Криожега

12.

Майлс успя някак да си захлопне устата, преди да е изтърсил идиотското „сигурна ли си?“. По лицата и на двете деца нямаше и следа от колебание.

— Тогава кого… — задави се той, извъртя се и зяпна първо Рейвън, а после и покритото с чаршаф тяло на масата — току-що… — Е, „убихме“ би било несправедливо и неточно. Както и много обидно за разстроения специалист по криосъживяване. — Кого… — За щастие, изглежда, никой не очакваше от него да довърши изречението.

— Номерът отговаряше — каза Рейвън. — Поне според твоята информация.

Значи или Майлс беше записал грешния цифров код от информационната банка за криосъхранение — което беше изключено, — или кодовете бяха разменени. От някого. По някаква причина. С цел прикриване на информация? За да защитят замразената Лиза Сато от кандидат-похитители в лицето на нейните поддръжници или на откачалки като НОНН? Или от Майлс… не, никой на Кибу-дайни не би могъл да предвиди, че някакъв любопитен имперски ревизор от Бараяр ще прояви подобен интерес. Или просто е станала грешка? И ако е така… Майлс си представи милионите криочекмеджета в, под и около Нортбридж, да не говорим за другите градове, и гемиите му потънаха. Вероятността никой да не знае къде точно е прибрана Лиза Сато беше толкова ужасна, че мислите му се дръпнаха като опарени.

Или… — и тази мисъл, за разлика от предишната, беше толкова привлекателна, че Майлс затаи дъх — или някой го е изпреварил, воден от същата идея. В който случай… Не. Преди въображението му да се е разбесняло съвсем, би било добре да го закотви поне с няколко факта. Реални факти при това, а не пипалца от крехки дедукции с множество разклонения.

Пое дълбоко дъх с надежда да поуспокои бесния си пулс.

— Така. Добре. Да започнем с онова, което подлежи на проверка. Най-напред трябва да установим самоличността на тази бедна, хм, клиентка. Имай това предвид, когато правиш аутопсията, Рейвън. Аз се връщам веднага в обезопасената стая на консулството, за да… — Майлс млъкна, прекъснат от Ворлинкин, който се окашля многозначително и зловещо.

А после кимна към Джин и Мина. Децата се бяха вкопчили едно в друго, пребледнели и мълчаливи. Майлс не беше сигурен как да разчете поведението им — като израз на страх или на гняв, — но поне не плачеха. Така или иначе, Ворлинкин сигурно беше прав — кофти би било да обсъждат пред тях грозните подробности на една аутопсия, нищо че не майка им щеше да бъде неин обект. Собственият му опит показваше, че децата се делят на две категории — болезнено чувствителни и забележително кръвожадни; а понякога, което не преставаше да го удивява, едно и също дете можеше да изпадне и в двете крайности в рамките на един ден. Което сякаш важеше и за жените, а в този ред на мисли — опитът на човек с жените явяваше ли се един вид упражнение за бъдещите му отношения с деца? Уви, сега нямаше време да размишлява по този въпрос. Размаха ръце и подкара Ворлинкин и ремаркетата му към коридора.

— Съжалявам, съжалявам — повтаряше глуповато. — Обещавам ви… — по дяволите, наистина трябваше да разкара този израз от речника си, — че ще продължа да търся майка ви. Проблемът току-що стана изключително интересен. Ъъ, труден, тоест. Малко по-труден стана, това е. Просто ми трябва още информация, по… — „Трябва ми още информация, по дяволите“ беше любима негова мантра, утешителна като стар приятел. Някои препятствия си бяха просто препятствия. Други бяха възможности, които ти се стоварват на главата, маскирани като непреодолими пречки. Изпреварвайки информацията, която тепърва предстоеше да събере, той вече бе определил сегашната ситуация като препятствие от втория тип. Е, това все пак е предимството на опита — висока степен на увереност, че не грешиш, малко преди да си се издънил жестоко…

— Но какво ще стане с нас сега? — попита Мина.

Джин добави разтревожено:

— Няма да ни върнете при леля Лорна и чичо Хикару, нали?

— Не. Поне на първо време. Засега консул Ворлинкин ще ви върне в консулството, докато не постигнем някакъв напредък с всичко това или…

— Или? — пришпори го Ворлинкин.

— Ще постигнем напредък. — „Само дето не знам къде ще ни отведе той.“ — Аз ще поостана тук още малко, а после всички ще дойдем при вас в консулството. Ворлинкин, като се приберете, пусни лейтенант Йоханес по информационните дири на доктор Лейбер, онзи, който е бил свързан с групата на Лиза Сато преди година и половина. Нека направи предварително проучване в мрежата. — Не беше кой знае каква следа, но с друга не разполагаха. Чудеше се колко ли разпространено е това име на Кибу. Е, скоро щяха да разберат.

Ворлинкин кимна и подкара децата. Джин се огледа, сякаш съжаляваше за изгубеното си убежище. Мина хвана консула за ръката, което го накара да потръпне видимо — навярно от чувство за вина, което обаче издържа мъжки. Всичко това очевидно беше стресиращо за децата. „Мамка му, то за мен е стресиращо, та какво остава за тях.“

Роик, с омачкани дрехи и подути от съня очи, подаде глава през вратата на импровизираното спално помещение отсреща и примижа след тримцата, които тъкмо завиваха към стълбището.

— Чух гласове. Какво става?

Майлс го осведоми накратко за последното развитие на нещата. Когато Роик разбра, че ювелирно са похитили грешно тяло, изражението му напълно оправда очакванията на Майлс. Но пък човек трябваше да е прекарал доста време в компанията на гвардееца, за да придобие усет към всички нюанси на невъзмутимост, които лицето и стойката му бяха в състояние да предадат. Дали пък нямаше някаква тайна гвардейска школа, където ги учеха на това? Или занаятът се предаваше от майстор на чирак? Гвардейски командир Пим беше майстор, но Роик бързо го настигаше.

— Между другото — каза Роик, нещо, което Пим не би направил поради наличието на точно дозирана невъзмутимост, която да го изрази без думи, — ако бяхте сложили точка, когато още печелехте, тоест точно след Уинг, сега щяхме да пътуваме за Бараяр.

— Е, сега не мога да сложа точка — отвърна троснато Майлс.

— Това го разбирам, милорд. — Роик го последва с въздишка в лабораторията.

Рейвън беше разчистил излишното и се готвеше за следващата стъпка. Медтехник Танака подреждаше комплект страховити инструменти на един поднос до хирургическата маса. Погледна към новодошлите и каза:

— Сега ще получим ли обещаните безплатни криосъживявания?

— Да, разбира се — отвърна автоматично Майлс. — Нали използвахме вашата инсталация. — Беше донякъде изненадан, че Танака още им има доверие след неуспешната процедура, но явно беше съгласна с анализа на Рейвън за причините. Не добави: „А може и пак да прибегнем до услугите ви“ — станал бе по-предпазлив. Със закъснение.

Рейвън потропа с пръсти по масата и прегледа инструментите. После попита:

— Как искаш? Да пратя проби за анализ в някоя лаборатория, или да измъдря нещо тук?

— Кое ще е по-бързо и кое — по-добро?

— Ако искам да си свърша добре работата тук, ще трябва да повикам хора от ескобарския си екип. Това би отнело повече време, отколкото ако изпратим проби във външна лаборатория. И при двата варианта съществува риск да привлечем излишно внимание. Колкото до качеството на анализа — не би трябвало да има съществена разлика.

— Хм. Инстинктът ми подсказва да не замесваме външни хора, докато не стане поне приблизително ясно с какво си имаме работа. Виж какво можеш да направиш сам, след това ще преценим. Работната ми хипотеза гласи, че става въпрос за съзнателна размяна, осъществена някъде през последната година и половина. Ако разберем коя е тази жена и откъде се е взела, това би ни насочило към човека, който я е разменил с Лиза Сато. — „Или пък не.“ — А съществува и вариант телата да не са били разменени впоследствие, а тази жена да е била замразена вместо Лиза Сато още в самото начало. Ако случаят е такъв…

Рейвън смръщи вежди.

— Мислиш, че майката на Джин и Мина може още да е жива и на свобода? Защо не се е свързала с децата си тогава?

— Знам ли? Ако за тях е било по-безопасно да я мислят за замразена…

Рейвън се намръщи още повече.

— Е, аз мога да кажа едно — намеси се Танака, наведе се, вдигна парче найлонова ципа от кошчето и го вдигна към светлината. — Тази жена не е била замразена вместо онази, която търсите. Не и през последните осемнайсет месеца, във всеки случай. Такива ципи отдавна вече не се използват.

Тримата се обърнаха едновременно към нея.

— Колко отдавна? — попита Майлс. — И откъде знаеш?

Възрастната жена примижа.

— Ами, да видим. Този вид с вградената хексагонална мрежа не съм го виждала от колежа. Което прави поне трийсетина години, ако не и петдесет, откакто е излязъл от употреба.

Майлс простена.

— Искаш да кажеш, че тази жена може да е била замразена по всяко време през последните двеста и петдесет години?

— Не. Защото е имало други технологии и други марки преди това. И след това също. Този вид е бил в употреба приблизително три десетилетия.

— Благодаря, медтехник Танака — каза Майлс. — И това е нещо.

Загадката му току-що се беше разделила на две. Размножаване чрез деление. Доста назадничав прогрес, като си помислиш.

Рейвън взе първия инструмент от подноса и се наведе над пациентката, която бе изненадала всички, като се бе оказала труп.

По обратния път към консулството в подемния ван цареше тишина. Отначало поне. Джин беше толкова разочарован, та чак гърлото му се беше затъкнало. Мина, вързана с предпазен колан в средата на задната седалка, мълчеше пребледняла и умислена. Ворлинкин управляваше ръчно, докато не се отдалечиха достатъчно от владенията на Сузе-сан, после се включи към градската контролна мрежа и се облегна с въздишка назад.

Извърна се настрани, така че да вижда и двамата, и въздъхна:

— Наистина съжалявам за тази каша.

— Не сте виновен вие — отвърна Джин.

Ворлинкин отвори уста да каже нещо, после явно премисли и се задоволи с простичкото:

— Благодаря. — След миг добави: — Макар че ако дъщеря ми беше на ваше място, щях да съм бесен, че са я въвлекли в нещо такова.

Но преди Джин да е възразил, че всъщност те с Мина са ги въвлекли, а не обратното, сестра му взе че се раздрънка с пискливото си гласче:

— Имаш дъщеря? Как се казва? Колко е голяма? Ще я доведеш ли да си играем?

Ворлинкин изкриви лице в гримаса.

— Ана. На шест е, така че сигурно ще иска да си играе с теб, но няма как да стане. Тя е на Ескобар. С майка си.

— Скоро ли ще дойдат?

— Не — отвърна Ворлинкин и се поколеба. — Разведени сме.

При тази страшна дума Джин и Мина за миг застинаха.

— Защо се разведохте? — попита Мина. Ако седяха един до друг, Джин можеше да я срита, за да й затвори устата, но за жалост глупавата му сестра в момента беше извън обсега му.

Ворлинкин сви рамене.

— Така се случи, никой не беше виновен. Тя е ескобарка. Запознахме се, докато работех в тамошното посолство като младши секретар. Когато се оженихме, вярвах, че тя ще ме следва навсякъде, където ме отведе кариерата ми. Но мина време, докато ме повишат, и когато най-после ми предложиха по-висок пост в бараярското посолство на Пол, Ана вече се беше родила. И жена ми си промени мнението. Не искаше да напуска сигурността на семейството си и на родния си свят с бебе на ръце. Или ми е нямала достатъчно доверие. Или нещо друго.

След кратко мълчание, което Джин изтърпя със смътно чувство на неудобство, а Мина — очевидно — в обятията на дълбоко запленение, Ворлинкин добави:

— Наскоро бившата ми жена се омъжи повторно. За ескобарец. Писа ми, че новият й съпруг искал да осинови Ана. Не знам. Може би ще е по-добре така, отколкото да вижда баща си за два-три дни на всеки три години. Трудно е да реша. Да се откажа. — Уж говореше повече на себе си, зареял поглед в близката далечина, но после внезапно обърна сините си очи към Мина и Джин. — Вие как мислите?

Мина примигна и изръси:

— Аз бих искала истинския си татко.

Ворлинкин не изглеждаше особено ободрен от този отговор. Джин каза по-предпазливо:

— Зависи. Дали онзи тип е свестен, или не.

— Така е. Още не съм го виждал. Може би трябва да намеря време и да прескоча до Ескобар, преди да дам съгласието си и да подпиша документите. От друга страна, това може да обърка Ана още повече. Едва ли пази ясни спомени за мен.

— Не си ли говорите по комтаблото и такива работи? — попита Мина и се намръщи.

— Понякога.

Джин каза бавно:

— Непременно ли е трябвало да заминете тогава? Не можехте ли да останете при жена си, вместо да заминете за Пол? — Където и да беше този Пол. Доста далеч от Ескобар, изглежда. — Да си дипломат не е като да си войник, нали? Човек може да напусне. Или не?

Ворлинкин му козирува насмешливо, от което Джин се почувства още по-неудобно. Може би не трябваше да пита за това?

— Да, можех да направя този избор. Тогава. Сега не бих могъл да се върна, разбира се. Тази възможност е проиграна безвъзвратно.

Мина така свъси вежди, че цялото й лице се набръчка.

— Като те слушам, май вече си взел решение.

— По-младото ми аз го направи, да. Понякога се чудя къде ми е бил умът…

Автопилотът нададе писклив вой. Наближаваха консулството и за облекчение на Джин, Ворлинкин се обърна да поеме управлението.

В кухнята Ворлинкин им спретна по един сандвич, после отиде в канцеларията да свърши нещо по молба на секретаря. Мина взе Късметлийка и се качи горе, а Джин излезе да нагледа животинките си. Когато се качи и той, завари Мина в леглото й, свита собственически на кълбо около котката. Късметлийка нямаше нищо против да я мачкат като плюшено мече, а и да имаше, ограничаваше възраженията си до някое и друго мързеливо помахване с опашка.

Джин беше прекалено голям, за да спи през деня, но леглото го зовеше неустоимо. Ако се опиташе да вземе Късметлийка от сестра си, тя със сигурност щеше да се развика. Може би да я изчака да заспи? Лицето й беше на петна, а очите — зачервени, все едно е плакала.

Докато Джин седеше на леглото и кроеше планове как да си вземе котката, Мина подсмръкна и каза:

— Те излъгаха.

— Големите винаги лъжат. — Джин се замисли. — Дори мама ни излъга. Винаги казваше, че всичко ще се оправи, а виж какво стана.

— Ъъъ. — Мина се сви още повече и подсмръкна отново. След малко лицето й се отпусна, хватката й около котката също и Джин стана да измъкне Късметлийка, като внимаваше да не събуди сестра си. Погали котката, докато тя не замърка, после я сложи на своето легло и легна до нея. Леглото беше хубаво, много по-хубаво от всички легла, които беше пробвал при Сузе-сан, но въпреки това му се искаше да се върне там. Може би сърдитият стар Яни все пак беше прав. Може би щеше да е по-добре, ако бяха зарязали Майлс-сан на улицата…

Събуди го гласът на Роик. Бараярецът го викаше и го побутваше леко по рамото с голямата си ръка. Мина се беше надигнала и търкаше набръчканото си от възглавницата лице. Късметлийка беше изчезнала някъде. Светлината върху килима беше пропълзяла напред. Джин погледна часовника и разбра, че са се изнизали няколко часа.

— Извинявайте, че ви будя — каза Роик, — но негова милост иска да ви покаже нещо на комтаблото в обезопасената стая.

Изчака ги търпеливо да минат през банята и дори ги подсети да си измият ръцете. Джин започваше да свиква с големия мъж и дори откри, че малко го харесва. А Майлс-сан… за него Роик сигурно беше като да си имаш частен голям, който ти върви по петите и прави разни неща вместо теб. Само дето ти трябва да му казваш какво да прави, а не обратното. На Джин му се прииска Роик да е негов.

В странната запечатана стая долу, където консулството, изглежда, държеше всичките си тайни шпионски неща, беше истинска навалица. Майлс-сан и Ворлинкин седяха пред едно от комтаблата. Рейвън-сенсей се беше върнал — стоеше наведен с Йоханес над дългата маса и бърникаше някаква малка машинка.

Джин отиде при тях.

— Това какво е?

— ДНК скенер — каза Йоханес.

— Него ли използвахте, за да проверите отпечатъка на Майлс-сан… на лорд Воркосиган, когато за пръв път дойдох тук?

— Да.

— Много полезна машинка — каза Рейвън-сенсей. — И при мадам Сузе би трябвало да има такава, но явно са я продали или се е повредила. Боях се, че ще трябва да нося тъканна проба в частна лаборатория дори за този елементарен анализ.

Интересът на Джин се покачи рязко.

— Може ли да сканирам ДНК-то на моите животинки?

— Това не е играчка — каза Йоханес. — С него потвърждаваме самоличността на хора, които кандидатстват за виза и прочие. — Погледна го и омекна. — Ще трябва да питаш консул Ворлинкин.

Майлс-сан повика Джин при комтаблото. Мина вече стоеше там и пристъпваше от крак на крак. Снимки на четирима мъже висяха над видплочата. Двама бяха прошарени. Единият беше с бяла лабораторна престилка.

— Госпожице Мина, дано можеш да ни помогнеш с това — каза Майлс-сан. — Всички тези мъже са лекари на име Лейбер и живеят в Нортбридж и околностите му. Вече елиминирахме една жена със същото име и професия, след като приехме, че скорошно посещение до колонията Бета е малко вероятно. — Устните му се кривнаха нагоре. Последното явно беше шега, която Джин не разбра, за разлика от Роик, ако се съдеше по кратката му усмивка. — Някой от тези четиримата прилича ли на мъжа, когото си чула да говори с майка ти онази нощ? Или… можеш ли категорично да отхвърлиш някого — който изобщо не прилича на него?

Мина се взираше напрегнато в образите.

— Беше много отдавна. Не си спомням.

— Все нещо си спомняш, миличка. Вашият доктор Лейбер млад ли беше, или стар?

— О, стар беше.

— С побеляла коса?

— Не, с черна. Това го помня. Никога не мога да кажа на колко години са възрастните. Но онзи беше стар. Поне на трийсет.

Майлс-сан и Ворлинкин се спогледаха; устните на консула помръднаха, но той не каза нищо.

— Така, значи стар, но с черна коса. — Майлс-сан зададе няколко команди на комтаблото и снимките на белокосите мъже изчезнаха. Двамата, които останаха, си приличаха много — с еднакви подстрижки, само дето единият беше с по-слабо лице, а другият с по-закръглено.

— Когато съм бил съвсем малък — отбеляза Роик, който гледаше иззад тях, — съм си мислел, че всеки кльощав старец, когото виждам, е дядо ми. Сигурно е било много неудобно за хората.

— И все пак — каза Майлс-сан. — Джин, виждал ли си някой от тези мъже в компанията на майка си? Дори да не си говорил с него и да не знаеш името му, а само да си го виждал?

Джин поклати глава.

След дълго колебание Мина посочи кльощавия.

— Този. Може би. Другият е прекалено дебел.

— Може след това да е напълнял — обади се Джин в тон с общия дух на разговора.

— И сто снимки на различни мъже да й покажете — каза Роик, — явно детето не си спомня, милорд. Подвеждате свидетелката.

— Ако се налагаше да търсим сред всички трийсетгодишни старци на Кибу, това без съмнение би било вярно — каза Майлс-сан. — За щастие, разполагаме с други фактори, които да ограничат търсенето. — Той посочи дебелака. — Този доктор Лейбер е акушер-гинеколог в репликаторна клиника в един от северните квартали. — Пръстът му се премести към кльощавия. — Този доктор Лейбер е биохимик, който работи за криокорпорация „Нов Египет“. Местоработата му, плюс факта, че показанията на Мина не го елиминират, го поставя начело на моя списък със задачи.

— А какво стана с теорията ви, че онзи тип е избягал? — попита Роик. — Този Лейбер не ми прилича на активист. Така де — добра заплата, акционни опции, криозастраховка. С други думи, човек, който е верен на компанията си.

Майлс-сан се облегна назад и потърка брадичката си.

— Това е проблем, вярно. Но може да съм сбъркал с първата си догадка.

Роик го изгледа с килната настрани глава, което незнайно защо предизвика широка, пък макар и краткотрайна усмивка върху лицето на Майлс-сан.

Йоханес и Рейвън-сенсей бяха приключили с ДНК скенера при масата и се бяха преместили при сателитното комтабло. Рейвън-сенсей каза:

— А! Имаме ли сканиране на лицето й? Взех пръстови отпечатъци, но… не, май няма да ни трябват, нали така.

Майлс-сан се оттласна назад със стола си и се завъртя.

— Какво открихте?

Роик се наведе да погледне.

— Ами да, това прилича на нашата пациентка. Вижте скулите. И ушите. И бенката над лявата вежда. Тази снимка сигурно е правена малко преди да я замразят.

— Аз пък изобщо не й забелязах ушите… — Майлс-сан грабна бастуна си, стана от стола и се приближи до другото комтабло.

Джин се вмъкна между възрастните да погледне. Разликата между това живо усмихнато лице и неподвижния труп, който бяха видели на хирургичната маса, беше толкова голяма, че отново му се пригади. И тяхната майка ли щеше да изглежда толкова чужда, ако наистина беше умряла?

— Добре, в този файл има всичко — каза Рейвън-сенсей. — Биографични данни, медицинско досие, дата на криоподготовката… е, данните за договора и финансовите условия явно са в друг файл. Алис Чен, горката жена. Поне името й научихме.

— Бързо се справихте — каза Майлс-сан. — Браво.

— Клиентските бази данни са повече или по-малко достъпни за широката общественост — обясни Йоханес, но все пак се поизпъчи малко от похвалата. — Кажи-речи всеки може да получи информация — адвокати, учени, които правят демографски проучвания, лекари и дори обикновени хора, които искат да научат нещо повече за родословното си дърво. — Облегна се назад и впери поглед във формуляра, чийто образ висеше над видплочата. — Изглежда, е била замразена преди четиридесет и пет години. Това е добре, защото по-старите бази данни, тези отпреди стотина години и от по-рано, не са толкова пълни, по една или друга причина.

— О, да, когато работех за… така де, преди да ме назначат за имперски ревизор, по различни поводи установих, че тази планета е предпочитан източник на фалшиви самоличности, непроследими при това — каза Майлс-сан. — Всъщност бях чувал за Кибу-дайни само в тази връзка. — Примижа и посочи един от редовете. — Каква, по дяволите, е тази непроизносима многосрична дума?

Рейвън-сенсей погледна къде сочи.

— Тежко заболяване на кръвта. Може би затова е решила да легне в криокамерата по-рано от нормалното.

— Дали това е причината за смъртта?

Рейвън-сенсей поклати глава.

— Не, не би трябвало да се отрази на съживяването. Разбира се, след това лечението би било задължително.

— А би ли могла да го получи? Ефективно лечение, имам предвид?

— О, да, това заболяване вече се лекува успешно.

— Което ни връща на основния въпрос — каза Майлс-сан. — Какво прави замразена преди половин век жена в криочекмеджето на Лиза Сато с нейното етикетче на крака? Ясно е, че не се е озовала там на собствен ход. Сгрешените цифрови кодове на чекмеджетата в базите данни може да са резултат от неволна грешка, но проклетото етикетче говори за физическа размяна.

— Между другото, къде са сега тленните останки на вашата мадам Чен? — попита консул Ворлинкин. — Рано или късно ще трябва да ги върнем на роднините й. Може да има висящ казус с наследство или бог знае какво. Или деца, които още са живи и които биха имали емоционален интерес към съдбата й. — Той се поколеба. — Не че очаквам с нетърпение съдебните процеси.

— Прибрахме я в една от криокамерите на мадам Сузе — каза Рейвън-сенсей. — Тенбъри ни помогна.

— Ще издържи ли там? — попита Майлс-сан.

— До края на света.

Майлс-сан се обърна към Ворлинкин.

— Ще трябва да остане там, докато не разплета тази бъркотия. Но иначе аргументът ти е състоятелен. Така. Разполагаме с две нишки — нашата свърнала от правия път мъртва дама и доктор Лейбер. Остава да ги проследим и да видим дали няма да се пресекат някъде. В „Нов Египет“ ли е била замразена мадам Чен, между другото?

Йоханес извика втората страница на формуляра.

— В една от криокорпорациите, които „Нов Египет“ по-късно е погълнал, струва ми се.

— В същата инсталация?

— Преди четиридесет и пет години новата инсталация едва ли е била построена. — Йоханес пусна бързо търсене в мрежата. — А, ето. Инсталацията, където са я държали първоначално, е прекратила дейността си преди десетина години. И е била разрушена. Тогава са преместили мадам Чен в новия комплекс в Криополис.

— Това определено би улеснило размяната — каза Майлс-сан. — Особено ако разменящият е познавал системата отвътре. Според мен мадам Чен е била избрана случайно. Целта на цялата операция е била Лиза Сато.

— Да не казваш, че някой е откраднал мама? — попита с изтънял гласец Мина.

— Така изглежда… — Майлс-сан примижа, вперил поглед в данните.

После погледна отново към нея, понеже Ворлинкин го стисна за рамото и врътна многозначително глава. Мина изглеждаше така, сякаш полага отчаяни усилия да не заплаче.

Майлс-сан моментално премина на друга скорост.

— Което води до логичния извод, че онзи, която я е взел, очевидно много държи на нея. Така де, не крадеш неща, които не цениш. Значи са се погрижили добре за майка ви.

Големите лъжат, нали така? Като цяло, на Джин му допадаше, че Майлс-сан не се държи пренебрежително с тях, като с деца, но така или иначе цялата история изглеждаше адски странна.

Като видя, че думите му нямат очаквания окуражителен ефект върху Мина, Майлс-сан изтърси:

— Така де, и моята портативна криокамера се беше изгубила по едно време, но накрая всичко свърши добре.

— От твоя гледна точка може да се е изгубила — възрази Рейвън-сенсей, — но от наша се намери.

Майлс-сан удостои Мина с широка усмивка и вдигнати вежди, все едно казваше „ето, виждаш ли“, но изражението му бързо се промени, срещнало стената на празния й поглед. Ворлинкин и Йоханес го зяпаха като хипнотизирани.

Майлс-сан разкърши рамене.

— Ще ида да си поговоря с този доктор Лейбер. Лично. Не на местоработата му обаче — добави по-бавно, потънал в размисъл.

Устата на Роик се сви упорито.

— При наличие на обезопасен периметър.

— Да де. Може дори да вземем Йоханес, така че да си поделите периметъра.

— И това е нещо.

Майлс-сан се обърна към Мина.

— Във всички архиви, които прегледах досега, няма и следа за връзка между доктор Лейбер и майка ви. Разчитаме единствено на твоите показания. И ако от този храст изскочи заек, то ще е единствено благодарение на безценната разузнавателна информация, която получихме от теб.

Това като че ли я ободри малко; поне долната й устна спря да трепери.

— Наистина?

— Наистина. А ценните информатори на ИмпСи получават възнаграждение за усилията си. Както и куриерите всъщност — добави той и хвърли поглед към Джин.

— Но аз не си довърших задачата — напомни му Джин.

— В интерес на истината, попадането във вражески плен се заплаща допълнително.

— Колко? — попита Мина значително по-бодро.

— А, харесва ми как мислиш, хлапе. Има си официален ценоразпис. В бараярски марки, разбира се. С кодове за различните услуги. Ще накарам Роик да провери и да обърне сумите в местната валута.

— Искате да им платите по цени за възрастни? — попита Ворлинкин. На Джин му се стори, че консулът е по-скоро учуден, отколкото недоволен. Надяваше се, че Ворлинкин няма да тръгне да разубеждава Майлс-сан, чиято идея всъщност беше чудесна.

— Точно така — каза Майлс-сан. — Бюджетът ми по този случай позволява значителна дискретност, между другото.

— Може ли и аз да се наредя на опашката, в такъв случай? — тросна му се Ворлинкин, после захлопна уста, сякаш сам не можеше да повярва какво е изтърсил.

Майлс-сан само се ухили. Надянал отново строгата си консулска физиономия, Ворлинкин подкара Джин и Мина към кухнята да ги нахрани. Джин погледна през рамо към четиримата мъже, които вече се обръщаха към комтаблата. После тежката врата се затвори. Джин продължи след Ворлинкин. Надяваше се шпионските джаджи на консулството да са наистина добри.