Совалката, която ни бе стоварила в пункта за ориентиране (така и не научих точно къде се намираше той), беше сребриста. Макар тази, дето ни разнесе до новите ни домове, да бе мътночервеникава, вътре по нищо не се отличаваше от първата. Чудех се дали пък не е същата. Може би я пребоядисваха при всяко излизане в орбита, за да възстановят загубите на материя. Не се и съмнявах, че графикът за използване на кораба е предварително подготвен. Все някой отговаряше за това, но без помощта на съобщителни връзки с разпръснатите райони на Лилит. Тоест — бе упълномощен от всички херцози и Владетеля, защото въпреки грижливо обмисления график винаги възникват и непредвидени ситуации.
Още не успявах да си представя що за „сила“ е тази нито като съзнателен контрол, нито като външно проявление. Нищо, поне засега, не изчезваше, не забелязвах никой да пуска мълнии от разперените си пръсти. Без да видя силата в действие, не знаех как да открия дали и самият аз я притежавам. А ако бях лишен от нея, очевидно щях да съм загубил още преди началото на играта. Оставаше ми да се уповавам на преценката на хората от Сигурността. Техните компютри ме подбраха за тази задача, тъй че навярно бяха предвидили факторите, откриващи пътя към властта тук. Макар същите тези умни машини, а и най-способните учени в галактиката да нямаха абсолютно никакво смислено обяснение за Диаманта на Уордън…
В мислите си все се връщах към Крийгън. Знаел е в какво се забърква, но доброволно и самоуверено се е обрекъл на вечен затвор. Очевидно е имал сериозни основания да се надява, че ще докопа властта, иначе не би се престрашил.
Кацнахме четири пъти, преди да дойде моят ред. Слизаха и се качваха не само такива като нас, но и обикновени пътници. Не пропуснах факта, че само ние, новодошлите, не бяхме облечени. После кацнахме отново (всеки път се издигахме в орбита — навярно за почистване на совалката от микроба — така че пътуването доста се проточи) и съобщиха номера на моята седалка. Люкът изсъска и се отвори, подвижната пътечка се разтегна и аз отново стъпих на повърхността на Лилит.
Гледката беше невероятна. Прекрасна долина, заобиколена от високи планини с леки навеи от сняг по склоновете. Сякаш ги виждах на картинка от книжка с приказки — обширни поля със спретнати редове от дългурести и месести растения, достигащи цели три метра; езерца, толкова плитки, че ми приличаха на оризища; ливада, където пасеше смайващо грозен добитък. За първи път зърнах тварите, от които приготвяха варивата в пункта и стомахът ми инстинктивно се сви. Великански насекоми с вид на чудовищни хлебарки и грамадни, блещукащи многофасетъчни очи на стъбълца сред дълга, къдрава, кафява козина. По време на пътешествията си бях виждал какви ли не чуждопланетни форми на живот, дори и по-отблъскващи от тези тук, обаче никога не бях ги похапвал.
От едната ми страна имаше градини с плодни дръвчета. Не познавах растенията, но плодовете бяха големи и най-разнообразни. Друг участък бе отделен за храсти, изпъстрени с подобия на къпини. Те поне изглеждаха приятни и годни за ядене. Но идиличната сценка придобиваше оттенък на призрачност от замъка, извисяващ се на фона на планинския склон. Вероятно терасата за него бе разчиствана допълнително, защото се издигаше на стотина метра над долината. Каменната постройка си имаше всичко — кули, балюстради, бойници. Бях убеден, че такова нещо тук можеш да видиш само насън.
Под замъка, в самата долина, бяха струпани сламени колиби, същите като в пункта за ориентиране, ала разположени доста по-нагъсто. Значи там живееше простолюдието. Забелязах колиби и на други места из долината.
Чух трополене, обърнах се и застанах срещу съвсем просто изработена каруца — приличаща на шейна с колела, — теглена от голяма зелена твар с лъскава, почти кълбовидна черупка и незнайно колко крачета под нея. Главичката приличаше на закривен нагоре рог с две мъждиви червени точици и няколко чифта тънки антени.
На грубо скованата седалка зад животното седеше едър, мургав здравеняк с гадно лице, но това не ме разтревожи особено — в края на краищата, сега и аз бях едър, мургав здравеняк с подобен израз. Стори ми се обаче интересно, че той не държеше юзди и ръцете му бяха съвсем празни. Просто си седеше там с отегчен вид и оставяше зеленото чудовище да тегли каруцата.
Мигновено осъзнах, че виждам първото проявление на загадъчната сила. Мъжът наистина направляваше насекомото, макар и без никакви механични приспособления.
Каруцата спря пред мен, собственикът й се изправи и замръзна в тази поза, докато ме оглеждаше. Фигурата му вдъхваше страхопочитание с всички тия мускули на тежкоатлет, въпреки че лилитянинът не беше особено висок, а по-скоро твърде набит. Бе препасан с нещо като жълт бандаж, над който имаше странен широк колан от гъвкав тъмнокафяв материал. Изпод колана се подаваше доста застрашителен наглед бич.
— Е, к’во сега? — изгъгна мъжът. — Ще ме зяпаш ли, или ще се качваш?
Добре дошъл в новия си дом, поздравих се кисело, прекрачих и седнах до него. Като повечето неща в този свят седалката бе направена от твърдо растително вещество, вероятно някаква кора. Без да чуе и дума, зеленото насекомо потегли отново и едва не ме събори на земята.
Мъжът до мен се ухили.
— Голямо друсане пада — отбеляза той, — ама се свиква. Нямай грижа, вие, пешките, и без туй не се возите често. — Помълча, за да ме огледа от главата до петите. — Бива си ги тия мускули, добре си направен. Ще ти намерим някаква работа. В предишния живот научил ли си занаят, та да си по-полезен тука? Дърводелство, да речем? Зидарство? Отглеждал ли си животни?
Едва не се разсмях на въпросите му. Беше нелепо жител на цивилизованите планети дори само да схване значението на тези думи. Сдържах се обаче, защото си припомних, че не съм в старото си тяло, а се представям за тип от границата, свикнал със сурово съществуване и трябваше да поддържам това впечатление възможно най-дълго.
Поклатих глава и отговорих:
— Съжалявам, ама за нищо такова не се сещам. Бива ме по електрическите и силовите инсталации, разбирам от оръжия.
Той прихна.
— Електрически! Хъ! Тука тия работи пукнат грош не струват. На Лилит електричеството го има само в светкавиците, пък силата е у някои хора. Няма да го бъде. Избий си от главата глезотиите, сега си пешка в имението Зийс. Аз съм Кронлон, надзирател на тоя участък. За мене ще се бъхтиш. Ще ми викаш „господарю“ и мен ще слушаш, никой друг.
— Не съм свикнал да ми заповядват — промърморих гърлено, но достатъчно силно, за да ме чуе.
Очаквах да го предизвикам, за да проверя колко струва, но той само избухна в кикот. Каруцата спря насред полето, на половината път към група колиби вляво от замъка.
— Я слизай — заповяда ми мъжът повече нехайно, отколкото заплашително и махна с месестата си длан. — Айде, айде, слизай.
Свих рамене и се подчиних. Бих приел като нещо нормално да се направи на страшен или веднага да замахне, но дори и да се готвеше за схватка, засега показваше учудващо хладнокръвие.
Той също скочи от каруцата и ме доближи на една ръка разстояние. Извисявах се като кула над него, ала това май само подсилваше удоволствието му.
— Добре де, давай! Я ми посегни. Айде де, посегни ми!
Изпъчи брадичка насреща ми. Значи все пак щяхме да си премерим силите.
Пак вдигнах рамене, замахнах и с все сила стоварих юмрук в лицето му. Само че силата ми хич я нямаше. Ръката ми се скова във въздуха със свити до болка пръсти. Не можех да помръдна ни напред, ни назад. Усещах напрегнатите си мускули, които започваха да болят от усилието, но нямаше как да освободя натрупаната в тях енергия. Кокалчетата на дланта ми бяха на сантиметри от брадичката на мъжа.
Той замахна на свой ред и заби юмрук в корема ми с удар, като че предназначен да троши ребра. Сгромолясах се с пъшкане и изквичах от изненада и болка. Докато се превивах и борех за глътка въздух, усещах, че ръката ми все още е вцепенена.
Онзи се надвеси ухилен над мен.
— Видя ли? Май още не ти се вярва, а?
Страхотно се забавляваше.
Ръката ми се отпусна изведнъж и както си лежах на пътя, довърших нескопосно удара, като почти се превъртях по корем.
Кронлон се засмя подигравателно, обърна се и тръгна към каруцата.
Събрах сили, скочих и се втурнах към него в опит да го поваля. Може и да ме е чул, но нямаше как да ме види, а съчетанието от моето ново тяло и по-ниското притегляне ми даваше и мощ, и бързина. Бях на повече от метър, когато краката ми омекнаха. Препънах се, извиках и отново се пльоснах в прахта.
Той се извърна да ме погледне, кискайки се като побъркан.
— Ама че работа! И да ме издебнеш не можеш. Чуй сега — ясен си ми. Вече те знам ей тука. — Тупна се с длан по главата. — Нищичко няма да измислиш, без да усетя навреме, и тогава ще накарам тялото ти да се гърчи. Добре, ставай вече.
Изправих се бавно, като чувствах само няколко леки натъртвания. В главата ми кипеше ярост, не просто защото бях безпомощен пред този човек, а понеже видях силата в действие, без да разбера нищо от същността й. На всичко отгоре мъжът пред мен се намираше на най-ниското стъпало в тукашната пирамида на властта!
Той свали бича от колана си и за секунда реших, че ей сега ще ме нашиба, но за моя изненада Кронлон ми подхвърли намотаното оръжие.
— Дръж! Знаеш ли как да си служиш с това? Хубаво, опитай тогава. Съдери ми кожата!
Достатъчно бесен бях, за да се възползвам. Бичът изглеждаше направен от сплетени надве-натри блестящи влакна, но добре уравновесен и дълъг. Изплющях няколко пъти по пръстта, за да свикна, и опитах съвсем буквално да изпълня нареждането на надзирателя.
Той си стоеше все тъй невъзмутим и се хилеше. Колкото и да се стараех, не успях дори да го докосна. След известно време ми се струваше, че мога да вдигна камък или да сека тревата с жилавите влакна, но и при най-точното прицелване все не улучвах на косъм Кронлон. Не исках да повярвам и продължих напъните си още няколко минути, а той ме дразнеше, без да трепне.
— Айде, стига майтапи — промърмори, когато му омръзна. — Вече разбра какъв ти е проблемът. Ако ще да пуснеш двайсеткилограмов камък на главата ми, пак ще падне настрани, ама обратното не важи!
Той протегна ръка и бичът сякаш по своя воля се изтръгна от дланта ми. За мое облекчение надзирателят отново го окачи на колана си. Сетне се ухили още по-широко.
— Схващам какво си мислиш. На лицето ти е изписано. Олекна ти, че не те набих. А знаеш ли защо? Тия неща са просто като служебна значка, всички надзиратели ги носят. Шефът Тийл сам ми го даде, направен за мен, и не ща да го оцапам или счупя. — Устните му се свиха, с усмивката изчезна и небрежният глас. Сега всяка дума тежеше от заплаха. — Имаш да избираш от две възможности. Толкоз. Изпълняваш заповедите, направо живееш за моите заповеди и ми се подчиняваш. Няма да питаш, няма да се чудиш и умуваш. Само ще изпълняваш. Тогава ще те бъде. Иначе сам си посягаш на живота. Аз няма да те пречукам. Мога да ти сторя по-лошо.
Изведнъж тялото ми пламна в най-ужасната, най-мъчителната болка, която някога бях изпитвал. Изпищях и се свих на земята, забравил всичко на света, освен това изтезание; търкалях се по тревата, потънал в нечовешкото страдание. Не издържах нито миг повече, болката сякаш заличаваше всичко от съзнанието ми. Можех само да жадувам за смъртта, която щеше да ме избави от нея.
И — също толкова внезапно — тя отмина. Но не почувствах кой знае какво облекчение, защото споменът за преживяното още изгаряше мозъка ми. Лежах с лице в стръковете и хълцах.
— Ставай! — заповяда Кронлон.
Забавих се единствено заради замайването, не можех да се опомня. Болката веднага се върна — за някаква си мимолетна секунда, която ми се стори вечност. Превъртях се и побързах да стана, треперещ и задъхан.
Надзирателят ме наблюдаваше, лицето му излъчваше весело задоволство. Явно бе правил същото много пъти досега. Мразех го с най-страшната омраза, на която бях способен.
Но той, изглежда, още не беше свършил.
— Как ти е името?
— Тре… Тремон — заекнах аз. — Кал Тремон.
Разкъсващият огън ме събори отново, после изчезна.
— Ставай! — заповяда Кронлон.
Пак се занадигах и на втория опит успях. Той ме чакаше търпеливо.
— Винаги ще ми казваш „господарю“ — предупреди ме с леден глас. — Като ми говориш, първо да чувам „господарю“, накрая също. Мина ли наблизо, ще стоиш мирно и ако ти заповядам нещо, ще се поклониш, пък тогава ще изпълняваш. На всеки, дето е по-издигнат от тебе, ще приказваш само ако пита или ти нарежда. Разбра ли ме?
Още полагах усилия, за да дишам.
— Да… господарю — отвърнах.
Болката се върна.
— Тремон, аз к’во ти рекох, бе? Ама че си тъпо говно! Я ставай, копеле, ще опитаме пак.
За миг се обърках, поколебах се, но осъзнах, че намеренията му са сериозни… до смърт. Беше способен да ми причини ужасни страдания, без и едно мускулче да трепне на лицето му. Вече неистово се боях от това, а впилата се в паметта ми агония си оставаше толкова жестока, че бих направил какво ли не, за да я избегна. Страшно потискащо беше да разбера колко е лесно да ме смачкат и стъпчат… но нямаше как да се спася. Дори вече не можех да подредя мислите си. Исках — само и единствено — да не ме боли.
Стори ми се, че стояхме още часове насред полето, мигновените мъчителни удари се сменяха с все по-настоятелни заповеди, отново и отново… Отвратителното удоволствие на садиста. Тази процедура не ми бе непозната, ала за първи път участвах в ролята на жертва. Правилото е да терзаеш човека неуморно — причиняваш му болка, после му набиваш нещо в главата и пак правиш да го боли. Никога не си доволен, никога не ти е достатъчно. Тренировките на агентите ни приучват да изпадаме в безсъзнание след достигането на определен праг на поносимостта, но изведнъж открих, че сега и това не ми е позволено. Разбира се, агентите са способни и да умрат по своя воля, обаче не мислех да се оставя да ме сломи докрай.
Ако ме разпитваше за задачата ми или ме караше да издам други хора, без колебание бих поел по последния път в живота си… но не беше така. На всичко отгоре не си служеше с никакви инструменти за мъчения — пред мен стоеше най-обикновен възнисък грубиян и ме изтезаваше, без дори да ме докосне с пръст.
Както самият той ме бе предупредил, за всяко мислещо същество имаше две възможности в подобно положение — или да умре, или да се подчини напълно и безусловно. Моята самоувереност се рушеше полека под залязващото слънце, волята ми се свлече до под нулата. Преди да се здрачи, вече целувах по заповед вмирисаните мръсни крака на Кронлон.
Когато влязохме в малкото село, седях превит до него, а някакво оцеляло парченце от старото ми „аз“, спотаило се в далечно ъгълче на съзнанието, неспирно повтаряше: „Както магистърът е десет пъти по-силен от надзирателя, тъй и рицарят превъзхожда магистъра, и херцогът — рицаря. А пък Владетелят е богоравен…“
Дори не помня как са ме настанили в някаква колиба, направена от слама и глина. Дойдох на себе си при изгрев-слънце.