Кралица на кошмара

Глава осемнадесета

С Анна седим на кръгла дървена маса и се взираме напред в безкрайна поляна от дълги стръкове зелена трева, недокоснати от остриета на косачка. Бели и жълти цветове на бурени и диви цветя, събрани тук-таме на групички, се поклащат от полъха на вятър, който не усещам. Седим на веранда, може би тази пред нейната къща.

– Обичам слънцето – казва тя, а то определено е красиво, ярка бяла светлина, която залива тревата и превръща стръковете в сребристи бръсначи.

Но не топли. Не усещам тялото си, не усещам стола или пейката, на която трябва да седим, а ако обърна глава да погледна по-далеч от лицето ѝ, там няма да има нищо. Зад нас няма къща. Само идеята за къща в съзнанието ми. Всичко това е в съзнанието ми.

– Не се случва често – казва тя и най-после я виждам.

Гледната ми точка се сменя и ето я там, лицето ѝ е в сянка. Тъмна коса се спуска неподвижно по раменете ѝ освен няколко тънки кичура около шията ѝ, които се извиват от полъха на вятъра. Протягам ръка през масата, сигурен, че няма да я стигна или че скапаната маса ще се разтегли, но дланта ми погалва рамото ѝ и усещам черната ѝ, студена коса между пръстите си. Облекчението, което чувствам, когато я докосвам, е толкова силно. Тя е в безопасност. Цяла. Слънцето милва бузите ѝ.

– Анна.

– Виж – казва тя и се усмихва.

Сега има дървета, ограждащи поляната. Между стволовете се вижда фигурата на елен. Ту се появява, ту изчезва между дърветата, тъмна фигура, като от рисунка с въглен. После изчезва, а Анна е до мен. Твърде близо, за да е от другата страна на масата. Цялата дължина на тялото ѝ е притисната в моето.

– Това ли можехме да имаме? – питам аз.

– Това е, което имаме – отговаря тя.

Поглеждам ръката ѝ и избутвам едно бръмбарче, което пълзи по нея. То пада по гръб и мяха с крачка. Обгръщам я с ръце. Целувам рамото ѝ, извивката на врата ѝ. Върху дъските на пода бръмбарчето се е превърнало в люспа, в празна обвивка. Шест свити крака лежат откъснати до него. Кожата ѝ, докосваща бузата ми, е хладно успокоение. Искам да остана тук завинаги.

– Завинаги – прошепва Анна. – Но каква ли ще е цената?

– Какво?

– Какво ще поискат те? – повтаря тя.

– Те? – питам и я обръщам към мен в прегръдката си.

Плътта ѝ е твърда, а ставите са хлабави и крайниците висят. Тя се срива на пода и аз виждам, че е дървена марионетка, в рокля от сива хартия. Лицето не е нарисувано и е празен овал, на него има само една дума, черна, прогорена дълбоко в дървото.

ОРДЕН.

Събуждам се наполовина изпаднал от леглото, ръката на Томас е на рамото ми.

– Добре ли си, пич?

– Кошмар – промълвявам. – Леко стряскащ.

– Леко стряскащ? – Томас стиска ръба на одеялото ми. – Не знаех, че е възможно един човек да произведе такова количество пот. Ще ти донеса чаша вода.

Сядам в леглото и светвам нощната лампа.

– Няма нужда, добре съм.

Но не съм, а според изражението на лицето му на него поне това му е ясно. Имам чувството, че може да повърна или да се разкрещя, или и двете едновременно.

– Анна ли беше?

– В последно време винаги е Анна.

Томас не казва нищо и аз свеждам поглед към пода. Това беше само съм. Просто кошмар, каквито съм имал цял живот. Не значи нищо. Не може да значи. Анна не знае нищо за ордена; тя не знае нищо за нищо. Всичко, което тя вижда и чувства, е болка. Когато си мисля за нея, затворена там с останките от обиамана, ми се иска да удрям нещо, докато не остане здрава кост в ръцете ми. Тя изстрада десетилетия в плен на проклятие и все пак някак си успя да се съхрани, но това ще я пречупи. Ами ако не ме познае, ако забрави коя е тя самата, докато стигна до нея? Ами ако вече не е човек?

Каква ще е цената? Размяна? Ще го направя. Аз ще…

– Хей – казва рязко Томас. – Тая няма да стане. Но ще я извадим оттам. Обещавам.

Той се пресяга и ме разтърсва.

– Не си мисли такива глупости.

Леко се усмихва.

– Или поне не ги мисли толкова сериозно. Заболява ме главата.

Поглеждам го. Косата му е разделена на път: лявата страна е пригладена, дясната стърчи нагоре. Прилича на Съблезъб от „Х-мен“. Но е напълно сериозен, когато обещава, че ще докараме нещата докрай. Изплашен е, на практика ще се напикае от страх. Но Томас винаги е изплашен. Важното е, че неговият страх не прониква дълбоко в него. Не го спира да прави това, което трябва да направи. И не значи, че не е смел.

– Ти си единственият, който изцяло ме подкрепяше в това – казвам. – Защо го правиш?

Той свива рамене.

– Не мога да говоря от името на останалите. Но… тя е твоята Анна – той пак свива рамене. – Обичаш я, нали? Тя е важна за теб. Виж…

Прокарва бързо ръка по лицето и щръкналата си коса.

– Ако беше… ако беше Кармел, щях да искам да направя същото като теб. И щях да очаквам да ми помогнеш.

– Съжалявам за това с Кармел – казвам, но той отново маха с ръка.

– Не го очаквах някак си. А май изглежда, че трябваше. Май трябваше да осъзная, че тя всъщност не…

Той се отнася и се усмихва тъжно. Мога да му кажа, че това няма нищо общо с него. Мога да му кажа, че Кармел го обича. Но това няма да направи нещата по-лесни, а и той едва ли ще ми повярва.

– Така де, та затова ти помагам – казва той и изправя гръб. – Какво? Да не си мислил, че е само заради теб? Че просто така ме вдъхновяваш?

Смея се. Следите от кошмара избледняват в кръвта ми. Но дървеното лице и прогорените букви, разтеглени по него, ще ми се привиждат още дълго време.

Мисля, че единствената причина Джестин да е в тази къща е закуската. Миризмата на пържени яйца е обзела целия долен етаж и когато влизам в кухнята, заварвам шведска маса: овесени ядки, два вида яйца (бъркани и на очи), бекон и запържен колбас, кошница плодове, препечен хляб и целия арсенал от желета на Гидиън (включително едно зеленчуково, което наричат „Мармайт“ – гадост).

– Да не би с Гидиън тайно да въртите хотел с ресторант? – питам и тя ми се усмихва накриво.

– Понеже той пуска всеки през вратата си. Не, просто обичам да готвя и ми харесва да го храня. Но не сядай още – казва, насочва една лъжица към мен. – Той е в кабинета си и се готви да тръгне. Хубаво ще е да му пожелаеш на добър път.

– Защо? Той в опасност ли е?

Очите на Джестин не издават нищо, не потрепва дори. Разумът ми казва, че не е редно да я харесвам. Но я харесвам въпреки това.

– Добре – казвам след секунда.

В кабинета е тихо, но когато отварям вратата, той е там, зад бюрото си, тихо отваря чекмедже и рови в съдържанието му. Хвърля ми само един бърз поглед, който не прекъсва решителното и концентрирано движение на ръцете му.

– Ти тръгваш утре – казва Гидиън. – Аз тръгвам днес.

– Закъде?

– Ордена, разбира се – отговаря кратко той.

Но това вече го знаех. Имах предвид къде в географски смисъл. Но той сигурно ме разбра.

Гидиън отваря друго чекмедже и събира фалшивите ками от ковчеже, облицовано с червено кадифе. Вкарва всяка една в кожена ножница, после в копринена торбичка, която завръзва и слага внимателно в отворения си куфар. Дори не го бях забелязал, сложен върху стола.

Едно странно успокояващо усещане отпуска възли в мускулите ми, които са били схванати от седмици. От месеци. Успокоението да имам шанс, да виждам за момент една малка светлинка в тунела.

– Джестин е направила закуска – казвам. – Нали ще имаш време да хапнеш, преди да тръгнеш?

– Не много.

Ръцете му треперят, когато слага няколко сгънати ризи най-отгоре в куфара.

– Ами…

Не знам какво да кажа. Треперенето на ръцете му ме притеснява. Показва възрастта му, а начинът, по който се е навел, докато си стяга багажа, също не помага; създава впечатление, че е прегърбен.

– Обещах на баща ти – прошепва той. – Но ти щеше да продължиш да настояваш. Не се отказваш. Метнал си се на него. И на двамата си родители всъщност.

Започвам да се усмихвам, но той не го казва като комплимент.

– Защо не тръгваме заедно? – питам, а той ме поглежда изпод вежди.

„Ти започна всичко това“, казва погледът му. Но няма да се поддавам, няма да се сдухвам. Няма да му позволя да види, че ми е нервно за това, в което се забърквам.

– А как се стига дотам? Далече ли е?

Когато ги задавам, въпросите звучат нелепо. Сякаш очаквам да се качим на метрото и след четири спирки да се озовем на прага на друидския орден. Но пък може и точно така да е. Нали сме в двадесет и първи век. Да видим една дружина дъртаци в кафяви роби би било не по-малко странно.

– Джестин ще те заведе – отговаря Гидиън. – Тя знае как.

Въпроси разкъсват съзнанието ми и бързат да ме вкарат в мечти и догадки. Представям си какво ще открия за ордена. Представям си Анна, как стигам до нея през врата, пресичаща измеренията. Дървеното лице на марионетката се появява за момент, издълбано с черни букви, които се набиват в очите ми като в стряскащ кадър от евтин филм на ужасите.

– Тезеус.

Вдигам поглед. Сега Гидиън е изправил гръб, а куфарът е затворен.

– Това не беше моят избор – казва той. – В момента, в който се появи тук, ми върза ръцете.

– Ще бъде тест, нали? – питам, а Гидиън свежда поглед. – Колко е страшно? Какво ще ни чака там, докато пътуваш в частно купе или на задната седалка на някой ролс ройс и даваш инструкции на шофьора?

Не си дава вид, че го е грижа. Всъщност навива джобния си часовник.

– А не се ли тревожиш за Джестин?

Гидиън вдига куфара си.

– Джестин – изсумтява той и минава покрай мен. – Джестин може да се грижи за себе си.

– Тя не ти е племенница, нали – казвам тихо.

Той спира точно преди да отвори вратата.

– Каква е тогава? Коя е тя наистина?

– Не се ли сети вече? – пита той. – Тя е момичето, което са обучили, за да те замести.

– Наденицата е невероятна – казва Томас с пълна уста.

– Бангърс – поправя го Джестин. – Казваме им бангърс4.

– Защо, по дяволите, им викате така? – пита Томас и изглежда леко отвратен, макар че омита остатъка.

– Не знам – смее се Джестин. – Просто така.

Не ги слушам много. Просто тъпча неща в устата си с движения на робот, като се опитвам да не зяпам Джестин. Начинът, по който се усмихва, този непринуден смях, как успя да спечели Томас въпреки подозренията му, как всички тези неща се връзват с думите на Гидиън? В смисъл тя е… готина. Не крие информация от нас, не ни излъга. Държи се сякаш дори не си заслужава да ни лъже. А и изглежда я е грижа за Гидиън, въпреки че очевидно е лоялна към ордена.

– Натъпках се – заявява Томас. – Ще взема душ.

Става от масата, но се спира с печално изражение.

– Но първо ще ти помогна да почистиш.

Джестин се смее.

– Отивай – казва тя и плясва ръката му, която се протяга да вземе чинията. – С Кас ще измием чиниите.

След като се уверява, че тя е сериозна, той ме поглежда, свива рамене и се втурва по стълбите.

– Той май не се тревожи от всичко това – изказва наблюдение Джестин, докато вдига чиниите и ги носи към мивката. И е права. Не изглеждаше разтревожен. – Той винаги ли е толкова… безстрашен? Откога е с теб?

Безстрашен? Никога не бих определил Томас като безстрашен.

– От известно време – отговарям. – Може би просто започва да свиква.

– Ти свикнал ли си?

Въздъхвам и ставам да прибера конфитюрите и желетата в хладилника.

– Не. Не се свиква с това.

– Какво е усещането? В смисъл винаги ли те е страх?

Тя е с гръб към мен, когато задава въпроса. Моята заместничка се опитва да изкопчи информация от мен. Сякаш ще ѝ бъда наставник или нещо такова, да я обуча, след като си подам двуседмичното предизвестие. Поглежда ме през рамо с очакване. Вдишвам дълбоко.

– Не. Не точно страх. Но винаги си нащрек. Малко като да си на местопрестъпление. Интерактивно е.

Тя се киска. Вързала е косата си, за да не влиза в мивката, и тя се спуска по гърба ѝ като дълго, златно-червено плетено въже. Кара ме да си мисля за вечерта, когато дойдохме, когато ни нападна. Може да се наложи пак да вляза в схватка с това момиче и да го победя.

– Защо се усмихваш? – пита тя.

– Не, нищо – казвам. – Не си ли имала работа с призраци досега? Орденът трябва да те е научил.

– Мисля, че съм виждала достатъчно. И съм готова за въргал, ако ми излязат насреща.

Тя изплаква една чаша и я слага на сушилника за съдове.

– Но не и колкото теб.

Отново потапя ръце в сапунената вода и извиква.

– Какво?

– Порязах си пръста – промърморва тя и вдига ръка.

Порязването е черта между кокалчетата на пръста ѝ и яркочервена кръв се смесва с водата, спускайки се на тънка вадичка по дланта ѝ.

– Чинията за масло е счупена. Не е толкова зле; заради водата изглежда по-лошо.

Знам това, но все пак взимам една кърпа, увивам я около пръста ѝ и притискам. Усещам пулса ѝ през тънката материя, докато раната пулсира.

– Къде има лепенки?

– Не е чак толкова зле – казва тя. – Ще спре след минутка. Обаче, ако може доизмий ти чиниите.

Ухилва се.

– Не искам да ми щипе.

– Много ясно – казвам и също се ухилвам.

Тя навежда глава да попие кръвта и духа върху раничката, а аз усещам парфюма ѝ. Все още държа ръката ѝ.

Звънецът на входната врата избръмчава, звукът е рязък и писклив; дърпам се назад и почти издърпвам кърпата с мен. Не знам защо, но за секунда мозъкът ми беше сигурен, че това ще е Анна, която ще заблъска по вратата и ще я изкърти от пантите, с покритите си с черни, изпъкнали вени юмруци, готова да ме хване със свалени гащи. Но ние просто мием чинии. Гащите ми са си на мястото.

Джестин отива да отвори, а аз вкарвам ръцете си в сапунената вода, внимателно опипвайки за счупената чиния. Изобщо не ме интересува кой звъни. Единственото, което има значение, е, че не е Анна, а дори и да беше, аз съм абсолютно невинен, само стържа един тиган от загорели яйца. Но Джестин повишава глас заради нещо, а гласът, който ѝ отговаря, е на момиче. Косъмчета, които дори не съм знаел, че имам по врата, се изправят. Извивам шия, за да надникна зад ъгъла, точно навреме, за да видя как Кармел влита в антрето.