Кралица на кошмара

Глава двадесет и четвърта

Кръвта на живота ми да изтече през корема ми. О, само това ли? Това трябваше да кажа. Не трябваше да го оставям да види как страхът минава през мен. Дори не трябваше да стискам челюст. Доставих му твърде голямо удоволствие да знае, че се страхувам и че няма да се откажа. Защото няма да го направя. Няма да се откажа дори заради плувналите очи на Томас и Кармел.

– Хайде стига – казвам. – Аз знаех от самото начало, че може да се стигне дотук. Че може да се наложи да ходя по ръба на това да дишам и да не дишам, ако ще я спасявам. Всички го знаехме.

– Различно е, когато е само възможност – казва Кармел.

– Все още е само възможност. Имайте малко вяра – устата ми е пресъхнала.

Кого се опитвам да убедя? На практика утре ще ме изкормят, за да отворят вратата. Към ада. А веднъж като кръвта ми я отвори, ще ни блъснат вътре с Джестин.

– Да имаме вяра – повтаря Кармел и сръгва Томас, за да каже нещо, но той няма да го направи.

Той ме подкрепяше в това. От самото начало.

– Това може и да не е толкова добра идея – прошепва той.

– Томас.

– Виж, не ти казах всичко, което говорих с дядо си. Те не те подкрепят. Всичките му приятели, вуду магьосниците, те не ти пазят гърба – той поглежда Кармел. – А пазят нас.

Някакъв звук излиза от носа и гърлото ми, нещо като погнуса или разочарование, но не го правя нарочно. Не съм изненадан. Те ясно показаха позицията си относно връщането на Анна от самото начало.

– Те смятат, че това е извън тяхната юрисдикция – продължава Томас. – Че е работа на ордена.

– Не е нужно да ми обясняваш – казвам.

А и това е само оправдание. Никой освен нас не иска Анна да се върне в този свят. Когато я издърпам от ада, ще я хвърля в стая, пълна с хора, които ще искат да я върнат обратно там. Дано е готова за битка. Виждам я в съзнанието си, как избухва в стаята като черен облак и вдига Колин Бърк за мекото на тила като кученце.

– Можем да намерим друг начин да помогнем на Анна – казва Кармел. – Не ме карай да се обаждам на майка ти.

Усмихвам се леко. Майка ми. Преди да тръгна за Лондон, тя ме накара да обещая да помня, че съм неин син. И аз го помня. Аз съм синът, който е отгледала да се бори и да прави това, което трябва. Анна е в капан в стаята за мъчения на обиамана. И аз не мога да оставя нещата така.

– Ще отидете ли да потърсите Гидиън? – казвам. – Искам да ви помоля… ще направите ли нещо за мен?

Израженията по лицата им показват, че още се надяват да променя решението си, но кимат.

– Искам да сте там за ритуала. Искам да сте част от него.

Да бъдат в моя ъгъл. Може би просто като свидетели.

Обръщат се да тръгнат по коридора, а Кармел ми казва още веднъж да си помисля; че имам избор. Но това не е истински избор. И те тръгват, а аз се обръщам и започвам да крача по коридорите на този пълен с камини летен лагер на друиди с промити мозъци. Когато завивам зад ъгъла и излизам в дълъг, червен коридор, гласът на Джестин иззвънтява зад мен.

– Ой, Кас, чакай.

Тя притичва до мен. Лицето ѝ е бледо и сериозно. Без уверената си усмивка изглежда съвсем друга.

– Казаха ми какво сте говорили – казва тя и леко поруменява. – Какво си решил.

– Какво решиха те – поправям я.

Тя ме поглежда с равен поглед, чака да кажа нещо, но не знам какво. Утре вечер с нея ще отидем на място, което го няма на картата, ще преминем от другата страна, откъдето само един от нас трябва да се завърне.

– Знаеш какво означава това, нали?

– Не мисля, че значи това, което си мислиш, че значи – отговаря тя.

– Боже – губя търпение и тръгвам. – Нямам време за гатанки. Нито пък ти.

– Нямаш право да ми се ядосваш – казва тя.

Усмивката ѝ се връща и тя ме настига.

– Преди по-малко от четири часа спасих живота на най-добрия ти приятел. Ако не бях аз, онзи труп щеше да му прегризе артерията, преди да си мигнал.

– Томас ми каза, че не трябва да ти имам доверие. Но ти не ме притесняваше. Все още е така.

Тя се наежва от тази реплика, както знаех, че ще направи. Дори да знае, че е лъжа.

– Всичко това не е мой избор, нали така? – казва тя. – Точно ти би трябвало да знаеш какво е чувството?

Тя кърши ръце, докато вървим. Въпреки че се прави на корава, сигурно е ужасена. Косата ѝ се спуска по раменете на влажни, чупливи кичури. Май преди малко е излязла от душа. Когато е мокра, косата ѝ изглежда тъмнозлатна. Червеното се слива и се скрива.

– Спри да ме гледаш така – сопва ми се тя. – Сякаш утре смятам да те убия.

– Няма ли да го направиш? – питам. – Аз мислех, че това е идеята.

Тя свива вежди.

– Изнервяш ли се? Чудиш ли се кой ще победи?

Стиска зъби и челюстта ѝ изглежда стоманена. За момент си мисля, че гледам един напълно луд човек. Но после клати глава и обърканото ѝ изражение прилича много на това на Кармел.

– А да ти е хрумвало, че може да имам план?

– Не съм си и представял, че нямаш – отговарям.

Но това, което тя нарича план, аз наричам приоритети.

– Не ти ли се струва малко нечестно? Като се има предвид, че ще ми източат кръвта през корема.

– Ха – казва с присмех тя. – Да не мислиш, че ще си само ти? Кръвта ти е билет, който важи само за един.

Заковавам се на място.

– Боже, Джестин. Не го прави. Откажи.

Тя се усмихва и свива рамене, сякаш това да те колят като прасе ѝ се случва всеки втори четвъртък от месеца.

– Щом ти отиваш, и аз отивам.

Стоим безмълвно. Те искат един от нас да се завърне с камата. Но какво ако нито един от нас не я върне? Част от мен се чуди дали просто не мога да изгубя камата някъде там завинаги и те да останат без нея; без възможност да отворят повече тази врата и без цел. Може би тогава просто ще се изпарят и ще освободят Джестин от кукичките си. Но дори и сега другата част от мен съска, че камата е моя, тъпата ми кръвна връзка нашепва в ушите ми и както кукичките на ордена са се забили в Джестин, така и тези на камата са се забили в мен.

Без да си кажем и дума повече, тръгваме заедно по дългия коридор. Това място ме дразни и потиска толкова много; ще ми се да изкъртя някоя врата и да разпръсна хората вътре, докато се молят в кръг, може би да жонглирам с камата и няколко свещи само за да видя ужасените изражения по лицата им и да чуя как викат: „Светотатство!“

– Сигурно ще ти прозвучи странно – казва Джестин. – Но може ли да остана с вас през нощта? Няма да мога да заспя и – тя се оглежда виновно – от това място ме побиват тръпки точно сега.

Когато се появявам заедно с Джестин, Томас и Кармел са изненадани, но не изглеждат враждебни. Сигурно и двамата са благодарни, че гърлото на Томас още си е цяло. Гидиън е в лаунджа с тях, седнал в един стол с извити облегалки. Заварваме го да се взира в огъня в камината и като се появяваме, не изглежда особено концентриран. Светлината от пламъците се забива дълбоко в бръчките по лицето му. За пръв път откакто дойдох, възрастта му си личи.

– Говорихте ли с ордена да сте част от ритуала? – питам.

– Да – отговаря Кармел. – Ще ни подготвят. Но не знам каква работа ще свършим. Не съм имала много време за допълнителни уроци по вещерство.

– Вещица или не, ти имаш кръв – обажда се Гидиън. – А когато утре орденът подготви вратата, това ще бъде най-силното заклинание, което някой е опитвал от поне петдесет години насам. Всеки от нас ще трябва да се включи, не само Тезеус и Джестин.

– Ти ще влезеш там – казва ми Томас леко замаяно. – Май не си го представях така. Мислех, че просто ще я издърпаш. Че ти ще останеш тук. И че ние ще сме с теб.

Усмихвам се.

– Скрий това виновно изражение. Днес един труп се опита да те изяде. Направи предостатъчно.

Това обаче не му помага; виждам го в очите му. Не спира да се мъчи да измисли какво още може да направи.

Всички ме гледат. Излъчват страх, но не и ужас. И са готови на всичко. Част от мен иска да им ударя по един зад врата, да ги нарека леминги7 и търсачи на силни усещания. Но те не са това. Нито един от тях нямаше да е тук, ако не бях аз, и не знам дали това е редно или не. Само знам, че съм благодарен. Струва ми се невероятно, като си помисля, че ако беше преди по-малко от година, сигурно щях да бъда тук сам.

Гидиън каза, че ще е добра идея да поспим, но никой не го послуша. Дори самият той. Той прекара по-голямата част от нощта в същия стол, дремейки неспокойно, като се стряскаше всеки път, когато дървата в камината изпукат. Останалите лежахме кой където свари, без да напускаме лаунджа, на диваните или свити на някой стол. Нощта мина тихо, всички бяхме унесени в мислите си. Аз май угаснах за няколко часа около три или четири сутринта. Имам чувството, че се събудих след минута, само дето огънят беше загаснал в бледа пепел, а от прозорците на тавана се процеждаше светла мъгла.

– Трябва да хапнем нещо – предлага Джестин. – После ще съм твърде нервна, а не ми харесва идеята да ми точат кръвта на гладен стомах.

Тя се протяга и прешлените на врата ѝ изпукват един по един.

– Никак не се спи удобно в стол. Да потърсим ли кухнята, а?

– Едва ли готвачът ще е станал толкова рано – казва Гидиън.

– Готвач? – възкликва Кармел. – Пука ми за готвача. Ще намеря най-скъпото нещо в тази кухня, ще го нахапя и ще хвърля останалото на пода. После ще им изпочупя чиниите.

– Кармел – започва Томас, но спира, когато тя го фиксира с поглед, и знам, че чете мислите ѝ. В крайна сметка се усмихва и промърморва: – Поне да не хабим храната.

– Вие отивайте – казва Гидиън и ме хваща за ръката. – Ние ще дойдем след малко.

Те кимат и тръгват към вратата. Когато завиват по коридора, чувам Кармел да мърмори колко мрази това място и как се надява Анна да може някак си да го накара да се пръсне като балон, както направи с къщата си. Това ме кара да се усмихна. После Гидиън прочиства гърло.

– Какво има? – питам.

– Има някои неща, които Колин не ти каза. Неща, които може и да не си помислил – той свива рамене. – А може и да са само безполезните предчувствия на един стар човек.

– Татко винаги се доверяваше на предчувствията ти – казвам. – Ти винаги успяваше да му помогнеш.

– До момента, в който не можах – казва той.

Сигурно не трябва да ме учудва, че все още носи този товар, въпреки че случилото се не беше негова вина. Ще се чувства така и за мен, ако не се върна. Томас и Кармел може би също, макар че и те няма да имат вина.

– Става дума за Анна – казва той изведнъж. – Нещо, което много мислих.

– Какво е? – питам, а той не отговаря. – Хайде, Гидиън. Ти си този, който ме спираше.

Той поема дълбоко въздух и разтрива с пръсти челото си. Опитва се да реши как или откъде да започне. Пак ще ми каже, че не бива да правя това, че тя е там, където трябва, а аз пак ще му кажа, че ще го направя и че трябва да се отмести от пътя ми.

– Не мисля, че Анна е на правилното място – казва той. – Или поне не точно.

– Какво точно имаш предвид? Мислиш ли, че мястото ѝ е на оня свят, в ада, или не?

Гидиън клати глава, объркан и разстроен е.

– Единственото нещо, което някой знае за другата страна, е, че не знаем нищо. Чуй ме. Анна отвори врата към оня свят и завлече обиамана със себе си. Къде? Ти каза, че, изглежда, са затворени там заедно, като в капан. Какво ако си прав? Какво ако са приклещени там като тапа в бутилка?

– Какво ако са – прошепвам аз, въпреки че знам.

– Тогава може да се наложи да помислиш какво ще избереш – отговаря Гидиън. – Ако има как да ги разделиш, дали ще я върнеш тук, или ще я пратиш натам?

Да я пратя натам. Накъде? Към някое друго ужасно място? Може би още по-ужасно? Няма точни отговори. Никой не знае. Като реплика от евтин трилър. Какво стана с този, дето имаше кука вместо ръка? Никой не знае.

– Ти смяташ ли, че тя заслужава да бъде там, където е? – казвам. – И питам теб. Не какво пише в книгите, не какво е казал някой философ или пък Ордена.

– Не знам какво решава тези неща – казва той. – Дали има съд от по-висша сила, или само вината, затворена в духа. Не го решаваме ние.

Боже, Гидиън. Не те питах това. Напът съм да му кажа, че очаквах по-добър отговор, когато той добавя:

– Но според това, което си ми казвал, това момиче е било измъчвано достатъчно. Ако аз трябваше да я съдя, не бих я осъдил на повече.

– Благодаря ти, Гидиън – казвам аз, а той прехапва език и не ми казва нищо повече.

Никой от нас не знае какво ще стане тази нощ. Имам странното усещане, че всичко това е нереално, и малко отказвам да го приема, сякаш не се случва, сякаш е толкова далеч, но времето, което остава, се измерва в часове. Как е възможно толкова скоро да мога да я видя пак? Да мога да я докосна? Да я измъкна от тъмнината.

Или да я пратя в светлината.

Стига. Недей да усложняваш нещата.

Тръгваме рамо до рамо към кухнята. Кармел е останала вярна на заканата си и е счупила поне една чиния. Кимам ѝ и тя се изчервява. Тя знае колко е жалко това и че на тези от ордена им дреме, ако ще дванадесет сервиза да потроши. Но тези хора я карат да се чувства безсилна.

Изненадващо е колко храна успяваме да изядем. Гидиън прави сос холандез и страхотни яйца по бенедиктински с цяла камара запържени наденички. Джестин карамелизира шест от най-големите и червени грейпфрути, които съм виждал, с мед и захар.

– Трябва всеки, който може, да държи под око тези от ордена – казва Томас измежду две хапки. – Хич не им вярвам. С Кармел ще следим нещата, докато помагаме за ритуала.

– Задължително се обади и на дядо си – казва Гидиън и Томас вдига изненадано поглед.

– Ти познаваш дядо ми?

– Само по репутация – отговаря Гидиън.

– Той вече знае – казва Томас и свежда поглед. – Цялата му вуду мрежа ще е в готовност. Ще ни пазят гърба от тяхната страна на света.

Цялата вуду мрежа. Дъвча мълчаливо храната си. Щеше да е хубаво да имам Морфран на моя страна. Щеше да е като да имам ураган, скрит в ръкава си.

От уважение към бунта на Кармел оставихме кухнята в катастрофално състояние. След като минахме през баните, Гидиън взе Томас и Кармел, за да се срещнат с членовете на ордена. С Джестин решихме да се поразходим наоколо, да се ослушаме, а може би просто да убием малко време.

– Сигурно скоро ще приберат един от двама ни – казвам аз, докато вървим покрай дърветата, слушайки клокочещия шепот на поточе, недалеч от нас.

– За какво? – пита Джестин.

– Ами, за да ни инструктират за ритуала – отговарям аз, а тя клати глава.

– Не очаквай твърде много, Кас. Ти си просто инструментът, не помниш ли?

Тя откъсва една вейка от надвиснал клон и ме побутва с нея в гърдите.

– Значи просто ще ни хвърлят вътре, без да знаем какво се случва, и ще се надяват да се оправим? – свивам рамене. – Това или е пълна тъпотия, или трябва да се чувстваме наистина поласкани.

Джестин се усмихва и спира.

– Страх ли те е?

– От теб ли? – питам аз и тя се ухилва.

Един преждевременен приток на адреналин минава и през двама ни, мускулите ни стават като пружини и малки сребърни рибки започват да се стрелкат из капилярите ми. Когато замахва с клончето към главата ми, отдалече я виждам и я подсичам с крак. Тя ми връща бърз лакът в главата; смее се, но движенията ѝ са сериозни. Ударите ѝ са отработени и плавни; тренирана е добре. Контрира по начини, които не съм срещал преди, а когато ме нацелва в корема, изохквам, въпреки че тя контролира силата си. Но все пак я събарям и парирам повече удари, отколкото минават. Камата си стои в джоба ми. Това не е и половината, което мога. Но без камата сме почти равностойни. Когато спираме, пулсът и на двама ни е ускорен, а адреналиновият гъдел си е отишъл. Това е добре. Дразнещо е, когато няма къде да оттече, както когато се събудиш от кошмар.

– Явно не ти е проблем да се биеш с момичета – казва тя.

– Явно не ти е проблем да се биеш с момчета – отговарям аз. – Но това беше наужким. Тази нощ ще е наистина. Ако ме оставиш от другата страна, съм мъртъв.

Тя кима.

– На Ордена на Биодаг Ду е поверен дълг. Ти го пристъпваш, за да върнеш една мъртва убийца.

– Тя вече не е убийца. Никога не е била. Беше в плен на проклятие.

Толкова ли им е трудно да го разберат? Но какво очаквам? Не можеш да измиеш един култ от някого само за няколко дни.

– Какво въобще знаеш ти? Какво знаеш наистина. Какво си виждала? Виждала ли си изобщо нещо? Или само вярваш на всичко, което ти кажат?

Тя ме поглежда с неприязън, сякаш съм несправедлив към нея. Но най-вероятно ще се опита да ме убие, и то праведно, така че що не си – хайде да не казвам.

– Знам много – усмихва се тя. – Може да ме имаш за безмозъчен поклонник, но аз се уча. И слушам. И проучвам. Много повече, отколкото ти. Ти знаеш ли поне как функционира камата?

– Промушвам неща. И те изчезват.

Тя се разсмива и промърморва нещо под носа си. Струва ми се, че хващам фразата „тъп инструмент“. С натъртване на „тъп“.

– Камата е свързана с оня свят – казва тя. – Тя идва оттам. Така функционира.

– Искаш да кажеш, че идва от ада.

В джоба ми камата потрепва, сякаш наостря уши при споменаването на темата.

– Ада. Абадон. Ахерон. Хадес. Другата страна. Това са просто имена, с които хората наричат мястото, където отиват мъртвите.

Джестин клати глава. Раменете ѝ се отпускат от внезапна умора.

– Нямаме много време – казва тя. – А ти все още гледаш все едно ще ти открадна парите за закуска. Не те искам мъртъв, Кас. Никога не бих поискала това. Просто не разбирам защо ти искаш нещата, които искаш.

Може би е от леката ни схватка преди малко, но умората ѝ е заразна. Ще ми се тя да не беше замесена във всичко това. Въпреки развоя на събитията аз я харесвам. Но не трябва да смесвам нещата. Тя се приближава и прокарва пръсти по бузата ми. Отблъсвам ги, но нежно.

– Поне ми разкажи за нея – казва тя.

– Какво искаш да знаеш? – питам аз и обръщам поглед към дърветата.

– Каквото и да е – свива рамене. – Какво я прави толкова специална? Какво прави теб толкова специален за нея, че да се прати сама във вечно забвение заради теб?

– Не знам – казвам.

Защо го казвам? Разбира се, че знам. Знам го от първия момент, в който чух името на Анна, от първия момент, когато ми проговори. Знаех го, когато излязох от къщата ѝ, а вътрешностите ми си бяха вътре. Беше възхищение и разбиране. Не бях изпитвал подобно нещо, и тя не беше.

– Тогава ми кажи как изглежда – пита Джестин. – Ако ще ни изтече кръвта, докато я търсим, поне искам да знам кого търсим.

Бъркам в джоба си и вадя от портфейла снимката на Анна от вестника, направена, когато е била още жива. Подавам я на Джестин.

– Хубава е – коментира тя след няколко секунди.

Хубава. Всички така казват. Майка ми го каза, а също и Кармел. Но когато те го казваха, звучеше като жалба, като колко е жалко, че е загубена тази красота. Когато Джестин го казва, звучи иронично, като да е единственото приемливо нещо, което ѝ хрумва да каже. А може би съм заел защитна позиция. Каквото и да е, протягам ръка за снимката и я слагам обратно в портфейла си.

– Тя е много повече от тази снимка – казвам аз. – Тя е безстрашна. По-силна от всеки един от нас.

Джестин свива рамене в смисъл на „все тая“. Настръхвам още малко. Но това няма значение. След няколко часа тя сама ще види Анна. Ще я види с роклята от кръв, с коса, която се рее сякаш носена от вода, и с черни, блестящи очи. И когато я види, няма да може дъх да си поеме.