да ги наричаше „врати“, всъщност те бяха прегради, поставени там, където Лабиринтите се допираха, струпвания на енергия, твърди като базалт. Хаосът докосваше всички селения с чворестите си пръсти, от които кървеше сила, а вратите бяха като вкоравени рани в плътта на други светове, на други пътища на магията.

Магьосникът беше съсредоточавал талантите си върху такива врати. Докато се намираше в Лабиринта на Хаос, се беше научил как да оформя енергията им. Измислил беше начини да променя преградите, да долавя какво има зад тях. Всеки магически лабиринт имаше своя миризма, всяко селение — своя тъкан и макар пътеките, които го водеха, да не бяха никога едни и същи с тези, по които бе вървял преди, той беше усъвършенствал начина да намира онези, които търсеше.

Сега пътуваше по една от тези пътеки, смътна следа в пустошта, затворена от струпванията на самия Лабиринт, извиваща се и гъмжаща от противоречия. На някои места напираше с волята си да продължи напред, а се оказваше, че се движи назад; стигаше до някой рязък завой надясно, последван от друг, после — от още един и още един — и всички в една и съща посока.

Знаеше, че силата на собствения му ум отваря пътеките, но в същото време те си имаха свои закони — а може би бяха негови, но без да ги познава. Какъвто и да беше източникът на оформянето им, беше си пълна лудост.

Стигна до последната врата, която търсеше. Преградата наподобяваше най-обикновен лъскав сив камък. Застанал пред нея, Бързия Бен прошепна заповед и духът му прие формата на собственото му тяло. Постоя така за миг, овладявайки трепета на призрачното си тяло, а след това пристъпи и опря ръце на вратата.

Ръбовете бяха твърди и топли. Към центъра ставаше още по-горещо и меко на допир. Повърхността бавно изгуби грапавината си под дланите на чародея и стана гладка като обсидиан. Бързия Бен затвори очи.

Никога досега не се беше опитвал да мине през такава врата. Не беше дори сигурен, че ще е възможно. А и да оцелееше в отвъдното, съществуваше ли изобщо път назад? И отвъд механиката на това, което вършеше, избуя последната му тревога: опитваше се да нахлуе в селение, където нямаше да е добре дошъл.

Бързия Бен отвори очи.

— Аз съм посока — промълви той. И опря рамене на преградата. — Аз съм силата на волята там, където се цени това и само това. — Напъна по-силно. — Аз съм допирът на Лабиринта. Нищо и никъде не е неподатливо пред Хаоса. — Усети, че вратата започва да поддава. Шибна зад себе си с ръка да отбие усилващия се натиск. — Само аз ще мина! — изсъска Бен. И изведнъж, със странно изтупване, се шмугна вътре и около тялото му запращяха искри енергия.

Магьосникът се олюля над грубата изсъхнала земя. Закрепи се на краката си и се озърна. Стоеше сред гола равнина, хоризонтът вляво от него бе изгърбен от ниски хълмове. Над главата му се беше изпънало небе с цвета на живак, с дълги разнищени облаци, които се движеха бързо точно над него, черни като мастило.

Бързия Бен седна, сгъна крака и прибра ръцете си в скута.

— Сенкотрон — промълви той. — Господарю на Сенките, дойдох в твоето владение. Ще ме приемеш ли, както се полага на един мирен гост?

От хълмовете отекна отговорът: вой на Хрътки.

12.

Тръгни със мен

по Пътя на крадците,

чуй песента му

под нозете си;

тъй чист е

тонът й —

щом сбъркаш стъпките,

изпява те

на две.

„Песента на Апсалар“

Дрисбин (р. 1135)

Свъсил вежди, Круппе четеше в кабинета на Мамът.

… а при Повика на земята Богът бил Сакат, та заради това бил Прикован на място. При Повика много земи покорени били от Божиите юмруци, и същества били родени, и твари били пуснати на воля. Прикован и Сакат бил този Бог.

Круппе вдигна глава от древния том и завъртя с досада очи.

— Краткост, Круппе моли за краткост! — Върна се отново на избелелия ръкопис.

… и боязън наплодил с разбулването на силите свои. Сакатият бог наплодил боязън, ала недостатъчно, и накрая силите на земята при него се стекли. Прикован бил Сакатият бог и тъй, прикован, бил унищожен. И на тая гробна могила, приковала Сакатия бог, мнозина се сбрали за подвига. Гуглата, сив скитник на Смърт, бил сред сбралите се, а тоже и Десембрий, Воинът на Гуглата — макар че точно тук и за първи път скъсал Десембрий оковите, с които го бил оковал Гуглата. Също тъй, сред сбралите се били…

Круппе прелисти страницата. Списъкът изглеждаше нескончаем, нелепо дълъг. В това изброяване очакваше да срещне едва ли не името и на собствената си баба. Най-сетне, след три страници, намери имената, които търсеше.

… и сред онези, що дошли от сребърните небеса, били Тайст Андий, обитателите на Мрака в Мястото преди Светлината, Черни дракони на брой пет, и в съюза им се носела и червенокрилата Силана, за която разправят, че живеела сред Тайст Андий в техния Зъбец на Мрака, спуснал се от сребърните небеса…

Круппе кимна и замърмори под нос. Спускащ се Зъбец на Мрака — Лунния къс? Дом на пет Черни дракона и един Червен дракон? Той потръпна. Как се е натъкнал Кол на това? Вярно, не беше изкарал целия си живот като пиян тъпак, но все пак Круппе не знаеше да е бил чак толкова ученолюбив.

Кой тогава бе проговорил с оцапаната му с вино уста?

— Това — въздъхна Круппе — ще трябва да почака за отговора. Важността обаче на изреваното от Кол твърдение се крие в собствената си очевидна истинност, както и в отношението му към сегашното положение. — Затвори книгата и стана. Чу зад себе си стъпки.

— Донесох ти билков чай — каза старецът, след като затвори вратата на тясната колкото килер стаичка. — Е, полезен ли се оказа „Компендиум на света“ на Аладарт, Круппе?

— Полезен, как не — отвърна Круппе и с благодарност прие поднесената му глинена чаша. — Круппе най-после разбра стойността на съвременния език. Такова хлевоусто бърборене, толкова обичайно за тези древни схолари, е цяло проклятие, и Круппе е благодарен, че е изчезнало в наше време.

— Аха — каза старецът, окашля се леко и извърна очи. — Е, имаш ли нещо против да те попитам какво точно търсеше?

Круппе вдигна глава и очите му леко се присвиха.

— Ни най-малко, Мамът. Мислех, че ще намеря упоменато името на баба ми.

Мамът се намръщи и кимна.

— Разбирам. Е, тогава няма да те питам дали си имал късмет.

— Недей, моля те — каза Круппе и ококори очи. — Късметът е ужасен спътник напоследък, след като всичко е тръгнало толкова накриво. Но ти благодаря, че разбираш необходимостта Круппе да е предпазлив.

— Ни най-малко — каза Мамът и махна с ръка. — Нямах предвид, да, всъщност имах. Любопитство, нали разбираш. Интелектуално.

Круппе се усмихна чаровно и отпи от чая.

— Е — каза Мамът, — дали да не се върнем в дневната и да се поотпуснем пред камината?

Отидоха в другата стая. Круппе се отпусна в мекото кресло и изпружи крака.

— Как върви писането ти?

— Бавно — отвърна Мамът. — Както може да се очаква, разбира се.

Мамът, изглежда, обмисляше нещо и затова Круппе зачака; мърдаше небрежно пръстите на краката си. Мина една минута, после старецът се окашля и заговори:

— Круппе, виждаш ли често скъпия ми племенник напоследък?

Круппе вдигна вежди.

— Преди много време Круппе даде обещание на един човек, тъй като човекът е чичо, загрижен за едно момче, което намира градските улици за много възбуждащо място за игри. М-да, момчето мечтаеше за боеве със саби и за тъмни подвизи, извършвани в задънени улички, в името на маскирани принцеси или нещо подобно…

Мамът кимаше, затворил очи.

— … и на тези обещания Круппе се посвети с цяло сърце, тъй като самият той обичаше момчето. И както е във всички начинания, оцеляването се измерва със способност, ето защо Круппе взе момчето под сребърното си крилце, с известен успех, нали?

Мамът се усмихна, без да спира да кима.

— И тъй, нека отговорим на въпроса на чичото. М-да, Круппе е виждал често момчето.

Мамът се наведе напред и прикова Круппе с напрегнатия си поглед.

— Да си забелязал нещо странно в поведението му? Имам предвид, да ти е задавал странни въпроси, да ти е искал нещо?

Круппе присви очи. Замълча, за да пийне от чая.

— Честно казано, да. Първо, пожела да върне едно великолепно ковчеже с накити, по лични причини — както сам се изрази. Лични причини. Круппе се учуди тогава, както се чуди и сега, но привидната искреност на момъка, не, съсредоточената му напрегнатост, порази Круппе като гръм от ясно небе.

— Точно така! Би ли повярвал, ако ти кажа, че Крокъс изрази желание да се образова? Това не мога да го разбера. Момчето определено е завладяно от нещо.

— Може би Круппе трябва да се заеме да го разбере?

— Благодаря ти — каза с облекчение Мамът. — Бих искал да знам откъде идва всичко това. Чак толкова амбиция отведнъж… боя се, че скоро може да се изчерпи. Но виж, ако можем да я подхранваме…

— На всяка цена — каза Круппе. — В края на краищата в живота има много по-възвишени неща от дребните кражби.

Мамът се усмихна широко.

— Виж ти! Круппе, изненадан съм, че го чувам точно от теб.

— Такива забележки е по-добре да си останат между теб и Круппе. Във всеки случай съм убеден, че Мурильо знае нещо по тази тема. Поне го намекна тази вечер, докато вечеряхме в хана „Феникс“.

— Мурильо добре ли е? — попита Мамът.

Круппе се усмихна.

— Мрежата около момчето си е непокътната. Първо, Ралик Ном е поел отговорността съвсем сериозно. Може пък да вижда у Крокъс нещо от собствената си изгубена младост. Честно казано, истинският характер на Ралик убягва на Круппе. Пламенно предан със сигурност и човек, който, добре знаеш, държи да връща дълговете си с такава енергия, че може да посрами всички около себе си. Освен Круппе естествено. И все пак, кръв ли тече в жилите му? Човек се чуди понякога.

Мамът сякаш се разсея.

Круппе се стегна. Въздухът замириса на магия. Той се наведе напред и се вгледа в лицето на стареца. Някой се беше свързал с Мамът и Лабиринтът, който пулсираше сега в стаята, беше познат на Круппе.

Отпусна се в креслото и зачака.

След малко Мамът тръсна глава и стана.

— Трябва да направя едно изследване — каза той разсеяно. — Колкото до теб, Круппе, майстор Барук желае да говори с теб веднага.

— Мисля, че усетих присъствието на алхимика — каза Круппе и стана с леко пъшкане. — Ах, как мира не ни дават грижите на тези обречени нощи. Е, до скоро, Мамът.

— Довиждане — каза намръщен книжникът и влезе в малкия кабинет, където Круппе беше прекарал предишния час.

Круппе оправи ръкавите на наметалото си. Каквото и да се беше случило, беше достатъчно, за да развали доброто възпитание на Мамът, а това само по себе си намекваше за потресаващи събития.

— Е — измърмори той, — най-добре ще е да не караме Барук да чака. Най-малкото — добави той, докато тръгваше към вратата, — не дълго. Приличието изисква Круппе да съхрани чувството си за достойнство. Ще върви бързо, м-да. Но ще върви, защото на Круппе му е нужно време да помисли, да планира, да скрои това-онова, да предвиди, с някои мисли да проследи всичко отпред назад, с други — да скочи напред, всичко нужно да направи. Първото и най-главното, Круппе трябва да разбере естеството на жената, която го преследваше и която уби Черт, и която забеляза, че Крокъс видя кръвта по оръжието й, и която забеляза, че Ралик Ном е убиец, още с появяването му. Тази жена като нищо може да се окаже ключът към всичко, и нещо повече, защото Монетата наистина обърна лицето си към нея, макар и само за миг. А това, смята Круппе, ще се върне върху всички нас, за добро или за зло. — Спря и се огледа, след което примигна. — Най-малкото — промърмори той — Круппе трябва да напусне стаята на Мамът. — Погледна през рамо към стаичката, в която беше влязъл Мамът. Отвътре се чуваше шумолене от бързо прелиствани страници. Круппе въздъхна с облекчение и напусна.



Старата разроши опърлените си пера и заподскача възбудено. Къде ли беше този алхимик? Още хиляда неща имаше да свърши, преди да е изтекла нощта, макар че всъщност не мислеше за нито едно от тях. Все едно, никак не обичаше да я карат да чака.

Най-после вратата на кабинета се отвори и Барук излезе, загърнал обемистото си туловище в дебел халат.

— Моля за извинение, но бях леко неразположен.

Старата изсумтя. От човека лъхаше магия на гъсти, лютиви вълни.

— Моят господар лорд Аномандър Рейк — заяви тя без предисловия — ми заповяда да ти кажа онова, което му разказах за приключенията си над равнината Риви.

Барук се приближи до масата-карта, по която крачеше Старата, и се намръщи.

— Пострадала си.

— Само гордостта ми, нищо повече. Чуй, прочие, моя разказ.

Барук повдигна вежда. Настроението на старата вещица очевидно беше мрачно.

— От север насам иде малка дървена кукла, творение на преместване на душа, създадено с магията на Лабиринта на Хаос — започна тя. — Силата на това създание е неизмерима, извратена и злокобна дори за Велики гарвани. То уби много от моите близки, докато се показваше и се шмугваше отново в Лабиринта си. Явно подобни действия му доставят удоволствие. — Старата щракна ядосано с клюна си и продължи: — Следва сила, до която аз не мога да доближа, и каквато и да е тази сила, сочи право към Хълмовете на Джадроуби — двамата с моя господар сме единодушни за това. Силата търси нещо сред тези хълмове, но за нас тази земя е чужда. Ето защо носим тази вест на теб, алхимико. Две сили се стичат към хълмовете на Джадроуби. Моят господар пита защо.

Лицето на Барук беше изгубило цвета си. Той бавно се обърна и отиде до един от столовете. Седна, събра длани пред лицето си и затвори очи.

— Империята на Малаз търси нещо, което не може да се надява, че ще държи под контрол, нещо, заровено в хълмовете на Джадроуби. Но дали една от тези две сили ще е способна да освободи това нещо, е друг въпрос. Търсенето все още не означава, че ще намериш, а намирането все още не означава успех.

Старата изсъска нервно.

— Кой е заровен там, алхимико?

— Един Джагътски тиран, затворен е там от самите Джагът. Поколения учени и чародеи са се мъчили да намерят тази гробница. Никой не е успял да намери дори някаква смътна следа. — Барук вдигна глава угрижен. — Знам един човек, тук в Даруджистан, който е събрал всичкото налично знание за тази гробница. Трябва да разговарям с него. Но ще кажа на твоя господар следното. В хълмовете на Джадроуби има един изправен каменен стълб — знам точното му местоположение. Той е почти невидим, но огладеният му от дъжд и вятър връх стърчи малко над земята, може би на една педя височина. Останалите двайсет стъпки са под земята. Около него могат да се видят останките от много ями и ровове — все напразни усилия. Защото макар този стълб да бележи началната точка, тя не е входът към гробницата.

— Къде е входът тогава?

— Виж, това няма да ти кажа. След като поговоря с моя колега, може би ще ти дам още някои подробности. Може би не. Но начинът, по който се влиза в тази гробница, трябва да остане в тайна.

— Това не ни води до нищо! Моят господар…

— Е изключително силен — прекъсна я Барук. — Но намеренията му не са никак ясни, нищо, че сме съюзници. Това, което се крие в гробницата, може да унищожи цял град — този град. Това няма да позволя да попадне в ръцете на Рейк. Ще получиш мястото на изправения камък, защото търсачите трябва да отидат първо там. Трябва да ти задам един въпрос. Тази кукла… сигурна ли си, че преследва въпросната друга сила?

— Да. И освен това се крие. Смяташ, че и двете сили са на Малаз. Защо?

Барук изпъшка.

— Първо, те искат Даруджистан. Готови са на всичко, за да го спечелят. Имали са достъп до огромни библиотеки по земите, които са завладели. Сама по себе си Джагътската гробница не е тайна. Второ, ти каза, че и двете сили идат от север. Могат да са само малазански. Защо едната се крие от другата, това не мога да разбера, макар че не бих се усъмнил, че са вероятно две фракции в империята — едно толкова голямо политическо тяло по принцип е обречено да се разкъсва от разногласия. Така или иначе, те представляват пряка заплаха за Даруджистан и следователно за желанието на твоя господар да попречи на империята Малазан да ни завладее. При условие, че предположението, че силите са малазански, е надеждно.

Недоволството на Старата бе очевидно.

— Ще те държа в течение за събитията в равнината Риви. Моят господар трябва да реши дали да пресрещне тези сили, преди да са стигнали до хълмовете Джадроуби. — Извърна сърдито око към Барук. — Той не получи много помощ от своите съюзници. Вярвам, че при следващата ни среща това положение ще бъде поправено.

Алхимикът сви рамене.

— Първата ми среща с Аномандър Рейк се оказа и единствената. Съдействието предполага общуване. — Тонът му се втвърди. — Уведоми своя господар, че настоящото неудовлетворение съществува и при нас точно толкова, колкото при него.

— Моят господар е зает със своята част от нещата — измърмори Старата и хвръкна на перваза на прозореца.

Барук изгледа готвещата се да си тръгне птица и попита навъсено:

— Зает ли? С какво точно?

— Всичко с времето си, алхимико — изграчи Старата. И след миг вече я нямаше.

Барук изруга и с гневен жест затвори прозореца и тръшна кепенците. Това, че го направи с магия, не го удовлетвори толкова, колкото ако го беше направил ръчно. Той изръмжа ядосано и отиде до полицата над камината. Наля си вино и се замисли. Преди по-малко от половин час беше призовал демон. Призивът не беше амбициозен: трябваше му шпионин, а не убиец. Но нещо му подсказваше, че скоро ще му се наложи да призовава много по-опасни създания. Той се навъси и отпи от виното.

— Мамът — прошепна Барук, като отвори Лабиринта си, — трябваш ми.

Усмихна се, щом в главата му се появи сцената със стаичката с каменната камина. В креслото срещу него седеше Круппе.

— Толкова по-добре. Трябвате ми и двамата.



Хрътката, която пристъпи срещу Бързия Бен, беше огромна и тежка, с млечнобяла козина. Очите й също бяха бели и без зеници. Съществото спря пред него и зачака.

Бързия Бен се поклони.

— Ти си Хрътката, наречена Блайнд6 — заговори той, — самката на Барън и майката на Джиър. Не съм дошъл за нищо лошо. Бих искал да поговоря с твоя господар.

Чу до себе си ръмжене и замръзна. Бавно извърна глава и погледна надолу. На по-малко от една стъпка от десния му крак лежеше друга Хрътка, пъстрокафява, мършава и покрита с белези. Очите на звяра се бяха приковали в Блайнд.

— Барън. — Звярът кимна. Още едно ръмжене отвърна на Барън, този път зад магьосника. Той се извърна още и видя на десетина стъпки от себе си трета Хрътка, този път дългокрака и черна. Очите й бяха приковани в него и грееха, огненочервени. — И Шан — промълви Бен и отново се обърна към Блайнд. — Плячката ли си намерихте, или сте моят ескорт?

Барън бавно се надигна до него — раменете му стигнаха до кръста на Бен. Блайнд притича от лявата му страна. Спря се там и погледна назад. Ръмженето на двете подкани Бързия Бен да тръгне след тях.

Околността бавно се променяше, детайлите потъваха в сенки без видим източник и изникваха отново, изменени. Натам, където магьосникът смяташе, че трябва да е север, някаква сива гора се изкачваше по дълъг склон към нещо, приличащо на стена. Тази стена се издигаше на мястото на небето — може би беше небето, — но на Бързия Бен му изглеждаше необичайно близо, въпреки че гората се простираше на цели левги. Погледна нагоре, но това не му помогна нито да потвърди, нито да опровергае усещането, че това селение е оградено с магическа стена, тъй като сводът отгоре също изглеждаше близък, почти на ръка разстояние. И въпреки това ветровете тласкаха над него черни облаци, от които възприятията му се изкривяваха.

Към групата им се присъедини нова Хрътка. Беше мъжка, тъмносива, едното й око бе синьо, а другото — жълто. Макар да не ги приближи, Бързия Бен прецени, че е най-голямата от всички; движенията й намекваха за убийствена бързина. Знаеше, че името й е Доън, първородната на водача на глутницата Руд и неговата самка Палик.

Доън потича малко редом с Блайнд, а след това, когато излязоха на билото на едно малко възвишение, се втурна напред. Щом стигнаха билото, Бързия Бен видя накъде са се запътили и въздъхна. Точно като на образа, изваян на олтара в храмовете, посветени на Сенкотрон, Цитаделата на Сянката се издигаше от равнината като огромна буца черно стъкло, насечена на криви повърхности, огъната на места, някои ъгли блестяха в бяло като строшени. Най-голямата повърхност срещу тях — стена, предположи той — беше с убити цветове.

Прозорци не се виждаха, но много от гладките повърхности изглеждаха полупрозрачни и сякаш сияеха с вътрешна светлина. Доколкото Бързия Бен можеше да прецени, врата нямаше, нито портал или подвижен мост.

Стигнаха и магьосникът възкликна изненадан, когато Блайнд закрачи през камъка и изчезна. Самият той се поколеба и Барън за малко щеше да го подбутне с муцуната си да продължи. Бързия Бен пристъпи към пъстрия камък, протегна напред ръце и мина през него. Не усети нищо, премина през преградата без никакво усилие и се озова в един най-обикновен просторен коридор, какъвто човек можеше да види във всяко имение в реалния свят.

В коридора нямаше никакви препятствия — той водеше право напред и след петдесетина стъпки свършваше пред двукрила врата. Блайнд и Доън вече клечаха от двете й страни. Крилата се разтвориха сякаш сами.

Бързия Бен пристъпи в залата зад тях. Беше с купол. Точно пред него на леко издигнат подиум беше поставен прост трон, изсечен от обсидиан. По грубия, покрит с каменни плочи под нямаше никакви килими, а и стените бяха голи, освен факлите, редящи се през десет стъпки. Бяха четиридесетина и светлината им мигаше, сякаш се бореше с пълзящите наоколо сенки.

Отначало си помисли, че тронът е празен, но щом приближи, видя седящата на него фигура. Изглеждаше съставена от почти прозрачни сенки, със смътно човешки очертания; носеше гугла, изпод която не можеше да се види дори блясъкът на очите. Все пак Бързия Бен усети, че вниманието на бога е съсредоточено върху него, и едва успя да потисне трепета си.

Сенкотрон заговори, със спокоен и ясен глас:

— Шан ми казва, че знаеш имената на моите Хрътки.

Бързия Бен спря пред подиума и се поклони.

— Някога бях служител в твоя храм, Господи.

Богът помълча малко, после каза:

— Дали е разумно да се признава такова нещо, магьоснико? Благосклонно ли гледам аз на онези, които някога са ми служили, а после са ме изоставили? Кажи ми. Бих искал да чуя от теб какво проповядват моите жреци.

— Да тръгнеш по Пътя на Сянката и после да го оставиш се възнаграждава от Въжето.

— Тоест?

— Белязан съм за убийство от всички, които следват твоя път.

— И все пак си тук, магьоснико.

Бързия Бен отново се поклони.

— Бих искал да предложа сделка.

Богът се изсмя и вдигна ръка.

— Не, Шан. Остави го.

Бързия Бен се вкочани. Черната Хрътка пристъпи покрай него и се качи на подиума. Легна пред своя бог и загледа равнодушно магьосника.

— Знаеш ли защо току-що ти пощадих живота, магьоснико?

— Да, Господи.

Сенкотрон се наведе напред.

— Шан иска да ми кажеш.

Бързия Бен срещна огненоокия поглед на Хрътката.

— Сенкотрон обича сделки.

Богът каза:

— Служител, няма що. Е, добре, магьоснико, говори, докато все още можеш.

— Трябва да започна с един въпрос, Господи.

— Задай го.

— Джиър още ли е жив?

Очите на Шан лумнаха и хрътката почти се надигна да скочи, но ръката на бога я докосна по главата и я спря.

— Виж, този въпрос — заговори Сенкотрон — си го бива. Ти постигна нещо, на което малцина, уви, са способни. Магьоснико, любопитството ми е огромно. Затова ти отговарям: да, Джиър е жив. Продължи, на всяка цена.

— Господи, готов съм да предам в ръцете ти онзи, който оскърби твоята Хрътка.

— Как? Той принадлежи на Опонн.

— Не него, Господи. А онзи, който подмами Джиър в онази стая. Онзи, който се опита да вземе душата на Джиър и щеше да успее, ако смъртното оръжие на Опонн не му беше попречило.

— В замяна на какво?

Бързия Бен изруга наум. Нищо не можеше да отгадае от тона на бога и от това нещата ставаха още по-сложни.

— На моя живот, Господи. Искам наградата на Въжето да се вдигне от мен.

— Нещо друго?

— Да. — Той се поколеба, след което продължи: — Искам аз да избера времето и мястото. Иначе този, за когото говоря, ще се измъкне от Хрътките през своя Лабиринт на Хаоса. Единствен аз мога да предотвратя това. Това трябва да е част от сделката. Единственото, което трябва да направиш, е да накараш Хрътките да бъдат в готовност. Ще те призова в подходящия момент и ще ти дам точното местонахождение на съществото. Останалото ще зависи от Хрътките.

— Много добре си го замислил, магьоснико — каза Сенкотрон. — Поне засега не мога да измисля начин да убия и теб, и съществото. Поздравявам те. Как впрочем смяташ да ме призовеш? Разбира се, няма да влезеш отново в селението ми.

— С теб ще се свържат, Господи. Това го гарантирам, но повече не мога да кажа.

— А ако наложа силата си над теб още сега, магьоснико? Ако реша да изтръгна това, което се крие в твоя крехък мозък, как би могъл да ми попречиш?

— За да отговоря на това, Господи, първо ти трябва да отговориш на предложението ми.

Шан изръмжа и този път богът не направи усилие да го усмири.

Бързия Бен продължи припряно:

— Предвид това, че ще се стремиш да ме измамиш при всяка възможност, предвид това, че ще ме дебнеш за всяка слабост в моя план, предвид всичко това, бих приел думата ти, че ще изпълниш своята част от сделката, ако не успееш във всичко друго. Дай ми това и аз ще отговоря на последния ти въпрос.

Сенкотрон помълча дълго и накрая промълви:

— Е, добре. Хитростта ти е достойна за възхищение. Смаян съм и, трябва да призная, доволен от този дуел. Единственото ми съжаление е, че си изоставил Пътя на Сянката — щеше да се издигнеш високо. Добре. Имаш думата ми. Хрътките ще са в готовност. А сега ми кажи, защо да не разнищя мозъка ти тук и сега, магьоснико?

— Твоят отговор, Господи, се крие в собствените ти думи. — Бързия Бен вдигна ръце. — Аз наистина се издигнах високо, Сенкотрон, като служех на теб. — И той отвори Лабиринта си. — Няма да ме имаш, защото не можеш. — Бързия Бен изшепна думата за завръщане — дума, родена от Хаос. Сила лумна около него и той се почувства все едно, че гигантска длан се затваря около него. Когато тя го тласна назад през Лабиринта му, — чу писъка на Сенкотрон:

— Това си ти! Делат! Ти, местещ душата си кучи сине?

Бързия Бен се усмихна. Беше го направил. Беше недосегаем. Беше го направил — отново.



Круппе беше вкаран в кабинета на Барук без всичките онези бавения, които толкова обичаше да кълне. Леко разочарован, той седна и изтри челото си с кърпата, която извади от ръкава си.

Барук влезе и изръмжа:

— Не си бързал много да стигнеш тук. Все едно. Имаш ли някакви новини?

Круппе пусна кърпата в скута си и започна грижливо да я сгъва.

— Продължаваме да пазим Монетодържача, както ни заповядахте. Колкото до присъствието на малазански подривни елементи, не извадих късмет. — Лъжата беше дебела. Но необходима. — Трябва да ви предам едно съобщение — продължи той, — с много необичаен източник. Всъщност най-странното е, че го предадоха точно на Круппе.

— Казвай.

Круппе примижа. Барук беше в ужасно настроение. Въздъхна.

— Съобщение лично до вас, господарю. — Приключи със сгъването на кърпата и вдигна очи. — От Змиорката.

Барук се намръщи.

— Защо пък не? — измърмори той. — Този човек знае дори кои са агентите ми. — Погледът му се проясни и той се загледа в Круппе. — Чакам.

— Разбира се! — Круппе тръсна кърпата си и отри чело. — „Погледни по улиците и ще намериш, който ти трябва.“ Колко е просто. Донесено на Круппе от най-малкото детенце, което е виждал някога… — Млъкна и поклати глава. Не, чак такова преувеличение изобщо нямаше да мине, не и при толкова киселото настроение на Барук. — Все едно, малко си беше детето.

Барук гледаше с яд гаснещите въглени в камината; беше стиснал ръце зад гърба си и пръстите му шареха по една голяма сребърна гривна.

— Кажи ми, Круппе — промълви той умислено, — какво знаеш за Змиорката?

— Много малко, признава Круппе. Мъж, жена? Неизвестно. Произход? Загадка. Придържа се към статукво, описвано като ненавист към тиранията. Или така се говори. Влияние? Огромно. Дори да се пренебрегнат девет десети от слуховете, агентите на Змиорката би трябвало да наброяват стотици. Всички — отдадени на защитата на Даруджистан. Казват, че съветник Търбан Орр ги издирва, убеден, че са провалили всичките му замисли. Може и така да е, но за това всички ние би трябвало да изпитаме облекчение.

Барук нямаше вид на човек, който изпитва облекчение. На Круппе му се стори, че едва ли не чу как скръцна със зъби. Той обаче се обърна към Круппе и кимна.

— Имам задача. За нея ще трябва да събереш Мурильо, Ралик и Кол. И вземете със себе си Монетодържача, просто за да го пазите.

Круппе повдигна вежда.

— Извън града ли?

— Да. Най-важният е Монетодържача — пазете го никой да не го докосне. Колкото до вашата задача — ще наблюдавате. Нищо повече. Разбра ли ме, Круппе? Наблюдавай. Ако направите каквото и да било друго, ще рискувате Монетодържача да попадне в лоши ръце. След като е инструмент на Опонн, той също така е средство, чрез което друг асцендент може да се добере до Опонн. Война между боговете на терена на смъртните е последното нещо, което ни трябва.

Круппе се окашля.

— И за какво трябва да наблюдаваме, господарю?

— Не знам със сигурност. Може би някоя работна група пришълци, да копаят тук-там например.

Круппе се сепна.

— Като например… да поправят пътища?

Алхимикът се намръщи.

— Изпращам ви при хълмовете Джадроуби. Останете там, докато не дойде някой друг или не се свържа с теб за следващи указания. Ако дойде някой, Круппе, трябва да останете скрити. На всяка цена избягвай да ви засекат — използвай си Лабиринта, ако се наложи.

— Никой няма да намери Круппе и неговите ценни, верни другари — каза усмихнат Круппе и разшава пръсти.

— Добре. Е, това е всичко.

Изненадан, Круппе стана от стола.

— И кога трябва да тръгнем?

— Скоро. Ще те уведомя поне един ден предварително. Това достатъчен срок ли е?

— Да, приятелю Барук. Круппе смята, че този срок е повече от достатъчен. Ралик изглежда временно неразположен, но с малко късмет ще бъде на разположение.

— Стига да можеш, вземи го. Ако влиянието на Монетодържача се обърне срещу нас, убиецът е задължен да убие момчето. Той разбира ли това?

— Обсъждали сме го — отвърна Круппе.

Барук кимна и замълча.

Круппе изчака за миг, след което си тръгна.



По-малко от половин час, след като душата на Бързия Бен напусна тялото, седнало на пода на порутената къща, и отпътува в Селението на Сянката, то отново се размърда и оживя. С почервенели от изтощение и напрежение очи, Калам се надигна и зачака приятелят му да се съвземе.

Убиецът сложи ръце на двата си дълги ножа, просто за всеки случай. Ако Бързия Бен беше взет, онова, което го контролираше, като нищо можеше да извести пристигането си, нападайки всеки, който се окажеше наблизо. Калам затаи дъх.

Магьосникът отвори очи, съзнанието му се върна и погледът му закръжи из тъмната стая. Видя Калам и се усмихна.

Убиецът въздъхна облекчено.

— Стана ли? Успя ли?

— Да, и в едното, и в другото. Трудно е да се повярва, нали?

Калам усети, че се хили неудържимо. Пристъпи и помогна на Бързия Бен да стане. Магьосникът се облегна на него, също ухилен.

— Той разбра кой съм, точно когато напуснах. — Усмивката на Бързия Бен се разшири още повече. — Да можеше да чуеш писъка му.

— Какво, изненадан ли си? Колко Върховни жреци си палят халатите?

— Недостатъчно, мен ако питаш. Без всички тия храмове и жреци проклетата намеса на боговете нямаше да засяга селението на смъртните. Виж, това щеше да бъде истински рай, а, приятелю?

— Може би — отвърна му глас откъм вратата. Двамата се обърнаха и видяха Сори — стоеше на прага, загърнала тънкото си телце в късото си наметало. Беше прогизнала от дъжда и едва сега Калам забеляза водата, капеща от тавана. Убиецът се дръпна от Бързия Бен, за да освободи ръцете си.

— Какво търсиш тук? — попита той строго.

— За рай ли мечтаеш, магьоснико? Жалко, че не можах да чуя целия разговор.

— Как ни намери? — попита Бързия Бен.

Сори пристъпи вътре и смъкна качулката.

— Намерих един убиец. Веднага го разпознах. Той е в един хан, наречен „Феникс“, в квартала Дару. Интересува ли ви? — попита тя и изгледа двамата с мътни очи.

— Искам отговор — промълви Калам.

Бързия Бен се отдръпна към задната стена, за да направи място на убиеца и да подготви заклинанията си, ако потрябва — макар че точно в този момент не беше в достатъчно добра форма, за да привлече Лабиринта си. Нито пък, забеляза той, Калам търсеше на всяка цена кавга, не че щеше да позволи това да го спре. Точно в момента той беше в най-опасното си настроение — тонът му говореше достатъчно красноречиво.

Мъртвите очи на Сори се спряха върху Калам.

— Сержантът ме изпрати…

— Лъжа — тихо я прекъсна Калам. — Уискиджак не знае къде сме.

— Е добре. Усетих силата ти, магьоснико. Подписът беше достатъчно ясен.

Бързия Бен се стъписа.

— Но аз вдигнах щит около това място.

— Аз също бях изненадана, магьоснико. Обикновено не мога да те намеря. Изглежда, са се появили пукнатини.

Бързия Бен се замисли. „Пукнатини“, реши той, не беше подходящата дума — но Сори не знаеше това. Беше усетила местоположението му, защото беше точно това, което двамата подозираха — пионка на Въжето. Селението на сянката се беше свързало, макар и за малко, макар и едва доловимо, с неговата плът и кръв. Но никой друг освен слуга на Сянката не притежаваше необходимата чувствителност, за да улови тази връзка. Магьосникът пристъпи, застана до Калам и сложи ръка на рамото на едрия мъж.

Калам го погледна стъписано.

— Тя е права. Появили са се пукнатини, Калам. Тя очевидно има вроден талант по отношение на магията. Хайде, приятелю, момичето е намерило това, което търсехме. Да тръгваме.

Сори придърпа качулката над главата си.

— Няма да ви придружавам. Ще го познаете, щом го видите. Подозирам, че задачата му е да направи професията си очевидна. Може би Гилдията ви очаква. Все едно, потърсете хана „Феникс“.

— А ти какво си намислила, в името на Гуглата? — попита мрачно Калам.

— Имам да изпълня една задача за сержанта. — Тя се обърна и излезе от съборетината.

Калам отпусна рамене и въздъхна дълбоко.

— Тя е точно това, което мислехме — каза тихо Бързия Бен. — Дотук добре.

— С други думи — изръмжа убиецът, — ако я бях нападнал, щях да загина на място, така ли?

— Точно така. Ще я премахнем, когато му дойде времето. Но засега ни трябва…

Калам кимна.

— Ханът „Феникс“?

— Адски си прав. И когато отидем там, първото, което ще направя, е да си купя пиячка.

— Съгласен.



Когато плещестият мъж влезе в кръчмата, Ралик вдигна глава. Черната му кожа издаваше, че е южняк, което само по себе си не беше необичайно. Това, което привлече вниманието на Ралик обаче, бяха двата дълги ножа с рогови дръжки и сребърни предпазители, затъкнати зад тесния колан на мъжа. Тези оръжия бяха всичко друго, но не и южняшки, а и на предпазителите си личаха отпечатани кръстосаните черти, познати на всички в занаята като знака на професионалния убиец.

Мъжът закрачи с небрежна походка през салона все едно, че беше негов, и никой от клиентите, с които отъркваше рамене, не изглеждаше склонен да спори по този въпрос. Спря се при тезгяха и си поръча бира.

Ралик заби очи в халбата си. Човекът явно държеше да го забележат, особено от някой като Ралик Ном, убиец от Гилдията. Е, и каква беше стръвта? Нещо не се връзваше.

Оцелот, водачът на клана му, беше убеден, като всички останали в Гилдията, че имперските Нокти са влезли в града и вече водят война срещу тях. Ралик не беше толкова сигурен. Мъжът, застанал при тезгяха, спокойно можеше да е от Свободните градове, както и пътник от Калоуз. Имаше вид на човек от Малазанската империя. Нокът ли беше? В такъв случай защо му трябваше да се показва? Врагът до този момент не беше оставил никаква следа, нито един свидетел за появата си. Наглостта, която наблюдаваше сега, или не се връзваше, или показваше смяна на тактиката. Дали не беше я задействала заповедта на Воркан да се скрият?

В главата на Ралик закънтя тревожна камбана. Всичко това не изглеждаше никак нормално.

Мурильо се наведе към него.

— Нещо лошо ли, приятел?

— Проблеми на Гилдията — отвърна Ралик. — Жаден ли си?

Мурильо се ухили.

— Ако почерпиш, не бих отказал.

Хвърли насмешлив поглед към изпадналия в пиянски ступор Кол и стана от масата. Какви все пак бяха тези приказки за пет черни дракона? Тръгна към тезгяха. Докато се провираше през тълпата, сръга с лакът едно от момчетата, то изохка и тайно се шмугна през задната врата.

Ралик спря при тезгяха, повика Скърви и поръча още една кана. Макар да не погледна към непознатия, беше сигурен, че онзи го е забелязал. Не беше нищо повече от чувство, но можеше да разчита на него. Въздъхна, след като Скърви донесе покритата с пяна кана. Е, беше направил това, което Оцелот бе поискал от него, макар да подозираше, че водачът на клана му ще поиска още.

Върна се на масата и поприказва още малко с Мурильо. Той усети растящото му напрежение и се съобрази с него.

— Е, Круппе духна нанякъде, Крокъс — също. Нашият Кол отново е ни жив, ни умрял. Ралик, благодаря ти за бирата. Време е да си потърся някое топло легло. Хайде, до утре.

Ралик поседя сам още няколко минути, като само веднъж забърса с поглед чернокожия мъж при тезгяха. После стана и тръгна към кухнята. Подмина двамата готвачи и те се спогледаха многозначително. Той не им обърна внимание. Спря при вратата, оставена открехната, за да лъхне вътре по-хладен въздух. Уличката беше мокра, въпреки че дъждът бе отминал. От една потънала в сянка ниша в отсрещната стена пристъпи позната фигура.

Ралик отиде при Оцелот.

— Стана работата. Твоят човек е едрият черньо, дето набляга на бирата при тезгяха. Две ками, с кръстния знак. Изглежда опасен и не бих искал да си имам вземане-даване с него. Твой е, Оцелот.

Сипаничавото лице на Оцелот се изкриви в гримаса.

— Още ли е вътре? Добре. Върни се там. Постарай се да те забележи на всяка цена, Ном.

Ралик скръсти ръце.

— Вече ме забеляза.

— Трябва да го измъкнеш навън и да го заведеш в склада на Тарлоу — при товарителниците. — Оцелот се озъби. — Заповед на Воркан. И като го поведеш, направи го през предната врата. Никакви грешки, никакво хитруване.

— Този човек е убиец — изръмжа Ралик. — Ако не хитрувам, ще разбере, че е капан, и ще ми скочи веднага.

— Ще направиш каквото иска Воркан, Ном. Хайде, връщай се!

Ралик изгледа навъсено шефа си, за да изрази възмущението си колкото може по-недвусмислено, след което се върна в кухнята. Двамата готвачи му се ухилиха, но само за миг — физиономията на Ралик беше такава, че можеше да убие всякакво настроение, и те се приведоха отново над работата си като сръгани с остен волове.

Ралик влезе в салона и се закова на място.

— Проклятие — промърмори той. Черньото го нямаше. Сега какво? Сви рамене. — Значи през предната. — И закрачи през тълпата.



В една задна уличка, оградена от едната страна с висока каменна стена, Крокъс беше подпрял гръб на мокрите тухли на къщата на някакъв търговец и гледаше, без да мига, един прозорец. Там, на третия етаж, отвъд стената и зад затворените капаци, имаше една стая, която познаваше отблизо.

През по-голямата част от двата часа, през които беше стоял тук, отвътре струеше светлина, но последните петнайсет минути стаята бе тъмна. Изтръпнал от умора и изтерзан от съмнения, Крокъс придърпа по-плътно наметалото около себе си. Зачуди се, при това не за първи път, какво търси тук. Цялата му решимост сякаш се беше изцедила в шахтите заедно с дъжда.

Дали пък не беше заради тъмнокосата жена в хана „Феникс“? Тя ли го беше уплашила толкова много? Кръвта по камата й недвусмислено показваше, че не би се поколебала да го убие, само за да остане тайната й неразкрита. А може би беше заради онази въртяща се монета, която толкова го смути. Нищо не изглеждаше естествено в цялата тази история.

Какво толкова нередно имаше в мечтата му да го представят на девицата на Д’Арл? Тя нямаше нищо общо с онази жена убиец в кръчмата.

— Нищо — изломоти той и се намръщи. Ето, че започваше и сам да си говори.

И тогава през главата му мина една мисъл, която го накара да се намръщи още повече. Всичко бе започнало в нощта, когато обра девицата. Само ако не беше се спрял, само ако не беше погледнал гладкото й, кръгло, толкова мило лице.

Изохка неволно и размърда крака. Благородничка. Това беше същинският проблем, нали?

Сега всичко вече му се струваше толкова глупаво, толкова нелепо. Как беше успял да се самоубеди, че такова нещо като запознанство с нея изобщо е възможно? Тръсна глава. Все едно. Вече го беше замислил и сега бе моментът да го направи.

— Не мога да повярвам — измърмори той и закрачи по уличката. Ръката му забърса кесията, вързана на кръста му. — Отивам да връщам откупа на една девица.

Стигна до каменната стена, към която бе гледал, и започна да се катери. Вдиша дълбоко. „Добре, давай да го свършваме.“

Камъкът беше мокър, но той бе изпълнен с толкова решителност, че беше способен да изкачи планина. Закатери се и не се подхлъзна нито веднъж.

13.

Тук има паяк,

в този ъгъл или в онзи —

очите му три

шарят из мрака,

осемте му крака

ми лазят по гръбнака,

повтаря той и се присмива

на стъпката ми боязлива.

Тук има паяк,

за мен той всичко знае,

живота ми от край до края

той в паяжина вплел е.

Тук някъде, из тази странна стая

дебне паяк

и ме чака

обзет от ужас да побягна в мрака…

„Заговорът“

Галън Слепия (р. 1078)

Щом убиецът от Гилдията напусна салона, Калам пресуши последните глътки бира, плати си и се качи по стълбите. От перилото на галерията огледа хората долу и след като се увери, че никой не му обръща особено внимание, продължи по коридора до последната врата вдясно.

Затвори вратата и я заключи. Бързия Бен седеше на пода, в средата на кръг от разтопен восък. Магьосникът се беше присвил, гологръд, със затворени очи, и по лицето му се стичаха капки пот. Въздухът около него лъщеше като лакиран.

Калам заобиколи восъчния кръг и отиде до леглото си. Свали кожената торба от куката на стената и я сложи на сламения дюшек. Отвори я и изсипа съдържанието й. Само след минута вече бе подредил механизмите на арбалета. Металните части на оръжието имаха синкав цвят, тясното дървено стебло беше напоено в катран и изтрито с черен пясък. Бавно и тихо Калам започна да го сглобява.

Бързия Бен зад него проговори:

— Готово. Когато си готов, приятелю.

— Той излезе през кухнята. Но ще се върне — каза Калам и стана, с арбалета в ръце. Закачи му кожения ремък и го метна през рамо. После се обърна към магьосника. — Готов съм.

Бързия Бен също стана и изтри челото си с ръкав.

— Две заклинания. Ще можеш да летиш, да контролираш всяко спускане. Другото би трябвало да ти осигури възможност да забелязваш всичко магическо — е, почти всичко. Ако някой Върховен маг ни се оплете в краката, няма да имаме този късмет.

— А ти? — попита Калам, докато оглеждаше колчана си.

— Мен няма да ме виждаш пряко, само аурата ми — отвърна ухилен Бързия Бен, — но ще съм с теб през цялото време.

— Е, дано мине гладко. Свързваме се с Гилдията, предлагаме договора на империята, те приемат и ни премахват всяка по-сериозна пречка в града. — Загърна се в наметалото и придърпа качулката над главата си.

— Сигурен ли си, че не можеш просто да слезеш по стъпалата, да отидеш направо при човека и да му обясниш нещата?

Калам поклати глава.

— Не става така. Ние сме го разпознали, той нас — също. Вероятно току-що се е свързал с шефа си и ще подредят работите както на тях им харесва. Сега нашият човек ще ни поведе към мястото на срещата.

— Няма ли да се набутаме в засада?

— Повече или по-малко. Но първо ще поискат да разберат какво искаме ние. А след като стане това, съмнявам се, че Майсторът на Гилдията ще е заинтересован да ни убие. Готов ли си?

Бързия Бен вдигна ръка към Калам и измърмори под нос няколко думи.

Калам усети как вътре в него се вля лекота, надигна се до порите на кожата му и излъчи хладен въздух, който го обгърна като пухена възглавница. А пред очите му фигурата на Бързия Бен се обкръжи от синьо-зелен нимб, съсредоточен в дългите пръсти на магьосника.

— Ето ги пак — усмихна се убиецът. — Двамата стари приятели.

Бързия Бен въздъхна.

— Да, ето, че го правим отново. — Срещна погледа на приятеля си. — Гуглата е по петите ни, Кал. Усещам дъха му във врата си напоследък.

— Не си само ти. — Калам се обърна към прозореца. — Понякога — сухо каза той — имам чувството, че империята иска да загинем. — Отиде до прозореца, отвори го и опря ръце на перваза.

Бързия Бен пристъпи до него и отпусна ръка на рамото му. Двамата се загледаха в тъмното, обзети за кратко от обичайното неспокойство.

— Много неща преживяхме — промълви Бързия Бен.

— Гуглата да ме лъхне дано — изръмжа Калам, — защо го правим всичко това, между другото?

— Може би ако империята получи каквото иска — Даруджистан. — Ще ни пуснат да се махнем.

— Е, да, но кой ще убеди нашия сержант да зареже империята?

— Ще му покажем, че няма друг избор.

Калам се качи на перваза.

— Добре, че не съм вече Нокът. Само войник, нали?

Зад него Бързия Бен сложи ръка на гърдите си и изчезна. Безтелесният му глас съдържаше насмешка.

— Да. Приключиха игрите с плаща и наметалото за стария Калам.

Убиецът се подаде навън, обърна се с лице към стената и започна да се катери към покрива.

— Да, винаги съм ги мразел.

Гласът на Бързия Бен вече беше до него.

— Край на коварните убийства.

— Край на шпионирането — добави Калам, докато посягаше към стряхата.

— Край на маскиращите заклинания.

Калам се изкатери горе и залегна.

— Край на ножовете в гърба — прошепна той, надигна се и огледа близките покриви. Не видя нищо: никакви странно присвити фигури, никакви ярки магически аури.

— Слава на боговете — прошепна над него Бързия Бен.

— Слава на боговете — повтори Калам и надникна над ръба на покрива. Едно светло петно очертаваше входа на гостилницата. — Ти поеми задната врата. Аз оставам на тая.

— Добре.

Още докато магьосникът отговаряше, Калам се стегна и изсъска:

— Ето го! Още ли си с мен?

Бен потвърди.

Двамата загледаха отгоре Ралик Ном, който влезе в някаква пресечка.

— Тръгвам след него — каза Бързия Бен.

Около чародея лумна синьо-зелено сияние. Той се издигна във въздуха, прелетя плавно над улицата и забави, щом стигна пресечката. Калам се изправи и застъпва безшумно покрай ръба на покрива. Щом стигна до ъгъла, погледна към покрива на съседната сграда и скочи.

Спусна се бавно, все едно че потъваше във вода, и се приземи без никакъв звук: Вдясно от него и успоредно се движеше магическата аура на Бързия Бен. Калам мина по покрива на следващата сграда. Човекът им отиваше към пристанището.

Калам продължи след сиянието на Бързия Бен, от един покрив към следващия, понякога със скачане, понякога — с катерене. В действията му липсваше каквато и да било изтънченост: там, където други щяха да прилагат финес, той разчиташе на силата си. Това го правеше да изглежда неподходящ за убиец, но той се беше научил да го използва като предимство.

Вече навлизаха в пристанищния район, с едноетажни големи сгради, с оскъдно осветени улици, освен около тежките двукрили врати на складовете, около които се мотаеха обичайните пазачи. Нощният въздух миришеше на отходни канали и риба.

Най-сетне Бързия Бен спря над вътрешния двор на един склад, после бързо се върна при Калам, който изчакваше на покрива на близката къща.

— Изглежда, е тук — рече Бързия Бен; рееше се на няколко стъпки над Калам. — Сега какво?

— Искам добра видимост към двора.

— Ела с мен.

Бързия Бен го поведе към друга сграда. Човекът им вече се виждаше присвит на покрива на склада и насочил вниманието си към двора долу.

— Кал, случайно да надушваш нещо лошо?

Калам изсумтя.

— Какво лошо, в името на Гуглата! Само проклети рози. Заеми позиция, приятел.

— Ясно.



Ралик Ном беше залегнал на покрива, с глава над ръба. Под него беше дворът на склада — плосък, сив и пуст. Сенките бяха непроницаеми. На лицето му беше избила пот.

Долу от сянката се чу гласът на Оцелот:

— Той видя ли те?

— Да.

— И не предприе нищо?

— Не. Слушай, сигурен съм, че са повече от един. Щях да разбера, ако ме беше проследил, но след мен нямаше никой. Намирисва ми на магия, Оцелот, а знаеш много добре какво мисля за магията.

— По дяволите, Ном. Ако беше започнал да използваш онова, което ти даваме, щеше да се издигнеш до най-добрите. Е, нищо. Имаме следачи и освен ако тук няма някой много добър магьосник, ще засечем всяка магия. Приеми го. — В гласа на Оцелот се прокрадна злобна нотка. — По-добър е от теб. Вече те е проследил. Сам.

— И сега какво? — попита Ралик.

Оцелот се изкиска.

— В този момент затваряме кръга. Ти си свърши работата, Ном. Тази нощ войната между убийци приключва. След пет минути ще можеш да се прибереш вкъщи.



Високо над града един демон плющеше с жилавите си криле и зелените му змийски очи оглеждаха покривите долу със зрение, способно да засече магия толкова лесно, колкото и топлина. Въпреки че демонът не беше по-голям от куче, силата му беше огромна, почти равна на тази на човека, който го бе призовал и оковал тази нощ. На покривите той видя две аури, близо една до друга, едната на човек, над когото беше хвърлено заклинание, а другата на магьосник — много добър магьосник. В разкъсан кръг около тези двамата по покривите се придвижваха мъже и жени — някои ги издаваше телесната им топлина, други — предмети, наситени с магия.

До този момент демонът се рееше нависоко, отегчен и обиден на своя господар. Най-обикновена наблюдателска мисия за такава сила! Но ето че сега изпита жажда за кръв. Само господарят му да беше малко по-слаб, за да можеше да разкъса веригите и да се спусне над покривите, щеше да настане истинска касапница.

Демонът тъкмо се беше унесъл в тези свои сладки мисли, приковал очи в сцената долу, когато петата на един ботуш се заби в тила на малката му кръгла глава. Съществото се завъртя рязко, после се изви, за да срещне нападателя си, и от черепа му изригна гняв.

И само след миг вече се биеше за живота си. Фигурата, която бе влязла в битка с него, беше обкръжена с ослепителна магическа аура. Бушуващите им енергии се вкопчиха като пипала. Фигурата усили атаката си и демонът с всички сили се помъчи да надмогне свирепата болка. Изпепеляващ студ изпълни черепа му, студ непонятен и невъобразим със своя дъх на сила, толкова чужд, че демонът не можеше да намери начин как да му се противопостави.

Двете същества бавно се спуснаха надолу — продължаваха двубоя си в абсолютна тишина, със сили, невидими за обитателите на града, а около тях към склада се спускаха други фигури, с изпънати като криле във въздуха плащове, с арбалети в ръце и скрити под качулки глави, с лица, скрити под черни маски. Бяха единадесет на брой и подминаха демона, както и неговия нападател. Никоя от тях не им обърна внимание и щом осъзна това, демонът изпита чувство, което до този момент му беше напълно непознато. Страх.

Демонът отново насочи мислите си към битката за оцеляване и се изтръгна от съкрушителната прегръдка на нападателя. Нададе писък и бързо полетя нагоре.

Нападателят не продължи след него, а догони другите в безшумното им спускане към града.

Когато загърнатите в мрак силуети се снишиха към кръга от мъже и жени долу, всички грижливо се прицелиха с арбалетите и касапницата започна.



Калам се вторачи в легналия на покрива убиец и се зачуди какво да прави. Нима чакаха той да влезе в контакт? От гърлото му се изтръгна тихо ръмжене. Нещо не беше както трябва. Усещаше го с костите си.

— По дяволите, Бързак! Давай да се махаме оттук!

— Почакай! — отвърна му безтелесният глас на Бързия Бен. — О, проклятие! — добави той тихо.

Точно пред Калам две обкръжени от ярко сияние фигури се спуснаха към покрива и се приземиха зад техния човек.

— Какво става, в името на Гуглата?

И в този момент усети как плоските каменни плочи под ръцете му леко потреперват. Превъртя се на гръб и чу как една стрела изсвистя покрай главата му. Някаква фигура беше застанала на покрива, само на трийсетина стъпки от него. След като стрелата не улучи, фигурата се спусна напред. Зад първата кацна друга, близо до отсрещния ръб на покрива.

Калам запълзя заднешком и се смъкна от ръба.

Бързия Бен се понесе над него. Магията за отклоняване, с която се беше загърнал, беше от Висш порядък и той бе сигурен, че ще остане невидим за нападателите. Видя как приближаващата се фигура забави хода си и запристъпва предпазливо покрай ръба на покрива, където се беше спуснал Калам. С блеснали в двете му облечени в тежки ръкавици ръце ками, убиецът стигна до ръба и се присви. Надникна надолу и Бързия Бен затаи дъх.

Калам беше там. Държеше се за стрехата. Когато нападателят се показа и скри звездите зад себе си, убиецът се надигна на една ръка, а с другата замахна и стисна шията на убиеца с все сила. Дръпна го надолу и в същото време изрита нагоре с коляно. Увитото в черна кърпа лице на нападателя се блъсна в коляното му и изпука. Калам, стиснал стряхата с едната си ръка, разтърси вече отпусналия се в ръката му убиец и го запокити надолу към улицата.

Покатери се отново на покрива. Видя как вторият убиец в другия край на покрива се обърна вихрено, изръмжа, скочи и хукна към него.

Непознатият убиец отстъпи, сякаш стъписан, после смъкна надолу ръката си и тутакси изчезна.

Калам се закова на място, присвит, изпънал ръце настрани.

— Виждам я — изшепна Бързия Бен.

Калам изсъска, завъртя се в пълен кръг и отскочи встрани.

— А аз — не.

— Тя влага енергия в това — каза Бързия Бен. — Непрекъснато я губя. Почакай, Кал. — Магьосникът замълча.

Калам се заоглежда при всеки приглушен звук. Ръцете му трепереха. Да чака? От гърдите му се изтръгна тихо ръмжене. Какво да чака? Нож в гърлото?

И изведнъж нощта се взриви от грохот и пламъци. Нападателят изригна пред очите му, точно пред него, и една кама блесна към гърдите му. От нея се сипеха дим и искри, но тя се движеше като недосегаема за тях. Калам се изви на една страна, за да избегне оръжието. Камата разпра ризата му под ребрата, заби се дълбоко и отцепи встрани. Той усети топлината на бликналата кръв и юмрукът му се стовари в слънчевия сплит на жената. Тя изохка, залитна и капки кръв се плиснаха от камата в дясната й ръка. Озъбен, без да обръща внимание на ножа в ръката на убийцата, Калам отново стовари юмрука си в гърдите й. Изпращяха ребра. Другата му ръка я удари саблено в челото. Убийцата се просна по гръб на плочите на покрива. Не помръдваше.

Калам се смъкна на колене и вдиша на пресекулки.

— Да почакам, викаш? Проклятие! Какво ти става, в името на Гуглата, Бързак? — Отпра парцал от ръкава на ризата си и го натика в раната под гръдния си кош. — Бързак?

Отговор не последва. Той се напрегна, после се обърна и огледа по-ниските покриви. Тук-там се виждаха безжизнени тела. Покривът на склада, където беше видял двете фигури да кацат зад техния човек, беше пуст. Той простена тихо и се смъкна на колене.

С атаката на жената беше чул нещо сред бляскащите пламъци. Гръм. Не, по-скоро два, един след друг. Затаи дъх. Трети убиец ли имаше тук? Магьосник? Бързия Бен беше поразил този, но някой друг бе поразил Бързия Бен.

— О, проклета да е Гуглата дано! — прошепна той и се огледа с гняв.



Първото запознанство на Ралик с грозящата го опасност беше един рязък удар между плешките му. Дъхът излезе от дробовете му и отнесе със себе си и способността му да реагира. Гърбът му запулсира и той веднага разбра, че е ударен със стрела, но джезърейнтската му броня под ризата беше издържала на удара — острието беше пронизало желязото, но стрелата беше изгубила силата си, за да продължи. През бученето в ушите си успя да чуе стъпките, приближаващи се към него.

От сенките долу се чу гласът на Оцелот:

— Ном? Какво става?

Стъпките зад Ралик спряха и се чу тихото изщракване на зареждащ се арбалет. Той се стегна. Собственото му оръжие лежеше до него, готово.

— Ном?

Зад него и вляво се чу тиха стъпка. С едно движение Ралик се превъртя по гръб, сграбчи арбалета, надигна се рязко и стреля. Убиецът, на по-малко от петнайсет стъпки от него, беше отхвърлен от удара на стрелата и оръжието изхвърча от ръцете му.

Ралик се надигна на лакът и едва сега забеляза втория нападател, много зад първия. Фигурата се присви и стреля с арбалета си. Стрелата го забърса в дясната част на гърдите, отплесна се покрай главата му и изчезна в тъмното. От удара дясната му ръка изтръпна. Той се изправи, олюля се, измъкна ножа от канията и кривото острие блесна синьо в нощта.

Убиецът срещу него пристъпи предпазливо напред, после отстъпи към отсрещния ръб и се сниши.

— Проклет дъх на Гуглата — чу се гласът на Оцелот до Ралик.

Той се обърна, но не видя никого.

— Оня ми видя магията — каза Оцелот. — Браво за първия, Ном. Може би ще успеем най-сетне да разберем кои са тези.

— Съмнявам се — каза Ралик, приковал поглед в неподвижното тяло. Около него вече кръжаха нишки нажежена светлина.

Тялото изчезна и Оцелот изруга.

— Някакъв вид отзоваваща магия. — Изведнъж водачът на клана се появи пред Ралик. Лицето му беше разкривено от яд. — Ние поставихме капана, но пак ние загиваме.

Ралик не отговори. Издърпа стрелата от тялото си и я захвърли настрана. Вярно, заложилите капана сами се бяха оказали в него, но той беше убеден, че човекът, който бе тръгнал след него, няма нищо общо с новодошлите. Зяпна към покрива, където беше заел позиция преследвачът му. Пред очите му блесна червена и жълта светлина, последвани от двоен гръм, и в този миг Ралик успя да зърне контурите на фигурата на ръба на покрива — бранеше се от връхлитащия нападател. Блясъкът угасна и остави след себе си пълен мрак.

— Магия — прошепна Оцелот. — Много мощна при това. Да се махаме оттук.

Двамата бързо се спуснаха в двора на склада.



След като ги беше белязала, Сори можеше без никакво усилие да проследи както дебелия дребосък, така и Монетодържача. Когато остави Калам и Бързия Бен в съборетината, беше решила отначало да проследи този Круппе, но вместо това нещо я привлече към момчето. Подозрение, усет, че неговите действия са — поне засега — по-важни от скитосванията на Круппе.

Монетодържача беше последният под влиянието на Опонн и най-съдбоносният играч на бога. Дотук тя се беше справила добре с премахването на други потенциални играчи — хора като капитан Паран, сътрудник при това на адюнктата и следователно — слуга на императрицата. Плюс водача на Нокътя в Пейл, когото бе удушила. По пътя й към Мостоваците бяха отстранени и други, но само когато се наложеше.

Знаеше, че момчето трябва да умре, и все пак нещо вътре в нея като че ли се бореше с това заключение и тази част от нея й беше напълно непозната. Беше взета, родена бе като убиец преди години на един крайбрежен път. Тялото, което обитаваше, беше удобно, небелязано от драматични житейски превратности — тяло на младо момиче, младо момиче, чийто ум не можеше да надмогне силата, която го бе завладяла и заличила.

А дали наистина го беше заличила? Какво бе докоснала в нея онази монета? И чий беше гласът, който говореше с такава сила и решимост в главата й? Беше й се случило вече веднъж, когато Уискиджак изрече думата „прорицател“.

Тя се напрегна да си спомни каквото и да било вземане-даване с прорицател през последните две години, но нищо не й дойде наум.

Придърпа плътно наметалото около раменете си. Откриването на момчето се беше оказало лесно, но виж, по-труден оставаше въпросът с какво се бе заловило то. Външно приличаше на най-обикновен обир. Крокъс беше стоял в една задна уличка, загледан в един осветен прозорец на третия етаж на едно имение, и изчака, докато светлината угасне. Тя се беше загърнала в неземните си сенки и той не я беше забелязал, когато се закатери по хлъзгавите камъни на стената, на която се беше облегнала. Катереше се с впечатляваща гъвкавост и умение.

След като я подмина и се скри от погледа й, тя си намери друго удобно за наблюдение място, което й осигури пълна гледка към терасата на стаята и плъзгащите се врати. Беше се наложило да проникне в градината на имението. Стражът вътре се бе оказал само един. Беше го убила без усилие и сега стоеше под едно дърво и гледаше към терасата.

Крокъс вече се беше качил на нея, свалил беше резето и бе влязъл в стаята. Длъжна бе да признае, че е доста добър. Но кой крадец щеше да прекара половин час в стая, която иска да обере? Половин час — и продължаваше. Не беше чула тревожни викове, не бе видяла светлини да светват зад никой от прозорците, нищо, което да покаже, че става нещо лошо. Какво тогава правеше Крокъс вътре?

Сори се стресна. В друга част на Даруджистан беше изригнала магия и миризмата й бе позната. Тя се поколеба, неспособна да вземе решение. Да остави момчето и да проучи това ново, смъртно опасно изригване? Или да остане, докато Крокъс отново се появи или не бъде разкрит?

После зърна нещо зад плъзгащите се врати на терасата и то сложи край на нерешителността й.



Пот се стичаше по лицето на Крокъс. Беше заобиколил новопоставените алармени устройства — едното на терасата, както и жицата, прикрепена към резето на вратата — и сега пристъпваше към нощната масичка. Щом стигна до нея, замръзна, неспособен да помръдне. „Какво правя тук?“

Вслуша се в тихото й равномерно дишане зад себе си — „като дъха на дракон“ — и беше сигурен, че лъха право във врата му. Вдигна очи и се взря в отражението си в огледалото. Какво му ставаше? Ако не се махнеше скоро… Започна да вади съдържанието на кесията. Когато приключи, погледна отново към лицето си… и видя зад него още едно — кръгло бяло лице, което го гледаше от леглото.

Момичето проговори.

— Щом си решил да ги връщаш, бих искала да ги подредиш правилно. Бурканчето ми с пудрата стои вляво на огледалото — зашепна тя. — Четката за коса да отиде вдясно. И обеците ли ми носиш? Тях остави на дрешника.

Крокъс простена. Беше забравил дори да скрие лицето си.

— Не викай — изръмжа той. — Върнах ти всичко и сега си отивам. Ясно?

Момичето се загърна в одеялото си и седна в леглото.

— Заплахите ти не вършат работа, крадецо — каза тя. — Само един писък и командирът на стражата на баща ми ще е тук. Би ли кръстосал камата си с неговата сабя?

— Не — отвърна Крокъс. — Но мога да я забия в гърлото ти. Като те взема за заложница, като се озовеш между мен и пазача, ще размаха ли сабята си срещу мен? Едва ли.

Момичето пребледня.

— Като крадец, най-много да ти отсекат едната ръка. Но като похитител на благородна особа Високите бесилки са ти в кърпа вързани.

Крокъс се опита да свие небрежно рамене. Погледна към терасата да прецени колко бързо може да изскочи навън. Ох, новоизпънатата жица беше доста неприятна.

— Не мърдай — заповяда момичето. — Ще запаля лампата.

— Защо? — попита притеснено Крокъс.

— За да те видя по-добре — отвърна тя и в стаята светна.

Той се намръщи. Тя проваляше плановете му още в движение.

— Какъв смисъл има да ме виждаш по-добре? — изръмжа Крокъс. — Просто извикай проклетите си пазачи и да ме арестуват. Да се свършва. — Измъкна копринения тюрбан изпод ризата си и го хвърли на масата. — Ето, това беше всичко.

Момичето погледна тюрбана и сви рамене.

— Щеше да е част от костюма ми за Празненството. Само че си намерих по-хубав.

— Какво искаш от мен? — изсъска той.

При това негово отчаяно избухване на лицето й за миг пробяга страх, но след това тя се усмихна.

— Искам да разбера защо един крадец, който е успял да обере всичките ми скъпоценности, ги връща. Никак не е обичайно за крадците.

— Имам си причини — измърмори той, повече на себе си, отколкото на нея. Пристъпи към нея и спря, щом тя се дръпна назад, с ококорени очи. Вдигна ръка. — Извинявай, не исках да те уплаша. Само… Искам да те видя по-добре. Само това.

— Защо?

Отговорът много го затрудни. В края на краищата не можеше да й каже, че се е побъркал от любов по нея.

— Как се казваш? — изломоти Крокъс.

— Чалис Д’Арл. А ти?

„Чалис.“

— Естествено — изсумтя той. — Нещо такова ще те нарекат, как иначе. — Погледна я с яд. — Мойто име? Не е твоя работа. Крадците не се представят на жертвите си.

Тя вдигна вежди.

— Жертва? Но аз вече не съм жертва, нали? Ти го поправи с връщането на нещата ми. Струва ми се — лукаво добави тя, — че повече или по-малко си задължен да ми кажеш името си, предвид това, което правиш. Явно си човек, който се отнася сериозно към задълженията си, колкото и странни да изглеждат те.

Крокъс се намръщи. За какво му говореше тя? Откъде знаеше как гледа той на задълженията? И защо все пак му се струваше, че е права?

— Името ми — въздъхна той, победен, — е Крокъс Младата ръка. А ти си дъщерята на благородника Д’Арл и многобройните ти ухажори се редят на дълга опашка, за да ти се представят. Но един ден ще ме видиш на тази опашка, Чалис, и само ти ще знаеш къде си ме видяла за последен път. Представянето ще бъде официално и ще ти поднеса подарък, както се полага. — Зяпна я, ужасен от собствените си думи.

Широко отворените й очи задържаха неговите, блеснали от чувство — чувство, което той не можеше и да се надява, че ще разбере — след което Чалис прихна. Но веднага затисна устата си с ръка и скочи от леглото.

— По-добре си тръгвай, Крокъс. Някой сигурно ме е чул. Бързо! И се пази от телта!

Крокъс закрачи вдървено към вратата на терасата. Смехът й бе поставил последната точка на всичките му мечти. Чувстваше се мъртъв отвътре, ако не се броеше циничният кикот, който можеше и да е негов, предвид странния поглед, който му хвърли Чалис. Одеялото й се беше смъкнало на пода и тя отново беше гола. И някак отдалече Крокъс се удиви, че тя като че ли изобщо не забелязва това.

Зад вратата към коридора се чуха гласове.

— Побързай, глупчо! — изсъска момичето.

В главата му изкънтяха тревожни камбани и го събудиха. Трябваше да се маха, и то бързо. Прекрачи изпънатата тел и отвори вратата. Спря, погледна я през рамо и се усмихна, като видя как се загърна в одеялото си чак до шията. Е, тук поне беше спечелил.

На другата врата се почука.

Крокъс изскочи на терасата и се прехвърли през парапета. Погледна надолу към градината и едва не падна. Пазача го нямаше. На негово място стоеше жена — и макар да беше загърната в наметало, нещо прещрака в ума му. Жената от кръчмата — при това гледаше точно към него с черните си очи, които сякаш го пронизваха дълбоко.

Вратата на стаята се отвори и Крокъс тръсна глава. „Все едно, Гуглата да я вземе дано! Да ги вземе и двете!“ Хвана се здраво за стрехата над главата си, метна се нагоре и изчезна.



Калам се беше присвил в средата на покрива, с по един нож във всяка ръка. Около него цареше тишина, нощният въздух бе изпълнен с напрежение. Изтекоха няколко дълги минути. На моменти се убеждаваше, че е съвсем сам, че Бързия Бен и другият чародей са напуснали покрива; че се бият някъде в небето горе или из улиците долу, или на някой друг покрив. Но след това чуваше нещо — може би вдишване, може би отъркване на плат в кожа… или пък вятър забърсваше бузата му в тази безветрена нощ.

После тъмнината внезапно се пръсна. Над покрива надвиснаха две фигури. Убиецът беше намерил Бързия Бен — нападна го с огнена мълния, която като че ли зашемети магьосника, после бързо скъси разстоянието между двамата.

Калам се втурна напред, за да го пресрещне. Бързия Бен изчезна и отново се появи зад убиеца. Силният блясък на енергия, изригнал от дланите му, порази владеещия магия убиец в гърба. Дрехите му лумнаха в пламъци и мъжът се превъртя надолу във въздуха.

Бързия Бен се извърна към Калам.

— Хайде. Какво чакаш?

Калам затича с приятеля си, понесе се във въздуха до него. Щом стигнаха до ръба на покрива, погледна през рамо. Убиецът маг беше успял някак да потуши пламъците по дрехите си, залитна и се изправи. Появиха се и двама от другарите му.

— Скачай — каза Бързия Бен. — Аз ще ги задържа.

— С какво? — попита навъсено Калам.

Вместо отговор Бързия Бен извади някакво мускалче, превъртя се във въздуха и го хвърли. Калам изруга и скочи.

Мускалчето се удари в плочите на покрива и се пръсна с тънък звън. Тримата убийци спряха. Бързия Бен остана на място, с очи приковани в белия дим, вдигащ се от стъклените парченца. Сред пушека се оформи смътна фигура и започна да набъбва. Формата й беше почти безтелесна, струйките дим се изпъваха като нишки на места и се къдреха като вълна на други. Виждаха се само очите на съществото — две черни цепки, които се извърнаха към Бързия Бен.

— Ти — проговори то с детски гласец — не си господарят Тайсхрен.

— Така е — обясни Бързия Бен. — Но съм в неговия легион. Ти продължаваш да служиш на империята. — Посочи към другия край на покрива. — Онези тримата са врагове на империята, демоне. Тайст Андий. Дошли са тук, за да се опълчат на империята Малазан.

— Казвам се Бисер — тихо промълви демонът Корвалах и се обърна към тримата убийци. — Но те не бягат — добави Бисер малко изненадано.

Бързия Бен изтри с ръкав потта от челото си. Погледна надолу. Калам се беше превърнал в смътна сянка, чакаща в тъмната уличка.

— Знам — каза той тъжно. Това наблюдение беше изнервило и него. Един Корвалахрай на Тайсхрен можеше да срине цял град до основи, ако му хрумнеше.

— Те приемат предизвикателството ми — каза Бисер и отново се обърна към Бързия Бен. — Трябва ли да ги съжаля?

— Не — отговори той. — Просто ги убий и да приключваме.

— И се връщам при господаря Тайсхрен.

— Да.

— Ти как се казваш, магьоснико?

Той се поколеба, после отвърна:

— Бен Адефон Делат.

— Но ти май трябваше да си мъртъв — каза Бисер. — Така е белязано името ти в свитъците на Върховните магове, паднали пред империята в Седемте града.

Бързия Бен погледна нагоре.

— Идат още, Бисер. Чака те битка.

Демонът вдигна очи. Над тях се спускаха бляскави фигури, пет отпред и една отзад. Последният излъчваше такава сила, че Бързия Бен се присви и кръвта му се смрази. На гърба на фигурата беше пристегнато нещо дълго и тънко.

— Бен Адефон Делат — тъжно каза Бисер, — виж последния, който идва. Ти ме изпрати на смърт.

— Знам — прошепна Бързия Бен.

— Бягай тогава. Ще ги задържа, колкото да осигуря бягството ти. Повече не мога.

Бързия Бен се спусна от покрива.

Преди да се скрие от погледа му, Бисер проговори отново.

— Бен Адефон Делат, ще скърбиш ли за мен?

— Да — извика той, обърна се и бързо се спусна в мрака.



Ралик пристъпи в средата на улицата. От двете страни на широкия коридор се издигаха колони, от които стърчаха газови факли и мятаха кръгове синкава светлина по влажните плочи на каменната настилка. Лекият дъждец се беше върнал и загръщаше всичко в лъскаво сияние. Вдясно от него и отвъд жилищните сгради от тази страна на улицата на фона на тъмносивото небе проблясваха светлите куполи на Върховния Талантай.

Храмът беше една от най-старите постройки в града, каменните блокове на основите му датираха отпреди две хиляди години. Монасите на Талантай бяха дошли, като мнозина други, понесени от крилете на мълвата. За тази история Ралик знаеше по-малко, отколкото Мурильо и Кол. Вярваше се, че сред хълмовете е погребан някой от Древните народи, личност с огромно богатство и сила — дотолкова стигаха знанията му.

Но с този слух бяха свързани много последствия. Ако не бяха хилядите шахти, изкопани дълбоко в земята, пещерните кухини пълни с подземния газ, изобщо нямаше да бъдат намерени. И макар много от тези шахти да се бяха срутили или да бяха забравени през столетията, други все още оставаха, вече свързани с мрежа от тунели.

В един от тези многобройни тунели, нашарили като кошер терена под храма, чакаше Воркан, Майсторът на Гилдията на убийците. Ралик си представи как Оцелот се спуска, обременен от вестта за погрома, и на мършавото му лице се изписа усмивка. Никога не беше се срещал лице в лице с Воркан, но Оцелот изглеждаше подходящ за тези катакомби — поредният градски плъх, щъкащ сега някъде под краката му.

Някой ден, знаеше Ралик, той самият щеше да стане водач на клан, щеше да се срещне лице в лице с Воркан някъде долу. Зачуди се как ли щеше да го промени това и мислите му се изпълниха с неприязън.

Нямаше избор. Някога, мислеше си той, докато се приближаваше към карето с хана „Феникс“, много отдавна, имаше възможности, между които можеше да избере и които щяха да го отведат по друг път. Но онези дни бяха мъртви, а бъдещето се състоеше само от нощи, протежение от мрак, водещо надолу към вечната тъма. Рано или късно щеше да се срещне с Воркан и щеше да обрече живота си на Майстора на Гилдията, и толкова — щеше да се затръшне и последната врата.

И гневът му към несправедливостите, към световната поквара щеше да повехне в неосветените тунели под Даруджистан. В занаята на убийците последната жертва щеше да е самият той.

И това повече от всичко друго превръщаше замисъла на двамата с Мурильо в последния акт на човещина, който щеше да извърши някога. Измяната беше най-голямото престъпление за Ралик, защото отнемаше на човек всичко човешко и го превръщаше в гърчеща се от болка плът. Пред лицето на това дори убийството беше изход: ставаше бързо и слагаше край на мъката и отчаянието от безнадеждния живот. Ако всичко се осъществеше така, както бе замислено, лейди Симтал и онези, които бяха заговорничили с нея в измяната към съпруга й, лорд Кол, щяха да умрат. Можеше ли това да поправи злото, можеше ли да изравни везните на възмездието? Не, но можеше да върне на един човек живота и надеждата му.

Колкото до самия Ралик, такива дарове отдавна бяха изгубени и той не беше от онези хора, които ще ровят в пепелищата. Жарава не бе останала, пламъците не можеха да се разгорят отново. Животът принадлежеше на други хора и единствената му претенция към него беше властта му да им го отнема. Нито щеше да познае надеждата, ако някога го споходеше. Твърде много се бе отчуждил, твърде дълго бе живял като призрак.

Щом наближи входа на хана, Ралик зърна младия крадец да се приближава по улицата. Забърза се и подвикна:

— Крокъс!

Момчето трепна, но като видя, че е Ралик, спря и го изчака.

Ралик го хвана под мишницата и го поведе мълчаливо в една от страничните улички. След като потънаха в сенките, го стисна още по-здраво и го обърна към себе си.

— Чуй ме! — изсъска той, само на педя от стъписаното лице на момчето. — Тази нощ бяха избити най-добрите на Гилдията. Това не е игра. Да не си стъпил на покривите. Разбра ли ме?

Крокъс кимна.

— И кажи това на чичо си. В града има Нокът.

Момчето се ококори.

— И — продължи Ралик — има и още някой. Някой, който идва от небето и избива всичко наоколо.

— А чичо Мамът?

— Просто му кажи. А сега ме слушай внимателно, Крокъс. Това, което ще ти кажа, е между теб и мен, на четири очи, разбрано?

Крокъс отново кимна. Лицето му беше пребледняло.

— Останеш ли на този път, загиваш. Пет пари не давам колко възбуждащо изглежда всичко това — това, което е възбуждащо за теб, е отчаяние за други. Престани да се храниш с кръвта на града, момко. Нищо геройско няма в това да изсмукваш другите. Ясен ли съм?

— Да — прошепна Крокъс.

Ралик пусна ръката му и отстъпи назад.

— Върви. — Бутна Крокъс на улицата и изчака, докато момчето се скрие зад ъгъла. После вдиша дълбоко и се изненада, като видя, че ръцете му треперят, докато разкопчават яката на наметалото.

От сенките излезе Мурильо.

— Не съм сигурен, че ще подейства, приятелю, но опитът беше добър. — Сложи ръка на рамото на убиеца. — Майстор Барук има работа за нас. Круппе настоява да вземем и Крокъс.

Ралик се намръщи.

— Да го вземем? Значи ще напускаме Даруджистан?

— Боя се, че да.

— Вървете без мен. Кажете на Барук, че не сте ме намерили. Всичко е на ръба — в това число и нашият план.

— Още нещо ли е станало, Ном?

— Чу ли съобщението, което предадох на Крокъс за чичо му?

Мурильо поклати глава.

— Закъснях за сценката. Видях само как го мъкнеш към уличката.

— Добре — каза Ралик. — Ела да влезем. Тази нощ е такава, че може да накара и Гуглата да се усмихне, приятел.

Излязоха от уличката. Светлината на ранното утро се прокрадваше през ситната мъгла на дъжда.



В средата на покрива лежеше купчина пепел и кости, които изпукваха тихо и мятаха със съсък по някоя искра. Аномандър Рейк тикна ядосано меча си в ножницата.

— Пратих дванайсет от вас — изръмжа той на фигурата в черната пелерина, застанала до него. — Какво стана, Серрат?

Жената Тайст Андий явно беше на ръба на силите си.

— Потрудихме се здраво, господарю…

— Подробностите! — сряза я Рейк.

Серрат въздъхна.

— Джекарал е със счупен врат и три счупени ребра. Лицето на Борулд е размазано — счупен нос, счупена скула, счупена челюст…

— С кого са се били? — възкликна Рейк и се обърна стъписан към лейтенанта си. — Да не би Майсторът на Гилдията да е изпълзял от леговището си?

— Не, Господарю. И Джекарал, и Борулд бяха повалени от един човек. Не беше градската Гилдия.

Очите на Рейк блеснаха опасно.

— Нокът?

— Вероятно. Придружаваше го един Върховен маг. Същият, който ни остави този Корвалах да си поиграем с него.

— Тук намирисва на империята — измърмори Рейк и погледът му се спря на димящото петно, което бе започнало да пълзи по покрива. — Някой от фокусите на Тайсхрен, предполагам. — По устните му пробяга дива усмивка. — Колко жалко, че разстроихме съня му тази нощ.

— Даштал бе поразен с отровна стрела — каза Серрат. — Направи го един от убийците на Гилдията. — Тя се поколеба за миг. — Господарю. Много бяхме притиснати в кампанията на Бруд. Имаме нужда от отдих. Тази нощ имаше грешки. Някои от Гилдията успяха да се измъкнат и ако не се бяхте отзовали на молбата ми, щяхме да дадем повече жертви, докато унищожим този демон.

Рейк огледа утринното небе и въздъхна.

— Ех, Серрат. Не мисли, че съм безчувствен. Но Майсторът на Гилдията трябва да бъде изкаран от скривалището му. Тази Гилдия трябва да бъде затрита. — Изгледа лейтенанта си. — Този Нокът, на който сте се натъкнали — смяташ ли, че се е подготвяла среща?

— Не среща — отвърна Серрат. — Капан.

Рейк кимна.

— Добре. — Замълча и тъмновиолетовите му очи се вгледаха в очите на Серрат. — Връщайте се на Лунния къс. Върховната жрица лично да се погрижи за Джекарал.

— Благодаря, господарю. — Серрат се обърна и даде знак на другите.

— А, още нещо. — Рейк повиши глас, за да го чуе отделението му убийци-магове. — Вие се справихте добре, изключително добре. Заслужихте си почивка. Три дни и три нощи. Можете да ги прекарате както намерите за добре.

Серрат отново се поклони.

— Ще ги прекараме в траур, господарю.

— Траур?

— Отровната стрела уби Даштал. Отровата беше направена от алхимик. При това много способен. Съдържаше паралт.

— Разбирам.

— Ще се върнете ли с нас?

— Не.

Лейтенантът се поклони за трети път. Осемте Тайст Андий вдигнаха като един ръце нагоре и изчезнаха.

Рейк погледна към съскащото петно точно когато то долази до края на покрива и се смъкна в мрака. Отдолу се чу смътен трясък. Лорд Аномандър Рейк извърна отново очи към небето и въздъхна.



Сержант Уискиджак се люшна на стола си и го подпря на порутената стена. Мръсната стаичка вонеше на урина и влага. Две единични легла — дървени рамки с ушити от зебло, пълни със слама дюшеци — се опираха до стената вляво. Другите три паянтови стола бяха сбутани около единствената маса в средата на стаята. Над масата висеше фенер — светеше над Фидлър, Хедж и Малът, насядали да играят карти.

Бяха си свършили работата още преди да падне здрач. Допреди съюза с Морант малазанските сапьори не бяха нищо повече от прославили се в обсади подривници, копачи на тунели и рушители на градски порти. Морантската алхимия бе запознала империята с всевъзможни взривни прахове, които избухваха, щом се изложат на въздуха. Бавнодействаща киселина разяждаше неизпечените глинени обвивки. Саботажът се бе превърнал в изкуство, точното съотношение между дебелината на глината и силата на киселината беше сложна работа и малцина оживяваха, за да се поучат от грешките си.

Според Уискиджак Хедж и Фидлър бяха ужасни войници. Беше му доста трудно да си спомни кога за последен път са изваждали мечовете си от ножниците. Всякакво чувство за дисциплина, усвоено по време на основното им обучение, се беше разпаднало след дългите години, изкарани на бойното поле. И все пак, стигнеше ли се до саботажа, двамата нямаха равни.

С присвити очи, Уискиджак загледа тримата насядали около масата мъже. Беше изтекло доста време, откакто някой от тях бе направил някакъв жест или казал някоя дума. Една от поредните игри на Фидлър, реши сержантът. Той все измисляше нови игри, импровизираше правилата всеки път, щом го ядосаха. И въпреки безкрайните спорове никога не му липсваха играчи. „Какво ли не може да направи скуката“, каза си той наум. Но не, не беше само скуката. Очакването глождеше, особено когато ставаше дума за приятели. Доколкото знаеха, Бързия Бен и Калам сега можеха да лежат мъртви в сенките на някоя задна уличка. И това правеше чакането още по-тежко.

Погледът на Уискиджак се плъзна към едното от леглата, на което лежаха бронята му и дългият му меч. Ръжда беше покрила съдраната плетена ризница като суха кръв. На някои места халките липсваха, на други бяха разкъсани. Споменът за тези дупки беше останал в костите и в мускулите му: всяка рана, всеки удар го измъчваше с болката си, поздравяваха го всяка сутрин като стари бойни другари. Мечът, с обикновената му, увита с кожа дръжка и кръгъл предпазител лежеше в ножницата си от дърво и кожа, коланът бе метнат до него на леглото.

Оръжието бе попаднало в ръцете му след първата битка, беше го намерил на бойното поле. Тогава все още носеше по ботушите си варовика от каменоломната на баща си и обещанието за един нов свят се вееше пред него на знамената на империята. Мечът бе попаднал в ръцете му бляскав, без една драскотина дори по наточеното острие, и той го бе взел като лична награда.

Погледът му се замъгли. Умът му беше навлязъл в сивите кални коловози на младостта му, където крачеше по позната пътека, изгубен и заслепен от неопределима тъга.

Вратата рязко се отвори и в стаята нахлу студен влажен въздух, а след него — Тротс. Черните като въглен очи на баргаста срещнаха погледа на сержанта.

Уискиджак скочи, отиде до леглото и взе меча си. Тримата около масата останаха погълнати в играта си — само лекото помръдване в столовете издаде безпокойството им. Сержантът отиде при Тротс, притвори вратата и надникна навън. От другата страна на улицата се бяха присвили две фигури, едната облегната на другата. Той изсумтя и подвикна през рамо:

— Малът!

Лечителят се намръщи и внимателно остави картите си.

Двете фигури прекосиха улицата. Ръката на Уискиджак се плъзна към дръжката на меча.

— Кой? — попита Малът; вече оправяше одеялата на едното легло.

— Калам — отвърна сержантът. Двамата мъже стигнаха до вратата и той я отвори широко, за да влязат, след което я затръшна. Махна на Тротс и войникът отиде до мръсното перде на прозореца, дръпна леко единия му край и започна да наблюдава улицата.

Калам беше пребледнял, увиснал на рамото на Бързия Бен. Тъмносивата риза на убиеца беше подгизнала от кръв. Малът пристъпи да помогне на магьосника и двамата пренесоха Калам до леглото. Щом го сложиха да легне, лечителят махна на Бързия Бен да се отдръпне и започна да смъква ризата на Калам.

Бързия Бен поклати глава и седна в стола на Малът.

— Каква е играта? — попита той, взе картите на Малът и ги изгледа намръщено.

Нито Хедж, нито Фидлър му отговориха.

— Представа нямам — каза Уискиджак, застанал зад Малът. — Просто си седят така и зяпат.

Бързия Бен се ухили.

— Аха. Игра на изчакване. Нали, Фид? — Намести се удобно на стола и изпружи крака.

Малът хвърли поглед сержанта и каза:

— Ще трябва да полежи. Раната е чиста, но е изгубил много кръв.

Уискиджак огледа мъртвешки бледото лице на убиеца. Погледът на Калам беше ясен, съсредоточен в очите на сержанта.

— Е? — попита Уискиджак. — Какво стана?

— Посбихме се с един маг — отвърна зад него Бързия Бен.

Калам кимна за потвърждение.

— И? — запита Уискиджак, изправи се и впи поглед в магьосника.

Бързия Бен се отпусна леко в стола си.

— Работата се закучи. Трябваше да пусна един имперски демон, за да се измъкнем живи.

Всички притихнаха. Тротс се обърна и направи предпазния жест на племето си — прокара пръсти по татуировките на лицето си.

— Значи сега върлува из града? — тихо попита Уискиджак.

— Не — отвърна магьосникът. — Умря.

— С кого сте се били тогава? — ревна Уискиджак.

— Не сме съвсем сигурни — отвърна спокойно Бързия Бен. — Не знам какво беше, но се погрижи за демончето за по-малко от минута. Чух предсмъртния му вик, когато бяхме само на една пресечка. Убийци-магове, сержанте, дойдоха от небето. Изглеждаха решени да изметат градската Гилдия.

Уискиджак се смъкна в стола си. Дървото изскърца жално.

— От небето? Тайст Андий.

— Да — измърмори Бързия Бен. — Помислихме си го. Магията беше точно с такъв мирис. Стара, тъмна и леденостудена. Куралд Галайн.

— От това, което видяхме — добави Калам, — се справиха адски добре. Контакт не беше установен, сержанте.

— Значи тук действа Лунният. — Уискиджак помълча, после удари с юмрук по страничната облегалка на стола. — Още по-лошото е, че Лунният господар е с един ход пред нас. Съобразил е, че ще се опитаме да се свържем с Гилдията — и какво прави?

— Премахва Гилдията — каза Калам. — И това ако не е наглост…

— Колкото и наглост да има — отвърна с гримаса Уискиджак, — заслужена е. Признавам му го. Чудя се колко ли е добър Майсторът на Гилдията на този град — дали е достатъчно добър, за да се справи с Тайст Андий? Едва ли.

— А колкото до другото — каза Бързия Бен, — стана.

Сержантът го погледа замислено пет-шест секунди, после кимна.

— Освен това се сблъскахме със Сори — каза Калам и изохка, щом Малът пипна раната му. Лечителят замърмори под нос.

— О? Аз я пратих след един дебелак, за когото смяташе, че е важна фигура. Как се е натъкнала на вас?

Бързия Бен беше вдигнал вежди.

— Значи ни е казала истината все пак. Не знаем как ни намери, но беше намерила човека, когото търсехме — и ни го предаде.

Малът вдигна ръката си. На мястото на раната вече имаше само един розов белег. Калам изпръхтя благодарно и се надигна.

Уискиджак потупа с пръсти по облегалката на стола.

— Ако знаехме поне кой управлява този проклет град, можехме да се опитаме сами.

— Ако почнем да избиваме членовете на градския съвет, може би ще измъкнем истинските управители от леговищата им — изсумтя убиецът.

— Идеята не е лоша. — Сержантът се намръщи и стана. — Поработи по това. След появата на тоя демон Лунният господар вече знае, че сме тук. Ще трябва да действаме бързо.

— Можем да гръмнем палатата „Величие“ — предложи Фидлър и се ухили на Хедж.

— Имате ли достатъчно муниции, за да го направите? — попита Уискиджак.

Лицето на Фидлър помръкна.

— Ами, хм, имаме колкото за едно имение средна ръка. Но ако измъкнем част от мините, които поставихме…

Уискиджак въздъхна.

— Това започва да става нелепо. Не. Оставяме нещата, както са. — Загледа се в несъществуващата игра на карти. Като че ли включваше пълна неподвижност. Сдържаност. Очите на сержанта се присвиха. Дали хората му не се опитваха да му подскажат нещо?



Оранжеви и жълти светлини изпълваха хоризонта на изток и мятаха бронзовото си сияние над града. По улиците се чуваше само капещата вода, макар че само след минути щяха да се появят първите минувачи. Скоро селяните, разпродали снощи стоката си — зърно, плодове и зеленчуци — щяха да запрегнат колите си и да напуснат града. Дюкяните и сергиите щяха да отворят, за да хванат първата вълна купувачи.

Из цял Даруджистан Сиволиките се подготвяха да затворят клапите към факлите, осветяващи главните булеварди. Движеха се на малки групи, събираха се на пресечките и се пръскаха със звъна на първата дневна камбана.

Сори гледаше как Крокъс уморено се качва по стъпалата на жилищната сграда. Беше се скрила в сенките на улицата, които сякаш не искаха да си идат въпреки усилващата се светлина на настъпващия ден.

Преди малко бе усетила смъртта на имперския демон — тя я порази почти физически, все едно че я удари дълбоко в гърдите. Обикновено демоните бягаха в своите селения, след като им се нанесеше достатъчно сериозно поражение, за да разкъсат оковите на призоваването. Но корвалахът не просто беше посечен или принуден да избяга. В неговия край имаше някаква окончателност, която я беше разтърсила. Истинска смърт. Още си спомняше безмълвния му, отчаян вопъл, прокънтял в главата й.

Цялата двойственост, обкръжаваща Монетодържача, беше изчезнала, изтеглена някъде. Сега тя вече знаеше, че ще го убие. С това трябваше да се приключи колкото се може по-скоро. Единственото, което оставаше, преди да го направи, бе да разгадае странните му действия. До каква степен Опонн използваше момчето?

Тя знаеше, че я е видял в градината на Д’Арл, малко преди да избяга по покрива на имението. След като видя светлината зад плъзгащите се врати на терасата, окончателно бе решила да продължи да го следи. Родът Д’Арл беше много влиятелен в Даруджистан. Предположението, че момчето може да е в тайна любовна връзка с дъщерята, изглеждаше скандално, но какво друго можеше да заключи? Така че оставаше въпросът: дали Опонн действаше пряко чрез момчето, домогвайки се до странно влияние в Градския съвет? Какви сили на влияние притежаваше тази млада девица?

Само въпрос на положение, на възможен скандал. Но какво все пак беше политическото положение на съветника Истрайсиън Д’Арл? Сори си даваше сметка, че макар да е научила доста за политическата арена в Даруджистан, все пак не знае достатъчно, за да предвиди ходовете на Опонн. Съветник Д’Арл беше основният противник на Търбан Орр в историята с прокламацията за неутралитет — но какво значение имаше това? На империята Малазан й беше все едно. Освен ако прокламацията не беше нищо повече от лъжлива маневра. Дали Търбан Орр не се опитваше да положи основите на подкрепен от империята преврат?

Отговорите на тези въпроси щяха да дойдат бавно. Тя разбираше, че ще трябва да прояви търпение. Търпението, разбира се, беше най-доброто й качество. Беше се надявала, че като се покаже за втори път на Крокъс, там, в градината, ще предизвика у момчето паника — или най-малкото ще обезпокои Опонн, ако контролът на бога наистина беше толкова пряк.

Сори беше гледала от сенките, с които се бе загърнала, и как убиецът Ралик бе възложил някаква задача на момъка. Задържала се беше също така, за да подслуша разговора между Ралик и Мурильо. Момчето, изглежда, си имаше покровители, при това доста странна пасмина, при положение че дебелото човече, Круппе, се падаше нещо като техен водач. Чу, че се канят да изведат Крокъс от града по нареждане на техния „шеф“ — и това правеше цялата ситуация още по-интригуваща.

Разбираше, че много скоро ще трябва да се задейства. Предполагаше, че защитата, осигурена от Круппе и този Мурильо, няма да й попречи особено. Въпреки че Круппе със сигурност бе нещо повече, отколкото изглеждаше, насилието едва ли беше основното му умение.

Щеше да убие Крокъс после, извън града. Веднага щом разбереше естеството на мисията им и кой е техният „шеф“. Веднага щом всичко си отидеше на мястото.

Сержант Уискиджак трябваше да почака още малко, докато се върне. Сори се усмихна на тази мисъл — знаеше много добре какво облекчение ще изпитат всички от взвода, че я няма. Колкото до цялата тази работа — заплахата от страна на Бързия Бен и Калам, — какво пък, всичко с времето си.



Жестоката мигрена на алхимика Барук утихваше. Злокобното присъствие, развихрило се над града, си бе отишло. Той седеше в креслото си, притиснал на челото си увитото в кърпа парче лед. Беше магия. Сигурен беше в това. Миазмите й воняха на демонство. Но имаше и още нещо. В мига преди присъствието да изчезне, Барук бе изпитал душевен гърч, който за малко щеше да го доведе до безсъзнание.

Беше преживял последния смъртен писък на създанието, собственият му врясък отекна по коридора и накара стражите до вратата на спалнята му да се развикат.

Дълбоко в себе си Барук изпитваше чувство за грехота, сякаш душата му беше разбита. За една-единствена, много кратка секунда беше погледнал в свят на абсолютен мрак и от този мрак идеха звуци, скърцане на дървени колела, дрънчене на вериги, стоновете на хиляди оковани души. После този свят изчезна и той се озова седнал в стола си, а Роалд бе коленичил до него, с ведро с лед от мазето.

Сега седеше в кабинета си, сам, и ледът, притиснат до челото му, беше топъл в сравнение с онова, което изпитваше в сърцето си.

На вратата се почука и Роалд влезе. Лицето му беше угрижено.

— Господарю, имате гост.

— Нима? В този час? — Надигна се едва-едва. — И кой е той?

— Лорд Аномандър Рейк. — Роалд се поколеба. — И… още един.

Намръщен, Барук махна с ръка.

— Доведи ги.

— Да, господарю.

Рейк влезе, стиснал за врата едно голямо колкото куче същество. То се гърчеше и съскаше, после обърна изпълнените си с жал очи към Барук.

— Това нещо ме следеше по пътя ми дотук — каза Рейк. — Твое ли е?

Стъписан, Барук кимна едва-едва.

— Така си и мислех — каза Рейк, пусна демона и той прехвърча из стаята и кацна в обутите с чехли крака на алхимика.

Барук го зяпна. Демонът трепереше.

Рейк отиде до едно от креслата, седна и изпружи дългите си крака.

— Тежка нощ.

Барук махна с ръка, демонът каза „пльок“ и изчезна.

— М-да — каза той твърдо. — Моят слуга бе изпратен със задача. Представа нямах, че тя ще включи и вас. — Стана и се изправи пред Тайст Андий. — Защо се озовахте сред една война между убийци?

— А защо не? — отвърна Рейк. — Аз я започнах.

— Какво?!

Лунният господар се усмихна.

— Не познаваш империята толкова добре като мен, Барук.

— Моля, обясни ми. — Лицето на алхимика беше почервеняло.

Рейк помълча, после заговори:

— Кажи ми следното, Барук. Кой в този град най-вероятно знае за вашия таен съвет? И кой би могъл да се облагодетелства от вашето премахване? И най-важното — кой в този град е способен да ви убие?

Барук не отговори веднага. Бавно отиде до масата, на която беше опъната нова карта, и се наведе над нея.

— Подозираш, че императрицата може да търси Воркан. За да предложи договор.

— Засягащ теб и останалите Върховни магове — каза Рейк. — Императрицата е изпратила тук свой Нокът не толкова защото я притеснява отбраната на града, колкото за да установи контакт с Майстора на убийците. Не бях напълно сигурен, че съм прав за това, но бях решил на всяка цена да предотвратя такъв договор.

Погледът на Барук бе прикован в червеното петно на картата.

— И затова си изпратил своите убийци да пометат Гилдията. За да я изкараш от леговището й. — Обърна се към Рейк. — И после какво? Ще я убиеш? Всичко това заради някакви твои подозрения?

— Тази нощ — заговори спокойно Рейк — ние попречихме на Нокътя да сключи този договор. Донесението на твоя демон ще потвърди това. Освен това не твърдиш, че смъртта на Воркан и съкращаването на броя на наемните убийци в града е толкова лошо, нали?

— Боя се, че е. — Барук закрачи из стаята; мъчеше се да потисне надигащия се в него гняв. — Може да не познавам империята толкова добре като теб, Рейк — през зъби заговори той, — но този град го познавам — много по-добре, отколкото ти ще го познаваш някога. — Изгледа с яд Тайст Андий. — За теб Даруджистан е поредното бойно поле за личната ти война с императрицата. Пет пари не даваш как оцелява този град — как е съумял да оцелее цели три хиляди години.

Рейк сви рамене.

— Тогава ме осветли.

— Градският съвет си има своята функция, жизненоважна при това. Всички те са онова, което движи града. Вярно, палатата е място, където цари дребнавост, поквара, непрестанни препирни, но въпреки всичко тя е мястото, където се вземат всички важни решения.

— Какво общо има всичко това с Воркан и убийците?

Барук отвърна с гримаса.

— Като всеки натежал под товара си фургон, колелетата имат нужда от смазка. Без риска от убийство по поръчка благородните фамилии отдавна щяха да са се унищожили взаимно и да погубят целия град в гражданска война. Второ, ефикасността на Гилдията осигурява някаква степен на контрол над вендетите, противоречията и прочие. Тя е гарантираната алтернатива на кръвопролитията, а кръвопролитията са мръсни. Обикновено твърде мръсни за изтънчената чувствителност на знатните.

— Любопитно — каза Рейк. — Все пак не мислиш ли, че Воркан би се вслушала много внимателно в едно предложение от страна на императрицата? В края на краищата, Ласийн е създала прецедент в предаването на управлението на завладян град в ръцете на убиец. Всъщност поне една трета от сегашните й Върховни юмруци произлизат от тази професия.

— Пропускаш главното! — Лицето на Барук бе потъмняло. — Ти не се посъветва с нас и това няма да се търпи.

— Не ми отговори — отвърна Рейк с кротък и много леден глас. — Щеше ли Воркан да приеме контакта? Щеше ли да устои? Толкова ли е добра тя, Барук?

Алхимикът извърна очи към тавана.

— Не знам. Това е отговорът ми и на трите въпроса.

Рейк впери очи в него.

— Ако наистина не беше нищо повече от прост алхимик, може би щях да ти повярвам.

Барук се усмихна кисело.

— Какво те кара да мислиш, че съм нещо повече?

Този път беше ред на Рейк да се усмихне.

— Малцина биха спорили с мен, без да се разтреперят. Не съм свикнал да се обръщат към мен като към равен.

— Към асцендентството има много пътища и някои са по-изтънчени от други. — Барук отиде до лавицата над камината, взе една кана, после се върна при рафта зад бюрото си и извади два кристални бокала. — Тя е Върховен маг. Всички тук разполагаме с магически защити, но срещу нея… — Напълни бокалите с вино.

Рейк отиде при алхимика, взе поднесената му чаша и я вдигна.

— Извинявам се, че не те уведомих. Всъщност изобщо не ми хрумна, че може да се окаже важно. До снощи действах по предположения, нищо повече. Не помислих за вълнението, което може да предизвика една притисната към земята Гилдия.

Барук отпи от виното си.

— Аномандър Рейк, кажи ми нещо. Тази нощ в града ни имаше някакво присъствие — демонско.

— Един от демоните Корвалах на Тайсхрен — отвърна Рейк. — Освободен от магьосник Нокът. — Отпи глътка и се усмихна със задоволство. — Вече го няма.

— Няма ли го? — попита тихо Барук. — Къде е?

— Недостижим е за Тайсхрен — отвърна с нещо като усмивка Рейк. — И за всеки друг.

— Твоят меч — промълви Барук и едва потисна трепета си, понеже споменът за последното видение се върна в ума му. Скърцането на колела, дрънченето на вериги, стоновете на хиляди изгубени души. И мрак.

— О, да — каза Рейк и доля бокала си. — Получих главите на двамата магьосници от Пейл. Както ми обеща. Възхитен съм от твоята ефикасност, Барук. Те възразиха ли?

Барук пребледня.

— Обясних им другата възможност — отвърна той тихо. — Не, изобщо не възразиха.

Тихият смях на Рейк смрази кръвта в жилите му.



Далечният звук събуди Круппе. Малкият огън пред него пращеше буйно, но топлината му сякаш бе станала по-малка.

— Ех — въздъхна Круппе, — ръцете на Круппе са почти изтръпнали, но виж, слухът му си е остър, както винаги. Чуй този смътен звук, идещ някъде от най-дълбоките недра на сегашния му сън. Знае ли Круппе кой е източникът му?

— Може би — каза К’рул до него.

Сепнат, Круппе се обърна и вдигна вежди.

— Круппе мислеше, че отдавна си си отишъл, Древни. Все едно, той ти е благодарен за компанията.

Скритият под гуглата си бог кимна.

— С детето Татърсейл всичко е наред. Ривите я пазят и тя расте бързо, както се полага за соултейкън. Сега я е приютил един могъщ боен главатар.

— Хубаво — каза с усмивка Круппе. Шумовете в далечината отново привлякоха вниманието му. Той се вторачи в тъмното, но не видя нищо.

— Кажи ми, Круппе — заговори К’рул, — какво чуваш?

— Като да минава някой голям фургон, или нещо такова — отвърна той намръщен. — Чувам колелетата му, чувам и вериги, и стонове на роби.

— Името му е Драгнипур — каза К’рул. — И е меч.

Круппе се намръщи още повече.

— Как може един фургон и няколко синджира роби да бъдат меч?

— Изкован в мрак, той е оковал души на света, съществували преди идването на светлината. Круппе, владетелят му сега е сред вас.

В ума на Круппе се появи Драконовата колода. И той видя един получовек-полудракон — Рицаря на Върховен дом Мрак, известен също като Сина на Тъмата. Мъжът държеше високо над главата си черен меч, от който като струи дим се виеха синджири.

— Рицарят е в Даруджистан? — попита той уплашено.

— В Даруджистан — отвърна К’рул. — Около Даруджистан. Над Даруджистан. Присъствието му е магнит за силата и превелика е опасността. — Древният бог се обърна към Круппе. — Той е в съюз с майстор Барук и с Кабала Т’орруд — тайните управители на Даруджистан са намерили двояк съюзник. Тази нощ Драгнипур вкуси душата на демон, Круппе, във вашия град. Той никога не остава жаден задълго и преди да се е спрял, ще изпие още кръв.

— Може ли някой да му устои? — попита Круппе.

К’рул сви рамене.

— Когато е бил изкован, в началото, никой не е можел, но това е било отдавна, преди моето време дори. За настоящето не мога да отговоря. Но имам още малко информация за теб, Круппе, съвсем, малко, боя се.

— Круппе слуша.

— Пътуването, на което ви праща майстор Барук, на хълмовете Джадроуби. Там отново покълва Древна магия, след толкова време. Тя е Телланн — от Имасс, — но онова, което докосва, е Омтоуз Феллак — Древната магия на Джагът. Круппе, стой настрана от тях. И на всяка цена опази Монетодържача. Онова, което ще се появи там, е по-смъртно опасно и от Рицаря и неговия меч, и също толкова древно. Стъпвай предпазливо, Круппе.

— Круппе винаги стъпва предпазливо, Древни.

Загрузка...