Лилит: Змия в тревата

Десета глава Доктор Пон и магистър Артур

Оставиха ме да спя до късно. И без туй рядко сънувам, но този път надминах себе си. Убеден съм, че спах по-непробудно от когато и да било през своя скитнически живот. Щом най-сетне се размърдах, сякаш бе даден беззвучен сигнал. Изглежда бяха ме наблюдавали през цялата нощ. Трябва да им е било адски скучно.

Все едно! Едва отворих очи и някъде далеч звънна камбанка, последвана от почукване на вратата, на което отговорих сънливо:

— Влизай, щом толкова ти се иска.

Момче на не повече от единайсет-дванайсет години промуши глава през пролуката.

— Моля ви да останете в стаята още малко — промълви то с приятен неукрепнал тенор. — Веднага ще ви донесат закуската.

Само кимнах и момчето затвори. Нехайно се запитах щеше ли да е уместно, ако му бях казал, че не мога да отида никъде, дори животът ми да зависи от това. Болеше ме всичко, дори и най-нищожното мускулче, а в главата ми като че имаше само каучук, обвит в паяжини. Бях си отспал предоволно за месеците преумора и отгоре на всичко за първи път бях свободен от грижливо стаяваното напрежение и неувереност.

Лежах си и запълвах времето с опити да открия шпионката за надзъртане, което не се оказа трудно. За да оглеждат цялата стая, сигурно я бяха разположили високо, най-вероятно на отсрещната стена. Бързото пресмятане на подходящите зрителни ъгли ме насочи към малка, избледняла тухлена ниша, откъдето почти несъмнено и сега нечие око се взираше в мен.

Закуската действително бе донесена скоро и аз се помъчих да стана, за да се преборя с нея. Нищо особено — препечени хлебчета от някакво зърно, мармалади, една-две кифлички със сладко и чаша сок — но след буламачите в селото подобно меню ми се стори блаженство. Най-добре ми дойде голямата чаша с горещо… е, не знаех точно какво, но на вкус беше като кафе мока и определено събуждаше. Всичко беше извънредно вкусно и чудодейно възстанови изчерпаната ми енергия.

Когато младите прислужници с ранг на надзиратели се заеха да разчистят и да махнат сгъваемата масичка, бях готов за каквито и да са изпитания. Гледката как надарени със силата хора вършат слугинска работа напълно съответстваше на представата ми за замъка. От минал опит знаех, че един генерал или адмирал наглед е голяма клечка, властта му вдъхва страх и почит. Но в Командването на военните системи, да речем, по-младшите генерали и адмирали са си обикновени вестоносци с малко по-представителна външност. Сиреч — привилегированото положение не съществува само по себе си, а само спрямо онова, което имат околните…

Все пак съсловието на надзирателите си живееше сладко в сравнение с безправните маси на Лилит. Колкото и досадни задължения да им възлагаха, тяхната работа беше до известна степен достойна, цивилизована и преди всичко лесна. Набиваше ми се в очи, че повечето младежи в замъка явно се бяха родили на планетата, а това на свой ред ми подсказваше, че и Тай сигурно е някъде тук. Щеше да е доста сложно, но исках да проверя така ли е и да й помогна според силите си. Донякъде и на нея дължах промяната в своя живот.

След като всичко бе вече подготвено за въвеждането ми в обществото, не чаках дълго своя водач и оценител. Не почука, което веднага ми подсказа високия му ранг, а и самият той беше фигура, която човек си струва да види. Кал Тремон, разбира се, бе грамаден мъжага, но това приятелче не му отстъпваше по нищо в размерите и имаше същото добро телосложение, макар то да не личеше особено под въгленовочерните дрехи със златисти орнаменти — хубава риза и панталон по мярка, лъскав широк колан и още по-блестящи тежки ботуши.

Лицето му беше гладко обръснато с изключение на гъстите увиснали мустаци. Имаше грубоват израз на човек, преживял какво ли не, дълго пърлен и брулен от слънцето и вятъра. Изпъкващите сиви вежди подчертаваха двете най-студени черни очи, в които някога съм се вглеждал. Грижливо подстриганата и сресана коса беше гъста, леко къдрава, а сивите нишки в нея по-скоро намекваха що за мъж е пред мен, отколкото да издават възрастта му. Можеше и да е на тридесет, и на шестдесет.

В миг прозрях, че си имам работа с опасен човек, чиято свирепост и надменно държание биха накарали Кронлон да изглежда безобиден като Тай. Станах и се поклоних сдържано — защо пък да не поставя по-добро начало на отношенията ни?

— Аз съм магистър Артур — изрече той с дълбок и гръмовен глас, който би накарал повечето хора да подскочат стреснато.

При това бях убеден — сега чух любезния, мил гласец на Артур. Наистина не ми се искаше да видя това приятелче вбесено, поне не от мен…

— Главен пристав съм на имението — продължи той, докато ме оглеждаше.

Не бих могъл да се досетя какво си мисли в момента.

— А аз съм Кал Тремон — отвърнах с надежда, че е достатъчно.

Той кимна.

— Значи ти си изпепелил оня Кронлон, така ли? Е, отървал си ни от тъпото плъхче. И без туй ми беше отвратителен, колкото и добре да си вършеше работата. Няма какво да го обсъждаме повече. Сега ще те заведа при лечителите, а после ще те запозная с тукашните правила. Готов ли си?

Сведох глава, въпреки че още се усещах поотнесен след тежкия сън.

— Няма защо да губим време — отвърнах с лек поклон. — Да вървим тогава.

Той махна към вратата, обърна се и излезе. Постарах се да не изоставам и пътьом отбелязах, че този човек крачи гордо, като военен. Реших, че не е от родените на Лилит.

През деня замъкът беше още по-оживен, наоколо щъкаха тълпи от хора, повечето заети с почистване и поддръжка, но имаше мнозина, които наглед се размотаваха безцелно. Всички ми се струваха толкова чистички и благовъзпитани, че събуждаха чудати асоциации в съзнанието ми. Напомняха ми по нещо на древна Гърция спрямо епохата на ранните промишлени революции. Явно първобитните технологии не означаваха непременно примитивен живот.

Но дори и малкото, което очите ми виждаха, беше достатъчно да ме стъписа. Още когато стъпих на Лилит, започнаха да ми внушават, че подобни здания, дрехи и предмети тук са напълно невъзможни. Затова хората спели под модифицирани растения бунти и не покривали телата си с нищо. Сега имах възможност да оценя и другата страна на силата, давана от микроорганизмите в Диаманта на Уордън — жизненонеобходима, за да се развиват мисълта и обществото.

Способността да променяш околната среда според целите си — ето от какво ключово умение бяха лишени пешките и затова тънеха в жалка, робска нищета. Капризните правила, наложени от микробите, даряваха с тая способност само малцина избраници.

Не пропуснах да забележа и умело прикрития страх по лицата на хората, край които Артур минаваше, косите погледи и неловко извърнатите глави. Нямаше съмнение, че той вдъхва ужас дори и у малцината магистри, срещнали го по коридорите.

Приставът ме остави при лечителите и им нареди да го потърсят, когато си свършат работата с мен. Те кимнаха почтително, без да кажат нищо излишно и щом грамадният мъж напусна стаята, атмосферата веднага се поразведри. Заеха се да ме мерят, мушкат и преглеждат, доколкото им позволяваше това липсата на каквито и да са уреди от Външния свят. И все пак разполагаха с някои хитроумни заместители, изработени от материали, които тукашната природа предоставяше. Имаха разновидност на увивна лоза, която им показа кръвното ми налягане. Малко жълто листо, чийто цвят се променяше до червено, позволяваше на опитния поглед да провери телесната ми температура. Всички данни бяха записани старателно с тръстикови писци върху тънки листа от растителна маса, които май заместваха хартията.

Тези мъже и жени явно бяха с ранг на надзиратели. Едва когато решиха, че са приключили задоволително с предварителния преглед, дойде време да повикат началника си. Той се оказа нисичък дундьо, чиято външност също намекваше за някогашна принадлежност към цивилизацията. Носеше бяла блестяща роба и сандали, очевидно това облекло му беше най-удобно.

— Аз съм доктор Пон — започна влезлият с типичния хладен тон на лекар. Взе листовете и ги прегледа небрежно. — Виждам, че сте отвратително нормален. Ако щете ми вярвайте, но така е с почти всеки тук. Отплата на микроорганизмите за това, че са се настанили в телата ни. Каквито и да са рани, освен увреждане на мозъка, зарастват бързо, та дори и откъснатите крайници… Местните вируси са твърде чужди за нашата обмяна на веществата, не се налага да мислим за тях. Въпреки това спазваме процедурите. Човек не знае кога ще се натъкне на нещо необичайно. Особено ни интересуват сравнителните показатели на хора като вас.

Кимах и си припомнях, че тукашният господар Тийл е маниак на идеята за развъждане на аристокрация, притежаваща силата по рождение. Значи точно този човек отговаряше за любимия проект на рицаря!

— Бяхте ли лекар и… преди? — попитах колкото за да задоволя любопитството си, толкова и за да се покажа любезен.

Той се усмихна.

— Във Външния свят ли? Да, разбира се, бях. Сам знаете обаче, че е много различно. Въпреки цялата компютърна диагностика, въпреки хирургическите автомати пак имаше болести, които се опитвахме да лекуваме, ако можем. Тук просто предписваме лечебни упражнения и местни отвари за дребни болежки, натъртвания, изтощени нерви… Преди всичко аз лично се занимавам с изследвания върху свойствата на самите микроорганизми.

Това ми се стори интересно, макар да си въобразявах, че вече знам за какво говори.

— Открихте ли нещо ново? — попитах предпазливо.

Докторът сви рамене.

— Напредваме по малко, но твърде мудно. Установихме някои физиологични и химически фактори, присъщи на притежателите на силата, но да ги възпроизведа у други все още е свръх възможностите ми. Ако имах някогашните си лаборатории и аналитични компютри, вероятно щях да постигна нещо, може би дори в спътниковата база на Владетеля Крийгън, ала се боя, че тук съм принуден да пипам бавно и с примитивни средства.

Наострих уши.

— Спътникова база ли?

— Ами, да. Вие не знаехте ли? Онези от Медуза му я направиха още преди години. И тъй като е сглобена на друга от четирите планети, нашите мъничета не я докосват; там вече са се настанили техните далечни братовчеди, които се отнасят много по-мило към машините. Владетелят живее горе почти през цялото време.

Не повярвах на последното изречение. Дори Крийгън да отиваше в базата при нужда, щеше да е твърде уязвим за нападение от страна на Конфедерацията. Ако аз бях на неговото място, почти нямаше да припарвам до спътника. По-скоро щях да оставя служителите си да поемат този риск и да използвам базата само като център за връзка с другите планети от Диаманта и с Външния свят.

Нямаше какво повече да науча по този въпрос от доктор Пон, така че опитах да измъкна още информация за заниманията му.

— Това, което казахте за присъщите химически фактори, е много интересно — подметнах небрежно. — Аз стигнах до заключението, че именно емоциите отприщиха у мен прилива на сила и че веществата, наситили кръвта ми заради яростта, са послужили като сигнал за микроорганизмите.

— Извънредно прозорливо! — похвали ме той и се пооживи. Несъмнено се наслаждаваше на тези изследвания. — Да, разковничето е в чувствата, както скоро ще се убедите. Но праговите състояния, при които тези вещества навлизат в кръвообращението, са твърде различни при всеки човек, пък и количествата не са едни и същи. Микробите въобще са твърде придирчиви. Химическите катализатори заедно с усилието на волята дават достъп до силата. Вашият гняв ви е дал достатъчна мощ да убиете, а желанието да унищожите човека пред вас е насочило и освободило импулса. Отдавна подозирам, че на тази планета основният фактор е онова, което наричаме „инстинкт на убиеца“, защото не сме измислили по-добро понятие за него. Всъщност всеки жител на Лилит съдържа в себе си възможността, но малцина имат волята да се възползват от нея. Предполагам, че това е причината пешките да си остават каквито са.

— Споменахте, че се опитвате да възпроизведете катализаторите у онези, които не ги притежават или им липсват достатъчните количества — подсказах. — Но как?

Той вдигна рамене и стана, явно много доволен от моята любознателност.

— Елате, ще ви покажа.

Минахме по къс коридор и влязохме в голяма зала. Заковах се до прага, леко стъписан от гледката. Вътре имаше десетина каменни плочи с постеля върху всяка от тях, където лежаха спящи или може би изпаднали в кома момичета. Взирайки се напрегнато, различих Тай в далечния ъгъл, но въпреки че нещо ме жегна, потиснах външната проява на чувства. Не биваше да се издавам. Още не му е времето, напомних си.

— Те… живи ли са? — попитах разколебан, тъй като се притеснявах какъв ще е отговорът.

Докторът кимна отривисто.

— О, да, живи и здрави са. Това са момичета от низшето съсловие, проявявали спонтанно силата, обикновено около началото на пубертета, но оказали се неспособни да я използват по своя воля. През първата година на менструацията биохимичните сътресения в организма на девойките са много по-резки в сравнение с момчетата на същата възраст. И понеже доста от тези промени предизвикват присъщите на Лилит прояви, наблюдаваме внимателно всяко момиче в имението. В събраните тук изблиците са били особено впечатляващи, както можете да се досетите по твърде преждевременно развитите им тела.

— Мислех, че вие правите това с тях — избълвах неволно и веднага се опитах да прикрия грешката си: — Познавах едно от момичетата, затова ми е интересно.

Той май се изненада, но не пожела да ме разпитва.

— О, не, това е само страничен ефект от особеностите им. Доколкото успяхме да изясним проблема, по време на критичните промени в телата им микроорганизмите на Диаманта се объркват, получават неправилни заповеди или пък реагират погрешно на химическите стимули. Не всички момичета преживяват такъв период, в никакъв случай. Едва ли има и едно на сто, а пък от тях също едно из сто проявява достатъчно голяма сила и има подходящи деформации в телесното развитие. Точно такива ние проверяваме и наблюдаваме, но самата непредсказуемост на дарбата им по това време доста ни пречи. Току-виж ме осакатят или дори убият неволно, макар аз да съм готов да поема рисковете, ала господарят Тийл не е съгласен. Затова ги оставяме в селата, при пешките, докато опасността отмине. Между другото, коя сте познавал?

Посочих му Тай.

— Да, разбира се! Тя е най-новата. Все още й правя предварителните анализи и не мога да кажа нищо конкретно, но толкова могъщ потенциал досега не съм виждал. Около нея има всякакви особени явления, включително и от най-опасните. Освен всичко друго вече е наранила пет-шест души, та дори и майка си.

Изумено поклатих глава! Малката Тай да е осакатявала хора? Не ми се виждаше възможно. И все пак потреперих. Често спях с нея през последните месеци и ако тя беше проявила дивата си дарба, можех да пострадам сериозно.

— А какво правите с тях тук? — попитах доктора.

— Вече ви казах — изследваме ги. От магистър нагоре всички са способни да проникват със сетивата си в другите. Бих пояснил, че в нашето малко общество рангът зависи преди всичко от фината настройка на възприятията. Един надзирател усеща и съответно контролира само организма като цяло. Вие сте убил Кронлон, вярно, но не сте могъл да въздействате единствено върху ръката му, да речем. А аз съм в състояние да прониквам несравнимо по-добре. Каквото правех преди с микроскопи и микрохирургия, сега върша без помощта на никакви механизми. С натрупването на опит и изострянето на моята чувствителност вече успявам да проследя дори една-единствена клетка през цялото кръвообращение… и да я забавя, отклоня, спра или пък унищожа. Вие усещате микробите във всичко наоколо, нали? — Кимнах. — Е, представете си, че сте способен да възприемате и отделни клетки във всеки организъм. Ето какво могат магистрите. Естествено без медицинско образование те си нямат и идея какво да предприемат по-нататък, така че знанията ми дават голямо предимство. Всеки магистър развива различни умения според целите, към които се стреми. Дори от могъществото на Владетеля Марек Крийгън нямате никаква полза, ако ви липсва подготовката и тънкият усет на майстора. Затова толкова често виждаме силата да се употребява единствено за разрушение. Много по-лесно е и не изисква особени знания.

Бях готов да се съглася с него и си казах, че мнозина лекари от цивилизацията сигурно щяха да му завидят, както той им завиждаше за достъпа до всевъзможни технологии. Способност да надничаш в човешкото тяло, да се съсредоточиш върху която част пожелаеш, да я изучаваш в детайли по най-точни методи… само най-усъвършенстваните компютри на Външния свят едва-едва биха доближили постиженията му, а медиците все още трябваше да се доверяват на машините, без да знаят какво точно вършат.

— Толкова са неподвижни — промълвих аз. — Упоявате ли ги?

Пон енергично тръсна глава.

— Не, за нищо на света! Позволявам си само да блокирам определени центрове в мозъците им и мога да ги освободя във всеки един момент. Момичетата изпадат в дълбока кома и така съм в състояние да ги изследвам, да взимам проби, изобщо да правя каквото ми хрумне. Търся онези измежду тях, които имат достатъчни количества от ензимите, предизвикващи най-вероятно реакцията на микроорганизмите. После ще се опитам да ги обуча, доколкото е възможно. Ето, Кира например вече може да разпръсква на атоми плътни скали по моя заповед.

Намръщих се. Чувствах как у мен се надигаше смътна неприязън към всичко това и лично към доктор Пон. Защо ли такъв лекар е бил изпратен на Лилит? Дали страда от болезнено влечение към недорасли момичета? Или е извършвал незаконни опити с хора във Външния свят? Вече знаех що за птица е, въпреки че го срещах за първи път в живота си. В историята на човечеството винаги е имало хора като него, чиято жажда за експерименти ги подтиква да пренебрегват каквито и да било нравствени норми. Отгласи от онази стара легенда за учения, създал кръвожаден изрод, дето май бе оставила неизяснен проблема кой всъщност е чудовището — творецът или неговото творение…

А тези момичета, сведени до състояние на зомбита, на опитни животни, може би и на играчки за забавленията… Помислих за Тай, попаднала в ръцете му, и никак не ми хареса онова, което си представих. Но с нищо не издадох чувствата си. Вместо това го попитах:

— Предполагам, че правите експерименти и по наследеното предаване на признаците?

— О, да! Опираме се на идеята, че подходящото вещество в подходящото количество е свойство, което се наследява. Откровено казано, допускам, че тя е само един от факторите, но господарят Тийл се е прехласнал именно по тази теория. Боя се, че неговата осведоменост в биологията е горе-долу на равнището на възгледите за спонтанното самозараждане на живота, но какво да се прави? Работя за него, понеже е умен и способен администратор. Угаждам му, а той се отнася благосклонно към мен. На кого му е зле така?

„На кого му е зле?“, повторих кисело наум. Наистина, на кого? Щом не смята тези момичета за повече от буци плът, също като насекомите, отглеждани в имението! Ето го и варварството в сърцевината на цивилизацията. Само малцината избраници са хора.

Точно такава философия впрочем можеш да очакваш в свят, управляван от най-талантливите престъпници, пръкнали се някога сред човечеството. Типове като доктор Пон — отчуждени от обществото психопати, и… подобни на Кал Тремон — пират и масов убиец.

— Крайно време е да пратим съобщение на Артур — каза докторът и закрачи към изхода на залата. Тръгнах след него. — Май много се забавихме с вас, а не бива да го ядосваме.

— Този Артур… С какво се е занимавал? Искам да кажа — във Външния свят?

— За да попадне накрая тук ли? — изкиска се Пон. — Е, подробности не са ми известни. Мисля, че е заемал много висок пост във военната йерархия на Конфедерацията. Може би генерал или адмирал. Доколкото си спомням, възпламенил атмосферата на някаква планета преди години. Изтребил няколко милиарда души, нещо такова. Все повтаря, че го нарочили за изкупителна жертва, защото свършил мръсната работа. Само това знам. Но е гадняр.

Нямаше как да не се съглася. „Изтребил няколко милиарда души…“

След — време щях да си припомня кой е бил магистър Артур. И също, че за доктор Пон броят на избитите имаше значение колкото няколко смачкани хлебарки.