Криожега

8.

Тарантулата изглеждаше страхотно с черното си палтенце на бели райета и малки точици, съвсем като аристократ от историческо холовидео, който се е наконтил за официална вечеря. Джин преброи очите върху свирепото личице на паяка — бяха осем, две лъскави черни копчета, които го следяха зорко, още четири в редица отгоре и по още едно отстрани на главата. Под коремчето му… не, под нейното коремче имаше бяла пухкава топчица като памук. Яйценосна торбичка? Паячката щеше да си има бебета? Легнал на пода във влажната градинска барака, Джин застина от вълнение, после бавно се дръпна назад, за да не стресне тарантулата. Трябваше да намери нещо, с което да я залови, преди да се е шмугнала в някоя цепнатина на пода или в стените. Голямшка беше за вида си, над три сантиметра, долу-горе колкото палеца на Джин над горното кокалче. Движението му не я подплаши — стоеше си и го чакаше търпеливо.

Джин огледа притеснено бараката. Пътят пешком от северозападното предградие, където живееха леля му и чичо му, до южния край на града се беше оказал много по-дълъг от очакваното. Отчасти заради Мина, която вървеше бавно и непрекъснато се оплакваше колко била уморена — Джин си знаеше, че ще стане така, — но най-вече защото по някое време през нощта самият той обърка пътя. Улиците правеха странни завои, объркваха го постоянно, а небостъргачите в центъра на града, които уж трябваше да му служат за ориентир и които зърваше от време на време, изглеждаха еднакви от която и посока да ги погледнеш.

Извадили бяха късмет с тази барака. Спрели бяха да си купят две половинлитрови бутилки мляко в едно квартално магазинче, после заоглеждаха околните улици за място, където да се скрият през деня. На една от къщите имаше табела „ПРОДАВА СЕ“. Бърз оглед през прозорците показа, че къщата е празна, нито мебели, нито хора, с други думи — безопасна. И заключена, разбира се, но вратата на барачката в задния двор се оказа залостена само с резе отвън. Задният двор имаше висока ограда, а дърветата и храстите щяха да ги пазят допълнително от любопитни погледи. Имаше и външна чешма, при това работеше. Кубчетата суха храна, които Мина беше откраднала от чекмеджето в кухненския бокс, бяха гадни, но поне нямаше да умрат от глад. Проблемът с водата беше по-сериозен, макар че и с това бяха извадили късмет през нощта — на два пъти стигаха до градски градини с чешмички и обществени тоалетни. Последното не беше за пренебрегване, защото Мина категорично отказваше да клекне зад някой храст дори под прикритието на мрака.

Рафтовете на барачката бяха празни, за съжаление, градински инструменти също нямаше освен едно почти беззъбо ръждясало гребло. Погледът на Джин се спря върху сестра му, която спеше, пъхнала сгънатото си яке под главата. После се премести върху жълтата й раница, украсена с усмихнати, но анатомично сбъркани пчелички. Джин клекна до раницата и разрови съдържанието й. А, ето!

— Хей! — смънка Мина, надигна се и разчекна уста в прозявка. Съненото й лице беше нашарено с червени резки от едната страна, където се беше отпечатала импровизираната й възглавница, а косата й стърчеше на всички страни. Защо, когато спяха през деня, хората се събуждаха изпотени и смачкани? — Да не ми крадеш парите?

Джин отвори прозрачната пластмасова кутийка, където Мина си държеше монетите, и изсипа съдържанието й в раницата.

— Не, представи си! Само кутията ми трябва.

— За какво? — попита Мина, смръщила вежди при това ровичкане из личната й собственост. „Пак добре, че не се разрева“, помисли Джин. Но пък той не крадеше все пак, нали?

— За къща на един паяк.

— Гадост! Мразя паяците. Паяжините им са лепкави.

— Тази е тарантула. Те не плетат паяжини.

— О. — Мина примигна, обмисляйки тази нова информация. Изглежда, не я прие за съвсем чиста монета, но поне не се размрънка. Стоя настрана, докато Джин се промъкваше към плячката си, но когато тарантулата се озова на сигурно място в прозрачната кутия, се съгласи да разгледа отблизо многото, пък били те и миниатюрни чудеса във вид на райета, очи и мандибули, които Джин й посочваше в комплект с обяснения, както и обещаващата торбичка с яйца.

— Наистина има осем очи! — възкликна Мина и кръстоса своите, сякаш се опитваше да прецени как ли я вижда паячката. После, набрала кураж, последва примера на брат си и почука по пластмасовото капаче.

— Хайде стига. Ще я уплашиш.

— Ще може ли да диша вътре? — попита Мина.

Джин огледа притеснено кутията. Не се беше сетил за това. Кутията се затваряше добре и нямаше опасност паячката да избяга, но дали влизаше въздух отнякъде? Насекомото дращеше безпомощно с тънките си крачета по стените на новия си затвор.

— Е, поне на първо време ще може да диша.

— Как се казва?

— Още не съм я кръстил.

— Трябва да си има име.

Джин кимна в знак на съгласие. Добре де, понякога дори Мина казваше нещо умно. Говореше се, че на Старата Земя имало хиляди видове тарантули, но хората, тераформирали Кибу, пренесли само десетина за новата екосистема. Срамота. Понеже нямаше комтабло, Джин не можеше да провери какво е научното наименование на новия му домашен любимец. Надяваше се да е нещо завъртяно и яко като самия паяк.

— Може да я кръстиш Тъкачка. Не, нали каза, че не тъчала паяжини. Таранчо?

— Това е момчешко име — възрази Джин. — Трябва ни име като за дама, да й прилича. Нещо от Старата Земя.

Мина смръщи замислено чело, после грейна.

— Госпожа Мурасаки! Най-старата бабичка, за която съм чувала.

Джин спря, преди да е отхвърлил по братски навик предложението й. Изгледа тарантулата. Името наистина й приличаше.

— Добре.

Мина се ухили триумфално.

— Тя какво яде?

— Буболечки. Ще й наловя от градината, преди да тръгнем. Не знам още колко остава, докато стигнем до… До вкъщи.

Все по-заинтригувана, „кръстницата“ попита:

— Може ли да ти помагам, като я храниш?

— Може.

Мина бръкна в раницата и извади едно кубче суха храна.

— Да си го разделим, ако искаш. Така ще ни стигнат за по-дълго.

— Права си — призна Джин, остави кутията с паяка и излезе в двора да изплакне и напълни с вода празните бутилки от млякото.

Когато се върна и затвори скърцащата врата, Мина попита:

— Колко ли е часът?

— Не съм сигурен. Следобед е, във всеки случай.

— Дали са свършили часовете, как мислиш? Можем ли вече да излезем на улицата?

— Нека изчакаме още малко.

Разделиха си кубчето и водата.

— Може би трябва да сложиш госпожа Мурасаки в едно от шишетата — каза Мина, допи водата в своето и го вдигна към светлината, лееща се от мръсното единствено прозорче на бараката. — В него лесно ще пробием дупчици да влиза въздух.

— Мислех да ги напълня с вода. Вчера цял следобед ми мрънка, че ти било горещо и си жадна.

— Краката ми се бяха изпотили в обувките — каза Мина. — Много беше гадно. — Погледна го. Очите й още бяха подпухнали от непривичния сън през деня. — Още колко остава до онова твое място?

— Ами… не знам. — Джин сви смутено рамене. — Вече трябваше да сме стигнали. Дано Майлс-сан се грижи добре за животинките ми.

— Галактическият ти приятел?

През изминалия ден и половина, откакто бяха избягали, Джин постепенно си беше излял душата пред Мина, разкривайки й някои от тайните си — твърде много, може би, — отчасти защото тя не спираше да задава въпроси, но най-вече защото… ами защото от адски много време не беше говорил с друго дете.

— Да.

Мисълта за позорния му провал като куриер не му излизаше от главата. Щеше ли да повярва Майлс-сан, че не е откраднал парите? Как ли се погаждаше с Жиро? С Жиро човек трябваше да е нежен, но твърд. Пилетата бяха по-лесни, освен когато не прехвръкнеха над парапета и човек трябваше да слиза по стълбата, да ги лови и да ги качва обратно. Можеше ли Майлс-сан да се оправи едновременно с бастуна си, с крякащо пиле под мишница и със стръмната стълба?

— Майлс-сан има ли деца? — попита Мина.

Джин смръщи вежди.

— Не знам, не е казвал да има. Той е доста стар — на трийсет и нещо. Обаче е малко смешен на външен вид. Не знам дали изобщо може да си намери момиче. — След като ефектът на лекарствата отшумя, Майлс-сан се държеше дружелюбно, а лицето му изглеждаше създадено за усмивки. Освен това се погаждаше с животинките му, а това означаваше, че е готин като за голям. Джин не беше сигурен дали би искал Майлс-сан да си има някоя нисичка непретенциозна жена, или не.

След дълга замислена пауза Мина каза:

— А дали би искал?

— Какво?

— Деца. Така де, ако е самотен.

И когато брат й я погледна недоумяващо, обясни:

— Тази година от училище ни дадоха да четем една книга. За две сирачета, осиновени от земянин. Той ги отвел на Земята и им показал всичко за прародината. — После добави като допълнителна примамка: — Купил им и домашни любимци…

Джин имаше смътен спомен за тази книга. И той я беше учил във втори клас, но онази година беше останала в спомените му най-вече с йероглифната азбука, която започнаха тогава. Имаше бая лиготии в книгата за това как момичето получило сладко ново кимоно, но имаше и една глава как мъжът ги води на море и им разказва за морските създания — доста кратка глава, но пък имаше картинки, — и за една котка, която в края на книгата си беше окотила котенца.

— Майлс-сан не е от Земята. Каза, че е от Бараяр.

— Това къде е?

— Някъде оттатък Ескобар май. — Джин знаеше, че Ескобар е най-близкият търговски партньор на Кибу във възлената връзка, делеше ги само маршрут от няколко скока. За по-далечните светове се учеше чак по галактическа история в гимназията. Освен за Земята, разбира се. За нея Джин беше чел доста извън учебния материал — заради зоологията. Ех, само ако се появеше някой благодетел и му предложеше да го заведе на Земята… Макар че Бараяр, както го беше описал Майлс-сан, също би бил адски интересен с двойната си екологична система.

Пред вътрешния му взор внезапно се разгъна картина как странният малък мъж живее сам-самичък в селска къща… или, още по-добре, в голямо старо имение с огромна, потънала в зеленина градина. Като в книгата, където онзи стар професор беше отвел двете деца от града заради войната… Джин не знаеше много за войната, освен че се е случвала по времето отпреди хората да ги замразяват. Имаше и един кон, дето теглел каруца, и страхотни приключения в една пещера със слепи рибки. От училище ги бяха завели групово в Нортбриджкия зоопарк и там Джин беше видял кон. На по-смелите деца им разрешиха да го погалят по врата, докато един от пазачите му държеше главата. Джин ясно помнеше меките ноздри на коня и топлия му дъх върху бузата си. По-късно научи, че имало и дребна порода, понита, отглеждали я специално за деца. Мина сигурно нямаше да я е страх от пони. Високият кон в зоопарка беше стреснал дори него, но пък тогава Джин беше по-малък. Огромен пръхтящ кон, и животни, и…

Глупости. Майлс-сан не беше професор, нито им беше роднина някакъв, и най-вероятно живееше в тесен градски апартамент и изобщо не беше самотен. Джин реши, че мечтанията му за огромна стара къща са гадни. Защото го заболя, след като свършиха. Погледна сестра си и се намръщи.

— Никой няма да ни осинови и да ни отведе оттук. Това са глупости.

Вървяха поне два километра на зигзаг, без Джин да зърне нито веднъж небостъргачите в центъра — те бяха единственият му ориентир, — и излязоха на шумна улица с вход към станция на подземния влак.

Мина, която вече накуцваше и влачеше умърлушено крака след него, погледна с копнеж натам.

— Ако искаш да се качим на влак… имам пари да платя.

— Не. Станциите са пълни с полицейски камери. Точно така ме хванаха онзи ден. Не можем да слезем там. — В същия миг погледът му се спря на голямо цветно табло до входа на подземната железница. Карта! Той се огледа внимателно за охранителни камери, не видя нито една и тръгна нащрек към картата. Мина го следваше по петите.

Осветена стрелка показваше къде се намират в момента. Ужас. Толкова път бяха изминали, а изобщо не се бяха придвижили на юг. Вместо това и незнайно как се бяха озовали в източните жилищни квартали и трябваше да изминат още трийсетина километра, за да стигнат до индустриалната зона на юг от града — кажи-речи толкова път, колкото бяха изминали досега. Е, това поне обясняваше защо къщите тук са толкова хубави. Джин се приближи още малко и примижа.

Само на две спирки с железницата се намираше станцията, където беше слязъл от влака, за да иде в бараярското консулство. Приблизително три километра път по улиците. Джин гледаше картата и мислеше трескаво. Имал бе смътното намерение да предложи на Майлс-сан парите на Мина като компенсация, но сестра му се беше оказала много стисната. Джин не се съмняваше, че Майлс-сан ще им върне парите при първа възможност, но Мина така или иначе щеше да мрънка. Но ако първо отидеше в консулството и си признаеше за парите — е, може би щеше малко да разкраси истината, — дали там нямаше да му дадат друга пачка за бараяреца? По всичко личеше, че Майлс-сан е важна особа. А и едва ли щяха да го предадат на полицията, защото и те имаха какво да крият, нали така?

От мисълта да си признае стомахът му се свиваше, но не толкова, колкото от мисълта да измине още трийсет километра и да се върне при Майлс-сан с празни ръце и три дни закъснение. Вгледа се съсредоточено в картата — опитваше се да запомни улиците и къде да завие.

— Вече знам накъде да вървим — каза на Мина, като се постара твърдението му да прозвучи уверено и спокойно, като на по-голям брат. — Хайде.

След като наземната кола на „Бялата хризантема“ ги остави пред консулството, Роик последва негова милост на втория етаж, където негова милост изпи две таблетки за главоболие и няколко чаши вода. Слязоха отново във фоайето и негова милост мушна глава в стаята, която Роик беше кръстил за себе си „салона“ и където бяха зарязали Рейвън Дърона да ги чака.

— Май ще е добре пак да слезем долу за кратък разбор — каза негова милост.

Рейвън кимна, стана от стола и се повлече след тях. По пътя насам не бяха говорили много — Айда беше в колата с тях, негова милост изглеждаше потънал в размисли, Ворлинкин зяпаше със стиснати зъби през прозореца, Роик така или иначе беше в ролята на наблюдаващ ескорт, а Рейвън, изглежда, не намери за нужно да се цепи от колективната тенденция. Стигнаха до вратата на обезопасената стая в сутерена и я завариха затворена и заключена.

Негова милост перна с ръка копчето на интеркома.

— Ворлинкин? Вътре ли си? Отвори.

— Само секунда, милорд — чу се гласът на Ворлинкин от уредбата. Секундата се превърна в няколко минути. Негова милост потропваше ядосано с крак, а Рейвън седна на последното стъпало и се прозина.

— Като къща с една баня, когато ти дойдат на гости роднините — подхвърли Роик след малко.

Негова милост го стрелна с поглед.

— Никога не бих се сетил за това сравнение. Но пък никога не съм живял в къща с една баня.

Роик не каза нищо, само килна иронично глава.

Най-накрая се чу характерното припукване на освободения звукоизолиращ печат, вратата се отвори и консулът ги покани да влязат. Сините му очи святкаха, а дишането му беше ускорено, все едно е тичал.

— Закъсняхте — заяви гордо.

Веждите на негова милост се покатериха чак до косата му.

— Не по наша вина, бих казал. И за какво по-точно сме закъснели?

Един мускул потрепна край стиснатите устни на Ворлинкин.

— Току-що съставих подробен доклад за всичко, на което станах свидетел, и го пратих с теснолъчев сигнал на генерал Алегре в бараярската централа на ИмпСи. Никога не бих си помислил, че ще доживея да видя как един Воркосиган се продава за пари. Моята кариера може да не е в разцвет, но вашата скоро ще се сгромоляса главоломно, милорд ревизор.

— А, чудесно. Значи поне това можем да го броим за свършено. — Негова милост затвори вратата с ритник. Тя отвърна с тиха въздишка, която изглеждаше недостатъчно драматична за настроението на Ворлинкин.

— Какво?! — Ворлинкин стисна юмруци.

— Не споря, че всеки човек си има цена — продължи дружески негова милост. — Както Уинг-сан би се съгласил, без съмнение. Притеснявах се единствено, че ако днес не си предложи услугите, ще трябва да мина на нова сметка през целия цирк, който разиграх на конференцията.

Ако не спреше да вдишва, консулът като нищо можеше да си пукне някой кръвоносен съд в белите дробове, помисли си Роик и вметна умиротворително:

— Стига сте поднасяли горкия човек, милорд. — „Вече така или иначе постигнахте своето.“ Не му се нравеше мисълта да повали Ворлинкин на пода, ако той тръгне да души негова милост, а такава вероятност определено съществуваше, меко казано. Изобщо, ситуацията го подсети за няколко колоритни израза, между които да избира — консулът изглеждаше достатъчно вбесен, за да „излезе от кожата си“, „свитки да му излизат от очите“ или „газ да пикае“. Но около негова милост често ставаха такива неща.

Негова милост добави с известно раздразнение:

— Хора като Уинг не подхвърлят пари на всеки срещнат, Ворлинкин. Първо трябва да са сигурни, че плячката е подкупна. Аз се постарах да му помогна в решението. Седнете, консуле, докторе. Време е да поговорим.

Ворлинкин, който тъкмо беше отворил уста за някоя разгорещена реплика, зяпна смаяно.

— Лорд Воркосиган… ама това… постановка ли е? Официална?

— Вече е. — Негова милост седна на един въртящ се стол и залюля крака. — В началото не бяхме сигурни, затова изпратиха мен… поради факта, че можех да бъда примамка и капан едновременно и така да спестя на Империята от командировъчни, ако не друго.

Ворлинкин приседна бавно на друг стол и Роик си отдъхна. Консулът погледна сащисано обезопасеното комтабло.

— Милорд… аз наистина изпратих доклад.

— Недей да се извиняваш. Така де, следващият ти официален гост може наистина да е подкупен. Аз също не смятам да ти се извинявам, ако от това ще ти стане по-добре. И преди съм виждал как наши дипломатически представители се поддават на изкушението. Трябваше да се уверя, че случаят не е такъв.

— Вие сте… подложили сте ме на тест? — Опасната жега в очите на консула, която тъкмо започваше да изстива, припламна отново.

— А защо, мислиш, те влачих с мен днес и те оставих да видиш и чуеш всичко?

Ръцете на Ворлинкин се свиха в юмруци на коленете му, но после постепенно се отпуснаха.

— Разбирам. Много ефикасно.

— Разчитам да съобразяваш бързо и да не изоставаш от темпото — добави по-любезно негова милост. — Няма да е лесно, знам. Този случай изтормози не един и двама анализатори на ИмпСи. — След което се обърна към Рейвън: — Е, какво интересно научи от раздумката си със Сторс?

Рейвън изкриви колебливо устни.

— Нищо ново май. Програмата им за криозамразяване изглежда напълно законна, а от техническа гледна точка процедурите им са тип-топ. Поисках да ми покажат съживяване, но нямало нито едно насрочено за днес, така каза той, което след всичко видяно и чуто до момента не ме изненада. Все пак ми показа размразителната инсталация, която ми се стори напълно адекватна. Намекна, че за „Бялата хризантема“ би било чест да ме привлече на работа, дори подпита какво е възнаграждението ми в момента. Отвърнах, че основните ми интереси са в криосъживяването, защото то е по-голямо предизвикателство от медицинска гледна точка. Каза, че щял да предаде това, но не каза на кого. След това се присъединихме към вас по средата на лъскавата им презентация. Това е. — Рейвън вдигна рамене.

Ворлинкин примигна.

— Лорд Воркосиган, доктор Дърона ваш агент ли е?

— Консултант на граждански договор — обясни негова милост, — чийто хонорар се поема от бюджета за този конкретен случай. Заплатата ти от „Дърона“ също си върви, нали, Рейвън?

Рейвън се подсмихна.

— Това е поверителна информация.

— Ще приема отговора ти за „да“. Иначе казано, Ворлинкин, не се колебай при нужда да товариш доктор Дърона с двойни смени.

Рейвън се ухили и стана да включи автомата за напитки, стратегически разположен близо до обезопасеното комтабло и сателитната му конзола. Автоматът изкашля нещо кафеподобно, ако се съдеше по миризмата. Рейвън взе чашката и махна любезно на Роик да седне на стола му. Роик, от своя страна, му махна да си сяда, а сам се зае да подпира със скръстени ръце стената — поза, изкопирана на сто процента от един конкретен бивш шеф на ИмпСи.

— Краткият увод е следният, Ворлинкин — продължи негова милост. — Когато проучвателните екипи на „Бялата хризантема“ стъпили за пръв път на Комар преди година и половина, компанията била грижливо проверена от ИмпСи. Проверката не открила нищо съмнително, но от ИмпСи ровели за връзки с военния шпионаж и такива неща. Бизнес планът им бил одобрен от комарските власти и всичко си тръгнало по реда. Никой не би си и помислил да се занимава повече с тях, ако не беше добрата стара шуробаджанащина. През последните няколко месеца, когато основната инсталация, която видяхме във видеото на Уинг, навлязла в последните етапи на строителството си, от „Бялата хризантема“ започнали да набират бъдещи клиенти. Напълно логично се насочили най-напред към дамските клубове в Равноденствие — онези, в които членуват възрастни дами от висшите класи. Едновременно с това друг екип по продажбите насочил усилията си към подбрани комарци, богати и влиятелни, предлагайки им изгодни пакети акции, които да осигурят на местната върхушка дял в бъдещия успех на дейността им. Подозирам, че двата екипа по продажбите не са си сравнили списъците, нито са съобразили, че някои богати стари дами всъщност са оттеглили се от активна дейност комарски търговки, които четат счетоводни документи така, както повечето им връстнички четат списания за плетки. Та една от въпросните стари дами хвърлила поглед на двете предложения и казала: „Не знам защо, но това ми намирисва“, след което ги занесла на най-любимата си внучка по съребрена линия, която казала: „Права си, лелче, не знам защо, но и на мен това ми намирисва“, и на свой ред отнесла казуса до своя възлюбен съпруг, известен повече като император Грегор Ворбара. Който го прехвърлил на своя верен имперски ревизор с думите, цитирам: „Дръж, Майлс. Ти нямаш равен във ваденето на златни пръстени от клозетни ями, така че — гмуркай се.“ А аз казах: „Благодаря ви, сир“ и се качих на кораб за Кибу-дайни.

Ворлинкин примигна отново. Неколкократно. Роик, от своя страна, си помисли, че съобразителната комарска императрица служи на Грегор разнообразно, а не само в общото им начинание по производството на няколкото им страховито умни хлапета.

Негова милост продължи жизнерадостно:

— Богатите стари комарци обикновено имат и още нещо — изобилие от планетарни акции с право на глас… ъъ, Рейвън, има ли нужда да ти обяснявам за тях?

— Да, моля — каза Рейвън и се облегна назад. Изглеждаше очарован.

— И тази система като много други е реликва от времето на комарската колонизация. Понастоящем планетата сама по себе си е необитаема въпреки дългосрочните програми за тераформиране и единствените поселища, големи и малки, се намират под херметично запечатани конструкции, наречени куполи.

— Това го знаят всички.

— Добре. За да насърчат разрастването на куполите, ранните комарски колонисти създали система от поощрения. В добавка към неотменното право на един глас, с който всеки комарец се ражда и умира, колонията присъждала допълнителни гласове на онези, които се нагърбвали с разходите и риска по разширяването на обитаемите територии. Тези гласове можели да се унаследяват, да се търгуват, да се продават и най-общо — да се натрупват. Комарската олигархия в сегашния й вид се корени в клановата собственост на големи пакети от въпросните планетарни акции с право на глас. На теория Комар е демокрация, но в действителност някои са осезаемо по-равни от други. Дотук ясно ли е?

Рейвън кимна.

— Значи — каза Ворлинкин, който вече две години наблюдаваше Кибу-дайни в действие, — според вас „Бялата хризантема“ е намислила да акумулира на свой ред голямо количество от тези гласове? Да купува на едро?

— Да, така изглежда. Имайте предвид, че на Комар опитите за измами с планетарни акции не са нищо ново и с времето са се натрупали маса закони и подзаконови актове, които имат за цел предотвратяването на такива измами. На първо място акции с право на глас могат да бъдат притежавани единствено от физически лица, а не от юридически, тоест корпорациите не могат да участват пряко в търговията с тях. Все пак съществуват изпитани системи, чрез които гласове могат да бъдат делегирани на пълномощници. Договорите, които „Бялата хризантема“ предлага на бъдещите си клиенти, са били проучени подробно от комарските регулаторни органи и ако е имало съмнение за нечиста игра, образците са щели да бъдат отхвърлени, което не се е случило. Моите работни хипотези са две — или че „Бялата хризантема“ е подкупила когото трябва, за да получи нужното разрешение, хипотеза, която ми се струва все по-правдоподобна, или че е открила в закона някаква пролука, която й позволява да крие истинските си намерения достатъчно дълго. Или и двете.

Роик неволно си помисли, че възхищението, с което негова милост излагаше механизма на една такава мащабна измама, едва ли е най-разумното нещо в присъствието на Ворлинкин, който все още клокочеше тихичко отвътре. Но негова милост си беше такъв.

— Цялата тази схема е доста елегантна, но в никакъв случай не води до бързо забогатяване, дори ако комарската система на планетарните акции й даде начална скорост, несравнимо по-голяма от тази на Кибу. И точно това беше причината да не бързам с изводите. Криокорпорациите осигуряват услуга, чиято единична печалба в процентно изражение е минимална, а в същото време „Бялата хризантема“ харчи пари като пиян ворски лорд. Защо да си правят целия този труд, щом дори няма да доживеят възвръщаемостта на инвестицията? Тези въпроси си задавах и не намирах отговор, докато днес следобед, почти в края на разговора ни, Уинг не каза, че е прехвърлил собствения си договор за замразяване към комарската инсталация.

Негова милост плъзна горд поглед из стаята, сякаш очакваше публиката му да избухне в аплодисменти, и явно остана разочарован от трите празни погледа насреща си.

Пое си шумно дъх и мина на по-ниска предавка.

— Така, време е да разтоварим, изглежда. Подозирам, че е налице измама в две фази. Изглежда, съществува вътрешна клика от висши мениджъри на „Бялата хризантема“, които са намислили да прекарат някакъв период в замразено състояние и да бъдат съживени навреме за голямата жътва. Даже, ако са толкова хитри, колкото изглеждат, най-вероятно ще лягат във фризерите на смени, така че винаги да има по някой буден от екипа им, който да се грижи за общите им интереси. Дългосрочен план, чиято цел е тихото, безаварийно и безкръвно изкупуване на Комар. Или не толкова безкръвно, ако приемем ранното замразяване за убийство или самоубийство. Най-бавният, най-елегантният и трябва да кажа — най-зловещият заговор за завладяване на планета, който е бил измислян някога!

Дори Ворлинкин подскочи при последното и се опули в неприкрит потрес.

— Завладяване!?

— Не знам как другояче да го нарека. Но все още има доста точки, които да свържа, преди да затворя с чиста съвест това разследване. Веднага щом впрегнеш на работа ресурсите на консулството за дълбочинна обработка на данни, първата задача е да се състави списък на всички служители на „Бялата хризантема“, които са прехвърлили собствените си инвестиции към „Бяла хризантема Равноденствие“ и възнамеряват да ги последват лично. Защото по всичко личи, че си имаме работа с организирана група хора, които източват собствената си компания за лично облагодетелстване.

— Иха! — възкликна Рейвън с подобаващото възхищение. Негова милост го удостои с доволна усмивка.

Ворлинкин прекара пръсти през косата си.

— И как ще ги заковете тия копелета? Опитът да се подкупи имперски ревизор е сериозно престъпление на Бараяр, но тук сме на Кибу-дайни. Дори ако успеете да го докажете — а тук моите свидетелски показания няма да имат особена тежест, — Уинг ще се отърве с плясване през ръчичките, и толкова.

— Всъщност идеята е никой на Кибу да не разбере, че сме им хванали спатиите. Моята представа за идеалното отмъщение е да ги оставим на спокойствие, докато си напъхат ръката толкова дълбоко в буркана с комарския мед, че да не могат да я извадят, а после да я отсечем при китката, като нанесем дребна поправка в условията по договорите, която да обезсмисли търговията с гласове, ограничавайки дейността на „Бялата хризантема“ до привидната й фасада — компания в сектора на услугите с минимални нива на печалба. Виж, това би било доста болезнено, а и ще послужи като нагледен урок. В краен случай може да се стигне и до насилствена национализация, макар че това със сигурност ще вбеси комарската бизнес общност без значение колко оправдан е такъв ход в конкретния случай. Няма да е лесно, а и ще затънем до гуша в адвокати… но с малко късмет моето участие ще е приключило преди това. — Негова милост вдигна поглед към Ворлинкин. — Какво мислиш за твоя лейтенант Йоханес? Той е млад, което означава, че е сравнително беден и сравнително лековерен. Достатъчно надежден ли е за тази задача?

— Аз… — Ворлинкин замълча и негова милост търпеливо го остави да си събере мислите. — Никога не съм имал причина да се съмнявам в него.

— А местният ти служител, Юичи как му беше името… Матсън?

— И в него не съм имал причини да се съмнявам. Но и никога не е възниквала подобна ситуация.

— Доколкото ти е известно на теб — каза негова милост и въздъхна. — Да не забравяме обаче, че всички визи за служителите на „Бялата хризантема“ са минавали през консулството.

— Да, ама ние само питаме дали искат туристическа или работна. Плюс бърза проверка за криминално досие.

Негова милост примижа замислено.

— Чудя се дали да не добавим и трета опция в графата за цел на пребиваването — „тайно завладяване на планетата“… Е, май няма да е удачно.

Ворлинкин каза, много бавно:

— Ами ако не се бях опитал да ви предам? Тогава какво?

— Тогава нямаше да участваш в този разбор, а аз щях да си отварям очите и да те закова на стената при първа възможност. Пътьом. — Негова милост се протегна и разкърши рамене, а Ворлинкин май за пръв път се замисли дълбоко.

— Така, а сега за другото нещо — подхвана отново негова милост, но не можа да довърши, защото на запечатаната врата се звънна.

Гласът на лейтенант Йоханес прогърмя по интеркома:

— Консул Ворлинкин? Лорд Воркосиган?

— Да? — обади се негова милост.

— Ами… Вашият маломерен куриер току-що цъфна на задната врата. И не е сам.

Веждите на негова милост литнаха нагоре; веждите на Ворлинкин пропълзяха надолу. Рейвън килна заинтригувано глава.

— На всяка цена го задръж, Йоханес — извика в отговор негова милост. — Идваме веднага.

Негова милост даде знак на Роик да разпечата вратата, после грабна бастуна си и се смъкна от стола.