Лилит: Змия в тревата

Дванадесета глава Твърде опасен, за да се навърта наоколо

Спах неспокойно, главоболието ме измъчваше и се събуждах на няколко пъти, за да чуя само тишината наоколо. Все ми се струваше, че нещо е влязло в стаята и веднъж дори почти бях сигурен, че незнайният посетител наистина стои до леглото ми и вперил поглед в мен, се е отдал на дълбок размисъл. Загадъчна фигура, привидение… огромно, извисяващо се, мрачно, смътно, могъщо. Точно като в детски кошмар, но твърде убедително, за да отворя очи и да проверя има ли наистина някой.

Проклинах се за тази закъсняла реакция на преживяното през деня, за слабостта си пред първобитните страхове, но ужасът не отстъпваше. Накрая се засрамих достатъчно, за да погледна, но тъмната стая ми се видя съвсем празна.

Тъкмо да се обърна на другия хълбок и да потъна отново в сън, когато слухът ми долови лек шум до вратата. Замръзнах неподвижно, наполовина от страх, наполовина от… колкото и да ми беше неприятно — съвсем детска уплаха пред безименното чудовище от кошмара.

— Тремон! — тихо прошепна някаква жена.

Разсъних се в миг и се надигнах предпазливо. Щом разбрах, че пред мен има човек от плът и кръв, обзе ме недоумение и любопитство.

— Тук съм! — отвърнах също шепнешком.

Жената ме доближи с леки стъпки, без тъмнината ни най-малко да пречи на движенията й, и приклекна до мен. Макар да различавах само смътните й очертания, познах Вола.

— Какво има?

— Тремон, трябва веднага да се махнеш. Ще те убият, преди да се разсъмне. Току-що свърши съвещанието на всички големи клечки в замъка, които приказваха само за тебе.

Спомних си предупреждението на Артур. Значи прекалил бях въпреки прехваленото си логично мислене…

— Слушай ме внимателно — продължи Вола. — Аз няма да им позволя да направят такава мръсотия. Не ме интересува вярно ли е онова, което казват. Твърде рядко съм срещала дарба като твоята и не искам да гледам безучастно как ще я затрият.

Намръщих се.

— А какво толкова обсъждаха?

— Че не си Кал Тремон — прошепна наставничката ми. — Бил си изпечен убиец, пратен тук от Конфедерацията да ликвидира Владетеля Крийгън.

— Какво!? — възкликнах излишно гръмко.

Адреналинът нахлу в кръвта ми, забравих за умората и болката в главата.

— Шът… Не знам колко време имаме, може вече и да е късно. Все пак си ми твърде симпатичен и ще ти дам възможност да се пребориш за живота си. — Тя се поколеба. — Вярно ли е това, което говорят?

Дължах й честен отговор, но сега не беше моментът за възвишени прояви.

— Изобщо не разбирам защо плещят глупости — отговорих колкото мога по-искрено. — Дяволите да ги вземат! Отпечатъците от пръстите ми, генетичният код — всичко е в моето досие. Би трябвало да знаеш, че това съм аз и никой друг, а Кал Тремон за нищо на света няма да върши мръсната работа на Конфедерацията!

— Сигурно е така — промълви тя неуверено. — Но дори в системата на Диаманта хората от Цербер си разменят телата, когато им хрумне, и на твое място не бих разчитала на този довод. Виж, мен всъщност не ме засяга, аз ще… Чакай, какво беше това?

И двамата се вцепенихме, дори не смеехме да си поемем дъх. Не успях да чуя нищо, тъй че след малко дойдохме на себе си.

— Трябва да тръгваш — настоя Вола.

— Но къде да отида?

— Не знам — искрено призна тя. — Във всеки случай гледай да се махнеш по-надалеч от имението Зийс. На първо време можеш да останеш в пустошта. Ако оцелееш в дивите земи и, да речем, поемеш на юг към имението Моуб, ще срещнеш магистри, членове на нещо като религиозен орден — потомци на първите учени, стъпили на Лилит. Само там или в пустошта ще си в безопасност, а и единствено в Моуб можеш да довършиш обучението си. Няма да ти е леко. Най-вероятно ще загинеш някъде в пущинаците или служителите на Артур ще те заловят, но поне имаш известен шанс. Ако останеш тук, уверявам те — ще умреш, преди да изгрее слънцето.

— Готов съм да тръгна веднага.

— Знаеш ли как да се измъкнеш в тъмнината? — усъмни се Вала.

— Знам. Попадна ли някъде, първо проверявам къде е изходът.

— Налага се да страниш и от другите имения — предупреди ме тя. — След броени дни всички рицари по планетата ще научат за тебе. А сега върви, надалеч и бързо!

Сграбчих я в прегръдката си.

— Прекрасна госпожо, никога няма да забравя твоето благородство.

Наставничката ми тихо се засмя.

— Май сериозно вярвам, че ще успееш — промълви тя със смесица от увереност и почуда. — Да, убедена съм, че не е невъзможно. И дори се надявам да е така.

Пуснах я и се измъкнах в коридора, мъждиво осветен от маслени лампи в двата му края. Знаех накъде да се насоча, но нямах намерение веднага да си плюя на петите. Изчаках в една мрачна ниша, докато Вола се отдалечи. Може и да ми правеше най-голямата услуга, откакто се бях озовал на тая шантава планета, но аз отдавна вече не се доверявах напълно никому.

Щом тя си отиде, върнах си безшумно в стаята и оформих възглавниците и завивките в грубо подобие на спящ човек. После излязох, спуснах се през една от тесните дупки към служебните коридори, а след това се изкачих до етажа над стаята. Трудно намерих шпионката в непрогледния мрак — и то само защото знаех къде беше. Исках да проверя какво ще се случи. И без туй не се надявах да напусна пределите на имението Зийс, преди да вдигнат тревога. Първо трябваше да се уверя ще дойдат ли да ме очистят… и точно кой. Ако ли не, бях готов на сутринта да се върна в стаята и да чуя какво мисли Вола по въпроса.

Твърде важен беше фактът, че някак си са научили какъв съм.

В цялата Конфедерация го знаеха най-много трима или четирима, а на всички останали, освен на моя двойник в кораба, бяха изтрили от паметта тази информация. Припомних си обаче проникването в Командването на военните системи и допуснах, че биха могли да сглобят догадката парче по парче. Щом са го направили веднъж, нищо не пречеше да успеят и втори път. Пък и откъде да знам — може би Конфедерацията вече воюваше с онази загадъчна чужда раса?

Но дори и да бяха стигнали чрез откъслечни сведения до верния извод, това не означаваше, че са непоколебимо уверени. Току-виж само проверяват дали ще реагирам гузно. Ето защо смятах да започнем играта по моите правила.

Изведнъж чух шум в коридора. Двама души, пък може би и повече, вървяха с твърди, отсечени крачки. Вече бяха долу, точно пред вратата на моята стая. Видях ги да я отварят предпазливо.

Прецених, че всъщност са трима — двамата влязоха, а третият остана отвън. Нямаше как да не позная Артур. С него беше невзрачен наглед мъж на средна възраст, очевидно произхождащ от цивилизованите светове. И той носеше дрехи на магистър. В ръката си държеше малък фенер, който внезапно придаде на стаята призрачно сияние.

— Няма го! — изумено прошепна непознатият.

— Какво? — изрева Артур.

Прекрачи към леглото и дръпна грубо завивките. Извъртя се — бесен от ярост — и аз за първи път в живота си видях толкова гадно изражение върху човешко лице.

— Някой му е прошушнал да бяга. Бог ми е свидетел, че ще науча кой!

— Нищо подобно няма да правиш — произнесе скритият трети мъж. Имаше странен глас, някак размит и неясен, почти механичен. Не говореше като човек. — Той е добре подготвен и кадърен агент. Длъжни сме да предположим, че е един от най-добрите, вероятно дори номер едно сред сегашното поколение. Според мен се е досетил, че прекали днес следобед. Артур, трябва да го открием. Или го намери, докато е още слаб, или ще те препече с поглед, за да те схруска на една хапка. Засега е дребна неприятност, но може да се превърне в най-опасния човек на тази планета, по-опасен дори и от мен. Артур, намери го и го убий, иначе някой ден той ще изтреби всички ни.

Грамадният магистър се поклони угоднически, ала лицето му не трепна от заплахите, погъделичкали самолюбието и разпалили надеждите ми. След миг обаче исполинът изрече думи, от които се смръзнах до мозъка на костите си.

— Да, Владетелю Крийгън.

Изругах наум, защото нямах възможност да огледам Владетеля на Лилит, без и той да ме зърне. Магистърът махна на другия мъж в стаята.

— Хайде, да вдигаме войските. Чака ни доста работа. Синковецът трябва да прекоси големи открити пространства, за да излезе от имението и да се скрие в дивите земи. Значи ще бърза, за да изпревари слънцето. Имаме шанс да го спипаме.

Двамата излязоха, чух отдалечаващото се тракане на ботушите им по плочките и камъните на пода. Въпреки това не помръднах, нито пък възнамерявах да се местя оттук скоро. Разбира се, Артур беше прав — в никакъв случай не бих се добрал до пущинака преди изгрев, а да попадна на светло сред излезлите в полето пешки беше най-добрият възможен капан. Не, реших да си остана в скривалището още час-два, а през деня да се притая из ръкавите на замъка. Все някак щях да избягам, но подготвен, доколкото ми стигаха силите и когато самият аз преценя.

Почти не се наложи да се крия от някого и всичко се оказа по-лесно, отколкото външен човек би предположил. Не вярвах да им хрумне, че трябва да ме търсят тъкмо тук, защото изобщо не очакваха да остана. Опитни ченгета или агенти биха се сетили, но си имах работа предимно с дребни мошеници, наивни местни жители и двама-трима корави бивши военни като Артур. Е, няколко пъти се натъкнах на случайни хора, но си придавах съвсем нехаен вид и никой дори не ме забеляза. Бях загрижен повече да не ме видят онези, които ме познаваха. Успях дори да отмъкна една-две порции, приготвени за прислугата, така че засега не изпитвах никакви несгоди.

Все пак не исках да допусна фатална грешка, като подценя противниците си. Ако Крийгън още се мотаеше из замъка (а нямах причина да смятам обратното), сигурно щеше да нареди разполагането на стражи по всички изходи. Не би било особен проблем — по двама надзиратели до всяка врата, особено из служебните коридори. Тогава измъкването ми по нищо нямаше да прилича на разходка, а не можех и да се бавя цяла седмица тук. Всеки изминал час намаляваше шансовете ми.

Обмислих всички възможности, стигнах до решение и зачаках падането на тъмнината. Сбогом, Зийс, дано рухнеш и изгниеш в тинята! Бях сигурен, че никога повече няма да зърна тези места.

Щом си помислих това, изведнъж се сепнах. Тай беше още тук, при оня садист и налудничавите му експерименти.

Ето защо изчаках късния следобед и се промъкнах при лечителите. Вече се бях убедил, че почти всички заети в малката работилничка за ужаси приключват работата си рано. Не виждах причина да не се отбия там — единствената реална опасност бе да се натъкна на самия доктор Пон. Оценявах по достойнство силата му на магистър и изобщо не се стремях да се сблъскаме като врагове. Постарах се да се появя точно по времето за вечеря с надеждата пътят да е чист и не се излъгах. Не заварих никого.

Бързо се шмугнах в помещението, което винаги ще наричам „моргата“ и видях десетте унесени момичета. Побързах да отида при дребничката неподвижна Тай и загледан в нея, се опитах да избистря намеренията си. До този миг си представях, че идвам за нещо като сбогуване. Но сега вече разбирах, че не мога да я оставя на нежните грижи на доктор Пон…

Взирах се поред във всяко момиче сред все по-гъстия здрач. Да, тук никой нямаше нужда от осветление, но в падащия мрак залата изглеждаше особено подходяща за складиране на трупове. Та те наистина са мъртви, казах си тъжно. Ходещи покойници. Онова, което древните суеверия бяха изобразявали само като кошмарен сън, бе станало действителност благодарение на извратената местна наука. Бих искал да отнеса всички, ако ми е по силите. Не се съмнявах, че каквото и да им е причинил един луд, все ще се намерят нормални хора, които да поправят стореното… но бях безпомощен.

Без много-много да се замислям, вдигнах Тай от постелята и тръгнах обратно към убежището си в тайния проход. Почти не усещах тежестта й. Ако не беше нейното тихо, едва доловимо дишане, щеше да прилича на кукла, а не на жив човек. След малко поех по предварително избрания път за бягство. Надявах се да се е стъмнило напълно, когато стигна изхода. Почти се бях спуснал под лявата стена на замъка, когато изведнъж осъзнах, че съм направил страхотна глупост, като взех Тай. Ако някой се върнеше в лабораторията и видеше, че я няма, веднага щяха да се досетят къде съм.

Но да я изоставя сега беше равносилно на хладнокръвно убийство. И освен това нищо нямаше да спечеля, защото постелята й в „моргата“ щеше да си остане празна. Глупост или не, връщане назад нямаше.

Макар че, ако бях зарязал Тай, щеше да ми тежи на съвестта, предстоящото не будеше у мен никакви угризения. Някъде из дебелите книги със закони има определения за различните видове убийства, а това, което се канех да извърша, попадаше в категорията „неизбежни“.

Отвъд ниския тунел започваше имението, откритият свят… и там стояха двама млади надзиратели от така наречените войски на Артур. Ако само подушеха къде съм, можеха да ми причинят страшна болка, да ме вцепенят на място, докато вдигнат тревога. Предпочитах да мина без подобни произшествия, а това означаваше да ликвидирам стражите. Щеше ми се и в момента да имам силата, позволила ми да превърна Кронлон в пепел или да възстановя стола от няколко жилави стъбла; ала се налагаше да се справя и без нея. Бях изправен пред проблема как да отстраня двама неприятели, до които тъй или иначе трябваше да се добера.

Разбира се, на моя страна бе предимството на изненадата. Нито бяха телепати, нито имаха други особени дарби, с които да ме открият. Сигурно просто съзнаваха добре мощта си и бяха сигурни, че засега съм лишен от подобна, така че очаквах да са непредпазливи.

Разнищвах няколко различни варианта как да ги подмамя при себе си, когато ми се мярна идеята, че Тай подхожда идеално за отвличане на вниманието… стига да направлявам нейните действия с лекотата на доктор Пон. Пуснах я да стъпи на студения камък — достатъчно далеч от изхода, за да не могат да ни чуят.

— Тай, отвори очи — заповядах тихичко.

Клепачите й трепнаха и откриха очите. Отдъхнах си с облекчение заради надеждата, че няма да е толкова трудно, колкото си представях, но все пак трябваше да внимавам.

— Тай, изправи се и застани с лице към мен.

Тя отново ме послуша и аз се почувствах много по-уверен. Макар още да не знаех колко заповеди наведнъж може да изпълни…

— Тай, кажи ми съвсем тихо „здравей“.

— Здравей — изрече тя безизразно, с лишен от живот глас.

Потръпнах. Е, сега бе моментът да видя с колко сложни указания ще се справи.

— Тай, искам да направиш две крачки напред, да спреш, да се обърнеш, да вдигнеш дясната си ръка и да кажеш „ела тук“.

Това стигаше за проверката.

Тя постоя неподвижно още секунда, после извървя двете крачки, обърна се и изпълни безупречно останалото. Усетих някаква особена еротична тръпка, докато я гледах. Какво послушание… мечта за някой хормонясал хлапак, само че на мен повече ми намирисваше на некрофилия.

Оставаше да проверя дали състоянието й е подобно на хипнозата и мога ли да отлагам нейните действия във времето.

Наредих й да направи две-три дреболии, но да чака, докато произнеса думата „бягство“. След малко изрекох думата и тя се подчини, после поисках още неща от нея, накрая повторих „паролата“. Тай незабавно изпълни първоначалните ми заповеди. Бях доволен.

Нарочно избрах да мина оттук, защото почти до изхода стърчеше доста голям камък. Имах намерение да се възползвам докрай от обстоятелствата и вече започвах да си мисля, че не е било чак толкова лошо хрумването да взема и момичето.

— Слушай ме внимателно. Забрави всичко досега. Ето какво ще направиш, когато ме чуеш да казвам „капан“…

Коридорът свършваше с пещера, чийто отвор тъмнееше. Двама стражи — юноша и малко по-възрастна от него жена, седяха и скучаеха. Носеха черните куртки, панталони и ботуши на хора от войските на Артур. Сигурно отдавна чакаха тук и вече бяха изчерпали запаса си от клюки и празни приказки, но нямаха особен избор. Трябваше да пазят изхода, за да не се промъкне някой или — още по-зле — магистърът да мине на внезапна проверка и да ги завари как кръшкат от задълженията си.

Бяха се поотпуснали от увереността, че преследваният вече се е махнал и нищо, ама нищо интересно не може да се случи. Точно тогава за свое учудване чуха нечии стъпки по коридора. Двамата скочиха и запристъпяха натам, напрегнати и любопитни.

— Но това е… някакво момиче — слисано промълви жената.

Другият надзирател кимна и подвикна:

— Коя си? Какво търсиш насам?

В гласа му звучеше властна самонадеяност. Не изпитваше съмнения в способностите си да се справи с всякакви предизвикателства.

Дребната фигурка, озовала се вече само на няколко крачки от него, трепна и се плъзна тихо зад големия камък. Скри се от погледите им.

— Що за детски щуротии?! — промърмори сърдито юношата.

Но съратничката му по-трудно се отърсваше от подозрителността си.

— Внимавай! Може да е клопка. Спомни си, че все някой е казал на оня да бяга. Хайде да я пораздрусаме малко.

— Уф, само си измисляш проблеми — изръмжа недораслият мъж, но изглежда не беше достатъчно нахакан, за да отиде при момичето.

— Ето, това засега й стига — гордо заяви жената.

— Не я чувам да охка — попритесни се другият. — Наистина ли я друсна?

— Сигурна съм — увери го тя. — Я да видим. Дребосъче като нея трябва да е вече в несвяст.

Двамата заобиколиха камъка и съзряха момичето, явно изпаднало в безсъзнание, проснато на пода.

— Божичко, Марл, ама какво си й направила? — загрижено промърмори юношата. — Прилича на труп.

Те се наведоха над безжизненото тяло, забравили за каквато и да е предпазливост. Когато главите им се доближиха на броени сантиметри, налетях с крясък от другата страна на пещерата и преди още да се отърсят от вцепенението на изненадата, сблъсках черепите им с все сила.

Не бях правил подобно нещо от учебните тренировки с андроиди, но за Бога, стана съвсем както трябва. Важното е да избереш подходящия момент, казах си доволно. И да познаваш дребните човешки слабости.

Видях, че юношата е мъртъв. Жената все още дишаше, макар главата й да кървеше изобилно. Бързо и безшумно й счупих врата, завлякох телата навътре и ги прикрих, колкото можах. Точно сега нямах нужда от шумотевици, а и изчезването им щеше да е достатъчно за неприятно раздвижване наоколо.

В края на краищата главна отговорност на Артур беше сигурността на замъка и едва ли щеше веднага да познае дали двамата стражи са били нападнати отвътре или отвън. Разчитах на това, както и на общото недоверие, че някой с уменията на пешка би могъл да убие с голи ръце двама надзиратели.

Зачудих се защо не бях постъпил по същия начин с Кронлон още в самото начало. Да, този проклет свят бе поизцедил самочувствието ми, едва сега започвах да се опомням…

Взех Тай на ръце, за да вървим по-бързо, напуснахме замъка и се заспускахме към долината.

За първи път картата, подготвена от разузнаването и натикана в главата ми, започна да ми служи. Разбирах, че дивите земи — джунгли, редки гори, планини и мочурища — се простираха като буферни зони между отделните владения на рицарите.

Не ми беше трудно да се ориентирам из самото имение Зийс в тъмнината. Селяните вече си лягаха или бъбреха след вечеря, така че не очаквах да заваря на открито друг освен пастирите, но можех лесно да мина далеч от тях.

От трите си страни долината се извиваше нагоре като паница, а четвъртата опираше в заблатено езеро, чиято вода сигурно не беше съвсем безопасна. Веднага отхвърлих този маршрут — не бих джапал в тресавища дори през деня. Знам ли какви враждебни твари се таяха там? Значи оставаше да се прехвърля през планините, което също бе твърде неприятно. Без никакви пособия и инструменти, при това — понесъл Тай, щях да съм принуден да се придържам към утъпканите пътеки, а войничетата на Артур вероятно вече разполагаха постовете си край тях.

Картата ми подсказа, че предстоеше да изкача около шестстотин метра надморска височина, после да се спусна почти още толкова, преди да достигна горите отвъд билото. За жалост, имах на разположение подробна релефна и политическа схема на планетата, но не и пътна такава. Нямаше друг начин — трябваше сам да надушвам откъде е по-добре да мина, пък и не биваше да бъда особено придирчив в сегашното си положете.

Оказа се лесно да открия пътеките, но ми се стори, че те не се използват много често. Разбира се, мрежата от пътища в имението все някак щеше да ме отведе към планинския склон, накъдето и да тръгнех.

Понякога се налагаше да залягаме с Тай, защото над главите ни прелитаха грамадни безили с ездачи. Бръмчаха като множество едновременно работещи мотори, но животните бяха твърде едри и тромави, а ездачът би могъл да забележи някого под себе си само при голям късмет. Ала получеше ли сигнал от земята, щеше да ме връхлети на секундата и едва ли бих могъл да се защитя.

Е, ако всички пътеки приличаха на първата, която намерих, поне не ми предстоеше трудно изкачване. Очевидно просеката бе предназначена за каруци — широка, равна и с множество плавни завои по склона. За съжаление виеше се на зигзаг нагоре и всеки патрул би имал чудесен обзор към вървящите под него. Това ме тревожеше. Все пак не бягах от обикновени преследвачи. На тези им стигаше да ме зърнат, за да ме повалят с поглед.

Но нямаше какво друго да правя — тръгнах по пътеката веднага и колкото се може по-бързо. Разчитах на щастливата случайност и на факта, че ме издирваха повече от денонощие. Накарах Тай да яхне гърба ми и се уверих, че няма да се пусне, докато не й кажа.

Бях изминал около четвърт от пътя до билото, когато отдолу чух гласове. Спрях и се заслушах внимателно, ала хората бяха далеч под мен и доколкото разбрах, вървяха пеша. Гласовете им едва-едва долитаха до моите уши, но пък и не бе необходимо да се чудя особено кой ли е тръгнал насам в този късен час.

Реших, че най-добрата тактика ще е да поддържам разстоянието и продължих нататък. Само няколко минути по-късно дочух и други гласове. Този път ми се стори, че си приказват две жени, докато ония, предишните, несъмнено бяха мъже. Осъзнах, че Артур е направил най-разумното за конкретната обстановка. Единият патрул слизаше по пътеката, другият го пресрещаше някъде по средата… и междувременно заклещваха всеки, попаднал помежду им.

Опитах се да преценя колко път оставаше до слизащата двойка. Беше почти непосилна задача. Можех само да се надявам, че са достатъчно далеч, за да успея да се добера до долните слоеве мъгла, която винаги закриваше небето над имението Зийс заради температурната инверсия, причинена от планинския пръстен. С падането на нощта мъглата се сгъстяваше и спускаше още по-надолу. Забързах към почти плътната сива пелена, може би на само още два завоя над мен. Без Тай щях да съм по-пъргав, но я възприемах като задължение, което бях си наложил сам. Реших твърдо, че ще се погрижа да се пробуди отново за живота. Ала краят на силите ми наближаваше и нейните четирийсетина килограма се отразяваха все по-зле на гърба и врата ми.

Само още един завой нагоре и щях да се скрия в мътилката… когато разбрах, че не ми е съдено да я достигна. Гласовете на жените се чуваха съвсем ясно, различавах дори размитото, призрачно сияние на жълтеникав фенер, явно носен от патрулиращите. Заоглеждах се за някакво скривалище, но пътеката бе изсечена в твърда скала, а отвъд външния й ръб имаше само въздух и дълго, протяжно падане в пропастта. Единствено нисичък бордюр предпазваше някоя подхлъзнала се каруца от полета надолу.

Нямах нито време, нито възможност да избирам — и бордюрчето щеше да ми свърши работа. Казах си кисело, че ей сега ще проверя дали тялото на Кал Тремон наистина го бива за нещо.

Безпокоях се и за идващите отдолу мъже, но в момента те бяха по-малката ми грижа. В тази адска чернилка даже светлината от фенера не би им помогнала да ме видят.

Извънредно предпазливо спуснах себе си и своя жив товар и след няколко секунди вече висях на ръце, вкопчил пръсти в ниската каменна преграда. Тай така тежеше на гърба ми, че за малко не извиках от болка, но не бях преминал успешно всички тренировки и изпитания в живота си, за да се издъня точно сега, нито пък седмицата спокойно съществуване можеше да заличи наученото през месеците въргаляне в калта. Успях да се задържа, питайки се колко ли време остава, преди пръстите ми да се откажат сами.

Отново разчитах да ми помогне типичното човешко поведение… понеже в момента се нуждаех от каквато и да е помощ! Тези хора се размотаваха нагоре и надолу по пътеката, откакто бяха пратени тук, и допусках, че досадата е надмогнала бдителността им. Както бе станало и с двамата стражи в замъка.

Жените бавно се тътреха надолу. Едната подритна нехайно някакво камъче и то прелетя на косъм от главата ми.

— Е, поне се махнахме от тая смрадлива мъгла — отбеляза вардиянката с облекчение.

— Ъхъ, нека сега и момчетата подгизнат малко — злорадо отвърна другата. — Ако не бързаме толкоз, може и да се зазори, преди пак да ни е дошъл редът за изкачването. Тъкмо ще ни свърши смяната…

— Добре се сети! — похвали я първата. — Писна ми от тия чукари. Искам нещо топло за ядене, баня и легло, пък не ми дреме в какъв точно ред ще ги получа.

Вече бяха съвсем близо, завиха и тръгнаха по правата към моето опасно и все по-неуютно гнезденце на почти отвесния склон. Можех само мислено да ги подканям: „Не спирайте! Не спирайте!“ Но, както се знае, има си закон за всеобщата гадост и те спряха след три-четири метра. Трябваше просто да обърнат глави, за да видят моите впити, издрани пръсти.

— Ей, я виж! Идват! — посочи едната.

Ръката с изпънат показалец беше отвратително близо до очите ми.

— Да постоим тука, а?

„Не, не, изобщо не ви се, иска да оставате тук!“, примолих се с такава сила, че ако в природата изобщо съществуваше екстрасензорно общуване, двете жени трябваше непременно да ме чуят.

— И да убием още малко време, а? — измънка другата. — А, не. Що да не слезем? Тъкмо по-скоро ще се махнем от влагата.

Когато се отдалечиха от бордюра, аз си позволих да полюбопитствам докъде са се изкачили мъжете. Фенерът им вече беше само два завоя по-надолу, а и вардиянките сигурно щяха да ме осветят, когато минеха по отсечката под мен. Трябваше да избера много точно момента и да не вдигам никакъв шум. Проследих с поглед светлинката, изпреварила ги преди завоя към долната права отсечка. Беше на двайсетина метра.

Едва не провалих всичко, защото жените се показаха точно в мига, в който изпълзях с непосилния си товар върху пътеката. Замръзнах неподвижно, досущ като Тай.

— Чу ли нещо? — попита едната.

— Ъхъ — наежено промърмори другата. — Май беше точно пред нас. Хайде, по-кротко и да внимаваме!

Не прекалявайте с вниманието, пожелах им безмълвно. Бях принуден да се надигна и да продължа нагоре, преди стражите да са ме застигнали, ала сега най-малко от всичко на света ми се искаше да стана. Болките в гърба и врата ме изтезаваха, имах чувството, че съм си изтръгнал ръцете от раменете. Изстисках от себе си запасите енергия, които природата пази за краен случай, опитах да си помогна и с внушение, за да се отърва от преумората. Не беше трудно да потисна болевите си центрове, но облекчението се оказа твърде фалшиво. Мускулите, сухожилията и ставите ми бяха напрегнати до ръба на поносимото и не можех да се отърва от страданията си, като просто престана да ги забелязвам. Питах се колко ли остава до билото и дали ще успея да се довлека дотам. Не исках да си помисля какво ще се случи, ако се сблъскам с още един патрул по пътя. Закрачих тежко към гостоприемно подмамващата ме мъгла и изчезнах в нея.

Дори да имах сили, не бих могъл да вървя по-бързо, защото не виждах и на три метра пред себе си, докато вдишвах с мъка лепкавия влажен въздух. Все пак приех укрилата ме сивота като приятел и съюзник — единствения ми помощник в този побъркан свят.

Вече не се безпокоях за идващите след мен мъже. Като хора, налегнати от скуката, сигурно щяха да поспрат за няколко лафа с другата двойка. Така получавах скъпоценни минути преднина. А и фенерът нямаше да им свърши работа в мъглата, щяха да се туткат също като мен. Ако не се натъкнех на още някого и успеех да се прехвърля на отсрещния склон преди изгрев, вярвах, че ще им се изплъзна.

Небето видимо изсветляваше, когато привърших изкачването, но вече не ме беше грижа за нищо. Оттук нататък щях да се спускам към дивата пустош и се надявах, че е още рано за обикновени пътници. Всяка крачка представляваше истински кошмар, но аз се напътвах, пришпорвах се, защото трябваше да премина през равнината и да се скрия, преди да е настъпил денят. Предполагах, че от тази страна на склона няма патрули. Не че не биха се сетили да ме потърсят и тук, но Артур не разполагаше с безброй служители и щеше да се постарае преди всичко да ме задържи в границите на имението. Едва когато откриеха убитите стражи, със сигурност щяха да се разшетат трескаво и да разширят издирването към неподвластните им територии.

Поне се надявах да е така.

Измъкнах се мокър до кости от долните слоеве на мъглата, през която бях вървял последните два-три часа. За първи път, откакто стъпих на планетата, съчетанието от влага, ветрец и голяма надморска височина ме смрази. Стана много светло, слънцето щеше да се покаже след броени минути и вероятно да поразпръсне тежките облаци.

Щом се измъкнах от планинската мъгла, видях Лилит различна от подреденото имение Зийс. Плавно издигащи се хълмове, гъсто обрасли с дървета — навсякъде тъмна зеленина. Местността беше странно смълчана. Най-сетне повярвах, че ще стигна до по-сигурно убежище.

Не можех повече да нося Тай, ето защо й заповядах да върви до мен. За да не я карам да подтичва, забавих крачка, освен това трябваше да напредваме предпазливо. Тук каменната пътека също беше хлъзгава от влага и не исках да ни сполети някоя злополука, не и когато оставаше толкова малко до непосредствената ми цел.

Слънцето вече превръщаше околността в парна баня, когато реших, че не издържам повече и избрах едно местенце недалеч от пътеката, но прикрито от любопитни погледи и поне наглед безопасно. Поисках от Тай да се ослушва и да ме събуди, ако забележи някого наблизо, после се проснах на тревата под храстите и се отпуснах за първи път от много време насам. Колкото и да бях скапан, въодушевявах се от постижението си.

Избягах! Успях! Най-после, откакто ме натикаха в това тяло, отново бях свободен! Чувствах се почти божествено.

Ала заядливото гласче, което никога не млъкваше в главата ми, подхвана съвсем друга песен. „Добре бе, свръхчовеко — присмиваше ми се то. — Сега си гол и бос без оръжие на чужда и непозната планета, чиито обитатели са се наежили срещу тебе. Отгоре на всичко си натресе едно момиче, което повече прилича на робот. Нямаш къде да отидеш, няма и кой да ти помогне. Хайде да те видя — какво ще правиш?“

Хрумна ми само един отговор. Потънах в най-дълбокия си сън.