Лилит: Змия в тревата

Пета глава Селско всекидневие

Скоро разбрах колко окаяно и първобитно живеят пешките. Спяха натъпкани в колибите си и само дебел слой от същите онези растения „бунти“ покриваше пръстения под, за да е малко по-меко на проснатите едно до друго тела.

Няколко дни не възприемах почти нищо от случките около мен, просто се движех напред-назад като автомат, почти не мислех и изобщо не изпитвах чувства. Другите пешки изглежда знаеха през какъв ад минава всеки новодошъл, макар повечето от тях да бяха родени на планетата и израснали в отвратителната й обществена система. Не се опитваха да ме заприказват, нито ми досаждаха с нещо друго. Чакаха ме търпеливо да се свестя (ако изобщо успеех да си събера ума в главата) и сам да пожелая да общувам с тях.

Вдигаха ни от сън на зазоряване и всички се тълпяхме в обширното пространство по средата на „селото“, където отговорниците за храната раздаваха грамадни, напълно безвкусни хлябове и големи количества от някакви сочни жълти плодове. После се появяваше и надзирателят. Той живееше в колиба като нашите, но сам. Някой от пешките му поднасяше закуската в колибата, а сетне почистваше, докато ние превивахме гърбове из полето.

Още не можех да преглътна представата, че макар Кронлон да владее страшна сила, на Лилит той е нищожество, едва подало глава над нашето положение на презряна сган. Стигаше и един поглед към скромната му сламена колиба, после към онзи замък на склона и веднага ставаше ясно каква бездна го дели от господарите му.

Работата беше тежка — най-често копаехме и товарехме. Разбирах колко се е разглезило човечеството, дори в световете по границата… На Лилит животът бе спрял в каменната ера. Всичко вършехме с ръце. Е, имаше и по някой инструмент, обикновено несръчно направен и с твърде кратък живот.

Две реки се спускаха от планините към малките езера, значи трябваше да се борим и с наводненията, и да напояваме полята. Почти всеки ден се изливаше пороен дъжд, но спираше бързо. Явно билото поемаше тежкия воден товар от другата си страна и само най-наситените с влага облаци успяваха да се изсипят над имението Зийс. Налагаше се да копаем на ръка напоителни канали. Носехме в шепи калта и тинята нагоре към количките, които други като нас дърпаха до езерата. Там трупахме груби пръстени диги. Стотиците километри напоителни и отводнителни канали се размиваха постоянно. Така че щом свършехме в единия край, беше време да започваме в другия.

Мъже и жени се трудеха наравно в полята и по каналите. Разбира се, силните и издръжливите поемаха по-тежката работа, а разпределението на задачите за деня ставаше според мускулите и възрастта. Деца, някои още по на пет-шест години, вършеха нещо край възрастните, под зоркия надзор на престарелите и немощните. Уредбата на това общество беше първобитна и проста, но добре обмислена. Поддържаше системата, макар и на най-примитивното племенно равнище. Някога на планетата, където праотците ни тепърва са се превръщали в човеци, сигурно всички са живеели по този начин.

Дните бяха много дълги, разнообразявани само от съвсем кратките почивки и четири прекъсвания за храна през шестнадесетте часа работа. Едва когато се спуснеше мрак и далечният замък отсреща се окъпеше в светлини, настъпваше време за отдих. Но и нощите бяха прекалено дълги. Имението Зийс бе разположено само на пет градуса южно от екватора, тъй че светлите и тъмните периоди почти не променяха продължителността си през годината.

За пешките вечерта беше времето за общуване и забавления, първобитни и прости като всичко останало. Някои танцуваха и пееха, ако все още имаха сили, разменяйки си елементарни закачки и клюки. Младите се любеха, наглед без никакви семейни ограничения или постоянни двойки. Бракът и подобни нему понятия като че бяха съвсем чужди на тези хора, но ако на двамата партньори им харесваше да са заедно, обвързваха се за постоянно.

Бяха жизнени и в същото време трагични хорица невежи във всичко, което не засягаше пряко злочестото им живуркане. Системата бе така втълпена в главите им, че не помня случай, когато на някой надзирател му се бе наложило да употреби страшната си дарба.

А аз бях изпаднал в чудновато умствено вцепенение. Вършех каквото ми заповядваха, поглъщах храната и заспивах, и почти не се случваше да помисля за нещо. Като си припомням сега онези дни, разбирам причините, макар че не мога да си го простя. Не че поражението от Кронлон и съкрушителният удар по моята напереност не заслужават прошка — не, истински ме дразни това, че веднага след премерването на силите се примирих с положението си на безмозъчна твар.

Не знам колко продължи всичко туй, дали дни или седмици. Нямаше и как да меря времето, защото на Лилит не съществуват часовници и календари. Но колкото и мудно да беше съзнанието ми, то се бореше да възвърне властта си над мен самия, да възстанови донякъде личността ми — отначало само в сънищата, после чрез откъслечни спомени. Схващах, че най-сериозно ме застрашаваше възможността да полудея, да се скрия в свят на измислици, да се откъсна от действителността. И като че ли първи започнаха вътрешната борба подбудите, заложени от психопрограмистите на Сигурността. Онези типове не разчитаха на случайности и не допускаха рискове от провал. Винаги биха могли да подготвят още някое тяло, но искаха всеки агент, веднъж попаднал в Диаманта на Уордън, да им остане предан.

„Открий пришълците… Убий Владетеля…“

Заповедите отекваха в съня ми и станаха опорите, в които се вкопчваха остатъците от разбитото ми „аз“.

„Открий пришълците… Убий Владетеля…“

Бавно, съвсем бавно, нощ след нощ по някоя частичка се появяваше отново, за да се слепи с останалите около дълбоко вкоренените догми, за които нямаше и да подозирам, ако не ме бяха сполетели всичките тези премеждия.

„Открий пришълците… Убий Владетеля…“

Накрая разумът ми се възвърна. Във вечерните часове, преди да заспя от преумора, успявах да разнищя какво всъщност бе ми се случило, дори да възстановя донякъде самообладанието си. Имах нужда от надежда и не ми оставаше друго, освен да търся изход от моментните си затруднения.

Логическите вериги, които подреждах в главата си, сигурно бяха доста нелепи, но за мен сега имаше значение само това, че ми помагаха. Над всичко доминираше осъзнатият факт, че който и да е от попадналите на тази планета е минал през горе-долу същите изпитания. И всеки се е укротявал, макар и със скърцане на зъби, надявайки се да открие начин за надмогване на бедата.

Патра, онзи рицар в приказния си замък, дори Владетелят Марек Крийгън… На Лилит наследствените постове и титли бяха непознати, може би с изключение само на ония люде, от чиито умения управниците имаха най-голяма полза. Никаква власт не се предаваше от поколение на поколение, нито се възлагаше с избори. От последния надзирател до Владетеля — всички бяха извоювали в борба своето.

„Открий пришълците… Убий Владетеля…“

Който и да е на този свят, щом е успял да се издигне от калта на робството, значи е крачил нагоре стъпало по стъпало. Който и да е, без привилегии.

Но как действаше силата? Как човек откриваше, че я притежава?

Срамувах се от поведението си пред Кронлон. И преди бях изпадал в несгоди, когато врагът бе имал всички предимства на своя страна, но това ме е възпирало само временно. Единствената разлика този път беше, че след като научих възможностите на противника, вместо да се захвана с проблема и да намеря път към победата (или пък да умра, докато се опитвам да го сторя), аз се предадох безславно. Денят, когато осъзнах и приех факта, че съм се сблъскал с ужасно устойчиво, но не и неразрушимо препятствия, беше този, в който се върнах сред човешката раса.

Започнах да общувам с другите от селото, въпреки че не научих почти нищо. Възможностите за празно чесане на езиците не бяха особено големи (например времето винаги си оставаше горещо и влажно), а и не е лесно да приказваш с хора, дори да са будни и жизнени, ако целият им свят се свежда до елементарен труд без помощта на никакви механизми. Какво да споделиш с някого, който е убеден, че светът свършва с тази долина, а слънцето просто се върти около нея? Естествено знаеха за съществуването и на други имения, но си ги представяха съвсем еднакви с това. А машините… да, виждаха понякога кацащата совалка, но какво толкова — нали и доста от големите насекоми летяха. Идеята за устройство, което не се задвижва с мускулно усилие, просто надхвърляше тавана на въображението им.

Тъкмо тук бе и същината на моята главоблъсканица. Колкото и малко да бях научил, оставах си несравнимо по-добре осведомен от местните хора. И щом си посъбрах парчетиите от съзнанието, отново изпитах жажда за смислен разговор. През целия си живот съм бил единак, ала има разлика между съзнателно избраната самота и онази, наложена от обстоятелствата. Поисках ли да се поразсея с разговор, винаги откривах подходящ събеседник. А сега сякаш всичко се бе обърнало срещу мен. Откакто се събудих в килията, нямаше и проблясък на късмет… Най-после ми провървя.

Тя се казваше Тай.

Няколко дни след началото на възстановяването си я срещнах на сборното място в селото. Тъкмо бяхме привършили с вечерята. И преди я бях мяркал, а видеше ли я човек веднъж, не можеше лесно да я забрави.

Беше висока към 160 сантиметра и съвсем тъничка, особено в кръста, но имаше тежки гърди и чудесен задник, а пясъчнокафявата й коса (необичайна сама по себе си) се спускаше чак до същия този задник. Бих я нарека хубава, привлекателна млада жена, ако лицето й не беше толкова детинско и невинно. Според целия мой досегашен опит такова лице и тяло никак не си подхождаха. Широко отворените й очи винаги зяпаха с чисто любопитство. Израз на единайсет- или дванайсетгодишно момиченце над твърде съблазнителни форми. Май плътта бе изпреварила другото с няколко години.

Щях да приема противоречието много по-лесно, ако беше обичайно за пешките наоколо. Само че тя определено изпъкваше сред останалите. Още една малка загадка! Предположих, че мога да науча нещо повече за момичето, затова поразпитах двама-трима сред мъжете, с които работех.

— Ами че това е Тай — обясни ми един. — Избраница е на телесния магистър. Като гледам, май скоро ще откъсне това цветче. Още се бави, щото в нея имало някаква дива дарба и засега чакат да видят накъде ще избие.

Ето пак няколко непознати за мен реалии! Предчувствах, че съм се натъкнал на нещо ценно.

— Какво означава избраница на телесния магистър? Недей да забравяш, че не съм роден тук.

Въпросът ми предизвика видимо недоумение, с което започвах да свиквам, защото местните хора изобщо не бяха способни да си представят място, различно от имението Зийс. Но мъжът само сви рамене. Пешките все още ме приемаха доброжелателно, защото вярваха, че преживяното от мен сътресение (а поне това можеха да разберат, и още как!) ми е объркало всичко в главата.

— Нашият шеф Тийл си развъжда жени, както отглежда снарки — обясни човекът. Снарките бяха онези космати чудовища по ливадите, ценени заради вкусното им месо.

— Ако се случи едно дете, особено пък момиче, да има нещо в повечко — хубост или пък друга отличителна черта, — телесният магистър, дето се занимава с кръстоските, веднага си го набелязва. Грижи се за тия момичета както му харесва, после ги съешава с подбрани младежи. Стана ли ти ясно?

Да, вече бях схванал и тази подробност от живота на Лилит; и тя ме отврати повече от всичко друго в гадния тукашен свят. Но не се изненадах особено.

— Не е пораснала такава… ъ-ъ, от само себе си, нали? — подканих го да продължи.

Той се засмя и изпъна единия си показалец.

— Виждаш ли го тоя пръст? Преди време, без да искам, си го отрязах. Много кръв изтече. Заведоха ме при телесния магистър и той с един поглед спря кръвта. Сетне ми погледна ръката, пипна я и ме отпрати. Полека-лека ми израсна нов, досущ като предишния. Погледни го само…

Събеседникът ми зашава с показалеца, за да се убедя.

— Че какво общо има… — започнах, но спрях навреме.

Осъзнах какво искаше да ми каже и недоверчиво поклатих глава. Той схвана погледа ми и се ухили.

— Ония, дето ги нарочват за разплод, трябва да раждат деца едно след друго, и да искат да раждат. Проумя ли най-после?

Няма спор — проумях. Бавно, за да е сигурен, че клетките и нервната й система ще понесат натоварването, този телесен магистър проникваше в организма на момичето със силата си, както бе заповядал на отрязания пръст да се възстанови, и както Кронлон причиняваше вцепенение или болка. Правеше малки промени сигурно още откакто Тай бе навлязла в пубертета. Стимулиране на хормоналната активност, внимателно насочване на биохимичните процеси… Всъщност той я видоизменяше в неестествено творение, деформираше я. Гонеше някакви свои цели, превръщайки я в разплодно добиче. Но какво бе открил в това създание? Дали не я е избрал заради прекрасния цвят на косата й например? Вероятно причината се криеше в точно такава дреболия, ала ми хрумна и още нещо.

— Ей, Хоги — побутнах пак мъжа до себе си.

— Ъ?

— Ти каза, че у Тай имало някаква дива дарба. Що за чудо е това? Момичето… какво може да прави?

Той сви рамене.

— Де да знам. Все едно, и да знаех, няма да мога да го разбера. Ама виждам, че никой от надзирателите не й досажда, даже Кронлон. Като че се плашат, значи има голяма сила в това момиче, само дето е дива. Ту я има, ту я няма. Не става по желание.

Кимнах. Това обясняваше защо местните величия са я оставили на мира досега, вместо да я отведат в голямото село или направо в замъка. Не са знаели каква точно е нейната сила и дали някой ден Тай няма да се научи да контролира способностите си. Бояли са се от скритите й заложби, очевидно внушителни. Ако не овладееше силата си… е, ще почне да ражда деца и толкоз. А поемеше ли нещата в свои ръце, можеше и да застраши властта им.

Започвах да подозирам каква е истинската причина за разплодната програма. Висшите класи сигурно ужасно беснееха, че децата им трябва да попаднат сред пешките и да оставят владенията си и цялото свое великолепие на някой непознат или най-много — доскорошен служител. За първи път ми се стори, че подразбрах нещичко от душевността на магистрите и рицарите. Колко ли отчайваща, дори влудяваща е мисълта да се правиш на господ, но да не ти е по силите да предадеш сана си на своя потомък! Генетичните манипулации тук бяха немислими, също както научните изследвания и лабораториите на цивилизованите светове. Естеството на тайнствената и страховита сила бе убегнало на въоръжената с технологии наука и щеше да си остане неизвестно. Значи нямаха друг избор, освен да пробват с различни кръстоски. Сигурно са опитали първо помежду си, но не се е получило нищо добро и тогава…

Направи ми впечатление, че до момента, с изключение на Патра, чувах все за овластени мъже. Вярно, опитът ми беше съвсем ограничен и можех лесно да се заблудя, но ако предположението ми дори отчасти се окажеше истина, проблемите пред управниците ставаха още по-тежки.

Хоги можеше да отговори поне на този въпрос.

— Тъй си е, мъжете са повечко, ама и доста жени имат силата — увери ме той. — Чувал съм да разправят, че ако някоя от магистрите или херцозите надуе корема, не можела да се справи и дарбата й ставала дива чак до раждането. А дотогава все някой може да й измъкне хапката изпод носа, нали разбираш?

И това разбирах. Тук постовете близо до върха се брояха с хиляди, а истински важните бяха точно 471 и притежателите им оставаха винаги изложени на опасността нахален новак да ги предизвика… а за жените беше направо немислимо да бъдат безпомощни цели девет месеца.

— Да не намекваш, че големите тузове са се отказали от секса? — попитах недоверчиво.

— Ха, как пък не! Като имаш силата, всичко е лесно. Порежеш се и заповядваш на кожата да не кърви. Така и жените си заповядват да не забременеят. Ясно ли ти е?

Всичко дотук ми бе сервирано с тон, който недвусмислено говореше: „Ей, момче, бива ли да си толкова тъпо…“

И всичко се връзваше в главата ми. Използваха за разплод онези юноши и девойки сред пешките, които се раждаха с голяма „дива“ дарба. Искаха силата им, но и възможност да я контролират… като упорито се стремяха да намерят ключ към загадката как да предават властта на децата си.

Но за мен най-важното беше, че това момиче имаше силата, макар и неовладяна. Трябваше да науча колкото се може повече за този, струва ми се, решаващ фактор и понеже Тай беше единствената избраница на случайността с която можех да говоря като равен с равен, наумих и да я опозная по-добре.