Лилит: Змия в тревата

Девета глава Замъкът

Да, трябва да призная, че беше внушителен. Поне от хиляда години подобни творения според мен съществуваха само в детската фантазия.

„И те живели щастливо до края на дните си…“

От двете страни на главната порта се издигаха кули, а грамадната двойна врата от дърво с цвят на бронз изпълваше масивния каменен свод. Постройката ми се струваше достатъчно огромна, за да побере няколкостотин обитатели. Пръснатите по стените прозорци до един имаха цветни стъкла и струящата през тях светлина изглеждаше като нарисувана. Казах си, че поне хората вътре още не са си легнали и няма опасност да ги събудя.

Оглеждах се за някакъв по-обикновен вход, но май достъпът до крепостта минаваше само през великанската порта. Кой знае защо се запитах дали всеки рицар на Лилит има подобен замък или това е лична прищявка на местния господар Тийл. Едва ли на планетата съществуваше нещо чак толкова страшно за човек с подобна мощ, та да се пази от него със стени и бойници.

Явно липсваше и камбанка или друго средство, чрез което да известя за идването си, затова заудрях по твърдото дърво колкото се може по-силно, с риск да си нараня ръцете.

Не очаквах някой да се отзове незабавно. Така и стана. Дебелите стени едва-едва пропускаха до ушите ми отзвуци от музика и гласове, така че се налагаше да вдигна повече шум от тазвечерното сборище. Блъсках упорито и си почивах от време на време, почти примирил се с необходимостта да спя пред прага на рицарския дом, докато на сутринта отворят портата.

Явно можех да изтръгвам гръмовен екот от дървото благодарение на огромните си мускули и най-сетне ме чуха. Нечий глас подвикна отгоре:

— Ей, ти там! Какво искаш, дяволите те взели?

Трепнах леко и отметнах глава назад, за да потърся с поглед говорещия. Надвесваше се от един прозорец на малката кула. Твърде далеч беше, за да видя лицето му, да различа дрехите и да се досетя какъв ранг имаше. Свих рамене. И какво от това?

— Господине, аз съм Кал Тремон! — отговорих с най-гръмкия си глас. — Преди малко разпилях на атоми един от вашите надзиратели и ме посъветваха веднага да се домъкна тук!

Онзи се поколеба за миг, сякаш се чудеше какво да ме прави. После каза:

— Почакай! Ще намеря кой да слезе и да се погрижи за тебе.

Пак вдигнах рамене. И без това нямаше накъде да отпраша, преди да ми отворят. Питах се какво ли ставаше вътре в момента. Дали бях говорил с най-низшия слуга или със самия господар?

След няколко минути грамадната врата изскърца и се открехна, а през пролуката се показа жена. Беше висока, слаба, с типичната изправена стойка на аристократка. Преди време вероятно е била истинска красавица, но трупащите се години явно не щадяха никого на тази първобитна планета. Косата й белееше в мрака, върху лицето й като че имаше повечко бръчки, отколкото подхождаха на нейната действителна възраст.

Но за мен беше важно, че тя носеше дълга рокля или по-скоро роба от тъмнопурпурна коприна, избродирана със златни нишки. Впечатляваща премяна. Поне магистър, прецених веднага и се почувствах още по-безпомощен и смутен от външността си.

Тя ме обиколи и огледа като някакво породисто животно. Мръщеше нос и по всичко личеше колко й е досадно да се занимава с простолюдието. Ухаеше на твърде хубави парфюми, за да си спомня онова далечно време, когато също се е въргаляла в мръсотията.

Накрая отстъпи назад и отново ме заопипва с поглед. Реших, че е добре да си мълча, докато ме заговори. Защо да се правя на нахалник?

След малко жената попита:

— Значи ти уби Кронлон, тъй ли?

Кимнах.

— Да, госпожо.

— Гиор ми каза, че си използвал израза „разпилях на атоми“ или нещо подобно.

Пак се ограничих само с движение на главата.

— Вярно е. Щом го докоснах, разпадна се на прах.

Тя замислено склони глава.

— Свободно си служиш с тези изрази. И говориш като образован човек. От Външния свят ли си?

Направих гримаса, защото се досетих какво мислеше за вида ми.

— Да, госпожо. Тук съм от… всъщност не знам точно откога.

Жената докосна брадичката си с пръсти.

— Тремон, какъв си бил в предишния си живот?

Постарах се да си придам невинно изражение.

— Ами… занимавах се по малко с каперство.

Тя прихна.

— Искаш да кажеш, че си бил пират?

— По политически подбуди — отвърнах колкото се може по-скромно. — Конфедерацията налагаше една идея, с която не бях съгласен и се противопоставих.

— Нима? И коя е тази идея?

— Как коя! Заблудата, че е възможно равенство — възкликнах с цялата си престорена искреност. След толкова загубено време отново бях в стихията си. — Конфедерацията се опитва да направи равни всички и във всичко, а аз смятах, че някои хора са по-равни от другите и действах според убежденията си.

Жената изведнъж се разсмя звучно и гърлено.

— Тремон, ти наистина си забавен — отбеляза, когато се успокои. — Вече започвам да си мисля, че ще внесеш приятно разнообразие в това имение. Заповядай вътре, моля… Ще се погрижа да изглеждаш и да се чувстваш по-подходящо за човек с твоите способности.

Тя се обърна и аз я последвах през портата в доста по-добро настроение. След толкова време робски труд и унижения започвах да си възвръщам самочувствието. Преддверието бе осветено с маслени лампи, разпръскващи ярка, но непостоянна светлина. Тук беше влажно и доста по-хладно от всяко друго познато ми място на Лилит. Но студът изчезна, щом влязохме в главната зала — по-точно в покрития вътрешен двор. Беше просторен и квадратен, със страни по около четиридесет метра… и украсен с десетки хиляди дребни плочки, образуващи изискани орнаменти. Изумително, но в средата на двора се спускаше водопад, макар и не особено внушителен. Водата падаше от процеп в скалата далеч над главите ни и се пенеше в басейн без да прелива, което означаваше, че на дъното му има един или няколко отводни канала! Зяпах смаян това чудо — приятно за окото и сътворено с немалко изобретателност. Който и да бе замислил подредбата и украсата на замъка, разбираше си от занаята.

Възрастната дама забеляза възхищението ми.

— Хубаво е, нали? — подметна тя дружелюбно. — Бих казала, че е направо впечатляващо. Никога не ми омръзва да го гледам. Водата се стича надолу по множество тръби — съхраняваме я в резервоари, загряваме я за пара, използваме я из целия замък. А излишъкът просто се връща в един подземен поток. — Тя пак се засмя. — Всички удобства на цивилизацията, момчето ми.

Махна ми да я последвам и ние продължихме нататък.

Понякога срещахме хора в подобните на тунели коридори, разклоняващи се като ветрило от голямата зала. Долавях косите погледи на мъже и жени, но никой не ни спря, нито попита нещо. Мнозина носеха съвсем обикновени дрехи, често само платнена препаска или пола от трева и прости сандали. Рядко се натъквахме на човек в развяващи се одеяния с разнообразни кройки и цветове. Имаше отделни екземпляри в странни за мен панталони, ризи и тежки ботуши. Накратко, попадахме на личности с какъв ли не ранг. Беше очевидно обаче, че тук никой не ходи гол. Примитивната невинност свършваше със света на пешките, който повечето обитатели на замъка едва ли виждаха често.

Но каквото и положение да заемаха според облеклото си, всички изглеждаха чисти, спретнати и… ами, изнежени в сравнение с хората, които познавах досега. Да, май наистина бях попаднал в едно от средищата на тукашната цивилизация и се чувствах досущ като варварин, нахълтал на тържествена церемония.

Накрая бях отведен в скромна стая в един от страничните коридори. Имаше дървена врата с резе отвътре. Не беше кой знае какво по стандартите на Външния свят, но ми се струваше, че е самият рай след няколкото месеца живот в претъпкана колиба. Помещението бе пет на седем метра, с малка масичка, на която беше поставена маслена лампа, ниша вместо гардероб и три обемисти сандъка. Леглото се намираше в средата — истинско, с копринени чаршафи и пухкави възглавници. Рекох си, че дяволски отдавна не съм виждал подобна постеля.

На пода бяха нахвърляни кожи, вероятно от животното „нур“ — гигантска разновидност на паяците, отглеждани в едно от селата на имението Зийс Приятна и уютна стаичка.

— Тук ще живееш, докато приключим с изпитанията ти и започнем обучението — каза ми моята домакиня. — Щом бъдеш подготвен, ще знаем точно къде ти е мястото. — Огледа ме и отново смръщи нос. — Преди да се настаниш обаче, трябва да махнем от теб тази дълго трупана мръсотия. Пешките изобщо ли не се къпят вече?

— О, къпят се! — уверих я тутакси. — Но в доста първобитни условия… а и имат толкова работа, че рядко се сещат.

Тя вдигна рамене.

— Е, поне ти ще се изкъпеш, Тремон, при това веднага. Ще те заведа, а после искам да се върна в залата. Не се случва често да имаме толкова гости и се боя, че не си тъй важен за мен, та да пропусна цялото празненство.

Приех думите й без обида, защото разбирах, че има право. Дори и с този относителен разкош животът в замъка вероятно беше скучен и еднообразен, подобно на всичко останало на Лилит, така че светските сборища привличаха като наркотици дошлите от Външния свят, които познаваха наситени с интересни събития дни. Тя ме отведе до баните — поредица от малки басейни с гореща вода. Също като голямата зала баните бяха замислени и направени от човек с дарба по-скоро на художник, а не на архитект. Съчетанието от дребни плочици и най-малките тухлички, които бях виждал досега, придаваше на помещенията класическо изящество.

Там вече ни чакаха няколко млади жени, явно с ранг на надзиратели, ако се съди по широките им поли от листа и липсата на други дрехи. Дамата побърза да ме остави на грижите им. Да си призная, колкото и странно да беше преживяването, рядко съм се чувствал по-добре в баня. Навсякъде в цивилизацията или дори по граничните светове щях да изпитвам леко неудобство, но след месеците, прекарани като пешка, нямах нищо против да се потопя в горещия басейн с групичка полуголи млади жени около себе си.

Внимателни, опитни ръце ме сапунисаха навсякъде с нещо пенливо и благоуханно. След това ме изтъркаха старателно, подрязаха ми ноктите, оформиха майсторски брадата и косата ми. Ако някой смята, че е бил подлаган на по-силно сътресение, да има да взема — от мизерия в лукс за броени часове! Наслаждавах се и бях много по-спокоен, отколкото когато и да било след събуждането си в килията на затворническия кораб. Едва-едва навлизах в този нов живот, а месеците робски труд вече ми изглеждаха като далечен, избледняващ кошмар.

Младите жени обаче не отговаряха на въпроси и ми се сториха доста опитни в превръщането на всеки разговор в дружелюбни, но лишени от смисъл лафове.

Накрая ме отведоха обратно в стаята и ме оставиха сам. Не залостих вратата, не виждах защо да го правя. Просто се пльоснах на голямото легло, реших, че по-чудесно от него никога не е имало… и си позволих да се отпусна напълно. Докато се унасях, иззад едно скрито ъгълче на съзнанието ми сякаш надникна лицето на Тай, гледащо ме с укор. Друго не помня.