Криожега

11.

Според Роик най-подходящото време за кражба на замразени трупове беше в полунощ и по време на гръмотевична буря. Освен другите очевидни предимства на такъв план светкавиците биха обяснили евентуалните аномалии в захранването, причинени от техните действия. Уви, близкото бъдеще не вещаеше подходящи студени фронтове, така че заедно с Рейвън, негова милост и Йоханес — който отново управляваше подемния ван, — Роик се озова пред внушителния вход на „Нов Египет“ посред бял ден. Разбира се, впечатлението, че статуите с кучешки глави от двете страни на портата ги следят с изрисуваните си очи, беше плод единствено на въображението му.

Йоханес беше въоръжен с изографисано парче свитък и две малки цветни аранжировки във водни тубички, но не се наложи да прибягва до тях — охраната им махна да минават.

— Какво става, по дяволите? — промърмори Роик.

— Свиждане — обясни спокойно негова милост. — По това време на деня достъпът е свободен и охраната не тормози роднините на клиентите, които се явяват и евентуални бъдещи клиенти на корпорацията. Обратното би било глупаво, а и това не е военен обект все пак. В „Нов Египет“ едва ли имат сериозни притеснения за сигурността. Най-много някоя дребна кражба, при това извършена по-вероятно от служител, а не от посетител. Или вандализъм — но не посред бял ден. В най-лошия случай някое изпълнение в стила на НОНН — но те най-вероятно биха изчакали твоята нощ с гръмотевична буря.

Роик изсумтя недоволно и разкърши рамене във възтясната болнична униформа — XL, моля ви се, — която Рейвън и медтехник Танака бяха изнамерили отнякъде, вероятно от същото място, което беше източник и на част от медицинските консумативи, които ги чакаха във владението на мадам Сузе. Негова милост беше със същата униформа, размер XS, възширочка в неговия случай, с навити ръкави и крачоли. Униформата на Рейвън му прилягаше съвършено. Йоханес беше цивилен, с ежедневно кибуанско облекло, каквото носела местната средна класа — така поне обясниха на Роик.

Ванът мина покрай пирамидалното фоайе на сградата с приканяща градинка в египетски стил отпред и изобилие от каменни сфинксове, продължи покрай табелката, указваща пътя към приемното отделение за предварително замразени клиенти, чийто вход се намираше откъм задната страна на сградата, където нямаше градинки и сфинксове, и стигна до дискретен страничен вход за служебно ползване.

— Така, тук слизаме — каза негова милост. — Не се мотайте, но и да не ви личи, че бързате.

Като се стараеше да не му личи, че се е разбързал — но и без да се мотае, — Роик помогна на Рейвън да отвори задната врата на вана и да извади подемното пале. Стек празни кутии за медицински консумативи прикриваше продълговатата форма на фризерния чувал, както упорито го наричаше за себе си Роик. Всъщност си беше чувал за трупове, но специален, предназначен за кратко транспортиране и направен така, че да запазва съдържанието си при криотемператури в продължение на два дни, стига да не се наруши целостта му. Всичко това му го беше обяснил Рейвън и Роик трябваше да признае, че чувалът е много по-малък, удобен и незабележим от портативна криокамера. Йоханес обърна вана и тръгна да търси паркинга за посетители, където да ги изчака, а негова милост поведе палето и придружителите му към автоматичната врата, която се отвори пред тях без възражения.

Негова милост свери местоположението им с холокартата в личния си комуникатор и ги поведе по коридорите. Разминаха се с трио клюкарстващи служители и с една възрастна двойка, явно посетители на път за кафенето, което Роик надуши пътьом, но никой не прояви интерес към тяхното пале. На свой ред Роик се постара да не поглежда през рамо. След още два завоя и няколко етажа по-надолу с товарен асансьор се озоваха в подземен коридор, който свърши пред заключена двойна врата — първото сериозно препятствие дотук.

Негова милост отвори една от кутиите, извади специалния си комплект — на стандартно въоръжение в ИмпСи плюс някои подобрения — и коленичи пред електронната ключалка. После взе, че измърмори: „Боже, от доста време не съм го правил. Дано не съм му забравил цаката…“, което изобщо не прозвуча насърчително. И така минута-две, през които Роик откачаше от притеснение и току поглеждаше през рамо, а Рейвън чакаше невъзмутимо. Накрая вратите се отвориха толкова безшумно, че Роик се стресна. Негова милост вирна самодоволно брадичка.

— А, браво. Добре стана, че не са наложи да повреждам ключалката. Колкото по-малко следи оставим, толкова по-добре.

Покани ги с любезен жест като някакъв умопобъркан салонен управител, който придружава почетни гости до най-хубавата маса в ресторанта, изчака палето да мине и спокойно затвори вратата.

Коридорът от тази страна беше значително по-тъмен. И недовършен, с изненада забеляза Роик, което добави още една тревога към изобилието от налични притеснения — че може да налетят на строителни работници. От друга страна, строителните работници сигурно си носеха лампи, така че щяха да ги видят отдалече. Под пирамидалната сграда горе лежаха три подземни нива. Около централните помещения на всяко имаше система от коридори, оформящи четири вписани един в друг квадрата с радиални връзки през центъра на всяка от страните. Макар геометрията на коридорите да беше твърде правилна за лабиринт, Роик остана с усещането, че тук е лесно да се изгубиш. Колко ли по-неприятно е да се скиташ с часове в истински лабиринт, при това в пълен мрак, както се беше случило на негова милост?

Завиха при следващия свързващ коридор. Негова милост броеше под нос разклоненията, после, когато централните помещения изникнаха пред погледа им, устните му се разтегнаха в усмивка. Кратко изчакване, докато негова милост се справи с един електронен панел за достъп, направи няколко внимателни сметки и кимне доволно, и поеха по друг свързващ коридор, завиха надясно и се озоваха в един от по-дългите и по-широки коридори на вписаните квадрати. Тук довършителните работи бяха приключили, имаше си и осветление, а покрай стените се редяха стелажи с функциониращи криочекмеджета.

— Не изглежда особено шикозно — промърмори Роик.

— Това са евтините „парцели“ — обясни негова милост. — Ако искаш предницата на чекмеджето ти да е с махагонов фурнир и медна дръжка — или златна дори, — „Нов Египет“ предлага и тази услуга, но на горните нива.

Дори тук обаче до много от чекмеджетата бяха прикрепени малки джобове за лични приношения от сорта на миниатюрни шишенца с вино, шоколадчета и догорели благоуханни пръчици. Най-често в джобовете имаше цветя, пластмасови, копринени, но и истински — някои свежи, други тъжно повехнали и спаружени в пресъхналите си вазички.

— Тук — каза негова милост, наби спирачки и проточи врат към едно чекмедже на най-горния ред. — Прочети ми номера, Рейвън.

Рейвън прочете многоцифрения номер два пъти.

Негова милост го свери внимателно с данните в комуникатора на китката си и заяви:

— Това е.

След което маскировъчните кутии се сдобиха с ново предназначение, или поне една от тях, която негова милост използва вместо стъпенка, за да стигне до чекмеджето, да огледа ключалката и да прикрепи към нея специалния си шперц с марката на ИмпСи.

— Така — измърмори и скочи от импровизираното столче. — Когато лампите угаснат, направете размяната.

После извади фенерчето си и се отдалечи.

Рейвън си сложи изолирани медицински ръкавици, даде други на Роик и се наведе да разпечата дългия чувал. Тялото вътре беше на дребна и слаба старица, обвита с нещо като прилепваща найлонова ципа. Благодарение на дебелия слой мехлем по кожата й и на скрежа, който моментално покри изложената на стайна температура найлонова повърхност, безпомощната й голота беше милостиво прикрита. Роик включи фенерчето си миг преди осветлението в коридора и зелените индикатори на чекмеджетата да угаснат. Понеже нямаше начин да отворят едно чекмедже, без това да бъде отразено от апаратурата в централната контролна зала, бяха стигнали до компромисното решение да подадат фалшив сигнал за отварянето на пет хиляди чекмеджета едновременно.

— Готово — каза Рейвън.

Роик натисна бутона за отключване и затаи дъх. За щастие, ключалката изщрака послушно. Той издърпа дългото чекмедже, сякаш отваряше някакъв дяволски шкаф с класьори за папки.

В чекмеджето имаше тяло на жена, също обвито в найлонова ципа, която на свой ред се заскрежи моментално. Роик свъси притеснено вежди, защото тази ципа беше по-различна — по-тъмна и подсилена с нещо като ситна мрежа. Призовал куража си, Роик пъхна ръце под тялото и го вдигна. Дори през ръкавиците замразената жена сякаш изсмука ударно топлината му. Остави я внимателно на пода, Рейвън провери прикрепеното към ципата етикетче с името, после двамата наместиха тялото на старицата в опразненото гнездо. Чекмеджето се плъзна по жлебовете си и се затвори с тихо щракване.

Фенерчето на негова милост се подаде иззад ъгъла, след него се появи и главата на негова милост. Роик му махна, че всичко е наред, и негова милост кимна и изчезна. Двамата с Рейвън тъкмо запечатваха чувала с новото попълнение, когато лампите светнаха отново. Роик се протегна, отстрани внимателно електронния шперц от ключалката на криочекмеджето и го прибра в комплекта на негова милост. След това се зае да нареди кутиите върху чувала, като се чудеше кога точно екипът по поддръжката ще цъфне, за да провери какво е предизвикало проблема със захранването.

Негова милост се върна и ги подкара по коридора. Очите му светеха като индикаторните светлинки на криокамерите и Роик си даде сметка, че негова милост всъщност искрено се кефи на безумната им лудория. „Е, хубаво е, че поне един от нас намира ситуацията за забавна.“ Рейвън изглеждаше в обичайното си добро настроение, сякаш всеки ден си имаше работа с измами от подобен мащаб, което не беше вярно, както Роик знаеше много добре. Роик преглътна шумно и се приготви за спринт, когато до слуха му стигна жужене на асансьор и приглушени гласове откъм коридора към централните помещения, но не се наложи, защото групичката им стигна до най-външния квадрат, преди някой да се е развикал.

Скоро се озоваха при познатата им вече двойна врата към подземната част на комплекса. Негова милост спря колкото да я заключи и да се обади на Йоханес. Когато излязоха навън, лейтенантът вече отваряше задната врата на подемния ван. Палето с „консумативи“ изчезна безшумно в търбуха на подемника. Роик си отдъхна чак когато напуснаха комплекса и се вляха в следобедния трафик.

Негова милост си погледна комуникатора и каза доволно:

— Шестнайсет минути.

Рейвън пак беше седнал на предната седалка до Йоханес, което беше разумно, защото от всички присъстващи те двамата изглеждаха най-нормално според местните стандарти. Йоханес караше бавно, но не твърде, точно според инструкциите. Понеже задните седалки бяха свалени, за да се отвори място за необичайния им товар, Роик седеше срещу негова милост с чувала на мадам Сато помежду им и беше готов да се пресегне и да го прихване, ако Йоханес направи някой внезапен завой. Рейвън го беше уверил неколкократно, че благодарение на криоразтвора и защитните мехлеми криотруповете не са чупливи и няма да се строшат като ледено кубче при първото сътресение. Но все пак…

Пътуваха в мълчание. Накрая Роик го наруши.

— Всичко това ме подсеща за сержант Таура — каза тихо. — Всички тези хора получават правото да умрат с надежда за бъдещето, а тя — не. Защо? Бяхме там, в клиниката на Дърона, всичко беше готово и нямаше да струва чак толкова…

Таура беше спомен от наемническото минало на негова милост и кариерата му в отдела за тайни операции на ИмпСи преди иглената граната и увредите при криосъживяването да го извадят завинаги от този бизнес. Също като Рейвън и другите клонинги Дърона, Таура беше продукт на джаксънианското генно инженерство; за разлика от тях обаче, тя беше единственият оцелял от неуспешна прототипна партида супервойници. Успяла да избяга от Джаксън Хол, Таура се присъединила към наемническата флотилия на негова милост, където, по думите на негова милост, доказала качествата си на супервойник. Уви, нейните създатели бяха подсигурили авторското си право, вграждайки в прототипите си предпазен механизъм на генетично ниво — без помощта на лекарите от медицинския екип на „Наемниците от Дендарии“ и по-късно в клиниката на Дърона Таура трябвало да умре от старост на двайсет стандартни години. Роик я беше виждал два пъти — срещи, които нямаше да забрави никога, — първия път на сватбата на негова милост, втория, когато с негова милост бяха пътували до Ескобар, за да се сбогуват с нея в хосписа към клиниката на Дърона.

Негова милост въздъхна.

— И аз, и ти, и Роан, и Рейвън, всички се опитахме да я убедим. Дори застраховката й като член на „Дендарии“ да не го покриваше, щях да извадя пари от джоба си, не че Дърона биха ми позволили, разбира се. Щяха да се погрижат за нея безплатно, защото все още се чувстват задължени и на нея, и на всички дендарийски наемници заради бягството си от Джаксън Хол. Но Таура не искаше и да чуе.

„Какво, да се събудя бог знае къде и кога, пак да съм си изрод, а всичките ми приятели да ги няма?“ — беше отвърнала тя на умоляващия я Роик с онзи пресекващ, изтънял от болестта глас, който толкова не й отиваше. „Ще си намериш нови приятели!“ се оказа слаб аргумент, който не стигна до нея през изтощението на сриващия се метаболизъм.

Роик поклати тъжно глава.

— Можехте да го направите въпреки всичко. След като Таура загуби съзнание, можехте да изискате криоподготовка. — Бог му беше свидетел, че негова милост не се свенеше да престъпва волята на разни хора.

Негова милост сви рамене, отрезвял от общия спомен.

— Можех, но това би обслужило нашето желание, а не нейното. Таура предпочете огъня пред леда. Това поне мога да го разбера без проблем. Кремацията при висока температура унищожава ДНК-то.

Таура нямаше предпочитания къде да разпръснат праха й, стига да не е на Джаксън Хол, затова негова милост реши да погребе урната й във фамилното гробище във Воркосиган Сърло, откъдето се откриваше чудесна гледка към дългото езеро — задача, с която негова милост и Роик се заеха лично.

— Никой не трябва да умира от старост на трийсет години — промърмори Роик. — И най-малко огнено момиче като Таура.

Негова милост, изглежда, се замисли.

— Чудя се, ако научните проекти против стареенето на „Дърона Груп“ или друг някой се увенчаят с успех, дали смъртта на триста или на петстотин ще изглежда също толкова преждевременна?

— Или на две хиляди — каза Роик в опит да си го представи. Чувал беше, че някои бетанци и сетаганданци живеели до двеста години, но тяхното здраве го гарантираха генетично още преди зачеването. Научно постижение, което с нищо не можеше да помогне на обикновените хора, които вече се бяха родили.

— Чак на две хиляди едва ли — каза негова милост. — Преди години някакъв вманиачен статистик изчислил, че дори да се премахнат всички причини за естествена смърт, средностатистическият човек ще го докара максимум до осемстотин стандартни години, преди да го сполети смъртоносна злополука. Което навярно означава, че някои ще се прецакат на осемнайсет, други на хиляда и осемстотин, така че пак ще е въпрос на късмет. Същото равновесие, но на различен принцип.

— Което ни връща към темата за отказващите.

— Наистина. Щом богът, когото почитат, е чакал милиарди години да се родят, значи няколкостотин години живот отгоре едва ли биха имали значение за него. — Негова милост впери поглед навътре към някаква усукана неговомилостивска вселена. — Хората открай време се тормозят има ли живот след смъртта, а още никой не се е запитал има ли живот преди раждането. Или за вероятността изобщо да не се е родил. Така де, ако съседният сперматозоид беше спечелил състезанието, можехме да се родим като собствената си сестричка… Макар че тогава тя не би имала брат, значи… не бихме липсвали на никого.

Понеже на горното не съществуваше възможен отговор, от който да не го заболи главата, Роик запази мълчание. Скоро наближиха провисналите порти към владенията на мадам Сузе.

Минаха много часове, докато повишат вътрешната температура на Лиза Сато от стойностите на дълбоко криосъстояние до точката на замръзване. Майлс прати Йоханес в консулството, а с напредването на нощта с Роик решиха да подремват на смени в една стая срещу импровизираната лаборатория за съживяване, която Рейвън и медтехник Танака бяха спретнали в старата сграда за прием на пациенти. Рейвън и Танака също дежуреха на смени през нощта. Призори на следващия ден дойде ред за начало на критичните процедури — изпомпването на стария криоразтвор и бързото му подменяне с десетки литри, или толкова поне се сториха на Майлс, нова синтетична кръв. Колкото повече кръв преливаха в безжизненото тяло, опнато на хирургичната маса, толкова по-окуражителен ставаше цветът на кожата — от землисто сиво към топлия оттенък на слонова кост. Криотечността се изливаше в канализацията.

Ако разполагаха с време и оборудване, и най-вече с тъкан от пациентката, която да послужи за образец, можеха да отгледат кръв, която да е генетично еквивалентна на собствената й. В синтетичната кръв липсваха характерните бели кръвни телца, произвеждани от тялото на пациента, затова съживеният трябваше да прекара в пълна изолация неопределен период след края на процедурата, докато костният мозък успее да запълни имунологичния дефицит. Майлс беше прекарал тази фаза в състояние на изкуствено предизвикан сън, но пък при него травмите от хирургически и друг характер били несравнимо по-големи, обясни Рейвън, и оздравяването изисквало повече време. Благодарение на усилията на Айко изолаторът беше почистен и готов да приеме пациентката.

Рейвън така и не се ангажира с ясен отговор кога пациентката ще е в състояние да отговаря на въпроси, с което успя да влуди Майлс. Категоричен беше единствено по въпроса, че правото на първо посещение се пада на децата й. Последното Майлс не го оспори — така де, какъв по-добър стимул биха могли да предложат на бедната жена, който да впрегне волята й за по-бързо възстановяване?

Майлс имаше огромно желание да помогне и не спря да си предлага услугите, но когато наближиха повратната точка в процедурите, Рейвън го отпрати решително на едно столче в другия край на стаята с маска през устата. Ръбовете на маската моментално приеха формата на лицето му, без да се втвърдяват неприятно, а специално обработените пори на тъканта филтрираха дори миниатюрните по своите размери вируси. Въпреки това Майлс не беше докрай убеден, че Рейвън е прибягнал до маската единствено от съображения за стерилност. Затова, когато Рейвън измърмори: „По дяволите… това не е нормално“, Майлс прехапа устни вместо да се разврещи.

Не за дълго обаче. Когато Рейвън и медтехничката не добавиха нищо повече, заети с разни непонятни неща около хирургичната маса, Майлс не издържа и попита:

— Какво не е нормално?

— Няма латентна електрическа активност в мозъка — каза Рейвън миг преди Майлс да е повторил въпроса си по-високо. — Вече би трябвало да се появи… Танака, дай да пробваме с добрия стар електрошок.

Главата на Лиза Сато се беше сдобила с нещо като плувна шапка с изобилие от електроника и сензори, прилепнала плътно към омазаната й с криогел тъмна коса. Рейвън направи нещо с контролния си монитор и от шапката се разнесе звук, толкова остър, че Майлс се стресна и едва не падна от столчето. Рейвън се мръщеше на показанията. Несъзнателно сякаш, ръката му хвана безжизнената ръка на пациентката и започна да я масажира.

— Затвори изходната система — каза Рейвън, внезапно и без обяснения, и медтехничката побърза да се подчини. Лекарят отстъпи крачка назад. — Не се получава.

Майлс усети как му се завива свят, сякаш всичката му кръв се беше смъкнала в краката.

— Рейвън, не можеш да спреш. — „Мили Боже, точно с това не можем да се провалим. Онези бедни деца си чакат майчицата. Обещах им…“

— Майлс, направил съм над седем хиляди съживявания. Не е нужно да ръчкам още половин час трупа на бедната жена, за да съм сигурен, че е мъртва. Мозъкът й е инертна маса на микрониво. — Рейвън въздъхна, обърна гръб на масата и почна да сваля маската и ръкавиците си. — Не е нужен опит като моя, за да прецениш кога е налице лоша криоподготовка. А тази жена са я подготвили много лошо. Вината не е моя. Нищо не мога да направя. Нищо не бих могъл да направя, нито аз, нито някой друг, нито тук, нито в най-добрата клиника за криопроцедури. — Рейвън беше човек сдържан и с високо самообладание и драматичните жестове му бяха чужди, но и без да мята с ругатни ръкавиците си през стаята, емоциите се четяха на лицето му — още по-страховити заради яркия контраст с характерната му ведрост.

— Убита… така ли мислиш? — попита Майлс.

— Нещата могат да се объркат и без чужда помощ. Всъщност най-често става именно така. Нищо че ти винаги си склонен да подозираш зъл умисъл.

— Но не и в този случай, струва ми се.

Рейвън стисна устни.

— М-да. Бих могъл да направя аутопсия… — „След като се овладее“, разчете неизреченото Майлс. — Да разбера какъв точно е бил проблемът при подготовката. Съществуват няколко варианта. Още в началото вискозитетът на разтвора ми се стори необичаен… — Той замълча за миг. — Нека се изразя по друг начин. Адски много държа на аутопсията. Искам да знам как точно са ме насадили на този провал. Защото не обичам да ми правят номера. Мразя да ми правят номера!

— И правилно — изръмжа Майлс, смъкна се от столчето, свали с ядно движение маската си и тръгна към хирургическата маса и нейния ням товар. Изкуственото кръвообращение все още поддържаше измамно жизнения цвят на кожата. Рейвън посегна разсеяно към помпата и я изключи. Тишината беше болезнена.

Как щеше да каже Майлс на Джин и Мина? Защото това беше следващата му задача. Прибързано и арогантно, напълно в свой стил, той ги беше лишил от надежда… не, от фалшива надежда. Защото този край е бил очевидно неизбежен без значение от времето, начина и инициатора — сега или по-късно, от неговата ръка или от друга. Уви, тази мисъл не му донесе голяма утеха.

„Ще отмъстя за тази несправедливост“… не. Не беше в положение да дава такава клетва на децата. „Ще се опитам“, от друга страна, звучеше твърде слабо, като поредното увъртане на поредния възрастен. Но чувството за вина наливаше масло в огъня на гнева му срещу неговия… не, срещу техния неизвестен враг. Колко странно, колко подозрително. Колко безнадеждно.

На вратата на операционната се почука. Роик ли се беше събудил? Още един, който нямаше да се зарадва при новината за неуспешния край на иначе толкова обещаващата им мисия.

Майлс грабна бастуна, отиде при вратата и погледна през тясното прозорче. И моментално благодари на провидението, че не е извикал: „Влизай, Роик.“ Защото пред вратата на залата стоеше консул Ворлинкин, изтормозен на вид, с по едно дете, увиснало на всяка ръка. Мина и Джин.

Майлс се измъкна в коридора, затвори бързо вратата и се облегна на нея.

— Какво правите тук? Трябваше да чакате в консулството, докато не ви се обадя. — Сякаш не се досещаше, предвид безпомощния вид на Ворлинкин. Добре беше, че децата вече не се плашеха от него, но щеше да е още по-добре, ако консулът не беше допуснал да му се качат на главата. „Да бе, намерил кой да го каже.“

— Те настояха — обясни без нужда Ворлинкин. — Казах им, че тя ще се събуди чак утре — а и вие им казахте колко ужасно сте изглеждали след криосъживяването, — но те настояха. Дори и през прозореца да я зърнели само, пак щели да са доволни. Цяла нощ не са мигнали. Мен ме будиха на три пъти… реших, че ако я видят, може и да се успокоят. И да поспят малко или… — Ворлинкин млъкна, когато мрачната физиономия на Майлс най-сетне си проби път до съзнанието му, и оформи само с устни: — Какво има?

Майлс още не беше готов за това. Никога нямаше да бъде готов, по дяволите. И преди му се беше падала нелеката задача да съобщава тъжната новина на близки и приятели, но никога на деца. Никога на деца, толкова открити и уязвими.

Джин и Мина не сваляха очи от него, смълчани и изтръпнали. От нетърпеливото им вълнение нямаше и помен. И нищо чудно — ако всичко беше минало по план, Майлс отдавна да се е похвалил, нали така? Нямаше начин да смекчи фактите, имаше само един начин да ги съобщи. Идеше му да коленичи, да си посипе главата с пепел, но единственото редно беше да погледне Джин в очите. Той си пое дълбоко дъх.

— Съжалявам. Съжалявам ужасно. Нещо се е объркало с криосъжи… не, с криоподготовката. Рейвън-сенсей направи всичко по силите си, но беше късно. Опитахме се… според нас майка ви е починала по време на криоподготовката преди година и половина.

Джин и Мина стояха и го гледаха. Бяха в шок, но не плачеха. Не още. Просто стояха и гледаха Майлс. Не сваляха очи от него.

— Но ние искахме да я видим — промълви накрая Мина с изтъняло гласче. — Ти ни каза, че ще я видим.

Гласът на Джин беше гърлен, дрезгав. Различен.

— Ти ни обеща…

Тежкият удар на новината беше разкъсал неразделното им допреди миг трио. Сега, спонтанно и крайно нехарактерно, Джин потърси и намери ръката на Мина. Другата ръка на момичето се поколеба за миг, после се мушна отново в ръката на Ворлинкин; той сведе сащисано поглед към нея.

— Сега ли? — каза консулът. — Сигурни ли сте, че… — И вдигна тежък поглед към Майлс, сякаш да го прикове към вратата.

— Имат това право — отсъди неохотно той. — Макар че дали един грозен спомен е по-добър от никакъв спомен… Не знам, просто не знам.

— И аз — призна Ворлинкин.

Мина вирна брадичка.

— Аз искам да я видя. Искам да я видя.

Джин преглътна и кимна.

— Изчакайте минутка тогава… — Майлс се мушна през вратата и каза: — Рейвън, имаме посетители. Роднини. Може ли, знам ли, да я пооправим малко?

Рейвън, обръгналият, корав джаксънианец — уж — изгуби ума и дума.

— О, боже господи, децата ли?! Какво правят тук? Искаш да влязат?

— Имат това право — повтори Майлс и се зачуди защо тези думи му звучат толкова познато. Би трябвало да знае, но не знаеше. Напоследък прехвърляше вината за всеки изгубен спомен върху амнезията след криосъживяването си, от което бяха изминали десет години. Крайно време беше да спре.

Рейвън, Танака и Майлс се втурнаха да покрият голия мълчалив труп, да махнат накрайниците на безполезната апаратура — разните тръбички, електроди и странната плувна шапка. Майлс приглади късата черна коса зад ушите. Така лицето на жената изглеждаше твърде слабо, като череп почти, и Майлс се зачуди как ли е носила косата си. Дребни неща като това понякога придобиваха несъразмерна тежест. Побоя се, че вместо да изпише вежди, може да извади очи.

„Да се свършва по-скоро.“ Тръгна решително към вратата и я отвори широко.

Джин, Мина и Ворлинкин влязоха един след друг покрай него. Консулът му хвърли поглед, който изобщо не гореше от любов. Когато наближиха масата, Джин стисна другата ръка на Ворлинкин. За кого другиго да се вкопчи в този шеметен миг?

Децата гледаха ли, гледаха. А после Мина свъси объркано вежди; Джин вдигна въпросително поглед към Майлс.

С нещо средно между гняв и презрение, Мина отстъпи назад и каза:

— Това не е мама!