Лилит: Змия в тревата

Тринадесета глава Още един се забърква

Нямам представа колко спах тогава, но се събудих по някое време през деня и изобщо не се почувствах по-добре. Цялото ми тяло пак си ме болеше, освен онези негови части, които не усещах, а и дребните камъчета по земята не ми бяха помогнали да си отдъхна. Въпреки всичко струваше ми се, че ще мога да се справя, стига да не се катеря отново по планини, понесъл Тай.

Поне нямаше да гладуваме. Навремето Уордън, описал Лилит като райски свят, явно не бе сбъркал прекалено. Всичко, което отглеждаха за храна в имението, беше произлязло от диви растения и макар че не очаквах вкусът им да е също толкова добър, би трябвало да намерим достатъчно, за да си напълним стомасите.

Но какъв ли смисъл имаше да го правим? Лошото на бягството от затвора е, че насочваш цялата си енергия в измъкването. Таиш само смътни розови идеи какво ще предприемеш после и те обикновено се оказват крайно непрактични. Същото стана и с мен. Моуб се намираше на около 4800 километра на югоизток… прелестна разходчица при всякакви обстоятелства, а когато местните величия те гонят, за да ти вземат главата, заветната ти цел все едно е на друга планета.

Не, те не бяха се отказали. Само няколко минути след като се събудих, вече виждах в далечината грамадни черни силуети — широки крила, крепящи във въздуха тяло като на гигантски червей, а край главата множество стърчащи пипала. Нямаше съмнение, че бяха безили от войските на Артур. Седях и се възхищавах на властта на ездачите над могъщите твари, в чийто полет нямаше нищо нормално, тъй като те по-скоро се гънеха подобно на змии във въздуха.

Волю-неволю се налагаше да измисля какво ще правя — и веднага, и в малко по-далечно бъдеще. Не бе възможно да остана на същото място. Първо, имахме нужда от храна, и второ, твърде близо бяхме до пътя, водещ право към имението Зийс Колкото по-голямо разстояние ме делеше от Артур, толкова по-добре.

А ми предстоеше неприятно и по принуда бавно пътешествие. Вече осъзнавах, че столовете и замъците не са единственото нещо на Лилит, което се поддържа с контрол над микроорганизмите. Всъщност на цялото многообразие бе наложен определен ред. На тази планета изобилстваха растенията и насекомите, но нямаше и следа от млекопитаещи или влечуги. Не се притеснявах за различните бактерии. С изключение на особените микроорганизми в Диаманта всички останали дребни гадинки бяха твърде чужди на човешката биология и не можеха да й навредят. Но насекомите гъмжаха в безбройни разновидности и размери. В имението някак ги държаха настрана. Ала сега се бях озовал в див свят, където милиони същества, някои съвсем миниатюрни, летяха, подскачаха и пълзяха. Тялото вече ме сърбеше от няколко ухапвания, а когато огледах Тай, открих и по нея червени петънца.

Вярно, трябваше само да пообиколя из храсталаците, за да намеря познатите и подходящи за ядене дини или ягоди, макар че почти не можех да се възползвам от тях. Тук хранителните вериги бяха благоприятни за насекомите, не за хората. Каквото узрееше, веднага ставаше вкусна хапка за тях. Все пак открих достатъчно храна, за да се поуспокоя, а имах и с какво да залъжа Тай. Водата не беше проблем, защото навсякъде се натъквах на поточета и изворчета. Някои изглеждаха твърде мръсни, но предполагах, че микробите в мен и в момичето ще ни предпазят от най-лошото.

Чак когато се погрижих за най-неотложните ни нужди, си позволих да помисля не само за това, какво ще правя през следващия час. Признах си, че просто няма начин да успея съвсем сам, щом съм принуден да стигна до имението Моуб, да помогна на Тай и в същото време да не попадна в лапите на Артур. Имах нужда от приятели, способни на повече неща от мен. Само че познавах ли изобщо някого на Лилит, който вече да не се е втурнал по следите ми или пък да не си стои добре затворен в Зийс? Отговорът изглеждаше очевиден и обезсърчаващ.

Все пак трябваше някак си да открия отец Бронц и да го убедя да ми помогне. Разсъдих, че ако старият свещеник не пожелае да го направи заради мен, поне би се загрижил за Тай — нали все пак прояви към нея известно съчувствие. Значи Бронц… но къде беше сега той? Напъвах се да си припомня. Минаха около две седмици, откакто говорих с него и тогава бе споменал накъде ще тръгне. На юг; това беше добре, защото можехме да вървим край пътя. Да, май следващата спирка от обиколката му беше имението Шемлон…

Картата отново се разтвори услужливо пред мисления ми взор и веднага видях Шемлон, на двайсетина километра разстояние.

Щом взе да се свечерява, поехме успоредно на пътя, за да се прикриваме, доколкото можем, от случайни патрули, вестоносци или други натрапници. Нямаше оживено движение, но следобед бяха минали каруци и дори неколцина магистри, отправили се пеша по някакви свои дела. Не се заблуждавах, че в Шемлон още не са научили за мен. Безилите сто на сто бяха отнесли някой куриер нататък.

Е, предстоеше ни дълго и опасно пътуване, но то не ме безпокоеше особено. Поне имах някаква цел и причина да вървя към нея.

Минаха няколко дни в криене и нощи на бавно тътрене, докато доближим границите на имението. Случваше се и да търсим храна по-дълго, отколкото ни се искаше, но Лилит, общо взето, се оказа земя на изобилието. Е, не би ми харесало особено, ако трябваше да изхранвам цяла сюрия гладни гърла, но за двама ни беше предостатъчно.

Разликите между Шемлон и Зийс се забелязваха веднага. Хълмовете отстъпиха пред плоска равнина, почти изцяло покрита с тънък воден слой. Щом се вгледах внимателно, установих, че тук отглеждат „расти“ — подобно на ориз растение с червеникави зърна, основна съставка от храната в Зийс. Вече знаех откъде си го доставят.

Наглед имаше само едно голямо село от множество изменени растения „бунта“, подредени в огромен кръг около главната сграда — просторна къща със стени имитиращи боядисани тухли. Първобитна измислица, също като замъка на Тийл, с поне стотина стаи, събрани в чудновата геометрична главоблъсканица, която според здравия разум не би могла да остане дори за миг едно цяло. Явно хората в Шемлон бяха значително по-малко, отколкото в Зийс, макар размерите на имението да изглеждаха приблизително същите. Може би местното стопанство нямаше нужда от толкова работна ръка или пък рицарят беше с по-нисък ранг от господаря Тийл.

Това ме разтревожи сериозно, защото беше минало доста време, докато се добера дотук. Вероятно Бронц вече си бе тръгнал. Пък и в едно-единствено голямо село трудно бих се прикрил сред пешките. Налагаше се да пипам по-грубо, защото оцеляването ни зависеше от това. Дадох си още един ден за проучване на ситуацията и накрая си избрах място, където работеше само един човек. Поправяше шлюз на канала, напояващ оризищата.

Накарах Тай да се притаи в храстите и излязох на открито в здрача — по това време повечето от превиващите гръб на полето вече се завръщаха в селото, а мъжът пред мен явно също се канеше да привършва. Дръзко тръгнах към него. Голотата му показваше, че е от пешките, колкото и умел майстор да беше в занаята си. Моето нехайно държание и груба външност не събудиха подозрения у него.

— Здрасти — казах му що-годе дружелюбно. — Новак съм тук и едни хора си направиха майтап с мен. Пратиха ме за някаква глупост ей там в калта, а като се върнах, вече нямаше никой.

Мъжът вдигна обрулено от вятъра лице със сивееща брада. Ухили се.

— Знам им номерата аз. Почакай малко и ще те заведа в селото.

Кимнах с благодарност. Бе се отнесъл толкова добродушно, че наистина се намразих за онова, което щях да направя. Гадна работа в един гаден свят.

Побъбрихме за дреболии и полека насочих разговора в желаната посока.

— Да знаеш, бях католик, когато живеех във Външния свят. Някой ми спомена, че тъдява имало един пътуващ свещеник. Да не ме е взел и той на подбив?

— А, не, отецът си е съвсем истински — отвърна възрастният работник. — Мина оттук наскоро. Жалко, че си го изтървал. Не вярвам да дойде пак преди края на жътвата след няколко месеца.

Престорих се на учуден.

— Че накъде е тръгнал?

— Към други имения — обясни леко изненадан събеседникът му, сякаш би трябвало и сам да се досетя. — Може би вече наближава Мола след доста път на запад оттука. Добър човек е отчето, само дето не си падам по неговата вяра.

— А кога по-точно беше това? — упорствах аз. — Тоест, кога потегли?

— Ами, оня ден… а защо питаш?

Въздъхнах.

— Защото съм Кал Тремон — рекох му и докато човечецът още ме зяпаше учудено, аз го убих — бързо и безболезнено.

Отнесох безжизненото тяло в храсталака, за да не го открият веднага.

Картата в главата ми показа къде е Мола — дотам имаше още тридесетина километра по път, отбиващ се от този. Само два дни с каруца, теглена от „ак“, както обикновено пътуваше отец Бронц, но за нас щеше да бъде дълго ходене, изпълнено с влага, жилещи насекоми и недохранване.

Тъжно ми беше от убийството на стареца. Не бих се и замислил да пречукам някои хора — особено тукашните управници като Артур, Пон, Тийл и дори самия Марек Крийгън. Не изпитвах никакви угризения за Кронлон, но скърбях за човека, който говореше с мен като с приятел и бе съвсем невинен в цялата гнусна история. Съжалявах, макар да разбирах, че съм сторил неизбежното. Немислимо беше да отида с него в селото, а каквото и друго да направех, той щеше да пусне мълвата и първият срещнат надзирател да изкопчи всички подробности…

Все още не можех да забравя изражението на неговото лице, когато му казах името си — явно това видение щеше да ме измъчва дълго. Погледът му показваше недвусмислено, че никога не е чувал кой и какъв е Кал Тремон.

Още два дни предпазливо промъкване. Още два дни досадни мушици, гнили плодове, застояла вода, бури, от които нямаше къде да се скрием, непроходима кал, драскотини и набити пети. Единственото хубаво нещо откакто се махнахме от имението Зийс, беше небето — сега го виждах ясно с дълбоката му синева и нежни червени и виолетови ивици. Тук кафеникавите облаци никога не го закриваха напълно. Нощем дълго съзерцавах звездите — ободряваща, но и печална гледка. Не, повече нямаше да стигна до тях.

Оставаха ни три-четири километра до имението Мола, когато забелязах малък бивак встрани от пътя. Твърде необичайно явление по тези места. Любопитството ми се пробуди, а заедно с него и опасенията. Нима вече поставяха постове по пътя?

Мъждукаше огънче, изтляло почти до жарава и едва-едва разкриващо чиста и спретната постеля. Огледах набързо грамадния „ак“ — закръглено чудовище с мъничка глава, зад което теглената каруца приличаше на дребна играчка. Животното ми се видя жизнено и в добро състояние, а и талигата също изглеждаше здрава. Значи пътниците не са спрели тук заради повреда… всъщност май имаше един-единствен пътник, решил се да спи насред пустошта. Явно човек с положение, може би дори магистър.

Оставих Тай в храстите и припълзях по-наблизо, за да проверя що за човек е. Сто на сто беше мъж, защото хъркането му можеше да стресне и мъртвец. Надеждите ми оживяха отново. Не, невъзможно е, казах си. Та нали ни е изпреварил с цели два дни, защо да се бави току пред имението… но беше точно той и никой друг!

Намерих отец Бронц.

Във възбудата си поразместих клонките, макар че при това хъркане шумът изобщо не би трябвало да достигне до слуха на спящия. Въпреки туй очите му се отвориха мигновено. Без да трепне, той изви глава, гледайки ме невярващо и учудено.

— Отче Бронц! — обадих се с доста гръмък шепот. — Аз съм, Кал Тремон!

Свещеникът се закиска, седна, протегна се с прозявка, после разтърка енергично очите си. Нерешително излязох на открито. Нямах никакви основания да се доверя на този човек, но след като претеглих всичко, реших, че не ми остава друг избор, освен да го сторя.

— Тремон! — изграчи той с все още дрезгав от съня глас — Крайно време беше да се появиш. Почти те бях отписал.