Кралица на кошмара

Глава шеста

Дадоха ми нещо против болката. Биха ми някаква инжекция и ми дадоха хапчета за вкъщи. Щеше да е супер, ако можеше направо да се трупясам и да проспя цялата следваща седмица. Но ми се струва, че ще са достатъчни само да ограничат пулсиращата болка.

Майка ми говори с доктора, докато сестрата слага мехлем върху прясно и ужасно болезнено почистените ми изгаряния. Не исках да идваме в болницата. Опитах се да убедя майка ми, че малко отвара от невен и лавандула ще свърши работа, но тя настоя. И в момента, честно казано, доста се радвам, че ми биха тази инжекция. Освен това беше забавно да я слушам как се опитва да измисли обяснение. Инцидент в кухнята или лагерен огън? Избра варианта с лагерния огън, описа ме като малоумник и каза, че съм паднал в жаравата и от паника съм започнал да се въргалям. Ще ѝ повярват. Винаги се връзват.

Имам изгаряния втора степен по пищялите и раменете. Това на дланта ми, от финалния удар с камата, е сравнително леко, първа степен, нищо по-сериозно от лошо слънчево изгаряне. Но все пак изгаряне по дланта си е кофти работа. Хубаво ще е постоянно да имам подръка кутийка с леденостудено безалкохолно през следващите няколко дни.

Майка ми се връща с доктора, за да ми сложат марля. Тя е на ръба на истерия, между сълзи и ужас. Пресягам се и хващам ръката ѝ. Никога няма да свикне с това. Яде я отвътре, още по-лошо е, отколкото когато трябваше да гледа как същото се случва с баща ми. Но нито веднъж по време на всички ѝ лекции, на цялото ѝ опяване да се пазя и да внимавам повече не ме е карала да спра. Мислех, че ще настоява след това, което се случи с обиамана миналата есен. Но тя разбира. Не е честно спрямо нея, че ѝ се налага, но е по-добре така.

Томас и Кармел се появяват на следващия ден, веднага след училище, като малък кордон, паркирайки в алеята пред къщи, всеки със собствената си кола. Нахълтват, без да чукат, и ме намират на дивана, приятно упоен, да гледам телевизия и да ям пуканки от микровълновата, стиснал торба лед в дясната си ръка.

– Видя ли? Казах ти, че е жив – казва Томас, а Кармел изглежда озадачена.

– Изключен ти е телефонът – казва тя.

– Бях болен и си седя вкъщи. Не ми се говореше с никого. А и си викам, нали сте в училище, където правилникът гласи, че не може фриволно да се пишат съобщения и да се говори по телефона.

Кармел въздъхва и пуска чантата си на пода, преди да се пльосне в едно кресло. Томас се подпира на облегалката на дивана и се пресяга към пуканките.

– Не си бил „болен“, Кас. Обадих се на майка ти. Тя ни разказа всичко.

– Баш болен си бях. Ще бъда и утре. И вдругиден. А сигурно и деня след това.

Поръсвам настъргано сирене чедър в купата с пуканките и я подавам на Томас. Поведението ми започва да лази по нервите на Кармел. Честно казано, сам си лазя по нервите. Но хапчетата притъпяват болката, притъпяват и ума ми достатъчно, че да не ми се налага да мисля за това, което се случи в завода. Не ми се налага да се чудя дали наистина видях това, което видях.

Кармел едва се удържа да не ми чете конско. Виждам многото приятелски съвети, които танцуват по устните ѝ. Но е изморена. И разтревожена. Така че, вместо да ми се кара, се пресяга за пуканки и казва, че ще ми носи домашното през следващите няколко дни.

– Благодаря – казвам. – Може и другата седмица да пропусна малко.

– Ама това е последната седмица за годината – казва Томас.

– Именно. Какво ще направят? Ще ме накарат да повтарям ли? Едва ли им се занимава. И те искат просто да издрапат до лятото, както и ние.

Двамата си разменят погледи, сякаш са стигнали до общото заключение, че съм безнадежден случай. Кармел става.

– Няма ли да ни кажеш какво стана? Защо не изчака, както се бяхме разбрали?

Нямам отговор за това. Беше импулс. Повече от импулс, но на тях сигурно им се струва като егоистичен, глупав ход. Че съм бил нетърпелив. Все тая, вече е сторено. Когато се изправих пред този призрак, беше както преди в плевнята. Анна се появи и видях страданията ѝ. Видях как изгаря.

– Всичко ще ви кажа. Но после. Когато не съм изпил толкова болкоуспокояващи – усмихвам се и подрънквам с оранжевото шишенце. – Гледа ли ви се филм?

Томас свива рамене и се пльосва на дивана, като заравя ръка в пуканките, без да се замисли. На Кармел са ѝ нужни минутка време и няколко въздишки, но в крайна сметка пуска пак чантата си и сяда в един люлеещ се стол.

Въпреки ужаса им да не пропуснат последните учебни дни любопитството им надделява и се появяват на следващия ден около единайсет и половина, малко преди обедната почивка в училище. Мислех, че съм подготвен, но все пак ми се налага няколко пъти да започна отначало, докато им разкажа всичко като хората. Вече го разказвах веднъж днес на майка ми, преди да отиде да пазарува и да разнася окултните си стоки из града. Когато приключих, тя ме гледаше сякаш очаква извинение. Нещо като: „Извинявай, мамо, че едва не ме убиха. Отново.“ Но не успях да ѝ го дам. Не беше това важното. Тя просто ми каза, че е трябвало да изчакам Гидиън, и излезе, без да ме погледне в очите. Сега Кармел ме гледа по същия начин. Успявам да изграча:

– Съжалявам, че не ви изчаках. Не знаех, че ще стане така. Не съм го планирал.

– Четири часа си карал дотам. Да не си бил в транс през цялото това време?

– Може ли да се съсредоточим? – намесва се Томас. Прави го внимателно и с обезоръжаваща усмивка. – Станалото – станало. Кас е жив. Малко по-хрупкав от преди, но нали диша?

Да, дишам и определено умирам за болкоуспокояващо. Болката в раменете ми е като нещо живо, което пулсира и ме гори.

– Томас е прав – казвам. – Трябва да измислим какво да правим сега. Трябва да измислим как да ѝ помогнем.

– Как да ѝ помогнем? – повтаря Кармел. – Първо трябва да разберем какво се случва. Как да сме сигурни, че всичко това не е просто в главата ти. Или илюзия.

– Искаш да кажеш, че си измислям? Забъркал съм си някаква фантазия? Ако е така, защо ми е да го правя по този начин? Защо ще си я представям в кататония и как се хвърля в пещта? Ако такива неща си измислям, значи имам нужда от много сериозна терапия.

– Не казвам, че го правиш нарочно – казва Кармел с извинителен тон. – Просто се чудя дали наистина си видял всичко това. И си спомни какво каза Морфран.

С Томас се споглеждаме. Това, което си спомняме, е как Морфран избълва сума ти дивотии. Въздъхвам.

– Какво искаш от мен тогава? Да си седя тук и да чакам. Ами ако наистина е вярно това, което видях? Ами ако тя е в беда? – пред очите ми изниква образът на ръката ѝ върху вратата на пещта. – Не знам дали мога да го забравя. Не и след вчера.

Очите на Кармел са разширени. Ще ми се да не бяхме ходили при Морфран, защото нещата, които той каза, само още повече я изплашиха. Всичките му пози, глупости за могъщи сили, които се увиват около камата, и приказки как злото е на път. Свивам рамене и изохквам.

– Добре – казва Томас. Кима на Кармел и взима ръката ѝ в своята. – Според мен само се заблуждаваме, ако си мислим, че имаме избор. Каквото се случва, се случва въпреки нас и не мисля, че ще спре. Освен ако наистина не унищожим камата.

Малко след това си тръгват, а аз прекарвам следобеда надрусан с обезболяващи, като се опитвам да не мисля за Анна и какво може да се случва с нея. Постоянно си гледам телефона, чакам Гидиън да се обади, но той не го прави. И часовете се нижат.

Когато майка ми се прибира привечер, ми прави безкофеинов чай и слага лавандула, за да лекува раните отвътре. Не е отвара. Няма заклинания. Вещерството и фармацевтиката не се смесват. Но и без допълнителна магия чаят ми действа облекчаващо. Плюс това вече изпих още едно хапче, защото имах чувството, че раменете ми имат намерение да се откачат от тялото. Вече усещам ефекта и ми се ще да пропълзя под завивките и да се събудя в неделя.

Когато влизам в спалнята си, наполовина очаквам Тибалт да се е свил на тъмносиньото ми одеяло. И защо не? Щом като мъртвата ми приятелка може да се завърне от другата страна, тогава сигурно и убитата ми котка може. Но там няма нищо. Намъквам се в леглото и се опитвам да наместя удобно възглавниците. За нещастие изгорените рамене правят това почти невъзможно.

Когато затварям очи, хлад започва да пълзи по краката ми. Температурата в стаята рязко е паднала, като че ли някой е отворил прозорец. Ако въздъхна, сигурно ще се вдигне облаче пара. Под възглавницата камата на практика звънти.

– Не може наистина да си тук – казвам на глас, убеждавайки сам себе си. А може би за да го превърна в истина с волята на думите си. – Ако наистина беше ти, нямаше да е по този начин.

Откъде знаеш, Касио? Нито веднъж не си бил мъртъв? Аз съм била мъртва много пъти.

Оставям очите ми да погледнат напред, само колкото да видя босите ѝ крака в ъгъла до гардероба ми. И още малко, до белия подгъв на роклята ѝ под коленете. Не искам да гледам по-нагоре. Не искам да видя как троши собствените си кости или как се хвърля през прозореца ми. А и шибаната кръв може да си стои вътре в носа ѝ, благодаря ви за вниманието! Така е по-ужасяваща, отколкото преди с черните вени и извиващата се коса. Знаех как да се справям с Анна в рокля от кръв. Тази празна черупка на Анна Корлов… не я разбирам.

Фигурата в ъгъла е наполовина в сянка и не е по-телесна от лунната светлина.

– Не може да си тук. Няма как. Защитното заклинание на майка ми все още действа в тази къща.

Правила, правила, правила. Вече няма правила.

А, така ли. Така ли е вече? Или си просто плод на въображението ми, както казва Кармел? Може би ти дори не си ти. А си само измама.

– Цяла нощ ли ще стоиш там? – питам. – Искам да поспя малко, така че ако има нещо умопомрачително гадно, което искаш да ми покажеш, давай и да се свършва.

Поемам остро въздух и голяма буца се надига в гърлото ми, когато краката ѝ тръгват към леглото ми с малки, влачещи се стъпки. Идва толкова близо, почти мога да я докосна. После се навежда и сяда до краката ми, а аз виждам лицето ѝ.

Очите на Анна са си нейните очи и тази гледка ме отрезвява от всички лекарства, все едно някой ми е изсипал ледена вода в пазвата. Изражението на лицето ѝ е точно както е в представите ми. Сякаш ме познава. Сякаш помни. Взираме се един в друг много дълго време. Тръпка минава през цялото ѝ тяло и то премигва като кадър от стара лента.

– Липсваш ми – прошепвам.

Анна затваря очи. Когато ме поглежда отново, очите ѝ са кръвясали. Вълна от болка минава през нея и тя стиска зъби, когато въображаеми рани се отварят и затварят по гръдния кош и ръцете ѝ като гротескни цветя, които разцъфват в червено и пак изчезват.

Нищо не мога да направя, за да ѝ помогна. Дори не мога да държа ръката ѝ. Тя не е тук наистина. Раните горят раменете ми и аз потъвам отново във възглавницата и известно време седим безмълвни в споделена болка. Държа очите си отворени, колкото мога да издържа, защото тя иска да видя всичко това.