Криожега

9.

Кухнята в консулството изглеждаше по домашному уютна, макар и твърде просторна според стандартите на Джин. Или пък му изглеждаше толкова топла и светла само заради студения сумрак, който се спускаше в задната градина. Или заради струпаните на мивката чинии, които придаваха на кухнята вид на… ами, на кухня, в която можеш да влизаш и излизаш по всяко време и да хапваш по нещо на крак, без разни хора да ти крещят. Само да не беше тропотът на множество стъпки откъм сутерена… Джин се размърда неспокойно, а когато малката ръка на Мина се промъкна в неговата и го стисна силно, не се дръпна, както би направил в друг случай.

Когато преди десетина минути Джин плахо почука на задния вход, му отвори лейтенант Йоханес. Погледна го, възкликна едносрично, после вкара и двамата вътре почти без да погледне Мина, добави едно: „Чакайте тук и да не сте мръднали“, след което хукна надолу по стълбите, преди Джин да е изрекъл и три думи от грижливо репетираното си обяснение как полицията е взела парите на Майлс-сан. Затова Джин не се изненада при появата на ядосания консул Ворлинкин, но не беше подготвен за мъжа, надвиснал над него — най-големия бараярец, който беше виждал до този момент, поне с половин глава по-висок от високия консул. Дрехите му приличаха на военна униформа, косата му беше кестенява, къса и малко къдрава, лицето — строго и с квадратна челюст, на възраст беше по-стар от Йоханес, но по-млад от консула. Мина го зяпаше с отворена уста.

Едрият бараярец до такава степен изпълваше широкия допреди малко вход, че Джин забеляза със закъснение стройния мъж със сплетена на плитка тъмна коса, който влезе след него, и с още по-голямо закъснение забеляза Майлс-сан, който напираше най-отзад.

Малкият мъж разбута другите и застана пред Джин. Сега, когато, не беше мръсен и раздърпан, изглеждаше по-възрастен и… по-страшничък някак, така че Джин преглътна сухо да се отърси от шока, пое си дъх и чак тогава извика:

— Животинките ми! Обещахте да се грижите за тях!

Майлс-сан вдигна ръка да го спре.

— Добре са, Джин! Когато не се върна до полунощ, направих копие на инструкциите ти и го дадох на Айко. Обясних й, че тръгвам да те търся, и тя обеща да се грижи за тях.

— Но как стигнахте тук?

— Пеша. Вървях цяла нощ.

Мина попита иззад брат си:

— И ти ли се изгуби като нас?

— Не сме се изгубили — побърза да възрази Джин с известно смущение. — Само се пообъркахме малко.

— А вие коя сте, млада госпожице? — обърна се Майлс-сан към Мина. — Мисля, че нямам честта да ви познавам.

— Сестра ми — измърмори Джин. — Тя поиска да дойде, не съм я карал аз.

— Имам си име — отбеляза тя. — Казвам се Мина. Искаш ли да ми видиш пришките?

Майлс-сан дори не мигна.

— Естествено! Яки ли са? Спукаха ли се вече?

— О, да. Даже имам кръв по чорапите.

— Е, госпожице Мина, защо не седнете ето тук… — Майлс-сан издърпа един от кухненските столове и го предложи с поклон на гостенката си, все едно Мина беше истинска дама, — … и не ми покажете тези удивителни пришки? — През рамо добави: — Йоханес. Дай на децата да хапнат нещо. Бисквити. Мляко. Кекс. Нещо.

— Ти ли си галактикът на Джин? — попита Мина, изрита гуменките и почна да събува мръсните си чорапи. — Той ми разказа всичко за теб.

— Сериозно? — Майлс-сан коленичи да й помогне и Мина естествено се развика, когато чорапите се отлепиха от раничките по краката й. — Ето на това му казвам аз истински пришки — отсъди той, вдигна поглед и врътна глава към Ворлинкин, което изстреля консула към другия край на кухнята.

— Леля Лорна винаги ни купува по-голям номер, за да има място да ни растат краката — обясни Мина. — Затова ми хлопат толкова.

Лейтенант Йоханес, наврял глава в дебрите на хладилника, подхвърли нерешително:

— Бира…?

— Обичаш ли бира, Мина? — попита Майлс-сан. Тя поклати глава, при което правата й черна коса се разлюля покрай линията на брадичката. — И аз стигнах до същия извод, странно защо. Ще трябва да се постараеш повече, Йоханес. Мислех, че всички членове на дипломатическите ни мисии преминават обучение в ИмпСи. Импровизирай!

Йоханес измърмори под нос нещо, което Джин не разбра, после проведе бърза анкета, която показа, че пицата с ват-октопод, но без лук, е всеобщо приемлива, и излезе да поръча. Ворлинкин се върна с аптечка и я връчи на стройния мъж с плитката, който никак не приличаше на бараярец, но не говореше и като местните хора.

Мина се наведе към Майлс-сан и прошепна разтревожено:

— Онзи големият чичко не е полицай, нали?

— Преди е бил — прошепна на свой ред Майлс-сан, много сериозно, — но сега работи за мен. Уви, гвардеец Роик се видя принуден да зареже всичките си принципи на полицай, когато постъпи на служба при мен.

Високият бараярец кимна сериозно на Мина.

Мина се облегна назад, видимо успокоена, и позволи на стройния с плитката, когото Майлс-сан представи като Рейвън, лекар от Ескобар, да се погрижи за краката й. Ворлинкин следеше ескобареца нащрек и намръщено, после, изглежда, остана доволен от демонстрираните умения в оказването на първа помощ при пришки и прикова с поглед Джин. Високият тип, гвардеец Роик, наля вода в две чаши и ги сложи на масата. Мина взе веднага своята и я надигна жадно; Джин последва примера й, но по-сдържано.

След като прокара сухата буца, която беше заседнала в гърлото му и чийто произход нямаше почти нищо общо с жаждата, Джин подхвана на нова сметка обяснението си за съдбата на консулските пари. Когато стигна до момента с подозрението в търговия с наркотици и/или контрабанда, Ворлинкин примижа, но Майлс-сан му даде знак да сдържи коментара си и консулът остави Джин да стигне до края на своя разказ, след което каза:

— Знаем. Проследихме плика до полицейското хранилище на веществени доказателства, видяхме и доклада за ареста ти.

Значи му вярваха. Е, и това беше нещо.

— Да — каза Майлс-сан, — и консулът несъмнено ти е благодарен, задето си запазил репутацията му с мълчанието си. Нали така, Ворлинкин?

Ворлинкин стисна устни в изражение, което нямаше нищо общо с признателността, но все пак пряко сили изсумтя:

— Разбира се.

После, както с неохота си даде сметка Джин, чрез умела серия въпроси, повечето отправени към Мина, Майлс-сан успя да измъкне историята за бягството им. В резултат на това, когато Йоханес най-после се върна, натоварен с цял куп пици, две еднолитрови шишета мляко и още бира, Майлс-сан вече знаеше кажи-речи всичко за леля Лорна, чичо Хикару и братовчедите Тецу и Кен, от което Джин се почувства неприятно разголен.

Майлс-сан срита едно ниско столче пред мивката и накара двамата да си измият ръцете, а после сам пристъпи към чешмата, сякаш да затвърди добрия пример. Лейтенант Йоханес се ококори, като видя Майлс-сан да се качва на ниското столче, хвърли поглед към спокойния Роик и прехапа устни. След това Майлс-сан, консулът, Джин и Мина седнаха на масата — имаше само четири стола, — а Роик и другите се облегнаха на кухненския шкаф. Лейтенантът остави пиците и руло салфетки на масата и каза:

— Проверих комтаблото. И двете деца за обявени за издирване още вчера. Сигурно всички полицаи в града ги търсят.

Консул Ворлинкин притисна с два пръста основата на носа си.

Джин подскочи уплашено.

— Не можете да ни предадете на полицията!

Майлс-сан му махна да седне.

— Никой нищо няма да прави, преди да сме се нахранили. — После плъзна поглед по ароматните пици. — Какво, без зеленчуци? Вие двамата не трябва ли да ядете зеленчуци?

— Не, не трябва! — заяви Мина, а Джин кимна енергично в потвърждение.

Майлс-сан отхапа от своето парче.

— Е, сигурно сте прави. А и това определено изглежда здравословно. И вкусно.

Мина се нахвърли без колебание върху първата топла храна, която виждаха от два дни. Надвит от аромата, Джин побърза да последва примера й. В консулството явно си купуваха от хубавата пица, а не от евтините замразени, които предпочиташе леля Лорна. Консулът почти не докосна бирата си, Майлс-сан пиеше вода, а големият Роик — за изненада на Джин — си наля мляко в малка чаша, след като напълни две големи за тях.

Всичко това сигурно би успокоило донякъде опънатите нерви на Джин, но консулът, едва преглътнал първата си хапка, развали всичко с думите:

— Консулството не може да приюти бегълци, лорд Воркосиган. Настойниците им сигурно са се побъркали от тревога.

— Ама ние не искаме да стоим тук — каза Джин. — Искам си при животинките!

Майлс-сан размаха нахапаното си парче пица във въздуха.

— Убежище?

— Не е забавно дори като шега — каза Ворлинкин. — Имате ли изобщо представа какви са законовите усложнения, свързани с даването на политическо убежище, още повече на малолетни лица?

— Не беше точно шега, струва ми се — каза спокойно Майлс-сан. — Изчакай децата да се нахранят, все пак.

Ворлинкин стисна зъби, но все пак кимна. След като Джин и Мина се натъпкаха до пръсване, а Йоханес им даде още салфетки и прибра остатъците от пицата в хладилника за закуска, точно както правеха у дома, Майлс-сан се облегна назад и каза:

— Предлагам да се преместим долу. Там и столовете са по-удобни.

Останалите бараярци до един го изгледаха сащисано, но Джин не намери нищо странно в предложението на Майлс-сан — дори чичо Хикару обичаше да се изтегне в големия фотьойл след вечеря. „От пейките право в ложата!“, така казваше винаги. Само че в стаята на долния етаж, където ги заведе Майлс-сан, имаше само четири стола, при това въртящи се, от канцеларския тип. Майлс-сан махна на Джин и Мина да седнат, настани се на третия стол, а четвъртия остави на тримата мъже. Йоханес се паркира край дългата маса, сбутана до едната стена, Рейвън-сенсей последва примера му, а Ворлинкин се тръсна със стиснати устни на свободния стол.

— Много е странна тази видеостая — отбеляза Мина, като се оглеждаше и клатеше краката си, обути понастоящем с чорапи на Майлс-сан, които да пазят лепенките върху пришките й. Когато Роик затвори вратата и седна преспокойно с кръстосани крака на пода до нея, в стаята изведнъж стана много тихо и Джин за пръв път се запита дали е било разумно да води сестра си тук, при това не само заради риска да ги предадат на властите. Ако не беше Майлс-сан, на когото Джин имаше доверие, като нищо можеше да грабне Мина и да хукне навън. Макар че предвид Роик и тежката врата импулсът му, изглежда, беше закъснял…

Майлс-сан преплете пръсти, стисна ги между коленете си и каза:

— Секретарката Сузе ми разказа това-онова за майка ви. Стана ми любопитно и когато дойдох тук, потърсих още информация за нея в планетарната мрежа. Крайно интересно, наистина. Не разбирам защо са я замразили, щом не е била нито болна, нито умираща, нито дори осъдена за някакво престъпление.

Вкусната вечеря внезапно натежа като олово в стомаха на Джин.

— Какво си спомняте за майка си? — продължи Майлс-сан. — Не лични неща, а за работата й, за каузата, която е защитавала. И най-вече от периода на онази демонстрация, която излязла от контрол… или от времето точно преди да я арестуват?

Джин и Мина се спогледаха притеснено и Джин каза:

— Мама не говореше много за работата си пред нас. Когато се налагаше да излезе за по-дълго, ни оставяше у леля Лорна, освен ако аз не бях на училище. А накрая остави Мина там за постоянно.

— Леля Лорна никак не беше доволна, че трябва да ни гледа — вметна Мина.

— Да, казваше, че не се е писала доброволка и не й харесва да я мобилизират така.

— И че й е мъчно за татко, но ако и на мама й било толкова мъчно, по-добре да си стояла вкъщи и да се грижела за децата му. — Мина се намръщи.

Джин побърза да обясни:

— Тези неща ги говореше само когато беше ядосана. — Не че обичаше леля Лорна, но тези галактици бяха чужди хора все пак и не беше редно да критикува семейството си пред тях. А и мама все повтаряше, че човек трябва да е справедлив в думите си.

— Майка ви водила ли ви е някога на събрания, на срещи?

Мина поклати глава.

— Казваше, че не са за деца, че ще ни стане скучно и ще започнем да се правим на маймуни.

— Хм. — Майлс-сан потърка брадичката си. — Когато аз бях на възрастта на Джин, баща ми често ми позволяваше да присъствам на срещите с неговите, хм… с неговите колеги. Същото е правел и дядо ми, когато баща ми е бил дете. Навремето не си давах сметка колко много полезни неща съм „попил“. Разбира се, трябваше да кротувам, иначе ме гонеха.

Джин се намръщи.

— Ако не си вкъщи, няма как да те изгонят. Мама ни прибираше след като си свърши работата.

— Е, сигурно е могла просто да… няма значение. А у вас не е ли провеждала срещи? Вечер, да речем?

— Апартаментът ни беше малък.

— И никой не е идвал при нея? Никога?

Джин поклати глава, но Мина неочаквано се обади:

— Едни хора от нейната група дойдоха веднъж. Беше късно през нощта.

— Кога?

Мина засмука долната си устна.

— Е, преди да я арестуват.

— Малко преди това?

— Да, така мисля.

— Не помня такова нещо — каза Джин.

Мина тръсна глава.

— Ти беше заспал.

— А теб какво те събуди? — попита Майлс-сан.

— Спореха в кухнята. Караха се и викаха. А и ми се ходеше до тоалетната.

— Помниш ли за какво се караха? Каквото и да е от разговора им?

Мина набръчка чело в размисъл.

— Говореха за корпорациите и за пари. Е, те винаги говореха за корпорациите и за пари, но този път говореха високо. Джордж-сан направо викаше, а мама говореше бързо и остро, но иначе не изглеждаше ядосана. А онзи, новият чичко, викаше нещо за… как не било временен неуспех, а можело да постави корпорациите на колене… а после излезе в коридора и ме завари там. Сигурно и на него му се е ходело до тоалетната. А после мама ми даде сладоледено блокче, сложи ме да си легна и ми каза да не ставам от леглото.

— Знаеш ли кои бяха хората в кухнята? Познаваше ли някои от тях?

Мина кимна.

— Единият беше Джордж-сан, той винаги се държеше мило с мен, когато идваше да вземе мама. Старата госпожа Теноджи също беше там — тя винаги си слага много парфюм. На новия чичко му викаха Лейбер-сенсей.

— А пълните им имена помниш ли? Джин?

И двамата поклатиха отрицателно глави.

Майлс-сан пробва отново:

— Джордж Суаби, може би?

— Не знам, може и така да беше — каза Мина, но не изглеждаше сигурна.

— Моментът е крайно любопитен. И личният състав също. Надушвам смъртоносна тайна, о, да. — Майлс-сан стана и започна да крачи из малката стая. Бастунът му — нов и доста по-шикозен от онзи, който беше изровил от запасите на Сузе-сан, остана да подпира забравен стола. — Суаби и Теноджи изплуваха и при моето проучване. Но не и доктор Лейбер. Интригуваща липса, което не бива да се бърка с липса на интрига. Чудя се кой ли е бил той, по дяволите?

Сякаш въвлечен във всичко това въпреки нежеланието си, Ворлинкин каза:

— Можем ли да проучим тези хора и да разберем нещо повече?

— Суаби и Теноджи — не. Те са мъртви, и окончателно при това — погребани, а не замразени. За другия не знам. Следата може да е изстинала отдавна, особено ако е напуснал планетата или е минал в дълбока нелегалност, за да се скрие от корпорациите. По-бързо ще е, ако събудим Лиза Сато и попитаме нея.

Мина вдиша шумно, скочи от стола и зяпна ококорено Майлс-сан.

— Можеш да го направиш? Можеш да върнеш мама? Наистина ли?

Майлс-сан наби спирачки.

— Ъъ.

Сърцето на Джин се сви болезнено. В очите на Мина гореше такава надежда…

— Не може, разбира се — каза гневно той. — Беше тъпа шега.

Майлс-сан вдигна ръка към шията си и опипа нещо през ризата. Някакъв медальон, предположи Джин.

— По дяволите. Ако бяхме на Бараяр, можех да издам нужната заповед, и готово.

— Но не сме на Бараяр — измърмори под нос гвардеец Роик и Джин си даде сметка, че това е първото нещо, което чува от гиганта. Майлс-сан махна с ръка, но дали в знак на съгласие, или на несъгласие, Джин не можа да прецени.

Мина изглеждаше съкрушена; долната й устна потрепваше издайнически.

— Не беше… не беше хубаво да се шегуваш с това, ако не си говорел сериозно!

— Да — каза Майлс, вперил оглед, незнайно защо, в Рейвън-сенсей. — Възможно ли е да… съм говорел сериозно? Технически, имам предвид?

Рейвън-сенсей се почеса по брадичката.

— Технически — да. Позволи да отбележа обаче, че медицинската страна е най-малкият проблем в случая.

Майлс-сан махна с ръка, в знак че му позволява.

— Стига криоподготовката да е била извършена правилно, разбира се — продължи Рейвън-сенсей. — Ако изобщо е била извършена.

Майлс-сан присви очи, после поднови тегелите си из стаята.

— Хм, не виждам причина за подобен пропуск. Все пак не сме на Джаксън Хол. Какво ще ти трябва, за да спретнеш номера? Технически.

— Инсталация за съживяване с необходимата апаратура. Апаратура, която няма как да сглобя от чарковете на пералнята в мазето на консулството, ако това имаш наум. Особено ако възникнат усложнения.

— Усложнения не можем да си позволим. По този въпрос спор няма — добави той и погледна към децата.

Рейвън-сенсей кимна.

— Плюс стандартни медицински консумативи, синтезирана кръв и прочие.

— Ако ти намеря инсталация, ти ще се справиш ли с осигуряването на консумативите?

Лицето на Рейвън-сенсей придоби отнесено изражение.

— Законно или другояче?

— Нямам принципни възражения срещу законното, стига да не остави информационна следа, която да води до нас. Колкото до „другоячето“… да речем, че алтернативните доставчици ще свършат работа. Стига стоката им да е с нужното качество, разбира се.

— Това се разбира от само себе си. Как смяташ да получиш достъп до пациента?

Изражението на Майлс-сан придоби същата отнесеност.

— Е, точно тук започва интересната част…

— Лорд Воркосиган! — намеси се Ворлинкин. — Какво сте намислили, по дяволите? — Джин не беше сигурен дали консулът наистина не знае, или знае и възразява. Енергично.

Майлс-сан размаха за пореден път ръка във въздуха.

— Куп нишки в оплетеното кълбо на местните загадки изглежда водят към Лиза Сато… и се губят там. Започвам да мисля, че мога да разплета цялото кълбо, ако я разпитам. Ъъ, ако си поговоря с нея. Признавам, че на пръв поглед изглежда донякъде фантазьорско, но колкото повече размишлявам…

— Фантазьорско? Пълна лудост, ето как изглежда!

Майлс-сан го изгледа многозначително.

— Това, между другото, би разрешило от раз проблема ти с убежището за малолетни, Ворлинкин. Понеже майка им е възможно най-близкият кръвен роднина на децата.

— И кога проблемът стана мой… о, добре де.

Майлс-сан се усмихна широко. И самодоволно някак, реши Джин.

— Браво, Ворлинкин.

— За какво говорите всички? — внезапно нададе вой Мина.

Майлс-сан моментално заряза самодоволната си усмивка и клекна пред стола й.

— Време е да разтоварим част от багажа, да. Хм. Виж, Мина, моето правителство ме прати тук да проуча една от местните криокорпорации, защото подозираме, че върши лоши неща на една от нашите планети. Смятам, че майка ви би могла да отговори на част от моите въпроси или поне да ми даде интересна нова информация. Работата е там, че доктор Дърона — Рейвън-сенсей помаха дружески на Мина — случайно е един от най-добрите специалисти по криосъживяване, освен това работи за мен, което ме наведе на тази идея. Обаче, преди да организирам съживяването на майка ви, трябва да са налице три неща. Трябва да съм сигурен, че съживяването не крие рискове за здравето й, а мисля, че Рейвън може да се погрижи за това. Трябва да измисля как да отвле… как да стигнем до нея и да я вземем от мястото, където я държат сега, без да ни хванат, а това е по моята част и мисля, че ще мога да се справя. И трето, трябва да съм в състояние да я защитя след съживяването, за да не я арестуват и отведат отново, което би обезсмислило усилията ни, а това е работа на консул Ворлинкин.

Тази новина, изглежда, стресна Ворлинкин. Но когато Мина впи в него отчаяния си поглед, той й отвърна с нещо като усмивка, първата, която Джин виждаше да разведрява лицето му. Момичета! На него никой не му се усмихваше така, когато беше уплашен… най-много да получи някой троснат съвет и поглед изпод вежди.

— Което ме подсеща, Ворлинкин — продължи през рамо Майлс-сан с по-рязък тон. — Докъде се простира политическата и законова защита, която консулството може да предложи на мадам Сато, след като се разбере, че тя е, хм, на свобода? Консулството не е пълноправно посолство…

Ворлинкин отговори неохотно:

— От финансова гледна точка сме клон на ескобарското посолство. От законова обаче сме повече от консулство, защото сме единственото дипломатическо представителство на Бараяр тук. С други думи, казусът би бил… спорен.

— Спорните законови казуси се изясняват бавно, м-да. Което само по себе си може да свърши работа. — Майлс-сан стана и отново започна да крачи из стаята.

Мина се отпусна на въртящия се стол, разкъсвана между надеждата и объркването. Джин си даде сметка, че е стиснал юмруци, и бавно ги отпусна. Думите на Мина звучаха до безкрай в главата му. „Можеш да върнеш мама? Наистина ли? Наистина ли? Наистина ли…?“ За кого се мислеше този дребен галактик? Когато му беше казал, че е делегат на криоконференцията, но очевидно не беше лекар, а другите го наричаха „ревизор“, Джин беше стигнал до смътното заключение, че работата му е свързана със застраховки. Или със застрахователни измами, което звучеше малко по-интересно. Във всеки случай, изглежда, знаеше много за измамите.

— Да караме поред. Йоханес, с какви превозни средства разполага консулството?

Йоханес подскочи като зрител, който внезапно се е озовал в светлината на прожекторите.

— О, ами, официалната наземна кола, разбира се. Имаме и подемен ван. Имам и личен мотопед на въздушна възглавница.

— Подемен ван, идеално. В такъв случай утре ще вземем Джин и Рейвън, ще идем да приберем животинките на Джин и ще ги докараме в консулството, така че да не тревожат повече неговите мисли и моята съвест.

Джин вдигна поглед, разкъсван между вълнение и смут. Ама тези бараярци наистина ли смятаха да го задържат тук? От друга страна, щом щеше да си върне животинките и да е далеч от леля Лорна и училището, имаше ли значение къде ще живее?

— Моето консулство не е пригодено за менажерия — каза Ворлинкин.

— Не, не, няма да ви пречат, моля ви! — побърза да го увери Джин, изпаднал в паника при мисълта, че отново ще го разделят от животинките му. — Тук има много място. А и задната градина е оградена отвсякъде. Изобщо няма да ви пречат.

— И какви точно… не, няма значение. Продължавайте, лорд Воркосиган.

— Докато Джин събира поверениците си, ще запозная Рейвън със Сузе и компания и ще го заведа да огледа тамошната апаратура. С малко късмет ще избегнем необходимостта да превръщаме пералнята на консулството в инсталация за криосъживяване… — Макар че, ако се съдеше по тона му, подобно преустройство не би го спряло. — Да се надяваме, че старият комплекс разполага с необходимото. Не бих се изненадал, впрочем, защото мястото изглежда в добро състояние.

Джин се обади колебливо:

— Ако ще искате услуга от Сузе-сан, по-добре ще е да я хванете преди обяд. Докато още е трезва.

— Нищо работа — каза Майлс-сан. — После, ако техническите подробности са налице, можем да преминем към следващата фаза.

— И каква е следващата фаза? — попита консул Ворлинкин, и той разкъсван между няколко емоции, не на последно място — запленен. Приличаше на човек, който наблюдава катастрофа с наземна кола. На забавен каданс. И самият той — в колата.

— Следващата фаза е да се доберем до мадам Сато.

— Как?

— Първо ще трябва да проуча още малко нещата, за да съставя оптималния план. Според обществените архиви я държат в комплекса на „Нов Египет“ в Криополис, което е доста удобно за нас, между другото. — Устните му се изтеглиха назад в особена усмивка. — Почти като в доброто старо време.

Гвардеец Роик изправи разтревожено гръб и вметна напрегнато:

— А онази търговия с договори, за която спомена Рон Уинг? Дали не бихте могли просто да… знам ли, да я купите? Мирно и законно? — И след миг добави: — Или незаконно, но мирно?

Майлс-сан спря насред стаята, сякаш запленен от тази идея.

— Умно, Роик. Но тя не е обикновен криоклиент. Подозирам, че и най-малкият интерес, проявен към нея, ще вдигне криокорпорациите по тревога. — Поднови тегелите из стаята. — Но идеята ти е добра. Може да е от полза по-късно, в етапа на голямото разчистване.

Роик въздъхна.

— В идеалния вариант — продължи Майлс-сан — трябва да нагласим нещата така, че липсата й да остане незабелязана.

— Търговските криокамери са под постоянно наблюдение — каза Рейвън-сенсей. — Ще трябва да хакнем някак апаратурата. — Поколеба се, после продължи: — Или да заложим на ниските технологии и просто да пъхнем друг криотруп на нейно място. Така показанията ще останат непроменени. Няма как да установят разликата, без да отворят камерата и да разопаковат тялото.

Майлс-сан килна глава, също като Жиро сокола, когато оглеждаше някоя особено сочна мръвка.

— Старата игра на „тука има, тука нема“? Това… може и да свърши работа всъщност. Дали не бих могъл да заема резервното тяло от Сузе? Така де, там нямат недостиг на криотрупове.

Ворлинкин се задави.

— Имате ли представа колко закононарушения изредихте току-що?

— Не, но няма да е лошо да направиш списък, в случай че потрябва на адвоката ви. Това дори би могло да ускори малко нещата, ако се стигне дотам.

— Мислех, че имперските ревизори трябва да защитават закона!

Веждите на Майлс-сан литнаха нагоре.

— Това пък откъде ти хрумна? Задачата на имперските ревизори е да решават проблемите на Грегор. Мазните копелета от криокорпорациите се гласят да откраднат една трета от империята му. А това безспорно е проблем. — Въпреки усмивката на Майлс-сан очите му святкаха и Джин изведнъж си даде сметка, че дълбоко в себе си дребният галактик е адски ядосан. — Все още обмислям решението.

Джин се чудеше кой ли е Грегор. Застрахователният шеф на Майлс-сан?

Мина се беше преместила неусетно със стола си към неговия. Съвсем бяха забравили за нея, но после тя изхлипа задавено, което накара Ворлинкин и Майлс-сан да завъртят едновременно глави. Майлс-сан вдигна ръка и понечи да тръгне към нея, но после спря и даде знак на Джин. Притиснат до стената, Джин потупа несръчно сестра си по рамото, с което само отприщи сълзите й.

— Лорд Воркосиган, за бога, нека спрем за тази вечер — каза консул Ворлинкин. — Децата сигурно са уморени до смърт. И двете.

Последното да го беше премълчал, помисли си ядосано Джин. Сълзите на Мина сигурно бяха заразни, иначе защо ще го смъдят и него очите? Хич да не му бяха предлагали съчувствието си — за разлика от троснатите съвети и погледите изпод вежди, съчувствието, изглежда, подкопаваше решимостта му.

— Прав си, разбира се — каза веднага Майлс-сан. — Да вземат по един душ, после ще ги настаним в стаята на Роик. Той ще спи при мен. Чисти тениски вместо пижами. Четки за зъби?

Джин бързо-бързо откри, че увлечени в спор, Майлс-сан и Ворлинкин съвсем не са толкова страховити, колкото във внезапен пристъп на единомислие. Прагматичната дискусия на тема кой къде и как да си легне сложи край на сълзите. За Мина нощувката в сградата на консулството сигурно щеше да е по-голямо изпитание, отколкото за него, предположи Джин. Все пак той беше спал в паркове и в какви ли не странни кьошета при Сузе-сан. Тук удобства не им липсваха — Ворлинкин дори им даде готина звукова четка за зъби. Е, една за двамата, но пък така имаха повод да я заредят в стерилизиращия държач.

Най-накрая ги сложиха да легнат между чисти чаршафи в топла и тиха стая. Джин изчака вратата да се затвори и стъпките на възрастните да заглъхнат към долния етаж, после се надигна и запали нощната лампа. Мина отметна завивките и му помогна да извади от раницата кутията на госпожа Мурасаки. Наблюдаваше го бдително как вдига капака, та в кутията да влезе чист въздух, после, докато брат й пазеше тарантулата да не избяга, пусна вътре един от малките бежови молци, които бяха хванали по-рано. Джин затвори кутията и я остави на нощното шкафче между леглата им.

— Дали ще го изяде? — попита Мина, надничаше през капака.

— Не знам. Може би се храни само с жива плячка.

Мина смръщи замислено вежди.

— Има голяма градина отзад. На бас, че утре можем да хванем там разни буболечки.

Успокоителна мисъл. Джин легна и придърпа завивките си, а Мина се пресегна да угаси нощната лампа, преди издайническата ивица светлина под вратата да е докарала някой от възрастните.

След малко шепотът на Мина допълзя през мрака:

— Твоят галактик дали наистина може да върне мама, как мислиш? Никой друг не успя.

Опитвал ли се е някой изобщо? Джин нямаше представа. Майлс-сан, пъргав, целенасочен, енергичен и винаги нащрек, изглежда, щеше да се окаже опасен познайник. Мърлявото изгубено пиянде отпреди започваше да му липсва. Сега имаше неприятното чувство, че е пуснал на свобода природна стихия, която не може да спре, а фактът, че не знае дали изобщо иска да я спре, не му помагаше с нищо.

— Не знам, Мина — каза накрая той. — Мълчи и заспивай. — Обърна се към стената и се скри под завивките.

Роик последва консул Ворлинкин в обезопасената стая. Завариха негова милост потънал в дълбоко общение с комтаблото, Йоханес стоеше прав до него, а Рейвън кибичеше приведен над рамото му. Изглежда, проучваха архитектурния план на криокомплекса „Нов Египет“, изтеглен бог знае откъде. Добре беше, че негова милост най-после е решил да включи Йоханес, пък било и по необходимост. Подкрепление най-после! Обучено, макар и неопитно подкрепление, което, ако се съдеше по ококорената физиономия, в момента получаваше нагледен урок по тайни операции, на който инструкторите му от ИмпСи можеха само да завиждат.

Негова милост се завъртя със стола си към новодошлите.

— А, Ворлинкин, добре. Вашият секретар, Матсън — ще дойде на работа сутринта, нали?

— Да.

— Трудно ще скрием децата от него предвид скромните размери на сградата. Обясни му, че са защитени свидетели, които ги грози опасност. Това би трябвало да усмири любопитството му.

— А вярно ли е? — попита Ворлинкин.

— Не знам как си станал дипломат с тази твоя нетърпимост към лъжите. И между другото, предвид подготовката ти, очаквах да изразиш далеч по-голямо възхищение от пришките на госпожица Сато. И откъде изобщо идва това вселенско убеждение у всички дами, че здравословните неволи правят човек интересен? Ако съдя по дъщеря си Хелен, явлението се проявява на далеч по-ранна възраст, отколкото ми изглеждаше възможно.

— Относно опасността — каза Ворлинкин и си спечели възхищението на Роик с този категоричен отказ да вземе участие в лиричното отклонение на негова милост. Ако се съдеше по блясъка в очите, понастоящем негова милост беше точно толкова превъзбуден, колкото собствените му деца след някоя от неговите незабравими приказки за лека нощ. — Реална ли е? Защото в противен случай би било неразумно да държим децата далеч от настойниците им.

Негова милост, изглежда, поизтрезня.

— Може би. В момента водим разследване, което означава, че са налице редица неизвестни величини. Иначе не би имало нужда да разследваме, нали така? Лиза Сато е била отстранена от картинката по начин безцеремонен и ефективен, и с цената на усилия, които говорят за сериозна причина. Което на свой ред означава, че актът на съживяването й най-вероятно би изложил децата на риск… — Той се потупа с пръст по устните, потънал в размисъл. — Подозирам, че Джин бърка в преценката за чичо си и леля си. Той смята, че не са защитили майка му поради липса на ресурси и желание. Аз смятам, че някой им е взел сериозно страха.

— Хм — измърмори под нос Ворлинкин.

Колкото до Роик, той беше убеден, че с попадането си в орбитата на негова милост бедната замразена жена неволно е предизвикала серия неизбежни събития. Все едно да размахаш връвчица пред коте, че и по-зле. Той, разбира се, не би трябвало да обяснява тези неща на Ворлинкин — един гвардеец следва да е лоялен в мислите, думите и делата си. Но не и да е сляп…

— Но ако Джин и Мина бяха ваши деца, как бихте се почувствали, ако човек от друга планета ги отвлече за собствените си цели? — настояваше на своето Ворлинкин. — Без значение колко добри са намеренията му?

— В своя защита нека изтъкна, че те дойдоха тук по свое желание, но… ако аз бях мъртъв, вдовицата ми — замразена, а децата ми бяха предадени на грижите на хора, които или не желаят, или не са в състояние да им помогнат? Не бих дал и пукната пара откъде идва човекът, който може да ги събере отново с Екатерин. Бих го обсипал с най-щедрите си посмъртни благословии. — Негова милост се завъртя със стола си и потропа с пръсти по бюрото. — Бедният Джин! Напомня ми за баба ми, милият. Тя наистина ми липсва.

— За баба ти? — попита заинтригувано Рейвън. — Не знаех, че имаш баби.

— Повечето хора си имат по две — не и в твоя случай, разбира се. Бетанската ми баба е жива, в добро здраве и със собствено мнение по всички въпроси. Ако някога се запознаеш с нея, много неща около майка ми ще ти станат ясни. Не, имах предвид другата си баба — бараярската легенда за принцеса и графиня Оливия Ворбара Воркосиган.

— Щом е бараярска легенда, значи е кървава — кимна Рейвън и подкани с жест негова милост да продължи, не че той имаше нужда от насърчаване. Йоханес поглъщаше жадно всяка дума.

— Много кървава. Ако си беше учил уроците по бараярска история — не че точно ти би трябвало да проявяваш интерес, — щеше да знаеш, че едно време — а с тази фраза започват всички хубави приказки, както знаем, — че едно време наказателните взводове на лудия император Юри направили опит да изтрепят огромната част от моето семейство, с което предизвикали гражданската война, завършила с разчленяването на самия Юри. По онова време толкова много хора искали да се сдобият с парченце от него, че се наложило да прибегнат до съвместна собственост върху парченцата. Наказателният взвод разстрелял баба ми пред очите на баща ми. Той бил на единайсет тогава и това е отчасти причината да правя връзката между Джин и въпросните събития. Но работата е там, че… въпреки всичките страхотии от онзи период и на войната, която последвала, никой… не знам как точно да се изразя… никой не отнел на баща ми този факт от живота. Джин е останал без майка също толкова внезапно и несправедливо, но за разлика от баща ми, не е получил възможността да скърби за загубата си. Не са му позволили да я погребе, да я оплаче, да се гневи, ако щете. Да си отмъсти… отказано му е било дори съмнителното удовлетворение от мисълта, че погребалната й процесия е била съпроводена в почтително мълчание от враговете й. Не, за Джин и Мина… има само мълчание. Замръзнало мълчание.

Мразовито мълчание се спусна върху бараярците в стаята след тези думи.

Ворлинкин се изкашля, опря се с една ръка на бюрото и впери поглед в изображението над видплочата.

— Ъъъ… Лорд Воркосиган. Как, хм… как точно планираме да върнем гласа на тази жена?