Криожега

6.

Кратък разговор с негова милост по едно от комтаблата на нортбриджкото полицейско управление, след като спасените делегати бяха върнати в града, успокои най-кошмарния страх на Роик — че може да загуби малкия ма… негова милост. Нови въпроси от интригуващо естество се сбутаха да заемат освободеното място. Въпроси като защо негова милост настояваше Роик да доведе със себе си доктор Дърона?

— Смятах да се върна в хотела и да си взема багажа — възрази Рейвън, като се наведе в обсега на предавателя.

— Първо ще се видиш с мен — отвърна негова милост.

— Ще си изпусна полета.

— Скокови кораби излитат всеки ден. Но на твое място не бих бързал да си запазя нова дата.

Черните вежди на Рейвън се изкатериха по челото му.

— Моето време струва пари.

— Ще го имам предвид.

Рейвън сви дружески рамене, незасегнат от крайно сухия тон на негова милост, и тръгна след Роик — и двамата шушкаха с хартиените патъци, които им бяха дали в полицейското управление, докато откраднатите им обувки не изскочеха отнякъде.

Когато полицейската кола най-сетне свали Роик и спътника му пред консулството, следобедът преваляше. Четвъртитата къща изглеждаше неподходящо скромна, реши Роик, макар че поддържането на каквото и да било представителство толкова далеч от границите на Империята сигурно беше скъпо удоволствие и без лукса на разкошни имения. Все пак къщата обещаваше душ и легло — двата най-неотложни копнежа на Роик понастоящем, след като в управлението осигуриха на освободените заложници храна или по-скоро порционни кубчета на корем. С високо съдържание на протеин и витамини и с вкус на престоял в котешка тоалетна маджун с шоколадова заливка — някои страхотии явно бяха вездесъщи.

Роик сдържа копнежа си по течаща вода и накара лейтенант Йоханес да ги заведе право при негова милост, който вече се бе разположил като агресивен паяк в обезопасената комстая на консулството. В повечето планетарни посолства, където Роик беше ходил покрай негова милост, обезопасените стаи бяха тайният нервен център на дипломатическите дела, помещения, в които цареше атмосфера на приглушена неотложност. Комстаята тук приличаше на старо мазе, където някой чудак е приютявал чудатите си хобита и което на по-късен етап е било оборудвано с високотехнологични джаджи.

Негова милост се обърна с все въртящия се стол, махна на Роик и Рейвън да седнат, а Йоханес отпрати с едно любезно „благодаря“. Йоханес увеси нос — явно му се искаше да остане и да задоволи любопитството си, — кимна и се оттегли послушно. Вратата се затвори с онзи характерен звук, който издава наличието на добър звуконепроницаем щит. Роик се постара да не обръща внимание на душната атмосфера в стаята без прозорци, която навяваше смътни мисли за серийни убийства, и вместо това да оцени по достойнство факта, че ако не друго поне ще могат да разговарят на спокойствие.

— Добре ли сте двамата? — Въпрос проформа — негова милост дори не изчака Рейвън да кимне, а Роик да изсумти под нос. Вместо това продължи директно: — Разказвайте. И да, преди да си попитал, Роик, с подробности.

Свъсил страховито и все по-страховито вежди, негова милост изслуша подробната история на отвличането и последвалата го спасителна операция, а накрая възнагради двамата разказвачи с едно нищо и никакво „Хъ“. Погледна Рейвън и добави:

— Радвам се, че си добре. Необходимостта да обяснявам смъртта ти на твоите клонирани братя и сестри не ме блазни. В интерес на истината, смятах, че от „Дърона“ ще изпратят сестра ти Роан.

— Не, напоследък тя е твърде заета и няма време за разходки из възлената връзка — каза Рейвън. — Роан оглавява отдела по крионика, а покрай клиниката, научната дейност и администрацията се събират над петстотин служители, за които да отговаря. На всичкото отгоре с онзи медтехник, дето си го взе за мъж, чакат второто си дете и буквално тези дни смятат да го извадят от утробния репликатор.

— Не е клонинг, така ли?

— Не, направиха го по старомодния начин — яйцеклетка и сперма в епруветка. Дори генетични модификации не направиха — извън рутинната проверка за дефекти, разбира се.

— Разбира се — измърмори без друг коментар негова милост. — Значи добрата стара Лили Дърона вече е истинска баба… или леля, зависи откъде го погледнеш. Все така в добро здраве за възрастта си, надявам се?

— До голяма степен.

— Интересно.

Рейвън подръпна разсеяно плитката си, която отчаяно се нуждаеше от гребен и повторно сплитане, после каза:

— Като шеф на отдел, Роан все се оплаква, че й липсвала истинската хирургия. Напоследък едва смогва да направи по две съживявания седмично. Самият аз правя по две до шест всеки ден, в зависимост от усложненията. Но такъв сложен случай като твоя не съм имал — с теб се занимавахме цели осемнайсет часа, аз, Роан и две екипа медтехници, които застъпваха на смени.

— Свършихте добра работа.

— Благодаря. — Рейвън кимна. При това доста самодоволно по преценка на Роик.

— Поздрави Роан от мен, когато я видиш.

— Тя също ми поръча да те поздравя.

Последното запали иронични искрици в очите на негова милост и той кимна на свой ред.

— Правилно ли разбирам — намеси се в разговора Роик, — че доктор Дърона, Рейвън имам предвид, не е бил на конференцията случайно?

— Правилно си разбрал, да. Обърнах се с молба към „Дърона Груп“ да ми осигурят независим експерт по крионика, който да направи оценка на конференцията и на всичко, което би могло да произтече от нея.

— Всъщност ние получихме покана за участие много преди ти да се обадиш. Смятахме да пратим един от младшите специализанти… Кибу-дайни представлява известен интерес за нас така или иначе.

— И откри ли нещо интересно? Нещо от техническо естество, имам предвид? — Негова милост се облегна назад, събра върховете на пръстите си и измери с преценяващ поглед ескобареца.

— Нищо, което да е ново за нас. Прави впечатление обаче, че тукашните криокорпорации проявяват по-голям интерес към замразяването на хора, отколкото към съживяването им.

— М-да, корпорациите очевидно се надпреварват коя да впише в списъците си повече пациенти… клиенти, така ги наричат тук… заради делегираните им избирателни гласове.

— И стратегията им явно има успех, ако се съди по резултатите.

Негова милост кимна.

— Тази тема почти не беше засегната на конференцията, но навън, изглежда, тече разгорещен дебат. По улиците и прочие.

— Онези от НОНН определено имаха какво да кажат по въпроса — вметна Рейвън.

— Да, но не по най-ефективния начин — обади се Роик. — Откачалки от техния тип са най-лошата реклама за самите себе си.

— Бихте ли казали, че дебатът е свободен, доколкото могат да бъдат свободни подобни дебати? Шумен?

— Ами да — каза Рейвън. — Макар и не толкова шумен колкото политическите дебати на Ескобар.

— Но по-шумен, отколкото на Бараяр все пак — каза Роик.

— И много по-шумен, отколкото на Джаксън Хол — призна Рейвън с крива усмивка.

— Тук не става въпрос за политика, а за противопоставяне между хищник и плячка — измърмори под нос негова милост, после продължи: — Е, благодарение на НОНН прекарах два много полезни дни. Сега, когато и двамата се върнахте живи и здрави, май мога да си позволя подобна признателност към похитителите ви.

— Нови отговори? — попита Роик, вдигнал вежди велемъдро.

— Нещо още по-добро. Цял куп нови въпроси.

И негова милост с лекота надмина — естествено — историята на Роик, изумявайки ги с ужасяващия си разказ за подземния лабиринт на Криокомбите и как се натъкнал на нелегална криогенна дейност, организирана от кибуански бездомници. Рейвън, изглежда, не се впечатли особено от нелегалната крионика — все пак беше джаксънианец, а доколкото Роик знаеше, на Джаксън Хол всичко беше нелегално. Или по-точно — незаконно.

— Крехка и обречена — беше краткият му коментар относно дейността на мадам Сузе. — Не е за вярване, че толкова дълго е останала незабелязана.

— Хм, не непременно. Дейността им е нелегална, вярно, но не е толкова голяма, че да клати лодката на криокорпорациите. Погледнато от друг ъгъл, тук всички са в една лодка. — Негова милост потърка брадичката си и примижа. Зачервените му очи святкаха една идея по-силно от нормалното. — А после на сцената се появява тази жена Лиза Сато и нейната група.

— Замразената майка на твоя невръстен зоолог? — попита Роик.

— Същата. НОНН си развяват спокойно байрака, Сузе замразява хора необезпокоявано, а на пръв поглед далеч по-сериозната и легална група на Сато е разбита с цената на немалко усилия и разходи. Толкова много фонов шум, а е заглушен само един глас. — Негова милост махна с ръка към изключеното комтабло. — Порових се малко…

Като бивш агент от галактическия отдел на ИмпСи, негова милост имаше особено отношение към „ровенето“, Роик го знаеше отдавна. То му беше мило и драго като въздуха и водата.

— … и изрових куп аномалии. Лиза Сато не е единственият член на групата, който е свършил зле. Още двама са били замразени след уж неуспешно лечение на заболявания, които не би трябвало да завършат фатално, друг е загинал при злополука, а един се самоубил при неизяснени обстоятелства. Това предизвикало немалко въпроси навремето, доста хора се почувствали засегнати, но темата бързо била изместена от поредица шумни сексскандали, които се изкачили до челото на новинарските емисии. За какво ви говори всичко това?

— Че групата на Лиза Сато се е готвела да разклати здравата нечия лодка — каза бавно Роик.

Рейвън кимна в знак на съгласие.

— Как обаче?

— Интересното е, че това го няма в публичните архиви. Дори в не толкова публичните. Някой се е потрудил да разчисти и го е направил добре. Така че сега този въпрос оглавява списъка ми с лъскави нови питанки — какво точно е било разчистено преди година и половина?

Роик свъси вежди.

— Много интригуващо, милорд, но… какво общо има това с бараярските интереси?

Негова милост се изкашля многозначително и каза скромно:

— Рано е да се каже.

Роик разчете репликата като „още не съм измислил какво общо има, но и това ще стане“. Дали негова милост не се правеше на Дон Кихот заради онова сираче? В един от редките им разговори насаме император Грегор лично беше предупредил Роик за склонността на негова милост към скъпо струващи рицарски напъни. От императорската въздишка, придружила това императорско наблюдение, не стана ясно дали Грегор очаква от Роик да сдържа въпросните напъни на негова милост, или не.

Вратата се отвори с изсъскване и консул Ворлинкин надникна през прага.

— Чух се с адвокатката, лорд Воркосиган.

— А, браво! — Негова милост му махна да влезе. Консулът запристъпва от крак на крак. — Какво ново около Джин?

— Както и очаквах, няма законен начин да се намесим. Ако детето нямаше никакви роднини, бихте могли да подадете молба за настойничество, но придвижването й би отнело няколко месеца, а и нортбриджките съдилища почти със сигурност биха отхвърлили молбата, особено ако съществува вероятност да отведете детето от планетата.

— Не съм искал да го осиновявам, Ворлинкин. Само да го измъкна от полицията.

— Това така или иначе вече не е на дневен ред, милорд ревизор. От полицията са предали момчето на някаква леля, която се явява и негов законен настойник.

— По дяволите! — възкликна негова милост и сгърби унило рамене. — По дяволите. Надявам се Айко да се грижи за животинките му по-добре от мен.

— Е, не е като да не можем да го отвлечем — каза с лека усмивка Ворлинкин. Негова милост го изгледа продължително. Изглежда, решил, че е прибързал необмислено с опита си да прояви чувство за хумор, Ворлинкин се изкашля и върна празното изражение на лицето си. Роик се замисли дали по-късно да не дръпне Ворлинкин настрана и да го предупреди никога да не казва такива неща в присъствието на негова милост, и то не защото негова милост би могъл да се обиди.

Засега обаче Роик само потърка уморените си очи и предложи донякъде егоистично:

— Може би ако поспите, ще ви хрумне нещо, милорд. — Негова милост очевидно беше взел душ, а и дрехите си беше сменил, но все още му личеше, че е будувал цялата нощ, както и те. Ако не друго, издаваше го лъскавият блясък в очите. — Проверихте ли нивата на невротрансмитерите си? — Повишението им беше сигнал за предстоящ пристъп и знак, че е време да прибегне до пристъпния стимулатор, който предизвикваше кризата предварително, на подходящо място и в удобно време.

Негова милост измърмори нещо, беше зяпнал обувките си.

— Точно така — твърдо каза Роик.

Негова милост въздъхна и потри врата си.

— Да, да.

— Мога ли вече да се върна в хотела си? — обнадеждено попита Рейвън.

— Да, но гледай да си ми подръка. Всъщност… Ворлинкин, дай на доктор Дърона обезопасен комуникатор, преди да е тръгнал, ако обичаш.

Ворлинкин вдигна вежди, но не възрази.

— Да, милорд.

— Непременно трябва да се добера до още информация — изръмжа негова милост, без да се обръща конкретно към някого. После вдигна очи към Ворлинкин и го изгледа преценяващо. — Така. Ворлинкин, ако от „Бялата хризантема“ или от другите криокорпорации, спонсорирали конференцията, се обадят да питат за мен, искам да им кажеш, че съм дълбоко разстроен от прекъсването на дебатите и отвличането на моя гвардеец. Не, кажи им, че съм бесен и че веднага щом се почувствам във форма, смятам да се върна у дома и да споделя негативната си оценка с всеки, който пожелае да ме изслуша, и най-напред с император Грегор.

— Ъъ… а това отговаря ли на истината? — попита Ворлинкин. Изглеждаше дълбоко смутен.

Негова милост отвърна с широка усмивка, която не успокои никого.

— Искам от теб да разбереш колко далеч са готови да стигнат, за да подновят комуникацията. Намекни им, че ще направиш всичко по силите си да ме успокоиш, но не си сигурен дали това е възможно. И ако ти предложат стимул, приеми го.

— Искате… искате да приема подкуп, сър? — Ворлинкин очевидно се засегна, както показваха стиснати му зъби, а и беше разтревожен, което си беше разбираемо.

— Е, поне се престори, че го обмисляш, става ли? Така ще разберем кой какво иска и колко е готов да плати. Ако не се хванат, ще трябва да измисля нещо друго, но ти гледай да направиш така, че да налапат въдицата. Напълно осъществимо е.

— Ами… ще се постарая, сър. — Ворлинкин зяпаше сащисано негова милост. Е, не чак сякаш на негова милост му е пораснала втора глава, но определено срещаше затруднения да поддържа темпото му. „М-да, добре дошъл в моя свят.“

С това разборът приключи.

На втория етаж консулството разполагаше с две допълнителни спални, предвидени за гости. Явно ги използваха по-скоро като склад, отколкото по предназначение, ако се съдеше по количеството ненужни вещи от различен характер, което се беше натрупало там. Едната стая бе разчистена набързо за лорд-ревизора. Роик разрови багажа на негова милост за пристъпния стимулатор, а негова милост се съблече, седна по бельо на ръба на леглото и изгледа с ненавист медицинското устройство.

— Проклета джаджа.

— Да, милорд. Кажете ми, трябва ли да имам доверие на консулския персонал, или не?

— Още не съм сигурен. Случвало се е да си имам работа със служители в посолства и дори с куриери на ИмпСи, които са се поддали на чуждо влияние.

— Защото ако смятате да прибегнете до помощта им, което изглежда неизбежно, ще трябва да ги включите в кръга на посветените. Лейтенант Йоханес например вече се чуди защо одеве го отпратихте.

— Всичко е заради това проклето ревизорство. Преди умеех да предразполагам хората, а сега мълчат като риби и благоговеят пред статута ми. Ако ти остане време, би ли ги преслушал? С теб несъмнено ще са по-откровени, заради честното ти лице и прочие.

— Да, милорд.

— Вече знам, че някой купува хора. Въпросът е дали този някой вече си е напазарувал в консулството, или не е сметнал, че съществува такава необходимост. Преди аз да се появя. Поне нямат семейства тук, Ворлинкин и Йоханес, така че отпадат притесненията за стимули със заплашителен оттенък. — Негова милост се намръщи, отпусна се назад и притисна стимулатора към слепоочието си. Роик му подаде гумения предпазител и той го нагласи между зъбите си. Стисна очи като човек, който се кани да изпие гадно на вкус лекарство, и натисна копчето.

Роик засече времетраенето на пристъпа — беше от дългите, което означаваше, че негова милост е просрочил оптималния срок. Роик беше свикнал с подбелените очи, разкривеното лице и конвулсиите, но едва ли някога щеше да се примири докрай с временното изчезване на ярката личност, която иначе оживяваше лицето на негова милост. След малко невралната буря утихна, негова милост се изпружи, мускулите му постепенно се отпуснаха и очите му се отвориха отново за вселената, сякаш я пресъздаваха от нула.

— Боже, как го мразя това — измърмори той. Стандартната му реплика на този етап от упражнението.

— Да, милорд — отвърна утешително Роик. Което беше неговата стандартна реплика.

— Ще съм абсолютно безполезен тази нощ. И утре, дори да успея да поспя.

— Ще ви донеса кафе.

— Благодаря, Роик. — Негова милост се обърна на хълбок, отстъпвайки най-сетне пред нуждите на изтощеното си тяло, и измърмори откъм дебрите на възглавницата: — За сичко…

Роик поклати глава и излезе на пръсти да намери собственото си легло.

Джин отвори подутите си очи, примигна в полумрака и обхвана с поглед миниатюрната стая на сестра си Минако. После изпъшка и прехапа устни. Планирал беше да остане буден, докато похитителите му заспят, а после с малко късмет да ги надхитри, но умората го беше надвила. Нощна лампа ниско на стената разпръскваше слабо розово сияние, но в стаята нямаше часовник. Навън още беше тъмно, а хъркането на чичо Хикару долиташе от съседната стая през тънките стени. Значи всички спяха. Но дали беше полунощ, или час преди съмване?

Измъкна голите си крака изпод завивката и седна на тясното легло. Леля Лорна го беше сложила да спи по бельо, защото пижамите на братовчеда Тецу му бяха големи, а тези на братовчеда Кен — малки. Собствените му дрехи беше прибрала за пране, или за да ги изгори, защото, по собствените й думи, не се знаело къде са пребивавали. По този въпрос Джин мълчеше като риба.

Съвсем излишно, той отиде при прозореца и се опита да го отвори. Прозорецът се плъзна, но само с един-два сантиметра. След караницата по време на вечеря чичо Хикару взе назаем една стълба от съседите, покатери се и блокира жлеба му с метална пръчка. Джин можеше да пъхне пръсти в пролуката, но не и цялата си ръка. С други думи, нямаше как да повтори бягството си от миналата година.

Притисна глава към хладното стъкло и погледна към малкия вътрешен двор един етаж по-долу. В известен смисъл леля Лорна го беше улеснила тогава — прогонила бе всичките му животинки на двора и след като се измъкна през прозореца и скочи долу, Джин просто ги натовари в старата количка на Минако, която бяха изхвърлили до оградата същия ден. Умираше от страх, че крясъците на Жиро или мяукането на Късметлийка ще го издадат, че стъклената кутия с мишките и костенурката ще падне и трясъкът ще събуди всички, но нощта беше студена, прозорците бяха затворени, а и без това никой освен него не обръщаше внимание на животинките му.

Е, Тецу обичаше да дразни Жиро и Жиро, съвсем естествено, го клъвна накрая. После всички хукнаха към спешното, хирургично лепило, антибиотици и прочие, а леля Лорна врещеше повече и от Тецу, най-вече по повод на сметката. А на следващия ден в училище Тецу се хвалеше наляво и надясно с бойната си рана.

Джин отиде на пръсти при плъзгащата се врата и я натисна леко. Все така заключена. Вратата стана повод за друга караница — дали и кой трябвало да става през нощта, за да пуска Джин до тоалетната, — спор, който чичо Хикару разреши практично, като даде на Джин една пластмасова кофа, с което скандализира леля Лорна и даде повод на Тецу и Кен да се присмиват на братовчед си. Което те и направиха, докато баща им не ги ступа. Друга караница, преди това, възникна около въпроса къде ще спи Джин, защото сестра му вече била голяма да спи в едно легло с него или пък той бил голям да спи в едно легло с нея, Джин така и не разбра кое от двете. Тецу и Кен не искаха да делят малката си стая с трето момче, защото и без това била претъпкана, не искаха и да му бъдат надзиратели. Джин през повечето време си мълча търпеливо — предната вечер и днес през целия ден, — в очакване на сгоден момент да избяга. Не беше очаквал, че ще го заключат.

— Само докато момчето се успокои — беше казал чичо Хикару, все едно Джин би зарязал животинките си. Все едно би останал тук доброволно.

Дали Майлс-сан се грижеше добре за поверениците си? Какво ли си е помислил за Джин — да изчезне така с парите му? Дали не е решил, че Джин ги е откраднал? Откраднали ги бяха полицаите, но дали Майлс-сан щеше да повярва на него, вместо на възрастните? Може би дори той, чудатият галактик, не би го направил. Джин преглътна заседналата в гърлото му буца, твърдо решен да не се разциври пак като бебе — може би тъкмо затова беше заспал, заради цивренето. Макар че какъв смисъл да будува, след като не може да се измъкне? Върна се при леглото и седна отчаяно.

Може би утре вечер ще успее да скрие отвертка или друг инструмент в стаята и после да разглоби бравата отвътре или да освободи прозореца. Тенбъри щеше да знае как, без съмнение. Трудно щеше да убеди похитителите си, че се е примирил толкова бързо, още по-малко сега, когато сърцето му се свиваше от растяща тревога. Леля Лорна го беше заплашила, че още утре ще го запише в училището на Тецу и Кен, защото не можела да отсъства повече от работа заради него. Още преди година Джин беше установил, че от училището е дори по-трудно да се избяга, отколкото от тази малка къща под наем, която не беше негов дом и никога нямаше да бъде.

Бравата изщрака. Леля Лорна, дошла да го провери? Хъркането на чичо Хикару все така се чуваше от съседната стая. Джин се завъртя с лице към стената, зави се презглава и стисна очи.

— Джин? — прошепна срамежливо гласче. — Спиш ли?

Джин се завъртя обратно, облекчен и ядосан едновременно. Беше Минако.

— Да — изръмжа той.

Кратко мълчание.

— Не, не спиш.

— Какво искаш? — Някоя кукла или плюшено мече сигурно, макар да беше свалила цял кош с играчки при временното си легло на канапето долу.

Вратата изтрополи по релсите си и малки крачка изтопуркаха към леглото му. Джин се подпря на лакът и вдигна поглед към Мина. И тя като него беше с кафяви очи и гъста черна коса, но за изминалата година и нещо се беше източила и вече не приличаше на пухкаво бебе. По онова време още не беше тръгнала на училище… а сега беше във втори клас. И изглеждаше някак… не изглеждаше толкова глупава като преди.

— Ако те пусна — каза тя, — ще ме вземеш ли с теб?

— Ъ? — Джин седна рязко и обгърна коленете си с ръце. Какво, значи не се е изгубила по пътя до тоалетната? — Не, разбира се. Да не си луда.

Лицето й се изопна разочаровано.

— О. — Върна се при вратата, излезе в коридора и понечи да я придърпа след себе си.

— Не, чакай! — изсъска Джин и скочи от леглото.

Хъркането спря. Двамата замръзнаха. След миг се чу нещо средно между грухтене и гъргорещия звук от отпушена канализационна тръба, после хъркането се поднови.

— Не можем да говорим тук — прошепна Джин. — Да слезем долу.

Мина обмисли предложението му, после кимна и излезе да го изчака в коридора, докато Джин наметне одеялото около раменете си. Джин излезе от стаята и затвори вратата много тихо и бавно. Стълбите скърцаха под предпазливите им стъпки, но никой не хукна да ги гони.

— Не пали лампата — каза тихо Джин. Откъм кухненския бокс в едно кьоше на дневната — чичо Хикару го наричаше „кунгфуто“, защото побирал само един човек, а двама си удряли задниците, все едно танцуват кунгфу — идваше достатъчно светлина, за да си виждат в краката.

Мина се намести в гнездото от омотани чаршафи на дивана, а Джин приседна на един стол и се огледа.

— Помниш ли татко? — попита Мина.

— Долу-горе. Малко.

— Аз не го помня. Само по снимката в семейния олтар, който направи мама.

— Ти беше на три. — Джин беше на седем, когато баща им загина. Преди четири години, а сякаш цял живот беше минал оттогава. Значително по-добре си спомняше мъката и гнева на майка им и колко рядко я виждаше след това. Една смърт, а го беше лишила и от двамата му родители дори преди онази полицайка да отведе мама. — Леля Лорна да не е развалила семейния олтар?

— В началото ми позволи да го държа в стаята си, но после трябваше да ми сложат бюро за училище и нямаше място, така че го прибра в една кутия и го забута някъде. Не знаех дали да сложа и твоята снимка.

Мина вече решително си обуваше обувките.

— Не можеш да дойдеш с мен — повтори той смутено. — Не ти е там мястото.

— А ти къде отиваш?

— Далече. Много е далече за теб. А и защо изобщо искаш да дойдеш? — Винаги бе смятал, че Мина е любимка на леля им и чичо им.

— Тецу и Кен са ужасни. Непрекъснато ме дразнят. Чичо Хикару им се кара, но иначе не си мръдва задника да направи нещо.

Джин не разбираше какъв й е проблемът. Е, имаше смътното чувство, че на него се пада правото да дразни сестра си, но щом някой друг беше решил да свърши тази работа, той нямаше нищо против.

— Сигурно ги е яд, че леля и чичо те глезят, щото си момиче и така нататък. А и ако не беше ти, Кен щеше да си има своя стая — добави той в името на справедливостта.

— Преди да се върнеш, чичо и леля говореха, че щели да ме осиновят. Но аз не искам Тецу и Кен да са ми братя. Искам си истинския брат.

— Как ще те осиновят, щом мама още е… — Джин не довърши. „Жива?“ Думата заседна неуверено в гърлото му. Той я преглътна и продължи: — Не можеш да живееш там, където отивам. Няма да… няма да те приемат. Само ще се пречкаш. — Макар Сузе-сан и другите да бяха приели улично хлапе като него — без много да му мислят, почти все едно е улична котка, — Джин имаше неприятното чувство, че ако им заведе избягало от дома си момиче, при това толкова малко, реакцията им ще е различна. И докато полицаите, да не говорим за леля Лорна и чичо Хикару, едва ли щяха да се впрегнат особено заради второто бягство на Джин, безразличието им едва ли щеше да се разпростре и върху Мина. — Много си малка и само ще ме бавиш.

— Нищо подобно!

— Шшш! По-тихо!

Мина се нацупи.

— Ако не ме вземеш, ще се развикам и пак ще те заключат в моята стая! И повече няма да те пусна, да знаеш!

Джин се опита да прецени дали сестра му блъфира. Едва ли. Дали не би могъл да я фрасне с нещо по главата и да се измъкне, докато тя е в безсъзнание? Имаше чувството, че това сработва по-добре в холофилмите, отколкото в реалния живот. А и ако я удареше с някой от тиганите на леля Лорна — единствените подходящи за целта тъпи предмети в непосредственото му обкръжение, — трясъкът щеше да събуди всички и да му провали плановете.

Мина прекъсна престъпните му размисли с прагматичен тон, който му напомни за чичо Хикару:

— Освен това аз имам пари, а ти нямаш.

— Колко?

— Повече от петстотин нюени — гордо отвърна тя. — Спестих ги от рождените си дни.

Предостатъчно за десетина влакови билета, само дето Джин се беше заклел да не стъпва повече в подземната железница. Проточи врат да погледне стенния часовник в кухненския бокс — два часа до зазоряване, когато леля му и чичо му щяха да станат и да открият липсата им. Жалка преднина, особено в сравнение с първото му бягство. С други думи — сега или никога. Джин отстъпи пред неизбежното. — Добре, приготви се. И не вдигай шум, ако обичаш. Знаеш ли къде леля Лорна ми е прибрала нещата?

Откриха дрехите и обувките на Джин в пластмасовия кош при пералнята в мокрото помещение. Мина знаеше в кое чекмедже държат пресованите кубчета суха храна, взе десетина и ги пъхна в раницата си. След броени минути се измъкнаха през задната врата. Джин внимателно залости дворната порта и поведе сестра си по уличката.

Уличните лампи излъчваха студени ореоли в лепкавата нощна мъгла.

— Никога не съм излизала толкова късно — каза Мина. Продължаваше да шепне, макар да се бяха отдалечили от къщата. — Много е странно. Теб страх ли те е от тъмното? — Сбута се в него и той ускори крачка.

— Нищо му няма на тъмното. От хората трябва да те е страх.

— Сигурно.

Повървяха мълчаливо, после Мина каза:

— Онова нещо, дето ти го каза леля Лорна, за редици… рецидиви… Не мога да го произнеса. За деца, които бягат постоянно. Не е вярно, че ги замразяват, нали?

Джин се замисли и усети как го свива под лъжичката.

— Не го бях чувал. А и е много скъпо според мен.

— Да. — Леля Лорна определено беше успяла да стресне малката му сестра. — Но първия път със сигурност не те замразяват. — Тази мисъл, изглежда, я изпълваше с неоправдано самодоволство.

Неканен спомен се надигна в главата на Джин. Не беше заради лепкавата миризма на влажния мрак, защото полицайката беше дошла да отведе майка му посред бял ден, но студеното лепкаво чувство в стомаха му тогава много приличаше на сегашното. Майка му коленичи, хваща го за раменете и казва: „Джин, ще се грижиш за Мина, нали? Бъди добър батко и слушай леля си.“

Последното се оказа трудно, особено след като леля Лорна го накара да махне животинките — всичките до последната, защото нямало място, миришели и акали много, а Жиро бил истински убиец. Дори Късметлийка, която беше толкова мързелива, че дори не дращеше, трябвало да се махне, защото Кен уж бил алергичен към котки. Джин беше сигурен, че братовчед му киха и се сополиви нарочно само за да го дразни, и успешно при това. Джин беше забравил за първата част на майчината си… благословия, проклятие или каквото беше там, защото, така де, на Мина никой не й крещеше така, както крещяха по него и по животинките му.

Хич да не си го беше спомнял.

Доста имаше да походят, докато излязат от квартала, а трябваше непременно да се махнат оттук, преди леля и чичо да открият липсата им. Дали да не се скрият някъде до края на учебния ден? Джин свърна на юг — беше почти сигурен, че юг е точно натам, накъдето свърна — и продължи упорито напред.