Криожега

1.

Навсякъде се сипеха ангели.

Майлс примигна с надеждата да сведе златните мазки пред очите си до обикновени светли петна като онези, които виждаш, след като си гледал твърде дълго към слънцето. Уви, напразно — те упорито запазваха формата си на миниатюрни, ясно различими фигурки с учудени лица и окръглени устнички. После чу и пресекливите им викове, като слабо съскане и пукане на фойерверки някъде далече.

„Супер, няма що. Вече имам и слухови халюцинации.“

Слуховите халюцинации — как да е, но виденията можеха да бъдат опасни предвид състоянието му. Щом виждаше неща, които ги няма, възможно бе да не види неща, които ги има — неща като стълби или дупки по пода на коридора. Или парапета на някое стълбище, да речем, макар че него би трябвало да усети по натиска в гърдите. Не че виждаше каквото и да било в непрогледния мрак, дори ръцете си не виждаше, макар те да бяха току под носа му и да опипваха несмело черната празнота. Сърцето му биеше твърде бързо, пулсът тътнеше в ушите му като прибой, устата му беше изсъхнала, дишането — накъсано. Трябваше да се стегне. Изгледа намръщено премятащите се ангели и го хвана яд. Като ще светят, поне да му осветяваха пътя. Но не. Нищо подобно.

Спъна се и ръката му се удари в нещо, което изкънтя на кухо… тази част от стената наистина ли се беше преместила, или само на него така му се струваше? Дръпна ръце и ги сви пред гърдите си. Трепереше. „Просто ми е студено, това е всичко, да.“ Което беше странно умозаключение предвид факта, че беше целият потен.

Протегна колебливо ръце и заопипва стената. Продължи бавно напред, пръстите му се плъзгаха по ръбатия релеф на чекмеджета и дръжки, редица след редица и рафт след рафт, натрупани на височина, до която той не би могъл да стигне. И във всяко чекмедже — по един замръзнал труп. Вкочанен, смълчан, вкопчен в искрица безумна надежда. Стотина трупа за всеки трийсет крачки, хиляди зад всеки ъгъл, стотици хиляди в този изгубен лабиринт. Не… милиони.

Тази част, за жалост, не беше плод на халюцинация.

Криокомбите — така наричаха това място, което според мълвата се точело с километри под града. Спретнатите парцели с нови гробници в западните предградия, известни с официалното наименование Криополис, имаха нищожен капацитет в сравнение с по-старите си посестрими, пръснати из целия град и под него, някои отпреди сто и петдесет и дори двеста години, едни все още функциониращи, други опразнени и изоставени. Дали имаше и трети вид — изоставени, без да бъдат опразнени? Майлс напрегна слух да долови успокоителното жужене на хладилни системи през ангелската врява и шума на сърдечния прибой в ушите си. Ето това би било първокласен кошмар — да открие, че безбройните чекмеджета наоколо крият не замръзнала надежда, а топла, гниеща смърт.

Глупаво би било да побегне.

Ангелите все така се сипеха. Майлс категорично отказа да посвети функциониращия остатък от умствения си капацитет на преброяването им, било дори чрез статистически валидния метод с умножение на вертикалата по хоризонталата след приблизителна преценка на количеството ангели в редица и колона. Подобна груба калкулация беше направил още с пристигането си тук, на Кибу-дайни, преди колко… само преди пет дни? „Струват ми се повече.“ Ако тукашните криотрупове бяха складирани при средна гъстота от сто на десет метра, това правеше десет хиляди трупа за всеки километър коридор. Сто километра коридори за всеки милион замразени мъртъвци. Следователно някъде в този град бяха скатани между сто и петдесет и двеста километра криокоридори.

„Тотално се изгубих.“

Ръцете му бяха ожулени и пулсираха, панталоните му бяха скъсани на коленете и влажни. От кръв? Защото бе имало тръби и стеснения, нали така? Километри дълги сякаш, проклети да са. Както и сервизни тунели с мъждиво таванско осветление и без стелажи с вековна смъртност. Уморените му крака се преплетоха и той замръзна… така де, спря… отново, колкото да възстанови равновесието си. Какво ли не би дал да си върне бастуна, но го беше изгубил в мелето преди… колко ли часа бяха минали оттогава? Можеше да го използва като слепците на Старата Земя или дори на Бараяр през периода на Изолацията, да потропва с него пред краката си и да успокои побеснялото си въображение, което не спираше да рисува зейнали в пода дупки.

Пишман похитителите не го бяха ступали особено при неуспешния опит за отвличане — разчитали бяха, че хипоспреят със сънотворно ще усмири жертвата. Уви, медикаментът се оказа от групата на седатива, към който Майлс беше алергичен, а може и да беше съвсем същото лекарство, ако се съдеше по силната реакция и симптомите. Вместо да го успи и отпусне, хипоспреят го превърна в крещящ и мятащ се луд. Това означаваше, че похитителите му не са го проучили в детайли, което бе донякъде успокоително.

Или изобщо не го бяха проучили. „Вие, копеленца недни, вече оглавявате лайняния списък на лорд имперски ревизор Майлс Воркосиган, това е сигурно.“ Но под какво име? „Само от пет дни съм на тази прокълната планета, а някакви пълни анонимници се опитват да ми видят сметката.“ И това дори не беше своеобразен рекорд. Как му се искаше да знае кои са. Как му се искаше да си е у дома, в рамките на Бараярската империя, където страховитата титла на имперския ревизор означаваше нещо за хората. „Как ми се иска тези смотани ангели да млъкнат най-после.“

— Летящи ангелчета — измърмори експериментално, — водете ме с песенчицата си там, където ще намеря покой.

Ангелите не пожелаха да се сберат в кълбо от призрачна светлина, която да го поведе към изхода от подземния лабиринт. Дотук със смътната надежда, че подсъзнанието му е следило посоките, докато останалата част от мозъка му е била в отпуск, и сега ще произведе някакво чудно вдъхновение в драматична форма. Така че, напред. Стъпка по стъпка, нали така зрелите хора решават проблемите си. А той определено е зрял човек.

Възможно ли беше да се е движил в кръг?

Ръката му напипа черната празнина на тесен страничен коридор, който осигуряваше достъп до поддържащите системи на криокамерите. Майлс го подмина и продължи напред. След малко стигна до още един. Вече се беше подлъгал да проучи няколко такива и това отчасти беше причината да се прости окончателно с чувството си за ориентация. Ще върви право напред, а ако стигне до задънена улица, пардон — коридор, ще завива само надясно, това беше новото му правило.

След миг пръстите му напипаха нещо различно от фасадата на криокамерите и той наби спирачки. Плъзна пръсти, без да се обръща, защото беше открил, че обръщането разкатава фамилията и на малкото чувство за ориентация, което му беше останало. Врата! Ура! Стига да не беше поредният сервизен килер. И стига да не беше заключена като другите досега.

„Отключена е!“ Майлс изсъска през зъби и дръпна. Пантите изскърцаха на ръждиво. Вратата тежеше сякаш цял тон, но се отваряше, проклетницата! Той прекрачи предпазливо — с един крак — прага и опипа пода от другата страна. Беше си под, твърд, а не дупка — стига сетивата да не го лъжеха отново. Нямаше с какво да подпре вратата; надяваше се, че ще успее да я намери, ако това се окаже поредният задънен край. Смъкна се на четири крака и пролази през прага, като опипваше пода пред себе си.

Не беше килер. А стълбище, аварийно стълбище! Изглежда, се беше озовал на стълбищна площадка. Вдясно от него стълбите водеха нагоре, студени и грапави под охлузената му ръка. Вляво се спускаха надолу. Накъде да тръгне? Със сигурност пътят нагоре трябваше да е по-къс. Мисълта, че ще слиза вечно надолу, очевидно беше плод на самозаблуда. Много силна самозаблуда. Лабиринтът не би могъл да се спуска до магмения слой на планетата все пак. Топлината там би разтопила мъртъвците.

Имаше парапет, при това сравнително стабилен, но Майлс въпреки всичко пое нагоре пълзешком, като опипваше всяко стъпало, преди да му довери тежестта си. Смяна на посоката и нов мъчителен преход на четири крака по стълбите. Още един завой при друга площадка — Майлс пробва вратата, откри, че и тя е отключена, но не влезе. Освен в най-краен случай, тоест ако му свършеха стъпалата, за нищо на света не би се върнал сред безкрайните стелажи с мъртъвци. Опита се да брои площадките, но след няколко завоя забрави докъде е стигнал. Улови се, че скимти под нос в такт с ангелското писукане, и стисна решително зъби. Мили Боже, онова там, над главата му, наистина ли беше сивкава светлина? Истинска светлина или поредният мираж?

Разбра, че светлината е истинска, когато различи бледите сенки на ръцете си и призрачното бяло на ръкавите си. Явно все пак не беше станал безтелесен в мрака. Хм.

Вратата на следващата площадка си имаше истински прозорец — мръсно квадратно стъкло, широко колкото двете му педи. Изкриви врат, взря се през прозореца и веднага примижа. Сивкавата светлина беше ярка като огън и привикналите му към мрака очи се насълзиха. „О, богове и малки рибки, нека не е заключена…“

Натисна и ахна облекчено, когато вратата помръдна. Не скърцаше толкова силно като вратата долу. „Може да е покрив. Внимавай.“ Смъкна се отново на четири крака и изпълзя — най-сетне — на чист въздух.

Не беше покрив; беше широка алея на нивото на земята. Подпрял се с ръка на стената зад себе си, Майлс се изправи и вдигна сълзящите си очи към сива пелена от плътни облаци, влажна мъгла и сумрака на напредващ залез. Всичките толкова сияйни, че му идеше да заподскача от радост.

Бункерът, от който се беше измъкнал, се издигаше само на два етажа над земята, но срещу него имаше друга, по-висока сграда. Не се виждаше врата, нито прозорци на приземното ниво, но на горните етажи тъмни стъкла лъщяха в сребристи отсенки на разсеяната светлина. Не бяха счупени или нещо такова, но излъчваха празнота и запуснатост като очите на изоставена жена. Изглежда, беше попаднал в индустриален район — не се виждаха къщи, нито магазини. Нямаше осветление, нито охранително, нито друго. Складове или изоставена фабрика? Излезе студен вятър и подгони найлонова опаковка по напукания плочник — изглеждаше по-веществена от всички виещи ангели на света. Или в неговата глава. „Все едно.“

Изглежда, все още се намираше в столицата на териториалната префектура — Нортбридж или Китахаши, защото всяко населено място на тази планета си имаше по две взаимозаменяеми имена, без съмнение с цел туристите да се объркат съвсем. Не би могъл да се озове в друг застроен район с такива размери, без да е изминал повече от сто километра по права линия под земята, и макар че стоте километра изглеждаха напълно вероятни предвид състоянието на краката му, за права линия на придвижване не можеше и да се говори. По-вероятно беше да се е озовал близо до началната си точка в центъра на града, но като цяло — едва ли.

Като опипваше с ръка грапавата мазилка на стената, отчасти за опора и отчасти по придобит вече почти суеверен навик, Майлс зави надясно и тръгна по алеята към първата пресечка. Плочникът беше студен. Похитителите му бяха свалили обувките още в началото на схватката, чорапите му бяха станали на парцали, а същото навярно важеше и за кожата на стъпалата му, но краката му бяха толкова безчувствени, че не регистрираха болка.

Ръката му се плъзна по избелели графити — надпис, положен с червен спрей, а по-късно изтрит нескопосано. „Изгорете мъртвите.“ Не за пръв път виждаше този призив, откакто бе кацнал на планетата: първо на стената на един подлез по пътя от космодрума — екип по поддръжка на чистотата се опитваше да го заличи; и на няколко пъти в сервизните тунели, където туристите не ходеха. На Бараяр хората горяха приношения в памет на мъртвите, но тук май ставаше въпрос за друго. Мистериозният лозунг беше заемал едно от челните места в списъка му с въпросителни, които да проучи по-подробно, а после всичко се беше объркало… вчера? Тази сутрин?

Свърна под прав ъгъл в друга неосветена улица или служебен път с ръждясала телена ограда от едната страна, направи няколко крачки и спря разколебан. В сгъстяващия се здрач и сред дъжда от ангелчета две фигури вървяха рамо до рамо. Майлс примигна няколко пъти с надежда да различи по-ясно силуетите им. И веднага съжали, че си е направил труда.

Този отдясно беше таукитски гущер, висок — или по-скоро нисък — колкото Майлс. Кожата му се гънеше на вълнички от пъстроцветни люспи — кафеникави, жълти, черни, мръснобели около врата и надолу по корема, но вместо да се придвижва с жабешки подскоци, съществото ходеше изправено, което си беше улика. Клекнали, истинските таукитски гущери стигаха до кръста на Майлс, така че този екземпляр не беше прекалено висок за вида си. Затова пък носеше торби в двете си ръце, а това определено беше в разрез с привичките на гущерите от Тау Кит.

По-високият му спътник… ами… Двуметровата маслена буболечка категорично беше създание от кошмарите на Майлс и от ничии други. Наглед като гигантска хлебарка, но с пулсиращ белезникав корем, прибрани хитинови криле в кафяв цвят и поклащаща се глава. Придвижваше се на два пръчкоподобни задни крака и също като гущера държеше платнени торби в предните си щипки. Средният чифт крачка ту се появяваше, ту изчезваше, сякаш болният мозък на Майлс не може да реши имат ли място в тази едромащабна проекция на до болка познатите му гадинки, или не.

Когато двамата се приближиха и забавиха стъпка, вперили очи в него, Майлс се подпря на стената и пробва с едно предпазливо:

— Здравейте?

Маслената буболечка обърна глава към него, измери го с поглед и посъветва по-ниския си спътник:

— Не го доближавай, Джин. Пиянде нек’во или наркоманче, като гледам. Виж му очите само. — Мандибулите на долната челюст и сетивните пипалца потрепваха при всяка дума, а гласът на буболечката звучеше старчески и войнствено.

Майлс би могъл да обясни, че макар понастоящем действително да е дрогиран, принципно не е пристрастен към никакви наркотици, но нямаше нито силите, нито желанието да си прави труда. Вместо това изкриви лице в широка дружелюбна усмивка. Привиденията се дръпнаха назад.

— Хей — ядоса се Майлс. — Не е възможно да ви се струвам толкова противен, колкото ми изглеждате вие на мен. Примирете се. — Може да се беше набутал в някоя приказка за животни — като онези, които беше чел до припадък на Саша и Хелен в детската им стая. „Само дето животинките от приказките обикновено са сладки и пухкави“, помисли си. Защо изпадналите му в химическа омая неврони не бяха сътворили гигантски котенца вместо тези уроди?

Превключи на най-строгия си дипломатически глас и каза:

— Моля да ме извините, но изглежда, съм изгубил пътя си. — „А също портфейла, половината си дрехи, бодигарда си и здравия си разум.“ Както и — ръката му се вдигна несъзнателно към шията — ревизорския пръстен с печат, който носеше на верижка. Не че вградените в пръстена оторизации и други трикове биха му свършили работа в комнета на този свят, но гвардеец Роик поне би могъл да го издири по вградения предавател. Стига Роик още да беше жив. Беше на крака, когато Майлс го видя за последно, преди паникьосаната тълпа да ги раздели.

Някакво камъче се заби в стъпалото му и той се отмести крачка встрани. Щом очите му правеха разлика между камъчета, натрошено стъкло и парчета пластмаса върху плочника, защо не различаваха хора от гигантски насекоми?

— При последната ми тежка алергична реакция бяха гигантски цикади — уведоми той маслената буболечка. — Като си помислиш, гигантска маслена буболечка е по-добре. Ничий друг мозък на тази планета не би могъл да роди маслени буболечки, освен може би този на Роик, така че отлично знам откъде идвате. Ако се съди по декора наоколо, на местните сигурно им се привиждат разни типове с глава на чакал или човекът-ястреб, или нещо друго от този сорт. С бели лабораторни престилки. — Двамцата пред него отстъпиха още крачка назад и Майлс си даде сметка, че е изрекъл мислите си на глас. С какво ги плашеше толкова? Очите му светеха с призрачна светлина ли? Хвърляха червени кръвожадни мълнии или що?

— Не му обръщай внимание, Джин — каза маслената буболечка и дръпна за ръкава гущерския си спътник. — Не му говори. Върви бавно, и толкова.

— Не трябва ли да му помогнем? — отвърна гущерът със значително по-младежки глас. Майлс не можа да прецени дали е момчешки, или момичешки.

— Трябва я! — каза той. — С всичките тези ангели, дето ми се мотаят пред очите, дори не виждам къде стъпвам. И обувки нямам. Лошите хора ми ги взеха.

— Хайде, Джин! — каза маслената буболечка. — Трябва да занесем тези торби със съкровища преди мръкнало, иначе ще си изпатим от секретарите.

Майлс се опита да прецени дали последната реплика би имала някакъв смисъл за мозъка му при нормални обстоятелства. Едва ли.

— Къде искате да отидете? — попита гущерът с младежкия глас и издърпа ръкава си от хватката на маслената буболечка.

— Ами… — „Не знам“, даде си сметка Майлс. „Обратно откъдето дойдох“ не беше опция поне докато не преминеше действието на опиата и Майлс не съобразеше поне в някаква степен кои са враговете му — върнеше ли се на конференцията по крионика, ако тя изобщо беше продължила след неочаквания погром, можеше да се набута право в ръцете им. „У дома“ определено беше в списъка му и до вчера го оглавяваше, но после нещата станаха… интересни. И все пак, ако враговете му просто бяха искали да го убият, възможности не им бяха липсвали. Което даваше известна надежда… — Още не знам — призна той.

Маслената буболечка със старческия глас каза отвратено:

— Е, значи не можем ви помогна. Хайде, Джин!

Майлс облиза напуканите си устни, но те не се навлажниха особено. „Не, не ме оставяйте!!!“ На глас и без удивителни каза:

— Много съм жаден. Поне ми кажете къде да намеря вода за пиене. — Колко време беше прекарал под земята? Водният часовник на мехура му не беше надежден, защото по някое време Майлс сигурно беше спрял да се облекчи в някой ъгъл на криокоридорите, макар да нямаше спомен за това. Жаждата му обаче сочеше скиталчески период с продължителност между десет и двайсет часа. Ако бяха двайсет, поне опиатът би трябвало скоро да се разкара от кръвообращението му.

Джин, гущерът, каза бавно:

— Мога да ви донеса вода.

— Не, Джин!

Гущерът дръпна отново ръката си.

— Не ми казвай какво да правя, Яни! Не си ми родител! — При последната дума гласът му стана писклив.

— Тръгвай. Уредникът ни чака, за да затвори!

Неохотно и като хвърляше погледи през шареното си рамо, гущерът се остави да го повлекат по тъмната улица.

Майлс се смъкна с гръб по стената и въздъхна от умора и отчаяние. Отвори уста, но мъглата не облекчи жаждата му. Плочникът и стената студенееха през тънките му дрехи — беше само с ризата си и сивите панталони. Бяха му взели колана, дори джобовете му бяха изпразнили. С настъпването на нощта щеше да става още по-студено. Улични лампи нямаше, но поне небето щеше да отразява в кайсиеви отсенки градските светлинки, което беше значително подобрение след пълния мрак в подземията. Запита се колко ли студено трябва да му стане, преди да пропълзи обратно в убежището на криокоридорите. „Много по-студено от това.“ А той мразеше студа.

Дълго седя така. Трепереше и слушаше далечните градски шумове и тихите писъци в главата си. Ангелската орда наистина ли започваше да се претопява в безформени мазки, или само така му се струваше? Е, надеждата умира последна. „Изобщо не трябваше да сядам.“ Мускулите на краката му започваха да се схващат сериозно и не беше ясно ще успее ли да се изправи.

Уж се чувстваше твърде зле, за да заспи, но явно беше задрямал, защото по някое време се стресна от докосване по рамото. Джин клечеше до него и изглеждаше една идея по-малко гущерски отпреди.

— Господине — прошепна Джин, — ако искате, можете да дойдете с мен в скривалището ми. Имам няколко шишета с вода. Яни няма да ви види, защото си легна.

— Т’ва — запъна се Майлс, — това звучи страхотно. — Изправи се с мъка и една силна младежка ръка го прихвана, преди да се строполи.

Сред виещ ореол от шеметни светлинки Майлс тръгна след новия си гущерски приятел.

Джин погледна през рамо да види дали странният мъничък мъж, не по-висок от него самия, продължава да върви подире му. Дори в тъмното се виждаше, че пияндето е мъж, а не дете, за каквото го беше взел отначало. Гласът му беше на голям, а и се изразяваше дълго и сложно въпреки лекото заваляне на думите и странния акцент, който звучеше като трополящи камъни. Вървеше бавно и тромаво, почти като дъртия Яни. Но когато усмивка махнеше напрежението от лицето му, то ставаше мило и някак такова, все едно усмивките се чувстват у дома си на него. Яни беше сърдитко и никога не се усмихваше.

Изглежда, някой беше ступал малкия мъж и Джин се чудеше защо. Панталоните му бяха скъсани на коленете и омазани с кръв, по ризата му също имаше кафеникави петна. Изглеждаше доста хубава, все едно — преди да го отъркалят с нея — е била лъскава и без нито една гънчица, макар че как се постигаше този ефект, Джин нямаше представа. Не че имаше значение. Важното беше, че поне засега това странно ново същество си беше само за него.

Стигнаха до металната стълба, катереща се по външната фасада на топлообменната инсталация, и Джин отново огледа кървавите петна и непохватните движения на спътника си — и се сети да попита:

— Можете ли да се качите по стълбата?

Малкият мъж погледна нагоре.

— Качването по стълби не е сред любимите ми занимания. Колко висока е тази крепостна кула в действителност?

— Ами до покрива.

— Което ще рече, хм, два етажа? — каза малкият мъж, а после добави под нос: — Или двайсет?

— Само три — отвърна Джин. — Моето скривалище е на покрива.

— Това със скривалището звучи добре. — Мъжът облиза напуканите си устни, но езикът му май не беше по-влажен от тях. „Наистина му трябва вода“, помисли Джин. — По-добре ще е ти да тръгнеш първи. В случай, че взема да се подхлъзна.

— Трябва да съм втори, за да изтегля стълбата.

— О. Хубаво. — Малка яка ръка посегна към една от металните пречки. — Нагоре. Нагоре е добре, нали? — Поспря, пое си шумно дъх, после се заизкачва.

Джин го последва пъргаво като гущерче. На три метра от земята спря, за да дръпне лоста на механизма, който вдигаше стълбата извън обсега на неканени посетители. След още три метра стигна до мястото, където стълбата свършваше, заместена от широки стоманени скоби, забити в стената. Малкият мъж се беше справил и с тях, но сега стоеше като залепнал за ръба на покрива.

— Къде съм? — извика към Джин. В гласа му се долавяше напрежение. — Усещам, че нивото от другата страна е по-ниско, но нямам представа с колко.

Стига бе, не беше чак толкова тъмно.

— Просто се претърколете, ако не можете да се наберете на ръце. Парапетът е висок само половин метър.

— Аха. — Обутите в чорапи крака се люшнаха и изчезнаха зад парапета. Чу се тупване, последвано от сумтене. Джин също се прехвърли през парапета и видя малкия мъж да седи на плоския покрив и да дращи с пръсти сред чакъла и боклуците, все едно търси нещо, за което да се хване.

— О, да не би да ви е страх от високото? — попита Джин. Чувстваше се глупаво, че не се е сетил да попита по-рано.

— Обикновено не. Зави ми се свят. Съжалявам.

Джин му помогна да се изправи. Мъжът не се дръпна, така че Джин го поведе покрай двете четвъртити топлообменни кули. Чули познатите му стъпки, Гали, Вейка, госпожа Шарка и шестте й оцелели деца изтичаха да го посрещнат сред врява и кудкудякане.

— Боже мили. Сега пък ми се привиждат пилета — каза мъжът със задавен глас и наби спирачки. — Е, може да се каже, че се родеят с ангелите. Имат крила и прочие.

— Престани, Вейке — каза строго Джин на кафявата кокошка, която се опитваше да клъвне единия крачол на госта, и я бутна настрана с крак. — Не ви нося нищо за ядене. Потрайте малко.

— И ти ли виждаш пилета? — попита предпазливо мъжът.

— Ми да. Мои са. Бялата е Гали, кафявата е Вейка, а тази на черно-белите петна е госпожа Шарка. А това са нейните пиленца, макар че май вече са ярки. — Попораснали и в процес на смяна на перушината, „пиленцата“ не изглеждаха особено апетитно, никак даже, и Джин за малко да се извини за това на госта си, който продължаваше да зяпа объркано комитета по посрещането в сбиращия се мрак. — Кръстих я Гали, защото научното име на пилетата е Gallus gallus. — Весело име, което звучеше като галоп-галоп и винаги го караше да се усмихва.

— Има… логика — каза мъжът и се остави Джин да го поведе нататък.

Свиха зад ъгъла и Джин по навик провери състоянието на импровизирания покрив от парчета брезент и найлон, който беше стъкмил между двете кули да пази животинското му семейство от вятър и дъжд. Дрипавата палатка беше уютна и по-голяма от собствената му спалня, преди да… Джин бързо прогони спомена. Пусна странника колкото да скочи на един стол и да щракне ключето на голата крушка, която висеше от централния прът и къпеше в светлина тайното му царство не по-зле и от най-хубавото централно осветление. Мъжът вдигна ръка пред зачервените си очи и Джин отново посегна към ключето да намали силата на светлината.

Когато слезе от стола, Късметлийка се надигна от навитото на руло одеяло върху дюшека от накъсана мека хартия, протегна се, измяука и скочи към него, после се изправи на задните си крака, сложи предната си лапка на коляното му и задраска с нокти. Джин се наведе и я почеса зад пухкавите сиви уши.

— Вечерята още не е дошла, Късметлийке.

— Тази котка наистина е с три крака, нали? — попита мъжът. Доста притеснено. Джин се надяваше, че гостът му не е алергичен към котки.

— Да, прекълчи си едната предна лапа на врата, когато беше още малко коте. Няма си име. Беше на мама. — Джин стисна зъби. Това, последното, нямаше причина да го споменава. — Тя е просто Felis domesticus.

Соколът Жиро нададе пронизителен писък откъм стойката си, а черно-белите мишки се разтичаха в клетките. Джин ги поздрави поред. Разбрали, че няма да ги нахранят, животинките се умърлушиха и кротнаха.

— Обичате ли мишки? — обърна се Джин към госта си. — Ако искате, ще ви дам да подържите Джини. Тя е най-дружелюбната.

— Може би по-късно — промърмори мъжът, после се поколеба. Изглежда, беше забелязал разочарованата физиономия на Джин, защото хвърли поглед към рафта с клетките и добави: — Харесвам мишките. Просто ме е страх да не изпусна Джини. Ръцете ми треперят. Днес с часове се лутах из вашите Криокомби. — След миг добави: — Навремето познавах един пилот, който имаше хамстери.

Джин грейна. После се сети.

— Ох, забравих водата! Ей сега ще донеса!

— Да, ако обичаш — каза мъжът. — Това е стол, нали? — Стискаше облегалката на стола, на който Джин беше стъпил, за да стигне до лампата, май всъщност се подпираше на него. Изподрасканата кръгла маса до стола, изхвърлена от някое кафене и безценна находка за бездомниците, преди се клатеше доста, но уредник Тенбъри беше показал на Джин как да я оправи с няколко подложки.

— Ми да, сядайте! Извинявам се, че столът е един, обаче обикновено само аз идвам тук горе. Вие сте ми гостенин, така че сядайте. — Мъжът се отпусна като подкосен на стария пластмасов стол, а Джин взе от един рафт еднолитровото шише вода, отвори го и му го подаде. — Ще ме извините, но нямам чаша. Дано не сте гнуслив, защото и аз пия от шишето.

— Ни най-малко — каза мъжът, надигна бутилката и загълта жадно. А после, когато в шишето остана едва една четвърт от съдържанието му, внезапно спря и попита: — Чакай, това ли е всичката ти вода?

— Не, не. При топлообменните кули има кранове. Единият е счупен, но уредникът поправи другия, когато преместих животинките тук. И за палатката ми помогна. Секретарите казаха, че не можело да ги държа вътре, защото някои хора се оплаквали от врявата и миризмата. Но тук горе ми е по-добре. Пийте колкото искате. Ще налея още.

Малкият мъж допи водата, върна шишето на Джин и явно реши да се възползва от поканата.

— Ще ми налееш ли още?

Джин изтича до крана и напълни бутилката, като използва случая да изплакне съдинката на кокошките и да им налее прясна вода. Гостът му изпи на екс още половин литър, после спря да си почине и очите му сякаш сами се затвориха.

Джин се опита да прецени колко е стар малкият мъж. Лицето му беше бледо, вертикални бръчки насичаха челото му, други, по-малки, се разперваха като ветрила край очите, а страните и брадичката му тъмнееха от еднодневна четина. Но всичко това можеше да е заради престоя му долу, преживяване, способно да разтърси и най-смелия човек. Тъмната му коса беше хубаво подстригана и със сребърни нишки тук-там — улавяха светлината. Тялото му изглеждаше по-скоро маломерно, отколкото деформирано, с достатъчно мускулна маса, но главата му определено беше възголяма — впечатление, което се подсилваше от късия врат. Джин реши да обуздае любопитството си и да подходи отдалеко, за да не обиди госта.

— Как се казвате, господине?

Мъжът отвори очи. Бяха чисто сиви и сигурно биха изглеждали бистри, ако не бяха толкова кървясали. Изобщо, видът му беше твърде съмнителен и ако мъжът беше по-едър, Джин сигурно щеше да се притесни.

— Майлс. Майлс Во… е, останалото е доста дълго и трудно за произнасяне тук, където хората не са свикнали с тези фамилии. Викай ми Майлс. А ти как се казваш, хла… младежо?

— Джин Сато — каза Джин.

— Тук ли живееш? На покрива?

Джин сви рамене.

— През повечето време. Никой не се качва тук да ме тормози. Асансьорите вътре не работят. Вече съм почти на дванайсет — добави той, после реши, че е бил достатъчно любезен, и подкара по същество: — А вие на колко сте?

— Почти на трийсет и осем.

— О. — Разочароващо стар и най-вероятно скучен по тази причина. Е, не беше стар колкото Яни все пак, но пък възрастта на Яни трудно можеше да се прецени. — Имате странен акцент. Оттук ли сте?

— Ни най-малко. От Бараяр съм.

Джин сбърчи чело.

— Къде е това? Някакъв град ли е? — Не беше териториална префектура, защото Джин знаеше имената и на дванайсетте. — Никога не съм го чувал.

— Не е град. Планета е. И по-точно — трипланетна империя.

— Инопланетянин? — Джин се ококори. — Никога не съм срещал инопланетянин! — Тазвечерната боклучарско-иманярска обиколка явно се бе оказала доста по-плодотворна от обикновено. Макар че, ако човекът беше турист, сигурно щеше да си тръгне веднага щом успее да се обади в хотела или на приятелите си, а това беше обезсърчаваща мисъл. — Крадци ли ви нападнаха? — Крадците нападаха наркомани, пияници и туристи, така беше чувал Джин. Явно те минаваха за лесна плячка.

— Нещо такова. — Майлс го изгледа с присвити очи. — Да си гледал някакви новини през последните ден-два?

Джин поклати глава отрицателно.

— Само Сузе секретарката има работещо комтабло тук.

— Тук?

— На това място. Било е криокомплекс, но са го опразнили и изоставили много отдавна, още преди да се родя. После разни хора се нанесли тук, защото нямало къде другаде да идат. Може да се каже, че всички ние се крием. Е, в кварталите наоколо хората знаят, че тук живеят някакви нелегални, но Сузе-сан казва, че ако внимаваме много и не ги безпокоим, те също няма да ни закачат.

— Онази, хм, особа, с която беше по-рано? Яни? Той кой е? Твой роднина?

Джин поклати енергично глава.

— Не, просто дойде един ден, като повечето от нас. Той е съживен — обясни многозначително.

— Искаш да кажеш, че е криосъживен, така ли?

— Да. Ама това не го радва особено. Договорът му с неговата корпорация бил само за сто години — сигурно е платил доста, преди да го замразят. Но забравил да спомене, че не иска да го размразяват, преди да е открито лечение срещу старостта. И понеже това го нямало в договора му, от корпорацията го върнали. Сега сигурно съжаляват, защото им е ядосан и вече не гласува за тях. Явно е очаквал различно бъдеще, не като това. Много е стар, объркан е и не може да си намери работа, с която да изкара достатъчно пари, за да го замразят отново. Непрекъснато се оплаква.

— Аха… разбирам. Май. — Малкият мъж стисна очи, после ги отвори и потърка челото си, все едно го боли главата. — Боже, кога най-после ще ми се проясни мозъкът?!

— Може да си полегнете на моя дюшек, ако искате — предложи свенливо Джин. — Ако не ви е добре.

— Представа нямаш колко си прав, младежо. Не ми е добре. — Майлс надигна отново шишето и допи водата. — Колкото повече изпия, толкова по-бързо ще разкарам отровата от кръвообращението си. Къде пускаш вода? — попита той, после, когато Джин примигна неразбиращо, добави: — Клозет, тоалетна, баня, писоар? Има ли в сградата?

— А! Има, но е доста далеч. Когато се задържам повечко тук горе, използвам улука в ъгъла и отмивам с кофа вода. Обаче не казвам на жените. Ще мрънкат, макар че пилетата ползват целия покрив за тоалетна, а това на никого не прави впечатление. А и тревата под улука е по-зелена от другаде.

— Аха — каза Майлс. — Поздравления. Без да искаш, си преоткрил клозетните шахти, мой гущерски оръженосецо. Съвсем на място в един замък.

Джин нямаше представа защо гостът нарича топлообменната инсталация „замък“, нито за какви шахти говори, но половината неща, които казваше малкият мъж, и без това нямаха смисъл, така че реши да не пита за подробности.

— Докато си почивате, ще ида да донеса храна — предложи Джин.

— След като си почина, стомахът ми може да се е успокоил достатъчно, за да се възползвам от поканата ти.

Джин се усмихна и скочи.

— Искате ли още вода?

— Няма да откажа.

Когато се върна, Джин завари малкия мъж да се настанява на дюшека до стената на топлообменната кула. Късметлийка му помагаше. Той я почеса разсеяно зад ушите, после и по гръбчето, което се изви на дъга под пръстите му. Котката го удостои с одобрителен поглед и започна да преде. Майлс се отпусна с доволна въздишка, взе пълното шише от Джин и го остави на пода до главата си.

— Божке. Колко хубаво. — Късметлийка скочи на гърдите му и се зае да души четината под брадичката му. Мъжът изкриви търпеливо очи към нея.

В този момент на Джин му хрумна нов повод за притеснение.

— Щом ви се вие свят от високото, улукът може да се окаже проблем. — С ужас си представи как гостът му се премята с главата надолу през ниския парапет, докато се облекчава в мрака. Гостът му от друга планета. — Вижте, кокошките не летят добре, нищо че имат крила, а пиленцата изобщо не могат. Изгубих две от децата на госпожа Шарка, когато станаха достатъчно големи да скачат на парапета, но не толкова, че да смекчат удара с пърхане, ако паднат. Затова, докато им заякнат крилцата, им връзвах дълъг канап за едното краче, за да не се отдалечават прекалено. Така че бих могъл да… ами… да ви вържа за глезена или нещо такова?

Майлс го зяпаше отдолу с леко килната глава и за миг Джин ужасно се притесни, че е обидил госта си. Но след малко Майлс каза с гъгнив глас:

— Знаеш ли… предвид обстоятелствата… идеята ти може да се окаже добра, младежо.

Джин се ухили облекчено и изрови едно въже от тайните си запаси. Стегна здраво единия край за металното перило до вратата на кулата, провери дали въжето стига до улука в ъгъла, после се върна да върже другия около глезена на госта си. Малкият мъж вече беше заспал, гушнал шишето с едната си ръка и сивата котка с другата. Джин уви въжето два пъти и направи здрав възел. После се качи отново на стола и намали светлината на лампата почти докрай, като се стараеше да не мисли за майка си.

„Да спиш в кош и да сънуваш грош.“

„Ако някога намеря грош, ще си го прибера в касичката. Как изглеждат грошовете?“

„Не знам. Дребни монети. Това е просто глупаво стихче за лека нощ. Заспивай, Джин!“

Преди от тези думи му ставаше топло, сега му ставаше студено. Той мразеше да му е студено.

Доволен от взетите предпазни мерки, които гарантираха, че интересният му гостенин няма да се претрепе, Джин се прехвърли през парапета и заслиза по стоманените скоби. Ако побързаше, все още можеше да стигне до задния вход на кафене „Аяко“, преди да са изхвърлили остатъците от чиниите на клиентите.