Криожега

2.

Когато гвардеец Роик се събуди за втори път — или за трети, може би, — плътната опиумна пелена в главата му се беше разнесла до тънка пулсираща мъглица. Опипа китката си за комуникатора и както можеше да се очаква, не го откри. Обърна се с пъшкане върху мухлясалия дюшек, сложен директно на пода в това… помещение, отвори очи и за пръв път видя затвора си на дневна светлина.

Мебели нямаше. „Прилича на стара хотелска стая“, реши той, съдейки по площта, петната, контактите, ръждясалата противопожарна пръскачка на тавана и евтината лампа над единствената врата. Дюшекът лежеше в стенна ниша, където преди навярно бе имало гардероб, срещу малка баня с откачена врата. Около единия му глезен беше стегната верига, другият й край беше прикрепен с болт към стената. Беше достатъчно дълга, та Роик да може да ползва банята, както подсказваха смътните му спомени от изминалата нощ, но не и за да стигне до входната врата.

Завлече се до банята, използва тоалетната и си наля вода в евтината пластмасова чашка, която явно беше оставена с тази именно цел. Изпи още няколко чаши с надеждата да разкара по-бързо мътилката от главата си. Над петносаната вана имаше дълъг тесен прозорец. Роик спря погледа си върху еднообразния склон навън, гъсто обрасъл с високи, заострени при върха иглолистни дървета, тъмни и с преплетени клони. Почука по стъклото — тъпият звук го определяше като нечупливо поне за онези, които нямаха мощна бормашина или плазмена дъга на разположение.

Реши да пробва колко е дълга веригата. Покриваше само половината разстояние до единствената врата, но Роик откри, че ако стои прав, вижда без проблеми през прозореца на стаята — стъклото не беше поляризирано, нямаше и пердета. „Явно не очакват посетители.“ Стаята, изглежда, се намираше на втория етаж и вратата до прозореца се отваряше към балкон по протежение на цялата сграда. Гледката зад балконския парапет се спускаше към широка алея, която след плавен завой се губеше от поглед сред гъстата иглолистна тайга. Други сгради не се виждаха.

Вече не беше в града, това поне изглеждаше сигурно. Беше ли видял ореол от градски светлини на нощния хоризонт? Помнеше само слабото осветление в банята. Можеше да е на десет километра от Нортбридж — или на десет хиляди. Нямаше представа коя цифра е по-близка до реалната, знаеше само, че по-късно това ще е от съществено значение.

Върна се при дюшека, клекна и се зае да човърка болта в стената — единственото потенциално слабо място в охранителния план на тъмничарите му. Не помръдваше проклетникът, а и беше твърде малък за големите пръсти на Роик. Виж, ако успееше да го хване здраво и да го разклати…

„Как, по дяволите, се забърках в тази каша?“ Представи си критичния коментар на гвардейски командир Пим относно вчерашните си действия и изтръпна. Сегашното беше сто пъти по-лошо от скандалното фиаско с буболечешкото масло. А всичко беше започнало толкова добре преди четири седмици.

И неочаквано, разбира се, но това не беше нищо ново — галактическите мисии, на които император Грегор изпращаше лорд-ревизор Воркосиган, по правило бяха неочаквани. След дузина пътувания извън планетата в компанията на негова милост Роик започваше да свиква със спешното събиране на багажа на негова милост — в ролята си на ординарец; с подготовката на пътните документи, на негова милост и своите — в ролята на личен асистент (пак в тази си роля Роик пътуваше извън Империята, защото се беше убедил, че галактиците са принципно неспособни да проумеят смисъла на древното и почетно звание „гвардеец“), и в ролята си на охрана на негова милост. Както и — макар че негова милост предпочиташе да не обсъжда на глас този аспект от задълженията му — в ролята на личен медтехник, който има грижата за хроничните здравословни проблеми на негова милост. Е, ако трябваше да е докрай откровен, компетентната прислуга в дом Воркосиган, достигнала нови висини на компетентност под вещото ръководство на лейди Екатерин Воркосиган, беше смъкнала от плещите му първата от гореспоменатите задачи. Промяната в собствените му планове се беше оказала по-неприятна, защото тъкмо беше събрал куража да покани госпожица Пим в Хасадар, където да я запознае с родителите си. Но Аури беше щерка на гвардеец и не му се разсърди. Вече година ухажваше дъщерята на командира си — ухажваше я тайно и сложно, почти като онези земни насекоми, за които му беше разказала лейди Воркосиган. Онези, при които мъжкият подхождал крайно предпазливо от страх възлюбената му да не го сбърка с обяда. Само дето в неговия случай страшилището беше гвардейски командир Пим, който щеше да му откъсне главата и да я схруска при първата погрешна стъпка.

Въпреки всичко след няма и ден двамата с негова милост се качиха на совалката за орбитален трансфер, а оттам на скоковия кораб, където прекараха в удобство и скука трите седмици път до Нова надежда II или Кибу-дайни, както я наричаха местните, за да я различават от две други планети и една трансферна станция със същото име във възлената връзка. Кибу, за по-кратко и за удобство. Негова милост — по навик, останал му от работата в Имперската служба за сигурност — не обичаше да губи време на път и моментално натовари Роик с преглеждането на куп информация за обекта на мисията, а самият той се зае с още по-големи по обем и по-секретни доклади.

На Роик тази мисия му изглеждаше непонятна. Вярно, че лорд Воркосиган беше единственият сред познатите му, който наистина бе умирал и после бил криосъживен, поради което бе най-подходящият експерт по този въпрос сред ревизорите на Грегор — личната експертна глутница на императора по разрешаване на сложни проблеми. А и имаше пребогат опит с галактиците. Освен това наскоро беше приключил успешно — в другата си роля, като пълномощник на баща си с право на глас в Съвета на графовете — неколкогодишната си активна дейност в различни подкомисии, която имаше за цел да приравни с галактическите стандарти бараярския закон за репродуктивните технологии. А криониката можеше да се разглежда като другата страна на тези пряко свързани с живота високи технологии и следователно беше тяхно логично продължение. Само че конференцията по крионика в Нортбридж, организирана от консорциум на местни криокорпорации, изглеждаше съвсем безвредна — цял хотел, пълен със завеяни учени и охранени адвокати.

— Не подценявай лошотията на учените, когато става въпрос за финансиране — беше казал негова милост, когато Роик му изтъкна този довод. — Нито уменията на адвокатите да организират нападения от засада.

— Да, но обикновено не използват зашеметители или иглени пистолети — отвърна Роик. — Стрелят се само с думи. А на това бойно поле моите умения са безполезни. Почнат ли да се замерят с параграфи, ще се крия зад вашия гръб.

Излизаше, че е дръпнал дявола за опашката.

Изтърпял беше стоически всички заседания, които негова милост удостои с присъствието си — в дъното на съответните помещения, откъдето да наблюдава входовете и изходите, — и геройски се беше борил с дрямката, дори се беше опитал да следи дискусиите, макар негова милост да записваше всичко без изключение. Придружавал бе негова милост на обеди с другите делегати и на пищни вечерни приеми, давани от спонсорите на конференцията, понякога го следваше неотлъчно като сянка, надвиснал над дребничкия ревизор, друг път негова милост му даваше знак да се отдалечи и да подпира стената. Научил беше за криониката и за хората, които се занимават с нея, много повече, отколкото би искал да знае.

И стигна до логичния извод, че цялата тази мисия е плод на заговор между лейди Воркосиган и императрица Лайза, чиято цел беше да осигури на Екатерин жизнено необходимата й почивка от един съпруг, който диагностицираше всяко оплакване като знак за скука, която следва да бъде прогонена с поредната вълнуваща задача. А тъй като лейди Воркосиган и без това въртеше огромно домакинство, грижеше се за шумно ято от четири малки деца и един тийнейджър от предишен брак, организираше приеми и посрещаше гостите на съпруга си в двойното му качество на имперски ревизор и наследник на стария граф, надзираваше земеделските проекти по тераформирането на окръг Воркосиган и отчаяно се опитваше в „свободното“ си време да върти бизнес с парков дизайн, прислугата вече правеше залози кога на мадам ще й избият балансите и коя щура идея на негова милост ще я накара да го изхвърли през някой от прозорците на четвъртия етаж. Пътуването до Кибу-дайни изглеждаше разумен заместител.

Но дори и най-верният гвардеец трябва от време на време да ходи до тоалетната и точно затова Роик отдавна настояваше, че имат нужда от още един, а защо не и от двама души допълнителна охрана по време на екскурзии като тази, а икономиите да вървят по дяволите. Върнал се беше от тоалетната… предната вечер? Или му се губеше повече от един ден? Така или иначе, върна се от тоалетната и откри, че негова милост го няма в залата на приема. Справка с комуникатора на китката му показа, че негова милост е някъде на горния етаж, където партито течеше в по-уединена обстановка. Комуникаторите им поддържаха кодиран канал за връзка с набор от кодове, сред които и „ела, че ми трябваш“. В момента въпросният код не беше активиран, така че Роик изскърца със зъби и зачака с опънати нерви. Когато негова милост най-сетне се появи на витото стълбище, видя Роик и слезе при него, като подръпваше самодоволно маншетите на ризата си, видът му вещаеше всичко друго, но не и спокойствие. За онези, които го познаваха добре, тоест. В очите му се беше появил характерният маниакален блясък, скорострелни усмивчици се гонеха по физиономията му, а от цялото му същество се излъчваха вълни на въодушевление. Нищо лошо, само че негова милост обикновено го въодушевяваха откачени неща.

— Какво? — попита с повишено ниво на тревога Роик, на което негова милост отвърна:

— По-късно. Стените имат уши.

Така че на Роик му се наложи да стиска зъби до полунощ, когато се прибраха в стаята си. Там негова милост извади от багажа заглушителя на подслушвателни устройства — за пръв път, откакто бяха пристигнали на планетата, — както и кодирания предавател, седна на бюрото и започна да трака по клавиатурата.

— Е? — попита нетърпеливо Роик. — На какво се дължи внезапното ви въодушевление?

— Отбелязах първия си пробив в този случай след скуката от последните дни. Току-що ми предложиха подкуп.

Роик застина. Опитът да се подкупи имперски ревизор се наказваше жестоко на Бараяр, можеше да се стигне и до смъртна присъда. „Но не сме на Бараяр, и толкова по-зле.“

— Хм… и това е нещо хубаво?

— Където има дим, има и огън, както гласи народната мъдрост. — Негова милост продължи да трака жизнерадостно по клавиатурата: съставяше доклад, предназначен само и единствено за очите на императора. — Дим, да. Или димна завеса. Имай предвид, че опитът да ме подкупят беше изпълнен много елегантно. Чак ми е кеф, че имам насреща си интелигентни хора, а не идиоти. О, Лайза, права беше ти, права. Чудя се как ли го е надушило комарското ти носле.

— И вие какво направихте? — попита с нарастваща тревога Роик.

— Как какво? Е, да, ти никога не си бил член на екипаж от галактически наемници, затова питаш. Не си участвал и в мисии на отдела за секретни операции. И при едните, и при другите съществува изпитана политика по отношение на подкупите. В старата ми флотилия правилото беше да приемеш каквото ти се предлага, да докладваш на командването, а след това да направиш онова, което така или иначе си смятал да направиш. В секретните операции е долу-горе същото — приемаш подкупа и тръгваш по нишката. Защото нишките си имат два края, нали така. Изиграваш си ролята, после започваш да навиваш предпазливо макарата… и виждаш какво се е хванало на кукичката… Ха! — възкликна доволно негова милост и удари с драматичен жест заключителния клавиш на доклада си.

— И какъв беше подкупът? — настоя Роик. — Или… не трябва да знам? — „За бога, пак ли ще се наложи да работя на тъмно?“

— Някои много интересни акционни опции в „Ширагику-ша“ — иначе казано корпорация за крионика „Бялата хризантема“. Същата „Бяла хризантема“, която води преговори за установяване на франчайз на Комар. Опцията е да закупя техни акции на преференциални цени с изключително благоприятна фиксирана лихва. Нещо повече, предложиха да ми заемат необходимата инвестиционна сума при нулева лихва без погасяване на заема преди стойността на акциите да се удвои. Защото какво по-добро за тях от това да имат в списъка на местните си акционери човек с моите дебели връзки по самите върхове на империята? За мен по-любопитен е фактът, че не ми предложиха акции с право на глас. Тях ги давали единствено на клиенти с телесна температура под нулата.

От всички чудати варианти на демокрация, които беше виждал Роик, местната система тук, на Кибу-дайни, според която мъртвите също гласуваха, бе по-лоша дори от комарския вторичен пазар на вътрешнопланетарни акции с право на глас и му докарваше най-мъчително главоболие. Е, не гласуваха лично, разбира се, а чрез пълномощни, издадени приживе на криокорпорациите, които в замяна изпращаха своите замразени повереници към едно незнайно и все по-отдалечаващо се бъдеще. Защото ако си решил да повериш смъртта и следващия си живот в ръцете на дадена компания, правото ти на гласоподавател между двете събития е нищожна жертва в сравнение с услугата, която ти предоставя тя.

Или както беше отбелязал саркастично негова милост, когато за пръв път се запозна с този факт:

— Навремето това несъмнено е изглеждало добра идея. — Тоест преди двеста-триста години, когато странните погребални ритуали на Нова надежда (Роик продължаваше да ги възприема именно като погребални въпреки напъните си към по-свободомислещ мироглед) тъкмо започвали да набират популярност.

— Хм — измърмори под нос негова милост и прати съобщението по кодирания му и обиколен маршрут.

Роик добре познаваше това „хм.“ От него го побиваха тръпки.

След което си легнаха да поспят преди последния ден на конференцията, който, по скромната преценка на Роик, взе че се разви по начин неочакван за никого, дори за негова откачена милост.

И ето че сега, боже мили, Роик беше изгубил дребния маниак.

Или не? Със закъснение се запита дали и негова милост не е бил отвлечен по време на мелето в хотелското фоайе.

Може и него да държаха тук. Роик заряза болта, премести се при страничната стена и почука — три серии от по три бързи почуквания. Повтори още веднъж сигнала. Нищо. Пробва на отсрещната стена — слава богу, веригата стигаше дотам, макар и едва-едва. И тук му отговори мълчание. Или съседните стаи бяха празни, или другарите му по пленничество все още бяха твърде дрогирани, за да отговорят. Или пък там бяха похитителите и той току-що ги беше уведомил, че е дошъл на себе си. „По дяволите!“ Може би трябваше да опита пак по-късно?

Върна се при болта, който му правеше мехури по пръстите, но не даваше никакви признаци на разхлабване. Продължи да го дърпа и натиска и се замисли. Беше изгубил от поглед негова милост само за секунда и точно тогава старите му рефлекси на уличен патрул се задействаха — помнеше как набута поне пет потенциални жертви на отвличане в един асансьор. Вярно, че бяха цивилни и невъоръжени, но на него не това му беше работата, нищо че никой друг не се опитваше да им помогне. Нямаше никакво оправдание за действията си, още повече че именно с тях си навлече гнева на нападателите и пак заради тях го обезвредиха с изстрел от зашеметител. „Може би негова милост е избягал и ще дойде да ме спаси.“ Срам, с който Роик не би имал нищо против да живее отсега нататък.

Резето на вратата изстърга, Роик се стресна и стисна ръце в скута си. Вратата се отвори и на прага й застана кльощав млад мъж с права тъмна коса и дръпнати очи, едното потънало в синкавочервен оток. Изгледа с подозрение седналия на дюшека Роик, после влезе с накуцване, спря на крачка от изпънатата верига, остави на пода порционен поднос с готова храна и го бутна към Роик с дълга пръчка — най-вероятно дръжка от метла. Подносът не беше разпечатан. Значи планът не беше да го уморят от глад… или да го отровят? „Не бързай да си правиш изводи.“ Това би казал негова милост. Роик си даде сметка, че е гладен като вълк, но не посегна да придърпа подноса.

— Виждал съм те — каза внезапно. — Във фоайето на хотела. — Отблизо при това. Нещата се бяха случили твърде бързо, за да прецени дали отвличането е работа на аматьори, или на професионалисти, но ако трябваше да гадае, би го определил като нещо средно между двете. Стрелецът, който го беше уцелил със зашеметителя, изглеждаше врял и кипял в такива постановки, но мъжете, които отговаряха за контрола и отвеждането на жертвите, бяха далеч от представата на Роик за стандарт — бил той военен, паравоенен или скаутски дори. Но пък похищението беше масово, следователно не беше замислено конкретно срещу бараярците — факт, който несъмнено би засегнал егото на негова милост, — но Роик не можеше да прецени дали това опростява, или усложнява загадката.

Кльощавият вдигна ръка към отеклото си око, намуси се и направи крачка назад. Явно и той помнеше Роик.

— Кои сте вие бе, хора? — попита гвардеецът. — И защо, по дяволите, ме отвлякохте… ни отвлякохте?

Кльощьото вирна глава и здравото му око засвятка.

— Ние сме Наследниците-освободители на Нова надежда. Защото това поколение — каза той и се фрасна с юмрук в гърдите — най-после прави необходимото да спре жадните за власт корпорации. Станали са толкова тлъсти и корумпирани, че нямаме друг избор освен да изгорим до основи цялата прогнила система и да започнем отначало. Решени сме да отхапем мъртвата ръка на миналото, която ни мачка в прахта!

Роик го зяпаше сащисано. Кльощьото нямаше спиране: продължи да разнищва темата разгорещено, пък било и донякъде тенденциозно. Изглежда, НОНН беше някаква група за политически натиск, която беше зарязала неуспешните си опити да надвие в словесните дебати — и нищо чудно, ако всичките й представители се изразяваха като този, реши Роик — и вместо това беше решила да вдигне мизата, като премине към враждебни действия. Сред пороя от наизустени лозунги и недоволство изплуваха и няколко смислени аргумента, които Роик беше чул по време на конференцията, но същината на тирадата, изглежда, се заключаваше в това, че Кльощьо и съмишлениците му нямаха нито пари, нито късмет, за което били виновни мъртвите, които държали цялата собственост на планетата, и това трябвало да се промени, за да има повече за живите. Изглежда, Кльощьо не правеше съществена разлика между корпорациите и техните замразени клиенти. Роик се въздържа да изтъкне на глас, че богатството на Кибу-дайни се управлява от живи хора от името на мъртви хора и че дори първите да бъдат сменени с други живи, едва ли някой би възложил тази задача точно на НОНН.

— Изгорете мъртвите! — завърши Кльощьо така, както други биха казали „амин“ в края на молитвата си преди лягане.

Изгорете, погребете, замразете — Роик не виждаше особена разлика освен в загубата на органични вещества, подлежащи на рециклиране.

— Но какво общо има това с нас? — удари го на молба той. — Ние не сме гласоподаватели. Другата седмица си тръгваме. Откуп ли ще искате?

Кльощьо тръсна горделиво глава.

— Не! Но ще направим необходимото цялата възлена връзка да научи за несправедливостта, страданието и кражбата, които царуват на Кибу! Никой — нито вие, галактиците, нито самодоволните старчоци на щат в корпорациите, тези тлъсти овце, които нямат други мечти и стремежи освен да легнат в свое собствено чекмедже за замразено месо; нито нашето собствено потиснато поколение по цялата планета… никой не ще остане в неведение, слепите ще прогледнат, глухите ще чуят!

— Аха — каза Роик и кимна. — С други думи, искате публичност. — Лично той би предпочел да искаха откуп. Негова милост можеше да го уреди за нула време веднага щом му позволят да се свърже с бараярския консул тук, а след това несъмнено щеше да измисли и някакъв хитър план да си върне парите. Само че Роик още не беше чувал за маргинална политическа групировка, която да откаже пари в брой. — Или откуп все пак? — попита предпазливо. — Или дори награда…?

Кльощьо го изгледа презрително, но кой знае, след време семето можеше и да даде плод. Роик си имаше по-неотложни тревоги.

— Лорд Воркосиган… аз работя за него, няма начин да го сбърка човек, щото главата му стига някъде до твоите рамене, носи бастунче и говори бързо. Той тук ли е?

Празният поглед преструвка ли беше? Роик не можа да прецени.

— Защото ако е тук — продължи с растящо притеснение Роик, — трябва да ни сложите в една стая. Аз съм му личният медтехник и той има нужда от мен. От време на време получава ужасни пристъпи. Той е много важен човек на Бараяр, лорд и вор. Ще платят много пари, за да си го върнат жив и здрав. Но ако умре, докато е при вас, представа си нямате какво ще ви се стовари на главата. — Роик се чудеше дали постъпва разумно, като подхваща тази тема. Ако беше тук, негова милост явно беше решил да скрие истинската си самоличност, а с приказките си за баснословен откуп Роик можеше да провали плановете му.

Пристъпите, от които страдаше лорд Воркосиган след криосъживяването си, траеха само минута-две, но пък бяха страшна гледка — негова милост падаше като подкосен, подбелваше очи и се мяташе в конвулсии, а после се събуждаше адски кисел. Пристъпите не застрашаваха живота му, поне откакто лейди Воркосиган го беше накарала да обещае, че никога и при никакви обстоятелства няма да управлява сам превозно средство, било то наземна кола, въздушна кола, леколет, совалка или каквото и да било друго. Стигнали бяха до компромис по отношение на конете и велосипедите, стига милорд да си слага каска. Негова милост мразеше каските, но въпреки това спазваше обещанието си.

Нямаше нужда Кльощьо да знае всички подробности, така че Роик изложи само медицинските факти, като поукраси малко тук-там, докато не видя в очите му признаци на колебание. Накрая Кльощьо отстъпи и каза:

— Добре де! Ще проверя. — А после направи нещо, което не би направил никой професионалист. Добави: — Но не съм виждал тук човек, който да отговаря на това описание.

Тръгна си и остави Роик насаме с мислите му. „Ясно. Този само изпълнява заповеди, не ги издава.“ С такива като Кльощьо Роик често си беше имал работа на младини като уличен патрул в Хасадар, столицата на окръг Воркосиган — нещастници, на които никой разумен човек не би поверил грижата за нещо по-сложно от съдомиялна, но които бяха твърдо убедени, че някой друг е виновен за всичките им неприятности, както неведнъж му бяха обяснявали надълго, нашироко и често нечленоразделно, докато ги мъкнеше към ареста, където да си отспят след поредния запой или сбиване. Но това не означаваше, че са безвредни, особено ако попаднеха в непривична ситуация, която да ги изкара от равновесие, а при такива хора дори дребните неприятности често имаха този ефект.

Колкото до неприятностите на самия Роик, те никак не изглеждаха дребни. Плановете на Наследниците-освободители включваха ли избиване на похитените един по един, докато исканията им не бъдат изпълнени? „Нашите откачени маргинали на Бараяр със сигурност биха го направили“ — помисли си с известна гордост. Засега обаче операцията оставаше необичайно безкръвна — зашеметители и приспивателни, а не иглени пистолети и невропаралитичен газ. Само дано негова милост се беше измъкнал.

Защото ако негова милост се споминеше, докато Роик отговаря за охраната му, то на Роик не би му останало друго освен да прати доклад по обезопасено комтабло и да си пререже гърлото собственоръчно. Смъртта беше за предпочитане пред това да го съобщи лично на определени хора. Представи си лицата на граф и графиня Воркосиган и на лейди Екатерин, когато им съобщава новината. На командир Пим и на Аури. Представи си Саша и малката Хелен, петгодишни — щеше да трябва да коленичи, за да ги погледне в очите… „Къде е татко, Роик?“

Не разполагаше с подходящ режещ предмет. Чувал беше за затворници, които си гълтали езика и така се задушавали до смърт — изви своя назад за опит, — но при него едва ли щеше да се получи. Можеше да пробва със стената. Зидарията явно беше добра предвид проклетия болт, който не помръдваше и на милиметър. Ако се засилеше, дали щеше да се фрасне достатъчно силно в стената, че да си счупи дебелия врат?

Нямаше нужда да избързва, но нищо не пречеше да го има предвид. Негова милост все повтаряше, че човек трябвало да се нахрани добре, преди да взема решения на живот и смърт, а и нейна милост май го беше споменала веднъж. Роик въздъхна и се пресегна да вземе подноса с порциона.

Майлс се събуди внезапно — посред бял ден, под брезентов покрив и пред котешко лице, което го зяпаше любопитно от педя разстояние. След като се успокои, че тежестта върху гърдите му не се дължи на нов и обезпокоителен здравословен проблем, той махна трикракото зверче от себе си и предпазливо се надигна. Главоболие тип махмурлук — налице. Умора — налице. Пискливи ангели — липсват. Повторната проверка потвърди липсата им, факт, който заслужаваше поне две удивителни в края на изречението, реши той. Изобщо, никакви измишльотини не населяваха полезрението му, а мизансценът наоколо, макар и безспорно странен, не се родееше с никой от личните му кошмари.

Бутна настрана одеялото и плъзна поглед по убежището на покрива. Изобщо не приличаше на замък, беше си просто плосък квадрат с два топлообменника, между които беше опъната брезентова палатка. Или обор. Или зоологическа градина. В добавка към хищната птица, която клечеше на стойката си — красива, наперена и със собственическото отношение на ворски лорд към всичко, което мърда под зоркия й поглед, — на очукани метални рафтове се кипреха клетките с черно-белите мишки в съседство с няколко стъклени терариума. Макар болшинството от обитателите им да се криеха зад грижливо аранжираната растителност, Майлс беше почти сигурен, че е видял костенурка. При отсрещната стена имаше три сандъка с накъсана мека хартия, които изпълняваха ролята на полози за кокошето население. Вейка, кафявата кокошка, още дремеше в своя. Майлс сведе поглед към въжето за простор, вързано около глезена му. „Да не би и аз да съм станал част от колекцията?“ Случвали му се бяха далеч по-лоши неща.

А ето го и колекционера. Джин, седнал на стола до кръглата масичка, се обърна с усмивка към него.

— А, събудихте се. Браво!

Видян без преобразяващия филтър на прецаканата от опиати мозъчна химия, Джин се оказа слабичко хлапе на прага на пубертета с права черна коса, която имаше нужда от ножици и гребен, с будни кафяви очи и типичните черти на местното население, продукт от смесването на основните раси, населили някога планетата. Ризата му беше възголяма, с навити ръкави и провиснала над торбести къси панталони. Безформени стари гуменки на бос крак допълваха тоалета му.

— Да ви направя ли закуска? — попита Джин. — Имам пресни яйца тази сутрин — цели три!

„Горд млад фермер“, помисли си Майлс. По всичко личеше, че яйцата ще заемат централно място и в собственото му непосредствено бъдеще.

— Малко по-късно — каза той. — Първо бих искал да се измия.

— Да се измиете? — повтори Джин, сякаш тази мисъл беше съвсем нова за него.

— Да ти се намира сапун? — продължи Майлс. — За депилатор няма и да питам.

Джин поклати отрицателно глава за депилаторния крем, после скочи, зарови из претъпканите рафтове и намери парче изсъхнал напукан сапун, пластмасов леген и един сивкав пешкир. Майлс развърза въжето от крака си с помощта на Джин, после му благодари за сапуна и другите неща, събра всичко в пластмасовия леген, заобиколи топлообменника, съблече се, коленичи пред работещия кран и успя да се измие, при това не само лицето, а косата и цялото тяло, като не пропусна да изтърка добре със сапуна стъпалата и коленете си. Последните бяха доста охлузени, имаше и синини, но признаци за инфекция не се забелязваха, което беше добре. Джин беше излязъл след него и зяпаше ококорено светлите белези, пресичащи торса му. Майлс навлече окъсаните си вмирисани дрехи, среса косата си с пръсти, завлече се обратно под навеса и се отпусна признателно на единствения стол, който младият му домакин му сочеше настоятелно.

Джин сложи метална тенджерка с вода на очукан походен котлон. Покривното царство на момчето очевидно беше обзаведено с неща, които водеха произхода си от боклукчийските кофи, но някои бяха истински попадения. Водата кипна бързо и Джин внимателно пусна в тенджерката безценните три яйца.

— Кафявото го снесе Вейка — уведоми Майлс. — Другите две са на Гали. Съвсем пресни са, от нощес. И имам сол!

Разтича се и нареди на масичката две пластмасови чинии, шишето за вода, пълно догоре, и половин хляб, който беше малко сух, но иначе отличен. После му довери с тих глас:

— Яйцата излизат от дупетата на кокошките, между другото.

— Да, знам — отвърна сериозно Майлс. — И ние си имаме земни кокошки и други домашни птици.

Джин се отпусна.

— О, добре. Някои хора не знаят и се разстройват, като им кажа.

— Някои хора си мислят, че Бараяр е примитивен свят — предложи в замяна Майлс.

Джин грейна.

— Имате ли си много животни?

— Да, обичайните внесени от Земята видове плюс местната екосистема. Макар че в местната фауна преобладават дребните животни и най-вече насекомите. По-големи същества има само в моретата.

— Хората ходят ли за риба?

— В морето — не. В зарибените езера — да. Повечето бараярски животни и растения са отровни за хората.

Джин кимна вещо.

— Тук пък открили предимно микроорганизми, и то само около екватора. Смята се, че именно там се е появил кислородът преди последното голямо заледяване. Засадили много земни растения по пътя на топящите се глетчери, северно и южно от екватора. Но животните са малко.

— Кибу-дайни прилича на Комар — това е втората планета от нашата империя — обясни Майлс. — Студен свят, подложен на бавно тераформиране. Сергияр — това е третата планета — сигурно би ти харесал. Има си напълно развита естествена екосистема и много удивителни животни, или така поне казва майка ми. Колонизиран е само преди едно поколение и учените още не са описали всички живи организми.

Джин го гледаше запленен и Майлс реши, че току-що се е издигнал в очите му. Може би в неговия свят рядко се срещаха възрастни, с които да водиш смислен разговор? Особено ако „смислен“ се равнява на „зооложки“.

— Сигурно нямаш кафе. Или чай — каза Майлс, без да храни големи надежди.

Джин поклати глава.

— Не. Но имам две мехурчета кола. — Втурна се отново към рафтовете и се върна с две пластмасови мехурчета за безалкохолни напитки с пъстра опаковка. — Обаче са топли.

Майлс взе едното, примижа да разчете ситния шрифт на съдържанието — отвратителен бъркоч от евтини захари и химикали — и реши, че стомахът му няма да го понесе преди закуска дори сред химикалите да имаше кофеин. „Виж ти, кога стана толкова претенциозен, милорд ревизор?“ Или толкова стар, може би? Яйца, хляб и вода бяха достатъчно предизвикателство за чувствителния му стомах, така че той поклати глава и остави мехурчето.

Яйцата къкреха на слаб огън. Майлс се огледа и каза:

— Интересно място е това. Не прилича на местата, където ни водиха. — И нищо чудно, щом туристическите обиколки се организираха от криокорпорациите. — Още колко души живеят тук?

Джин сви рамене.

— Сто… двеста? Не съм сигурен. Сузе-сан трябва да знае.

Майлс вдигна вежди.

— Толкова много! — Явно умееха да се сливат с пейзажа. Но пък дискретността беше жизненоважна за една нелегална комуна от самонастанили се. — Ти как се озова тук?

Ново свиване на раменете.

— Ами, случайно. Бях легнал да поспя в един парк и двама от тукашните ме видели. Обикаляли кофите, а намериха мен.

Нещо като местна традиция, изглежда.

— Семейството ти също ли е тук?

— Не.

Необичайно лаконичен отговор от иначе приказливото дете. Приказливо… или самотно?

— А къде е?

— Баща ми е мъртъв. — Кратко колебание. — Мама е замразена.

На тази планета разликата между двете понятия беше значително по-голяма от обичайното.

— Братя и сестри?

— Имам по-малка сестра. Някъде. При роднини.

Последната дума я каза с презрение. Майлс овладя лицевите си мускули и запази приканващо мълчание.

— Много беше малка, затова не я взех с мен — продължи Джин, сякаш се оправдаваше. — А и изобщо не разбираше какво става.

— А какво, хм… ставаше?

Джин сви отново рамене, после скочи.

— О, яйцата са готови!

Значи момчето беше сирак? Беглец? Или и двете? Социалните грижи и законите за защита на децата на Кибу-дайни, изглежда, бяха типични за технологично развитите планети, макар че едва ли можеха да се мерят с неумолимите стандарти на колонията Бета, да речем. Джин беше истинска загадка, но не и най-неотложната сред многото, които се боричкаха за вниманието на Майлс в момента.

Джин търкулна горещите яйца в чиниите, като се погрижи гостът да получи специалното кафяво на Вейка и едно от белите. Майлс понечи да възрази за двойната порция, но навреме се сети, че така само ще обиди малкия си домакин. Джин му подаде пакетче сол с логото на някакво заведение, наречено „Кафенето на Аяко“, хляба си разделиха, а от шишето пиха и двамата.

— Страхотно — каза Майлс с пълна уста. — По-пресни яйца не съм ял.

Джин се усмихна доволно.

Майлс преглътна и продължи:

— Спомена, че някой от вашите хора тук имал комтабло? Дали ще ми позволят да го използвам?

— Сузе-сан — отвърна Джин. — Може и да позволи. Ама трябва да я попитате сутрин, когато не е толкова сърдита. — После добави неохотно: — Мога да ви заведа при нея.

Дали вече не съжаляваше, че е развързал въжето за простор?

— Ще е чудесно. Благодаря ти. За мен е много важно.

Ново свиване на рамене от категорията „преструвам се, че не ми пука“. Изглежда, в малкия свят на Джин не съществуваше друг начин да задържиш живо същество освен да го вържеш и нахраниш.

След като приключиха със закуската, Джин се разшета енергично. Даде парченца месо на сокола, парченца хляб на пилетата, а мишките и обитателите на стъклените терариуми нахрани с други грижливо подбрани хранителни остатъци. Почисти клетките, изплакна грижливо купичките и наля прясна вода. Майлс остана впечатлен от пространните грижи, които полагаше за животинките си. А може би удължаваше процедурата, за да отложи неизбежния край на неговото гостуване? Така или иначе, подкрепил силите си и попрочистил главата си, скоро Майлс последва своя домакин към металната стълба.