Лилит: Змия в тревата

Двадесета глава Военен съвет

Всичко се уреди толкова лесно и бързо, че изглеждаше почти подозрително.

Наглед селото на вещиците не се бе променило от предишното ми идване, макар че сега с изострената си чувствителност към Уордъновите клетки възприемах всичко като ново и различно. Усещах леко, но неприятно замайване, без да мога да определя причината. Отец Бронц ми обясни, че доловил това влияние още при първото си посещение и то се дължало на мерките, с които Сумико О’Хигинс се криела от околния свят.

— Редуват се — каза той. — Винаги една от тях с ранг на магистър и нейният сбор от още дванадесет вещици бдят, пили до насита от еликсира на Сумико. Така само спътникова снимка би показала какво става тук, но май и от това няма особена полза — местността е трудно достъпна за наблюдение отгоре, а съществуват и два-три инверсионни слоя в атмосферата, разкривяващи образа. Нашата приятелка добре си е подбрала убежището.

Увереността на О’Хигинс, че след поражението си Артур ще се върне, но няма да открие селото, се бе оправдала. Всъщност тринадесетте пазителки излъчваха послание до всичко живо наоколо да не забелязва мястото. Не беше нито истинска невидимост, нито телепатия и въпреки това издигаше непробиваема психическа преграда за сетивата.

Според отец Бронц кралицата на вещиците била предоволна от подхвърлената й идея. Изтървала се, че тъкмо искала да провери „това-онова“. И имала зъб точно на имението Зийс не само заради доктор Пон, а и загдето Артур причинил смъртта на две от нейните служителки при нападението.

Естествено беше ги заменила веднага с други, но сериозният проблем за недостига на сили при атаката ни срещу имението оставаше. Повечето от нейните похвати вършеха по-добра работа при отбрана, защото защитният кръг и „замъгляването на съзнанието“ не бяха от голяма полза за една подвижна, нападаща войска. Така можеха да се справят с част от силите на Артур, но не и с всички. При пряк сблъсък нейните пешки, дори с помощта на отварата, въобще не бяха в състояние да се мерят с обучените и опитни магистри и надзиратели от Зийс. Вещиците проявяваха мощта си само като група. А Артур вече знаеше за тази тяхна слабост след първия си неуспех и щеше непременно да им отвърне с някаква хитрост. Ако Сумико разполагаше с около хиляда амазонки, би била неуязвима, но със сто шестдесет и девет определено имаше нужда от подкрепа.

И отново отец Бронц реши да спаси начинанието от сигурен провал, като прояви твърде любопитна склонност към политически интриги. В последния ни съвет участвахме не само аз, свещеникът и вещиците, но и три непознати жени в пъстри веещи се одежди. Ако не бяха държанието им и облеклото, щяха да изглеждат съвсем обикновени, с типичните за цивилизованите светове лица. Ала веднага се разбираше, че са далеч над сивата маса на Лилит, дори някак встрани от строгата обществена йерархия. В тях просто имаше нещо… друго.

Седяхме в кръг, похапвахме малки вкусни питки и пиехме слабичкото местно вино, а отецът се зае да ни запознае. Спомена първо Сумико, после мен. Накрая се обърна към новодошлите.

— Позволете ми да ви представя господарката Рогнивал от имението Лак — той посочи най-пищно облечената жена, — нейната административна помощничка госпожа Тона и военачалничката й госпожа Кисил.

Макар че всеки участваше, за да защити някакъв свой интерес, никога не съм бил отстраняван така от планирането на операция, която щеше да реши моето собствено бъдеще. Зяпах трите жени не само от любопитство какво всъщност търсят при нас, но и защото за първи път виждах представител на рицарите. Господарката Рогнивал се отличаваше по обточените с кожа дрехи и малкия скъпоценен камък на нещо като диадема; иначе изобщо не приличаше на свръхчовек. Все пак трябва да призная, че в нея силата на микроорганизмите сияеше малко по-ярко. Картата в паметта ми веднага показа имението Лак — твърде незначително, на няколко километра в западна посока от Зийс, отвъд страховитите блата.

— Хайде да се залавяме за работа — изрече рицарката рязко и недружелюбно. — Ще нападнем и превземем имението Зийс. Вещицата си има причини, иска да уреди стара разпра. Този младеж също гони свои собствени цели. Аз пък… да речем, че Лак е съвсем малко имение, почти изцяло заобиколено от противни мочурища. А невинаги е било така. Преди разполагах с четири квадратни километра превъзходни ниви за отглеждане на вей, точно където сега минава границата на Зийс край блатата. Тийл и Артур ми отнеха не само земята, но и работещите там пешки. Случи се преди девет години. Оставиха ми само остров Лак и въпреки че имаме няколко бостана с дини и пасища за снарките, едва се изхранваме. На практика изпаднах във васална зависимост от Тийл, оттогава го намразих и в червата. Обаче до тоя момент нямах достатъчно сили да го нападна, нито пък запазих влиянието си, та да привлека съюзници. Вие сте моят шанс да си върна земята и самоуважението.

Отношението на О’Хигинс към нея стана видимо по-приветливо. Пак си бе проличала хитростта на свещеника — жена-рицар, която ненавижда Зийс. Идеално съвпадение.

Да, дори прекалено идеално, казах си след секунда. Надушвах неприятности в цялата тази история. Имаше нещо крайно съмнително. Твърде удобно, твърде сръчно нагласено. Разтревожих се, че някой се опитва да ме насади на пачи яйца и нямаше кой друг да е освен отец Бронц.

Откакто избягах от Зийс и го намерих, той изцяло направляваше живота ми, при това с желание и готовност. Дори бях склонен да се съглася, че седналият до огъня Кал Тремон е вече изцяло плод на неговите машинации, също както и това грижливо стъкмено сборище от странни съюзници. По дяволите, а той каква игричка въртеше?

Отдавна бях изстискал каквото можах от малкото си познати в този свят и всички потвърждаваха представата за бродещия магистър, за свещеника, не само прогонен, но и заклеймен от своята църква, живеещ сред тях откакто се помнеха. Тъкмо последният факт ме лишаваше от спокойствие. Никой не бе го виждал да изнася проповед или отслужва меса, изобщо — явно пренебрегваше заниманията, налагани от вярата му. А и никой не потвърждаваше или отричаше разказите му как е живял във Външния свят и каква е причината в края на краищата да попадне тук.

Но ако беше на страната на господаря Тийл, Марек Крийгън и останалата сган, защо загуби толкова време с мен? Би могъл просто да ме тикне в ръцете им и да забрави. А ако сам бе някой от високопоставените, преструващ се на смирен свещеник, защо се погрижи аз да стигна до Института и да получа най-доброто обучение, достъпно на Лилит? Ако таеше ламтежи за власт, нямаше ли по някое време да се превърна в заплаха за него?

От друга страна, ако беше такъв, за какъвто се представяше, що за подбуди го подтикваха да ни помага? Оправдаваше съществуващата на Лилит система, а използваше най-сериозната опасност за нея — вещиците, за да даде власт на човек като мен, който също я мразеше безпределно…

Взирах се в лицата на хората около огъня, докато обсъждаха разпалено предстоящото стълкновение. Почти не се вслушвах в думите им, защото по ирония на обстоятелствата бях най-маловажният сред събралите се тук, въпреки че щях да участвам в битката. О’Хигинс, психопатката със заложби на Владетел, способна да събира, усилва и насочва излъчването на микробите. Рогнивал, която искаше да си върне отнетите земи и да отмъсти за оскърблението. Бронц…

Вече го бях сравнил мислено с Макиавели. Доколкото си спомнях от някогашните лекции, този политик от древността никога не се изявявал като водач, а се представял за съветник — само че за такъв, който дърпа конците иззад завесата, докато князът отнася всички неприятности и върши мръсната работа. На мен ли бе отредена ролята на княз-кукла? Или и тримата щяхме да играем подобна незавидна роля? При цялото си търпение и дяволска изобретателност можеше ли отецът да се надява, че ще властва непряко над една област чрез нас, а после ще се възползва от способностите на О’Хигинс, за да докопа цялата планета? И как ли би могъл да го възпре дори Марек Крийгън? Ще насочи ударите си срещу господарите, но няма да се сети за бродещия свещеник… за съветника.

Чудесен план, дори блестящ. Зарекох се, че ако оцелея и се добера до положението на рицар, няма да бъда послушна фигурка в тази игра, както вероятно Бронц разчиташе да стане.

Съветът завърши в дух на привидно съгласие, а плановете бяха превъзходни, поне на теория. Предстоеше да ги проверим, когато хората застанат един срещу друг на бойното поле.

Върнах се в колибата, където с Тай щяхме да очакваме решителния ден, и се изненадах, че не я заварих там. Тя нито се интересуваше от стратегия, нито я разбираше кой знае колко добре, а и вещиците не показваха особено желание да общуват с гостите си. Все пак моето момиче бе отишло някъде и не ми оставаше друго, освен да чакам.

Вече притъмняваше, когато тя се върна, доста потисната и разтревожена.

— Нещо лошо ли се е случило? — попитах нервно. — Къде беше?

— Подслушвах — въздъхна Тай.

— Ъ? Как така?

Тя кимна.

— Не ми харесват тия жени. Тръпки ме полазват по гърба, като ги зърна. — Погледна ме загрижено. — Кога ще е битката?

— След три дни, на зазоряване.

Тай унило поклати глава.

— Кал, тази О’Хигинс може да се прави на симпатяга, ама си е луда за връзване. Примъкнах се при една групичка, май умуваха какво да сторят. Не се притеснявай, изобщо не ме видяха. Трудничко ги чувах, ама почти всичко разбрах.

Любимата ми потрепери, а аз се намръщих.

— Какво си чула, та се разстрои така?

Наведе се към мен и зашепна съвсем тихичко.

— Кал, те няма да спазят уговорката. Щом победят, ще пречукат и тебе, и отец Бронц. Ще дадат на оная господарка каквото иска, за да им се махне от главите, но ще задържат Зийс за себе си. Разправяха, че било време да започнат чистката. Какво е „чистка“?

Обясних й.

— И аз туй си помислих. Цялата Лилит щели да прочистят. Засега се канят да изтребят всички мъже в Зийс, за да стане той имение на вещиците.

В миг на прозрение си признах, че почти всичко от това подсъзнателно ми е било ясно, но не съм искал да допусна, че е възможно.

— Не се тревожи — опитах да я успокоя. — Отец Бронц и аз няма да им се оставим просто така. А и на тази проклета вещица едва ли ще й мине номерът. Марек Крийгън и останалите тузове ще я връхлетят още преди да е започнала.

Тай гневно завъртя глава.

— Така си мислиш, само че и те са умували над същото. Побъркани са, ама не са тъпи. Разправят, че О’Хигинс вече била по-силна от Владетеля Крийгън, а и с тая отвара — викат й „сатанински еликсир“ — превъзхождала всяка армия. Била толкова могъща, че успяла да си скъта две лазарни столетия от Външния свят.

„Лазарни столетия“?

— Да не са лазерни пистолети? — подсказах й с внезапно пресипнал глас, колкото и да се перчех досега.

Тя кимна.

— Ъхъ, това беше. Ох, Кал, какво ще правим?

Сега можех само да я прегърна силно и да я утешавам. Но разбирах, че през следващите два дни трябва да хвана натясно отец Бронц, за да си поприказваме надълго и нашироко.

Свещеникът изкриви лицето си в гримаса.

— Значи е способна да стабилизира лазерни пистолети? Да, силна е поне колкото Крийгън. Трябва да се справим с това затруднение.

Бяхме далеч извън селото на вещиците, в опасната зона, но само тук можехме да бъдем сигурни, че не ни чуват.

— Подценявате проблема — уверих отеца. — В свят като Лилит и едно зашеметяващо пистолетче стига, за да станеш крал. Всеки от пешките може да пречука Владетеля, ако го свари неподготвен. Поне за себе си знам, че бих се справил, а тук и без мен е пълно с изпечени убийци.

Бронц наведе глава, потънал в размисъл.

— Късничко е да променяме правилата на играта, а и не съм уверен, че О’Хигинс би ни позволила. Все пак не успя да ни изненада напълно. — Очите му светнаха отново, по устните му плъзна подобие на усмивка. — Нека ти кажа, че не съм нито кой знае колко изненадан, нито стъписан. Подозирах нещо подобно и подготвих плановете предварително.

Вместо да се ободря, усетих се още по-потиснат.

— Бронц, кой си ти? Каква е твоята роля всъщност?

Свещеникът въздъхна.

— Кал, наистина имаш право да се съмняваш, но причините да ми се довериш засега са поне няколко. Можех да те убия отдавна, особено в първите дни, когато беше невеж и безпомощен. Не го направих, нали? Помогнах на теб и Тай, доколкото беше по силите ми. Е, признаваш ли?

Само поклатих глава едва забележимо.

— Тогава — продължи той — моля те да съхраниш доверието си към мен до края на сражението. Искам да стоиш колкото се може по-далеч от О’Хигинс. Единствено тя е заплаха за човек с твоята сила. Стой и чакай. Когато всичко свърши, ще знаеш каквото искаш. Обещавам ти. Ще научиш отговора на всички въпроси, а и сигурно ще имаш полза от това.

— На чия страна си, отче Бронц? — промърморих с упорита подозрителност. — Няма ли ми кажеш поне това?

Възрастният мъж се засмя.

— Кал, на своята страна съм. Би трябвало вече да си го разбрал. Но за твой късмет в момента интересите ни съвпадат. Довери ми се още веднъж и всичко ще ти стане ясно.

— Ще се постарая — въздъхнах, — защото друго не ми остава.

Той се изкикоти от душа и ме плесна с длан по гърба.

— Хайде да се връщаме. Впрочем защо не опитате да си направите бебе с твоята прекрасна приятелка? Не е изключено доста дълго време да нямате друга възможност… Знаеш ли, след два-три дни твоят остър ум сам ще ти подскаже отговорите. Мисля си, че едва ли ще се наложи да ти обяснявам надълго и нашироко. Само помни, че те харесвам, синко. Някой ден ще станеш Владетел на Лилит, ако си опазиш главата дотогава.

Погледите ни се срещнаха, но и двамата не казахме нищо повече. Питах се дали този „някой ден“ все още ще искам да стана Владетел.